Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Middle Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Средното царство

Първо издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Невена Николова

Оформление: Силвия Янева

Печат ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“ ООД

ISBN 954-8079-69-0

 

Hodder and Stoughton, 1990

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Копринената буба и черничевият лист

На изхода на тесния, нисък коридор, по който вървяха, Чен спря и долепи ръка до гърдите на Джиян, после надникна към широкия, ала претъпкан с хора площад.

Улица „Пан Чао“ кипеше от живот. Покрай двете страни на дългия, широк булевард се редяха балкони — по четири на брой, струпани като табли един над друг, — а край ниските им парапети се тълпяха хора. Пространството между тях бе пресечено от обширна, неравномерна паяжина от въжета, от които като гигантски разръфани воали висеше пране и безспир ръсеше капки вода върху тълпите долу.

Стотина по-малки коридори излизаха на улица „Пан Чао“ — тъмните им квадратни изходи на равни интервали зееха по стените зад балконите като отвори на огромен кошер.

Чен протегна ръка и докосна гладката повърхност на шестоъгълната плочка, неподатлива на графити, върху близката стена. „Ниво 11“ — пишеше на нея. — „Трети южен комплекс, кантон Мюнхен.“ Успокоен, той се огледа назад, пренебрегвайки любопитно втренчените погледи на минувачите. Това поне бе добре. Но бяха ли на точното място? Бяха ли излезли от онзи край, от който трябваше?

Погледна Джиян, после кимна.

— Давай. Да търсим онзи асансьор.

Мястото беше шумно и трескаво. И вонеше. Острият кисело-сладникав мирис на соеви хапки с подправки и разварени зеленчуци се смесваше постоянно с по-острата воня на човешка пот и влажната, топла миризма на прането. Джиян погледна Чен и се намръщи.

— По-лошо е, отколкото под Мрежата!

Чен кимна. Вярно си беше. Въздухът представляваше някаква тлъста, нездравословна супа. След свежестта на високите тунели от него му се гадеше. Всеки път, когато си поемаше дъх, той сякаш полепваше по дробовете му.

Чен стигна до средата на навалицата — усещаше, че Джиян го следва. Малки голи дечица, повечето потънали в мръсотия, търчаха насам-натам из тълпата и врещяха. Докато минаваха, някои ги дърпаха за дрехите.

— ЧИАН! — изпищя едно дребничко момченце с бръсната глава и задърпа Чен за туниката, а после грубо навря ръката си в лицето му. — Пари! — Сигурно беше най-много на три годинки. Чен го изгледа кръвнишки и заплашително вдигна ръка, но детето само се засмя и припна, като направи жест, който няма как да сбъркаш с никой друг. И твойта — помисли си Чен. — И твойта.

Хората се блъскаха насам-натам и ръгаха с лакти и рамене, за да си проправят път сред тълпите. Точно по средата неколцина пък си стояха и си приказваха — въртяха алъш-вериш или просто си прекарваха времето, изключили напълно за врявата, блъсканицата, рикшите, които се опитваха да си пробият път край тях. Неколцина се обърнаха и огледаха двамата преминаващи мъже, но повечето не им обърнаха никакво внимание, погълнати от своите работи.

Покрай входовете стояха малки групи жени и със скръстени на гърдите ръце гледаха какво става; устните им безспирно се мърдаха — постоянно бърбореха на простолюдните диалекти, на които се говореше на тези нива. Току до тях търговците бутаха количките си през тълпата и викаха на същия странен, напевен език към зяпащите жени. Навсякъде бе осеяно с малки МЕД-ФАК-екрани — прикрепени със скоби към стени и витрини, по рикши и ръчни колички — и постоянното им мърморене едва се различаваше сред общата суматоха, докато от всички страни се деряха безбройните ПОП-ВОК-говорители — някои — огромни като куфари, други — монтирани в обици или сложно изработени гривни. Всички те внасяха своя дял в общата какофония.

Чен вървеше през всичко това бавно, целеустремено и се опитваше да не рухне под напора му след мъртвата тишина на ремонтните тунели. Очите му търсеха патрул от охраната, но през цялото време усещаше присъствието на Джиян до себе си, вървящ в ритъм с него. Позволи си кратка, мрачна усмивка. Всичко ще е наред. Сигурен беше, че всичко ще е наред.

Хората тук бяха предимно ХАН, но и тези, които бяха ХУН МАО, почти не се отличаваха и по облеклото, и по говора си. Това бе беднотията на Чун Куо. Тук, почти на самото дъно на Града, човек се изправяше лице в лице с главния му проблем — можеше да го докосне, да го помирише, да го чуе. Тук той веднага се изправяше пред теб в лицето на постоянната блъсканица на тълпите по коридорите. Чун Куо бе пренаселен. Накъдето и да се обърнеш, имаше хора; хора, които говореха и се смееха, блъскаха се и се караха, пазаряха се и играеха комар, любеха се зад пердетата или пък щъкаха из тесните, претъпкани стаи и гледаха безкрайни исторически сериали, докато наглеждаха тайфа циврещи дечурлига.

Чен продължаваше упорито да върви напред. Преглътна внезапно обзелата го горчивина. На онези, които живееха на по-тихите, подредени нива високо горе, това тук сигурно щеше да се стори същински ад. Но Чен познаваше и друго. Хората на това ниво се смятаха за късметлии, задето живеят над Мрежата, а не под нея. Тук въпреки пренаселеността съществуваха закони и нещо като ред. Храната и медицинското обслужване бяха гарантирани. И макар че съществуваше постоянният проблем с безделието — твърде много работна ръка, твърде малко работа, — все пак имаше някаква възможност да се измъкнеш оттук, ако имаш късмет, или се трудиш упорито; можеше и да се изкачиш нагоре, на някое по-добро място. Докато под Мрежата нямаше нищо. Само хаос.

Под това ниво Градът беше запечатан. Преградата се наричаше Мрежата. Обаче не приличаше на истинска мрежа — по нея нямаше дупки. Това бе съвършена и — както се предполагаше — неразрушима преграда. Архитектите на Града Земя я бяха замислили като карантинна мярка — начин да се предотврати разпространението на паразити и болести. Още от самото начало Седемте бяха започнали да я използват за съвсем друго.

Членовете на първия Съвет на Седемте бяха все умни глави. Бяха разбрали какви хора съществуват; бяха прозрели мрака в сърцата им и бяха осъзнали, че ако не вземат мерки, скоро последните нива на Града ще станат неконтролируеми. Решението, което взели, било просто и ефикасно. Решили да използват Мрежата като сметище за онези малцина антисоциални елементи, за които стандартната процедура за понижение — изпращане на граждани на по-ниско ниво — е била винаги доказано неудачна. По този начин те се надявали да отстраняват гнилите издънки навреме и да пазят нивата чисти.

До известна степен това бе свършило работа. Но Мрежата никога не бе служила на Седемте като добро сметище. Под Мрежата не съществуваше такова нещо като гражданство. Там долу човек нямаше други права освен онези, за които успееше да се пребори или да спечели, служейки на други, по-могъщи хора. Там нямаше социална помощ и медицинско обслужване, нямаше съдилища, които да отсъждат кое е право и кое — не. Нито пък имаше някакъв законен начин да се завърнеш изпод Мрежата. Изгнанието бе постоянно, само смъртта можеше да го прекрати. Тогава не беше за чудене, че подобна заплаха държеше жителите на улица „Пао Чан“ нащрек.

Чен го знаеше. Точно оттам идваха — той и Джиян. Там бяха родени. Там долу, под Мрежата.

И сега се връщаха обратно.

На изхода на една малка алея, излизаща на улица „Пан Чао“, групичка младежи се беше събрала в кръг; изпружили вратове, те напрегнато следяха въртенето на зара. Изведнъж рязко вдигнаха глави; последва оживено изпъване на длани, ръце, рамене, придружено от пронизителния вик на дузина гърла — вик на триумф и слисване, последван миг по-късно от бърза размяна на пари и нови залози. После младежите отново изпружиха вратове, вперили очи в зара.

Щом минаха край входа, Джиян се обърна и се втренчи в групата. Поколеба си, а после, прихванат от треската им, си запробива път към тях.

— Као Джиян! — изсъска Чен и протегна ръка да го спре. — Нямаме време! Трябва да успеем!

Джиян се обърна, на лицето му за миг се изписа объркване. Движенията му изглеждаха странно трескави и неовладени. Трудно фокусираше поглед. Чен веднага разбра какво става. Действието на наркотика, който беше взел, за да може да понесе условията извън Града, минаваше. Прекалено бързо — помисли си Чен; умът му щракаше с бясна скорост. — Много рано си го взел. Преди да ти кажа кога. И ето ти сега резултата. Прекалено скоро. Твърде скоро, мътните го взели!

— Хайде, Джиян! — той се наведе и заговори право в лицето му. — Трябва да се качим в асансьора!

Джиян потръпна и май най-накрая успя да фокусира поглед върху него. После кимна и тръгна бързо след Чен през тълпата.

Там, където улица „Пан Чао“ се вливаше в широкото платно на „Мейн“, Чен спря и се огледа — продължаваше да следи Джиян. Камбанарията бе съвсем наблизо вляво, а товарният асансьор едва се виждаше вдясно на почти 2 ЛИ разстояние.

Мамка му! — помисли си той. — Прав бях! Излезли сме от другия край!

Хвърли поглед към Джиян, този път ядосан. Знаеше, че прекалено много са се забавили там. Беше му казал, че вървят твърде дълго по шахтата, но Джиян едно си знаеше: „На следващото кръстовище.“ Това беше казал Джиян, когато Чен бе спрял до шахтата: „Не е това. Следващото.“ Чен усети тогава, че Джиян греши, но Джиян командваше и затова той направи каквото му казват. Но сега му се щеше да се бе наложил. Бяха изгубили ценно време. Сега се налагаше да се връщат — тук, на открито, където можеха да ги видят. Охраната можеше да ги види. А Джиян все повече откачаше.

Той се наведе плътно към Джиян и кресна в ухото му:

— Стой плътно до мен! Дръж се за ръката ми, ако трябва, но не се отделяй от мен!

Джиян извърна глава и отвърна на погледа му; за миг изражението му беше разсеяно. После, както първия път, май успя да схване и кимна.

— Добре — измърмори. — Давай да вървим.

„Мейн“, огромният централен булевард на ниво 11, бе вавилонска кула от светлина и звук, широк, придошъл поток от хора, в сравнение с който улица „Пан Чао“ изглеждаше като мърлява бара. Хората се тълпяха край сергиите като мухи на мед и се пазаряха, докато огромни екрани висяха на гроздове от тавана високо над тях. Върху пететажните стени от двете страни на главната улица хиляди трепкащи образи преминаваха в кошмарен колаж. Най-неприятното от всичко обаче беше шумът. Щом навлязоха сред тълпата, шумът ги връхлетя като вълна — огромен звуков мехур, болезнено интензивен, почти непоносим.

Чен заскърца със зъби и си запробива път през плътно наблъсканите хора, вкопчен в ръката на Джиян, като почти го блъскаше в тълпата пред себе си. Огледа се — едва сега бе започнал да нервничи — и забеляза как местните, които живееха тук, откакто се помнят, просто не обръщаха внимание на врявата; сякаш не забелязваха гигантските лица, излезли като от сън, които внезапно просветваха и следваха всяко тяхно движение по главната улица. Наясно бяха, че всичко това е просто хитър номер — още от детинство знаеха как реагират на присъствието им екраните. Но за чуждия човек бе различно. Никъде в Града не беше като на ниво 11. Тук, на първото ниво над Мрежата, животът сякаш постоянно вреше и кипеше; сякаш съзнанието за онова, което се намираше току под краката им, ги караше да живеят живота си на съвсем друга степен на интензивност.

Докато се движеше през тълпата, Джиян непрекъснато въртеше глава и се мръщеше на грубия натиск на шума, на ужасното трептене на арките неонови екрани. После се врътна рязко към Чен, наведе се напред и изкрещя в лицето му:

— Не мога вече да издържам, Чен! Не мога да си събера мислите!

Лицето на Джиян беше ужасна гледка. Устата му бе като разкъсана с трион, в оцъклените му уплашени очи проблясваше неонова лудост. Беше ясно, че съвсем скоро ще му избият балансите. Чен го стисна здраво за раменете — чрез допира си се опитваше да го успокои, после се приведе към него и изкрещя:

— Две минути, Джиян, само две минути! Почти стигнахме!

Джиян потръпна и вдигна оцъклен поглед нагоре покрай Чен. На един от големите екрани едно лице се обърна и се втренчи в него. Класически красиво азиатско лице — очи като бадеми, кожа като сатен, прекрасна права черна коса. Щом срещна погледа на Джиян, тя се усмихна и нейде далеч един компютър провери дали лицето, което тя гледаше, съвпада с някое от заложените в паметта му лица на всички обитаващи този сектор на Града.

— Ти не си тукашен — каза тя почти веднага — тънкият като жичка микрофон висеше точно над главите им. — На гости ли си тук, или по работа?

Джиян застина. Чен също извърна лице към екрана.

— Хайде — напрегнато каза той. — Тук е опасно.

Секундите минаваха, ала Джиян не помръдваше. Компютрите продължиха търсенето на лице и име. Техниката беше добра, но този път не успя да открие нищо. 14 приблизителни двойници, но структурата на ретината на мъжа под екрана не съвпадаше с ничия друга. При поста на охраната пет нива по-горе на екрана проблесна предупреждение.

— Хайде, Джиян! — Чен блъсна настоятелно другаря си и го задърпа грубо, пренебрегвайки любопитните погледи на минувачите.

В края на булевард „Мейн“, само на четвърт ЛИ оттук, вратите на един от грамадните товарни асансьори бавно се отваряха. Чен забърза, като постоянно се оглеждаше настрани. Щом вратите полека се плъзнаха, няколко работници от Министерството на разпределението — ЧИ ЧИ — пристъпиха навън. Тъмните им фигури в униформи изглеждаха съвсем дребни на фона на огромната врата.

В близост до асансьора тълпата оредя и вече се минаваше по-лесно. Чен забави крачка, после спря и завъртя Джиян с лице към себе си. Вратите се бяха отворили почти напълно. Няколко бавни електрокара вече излизаха на главната улица и започваха да разтоварват маркираните с код щайги.

— Знаеш ли какво трябва да правим? — попита Чен, стиснал здраво яката на Джиян. — Спомняш ли си какво репетирахме?

Джиян кимна — погледът му внезапно се беше прояснил.

— Добре съм — изкрещя той. — Беше само…

Чен запуши с ръка устата му.

— Няма време! — кресна той. — Давай!

В асансьора работеха около тридесетина ЧИ ЧИ. Всички носеха скафандри — шлемовете им закриваха гледката от всички страни. Обръснатите им глави и черните маски, покриващи изцяло лицето, им придаваха мрачен, определено механичен вид — впечатление, усилвано от рутинните, повтарящи се движения. Чен тръгна към тях с нехайна походка — усети как Джиян се отдалечи от него и заобиколи асансьора от другата страна.

Имаше двама ПАН ЧАН — надзиратели. Единият беше само на няколко крачки от Чен, с гръб към екраните над главата му. Слушалките го правеха глух за заобикалящия го шум. От време на време излайваше по някоя заповед в микрофона, някой ЧИ ЧИ спираше за миг, вслушваше се и отговаряше с леко кимване.

Чен доволно поклати глава. ЧИ ЧИ можеха да не се вземат под внимание. Възприятията им бяха ограничени до маркираните с цветен код щайги, които изнасяха от асансьора: щайги, чиято проста форма — червена, зелена и синя — изпъкваше на фона на абсолютната чернота в главите им.

Погледна насреща. Джиян бе готов да действа точно зад втория ПАН ЧЕН. Щяха да започнат, щом Чен подадеше сигнала.

Чен бе карал Джиян да се упражнява безкрайно — първо изтръгва микрофона с лявата си ръка, после с дясната нанася остър удар в гръкляна на жертвата. Сега щеше да разбере дали Джиян си е научил урока.

Чен отпусна рязко ръка, след това скочи напред и сграбчи своя човек. Изтръгна диво микрофона от устата на ПАН ЧАН и стовари опакото на десницата си върху гърлото на мъжа. Усети тялото да омеква и го пусна; после погледна насреща.

Джиян все още се бореше с жертвата си. Беше изтръгнал микрофончето, но не бе успял да довърши нещата. Сега неловко държеше ПАН ЧАН — дясната му ръка бе прилепена о лицето, а лявата бе свита в юмрук, с който бясно думкаше по гърдите на мъжа. Но ПАН ЧАН далеч не беше свършен. Той се изсули с крясък и отблъсна Джиян, после се завъртя с лице към него. Опитваше се да си махне слушалките.

Чен се втурна напред и изведнъж видя, че нещо проблесна в ръката на Джиян. Миг по-късно ПАН ЧАН залитна назад, хванал се за гърдите. В същото време някои ЧИ ЧИ се изправиха и взеха да въртят глави насам-натам — сякаш изведнъж бяха усетили, че става нещо.

Чен изтича към асансьора. На вратата се обърна и погледна назад.

Джиян бе коленичил до ПАН ЧАН, затиснал с крак рамото на мъртвеца. Опитваше се да измъкне дългия си нож от гърдите му.

— Джиян! — изпищя Чен. Гласът му почти не се чу сред шума. — Зарежи го!

Джиян рязко вдигна глава. След това, сякаш идвайки отново на себе си, се изправи и се спусна към асансьора, разблъсквайки невиждащите ЧИ ЧИ и количките им. Бе изминал едва осем-девет крачки, когато отекна първия изстрел.

Чен инстинктивно се наведе. Когато отново вдигна очи, Джиян не се виждаше никъде. Пристъпи напред, после спря и отстъпи назад. Там, на половин ЛИ надолу по главната улица, имаше трима от охраната. Приближаваха в разпръсната редица по коридора, като по пътя си към асансьора разблъскваха хората бързо, почти брутално. Чен изпсува под нос и прасна с ръка контролното табло. Вратите започнаха да се затварят бавно, много бавно.

— Джиян! — изкрещя той. — Джиян, къде си?!

Прокънтя втори изстрел и куршумът отскочи от задната врата на асансьора. Вън в коридора настана хаос — хората се опитваха да залегнат. Сега само тримата от охраната и маскираните ЧИ ЧИ бяха прави. Докато Чен се оглеждаше, една от електрическите колички се затъркаля към все по-стесняващия се отвор. Ядосан на Джиян, Чен вдигна пушката си и се прицели в количката; после я свали.

Беше Джиян. Бе се свил върху количката така, че да представлява възможно най-малка мишена.

Един след друг проехтяха още два изстрела. Вторият куршум рикошира, одраска една щайга по пътя си и влетя в едно гнездо от екрани. Последва остър пукот, разхвърчаха се отломки и се разнесе силен мирис на изгоряло. Върху невиждащите ЧИ ЧИ се изсипа водопад от стъкло и жици.

Количката спря между вратите болезнено бавно. Щом проумя какво ще се случи, Чен отново прасна контролното табло, след това още веднъж. Огромните врати трепнаха, опитаха се да се отворят пак, после се затвориха с трясък. Но бе успял да ги забави достатъчно. Количката беше вътре.

Джиян бързо слезе и се приближи до таблото.

— Бързо! — във внезапно настъпилата тишина прозвуча ниският настоятелен глас на Чен. — Ще донесат горелки за ключалките!

Джиян кимна съвсем леко и се захвана за работа. Отвори таблото, захвана с нокти ръбовете на тънка контролна пластинка и я издърпа навън. Зад нея се виждаха строени по-малки пластинки — приличаха на тъмни квадратни огледалца. Само две имаха значение. Той ги освободи предпазливо, като внимаваше да не повреди тънките жички отзад. Веднага от високоговорителя над тях прокънтя глас — предупреждаваше го да не пипа там. Без да му обръща внимание, Джиян затърси в джоба си двете пластинки за замяна и внимателно ги вложи в гнездата. После постави и горната пластина и затвори таблото.

— Надолу!

Джиян набра кода ръчно и усети как огромният асансьор потръпна. За миг се разнесе ужасен стенещ звук, сякаш машината сама щеше да се смели на парченца. После се чу друг звук — нещо много голямо и много твърдо се трошеше под тях. Така подът под асансьора се предаде; той потъна един човешки бой надолу, после подскочи и спря. За миг се възцари тишина. После нещо прещрака и машината продължи надолу с много по-нормално бръмчене. Чен се надигна и погледна Джиян.

— Вън сме! — въодушевено изрече той. — Строшихме Мрежата.

Джиян се извърна.

— Това ще им отвори работа, а, Чен?

Над тях пищяха аларми, почти виждаше какво е там горе в момента. Точно сега ги бе обхванала паника — уплашени от внезапния мрак и ревящите сирени, бяха претъпкали тъмните коридори и търчаха към транзитните асансьори, пищяха и се биеха слепешката; опитваха се да станат и да се измъкнат далеч от дупката, преди да се спусне карантинната врата — Печатът.

Джиян започна да брои. На „петнадесет“ асансьорът отново се разтресе. Звукът бе като от огромна, многократна експлозия, приглушен и далечен, и все пак достатъчно мощен, че да разклати основите на Града.

— Ето го! — ухили се той на Чен. — Печатът! Спуснаха Печата!

Чен се взря с мътен поглед в Джиян — въодушевлението му бе започнало да се изпарява. Изведнъж мисълта какво бяха направили го отрезви.

— Значи това е — каза той тихо. — Вече сме в безопасност.

Но си спомняше докосването на малката мръсна ръчичка, която дърпаше ръкава на робата му, докато вървеше по улица „Пан Чао“; жената, която кърмеше бебето си във входа; лицата на обикновените мъже и жени, които живееха живота си.

— Направихме го! — разсмя се Джиан. — Мамка му, направихме го.

Но Чен само отмести поглед и не отговори.

* * *

Осем часа по-късно и 250 ЛИ на северозапад двама офицери от охраната чакаха пред огромната порта на едно имение на Първо ниво. Тук, на самия покрив на Града, имаше много място и цареше тишина. Единственият мирис тук бе на бор и идваше от полумесеца от миниатюрни дървета сред огромната плитка вдлъбнатина в единия край на коридора; единственият звук бе мекото шуртене на водата от фонтана с орнаменти в средата.

Майор Де Вор се обърна към своя подчинен и вдигна вежди. Бе забелязал изненадания поглед на младия офицер, когато излязоха от асансьора.

— Би ли искал да живееш тук, а, Хаавикко?

Младежът се обърна назад и погледна широкия празен коридор. Целият под бе застлан с килими, високите стени бяха покрити с огромни — колкото стая — гоблени в приглушена, ала елегантна гама. Бронзови статуи на дракони и древни императори почиваха върху постаменти, разположени по дължината на целия коридор. В далечния му край вратите на асансьора бяха лакирани в полунощно черно. Там един-единствен страж стоеше мирно, а на рамото му висеше ДЕНГ — „пушка-прожектор“.

— Добре си живеят тук, сър.

Де Вор се усмихна. Той беше дребен мъж със стегнато тяло. Черната му коса бе с тънък косъм, почти като на ХАН, раменете му бяха широки, почти набити. На гърдите на лазурносинята му пълна униформа бе закачена бродирана емблема на военен офицер трети ранг — стилизиран леопард, сграбчил птица в полет. Беше с цяла глава по-нисък от подчинения си, телосложението му придаваше вид на борец, ала маниерите му, както и лицето, говореха за поколения възпитание и култура.

— Да, така си е — усмивката бе застинала на лицето му. — Тези хора са изключително богати, Хаавикко. Те биха глътнали дребни риби като нас, без изобщо да се замислят, ако Тангът не беше зад гърба ни. Това тук е съвсем друг живот със съвсем други правила. Правила, основаващи се на връзки и влияние. Разбираш ли?

Хаавикко се намръщи.

— Сър?

— Искам да кажа, че… Познавам тези хора, Хаавикко. Знам как мислят и как действат. А семейството на Низшия секретар Леман познавам вече почти от двадесет години. Има си начини да се справиш с тях.

Хаавикко за миг бе озадачен от думите му.

— Все още не разбирам, сър. Искате да кажете, че желаете да говорите с него насаме?

— Така ще бъде най-добре.

— Но… — Хаавикко се поколеба за миг, после забеляза как го гледа майорът и сведе глава. — Сър.

— Добре. Знаех си, че ще разбереш — Де Вор се усмихна отново. — Имам да казвам доста силнички думи на нашия приятел Низшия секретар. Ще е най-добре да му ги кажа насаме. Въпрос на достойнство.

Хаавикко кимна. Това поне разбираше независимо от всякакви заповеди.

— Тогава ще изчакам тук, сър.

Де Вор поклати глава.

— Не, момчето ми. Искам най-малкото да бъдеш свидетел. Можеш да изчакаш там, където няма да можеш да чуеш какво си говорим. По този начин няма да пристъпиш никаква заповед, нали така?

Хаавикко се усмихна — след като постигнаха компромис, се бе поотпуснал.

Огромната двойна врата на апартамента на ниво 1 се отвори зад тях. Обърнаха се и зачакаха.

Посрещна ги нещо съвсем неочаквано. Малка горичка. Мост над течащо поточе. Пътека, която водеше нагоре между дърветата. Зад мостчето ги чакаха двама прислужници-ХАН; обръснатите им глави бяха сведени чак до кръста. Единият ги поведе, а другият ги следваше отзад — с наведени глави и любезно отклонени погледи. Преминаха моста — надигна се мирис на влажна земя и разцъфващи цветове и ги поздрави. Пътеката въртеше и се извиваше и най-накрая ги изведе на една поляна.

В другия й край се виждаше къщата. Голямо двуетажно имение в северен ХАН-стил, с бели стени и стръмен, покрит с червени керемиди покрив.

Де Вор погледна подчинения си. Момъкът мълчеше замислено. Никога не беше виждал нищо подобно. И това не беше изненадващо. Много малко хора в Чун Куо можеха да си позволят да живеят по този начин. Четири, най-много пет хиляди извън кръга на Семействата. Това значи да си богат. Достатъчно богат, че да си купиш цяла палуба над десетте нива, на самия връх на Града и да си оформиш пейзаж.

Пьотър Леман беше Низш секретар в Камарата на представителите във Ваймар. Голяма клечка. Четвърти по низходящия ред на тоя стол в Световното правителство. Човек, пред когото свеждаха глави хиляди по-дребни риби от него — гиганти в собствения си бизнес. Брокер на властта, макар и някои да разправяха, че тази власт била химера, а пък самата Камара — дребен залък, маска на бруталната тирания. Кой, в края на краищата смяташе Седмината за брутални или за тирани? Нямаше нужда да бъдат такива. Между себе си и масите в Чун Куо бяха поставили Камарата.

Влязоха.

Антрето беше обширно и ярко осветено. Отляво нагоре се изкачваше широко стълбище, облицовано с дърво; отдясно имаше басейн, ограден с нисък дървен парапет. В дълбочината му се мяркаха дребни тъмни силуети на рибки.

Водачите им се поклониха и отстъпиха. За миг двамата останаха сами.

— Предполагах… — подхвана Хаавикко, после разтърси глава.

Знам — помисли си Де Вор. — Предполагал си, че той е ХУН МАО. И все пак всичко тук е ХАН. Усмихна се. Хаавикко познаваше света твърде малко; беше общувал само с войници. Всичко това беше ново за него. Луксът. Имитацията.

Отдясно се чу звук. В антрето влезе група прислужници. Спряха на почтително разстояние от гостите и един от тях пристъпи напред — висок ХАН; на гърдите на бледозелената му роба бе извезана голяма пиктограма и цифрата едно. Това беше Стюардът на дома, главният прислужник на Леман.

Де Вор по никакъв начин не приветства човека. Не се поклони, дори не се и усмихна.

— Къде е Секретарят? — настоя той. — Искам да го видя.

Стюардът се поклони със сведен поглед. Зад него беше строена почти половината от висшия домакински персонал на Леман — всичко петнадесет души. Те чакаха изправени — бяха оставили Стюарда да действа вместо тях.

— Извинете ме, майоре, но господарят излезе и сега е в пагодата. Нареди да не го безпокоят.

Де Вор се поизвърна и погледна ординареца си, след това отново се обърна напред.

— Боя се, че нямам време да чакам. Идвам по въпрос на ТАНГА. Ще съобщя на твоя господар, че си изпълнил задълженията си.

Стюардът кимна, но не вдигна поглед — държа главата си наведена, докато майорът и ординарецът му го отминаха, излязоха на терасата и слязоха по широката задна стълба в градината.

По езерото бяха разпръснати лотоси — яркозелени на фона на бледата, прозрачна вода. Огромни кремави канари обграждаха езерото в съвършен овал. Отляво покрай извивката на езерото вървеше пътека — изпъстреният с цветя балдахин накрая преминаваше в нежната извивка на мостче. Зад мостчето, сред традиционна градина от камъни, храсти и цветя, се извисяваше триетажна пагода в класически дворцов стил; по покривите й, покрити с червени керамични плочки, нямаше никакви други орнаменти. По-нататък, вдясно от езерото, имаше овощна градина — дребните дървета с широки корони растяха току до ръба на водата. Сливите и черешите бяха цъфнали и неподвижният въздух беше напоен с техния аромат.

Бе ранна утрин. От ливадите зад пагодата се понесе резкият, чист крясък на паун. Дванадесет мънички изкуствени слънца сияеха над главите им сред небето от „лед“, боядисано в пастелното синьо на лятото.

Застанал на горното стъпало, Де Вор огледа всичко това само с един поглед. Усмихна се, оправи униформената си туника и се обърна към ординареца си:

— Добре, Хаавикко. Оттук ще продължа сам. Младият офицер щракна с токове и се поклони. Де Вор знаеше, че момчето е получило от генерала заповед да не се отделя от него и да наблюдава какво става; но това бяха неговите хора и той щеше да стори каквото той иска. Висшите домакински прислужници поглеждаха иззад Хаавикко и не знаеха какво да правят. Майорът бе пристигнал неочаквано. Почти нямаше възможност да предупредят господаря си.

Де Вор погледна към тях.

— Ей, вие! Я си гледайте работата! Господарят ще ви извика, когато стане нужда! — после им обърна гръб, като по този начин ги освободи.

Погледна отвъд изкуственото езеро. Под стряхата на пагодата, в галерията, чиито дървени дъски стърчаха на подпори над езерото, стояха трима души, облечени в копринени ПАУ. Мекото мърморене на гласовете им се донасяше над водата до него. Щом го забеляза, единият вдигна ръка за поздрав, после отново се обърна към другите двама — като че ли им поднасяше извинения.

Леман го посрещна по средата на крайбрежната пътека.

— Радвам се да те видя, Хауард. На какво дължа това удоволствие?

Де Вор почтително сведе глава, после срещна погледа на мъжа.

— Дошъл съм да те разследвам, Пьотър. Генералът иска отговори.

Леман се усмихна, след това се извърна, хвана майора подръка и тръгна редом с него.

— Разбира се.

Светлината, процеждаща се през лозите над тях, изписваше върху лицето му гоблен от сенки.

— Сьорен Бердичев е тук. И Едмънд Уайът. Но съм сигурен, че те ще разберат.

Де Вор отново кимна едва-едва.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

Леман му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи напред, към пагодата.

— Заради смъртта на Лу Кан, нали? Знаех си, че все някой ще дойде. Веднага щом чух новината, и вече го знаех. Тук слуховете идват бързо. Езиците, дето няма какво друго да правят, и гладните уши вкарват всички ни в беля — той въздъхна и погледна Де Вор. — Разбирам, че има такива, които изопачават думите, които изрекох при аудиенцията си с министъра, смятат ги за заплаха. Е, аз пък те уверявам, Хауард, нищо не е било по-далеч от ума ми в този момент. По странен начин аз харесвах Лу Кан. Възхищавах се на неговата упоритост. И въпреки това аз не съм… изненадан. Стана точно както си го мислех. Както го ПРЕДУПРЕДИХ. Има хора, при които нетърпението е прераснало в смъртоносен гняв.

Де Вор спря и се обърна към секретаря.

— Разбирам. Но трябва да задам някои въпроси. Неща, които сигурно ще ти се сторят нелепи.

Леман сви добродушно рамене.

— Няма как. Смъртта на министъра си беше гадна работа. Питай каквото трябва. Няма да се обидя.

Де Вор се усмихна и продължи, като позволи на Леман отново да го хване подръка. Стигнаха до моста. Спряха за миг и погледнаха езерото. Паунът отново изкряска.

— Разправят, че ти би имал най-голяма изгода от смъртта на Лу Кан. Отказът му да те включи в онази работа с новите лицензи. Скорошните му разследвания за валидността на някои патенти. И най-вече стриктното, педантично прилагане на Декрета. Последното особено е нанесло твърде голяма вреда на теб и на твоята фракция — повече от всичко друго.

— Моята фракция? Искаш да кажеш дисперсионистите? — Леман замълча и се замисли за миг. — И като го премахна, ще спечеля, така ли? — той поклати глава. — Знам, че имам много врагове, Хауард, но със сигурност дори и те биха признали, че пипам по-внимателно!

Продължиха в мълчание. Щом стигнаха пагодата, двамата мъже на терасата се приближиха и застанаха на горното стъпало на стълбата.

— Сорен! Едмънд! — извика Де Вор, докато се изкачваше по тясната стълбичка пред Леман. — Как сте?

Размениха си поздрави и влязоха вътре, в голяма шестоъгълна стая. В черните лакирани стени беше вграден порцелан, покрит със сложни многоцветни орнаменти. Таванът представляваше огромна проста мозайка — двойни спирали от мънички, яркоцветни питони, обкръжени с бордюр от открояващи се звезди в синьо и бяло. Четири прости табуретки без облегалки с крачета във вид на навити питони стояха върху полирания под, покрит с керамични плочки, около ниска шестоъгълна масичка. Върху нея имаше зелена лакирана кутийка.

Въпреки тежестта и официалността на дизайна стаята изглеждаше светла и просторна. Дълги, широки прозорци с кепенци гледаха към езерото, овощната градина и заобикалящите ги ливади. Във въздуха трептеше ароматът на цъфналите дървета.

„Кажи-речи по-ХАН от ХАН — заключи нервно Де Вор наум и седна до Леман. — Безочлива, несъзнателна мимикрия. Или пък е нещо повече? Да не би именно културата на ХАН да бе истинският вирус в кръвта на тези ХУН МАО, който ги подкопава и ги превзема бавно, «както копринената буба поглъща черничевия лист»?“

Усмихна се криво на себе си, щом наум му дойдоха думите на древния историк Су Ма Чиен. „О, да, ние знаем тяхната история и техните цитати. Тези неща са погълнали собствената ни идентичност. Е, на свой ред аз пък ще погълна тях със същото търпение. Аз ще бъда копринената буба за тях.“

— Е, та как е в охраната?

Де Вор се завъртя върху табуретката и се усмихна на Едмънд Уайът.

— Имаме страшно много работа. Както е винаги в този проклет свят.

Въпреки дългогодишното им познанство той и Уайът никога не се сближиха. Под повърхностната им учтивост винаги се бе долавяла скрита враждебност. И сега беше същото.

Уайът беше дребничък, слаб човек със странно голяма за ръста му глава. Някой веднъж бе казал, че той сякаш е бил стъкмен от двама съвсем различни човеци и това впечатление, веднъж придобито, вече беше трудно да се разсее. Още на пръв поглед лицето му разкриваше силен, прям характер; аристократичните тъмнозелени очи блестяха предизвикателно, брадичката му беше твърда и дръзка. Но щом човек погледнеше тялото му, веднага биеше на очи колко крехък, колко женствен изглежда. Ръцете му бяха меки, тънки и бледи, ноктите му имаха съвършен маникюр. Нежни ТИ-ЯО ТУО, гривни от злато и нефрит, висяха на двете му китки. Всичко това го караше да изглежда слаб, но той далеч не беше такъв. Падението на баща му би унищожило един по-слаб човек, но Уайът бе показал голяма смелост и решителност. Бе заложил на собствените си способности и бе спечелил: успял бе да построи отново империята на баща си и да заеме бившето му място на Първо ниво.

Де Вор се вгледа за миг по-внимателно в Уайът — знаеше, че не трябва да подценява неговата интелигентност; след това му кимна едва-едва.

— А ти, Едмънд? Добре си, виждам. Говори се, че твоята компания скоро ще получи квота в Индекса.

В очите на Уайът проблесна лека изненада. Не знаеше колко отблизо Де Вор следи тези неща.

— Значи следиш пазарите?

— Има смисъл. Бунтовничеството и бизнесът в днешно време са близки съюзници. ХАН СЕН е индикатор за много повече неща, отколкото само за прости стойности — това е индекс на властта и безпощадността, клуб на хора, които мислят по подобен начин и имат подобни амбиции.

Забеляза как Уайът за миг го изгледа преценяващо, опитвайки се да схване скритото значение на думите му. Индексът Хан Сен на хонконгския пазар на акции беше най-големият от тези на всичките седем пазара на акции в света — и най-важният. Но както и Камарата, той също често беше параван за други, не чак толкова явни действия.

Де Вор рязко се извърна към Бердичев и топла усмивка огря лицето му.

— Ами ти как си, Сорен? Много рядко те виждам напоследък.

Сорен Бердичев му отвърна с широка усмивка. Дебелите стъкла на кръглите му очилца блеснаха, когато кимна. Той беше висок мъж със слабо лице, с тънки устни и изящни дълги пръсти; сурово същество без чувство за хумор, чиито стоманеносиви очи никога не се спираха за дълго върху едно нещо. Беше студен и необщителен човек и поради това лесно си създаваше врагове, често без сам да го съзнава; но освен всичко притежаваше и голяма власт — не беше човек, с когото можеш да не се съобразяваш.

— Добре върви, Хауард. Напредвам, както казват.

Де Вор се усмихна на подценяващите думи на Бердичев. „Сим Фик“, неговата компания, беше един от най-грандиозните успехи на десетилетието. Когато я бе купил през 88-а, тя беше дребно предприятие, но през 91-ва вече бе цитирана в Индекса Хан Сен 1000 редом с другите водещи компании на Чун Куо. Оттогава бе постигнала голям напредък — беше се превърнала във водеща компания на пазара за Мозъчни стимулатори и маскировки. За някакви си пет години „Сим Фик“ бе постигнала онова, което изглеждаше невъзможно, и бе революционизирала пазара за лични забавления. Сега беше една от най-големите световни компании и влизаше в списъка на първите сто.

Известно време си разменяха любезности. След това сякаш по сигнал лицето на Бердичев се изкриви в студена полуусмивка.

— Прости ми, Хауард, но съм сигурен, че не си дошъл тук, за да си говорим за пазари — той рязко се извърна и се втренчи остро в Уайът. — Хайде, Едмънд, да оставим тези двамата насаме. Според мен те имат за какво да си поговорят.

Уайът отмести погледа си от Леман към Де Вор. Изведнъж цялото му държание стана напрегнато, подозрително.

— Значи си имат работа, а?

Последва неловка пауза, Де Вор кимна и се усмихна.

— Боя се, че да.

Уайът остави чашата си и бавно се изправи. Поклони се леко на Леман и тръгна след Бердичев. Изведнъж спря, обърна се и отново погледна Леман.

— Сигурни ли сте? — в очите му личеше дълбока загриженост за приятеля.

Леман кимна едва забележимо, срещайки открито погледа му, сякаш казваше: „Довери ми се.“ Едва тогава Уайът се обърна и излезе.

Де Вор изчака за миг, вслушвайки се в спускащите се по стълбите стъпки на Уайът. След като всичко утихна, той стана, приближи се до масата, наведе се и отвори зелената кутийка. Посегна към ревера си и махна малкото приспособление, чрез което следяха разговора, после внимателно го сложи в кутията. Леман се приближи и застана до него. Гледаше го как включва записа, направен преди три седмици. Паунът отново кресна — далече, сякаш беше сред ливадите отзад, а след това отново се разнесоха техните гласове — продължиха точно от мястото, където бяха спрели. Де Вор се усмихна и внимателно затвори капака, после се изправи и шумно въздъхна.

— Най-простият начин винаги е и най-добрият — каза той и се засмя отсечено. След това продължи с по-сериозен тон. — Лошо се получи. Какво знае Уайът?

Леман срещна погледа на Де Вор и се усмихна, после го прегърна през раменете.

— Нищо. Абсолютно нищичко не знае.

Де Вор свали бавно ръкавиците си и ги остави на масата.

— Добре. Нека тогава си говорим открито.

* * *

„Каменният дракон“ беше голяма странноприемница с нисък таван в дъното на Града; сбирщина от свързани помежду си стаи, зле построени и зле обзаведени; място, посещавано честичко само от най-низшите от жителите на десетте нива под Мрежата. Застояла, сладникаво-кисела воня бе просмукала всичко в тези опърпани, претъпкани стаи. Покрай стените бяха наредени машини — повечето тъмни. Други, пръскащи искри на ръба на повредата, прибавяха собствения си сладък мирис на изгоряло към тежката мъгла, изпълваща помещенията. Постоянно ехтящи гласове викаха келнерките — мърляви и наплескани с ярък грим, те сновяха между масите.

Двамата мъже седяха в голямата стая в дъното на кръчмата, на маса до далечната стена, откъсната от другите. Преди два часа бяха дошли направо тук — не можеха да заспят; мащабите на онова, което бяха направили, непрекъснато бе в ума и на двамата. За да го полеят, Као Джиян бе поръчал голяма бутилка от най-добрия ШЕН — по-добро в „Дракона“ не можеше да се намери; внасяха го Отгоре на чудовищна цена и нито един от двамата не бе пил особено често това силно оризово вино.

Джиян си мълчеше от някое време, наведен над недокоснатата си халба, и размишляваше. Чен се огледа наоколо.

Мъжете по околните маси бяха предимно ХАН, но имаше и ХУН МАО. Повечето — и ХАН, и ХУН МАО — бяха с опулени очи и жълтеникави лица — струпеите по ръцете им издаваха, че са наркомани. Тук, долу, арфидисът бе евтин и се намираше навсякъде — и за някои беше единственият начин да избягат от всичко това. Но той означаваше и смърт, бавна смърт, и Чен пазеше вените си чисти. На една от масите по-нататък седяха вдървено трима ХАН и си говореха на някакъв диалект с тихи, напрегнати гласове. Единият беше едноок, другият имаше грозни белези по врата и раменете. Те представяха другата част от клиентелата на „Каменния дракон“ — забелязваше се по това, как се държат — някак си по-леко, бяха по-нащрек от обкръжаващите ги. Това бяха бандити и дребни престъпници, които тук си редяха далаверите. Чен протегна врат и се облегна на стената. Тлъсти вълма дим плуваха бавно наоколо сред слабата оранжева светлина като красиви черни кичури от косата на младо момиче.

— Също като смъртта — погледна той Джиян.

— Какво? — мързеливо проточи Джиян и вдигна поглед към Чен. — Какво каза?

Чен се наведе напред и сграбчи една дървеница, която пъплеше по ръба на масата, после я смачка между палеца и показалеца си. Беше от ония грозни създания с бели черупки, които понякога припълзяваха дотук от Глината. Слепоци, водени само от обонянието си. Пусна долу строшената черупка и избърса ръка в робата си, без да го е грижа, че ще я изцапа.

— Това място. Прилича на смъртта. Цялото това ниво. Тук смърди.

Джиян се разсмя.

— Е, скоро ще се измъкнеш оттук, ако това искаш.

Чен го изгледа странно.

— Че ти не искаш ли? — и поклати глава; изведнъж го обхвана отвращение от самия себе си. — Знаеш ли, Джиян, целия си живот съм прекарал под Мрежата. Не познавам нищо друго освен тази мръсотия. Време е да се махна. Време е да намеря нещо по-чисто и по-добро от това.

— Знам какво е — отвърна Джиян. — Но обмислил ли си го добре? Там горе ти си уязвим. Над Мрежата съществуват Закони за преминаване и съдии, данъци, патрули на охраната — той се приведе напред и плю — улучи право купичката в нозете си. — Само като си помисля за всички тия гадости и ми призлява. Там такива като нас се задушават. Пък и без това ранихме много хора вчера, когато падна карантинната преграда. Не забравяй и убийството — ха някой разбере, че си бил забъркан и в това, пиши се умрял.

Чен кимна. Преди време това не би имало никакво значение, но сега въздействието на наркотика бе преминало и той почти не можеше да мисли за друго. Пред очите му постоянно се мяркаха лица — лицата на онези, които минаваха покрай него по улица „Пан Чао“. Хора, които само минути по-късно щяха да се мятат насам-натам в паника, с плувнали в сълзи очи, полузадушени, докато охраната изпомпваше с всичка сила стерилизиращи газове. Имаше и деца. Да, много от тях си бяха просто деца.

Не беше се замислял тогава; не беше го видял, преди да стане. Всичко, за което мислеше в онзи момент, бяха петте хиляди юана, които щеше да получи; за тях и за шанса да се измъкне оттук. И ако това означаваше да пробият Мрежата, то щеше да направи тъкмо това. Но тогава не се беше замислял. Поне за това Джиян беше прав.

Мрежата. Тя беше построена като карантинна мярка, за да предпазва Града, да предпазва онези Горе от чума и други епидемии и от проникването на насекоми и гризачи. И от нас — Чен почувства кисел вкус в устата си. — От гризачи като нас.

Отмести поглед — край вратата бе настъпило раздвижване, — после остро погледна Джиян.

— Загазихме… — тихо му рече той.

Джиян не се обърна.

— Кой е?

Чен засука въображаем мустак.

— Мамка му! — измърмори Джиян, след това се облегна назад и вдигна халбата.

— Какво ли иска? — прошепна Чен, навел се толкова напред, че онези тримата на вратата да не виждат мърдането на устните му.

— Дължа му пари.

— Колко?

— Хиляда юана.

— Хиляда?! — Чен направи гримаса, после пак се облегна, измъкна ножа от ботуша си и го заби с коляно отдолу на масата. След това отново хвърли поглед към вратата.

Най-едрият от тримата сега гледаше право към тях и се хилеше — беше познал Джиян в гръб. Едрият леко килна глава настрани и измърмори нещо на другите двама; после тръгна към тях.

Лу Бакенбарда си беше живо чудовище. Висок почти шест ЧИ, той никога не решеше дългата си буйна коса и носеше метната на раменете си изпокъсана кожа като някой едновремешен вожд от историческите сериали. Името си бе получил заради мустака — огромен храсталак като кече, покриващ по-голямата част от обезобразеното му лице. Надвеси се над Джиян, лявото му око се взираше със стъклен поглед от маската от разтекла се плът. Беше груба и лъщеше, цялата беше в шарки като черупката на рак. Дясното му око представляваше тесен процеп като избродирана линия по лицето на кукла. Под брадичката и под дясната му буза маската свършваше с неравен ръб и оттам нататък започваше нормална кожа с маслинен цвят.

Преди десет години — така се приказваше — Лу Бакенбарда се опитал да реди някаква далавера с Чан Фен, един от дребните босове на тия нива. Чан Фен го посрещнал с усмивка и протегнал ръка да се здрависат, а в другата си ръка държал нещо, което приличало на чаша вино. След това, продължавайки да се усмихва, лиснал съдържанието на чашата в лицето на Лу. Оказала се киселина. Но онзи не познавал яростта на Лу Бакенбарда. Лу се вкопчил здраво в ръката му, ревейки от болка, извадил големия си ловджийски нож и го забил в гърлото на Чан Фен, преди помощникът му да успее да се притече на помощ. Полуослепен, той намерил начин да се измъкне, а по-късно се върнал с двамата си братя, за да довършат работата.

Сега Лу Бакенбарда беше бос по право; голяма клечка тук под Мрежата. Стоеше там, извисяващ се над Као Джиян, устата му без устни се хилеше с жестоко удоволствие, докато слагаше ръка на рамото на Джиян, а единственото му око бе вперено предпазливо в Чен.

— Као Джиян… Как си, приятелю?

— Добре съм — Джиян нервно се сви на стола си. — А ти, Лу Мин-Шао?

Лу Бакенбарда се изсмя навъсено, невесело.

— Много съм си добре, Као Джиян. Вчера убих един. Дължеше ми пари.

Джиян преглътна и срещна погледа на Чен.

— А, той не е могъл да ти плати?

Дланта на Лу се вкопчи още по-силно в рамото на Джиян.

— Точно така, Као Джиян. Но не за това го убих. Убих го, защото се опита да се скрие от мен.

— Тогава бих казал, че той е бил глупак.

Този път в смеха на едрия се долови и лек весел нюанс. Окото му обаче продължаваше да гледа студено, пресметливо. Взираше се предизвикателно в Чен от маската, прилична на стъкло.

Чен отвърна на погледа му, посрещайки предизвикателството — не позволи да го сплашват. Ако опреше до бой — добре, ще се бият. Бакенбарда можеше да е мъчен за убиване, пък и шансът определено беше на страната на Лу и двамата му оръженосци. Но поне щеше да се постарае да не им е лесно. Щяха да разберат какво е да се биеш с КУАЙ.

Лу Бакенбарда прекъсна контакта с очи и погледна Джиян. Устните му отново се усмихваха.

— Дължиш ми пари, Као Джиян.

Джиян се взираше в халбата си.

— Имам още една седмица, Лу Мин-Шао. Не си ли спомняш?

— О, спомням си, спомням си. Само че си искам парите сега. С лихва. Искам от тебе 1200 юана, Као Джиян. И то веднага.

Почти незабелязано Лу беше измъкнал ножа от колана си и го бе опрял във врата на Джиян. Огромното широко острие проблясваше на бледата светлина на лампите. Острият като бръснач ръб се вряза в плътта под брадичката на Джиян и накара лицето му да се сгърчи.

Чен пусна бавно ръце надолу по крака си. Пръстите му се сключиха около дръжката на ножа. Следващите няколко мига щяха да са решаващи.

— 1200? — обади се напрегнато Джиян. — Но ние се бяхме договорили…

Джиян млъкна, за да си поеме дъх. Лу Бакенбарда бе натиснал ножа по-силно и бе потекла кръв. Една-единствена капка като мънисто се стече бавно по врата на Джиян и се спря в ямичката над ключицата му. Джиян преглътна болезнено.

— И ги искаш сега?

— Точно така, Као Джиян. Чух, че си взел на заем от другаде. Разиграл си се нашироко. Що така бе, Као Джиян? Защо така искаш да ни зарежеш?

Джиян вдигна очи и срещна погледа на Чен. След това бавно и внимателно протегна ръка, бутна ножа встрани, обърна се и погледна Бакенбарда право в лицето.

— Нещо бъркаш, Лу Мин-Шао. Тук ми е добре. Приятелите ми са тук. Добри приятели. Че защо ми е да се махам? — Джиян се усмихна, после махна с широк жест, сочейки празните столове. — Виж сега, ти си умен човек, Лу Мин-Шао. Защо не обсъдим това? Защо не седнеш при нас и не пийнеш един ШЕН?

Лу изрева, сграбчи Джиян за косата и свирепо дръпна главата му назад, опрял заплашително нож в гърлото му.

— Без тия номера, Као Джиян! Аз съм човек нетърпелив, а в момента — три пъти повече. Така че кажи ми и да свършваме. Имаш ли парите, или не?

Очите на Джиян изскочиха. Реакцията на Лу го беше стреснала. Ръката му бръкна в джоба и взе да рови, после хвърли три тежки жетона на масата. Всеки беше за по 500 юана.

Чен се принуди да се успокои и отпусна хватката си върху дръжката на ножа. Но беше забелязал колко втренчено го наблюдават Лу и хората му и знаеше, че им е заповядано да го довършат, ако се стигнеше до неприятности. Усмихна им се окуражително, после забеляза, че и Лу отпуска хватката си. Едрият прибра ножа си в канията, след това се наведе напред и захлупи с шепа трите жетона с цвят на слонова кост.

— 1500, а? — изсумтя той, извърна се леко и се ухили на своите хора. — Е, така става, не смяташ ли и ти така, Као Джиян?

— 1200 — Джиян потърка врата си. — Ти каза 1200.

— Така ли казах? — изсмя се Лу вече почти меко, после кимна. — Сигурно, Као Джиян. Но ти ме накара да поработя, за да си получа парите. Та нека кажем, че сме приключили с това, а и аз ще забравя, че си ме ядосал.

Чен присви очи, вперил поглед в Джиян — как му се искаше той да пропусне това покрай ушите си! Само че Джиян не беше приключил. Обърна се и отново срещна едноокия поглед на Лу.

— Много ме разочарова, Лу Мин-Шао. Мислех те за мъж, който държи на думата си. Да си искаш парите седмица по-рано — това го разбирам. Един мъж трябва да пази онова, което е негово. Пък и допълнителните 200 юана — и това го разбирам. Парите не са нещо мъртво. Те са живи, растат, трябва да ги храниш. Но тези отгоре… — той поклати глава. — Ще тръгне приказка, че Лу Мин-Шао е алчен. Че дава дума, а после взема онова, което не е негово.

Лу Бакенбарда метна кръвнишки поглед на Джиян, опрял ръце в дръжката на ножа си.

— Дръзваш да го кажеш, Као Джиян?

Джиян поклати глава.

— Не аз. Но тук има и други хора, които видяха какво стана. Не можеш да накараш всички да млъкнат, Лу Мин-Шао. Пък и знаеш как е. Мълвата лети като птичка. Скоро цялата Мрежа ще знае. И после какво, а? Кой после ще дойде при тебе да ти иска пари на заем?

Гърдите на Лу се издигаха и спускаха, единственото му око ядно се бе забило в лицето на Джиян. След това той се извърна рязко и излая към един от оръженосците си:

— Дай му 300! Веднага!

Човекът взе да бърка в кесията, която висеше на колана му, после хвърли три гладки чипа пред Джиян.

Джиян се усмихна.

— Хубаво ми беше да поработя с тебе, Лу Мин-Шао. Да ти се родят много синове!

Но Лу Бакенбарда му бе обърнал гръб и вече бе прекосил стаята наполовина, псувайки под носа си.

Когато изчезна, Чен се наведе ядосано напред.

— На какво, мамка ти, си играеш, а, Джиян? Почти го накара да ни убие!

Джиян се разсмя.

— Ама как го ядосах, а?

— Ядосал го бил! — Чен смаяно поклати глава. — И какво разправяше, че си вземал от другаде? Какви си ги забъркал?

Усмивката на Джиян стана още по-широка.

— Мислех си напоследък за това-онова…

— Мислел си бил! — Чен вдигна халбата си и сръбна глътка. Преценяващият блясък в очите на Джиян го изпълваше с опасения.

Джиян се облегна напред и заговори шепнешком.

— Да, мислех си. Правех разни планове. За нещо, което ще направи и двама ни богати.

Чен пресуши халбата си, сложи я на масата, после бавно се облегна назад, без да откъсва очи от партньора си.

— Това, което вече имам, ми стига, Джиян. Защо да искам още? Сега, ако поискам, мога да се измъкна оттук.

Джиян се изправи на стола си, изпълнен с презрение.

— Само ТОВА ли ти стига? Да се измъкнеш оттук? Дотам ли се простират амбициите ти? — той отново се наведе напред, но този път съскаше. — Е, аз пък искам повече! Искам да стана цар тук, долу, в Мрежата. Голяма клечка. Разбра ли ме, Чен? Не ща сигурност и ред и всичките тия простотии; искам власт! Тук, където мога да я упражнявам! А пък за това трябват пари.

По съседните маси заизвръщаха глави — любопитни, ала обзети от летаргия. Чен отвърна на студения, безстрастен поглед на един — пословичен символ на транса, предизвикан от арфидис — със студено презрение. После се разсмя тихичко и отново погледна Джиян.

— Ти си луд, Джиян. За това трябва и още нещо освен пари. Не можеш да си купиш банда тук, трябва да си я събереш, да си я СПЕЧЕЛИШ също като Лу Бакенбарда. Ти не си от тоя отбор, Джиян. Тия от неговата порода биха те схрускали на закуска! Освен това говориш за суми, за които ние двамата не бихме могли дори да си мечтаем!

Джиян поклати глава.

— Не си прав.

Чен сведе поглед, раздразнен от упорството на Джиян.

— Зарежи го, а? По-добре вземай каквото имаш и се измъквай оттук. Искам да кажа, ако ти е останало нещо, след като върна парите на Бакенбарда.

Джиян се разсмя предупредително.

— Това не беше нищо. Дребно предизвикателство. Но я ме чуй, Чен. Наистина ли смяташ, че МОЖЕШ да се измъкнеш?

Чен не каза нищо, но Джиян не откъсваше поглед от него.

— Ами ако всичко, което си спестил, не излезе достатъчно? Ами ако разрешението струва повече, отколкото би могъл да платиш? Ами ако се натресеш на някое алчно чиновническо копеле, което да ти поиска повече мангизи, отколкото имаш? Какво, а? Какво ще направиш?

Чен се усмихна напрегнато.

— Ще го убия — но той мислеше за улица „Пан Чао“ и за карантинната преграда. За огромния, простиращ се над цели континенти Град на 300 нива там, горе, над Мрежата. Надяваше се да успее да стъпи на тази огромна обществена стълбица — на най-ниското стъпало. Но щеше да се изкачи нагоре. Поне до Ниво 21. И това щеше да струва повече. Много, много повече. Може би все пак Джиян беше прав.

— Щял да го убие! — Джиян отново се разсмя и се облегна назад; личеше, че е отвратен от партньора си. — И после, пак ще си останеш тук. КУАЙ. Ще си останеш прост КУАЙ! Наемник, а не човек, който командва положението. Това ли искаш наистина?

Чен подсмръкна, после поклати глава.

Джиян отново се приведе над масата.

— Не разбираш ли? Тук ние можем да станем ЦАРЕ! МОЖЕМ! — гласът му стихна до шепот. — Нали разбираш, аз знам кой ни беше наел.

Чен срещна погледа му спокойно.

— И какво?

Джиян се разсмя невярващо.

— Ама ти май наистина не схващаш.

Чен сведе очи. Разбира се, че схващаше. Веднага бе схванал накъде бие Джиян. Изнудване. Извънредно рискована игричка. Но му стана интересно и искаше Джиян да му го разясни, едва когато Джиян свърши, той вдигна очи — лицето му бе безизразно.

— Ти си алчен, Джиян. Знаеш ли го?

Джиян се облегна назад със смях, после махна снизходително с ръка.

— Не си слушал както трябва, Чен. Записът. Той ще ми го пази. Ха са се опитали да ми направят нещо — каквото ще да е то, — и охраната ще получи записа.

Чен го погледа още миг, след това сви рамене и сведе поглед — знаеше, че каквото и да каже, нямаше да спре Джиян.

— Значи сме партньори?

Джиян бе протегнал лявата си ръка. Тя лежеше върху масата до полупразната бутилка — малка, почти мършава ръчичка, ала хитра. Ръка на художник. Чен я гледаше и се чудеше — не за първи път — кой ли е бил бащата на Джиян. После я захлупи със своята.

— Дадено — каза той и погледна Джиян в очите. Но вече бе започнал да крои свои собствени планове. Планове за безопасност.

— Тогава ще уредя среща.

Чен се усмихна напрегнато.

— Да — каза той. — Направи го.

* * *

Едмънд Уайът спря под белите черничеви дървета в далечния край на ливадата и пак погледна към пагодата.

— Нямам му вяра, Сорен. Никога не съм му имал вяра.

Бердичев го изгледа и сви рамене.

— Не знам защо. На мене ми изглежда свестен.

— Изглеждал ти! — Уайът се разсмя иронично. — Де Вор го бива да изглежда, вярно е. Част от обучението му в охраната, предполагам. Всичко отвън е чистичко и хубавичко, но отвътре си е доста мръсно, не мислиш ли?

Бердичев за миг замълча. Мина пред Уайът, после се обърна и се облегна на едно от стройните стъбла, вперил поглед в приятеля си.

— Нещо не схващам, Едмънд. Той си е той. Като всички нас.

Уайът се наведе и откъсна едно от широките сърцевидни листа, после взе да го мачка между палеца и показалеца си.

— Искам да кажа… Той работи за тях. За Седмината. Колкото и дружелюбен да изглежда, трябва винаги да имаш едно наум. Те му плащат. Той им върши работа. И, както казват ХАН: „ЧУН ЧЕН ПУ ШИ ЕР ЧУ.“ Не можеш да служиш на двама господари.

— Не знам… Но наистина ли смяташ, че е толкова просто?

Уайът закима яростно, взрян в далечната пагода.

— Те го притежават. Притежават го абсолютно.

Обърна се и видя, че Бердичев се усмихва.

— Какво има?

— Прекалено много се притесняваш, Едмънд.

Уайът му върна усмивката.

— Може би. Само че му нямам вяра. Сигурен съм, че крои нещо.

— Е, и какво е то? — Бердичев се отдалечи от дървото; застана до Уайът и погледна към другия край на ливадата. — Виж сега, ще ти кажа какво търси той тук. Лу Кан е бил убит. Снощи. Точно след единадесетия звънец.

Уайът се извърна рязко, шокиран от новината.

— Лу Кан? О, богове! Тогава е просто чудо, че още не са ни прибрали!

Бердичев отмести поглед.

— Може би да… а може би не. В края на краищата ние не сме кои да е. Някак си не върви да ни преследват без ясни доказателства за вината ни. Току-виж… току-виж сме се превърнали в мъченици!

Уайът присви очи.

— Мъченици? Не разбирам…

— Не си мисли, че Тангът ни подценява. Нито пък властите Отгоре. Ако арестуват всички нас, дисперсионистите, какво тогава? Какво ще спечелят от това ония Горе? Ще кажат, че се държат като тирани. И Тангът, и всичките Седмина. Това много ще им обърка работите, не разбираш ли?

— Но Лу Кан беше министър! Назначен от самия Ли Шай Тун!

— Няма значение. Тангът или ще действа както трябва, или изобщо няма да действа. Така правят Седмината. Това им е слабото място, ако щеш.

— Слабото място? — Уайът се намръщи, после отново се извърна и погледна пагодата. — Нищо чудно, че Де Вор е тук. Бих казал, че е дошъл да си търси жертвен козел. Ти не мислиш ли същото?

Бердичев се усмихна, после сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Наистина ли смяташ така, Едмънд? — той сви рамене, след това леко стисна рамото на Уайът. — Каквото и да си мислиш за него, Де Вор е ХУН МАО също като нас. Може да работи за ХАН, но това не значи, че мисли като тях. Във всеки случай, защо да се интересува от друго освен от истината?

Известно време Уайът се взираше напрегнато в пагодата, сякаш обмисляше някакъв изключително голям проблем, после потръпна и докосна зъбите си с език със странно невинно, детинско движение. Обърна се и погледна Бердичев.

— Може и да си прав, Сорен. Може и да е такъв, какъвто казваш. Но чувствата ми подсказват друго. Нямам му вяра. И щом е тук, обзалагам се, че крои нещо — той млъкна, след което отново се обърна към пагодата. — Всъщност залагам си живота, че е така.

* * *

— Значи Ян Лай е мъртъв?

Де Вор се извърна от прозореца.

— Да. Заместник-министърът е мъртъв.

За миг Леман замълча, после кимна.

— Разбирам. А лейтенантът, началник на поста на охраната?

Де Вор се поколеба, след това добави по-тихо:

— Боя се, че и той. Беше… неизбежно.

Леман срещна погледа му, беше разбрал веднага.

— Как?

— От собствената си ръка. Безчестието, нали разбираш. Семейството му. Това би ги съсипало. По-добре е да убиеш сам себе си и да ги освободиш от вината — той отново се обърна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки бавното напредване на двамата мъже долу, докато се връщаха към пагодата през ливадата.

— Значи сме чисти.

Де Вор се изсмя отсечено.

— Не сме чисти. Все още не.

— Значи мислиш, че все още има шанс да подушат нещо?

Очите на майора прихванаха за миг погледа на Леман, после се отместиха.

— Спомни си колко много време ни отне да го планираме, Пьотър. Внимавахме — и това внимание ще се изплати. Пък и както и да е, имаме предимството, че знаем всичко, което правят те. Генерал Толонен не може и да пръдне, без аз да го чуя.

Помълча за миг, взрян отвъд ливадата. Онова, което каза току-що, беше вярно. Беше прекарал години, докато ги вербува — младежи като него самия, дошли не от Първо ниво — привилегирования горен етаж на Града, Върховните, както обичаха да наричат сами себе си; не от семейства на военни — наследници на онези северноевропейски наемници, които са се били на страната на Седмината срещу тиранина Цао Чун преди век; а най-обикновени младежи без връзки. Способни младежи, възпирани от системата, моделирана според манджурските „знамена“ — архаична, елитарна организационна структура, в която връзките имаха много по-голямо значение от способностите. Неприспособими и недоволни. Също като него самия.

Да, той безпогрешно ги разпознаваше по онзи поглед, онази искричка дълбоко в очите. После проверяваше досиетата им и разучаваше всичко за тях. Неизменно откриваше, че са самотни, необщителни и затворени млади хора, които вътрешно недоволстваха, че на другите им е толкова лесно, а за тях армейският живот бе труден. После, когато се увереше напълно, че е точно така, той се сближаваше с тях. И винаги ставаше едно и също: мигновеното отваряне; моментът на разпознаване — „ти си като мен“, — толкова освобождаващ, че ги връзваше към него с връзките на благодарността и чувството за общност.

— И аз като тебе самичък съм постигнал всичко — казваше им той. — На никого нищичко не дължа освен на себе си. Никой роднина не ми е купил поста; никой вуйчо не е подхвърлял нещичко за мен пред командира ми. — И когато го казваше, си мислеше за всички обиди, всички гадости, които му се бе наложило да търпи от така наречените си началници — мъже, които не бяха достойни и да му лъскат обувките. Бе страдал почти тридесет години сред подобни боклуци, за да стигне там, където беше сега, до положение, което му даваше реална власт. Разказваше всичко това на младежите и виждаше в очите им отразен собствения си тъмен гняв. А после им казваше: — Присъедини се към мен. Стани част от моето тайно братство — и те кимаха или прошепваха „да“. И ставаха негови; и вече не бяха сами.

И така сега той оглавяваше своя собствена организация — мъже, които му бяха безрезервно предани; те не биха се поколебали нито за миг да предадат своя Танг или да жертват живота си, ако той поискаше това от тях. Също като младия офицер, който беше дежурен през онази нощ, когато беше убит Лу Кан. Като стотици други, разпръснати из Града на ключови постове.

Погледна пак Леман.

— Дърветата истински ли са? — той посочи черничевата горичка в далечния край на ливадата.

Леман се засмя.

— О, не. Няма и едно истинско.

Де Вор кимна замислено; после обърна лице към Леман.

— Не те ли е страх да използваш Уайът? — очите му, само на сантиметри от тези на Леман, бяха строги, питащи. В дъха му се долавяше аромат на мента.

— Ако се наложи. В крайна сметка има и по-важни неща от приятелството.

Де Вор задържа поглед върху него още за миг, след това отново погледна към Уайът там, долу.

— Не го харесвам. Знаеш го. Но и да го харесвах — щом заплашва онова, което правим… Ако само за миг…

Леман го докосна по ръкава.

— Знам.

Де Вор изцяло се обърна и застана лице в лице с него. Усмихна се, после протегна ръце и го стисна здраво за раменете.

— Добре. Ние с тебе се разбираме, Пьотър. Винаги сме се разбирали.

Де Вор му махна с ръка, погледна таймера на китката си, след това отиде в средата на стаята, застана до масата и се загледа в кутията.

— Май е време да извикаме и другите. Но първо има едно последно нещо, за което трябва да поговорим. Хен Ю.

Леман се намръщи.

— Какво? Хен Ю?

— Имам причини да предполагам, че той ще е заместникът на Лу Кан.

Леман се разсмя смаяно.

— Значи знаеш много повече от всички нас, взети заедно, Хауард. Откъде научи тази новина?

— О, изобщо не е новина. Поне все още не е. Но мисля, че информацията е достатъчно надеждна. Хен Чи-По поиска племенникът му да бъде новият министър, а пък каквото поиска Хен Чи-По, почти винаги става.

Леман не каза нищо; мислеше. Беше чувал колко високо се котира в момента фамилията Хен. Но дори и в този случай би се наложило да се използва докрай цялото значително влияние на министър Хен, за да бъде убеден Ли Шай Тун да назначи неговия племенник, Хен Ю. И така, както ставаха тия неща, подобна маневра би струвала много — да се плати на съперниците, да се подкупят съветниците, пък и цената на самия пост. Със сигурност щяха да влязат в заеми. И това за кратко време да отслаби меко казано чувствителното влияние на Хен. Щяха изведнъж да се окажат задължени на цяла дузина фамилии. Но в дългосрочен план…

Леман се разсмя изненадано.

— Винаги съм смятал Хен Чи-По за грубиян, на когото му липсва всякакво въображение. Не е от ония хора, които си правят дългосрочни планове. Но това…

Де Вор поклати глава.

— Не се бъркай, Пьотър. Това няма нищо общо с кроенето на планове. Хен Чи-По е човек покварен, както знаем, за наша изгода. Но е и горд. По някое време Лу Кан го е отрязал. Сторил му е нещо, което Хен не е могъл да му прости. Тази маневра е неговият отговор. Неговото отмъщение, ако искаш.

— Ти откъде знаеш всичко това? Де Вор го погледна и се усмихна.

— Кой според теб е купил Ян Лай? Кой според теб ни е казал къде ще бъде Лу Кан в момента?

— Но аз си мислех, че е било заради Едмънд… — Леман се разсмя. — Ама, разбира се. Защо не ми каза?!

Де Вор сви рамене.

— До този момент нямаше значение. Но сега трябва да знаеш с кого си имаме работа. Що за хора са те.

— Значи е сигурно.

— Почти. Но няма нищо — никой, — което, или когото, да можем да купим или унищожим. Ако е Хен Ю и ако всичко си върви както трябва, то ще си покаже. Но който и да е, той ще помни какво е станало с Лу Кан и ще е нащрек с нас — той се разсмя меко. — Не, в бъдеще няма лесно да се справят с нас.

— Ами Ли Шай Тун?

Де Вор разпери ръце, после се извърна. Ето къде беше пределът. Оттам нататък започваха догадките. Той и останалите Седмина, които управляваха Земята, не се подчиняваха на никакви закони и разпоредби освен техните собствени. Изцяло от тях зависеше дали ще дойде промяната; дали Човекът още веднъж ще се опита да литне към звездите. Думите на Де Вор, колкото и да бяха верни за всички останали, не важаха за Седмината. Те не можеха да бъдат купени — половината от всичко съществуващо беше тяхна собственост, — нито пък, както изглеждаше, можеха да бъдат унищожени. За повече от век никой не бе дръзнал да оспори властта им.

— Тангът е човек, каквото и да си мислят някои.

Леман погледна Де Вор с любопитство, но задържа езика си зад зъбите.

— Тоест — все пак податлив на влияния — добави той след секунда. — И когато види, че приливът на събитията настъпва…

— Ще ни пререже гърлата.

Де Вор поклати глава.

— Не. Не и ако зад нас е цялата тежест на тези Отгоре. Пазарите, Камарата, всичко. Не и ако неговите министри са наши. Той в крайна сметка е само човек и нищо повече.

— Той е от Седмината — каза Леман и в този момент осъзна пълния смисъл на думата Седмина. Това допринасяше за силата на властта. Всеки от тях беше цар, Танг, и управляваше една седма от Чун Куо; и все пак в Съвета всички те бяха равни и всеки отговаряше пред останалите Тангове; за някои важни неща никой не бе способен да действа без твърдото и пълно съгласие на останалите. — А Седмината са против Промяната. За тях това е принципно положение. Крайъгълният камък на тяхното съществуване.

— И все пак те трябва да се променят. Или да паднат.

Леман отвори уста — беше изненадан от това, къде ги бе отвел техният разговор.

— Нали не искаш да кажеш, че…

— Ще видиш — каза Де Вор по-меко отпреди. — Това тук е само началото. Демонстрация на нашия потенциал. За да видят онези Горе — той се разсмя, загледан в някаква вътрешна точка. — Ще видиш, Пьотър. Те ще дойдат при нас. Всичките до последния. Ще прозрат как стоят нещата — ние ще им отворим очите — и после ще дойдат при нас.

— И после?

— После ще видим кой е по-силен. Седмината или онези Горе.

* * *

Хен Чи-По се отпусна в креслото си и се разсмя гръмогласно. Прокара обкичените си с пръстени пръсти по лъскавото си теме. После подсмръкна високо и разшава масивното си тяло.

— Отлично, Ку! Направо отлично! Добър повод за наздравица. Нека вдигнем чаши тогава. — Млъкна, на лицето му се изписа още по-широка усмивка. — За наследника на Лу Кан!

Шест гласа откликнаха въодушевено:

— За наследника на Лу Кан!

В просторната канцелария на най-високото ниво имаше осем души. Четирима бяха братя на министъра, трима — негови племенници. Хен Ю, виновникът за наздравицата, строен мъж на около двадесет и пет години с тънички мустачки и издължено, ала приятно лице, се усмихна широко и се поклони на чичо си. Ку, четвъртият син на Тао, бащата на Хен Чи-По, стовари ръка върху раменете на Ю и отново се обади:

— Хубав ден, батко!

Хен Чи-По кимна с широкото си кръгло лице, после отново се засмя.

— О, колко сладка бе вестта за смъртта на тази невестулка! Колко сладка! И помислете си — семейството да има изгода от това!

Последва дружен смях. Единствено младежът, Ю, изглеждаше обезпокоен.

— Той ми се струваше свестен човек, чичо — осмели се да подхвърли той. — Със сигурност би било хубаво човек да бъде като него.

Смехът стихна. Братята на Чи-По се спогледаха, но Хен Чи-По беше в прекалено добро настроение, за да се остави да го нервира забележката на Ю. Погледна добродушно племенника си и поклати глава в пародийно отчаяние.

— Значи не си разбрал както трябва, Ю. Лу Кан беше червей. Лъжец и лицемер. Беше глупав, но голям инат, с маниери на дивак от Глината и интелигентност на курва марка „Джен Син“. Без него светът стана по-добро място, уверявам те. А ти, скъпи ми племеннико, ще бъдеш дваж по-добър министър от него.

Хен Ю се поклони ниско, но когато се изправи, бузите му бяха леко зачервени, а очите му не пресрещнаха чичовия му поглед. Хен Чи-По втренчи поглед в него — не за първи път му хрумна, че за лош късмет не би могъл да издигне на поста някой от по-близките му роднини. Ю, синът на отдавна починалия му по-малък брат Фан, бе получил образование далеч от семейството. И си беше оформил странни възгледи за живота. Старомодните конфуциански идеали за доброта. Неща, които правеха мъжа слаб, изправеше ли се лице в лице с истинската природа на света. И все пак той беше млад. Можеше да учи още. Да бъде оформен така, че да служи по-добре на семейството.

Ку, винаги нащрек, забеляза как се развиват нещата и подхвана виц за някаква курва от Високите нива, която срещнала непознат от Глината. След като му отправи кратка благодарствена усмивка, Чи-По се надигна от стола си и обърна гръб на компанията. Замисли се, подръпвайки брадата си. Спря под голямата карта на Град Европа, заемаща цялата стена, като едва забелязваше мрежата като пчелни килийки, обгърнала старите, познати очертания на страните — мислеше за миналото. За онзи момент в преддверието на Танга, когато Лу Кан го беше унизил.

ШИ ВЕЙ ЦУ ЦАН.

Чуваше го дори сега. Чуваше как Лу Кан го произнася; виждаше лицето му само на инчове от своето; студените интелигентни очи, втренчени в него с презрение; тази мека, почти женствена уста, която оформяше коравите думи. Беше стара поговорка. Древна обида. Ти въплъщаваш мъртвите и ядеш хляба на леността. Ти си мързелив и корумпиран — това означаваше. Отмъкваш наградите за тежкия труд на другите. Чи-По потръпна, щом си спомни как останалите присъстващи — министри като него — се бяха отвърнали от него и го бяха изоставили там, сякаш съгласявайки се с Лу Кан. После нито един не бе дошъл да говори с него.

Сведе очи и прошепна тихичко на себе си:

„Но сега този малък свински гъз е мъртъв!“

Той бе склопил онези студени очи. Беше запушил онази мека уста. А сега негова кръв щеше да наследи поста. И все пак…

Хен Чи-По затвори очи и потръпна — усещаше странна смесица от горчивина и триумф. Той беше мъртъв. Ала думите продължаваха да кънтят в главата му. ШИ ВЕЙ ЦУ ЦАН.

* * *

Големият Бял им донесе поднос с ЧА, после заситни назад и затвори вратата след себе си.

Чо Хсиян се наведе напред и наля от порцелановата бутилка — първо напълни купичката на Джиян, после своята. Като свърши, остави бутилката и изгледа остро наемника.

— Е? Какво има, Као Джиян?

Гледаше как Джиян надига купичката си, отпива и кимва одобрително. В очите му проблясваше странна светлина. Беше станала беля. Точно както си мислеше. Но не точно такава, каквато бе очаквал. Какво тъкмеше Джиян?

— ЧА е много приятен — Джиян се облегна назад. — Много. В цялата Мрежа няма по-хубаво място от чайната на Големия Бял, не си ли съгласен?

Чо Хсиян обузда нетърпението си и опря ръце с дланите надолу върху масата; после леко наклони глава и се взря внимателно в Джиян. Беше нащрек не защото го заплашваше някаква физическа опасност — Големият Бял пребъркваше всички клиенти, преди да ги пусне в чайната, — но защото познаваше Джиян и знаеше що за човек е. Невестулка. Лъжливо малко лайноядче с амбиции много над възможностите си.

— Да, няма по-добро място в Мрежата — отвърна той. Нищо не спомена за прекрасното заведение на Му Чуа, където обикновено си прекарваха времето той и другите Отгоре, когато слизаха тук, нито за погнусата, която предизвикваха у него и мястото, и типове като Джиян, с които се налагаше да си има работа.

— По-добре кажи какво искаш, Джиян. Нямам време за губене.

Джиян го погледна с лукавия поглед на човек, който знае много неща.

— Няма да те забавя, мистър посредник. Онова, което имам да кажа, е просто и ясно.

Чо Хсиян се вцепени леко, настръхнал от обидата, която му беше нанесъл Джиян с англицизираната форма на ХСИЕН ШЕН, но умът му вече работеше по въпроса, какво ли ще иска Джиян. И все пак в него той не виждаше заплаха за себе си дори и когато Джиян се наведе напред и прошепна:

— Знам за кого работиш, Чо Хсиян. Проучих го.

Джиян се облегна назад и го загледа като ястреб. Подръпваше с дясната си ръка пръстите на лявата.

— Това струва нещо, не мислиш ли?

Чо Хсиян се облегна назад. Умът му работеше трескаво. Хон Чао ли имаше предвид? Ако е така, как го бе научил Джиян? Кой от посредниците на Хсиян бе проследил връзката? Или Джиян просто гадае? Опитва се да го притисне за още някоя пара? Погледна отново наемника и отбеляза колко вторачено го гледа онзи; после сви рамене.

— Не разбирам за какво говориш. Аз сам съм си господар. Не съм гнусен наемник.

Обидата беше нарочна, но Джиян просто я пусна покрай ушите си.

— Забравяш, че ти ме нае този път, мистър посредник. А това беше много под способностите ти. Веднага се сетих, че работиш за някой друг. И то не за кого да е. За някого, който има власт. Истинска власт. Власт да си прави сделки с охраната, да търгува с други влиятелни мъже. И с достатъчно пари, че да смазва зъбчатите колела и да заличава следите. Това не е твоето ниво, Чо Хсиян. Подобни хора не биха благоволили да седнат на една маса с такива като мене и тебе.

Чо Хсиян помълча за миг замислено, после отсече:

— Кажи ми едно име.

Джиян се изсмя рязко, след това се наведе напред — сега чертите на лицето му бяха твърди, сурови.

— Първо искам гаранции. Разбра ли? Искам да съм сигурен, че съм в безопасност. Че няма да дойдат и да ми запушат устата.

Чо Хсиян се опита да каже нещо, но Джиян яростно разтърси глава.

— Не, Чо Хсиян. Чуй ме. Записал съм всичко, което знам. Интересно е да се чуе. Но записите могат и да се изгубят. Та затова съм направил още едно копие и съм го заключил с компютърен тайм-лок. Няма значение къде. Но аз трябва да нагласявам този тайм-лок на всеки два дена. Ако не го направя, копието отива право при охраната.

Чо Хсиян пое дълбоко въздух.

— Разбирам. И какво искаш в замяна на мълчанието си?

В отговор Джиян извади записа от джоба на робата си, хвърли го на масата и го побутна към него.

— Мисля, че те биха определили цена, която да удовлетворява и двама ни.

Джиян с усмивка напълни отново купичката си, после се облегна назад и я вдигна, сякаш вдигаше тост.

— Нали каза, че искаш да ти кажа име.

Чо Хсиян се поколеба. Стомахът му се сви. След това поклати глава. Отначало не го бе прозрял, но сега всичко му беше съвсем ясно. Щом Джиян заговори за охраната, и му стана ясно. Добре че самият той не знае нищо или ако не нищо, то поне възможно най-малко. Опасно беше да знаеш такива неща, каквито знаеше Джиян.

— Както ти е удобно на тебе — засмя се Джиян, забелязвайки уплашеното лице на Чен. Когато заговори отново, гласът му бе дрезгав — вече не глас на наемник, а на висшестоящ.

— Уреди среща. Утре. Тук, в чайната на Големия Бял.

Чо Хсиян се наведе напред, разгневен от внезапната промяна в тона на Джиян, после се отпусна назад, осъзнавайки, че нещата НАИСТИНА се бяха променили. Вдигна касетата и я прибра в джоба си, след това стана и тръгна към вратата.

— Ще видя какво мога да направя.

Джиян отново се усмихна.

— О, и още нещо, Чо Хсиян… Плати и моята сметка, като излизаш.

* * *

Леман се извърна рязко — ниското, настоятелно бръмчене на алармата на бюрото караше сърцето му да се изкачва чак в гърлото. Четирите символа, появили се на екрана на персоналния му комуникатор, бяха пиктограми ХАН, които изписваха ЙЕН ЧИН — Око — кодовата дума на неговия посредник от Средните нива Хон Чао.

Щом са се появили на личния му екран, означаваше, че е много спешно. Нито една компютърна линия, колкото и добре да бе пазена, не можеше да се гарантира като дискретна. По тази причина Хан Чао бе инструктиран да използва личния код само като последна възможност.

Леман постави десния си показалец върху екрана и очерта овал, после сложи точка в средата му. Съобщението веднага започна да се изписва на екрана.

Беше кратко и ясно. Леман го прочете веднъж и още веднъж. Доволен, че го е запаметил, той натисна „изтриване“ и задържа клавиша цяла минута — време, достатъчно да се премахне цялата памет за трансмисията. Едва тогава се отпусна назад, поразен от важността на съобщението.

— Мамицата му! — измърмори той, после се наведе и набра личния код на Де Вор.

Някой знаеше, някой бе успял да хване как са се навързали нещата.

Де Вор бе навън, патрулираше. Част от лицето му се появи на екрана — увеличено; сигналът бе замъглен, изкривен. Леман веднага разбра, че Де Вор се взира в екранче на китката си.

— Пьотър! Какво е станало?

Леман преглътна.

— Хауард, виж… Всъщност няма нищо. Само дето си… си си забравил ръкавиците. Та… та си мислех, че може да искаш да минеш да си ги прибереш. Пък можем и да пийнем по едно.

Лицето на Де Вор се отдалечи. Образът му се фокусира. Последва момент на колебание, после той кимна.

— След час се освобождавам от дежурство. Ще мина да си ги прибера. Става ли?

— Чудесно — Леман веднага прекъсна връзката.

Пакетът от Хон Као със записа и запечатана карта със съобщение пристигна малко по-късно по специален куриер. Леман се взира в него известно време, след това, без да го отваря, го сложи в горното чекмедже на бюрото си и го заключи.

Първоначалната му инстинктивна реакция се бе оказала вярна. Трябваше да заличат всички следи, които водеха към тях. Да убият убийците. Да убият агентите и свръзките. Да убият всички, които знаят. Де Вор не се бе съгласил и бе казал, че това само би привлякло излишно внимание, но той, Леман, бе излязъл прав. И сега така или иначе им се налагаше да го направят. Ако все още можеха.

Когато Де Вор пристигна, занесоха пакета право в тайната стая на Леман и изслушаха записа със слушалки. После седнаха и се спогледаха.

Пръв заговори Де Вор.

— Дори и да не го е схванал съвсем вярно, но е достатъчно близо до истината, че да може да ни навреди. Ако охраната проучи Бердичев малко по-дълбоко, ще открият връзката с тебе. И после цялата постройка се срутва.

— И какво предлагаш?

— Ще го убием.

— Ами копието?

— Остави това на мен — Де Вор протегна ръка и взе картата. Погледна я и я подаде на Леман.

Леман активира картата, прочете я и я върна на Де Вор.

— Добре. Този Као Джиян иска среща. Аз ще се погрижа за това. Междувременно имам една работа и за теб.

Леман се намръщи.

— Какво?

— Ян Лай е жив. Опитал се е да се свърже с Уайът. Моите хора откриха къде се намира, но той би разговарял само с тебе или с Уайът. Явно само на вас двамата има доверие.

Леман усети, че стомахът му се свива за втори път тази сутрин. Ян Лай беше един от Министрите на Декрета, от главните чиновници на Лу Кан. Мислеха си, че е бил с Лу Кан, когато бяха убити министърът и най-важните му чиновници.

— Значи не е бил в купола, когато избухна?

Де Вор поклати глава.

— Разбрах го едва преди два часа. Всички филми на вътрешната охрана са били унищожени от експлозията, но копията са оцелели. При преброяването на телата две липсват. Май единият е заместник-министърът Ян Лай.

— Ами тогава кой е другият?

Де Вор сви рамене.

— Още не знам. Но Ян Лай може да знае. Иди го виж. Направи каквото трябва.

Леман кимна. Този път щеше да действа по своя инстинкт.

— Добре. Ще се оправя с него.

Де Вор се изправи.

— И не се безпокой, Пьотър. Аз ще се оправя. Знаеш, че можем — той хвърли поглед към записа и картата, после — отново към Леман. — Унищожи ги. Аз ще се погрижа за останалото. О, и още нещо, Пьотър…

— Да?

— Ръкавиците ми…

* * *

След като Чо Хсиян си отиде, Джиян прекара в чайната още два часа. Истинското свинско със зеленчуци, бутилката хубаво вино и прекараното време с две от най-големите курви на заведението — всичко за сметка на Чо Хсиян — му бяха вдигнали страхотно настроението. Най-после всичко беше тръгнало както той искаше. „Май е време — помисли си той — да завия по коридора към моя апартамент.“

Сред шума и блъсканицата в коридора той почти подмина вратата си. Вече се канеше да влезе. Но нещо, някакво чувство, което беше развил през годините, го спря. Дръпна дланта си от кодираната ключалка и се наведе, за да я огледа. Нямаше никакво съмнение. Някой си бе играл с нея.

Долепи ухо до вратата. Нищо. Или поне нищо необичайно. Дочуваше мекото мъркане на машини отвътре, но това беше нормално. Или почти нормално…

Обърна се и отново погледна препълнения с щъкащи насам-натам хора коридор, пренебрегвайки минувачите; опитваше се да мисли. Беше ли оставил нещо включено? Беше ли? Почеса се нервно по врата — не можеше да си спомни; после пак погледна следите по ключалката и се намръщи. Изглеждаха пресни, но можеше и да са оставени преди време. Възможно е просто да са били някакви хлапета.

Възможно е. Но по-добре е да не рискува. Не и при тези обстоятелства.

Постави дланта си върху ключалката и щом вратата се плъзна, той се прилепи към стената встрани от отвора.

Вратата бавно се плъзна обратно, той погледна в стаята — търсеше знаци за присъствието на натрапник. После с бързо движение измъкна ножа си и пристъпи вътре.

Някой изби ножа от ръката му. Той го видя как изхвърча във въздуха. После някаква ръка грубо затисна устата му.

Джиян се замята — опитваше се да се обърне и да види лицето на нападателя. Вдигна инстинктивно едната си ръка, за да отбие удара, но мъжът беше як и хватката му беше здрава.

После изведнъж падна назад.

Погледна нагоре, борейки се да си поеме дъх. Куан Йин, богиньо на милостта! Беше Чен!

Чен го изгледа кръвнишки.

— Къде беше?!

Две-три лица се появиха на вратата зад Чен. Джиян им махна да се скрият, след това се надигна и тръгна да я затвори. Щом отново успя да си поеме дъх, се извърна към ядосания КУАЙ. На устните му пак заигра бледа усмивка.

— Уреждах едно-друго. Сключвах сделки.

Опита се да мине покрай него, ала Чен го хвана за ръката и изфуча:

— По-скоро си бил по курви. Подушвам вонята им…

Джиян се разсмя.

— Малко удоволствие след работата — това е всичко — той влезе в стаята и тежко се отпусна на леглото с лице срещу Чен. — Ами ти пък какво правиш тук?

Чен прибра големия си ловджийски нож в ножницата и прекоси стаята. В нишата в ъгъла имаше старомоден игрален автомат. Обърна гръб на Джиян и се взря в екрана.

— Мислех си, че ще дойда и ще разбера какво става. Много време те нямаше.

Джиян се разсмя, после събу лявата си джапанка.

— Както казах, сключвах сделки. Работех и за двама ни.

Чен си поигра още секунда с копчетата на машината, след това се извърна.

— И?

Джиян се усмихна и срита и другата джапанка, после започна да се измъква от робата си.

— Имаме още една среща. Утре, в чайната на Големия Бял. Тогава ще определим цената.

Сякаш забравил, че в стаята има и друг човек, Джиян се съблече гол, след това отиде при душа в ъгъла и пусна пет жетона за по десет ФЕН в процепа. Дръпна завесата, застана под душа и щом хладката вода потече, започна да се сапунисва.

Чен за момент се загледа в силуета на Джиян, очертан върху пластмасата, после отново се обърна към автомата.

Беше си направо антика, с три програмирани стандартни игри: ТАО ЧИ, ХЕПАН ЧИ и УЕЙ ЧИ. Беше го нагласил на игра на УЕЙ ЧИ за начинаещи и дъската с квадратчетата — 19 на 19 — изпълни целия екран. Играеше с черните и бе направил едва около двадесетина хода, но белите вече бяха в силна позиция.

Чен се огледа още веднъж. Никога преди не бе влизал в стаята на Джиян — всъщност никога не се бе интересувал от частния му живот, — но сега положението се усложняваше. Май беше най-добре да знае как стоят нещата.

По стените висяха евтини гоблени. Стандартни произведения от Тун Ян и Ли Чен — пейзажи с планини и долини, високи борове и ромолящи рекички. Боклук, който можеше да се види навсякъде из Мрежата. На масичката до леглото имаше малък олтар на Вен Ти, а остатъците от догорели свещи върху подноса разкриваха една страна от характера на Джиян, за която никога не би се досетил. Малко чердже покриваше част от голия „леден“ под в края на стаята, до единичното легло, а иначе единствената друга мебелировка бяха чифт евтини шезлонги.

Някои неща го бяха изненадали. В една кутия под леглото бе открил Стимулатор за глава на „Сим Фик“, последно поколение, с жак за директно включване в мозъка, който се свързваше с жици, имплантирани в главата. Само това сигурно бе струвало на Джиян поне 500 юана по сегашните цени на черния пазар — може би и всичките 1000, които бе взел на заем от Лу Бакенбарда, но за разлика от двете „ленти“, които също притежаваше, това бе безполезна вещ, само символ на статукво, тъй като Джиян, както и повечето от Мрежата, не си бе правил нужната операция.

Огромна покривка от изкуствена коприна в синьо и златно покриваше леглото. Под нея две яркочервени памучни одеяла бяха застлани над нормални чаршафи от „лед“ — сякаш приготвени за сватбена нощ. Кой знае защо, това напомни на Чен онзи момент на склона на планината, когато Джиян бе измъкнал бутилката вино и чашите от сака си. У Джиян имаше нещо крайно непрактично, което беше опасно. Нещо ужасно самопоглъщащо. Това му беше големият недостатък. Такова нещо можеше и да убие човек.

Чен изчисти дъската и изключи автомата — чувството на разочарование го обземаше все повече. Всичко това беше толкова показно. Толкова фалшиво. Джиян копнееше до болка да е по-добър, отколкото беше в действителност. По-силен. По-образован. И все пак опитите му за мимикрия бяха болезнени за гледане. Той беше хлебарка, която се прави на костенурка. А и този последен негов план… Чен потръпна. Той бе обречен на провал, усещаше го с цялата си същност. С тези хора не можеш да въртиш сделки, не можеш да им бъдеш партньор, само наемник.

Огледа се за последен път — гледаше как кльощавото тяло на Джиян се навежда и се протяга зад найлоновата завеса. След това взе решение и тихичко се измъкна. Не искаше играчки. Искаше нещо истинско. Нов живот. По-добър от този. По-истински от този. И може би дете. Син.

Беше се уморил да бъде ВАН ПЕН — без корени, забравил произхода си. Беше време да се свърже с някого, с нещо. Ако не с миналото, то тогава с бъдещето. Въздъхна — знаеше, че за миналото не може да направи нищо. Но бъдещето — то никъде не бе записано…

Докато вървеше към дома си, мисълта звънтеше в ума му като литания, изпълваше главата му, обземаше го целия… Дете. Син. Дете. Син. Думите минаваха през него в унисон с тежките му стъпки по „ледения“ под на коридорите. ДЕТЕ. СИН.

Прекрасно. Значи трябваше да се подготви. Друг път нямаше.

* * *

Ян Лай коленичи в нозете на Леман с ниско сведена глава, ръцете му се бяха вкопчили здраво в полите на неговото ПАУ.

— Ти си добър човек, Пьотър Леман. Прекрасен човек. Толкова ме беше страх. Толкова се бях уплашил, че ще ме открият, преди да дойдете ти или Едмънд.

Леман се огледа. Стаята беше ужасно мръсна. Сякаш никой не беше чистил тук с години. Толкова ниско ли беше паднал Ян Лай? Нямаше ли приятели с по-висок ранг, които да му помогнат в нужда? Дръпна човека нагоре и освободи ръката му, след това протегна своята, повдигна брадичката му и накара Ян Лай да го погледне в лицето.

— Радвам се, че се обади, Ян Лай. Положението е критично — ако охраната те беше намерила…

Ян Лай извърна поглед.

— Разбирам.

— Ти как се измъкна?

Бившият министър-ХАН се поколеба.

— Има ли значение?

Леман усети подозрението, прокраднало се в гласа на Ян Лай. Човекът бе имал достатъчно време, за да го обмисли. И все пак не беше сигурен. Доверието му в Уайът беше бариера срещу истината. Пречеше му да свърже нещата. Е, това беше добре. Улесняваше всичко.

— Интересно ми е, това е. Но както и да е… — той се направи на безразличен и веднага смени темата. Взе да обикаля около Ян Лай. — Убийството на министъра. Не бяхме ние, нали разбираш. Някой ни превари — той се обърна и погледна уплашения ХАН. — Разбираш ли ме, Ян Лай? Схващаш ли какво ти говоря? Който и да е бил, почти са те убили.

— Не! Не… — Ян Лай разтърси объркано глава. — Не беше така. Те… те ме предупредиха. Казаха ми да се махам.

Ян Лай потръпна яростно и отмести поглед. Очите му бяха кървясали, лицето му бе изпосталяло от липсата на сън, а дрехите му воняха. Но дори и сега в маниерите му се долавяше нещо, което говореше за отминалата власт. Беше човек свикнал да командва.

За миг Ян Лай изглеждаше потънал в мисли. После, сякаш внезапно се бе събудил, той отново погледна Леман и усмивка огря лицето му.

— Значи Едмънд няма нищо общо?

— Нищо — този път той каза истината.

За миг Леман се замисли каква ли беше връзката между Уайът и този ХАН. Защо Ян Лай се доверяваше толкова открито на Едмънд? Само дружба ли беше това? Или пък беше нещо по-дълбоко? Любовници ли бяха?

— Кой те предупреди? — той се приближи. — Трябва да ми кажеш, Ян Лай. Много е важно.

Ян Лай вдигна очи и пресрещна за миг погледа му. След това рязко сведе очи — срамът му сякаш бе физически осезаем.

— Дойде вестоносец — почти прошепна той. — Моят трети секретар, Пи Чиен.

ПИ ЧИЕН. Дъхът на Леман секна. Пи Чиен го имаше в списъка, даден му от Де Вор. Което значеше, че сигурно беше още жив. Леман се извърна, притискайки челото си с лявата си длан; опитваше се да мисли. — Този Пи Чиен… Къде е в момента?

Ян Лай сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че е убит — отмести очи, гласът му стихна почти до шепот. — Мисля, че беше последният, който излезе, преди солариумът да избухне.

Леман остана неподвижен за миг, после рязко се извърна и тръгна към вратата.

Ян Лай се втурна след него и го настигна на изхода. Вкопчи се здраво в ръката му и притисна лице в лицето на Леман.

— Какво става?! Моля те, Пьотър, кажи ми какво става!

Леман се обърна и пое ръцете на Ян Лай в своите.

— Всичко е наред, Ян Лай. Всичко ще се нареди. Вярвай ми. Вярвай на Едмънд. Но има и неща, които трябва да свършим. На всяка цена.

Ян Лай се взря напрегнато в лицето му за миг. След това сведе поглед — никак не пролича какво точно е видял.

— Добре. Направи каквото трябва.

Навън Леман спря и изгледа двамата мъже, които стояха в другия край на коридора. Чу как вратата зад него се плъзга и ключалката щраква.

Нямаше да му помогне. Комбинацията на ключалката я бяха изработили Лемановите хора.

Необходимо е, каза си Леман. Всичко това. Всички убийства, лъжи и двойни игри. Всичко беше необходимо.

Срещна погледа на по-високия и кимна, после се обърна и забърза към чакащия го транзитен асансьор.

БЕШЕ НЕОБХОДИМО. В ИМЕТО НА ВСИЧКО, ЗА КОЕТО СЕ БОРЕХА.

* * *

Чо Хсиян остави плика на масата пред Джиян, след това се облегна назад и взе да го наблюдава внимателно.

— Какво е това? — подозрително погледна Джиян.

— Отвори и ще видиш. Аз съм само куриер.

Чо Хсиян забеляза колко подозрително се отнася Джиян към плика. Не беше виждал такова нещо преди. Тук използваха единствено записи и приказки. Никаква изтънченост.

— Разкъсай го — обясни той. — Съобщението е написано на лист, който е вътре.

Джиян се поколеба, после вдигна плика и го огледа. От едната страна върху белия фон бе изписано името му. От другата страна имаше диагонален процеп, залепен отгоре с нещо горещо с отпечатана върху него двойна спирала. Щом видя това, той се разсмя.

— Значи съм улучил, а?

Чо Хсиян не каза нищо — просто кимна с глава към плика.

Джиян внимателно зачопли печата. След това дръпна по-грубо копринената хартия. Печатът изведнъж поддаде и писмото падна върху масата точно до ръката на Чо Хсиян. Представляваше един-единствен сгънат лист. Предпазливо, само с върха на пръстите си Чо Хсиян го побутна към Джиян.

Върху хартията бе изписана цифра. Джиян се втренчи в нея за момент, после леко подсвирна.

— Става ли?

В гласа на Чо Хсиян се прокрадна едва доловима следа от сарказъм.

Джиян сгъна листа. После отново го разгъна и пак се втренчи в цифрата. След това погледна над него към Чо Хсиян.

— Знаеш ли какво пише тук?

Чо Хсиян бавно поклати глава.

— Както вече казах, аз съм само куриер. Но познавам всичко това. Пазарлък няма да има. Разбра ли? Или взимаш каквото ти се предлага, или нищичко не получаваш.

— Нищичко… — Джиян се засмя напрегнато. — Ще е много глупаво от тяхна страна, не мислиш ли?

Чо Хсиян се наведе напред.

— Чуй ме. Или приемаш, или го зарежи.

— Ами ако го зарежа? Ако занеса другаде онова, което знам?

Чо Хсиян си позволи студена усмивка.

— Нямаш капка въображение, Као Джиян. Я си помисли малко.

Джиян погледна надолу и отново разгъна листа. Чо Хсиян го гледаше и се забавляваше. Тези Горе знаеха как да се справят с подобни типове. Поставяха им ултиматуми. Дали онези ще приемат, или ще откажат, им беше все едно. Винаги те оставаха отгоре. Протегна ръка и вдигна чашата си, пресуши я, след това натисна копчето на стената, за да повика Големия Бял.

— Трябва да тръгвам, Као Джиян. Какво да кажа на приятелите ми?

Джиян вдигна очи; По лицето му Чо Хсиян позна, че още не е взел решение.

— Е?

Отвън се разнесоха звуци. Ключалката прищрака и вратата започна да се плъзга встрани. Джиян отмести поглед от Чо Хсиян, после отново го погледна.

— Добре. Приемаме. И кажи на твоя човек…

Той млъкна — Големият Бял беше влязъл.

— Да? — Чо Хсиян се изправи и позволи на Големия Бял да му помогне да облече големия си балтон от фалшива боброва кожа.

— Кажи му, че няма да го безпокоим повече. Става ли?

Чо Хсиян се усмихна напрегнато.

— Ще се видим пак, Као Джиян.

Джиян кимна — всичката му напереност се беше изпарила.

— О, и още нещо, Джиян. Плати ми сметката, бива ли?

* * *

— И какво имаме сега?

Техникът занатиска клавишите и върна записа отначало за анализ. После се облегна назад, за да може Де Вор да прочете сам изписаното на екрана.

Всичко 51 думи. 14 повторения. Речников обхват — 37 думи.

— Не е достатъчно.

Техникът поклати глава.

— Може би не е, ако транспозицията е пряка реч. Но ние можем да създаваме нови думи от наличните звукове. Тук има доста сериозен запис от тонове. Компютърът може да изработи гещалт — цялостен речников аналог от съвсем малко материал. Тук материалът е повече от достатъчен. Ти пишеш сценария, а пък машината ще накара онзи да си каже репликите. И дори майка му не би познала, че не ги е казал той.

Де Вор се разсмя.

— Добре. Давай тогава да действаме — извади дискета от джоба на сакото си и я подаде на техника. — Ето какво искам да каже нашият приятел Джиян.

Техникът се поколеба, след това кимна.

— Добре. Веднага започвам. Утре много късно ли е? По обяд?

Де Вор се усмихна и потупа техника по гърба.

— Утре? Чудесно. Ще дойда сам да го взема.

Излезе и тръгна надолу към Мрежата. Беше привечер. След четири часа имаше среща с генерала, за да му докладва. Междувременно имаше достатъчно време, за да подреди нещата.

Докато слизаше с асансьора на охраната, се свърза с двамата мъже, които бе оставил пред чайната на Големия Бял.

— Как е нашият човек?

Отговорът прозвуча в слушалката:

— Още е вътре, сър.

— Добре. Ако излезе, следвайте го на разстояние. Но не предприемайте нищо. Още не. Помнете — искам ги и двамата.

Едва бе прекъснал връзката, когато алармата на китката му сигнализира за спешно съобщение. Пак беше Леман, с опънато от безпокойство лице.

— Какво има, Пьотър?

Леман се поколеба — съзнаваше, че говори по открит канал, после пое риска.

— Липсващият труп. Знам кой е. Човекът на Ян Лай — Пи Чиен.

— Разбирам. И къде е той?

Леман нервно се разсмя.

— Точно там е работата. Изчезнал е безследно. Още от убийството насам.

— Значи се крие.

— Така изглежда.

— Ясно. Остави го на мен. — Де Вор замълча за миг. — Другото наред ли е?

Леман се поколеба, след това отговори с кодирания отговор:

— Безоблачно небе, Хауард. Аз… Е, ще се видим по някое време, нали?

Де Вор прекъсна връзката. Значи Ян Лай вече беше мъртъв. Хубаво. Една грижа по-малко.

Асансьорът забави ход и спря. За миг Де Вор постоя, почти докоснал бутона „отваряне“ кожата под простата му роба засмъдя от процедурата по обеззаразяване. После ясно представяйки си какво трябва да направи, фрасна копчето и излезе навън, в Мрежата.