Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Middle Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Средното царство

Първо издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Невена Николова

Оформление: Силвия Янева

Печат ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“ ООД

ISBN 954-8079-69-0

 

Hodder and Stoughton, 1990

История

  1. — Добавяне

Глава 15
Аромат на сливов цвят

Едрият мъж нападаше Чен като автоматон — измъкваше се и мушкаше, риташе и блъскаше, караше Чен да се навежда, да отскача, да залита, за да избегне яростния дъжд от удари. Отново и отново той го отблъскваше назад, докато раменете му не се удариха в стената с тъпа болка. Приведе се и се оттласна от стената, с главата напред, прицелен в стомаха на едрия. Но много се забави. Едрият го пресрещна, кръстосал двете си ръце като щит, и го бутна на пода. После, преди Чен да успее да си поеме дъх, огромната ръка го сграбчи, вдигна го и го прикова към стената.

Чен отчаяно се опитваше да удари ръката му, но сякаш удряше по желязна греда. Ръката потрепваше, но го държеше здраво. Чен преглътна и пресрещна погледа на големия — в него се четеше сила и несломимост.

Големият изнесе назад свободната си ръка, юмрукът му оформи око на феникс — ФЕН ХУАН ЙЕН ЧИН, — ставата на първия му пръст бе разтегната, готова да удари и да пробие черепа на Чен.

Чен затвори очи и се разсмя.

— Не става, приятел. Не съм ти равен нито по сила, нито по умения.

Кар го задържа там още секунда с готов за удар юмрук, после се отпусна и остави Чен да се плъзне обратно на пода.

— Значи, трябва да работим, докато станеш.

Чен приседна на пети и си пое дъх. Погледна Кар с усмивка.

— Не виждам защо. Ти си единствен, ШИ Кар. И си на моя страна. За което благодаря на боговете.

Сериозността на Кар се изпари.

— Сега може и да е така, Чен, но някой ден ще правят машини като мене, гарантирам ти. Неща като ония копия, дето бяха дошли от Марс. Дори и сега, бих се заклел, сигурно някъде работят по тях. По-скоро бих намерил още сега отговори на въпросите си, вместо да ги чакам да дойдат, не смяташ ли и ти така, Као Чен?

Бяха прекарали сутринта в интензивна тренировка, първо с тояга, меч и копие — КУАЙ ЧАН ШУ, ТАО ШУ и ЧИЯН ШУ, — после — с голи ръце, концентрирайки се върху „ръката на вятъра“ — ФЕН ШУ КУНГ ФУ — любимия стил на Кар. За първи път се виждаха от няколко месеца и приятелската борба им доставяше удоволствие, но Кар не бе извикал Чен тук само за да ошлайфа уменията си.

След като взеха душ, седнаха в столовата — на масата между тях имаше голяма кана горещ ЧА от сладки бадеми — вкуснотия, на която ги беше научила жената на Чен — Уан Ти.

— Как е малкият Джиян? — попита Кар. — Мислех да намина, но през последните месеци Тангът ми създаде много работа.

Чен се усмихна и леко наведе глава, но при споменаването на сина му очите му грейнаха.

— Джиян е добре. Само на четири години е, а вече е научил всички позиции! Трябва да видиш колко добре изпълнява КУ ШИ. Какво равновесие само! А пък като рита, рита, ама здраво! Само да видиш как ми е насинил краката!

Кар се разсмя.

— Ами Уан Ти?

Чен сведе очи и се усмихна още по-широко.

— Уан Ти си е Уан Ти. Също като слънцето изгрява всяка сутрин. Също като луната свети сияйно в нощта.

Големият отново се засмя, после смехът му стихна.

— Чувам, че носиш новини, Чен. Много хубави новини.

Чен го погледна изненадано, след това се усмихна до уши.

— Кой ти каза, ШИ Кар? Кой ми развали изненадата? Исках сам да ти го кажа!

Кар отметна глава.

— Е… Да речем, че съм го подочул, а? Познаваш ме, Чен. От погледа ми малко неща убягват.

— От хватката ти — също!

И двамата се засмяха.

— Както и да е — Кар вдигна чашата си за наздравица.

— За твоето второ дете! Да ти е живо и здраво!

Чен вдигна купичката си.

— Благодаря ти, приятелю — отпи и погледна Кар в очите. — Много ми е приятно, ШИ Кар. И ние имаме много малко време за такива неща напоследък. Но кажи ми защо съм тук. Някаква работа ли има за мене? Нещо, което искаш да направя?

Кар се усмихна.

— Може и да има.

— Може ли? Защо само „може“?

Големият сведе поглед, после протегна ръка към чайника и отново напълни купичката си.

— Надуших следа към Де Вор. Май че знам къде е.

Чен се засмя смаяно.

— Де Вор? Намерили сме го?

— Може би. От три години го търся — откакто нахлу в Нанкинския космодрум. Три години, Чен. Проследих осем от десетимата, които са му помогнали да се измъкне него ден, но нито един от тях нищо не знаеше, нито един ни ми помогна да се приближа до него. Но сега нещата се промениха — мисля, че е в ръцете ми.

Чен се намръщи.

— Тогава какъв е проблемът? Защо просто не отидеш там и не го довършиш?

Кар изсумтя силно.

— Не е толкова лесно. Нали разбираш, Тангът го иска жив. Иска да изправи Де Вор пред съд. И ако е възможно, да ни предостави убедителни доказателства срещу дисперсионистите.

— Разбирам. Но и така да е, какво те спира да го арестуваш?

— Камарата. Вонята, която ще разнесат те, ако арестуваме не когото трябва.

Чен поклати глава. Все още не разбираше.

— Човекът, за когото вярваме, че е Де Вор, е надзирател. Разбра ли ме, Чен? В една от големите Източноевропейски плантации. А тях ги назначава Камарата. Ако арестуваме някого погрешка, дисперсионистите мигом ще се нахвърлят, задето сме действали безотговорно. А в момента положението е критично. Камарата е в много крехко равновесие със Седмината и те не се осмеляват да го нарушат дори и заради Де Вор. Значи трябва да бъдем съвсем сигурни, че този надзирател, Бергсон, е нашият човек.

— Доколко сигурни?

— Толкова, колкото би го потвърдил отпечатъкът на ретината.

Чен се взря в купичката си и се засмя.

— И как ще го вземем? — той погледна Кар. — Мислиш ли, че Де Вор ще си стои и ще си трае, докато го преглеждаме?

Кар се поколеба, после се изсмя лекичко, кимна и отново погледна приятеля си в очите.

— Може би. Може пък точно така да направи. Нали разбираш, Чен, помислих си, че тук точно ти би свършил работа.

* * *

Толонен гледаше как деветгодишната му дъщеря тича край морето — въодушевена, отметнала глава. Вълните зад нея се разбиваха на бяла пяна върху черния пясък. Отвъд далечните острови се мержелееха в омарата — зелено-кафяви силуети. Джелка бе застанала на ръба на водата и с малките си нежни ръце приглаждаше косата си. Дълга, права коса, потъмняла от водата — като тази на майка й. Чистобелият й костюм караше зимния й тен да изпъква, а тялото й да изглежда гладко, детинско.

Тя го видя, усмихна се и се затича към него. Той беше седнал на широката сенчеста веранда, току-що беше закусил. Остави книгата и й се усмихна в отговор.

— Как е? — извика й той, щом тя се приближи.

— Чудно е! — смехът й се разля във въздуха. — Трябва да дойдеш с мене. Ще ти подейства добре.

— Е… — сви рамене той. Можеше пък и да отиде.

Тя се отпусна на фотьойла срещу него. Младо животно, което се чувстваше удобно в тялото си. Несамоосъзнато. Погледна я — повече от всякога съзнаваше, че тя е копие на майка си. Особено сега, в този момент.

Беше се запознал с майка й на остров, приличащ много на този. На другия край на света. Едно лято преди почти тридесет години.

Дори и тогава вече беше генерал. Най-младият на служба при Седмината и най-способният. Беше заминал за Гьотеборг да се види със сестрата на баща си Хана; по онова време ходеше там два пъти годишно — защото Хана го беше гледала тогава, когато майка му боледуваше.

Този път, като никога, можеше да остане повече от един ден и когато Хана му предложи да отлети до Фредлигстаг и да посети семейната лятна вила, веднага се бе съгласил. От Фредригстаг взеха моторна лодка до острова на юг от Града.

Мислеше, че на острова ще са съвсем сами — той, Хана и двамата й синове. Но когато лодката спря на кея, видя, че там вече имаше и други хора. Бе влязъл в къщата ядосан, защото не го бяха предупредили, че ще има и други гости, и се зарадва, като намери там не някакви непознати, а най-стария си приятел Пьотър Ендфорс, който го чакаше в предната стаичка с нисък таван, за да го поздрави. Ендфорс се бе оженил за момиче от далечния Север. Студена, елегантна красавица с почти бяла коса и очи като арктическо море. Те имаха осемгодишна дъщеря Джени.

Не беше любов от пръв поглед. Отначало тя беше просто дъщерята на стар приятел — красиво малко момиченце със завладяваща усмивка и топлина, която явно липсваше на майка й. Още от самото начало обаче тя бе привлечена от него и от същата вечер нататък неизменно стърчеше в скута му. Той също я хареса от онзи първи миг, но и той не би могъл да предположи колко ще се привърже към нея.

Когато Пьотър и жена му починаха осем години по-късно, той стана настойник на Джени. След четири години се ожени за нея. Беше с тридесет години по-възрастен.

Отърси се от горчиво-сладкия спомен и се съсредоточи върху дъщеря си.

— Ама ти изобщо не ме слушаше, нали, татко?

Той се засмя и поклати глава.

— Спомнях си разни неща — изправи се на стола и протегна ръка към чайника. Беше хладък. Изсумтя и кресна на прислужника да дойде.

— Тъкмо казвах, че трябва да се прибираме вкъщи. Май е време вече. Не мислиш ли?

Той я изгледа остро, после, объркан от онова, което беше казала, поклати глава. Не беше толкова отрицание, колкото признание, че не се бе замислял за това. ДА СЕ ПРИБИРАМЕ? ЗАЩО? ЗАЩО ПЪК ДА Е ВРЕМЕ?

— Омръзна ли ти? — попита той почти невярващо. Тук тя изглеждаше толкова щастлива. Толкова безгрижна.

Май не й се щеше много да споделя какво чувства, но най-накрая му отговори:

— Не, тук ми е добре. Само че не мисля за себе си, а за тебе. Това място не ти действа добре. Тук се размекваш. Изкуфяваш, преди да ти е дошло времето — тя го погледна; в младите й очи имаше истинска любов, истинска загриженост. — Искам да бъдеш същият като преди. Не те харесвам такъв. Това е…

Не можеше да го оспори с нищо. Самият той го усещаше. С всеки изминал ден сякаш ставаше все по-зле. Да седиш тук, без да има какво да правиш. С течение на месеците се чувстваше все по-неспокоен, все повече и повече не го свърташе; чувстваше се все по-безсилен. Това му беше най-лошото на изгнанието.

— Какво мога да направя? Няма как да се махна оттук.

Тя усещаше горчивината в гласа му, долавяше примирението в приведените му рамене. Болеше я да го гледа такъв. Но този път можеше да му помогне. Този път разполагаше с балсам за раните му.

— Къде е този тъп прислужник?! — кресна той; гневът и потиснатостта кипяха в думите му, в действията му. Извърна се на стола и отново кресна на прислужника — Тя го изчака да свърши, след това му каза, че е изпратила прислужника по-рано.

— Искам да поговорим.

Той я погледна изненадан — бяха му забавни действията й, тонът на възрастен човек.

— Да си поговорим ли? Ами добре. И за какво?

Тя отмести поглед и се загледа в морето, в далечните острови на Кепулауан Барат Дайа.

— Красиво е, нали? Цветовете на небето и морето… Само че е грешният вид красота. Тя не… — опита се да изрази какво точно чувстваше, после поклати глава.

Ала той знаеше какво иска да каже тя. Наистина, БЕШЕ красиво. Но това бе мека, седефена красота. Тя не докосваше душата му така, както я докосваха фиордите и планините. Неизменната топлина, мъглите, отсъствието на смяна на сезоните — всичко това го дразнеше.

— Бих искал… — подхвана той, после твърдо поклати глава. Желанията бяха безполезни. Ли Шай Тун го бе пратил тук в изгнание. Щеше да доживее тук дните си. С това заплащаше за неподчинението си. С изгнание.

— Какво би желал? — попита тя. Беше се изправила до него и чакаше, вперила поглед в него, главата й бе на равнището на неговата.

Погали бузата й с протегната ръка, след това я отпусна на голото й рамо. Кожата й бе суха и хладна.

— Защо да искам повече от онова, което имам? — щом я погледна, се намръщи — помисли си, че за стореното от него можеха и да го убият. И тогава тя щеше да остане сам-самичка, сираче. В яда си той бе заложил на това, че и Тангът би постъпил като него. И все пак, когато се замислеше сега, още го болеше заради това, което би могло да се случи; за болката, която можеше да й причини — а може би дори и нейната смърт.

Тя сякаш го усети. Наведе се напред и го целуна по челото, после — и по бузата.

— Ти си направил каквото е трябвало. Ли Шай Тун го е разбрал.

Той се разсмя.

— Разбрал ли?! Та той беше побеснял!

— Само защото е бил длъжен.

Той отмести ръката си и се облегна назад на стола.

— Какво има, Джелка? Какво си чула?

Беше неин ред да се засмее.

— Ти спеше, когато пристигна. Не исках да те безпокоя. Знам колко лошо спиш нощем — тя го гледаше със странно зрял поглед; в момента приличаше повече на майка, отколкото на дъщеря.

Той протегна ръце и я прегърна здраво.

— Кой, Джелка? Кой е пристигнал?

Тя протегна ръка, свали ръцете му от раменете си, задържа ги в своите и ги обърна с дланите нагоре. Силни, изящни ръце.

— Е? — подсказа й той през смях, обзет от нетърпение. — Кажи кой!

— Генерал Ноченци.

— А… — той тежко се отпусна назад.

— В къщата е. Да го доведа ли?

Той я погледна разсеяно, после кимна.

— Да. Ще е хубаво пак да се видим с Виторио.

Гледаше я как тръгва, след това обърна взор към морето.

Ноченци. Това можеше да означава само едно. Бяха дошли за главата му.

Приятелите му го държаха в течение. Бяха му казали за разрастващите се настоявания за „правосъдие“ по повод случая Леман. По-късно бяха плъзнали и слухове, че Камарата смята да го обвини в убийство. Е, значи Тангът се бе поддал на този натиск. И той, Толонен, щеше да отговаря за онова, което беше извършил.

Потръпна — помисли си за Джелка, след това се обърна и видя, че Ноченци вече беше тук, застанал на пясъка край ъгъла на къщата, тикнал фуражка под мишница.

— Кнут…

Двамата се прегърнаха топло, после са отделиха един от друг и няколко секунди само се гледаха. След това Толонен сведе поглед.

— Знам защо си дошъл.

Ноченци се разсмя със странен смях.

— Четете заповедите ми, така ли, генерале?

Толонен отново срещна погледа му; след това поклати глава.

— Просто ШИ Толонен. Сега ти си генерал.

Виторио Ноченци се взря в него за миг, после се усмихна.

— Да седнем, а? Джелка каза, че ще донесе пресен ЧА.

Седнаха — не с лице един към друг, а и двамата обърнати към морето.

Виторио Ноченци забеляза книгата, захлупена върху масата.

— Какво четеш, Кнут?

Толонен му подаде старата, подвързана с кожа книга и забеляза, че се усмихва. Това беше „ЧАН ШУ“ — „Изкуството на войната“ — от Сун Цу, от III в. пр.н.е., в превода на Клавел.

— Казват, че воините на Чин били луди. Влизали в битка без оръжие.

Толонен се разсмя.

— Да, Виторио, но са били цял милион. Нито пък някога са вкусвали поражението.

Последва миг на напрегнато мълчание, след това Толонен се обърна с лице към стария си приятел.

— Кажи ми направо, Виторио. Така ли е, както се страхувам? Ще плащам за стореното, така ли?

Ноченци го погледна.

— Леман заслужаваше онова, което ти стори с него. Мнозина вярват в това.

— Да — настоя Толонен. — Но ще плащам ли?

Наследникът му се втренчи в човека, на когото бе служил почти четвърт век, и се усмихна.

— Каза, че знаеш защо съм дошъл, Кнут. Само че не си познал. Не съм дошъл за главата ти. Дойдох, защото Тангът те вика.

* * *

Ли Юан изкрещя и се събуди в полумрака — сърцето му биеше като лудо, усещането, че все още язди черния кон, беше толкова живо, ароматът на сливов цвят изпълваше ноздрите му.

Той потръпна и се надигна — бе усетил лепкавата топлина по слабините си. По челото и гърдите му блестяха капчици пот. Атлазените чаршафи под него също бяха пропити с пот. Изстена тихо и скри лице в шепите си. Фей Йен… Яздеше с Фей Йен. Яздеха все по-бързо и по-бързо, надолу, надолу по полегатия склон, докато накрая конят му — с отскок, с мощно разтегливо движение, което дори и сега усещаше — се бе метнал към препятствието.

Отметна чаршафите и се погледна в полумрака. Пенисът му все още бе набъбнал от кръв, но сега беше отпуснат. Потръпна леко, протегна ръка и докосна влагата. Сладникавият мирис на собственото му семе бе силен, смесваше се с изчезващия аромат на сливов цвят. Объркан, вдъхна дълбоко, после си спомни. Копринената кърпичка, която му бе дала, беше на нощната масичка и парфюмът пръскаше аромат из стаята.

Погледна широкия циферблат от слонова кост на будилника. Тъкмо бе минало четири часа. Стана и понечи да тръгне към банята, но откъм вратата се чуха звуци, след това — приглушено почукване.

Ли Юан метна завивката върху леглото, после намъкна халат.

— Влез!

Нан Хо бе застанал на вратата с наведена глава и фенер в ръка.

— Добре ли сте, принц Юан?

Нан Хо беше личният му прислужник — бе началник на осем по-млади прислужници в домакинството.

— Беше… — той сви рамене. — Беше просто сън, Нан Хо. Добре съм.

Той погледна леглото, след това, леко смутен от молбата си, добави:

— Би ли донесъл чисти чаршафи, Нан Хо? Аз…

Рязко се извърна настрани — бе се усетил, че държи в ръка кърпичката на Фей Йен.

Нан Хо го погледна, после погледна леглото и се поклони.

— Идвам след малко, принц Юан — след това се поколеба. — Има ли… — наклони леко глава на една страна, сякаш онова, което смяташе да каже, му създаваше трудности. — Има ли нещо, което бих могъл да уредя за вас, принц Юан?

Ли Юан преглътна и поклати глава.

— Не разбирам, Нан Хо. Какво би могъл да уредиш по това време?

Нан Хо влезе в стаята и притвори вратата зад себе си. После добави с по-тих глас:

— Може би принцът би желал Перлено сърце да дойде да се погрижи за него?

Перлено сърце беше една от прислужничките. Младо момиче на петнадесет години.

— Защо да искам Перлено сърце… — започна той, след това се сети какво искаше да каже Нан Хо и отмести поглед.

— Е, ваше височество?

Сдържа гнева, който се надигна в него, и се постара гласът му да прозвучи спокойно:

— Просто донеси чисти чаршафи, Нан Хо. Ще ти съобщя, ако имам нужда от нещо друго.

Нан Хо се поклони ниско и тръгна да изпълнява поръчката. Едва когато той излезе, Ли Юан погледна мократа кърпичка в ръцете си и осъзна, че се е избърсал с нея.

* * *

Чен стоеше гол на опашката и чакаше реда си. На табелата над вратата пишеше „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“. Надписът на английски беше черен. Под него с големи червени йероглифи, бе изписано същото на мандарин. Чен се огледа и забеляза, че това е една от редките табелки тук с надпис и на английски. През пречиствателната станция в Лодз минаваха повече от 300 000 души на ден и почти всички бяха ХАН. Беше доста странно. Неочаквано.

Зад вратата имаше душове и дезинфекциращи вани — примитивни, но ефективни решения на проблема за обеззаразяването на милиони работници всяка седмица.

Ситнеше натам, без да обръща внимание на голотата си и на голотата на заобикалящите го. Едва устояваше на изкушението да почеше кръпката от присадена кожа под лявото си ухо. Един страж ХУН МАО го бутна грубо през вратата и също като онези пред него Чен сведе глава и тръгна бавно под жилещия мраз на душовете, после — по стълбите надолу към басейна; задържа дъх и се гмурна.

След това излезе навън, на дневна светлина, цял настръхнал. Друг страж му бутна в ръцете вързоп дрехи — препаска, бозав гащеризон и шапка — и после се нареди на нова опашка.

— Тон Чу?

Отвърна на псевдонима си и си проби път напред, за да вземе картата си за самоличност и багажа; прегледа го набързо, за да се увери, че не са конфискували далекогледа. След това намери едно по-празно място и стиснал картата между зъбите си и бохчата — между краката си, бързо се облече.

Последва потока от хора — едни от хилядите еднакво облечени. В края на дълго шосе, оградено със стени, тълпата се изсипваше на широк площад. Това беше мястото на потегляне. И отново всички табели бяха на КУО-Ю, т.е. на мандарин. Чен се обърна и погледна назад — за първи път видя издигащата се над тях стена на Града — бяла, простираща се на всички страни, сякаш безкрайна. После погледна надолу, търсейки йероглифа, който бе научил — ХСИЯ, ръка. Видя го, проправи си път по рампата и спря на бариерата, за да покаже картата си.

Влакът бе претъпкан. Набута се вътре с извинителна усмивка и се запромъква напред, след това се извърна и зачака.

Не му се наложи да чака много. Влакът беше претъпкан и ужасно задушен — миризмата на дезинфекцираните тела тегнеше във въздуха, — ала беше бърз. Само за час той стигна до плантация ХСИЯ, препъна се на слизане — част от тълпата, която бавно се стече по рампата навън, на открито.

Във въздуха витаеше слаб неприятен мирис — все едно на нещо застояло или загоряло. Чен вдигна поглед, после бързо го заби отново в земята — очите му не бяха свикнали със силната светлина. Слънцето блестеше над главите им — огромен, горящ кръг от светлина; много по-голямо, много по-ярко, отколкото си го спомняше. Пред него се простираше земя, която сякаш нямаше край — плоска, широка, зелена. По-зелена, много по-зелена, отколкото си я бе представял някога.

Усмихна се. На Уан Ти гледката сигурно щеше да й се понрави. Винаги бе казвала, че много би й харесало да живее навън, под слънцето и под звездите, с крака, здраво стъпили върху черната земя. Както някога бяха живели прадедите им.

За миг усмивката на Чен се разшири — мислеше за нея, за Джиян, за бебето, което бе на път, после лицето му се проясни и той прогони тази мисъл. Сега беше Тон Чу и нямаше семейство. Тон Чу, свален от нивата. Тон Чу. Докато всичко това свършеше.

Тълпата забави ход. Оформи се нова опашка. Чен зачака търпеливо, знаеше, че само търпението щеше да му помогне да избута дните, които се задаваха. Доближи се до бариерата и стражът му избърбори нещо на КУО-Ю. Поклати глава.

— Нов съм — обясни той. — Говоря само английски. Нали разбираш, ЙИН КУО.

Стражът се разсмя, обърна се и каза нещо на един от колегите си — отново на мандарин. Другият също се разсмя и огледа Чен отгоре до долу, след това каза нещо, което накара първия да се засмее грубо. И двамата бяха ХУН МАО.

Подаде на стража пропуска си и зачака, докато онзи го оглеждаше най-подробно; после, важничейки, включи комуникатора за двойна проверка. Бе почти разочарован, че всичко се оказа наред.

— Пази се, ХАН — стражът бутна картата обратно в ръцете му.

Продължи след потока с наведена глава.

— ЧИЯО ШЕН МЕ МИН ЦУ?

Чен вдигна поглед — очакваше пак да види някой страж, но младежът, който го бе заговорил, бе облечен в бозавите дрехи на полеви работник. Нещо повече — беше ХУН МАО. Първият ХУН МАО, когото виждаше тук и който не беше страж.

Изгледа младежа отгоре до долу и обратно, след това му отговори:

— Извинете. Много слабо говоря мандарин.

Младежът имаше продълговато лице и кръгли, воднистосини очи. Косата му беше тъмна, ала прошарена, а устата му бе изкривена, все едно че беше прекарал инсулт. Но беше твърде млад, твърде здрав, за да има неприятности със сърцето. Кривата уста се усмихна, а очите му зашариха по него също толкова внимателно, колкото преди това — и тези на Чен.

— Казвам се Павел — каза младежът и лекичко сведе глава. — Питах те ти как се казваш.

— Тон Чу — отвърна Чен и чак тогава осъзна колко лесно му бе дошло на езика.

Павел пое едната от ръцете му, обърна я с дланта нагоре и я огледа.

— Така си и мислех — каза той и я пусна. — Нов си тук.

Чен се усмихна. Имаше неща, които не можеха да се фалшифицират — например мазолите по дланите.

— Беглец съм от нивата — обади се той. — Когато баща ми умря, взех заеми, за да го погреба. И се забърках с един мафиот. Знаеш как е.

Павел се вгледа в него за миг — воднистосините му очи се опитваха да прозрат що за човек е. После кривата уста отново се усмихна.

— Хайде, Тон Чу. Имаш нужда някой да те разведе наоколо. В нашата барака има свободно легло. Можеш да къртиш при нас, ако искаш.

Павел потегли веднага встрани от бавния поток на новопристигналите. Едва когато се обърна, Чен забеляза и още нещо в него. Имаше гърбица и гръбнакът му беше неестествено изкривен. Онова, което Чен бе взел за учтив поклон, беше естествената походка на младежа. Чен бързо го последва и го настигна. Докато вървяха из калта, Павел започна да му обяснява как стоят нещата в плантацията.

— Как позна, че съм нов?

Павел му хвърли кос поглед.

— По походката ти. По това как ти стоят дрехите. По това как се мръщиш на слънцето. О, има стотици дребни признаци. С какво си се занимавал там, горе? Имаш силни ръце. Това не са ръце на чиновник.

— Но и на селянин не са, така ли?

Павел се разсмя и отметна глава. Докато го гледаше, Чен реши, че го харесва. Изглеждаше тъпичък, но акълът му сечеше. И то много.

— А ти откъде си, Павел?

Павел изсумтя и отмести поглед към ширналата се равнина.

— Аз ли? Аз съм роден тук.

— Тук?!

Павел се усмихна с кривата си усмивка и кимна.

— Да, тук. Сред тези поля.

Пред тях сред зеленината имаше дупка. Дълга черна черта, която прерязваше пътя им. Пътеката извеждаше на дървен мост. По средата на моста Чен спря и погледна надолу.

Павел се приближи до него и също погледна натам, сякаш очакваше да види във водата нещо необикновено.

— Какво има? — попита той.

Чен се засмя.

— Нищо. Няма нищо — но бе осъзнал, че никога преди не бе виждал водата да тече така. Кранове, вани, басейни — друго не беше виждал през живота си. Това го накара да се чувства странно. Някак си непълноценен.

Павел го погледна и се засмя.

— Та какво, казваш, си работил?

Продължиха. Полето, което бяха прекосили, беше незасято, но зад моста беше по-различно. Дълги редици от работници — по петстотин, може би хиляда във всяка редица — се простираха сред ширналата се зеленина, наведени напред, с огромни плетени кошници на гърбовете. Шапките им ги караха да изглеждат като хилядата копия на една и съща машина, и все пак, всеки мъж или жена тук бяха личности като самия него.

На един кръстопът, където пътеката се срещаше с друга, група мъже се излежаваха край един електрокар. Те бяха облечени по-различно — в спретнати черни панталони и сака в кралскосиньо. На главите си носеха черни широкополи шапки с копринени пискюли, които висяха отзад, а на раменете на повечето имаше и пушки — ДЕНГ, забеляза Чен. Щом той и Павел се приближиха, онези сякаш се поразмърдаха.

Павел докосна Чен по ръката и прошепна:

— Не откъсвай очи от земята и продължавай да вървиш. Не спирай, освен ако специално не ти наредят.

Чен направи точно така. Но въпреки това двама от мъжете се отделиха от групата и им преградиха пътя. Бяха едри и груби на вид; и двамата бяха ХАН.

— Кой е този, Павел? — попита единият.

Младежът продължаваше да си държи главата наведена.

— Това е Тон Чу, ШИ Тен. Водя го да се регистрира.

Тен се засмя хапливо и погледна другаря си.

— Май малко си пообъркал пътя, Павел. Регистрацията е там, отзад, тъкмо откъдето идвате. Да не би да са я преместили, откакто ходих там за последно?

Онези около електрокара се разсмяха.

Чен погледна младежа и забеляза, че той преглътна нервно. Но още не беше свършил:

— Простете, ШИ Тен. В нормалния случай би било така. Но Тон Чу е заместник. Той е бил изтеглен, за да попълни мястото, останало свободно след злощастната смърт на полевия надзирател Сун. Наредиха ми да го заведа направо при действащия надзирател Мин. Мин ще попълни специалните документи за регистрация.

Тен замълча, после отстъпи встрани.

— Хайде тогава, движение. След час и двамата да сте на полето, разбрахте ли ме?

Павел наведе глава и забърза напред. Чен го последва, забил поглед в земята.

— Кои бяха тези? — попита Чен, когато вече не можеха да ги чуят.

— Тен Фу и Чан Ян. Те са хора на надзирателя. Той е отвратително създание. Мисли се за кой знае какво. За наш късмет много малко разбира нещата тук. Но това важи за по-голямата част от тях. Няма и един от тези стражи, които да има малко мозък. Ако се владееш, можеш да ги убедиш в каквото си искаш.

Чен кимна.

— Обаче те беше страх. Рискува заради мене. Много съм ти благодарен за това, Павел.

Павел си пое дълбоко дъх.

— Не толкова заради тебе, Тон Чу, а заради всички нас. Казват, че духовете на мъртвите нямат сенки, но смъртта на полевия надзирател Сун и жена му потопиха това място в мрак, който никой не би могъл да разсее.

Чен го погледна замислено.

— Разбирам.

— Някой път ще ти разкажа — погледна го младежът.

Продължиха да вървят. Пред тях, някъде на около десетина ЛИ в далечината, една сграда нарушаваше правата линия на хоризонта — голяма пагода на три етажа.

— Това какво е? — попита след малко Чен.

Павел дори не си направи труда да погледне.

— А, онова там ли? Къщата на надзирателя.

Докато гледаше, от полетата край къщата се надигна бледо петънце и започна да идва към тях. Хеликоптер на охраната. След секунди се разнесе и звукът на моторите му — отначало приглушен, но с всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Минути по-късно той мина над главите им; сянката му се носеше през нивите.

Чен погледна към къщата на надзирателя и кимна на себе си. Е, ШИ БЕРГСОН — помисли си той. — ЩЕ РАЗУЗНАЯ КАКВОТО МОГА ЗА ТОВА МЯСТО. ПОСЛЕ ЩЕ ТИ ДОЙДА НА ГОСТИ. И ЩЕ РАЗБЕРА ДАЛИ СИ ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТЕ МИСЛИМ.

* * *

Де Вор погледна през прозореца на хеликоптера — той се носеше над нивите на юг; пръстите на едната му ръка разсеяно обхождаха повърхността на предмета, който държеше в другата.

— Какво е това?

Гласът беше студен, лишен от всякаква интонация, и от него те полазваха тръпки, но Де Вор вече му беше свикнал. Това бе гласът на мъртвия му приятел. Обърна се и погледна сина на Леман, албиноса, после му подаде мъничката кутийка от розов кварц.

— Дъглас ми я подари за запознанството. Забеляза колко много й се възхищавам.

Леман я огледа и му я подаде.

— А ти какво му подари?

— Изпратих му копие на „Играта УЕЙ ЧИ“ от Пекорини и Шу. Изданието на Лонгман от 1929 година.

Леман се замисли за момент.

— Изглежда доста странен подарък. Дъглас не играе УЕЙ ЧИ.

— Не, но трябва да се научи. Всички мъже — всички мъже, които са ми равни по способности — трябва да играят — Де Вор тикна кутийката в джоба на сакото си. — Ти играеш ли, Стефан?

Леман бавно извърна глава и накрая погледна Де Вор в очите. Мъртвите очи на албиноса сякаш го пронизваха.

— А ти как мислиш?

Де Вор се усмихна.

— Мисля, че играеш. Бих казал, че си добър играч. Неортодоксален, ала добър.

Леман изобщо не реагира. Извърна глава към предното стъкло. СЪЩО КАТО МАШИНА — помисли си Де Вор. Това момче го плашеше, но и по странен начин много му харесваше. — БИХ МОГЪЛ ДА НАПРАВЯ НЕЩО ОТ ТЕБЕ, СТИГА ДА ИМАМ ВРЕМЕ.

Отлитаха към Швейцарската пустош — щяха да се срещнат с Вайс и да огледат как върви строежът на първата крепост.

Де Вор отново погледна през прозореца. Далече долу две фигури се влачеха по една от пътеките. Полеви работници — шапките им ги караха да изглеждат като две мънички черни камъчета от УЕЙ ЧИ на фона на квадратите на нивите. После те изчезнаха и хеликоптерът се заиздига, завивайки надясно.

Откакто се бе върнал от събранието у Дъглас, беше много зает. Историята със сина на Леман беше пълна изненада, но той бързо се съвзе. Използвайки контактите си с охраната, успя да проследи майката; разследва миналото й и откри за нея неща, които никой друг от непосредственото й обкръжение в момента не знаеше. Беше изпратил при нея свой човек, който й съобщи какво знаят.

И сега тя беше негова. Негов проводник. Може би един начин да се контролира Стефан Леман, ако вземе да прави бели.

Де Вор се усмихна и отново се обърна към младежа:

— Може би трябва да изиграем някой път една игра?

Леман дори не го и погледна.

— Не.

Де Вор се втренчи в младежа за миг, после отмести поглед. Значи той разбира, помисли си. Знае каква голяма част от характера на човека се оглежда в огледалото на дъската и камъчетата. И все пак този отказ казва доста неща за него. По-предпазлив е от баща си. По-студен. По-пресметлив. ДА, А И СЕ ХВАЩАМ НА БАС, ЧЕ Е СТРАШНО ДОБЪР НА УЕЙ ЧИ. СРАМОТА Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ИГРАЕ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЩЕШЕ ДА СИ ГО БИВА.

Пътуването им отне по-малко от час. Вайс ги посрещна в купола за приземяване, облечен с кожено палто и ръкавици — гореше от нетърпение да си свърши работата и да се махне. Де Вор го забеляза и реши да го позадържи — да си поиграе със страховете и с несигурността му.

— Надявам се, че ще хапнете с нас, ШИ Вайс?

Забеляза вътрешното колебание на Вайс; забеляза как преценява какво би му навредило, ако откаже, и го претегля срещу собственото си неудобство. Банкер. Винаги и преди всичко банкер.

— Е? — настоя Де Вор и наклони везните към отказ.

— Имам среща в шест часа.

Едва беше минало един. Де Вор го хвана за лакътя и го поведе към изхода.

— Значи имаме много време, нали? Елате. Не знам за вас, ШИ Вайс, но аз умирам от глад.

Тук бяха на височина почти 13 000 фута и извън купола на площадката за приземяване беше студено, а слънцето се губеше зад дебела облачна покривка. Базата Ландек беше малко по-нагоре по планинския склон — обширно сплескано полукълбо; бляскавата му белота се сливаше със заобикалящия го сняг и лед. Под покрива му вече бе започнал строежът на крепостта.

— Красива гледка, не смятате ли, майоре? — каза Вайс, щом излязоха на снега. Дъхът му се кълбеше в студения въздух.

Де Вор се усмихна и се огледа.

— Прав сте, Вайс — каза той и си отбеляза, че Вайс отново се бе обърнал към него с истинското му име. — Красиво е — но знаеше, че Вайс говори за базата горе, а не за естествената красота на пейзажа.

Намираха се на източния склон на обширна ледникова долина — огромен окоп, дълбок повече от две ЛИ и широк една. Спускаше се на северозапад, обкръжена от всички страни от резките силуети на планинските върхове. Облаци засенчваха хоризонта, но това не намаляваше чистотата на пейзажа. Тази земя бе недокосната, първична. Тук се чувстваше у дома.

Спря сред снежната равнина точно под базата и внимателно разгледа огромния, подобен на щит купол — мислеше за седемте големи гарнизона на охраната, обкръжили Швейцарската пустош като седем черни камъчета върху гигантска дъска. Предимството на Танга. Той се засмя тихо. Е, вече бе поставил първото бяло камъче. Голямата игра бе започнала.

Стражите, облечени с пълно камуфлажно облекло за сняг, ги въведоха вътре и ги претърсиха. Де Вор се подчини търпеливо и се усмихна на стража, когато онзи му върна кутийката. Само Вайс изглеждаше разстроен.

— Това наистина ли е необходимо? — изпухтя той раздразнено към Де Вор, докато войникът го претърсваше.

— Необходимо е, уверявам ви, ШИ Вайс. Едно мъничко устройство може да пръсне този купол на парчета. А после хората зад вас много ще се ядосат, че не сме взели предпазни мерки — той се засмя. — Вие, банкерите, не мислите ли така? Не приемате ли винаги, че се е случило най-лошото, и после не действате ли в съответствие с това?

Вайс сведе глава в знак за отстъпление, но Де Вор все още не се чувстваше щастлив.

Една врата след зоната на охраната водеше навътре в самия купол. Навсякъде из него бяха издигнати подвижни фабрики и навсякъде здраво работеха хора — изработваха основното оборудване на базата. Но истинската работа се извършваше под краката им — в сърцето на планината. Там, долу, сред твърдата скала прокопаваха тунелите и залите на база Ламбек. Когато я довършеха, от въздуха нищо нямаше да се вижда.

Прекосиха залата. В далечния й край паравани отделяха една част от купола от останалата. Тук беше временното жилище на първите наемници на Де Вор. Тук те спяха, ядяха и се упражняваха, докато не изкопаеха по-добри квартири долу в скалите.

Де Вор се обърна към Вайс и Леман и посочи входа.

— Ще ядем с нашите хора — каза той и забеляза — както бе и очаквал — колко тази новина разстрои Вайс. Предполагаше нещо по-специално.

Де Вор се вгледа в него замислено. ДА, ОБИЧАШ ДА ТИ Е УДОБНО, НАЛИ, ВАЙС? А ВСИЧКО ТОВА — ПЛАНИНИТЕ, СТУДЪТ, УСИЛЕНАТА ПОДГОТОВКА — ИМА МНОГО МАЛКО ЗНАЧЕНИЕ В СРАВНЕНИЕ С УДОБСТВОТО ТИ. СЪРЦЕТО ТИ Е ПРИ ХАН-ОПЕРАТА И ПРИ МАЛКИТЕ МОМЧЕНЦА, А НЕ С РЕВОЛЮЦИЯТА. ЩЕ ТЕ ДЪРЖА ПОД ОКО, ВАЙС. ЩЕ ТЕ ДЪРЖА ПОД ОКО КАТО ЯСТРЕБ! ЗАЩОТО ТИ СИ НАИ-СЛАБОТО ЗВЕНО. АКО НЕЩО СЕ ОБЪРКА, ТИ ПРЪВ ЩЕ СЕ ПРОПУКАШ.

Влезе вътре последен. Дежурният офицер го поздрави. Нормално той би се обърнал към него с „майоре“, но щом видя Вайс, просто се поклони ниско, обърна се и ги поведе към мястото за хранене.

ДОБРЕ — помисли си Де Вор. — МАКАР ЧЕ В МОМЕНТА ПОЧТИ НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, ХАРЕСВАТ МИ ХОРАТА, КОИТО МОГАТ ДА СИ ДЪРЖАТ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ.

Седнаха на пейките зад една от грубите дървени маси.

— Е, ШИ Вайс? Какво бихте искали за обяд?

Готвачът се поклони и подаде на Вайс листа с менюто. Де Вор криеше колко му е забавно, като знаеше какво е изписано там. Всичките ястия бяха прости — войнишка храна; забеляза как лицето на Вайс за миг се изкриви от погнуса. Той подаде листа на готвача и се обърна към Де Вор:

— Ако нямате нищо против, не искам нищо. Но вие двамата яжте. Ще ви разкажа какво стана до този момент.

Де Вор си поръча, обърна се и погледна Леман.

— И аз искам същото.

— Добре — той отново се обърна към Вайс: — Е, разкажете ми, ШИ Вайс, какво става тук.

Вайс се наведе и снижи глас:

— Имаше проблем.

— Проблем?

— Дучек. Отказва да прекарва парите си през сметките на плантацията.

— Разбирам. И какво предприехте?

Вайс се усмихна широко, явно горд от собствената си изобретателност.

— Пренасочих ги — през разни сметки за въоръжение на охраната.

Де Вор се замисли върху това, после се усмихна.

— Хубаво. Всъщност даже е много по-добре. Не биха и сънували, че използваме собствените им сметки.

Вайс кимна и се облегна назад.

— Точно това си помислих и аз.

Поради замесените огромни суми се налагаше да внимават много при планиране на маршрутите, по които парите стигаха до Де Вор. Финансите на Чун Куо бяха здраво оплетени и всяко по-голямо придвижване на пари нямаше как да не бъде забелязано от министерството на Танга — ХУ ПУ, — отговорно за надзора на всички трансфери на капитал, което осигуряваше Тангът да получава петдесет процента от печалбата на всяка трансакция.

Още от самото начало бяха решили, че ще е най-безопасно да придвижват парите открито. Всеки опит да потулят препращането на подобни суми би бил забелязан и разследван, но при нормалното придвижване — при положение че и Тангът си получава дължимото — никой нямаше да се усъмни. Това означаваше, че Тангът всъщност ще получава почти седемдесет процента от онова, което отпускаха, но това се включваше в бюджета.

Вайс и малката му група работеха директно със спонсорите и нагласиха нещата. Първо, разделиха трансферите на по-малки, по-небиещи на очи суми, после ги маскираха като плащания за извършена работа на по-малки компании. Оттам те бяха пренасочвани и разбивани на още по-малки суми — и този процес се повтаряше някъде между десет и петнадесет пъти, преди парите да пристигнат най-накрая при Де Вор. Да, процесът беше доста скъп, но бе необходим, за да не могат да бъдат проследени седмината най-големи спонсори. Налагаше се да се дават рушвети по целия маршрут, да се правят „дарения“ на алчните чиновници. Ако парите се пращаха директно, проектът щеше да струва една четвърт от поисканата от Де Вор сума. Но рискът да ги открият би бил сто пъти по-голям.

— Прекрасна работа сте свършили, ШИ Вайс — Де Вор се облегна назад, за да може готвачът да остави чинията пред него. — Попитах ШИ Дъглас дали не би могъл по някакъв начин да покаже колко сме доволни.

Забеляза колко доволен бе Вайс, след това погледна надолу, взе пръчиците и ги заби в купчината задушени бъбреци със зеленчук.

* * *

Де Вор гледаше как се издига хеликоптерът на Вайс и се насочва на север — отново към сигурността на Града. Нетърпението на банкера едновременно го бе раздразнило и позабавлявало. Беше толкова типично за хората като него. Липсваше им всякакво въображение. Например всичкото онова, което го издърдори за „Нова надежда“ — всичкото беше толкова кухо. Но може би това беше за късмет. Защото ако се досетеха — ако само един от тях успееше да прозре накъде всъщност води всичко това…

Засмя се и се обърна към младежа:

— Иска ли ти се да се поразходиш, Стефан? Според мене този студ би ни накарал да живнем.

— Би ми било приятно.

Отговорът го изненада. Беше започнал да мисли, че на този, малкия, нищо не му харесва.

Отминаха купола и излязоха на широк перваз от покрита с лед скала, който някога, много, много отдавна е бил път. От тази точка се виждаше как долината започва да криволичи на запад. Далеч надолу по планинския склон растяха гори, но тук, горе, имаше само сняг и лед. Те бяха над света.

Сред кънтящия въздух, заобиколен от суровото великолепие на планината, той виждаше ясно всичко. „Нова надежда“ беше нещо много повече от ново начало. За Седмината това щеше да бъде началото на края. Колегите му — Вайс, Муър, Дучек, дори Бердичев — виждаха в него главно символ, флагмански кораб на тяхната кауза, но той беше нещо повече. Той бе практически приложимо нещо. Ако успееше — ако с него можеха да се завладяват нови светове, — контролът щеше да се изплъзне от ръцете на Седмината.

И те го знаеха. Ли Шай Тун го знаеше и преди три години, когато бе извикал лидерите на Камарата при себе си и неочаквано им бе предоставил тази отстъпка. Но старецът нямаше избор. Убийството на Леман бе разбудило гнездото на осите. Това беше единственото нещо, което можеше да направи Тангът, за да предотврати войната.

Но въпреки това никой от неговите другари конспиратори не бе схванал какво ВСЪЩНОСТ означаваше този кораб. Те не си представяха напълно промените, които предстояха — огромната и бърза метаморфоза, която щеше да връхлети плътно преплетената им общност от тридесет и девет милиарда души. Науката, толкова дълго задържана от Декрета, нямаше да разцъфти — тя щеше да избухне. Когато човечеството литнеше сред звездите, това нямаше да е „разпръсване“ — както мнозина го наричаха; това щеше да е разтърсване. Всякакво истинско сцепление щеше да се изгуби. Седмината го знаеха. Но малцина освен тях вече го разбираха. Мислеха си, че бъдещето ще е продължение на миналото. Нямаше да е така. Щеше да е нещо съвсем ново. Нещо изцяло и обезпокоително ново.

Новият век, ако дойдеше, щеше да е век на гротески и готически чудеса. На магически преобразования. Мутацията щеше да се превърне в норма.

Ако дойдеше.

— Ти защо разиграваше Вайс?

Де Вор се обърна и погледна младежа. Вписваше се съвършено в околната среда. Очите му, бледността на неговата плът — всичко в него изглеждаше на място тук. Той беше като някакво диво създание — белка или снежна лисица. Хищник.

Де Вор се усмихна.

— Бяха ми казали, че Вайс е слаб. Мекушав. Исках сам да се убедя дали е така.

— Какво си чувал?

Де Вор му разказа за записа, с който се беше сдобил. Показваше Вайс в леглото с две млади момчета — известни звезди от ХАН-операта. Това му беше слабото място — слабост, в която се впускаше доста често, ако докладите не лъжеха.

— Можем ли тогава да му имаме доверие?

— Нямаме избор. Вайс е единственият, който разполага и с ноу-хау, и с контакти.

— Разбирам.

Де Вор се обърна и отново се вгледа в пейзажа. Спомни си как стоеше тук с Бердичев почти преди година, когато за първи път очертаха плана; припомни си как стояха тук и заедно гледаха залеза; колко уплашен бе Сорен; как внезапно падналият мрак изцяло бе променил настроението му. Но той го беше очаквал. В края на краищата, Бердичев си беше типичен пример за стария човек. В дъното, под всичко, те всъщност си бяха същите онези първобитни същества. Все още бяха покатерили се по дърветата обитатели на горите, които гледаха как денят кърви над равнината долу и които се страхуваха от тъмното. Техните настроения, самата им същност се оформяха по образци, много по-стари от самата човешка раса. От бавното кръжене на Земята около Слънцето. От неизменното редуване на мрак и светлина, на топло и студено.

През новия век щеше да бъде различно. Щеше да се появи същество, свободно от всичко това. Същество без окови. Същество на волята, неоформено от околната среда. Същество, чието място беше в Космоса.

Нека си изживеят романтичния етап на разпръскването, на новите, неопетнени светове. На отново и отново откривания рай. Неговите мечти бяха по-други и яздеха техните. Той мечтаеше за нови хора. По-добри, по-съвършени, ПО-ЧИСТИ създания.

Отново се сети за записа с Вайс; за образа на голия финансист, възседнал младото момче; движенията му бяха задъхани, лицето му — напрегнато от нужда. КАКВА СЛАБОСТ — помисли си той. Колко жалко е да си роб на нагона.

В мечтата си за новия век той виждаше човека освободен от всички подобни слабости. Неговият нов човек ще е пречистен от нагона. Кръвта му ще тече чиста като ледените потоци на крайния Север.

— Великолепно е. Такава чистота. Такова съвършенство.

Погледна младежа изненадано, после се разсмя. Да, те толкова много си приличаха — всичките бяха еднакви: първобитен човек, непроменен от хилядолетията на т.нар. цивилизация. Всичките до един може би, но не и този тук.

— Да — каза той след миг. Усещаше, че момчето му става близко. — Величествено е, нали?

* * *

Вратата, арка от мрак, извеждаше в просторна, лошо осветена зала. За миг Толонен си помисли, че е навлязъл в самата Глина. Широки стъпала водеха надолу към голата земя. Таванът бе високо над него. Но тук беше твърде светло, макар и мрачно; твърде чисто, макар и подът да беше от гола пръст. И там, на по-малко от половин ЛИ от него, беше древният стадион — по високите му вити стени тук-там падаха сенки, огромните вити арки на огромните прозорци бяха черни като безлунна нощ.

Колизеят. Сърцето на старата империя ТА ЦИН.

Той слезе долу и прекоси пространството, избра наслуки една арка — знаеше, че всички те водят към центъра.

Чувстваше се като на показ. Чувстваше се като човек, вървящ в сянката на смъртта.

Влезе под арката — усещаше колко тежък бе камъкът над него. Арката го караше да изглежда като джудже — беше висока пет пъти колкото него, дори повече. Три огромни пласта от арки, една над друга, покрити с широка, неравна, древна каменна стена.

Усети времето, усети някаква сила, стара като самото време. Хилядолетната постройка, паметник на силата, на смъртта и на империята, го караше да изпитва леко страхопочитание и той разбра защо Тангът е избрал да се срещне с него именно тук.

— Значи дойде…

Толонен спря на ръба на вътрешната арка и присви очи срещу мрака в центъра — опитваше се да съзре силуета на своя господар.

— Тромави чудовища — това бяха те, нали?

Ли Шай Тун излезе от съседната арка. По негов сигнал светнаха фенерите и изведнъж Централният амфитеатър се разкри. Беше огромен, чудовищен, варварски. От него лъхаше груба сила.

Толонен мълчеше и чакаше. И докато чакаше, мислеше за болката и смъртта, които тази сграда бе построена да подслони. Този мрак бе напоен с толкова много сурова агресия. Толкова топла кръв се бе проляла тук за забавление.

— Значи, разбираш? — обади се Тангът и за първи път обърна лице към него. В очите му имаше сълзи.

Разбра, че няма сили да му отговори.

— Какво има, ЧИЕ ХСИЯ? Какво искате от мене?

Ли Шай Тун пое дълбоко въздух, вдигна ръка и посочи сградата около тях.

— Искаха да ме накарат да мисля, че ти си като това място тук. Също толкова безмозъчно хладнокръвен. Също толкова брутален. Знаеше ли го?

Искаше му се да попита: „КОЙ? КОЙ Е ИСКАЛ ДА ПОВЯРВАШ В ТОВА?“, но просто кимна и продължи да слуша.

— Обаче… Твърде добре те познавам, Кнут. Ти си човек, изпълнен с грижа. И с любов.

Толонен потрепери, трогнат от думите на Танга.

Тангът се приближи; застана лице в лице със своя генерал; дъхът им се смеси.

— Онова, което направи, беше грешка. Голяма грешка.

После той изненадващо се наведе напред, целуна Толонен по бузата и го прегърна. Гласът му се сниши до шепот:

— Но аз ти благодаря, Кнут. Благодаря ти, най-скъпи мой приятелю. Ти отговори на скръбта ми като брат.

Толонен стоеше там изненадан и гледаше господаря си в очите, след това сведе глава; старата топлота бликна в него. Толкова дълго, толкова трудно бе това изгнание.

Коленичи пред Ли Шай Тун и сведе покорно глава.

— Кажете ми какво искате, ЧИЕ ХСИЯ. Нека пак да ви служа.

— Стани, стари приятелю. Стани.

— Не и преди да ми кажете, че ми прощавате.

Последва миг тишина; после Ли Шай Тун постави ръце на раменете на Толонен.

— Не мога да те възстановя на стария ти пост. Трябва да го разбереш. Що се отнася до прощаване — няма какво да ти прощавам. Ще трябва първо на себе си да простя — той се усмихна тъжно. — Изгнанието ти свърши, Кнут. Можеш да се върнеш у дома. А сега стани.

Толонен продължаваше да стои на колене.

— Ставай, глупако. Ставай. Да не мислиш, че ще оставя най-способния си приятел да гние в бездействие? — сега Тангът се смееше с тих, почти детски смях. — Да, стари глупако, да. Имам работа за тебе.

* * *

Беше гореща нощ. Нан Хо бе оставил вратата към градината отворена. Нежен бриз люлееше пердетата и донасяше аромата на нощни цветя; в овощната градина бухаше бухал. Ли Юан се събуди и се протегна, после застина неподвижно.

— Кой е? — гласът му бе съвсем притихнал.

Почувства топло докосване по гърба си, разнесе се тих, приглушен смях; след това усети, че тя се притиска до него — без съмнение беше „тя“ — и чу гласа й на ухото си:

— Тихо, мъничък мой. Тихо. Това просто съм аз — Перлено сърце. Няма да те ухапя, Ли Юан.

Той се обърна и я видя на лунната светлина — гола, там до него, в леглото.

— Какво правиш тук, Перлено сърце? — попита той, но твърдите й гърди, меката елегантна извивка на раменете й властно привличаха погледа му. Тъмните й очи сякаш искряха на лунната светлина, а тя лежеше там, без да се срамува, и се радваше на това, как я гледа. Тя протегна ръка, пое неговата и нежно я притисна до гърдите си, остави го да усети колко твърди са зърната и, после я придвижи надолу, по копринено гладкия си корем, докато най-накрая дланта му се отпусна между краката й.

Той потръпна и отново я погледна в очите.

— Аз не бива да…

Тя се усмихна и поклати глава; по очите й личеше колко й е забавно.

— О, не, може би в крайна сметка наистина не бива? Да си тръгвам ли?

Тя понечи да се отдръпне, но ръката му я задържа и се притисна в меките гънки между краката й.

— Не… Аз…

Тя отново се засмя — с тихичък, сладък смях, от който желанието му нарасна още повече; след това седна, тласна го назад и дръпна чаршафа.

— Я да видим какво има тук. А, ето го коренът на всичките ти проблеми!

Тя нежно хвана с пръсти втвърдения му пенис — дъхът му секна, — после се наведе и го целуна. Лека, мокра целувка.

— Ето — каза тя нежно, проследи с поглед тялото му и го погледна в очите. — Виждам от какво имаш нужда, мъничкият ми. Защо не каза по-рано на Перлено сърце? — тя се усмихна и отново сведе очи към пениса му.

За миг той затвори очи — заля го вълна от чисто удоволствие, докато тя го галеше и целуваше. После, когато вече не издържаше, той я дръпна към себе си, преобърна я по гръб и остави ръката й да му помогне, докато се опитваше да улучи отвора със сляпото око на пениса си.

След това изведнъж усети, че плътта й се разтваря под настоятелния му натиск — той беше в нея, а тя се хвърляше срещу него; лицето й внезапно се измени, движенията й не бяха вече толкова нежни, краката й го обвиха. Той тласкаше, тласкаше и накрая извика; тялото му се вцепени, огромна гореща вълна от мрак заля мислите му.

Поспа малко и когато се събуди, тя отново беше там — не сън, както бе започнал да мисли, а истинска и топла; тялото й беше прекрасно, голо на лунната светлина, там, до него, тъмните й очи се взираха в него. Мисълта — затова колко е реална тя — накара пениса му отново да се раздвижи; тя се засмя и започна да гали бузата, врата, рамото му; пръстите й се заспускаха по тялото му и накрая отново обхванаха корена му.

— Перлено сърце? — той премести поглед от пръстите й, които си играеха с него, към нейното лице.

— Тихо — каза тя; усмивката й беше като балсам. — Лежи, без да мърдаш, и си затвори очите, мъничък мой. Перлено сърце ще прогони мрака от тебе.

Той се усмихна, затвори очи и се остави целият да трепти като тънка копринена нишка под докосванията на пръстите й. Потръпна леко, когато тялото е се отърка о неговото и се придвижи надолу, и изстена, когато усети мъничките й устни, прилични на розова пъпка, да обхващат крайчеца на пениса му.

— Перлено сърце — тихо, почти недоловимо въздъхна той. А после отново го обля мрак.

* * *

Чен се опря на мотиката си, след това погледна нагоре в небето и обърса чело с парцала, който му подаде Павел.

— По-мъчно е, отколкото си го представях — засмя се той.

Младежът му се усмихна.

— Искаш ли вода, Тон Чу?

Той се почуди, после кимна леко.

— Ще е добре да пийна малко. Гони ме такава жажда, каквато никога преди не ме е гонила.

— Горещо е — каза състрадателно Павел. — Още не си свикнал, това е. Скоро ще му намериш колая.

Чен се почеса по гърба и отново се разсмя.

— Да се надяваме. Имам чувството, че не аз копая тази земя, ами тя мене копае.

Гледаше как Павел се отдалечава, след това пак се захвана за работа; обръщаше черната, твърда земя — един от дългата редица работници, която се простираше през огромната нива с размери две на две ЛИ. После, само секунди по-късно, вдигна очи — бе дочул някаква врява оттам, накъдето се бе запътил Павел. Обърна се и видя, че двама стражи — онези същите, които бяха срещнали предния ден на пътеката — бяха спрели младежа.

— Какво има? — попита той жената до себе си, след това се сети, че тя не говореше английски, а само Мандарин. Но жената май го разбра. Тя направи жест, все едно че пие от шепата си, после поклати глава.

— Но аз си мислех…

След това си спомни нещо, което Павел бе казал по-рано. Позволяваха им се само по три чаши вода на ден — в определените почивки. Мамка му, глупак с глупак! — помисли си Чен, хвърли мотиката и се запъти към мястото, откъдето идваше шумът, но двама от работниците го догониха, задържаха го за ръцете и го накараха да се върне в редицата.

— ФА! — повтаряше единият непрекъснато. — ФА! — После преведе думата на ужасен английски: — Нак-зан-йе!

Чен изстина.

— Трябва да прекратя това.

Един от по-старите мъже — петдесет-шейсетгодишен селянин с обгоряло и мръсно лице — пристъпи напред.

— Не можеш — каза той със силен акцент, но на ясен английски. — Виж. Ще повикат неколцина от нас. Ще ни накарат да застанем в кръг. И после ще започне наказанието — той въздъхна примирено. — Те така правят.

От далечната страна на нивата врявата бе замлъкнала и той видя Павел — главата му беше наведена, а единият от стражите се бе вкопчил в ръката му.

— Мамка му! — прошепна той. Но старецът беше прав. Не можеше да си позволи да се намесва — нито пък по всяка вероятност намесата му щеше да промени нещо. Тук той беше работник на полето, а не КУАЙ, и работата му беше да се добере до Де Вор. Не можеше да рискува това дори и за да предотврати тази несправедливост.

По-едрият от двамата стражи — онзи, когото Павел бе нарекъл Тен — закрачи към тях. Спря, опря ръце на хълбоците си и заповяда на неколцина да отидат при варела с водата.

На Чен му се повдигаше. Той беше виновен за това. Но беше безсилен да стори нещо. Павел не го и погледна. Беше ясно, че е избрал да не казва нищо за това, защо е ходил до варела. Без никой да им каже, КУ — работниците — застанаха в кръг около младежа и двамата стражи. Настана ужасна тишина. Чен огледа кръга и видя, че повечето гледат надолу или встрани — всичко друго, само да не виждат онова, което ставаше в центъра.

Гласът на Тен отново излая:

— Този човек не се подчиняваше. Той знаеше правилата, ала ги наруши — той се разсмя — отсечен, груб смях. — Той беше глупав. И сега глупостта му ще бъде наказана.

Тен измъкна дългата палка от колана си и се обърна с лице към Павел. Чан се усмихна и блъсна младежа към него.

Без предупреждение палката изсвистя и се стовари върху пищялките на Павел. Той падна. Стенанието на Павел беше ужасно — уплашен хленч.

Чен потръпна и заскърца със зъби.

Сега Тен се бе изправил над младежа и се усмихваше.

— Ставай, Павел. Още не сме свършили.

Бавно, без да откъсва очи от Тен, Павел се изправи на крака. Усмивката на Тен не потрепна, но сякаш стана още по-свирепа. Беше ясно, че му е страшно забавно. Погледна палката и тя отново изсвистя — този път удари Павел отстрани на главата.

Момчето се свлече с болезнено стенание. Чен усети възмущението, което запулсира из кръга. Но те си мълчаха. Никой не помръдна. Никой нищичко не направи.

Тен опря върха на палката в главата на младежа и бутна лекичко. Павел падна по гръб. После погледна колегата си.

— Чан! Подай ми пръчката!

Този път по кръга се понесе приглушено мърморене. Тен се обърна и ги изгледа един по един; после се разсмя.

— Ако има някой, на когото му се ще и той да опита, само да си каже. За мене ще е удоволствие да го обслужа.

Чан се приближи до него, пое палката и му подаде дълъг, тънък прът, към който с жица бе прикрепена малка кутийка. Тен защипа кутийката за един от джобовете на сакото си, след това натисна едно копче отстрани на пръчката. Тя злобно изсъска.

Тен погледна Павел.

— Сваляй гащите, момче!

Чен забеляза как Павел болезнено преглътна. Беше се вкаменил. Пръстите му се заплетоха във връзките на панталоните, после успя да развърже възела. Изправи се и отпусна глава. Панталоните му се свлякоха около глезените.

Под панталоните беше съвсем гол. Не можеше да овладее треперенето си. Пенисът му се беше свил от страх.

Тен го погледна и се разсмя.

— Ей че голямо момченце си бил, а, Павел? Хич не е чудно, че още си нямаме гадже!

Грубият му смях прокънтя отново. После той жестоко допря с пръта върха на пениса му.

Павел отскочи, но Тен не бе включил пръчката.

Стражът погледна Чан и двамата силно се засмяха на майтапа. След това Тен натисна копчето и мушна пръчката в слабините на младежа. Павел конвулсивно се сгърчи, после се строполи като мъртъв. Тен сигурно бе пуснал силен ток, защото из топлия, неподвижен въздух изведнъж се разнесе острия мирис на изгоряла плът.

— Ти, копеле мръсно!

Думите се чуха отляво. Чен се обърна и видя, че е старецът, който бе говорил с него преди малко. Тен също се бе обърнал и го гледаше.

— Какво има, Фан Хюи? Искаш и ти да се включиш, а?

Гласът на Чан прокънтя нервно зад Тен:

— С палката, Тен Фу. Пръчката ще го довърши тоя изкуфял дъртак.

Но Тен не го слушаше. Той се приближи бавно до стареца и застана срещу него — беше с цели две глави по-висок.

— Какво каза, дъртако? Как точно ме нарече? Фан Хюи се усмихна мрачно.

— Добре ме чу, Тен.

Тен се разсмя.

— Да, добре те чух, Фан — той протегна ръка, сграбчи стареца за бузите и го накара да си отвори устата, после бутна пръчката вътре и тракна челюстта на Фан Хюи. Зъбите му изтракаха. След това дръпна ръката си. Пръстите му заиграха по копчето на кутийката.

— Искаш ли да я пробваш на вкус, а, Фан Хюи?

Очите на Фан се бяха разширили от ужас. Тен бавно измъкна пръчката от устата на стареца. Върху едрото му грозно лице цъфна садистична усмивка.

— Добрият селянин си мълчи, нали, Фан?

Старецът закима усилено.

— Добре! — каза тихо Тен, изрита стареца и го просна на земята.

Старецът се задъха. Чен го погледна облекчено — можеше да е къде-къде по-зле, — после се обърна към Тен.

Беше трудно. Беше трудно да не присъедини глас към Фан Хюи. По-трудно от това, да стои неподвижно в кръга и нищо да не прави. Павел се бе размърдал. Вдигна глава от земята и се огледа с мътен поглед, след това главата му пак падна надолу.

Чан пристъпи зад него с чаша вода в ръка и я плисна върху главата на младежа.

— Нали за това дойде, Павел?

Тен, който гледаше, се запревива от смях.

ДА — помисли си Чен. — ДНЕС ТРЯБВАШЕ ДА НЕ ПРАВЯ НИЩО, НО САМО ПОЧАКАЙ, ТЕН. ВНИМАВАЙ КАК СЕ ДЪРЖИШ С МЕНЕ. ЗАЩОТО ИМАМ КУП ПРИЧИНИ ДА ТЕ УБИЯ САМО СЛЕД ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИ ДНЕС.

Помисли си за това, което му бе разказал Павел за убийствата, и разбра, че това далеч не беше само слух. Точно така беше станало. Беше повече от сигурен.

Да. Куп причини.

* * *

Смехът идваше от градината през широко отворената врата. Вън утрото беше топло и сияйно; вътре, където седеше Ли Юан с деветгодишния си племенник Тао Чу, беше по-хладно и по-сенчесто.

Играеха на УЕЙ ЧИ — упражняваха се в начални ходове и игра в ъгъла, но Ли Юан беше доста разсеян. Току поглеждаше към градината, където прислужничките играеха на топка.

Тъничкият, напевен глас на по-малкото момче наруши тишината, възцарила се от известно време над тях.

— Сърцето ти не е тук, нали, Юан? Виж колко хубаво е утрото. Защо не отидем да пояздим?

Ли Юан се обърна и го погледна.

— Извинявай, Тао Чу. Какво каза?

— Казах… — той се засмя звънко и се наведе към него съучастнически. — Кажи ми, Юан. Коя е?!

Ли Юан са изчерви и премести едно бяло камъче.

— Не разбирам за какво ми говориш, Тао Чу.

Тао Чу вдигна вежди, после постави на дъската черно камъче и прибра шестте бели, които бе обкръжил.

— Мислех си, че си влюбен във Фей Йен, Юан. Ясно е обаче, че някоя друга е спечелила сърцето ти. Или ако не сърцето ти, то…

— Тао Чу! — Ли Юан погледна към дъската и видя, че губи. Разсмя се. — Толкова ли ми личи?

Тао Чу започна усилено да прибира камъчетата в купичките, след това отново подреди позицията. Вдигна очи.

— Още веднъж?

Ли Юан поклати глава. После се изправи и се приближи до отворената врата. — Прислужничките играеха зад декоративното езерце — подхвърляха си копринена топка. Погледа ги — погледът му непрекъснато се връщаше върху Перлено сърце. Отначало си мислеше, че не го е видяла, но после тя хвана топката, обърна се и го погледна право в очите; усмивката й имаше таен смисъл, разгадаем само за него.

Вдигна леко глава, усмихна й се и видя как тя спря, хвърли топката на една от прислужничките и й каза нещо, което той не успя да схване. След това тръгна по пътеката сред магнолиите право към неговата стая.

Той я настигна в коридора пред стаята си, обърна я към себе си и я притисна.

— Не тук! — засмя се тя. — Вътре, Ли Юан. Нека първо да влезем вътре.

Едва успя да я изчака. Щом тя се съблече, той нетърпеливо взе да я гали и притисна лице в косата й, която миришеше на джинджифил и канела. Би я обладал на мига, все още напълно облечен, но тя го спря и започна да го съблича — ръцете й леко докосваха болезнено втвърдения му член. На дневна светлина тялото й изглеждаше по-различно — по-твърдо, по-стегнато, по-малко разтапящо се, отколкото му се струваше през нощта, но не по-малко желано. Остави я да го притегли на леглото, после влезе в нея и веднага семето му се изля.

Тя се засмя нежно, без следа от подигравка.

— Май ще трябва да те понауча на това-онова, Ли Юан. На разни начини как да се задържаш.

— Какво искаш да кажеш? — той лежеше върху нея със затворени очи и я остави да гали врата му, раменете му, гърба му.

— Има разни книжки. ЧУН ХУА. И приспособления.

Той потръпна. Лекото докосване на нейните пръсти беше толкова сладко, че му се щеше да замърка като коте.

— ЧУН ХУА? — Не беше чувал за такива неща. — Пролетни картини? Що за пролетни картини?

Тя отново се засмя, след това зашепна в ухото му:

— Картини на мъже и жени, които си правят разни неща. Всякакви неща. Няма да повярваш колко начина съществуват да се прави това, Ли Юан. И не само с двама.

Забеляза интереса му и се засмя.

— О, да, и аз така си мислех. Но няма жив мъж на тази земя, който някога да не е искал да си легне с две момичета едновременно.

Той преглътна.

— Какво искаш да кажеш, Перлено сърце?

Но отговорът дойде почти веднага. Иззад един параван в дъното на стаята се чу звук, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг — сподавен смях!

Ли Юан се надигна и погледна натам.

— Кой е там? Настоявам да знам…

Млъкна. Беше Сладка роза, най-младата от неговите прислужнички. Тя излезе иззад паравана, скромно свела очи, ала гола; бузите и шията й бяха леко поруменели.

— Може ли и аз да дойда в леглото, Ли Юан?

Ли Юан потръпна, след това се обърна и погледна онемял Перлено сърце. Тя му се усмихваше широко.

— Ние затова сме тук. Не го ли разбра, Ли Юан? Точно за това време. Когато се пробужда твоята мъжественост.

Перлено сърце се наведе и повика по-малкото момиче, после отново притегли Ли Юан на леглото, а Сладка роза легна от другата му страна. След това, когато и двете по сестрински се засмяха, те започнаха да го галят и целуват — кожата им беше като коприна, дъхът им ухаеше на бадеми — и сетивата му се възпламениха, разцъфнаха и той отново изгоря.

* * *

Нан Хо бе застанал пред стаята със сведена глава. Тонът му бе извинителен, ала твърд.

— Съжалявам, лейди Фей, но не можете да влезете вътре.

Тя го погледна смаяно. За втори път вече отказваше да й се подчини.

— Какво искаш да кажеш с това „не може“?! Мисля, че се забравяш, Нан Хо. Щом искам да видя Ли Юан, имам право да го посетя! Искам да го попитам ще дойде ли да пояздим днес следобед, това е всичко. А сега, моля те, пусни ме да мина.

Той разбираше, че е безнадеждно да й се противопоставя повече, и отстъпи встрани с наведена глава.

— Моля ви, лейди Фей…

Но тя веднага отвори вратата към стаите на Ли Юан.

— Ама че опак човек… — тъкмо казваше тя, ала млъкна и подуши въздуха. След това дочу и звуците, които идваха иззад паравана. Необикновени звуци за спалнята на едно дванадесетгодишно момче.

Промъкна се към паравана и притисна ръка към устата си, за да не извика от изненада.

Беше Ли Юан! О, богове! Ли Юан с две от прислужничките си!

За миг тя остана там, омагьосана от гледката на твърдите му, почти съвършени задни части, които се клатеха между бедрата на едната от прислужничките, а другата галеше и двамата. След това видя как той се вцепени и изстена, а краката на момичето се стегнаха около кръста му и го притеглиха към себе си.

Тя потръпна и заотстъпва назад, после вдигна ръка към устата си, за да спре неканения смях. Ли Юан! От всички студени риби в морето на живота, представете си, Ли Юан да мърсува с прислужничките си! Ах, малкият мръсник!

Отвън тя изгледа сурово Нан Хо.

— Не съм влизала тук, Нан Хо. Разбра ли ме?

Прислужникът се поклони ниско.

— Разбрах, лейди Фей. И ще предам съобщението ви на младия принц. Сигурен съм, че той би приветствал възможността да пояздите заедно този следобед.

Тя кимна, след това се обърна — усети, че бузите и вратът й са пламнали; после бързо се отдалечи.

Ли Юан! Тя изхихика, след това замря — спомни си малките, съвършено оформени хълбоци, стегнати в момента на оргазма.

„А аз те мислех за толкова студен, толкова безстрастен. Толкова над всичко това.“

Тя отново се засмя — странен, раздразнен смях; след това продължи, изненадана от онова, което й беше хрумнало.

* * *

— Спомняш ли си това място, Кар?

Кар се усмихна и от ложата огледа ямата и заобикалящите я редове.

— Как бих могъл да го забравя, генерале?

Толонен се облегна назад и въздъхна.

— Хората забравят много неща, които би трябвало да помнят. Корените си. Забравят корените си. А когато ги забравят, те губят способността си да преценяват нещата ясно и истински.

Кар се усмихна.

— Тази работа… — той посочи ярко осветената арена. — Тя по някакъв начин ти прочистваше мозъка от всичко освен от истината.

Толонен се разсмя.

— Да, виждам.

Кар обърна лице към него.

— Радвам се, че се върнахте, генерале. Не че не уважавам генерал Ноченци, но нещата не са същите, откакто вие не командвате.

Старецът изсумтя и килна леко глава настрани.

— И на мене ми липсваше работата ми, Кар. Ужасно ми липсваше. Но виж какво, аз вече не командвам. Поне не в онзи смисъл, за който сигурно си мислиш. Не. Това е нещо друго. Нещо тайно, което Тангът ме помоли да организирам.

Той очерта нещата бързо, ясно, оставяйки на Кар да разбере, че по-късно ще бъде запознат по-подробно с всичко.

— Това е план за всеки случай, нали разбираш. Надяваме се никога да не ни се наложи да го използваме. Ако Камарата гласува вето върху космическите изследвания, както би трябвало, можем да изхвърлим този малък план в огъня.

— Но не ви се вярва, нали, генерале?

Толонен поклати глава.

— Боя се, че не. Мисля, че Тангът напразно се надява. В момента тази Камара далеч не е приятел на Седмината.

Под тях, в ямата, двамата състезатели излязоха и заеха местата си. Съдията прочете правилата и отстъпи назад. Мъртва тишина се възцари в ямата.

Битката беше кратка, ала груба. След по-малко от минута единия вече бе мъртъв. Тълпата побесня и зарева одобрително. Кар погледна как прислужниците изнасят тялото и потръпна.

— Радвам се, че откупихте договора ми. Онзи долу можеше да съм и аз.

— Не — обади се Толонен. — Ти беше изключение. Никой не би могъл да те победи на арената. Дори и след сто битки. Веднага го разбрах.

— Още от пръв поглед? — Кар се засмя и погледна по-възрастния в очите.

— Почти…

Кар се усмихваше.

— И досега си спомням как ме погледнахте за първи път — толкова надменен беше този поглед — и после ми обърнахте гръб.

Толонен също си спомни и се засмя.

— Е, понякога е по-добре да не позволяваш на човек да разбере какво точно си мислиш за него. Но беше вярно. Точно затова приех предложението ти. Веднага разбрах, че мога да те използвам. Начинът, по който се опъна на младия Ханс. Хареса ми. Изкара го от кожата му.

Кар сведе поглед.

— Чухте ли, че хванах следите на Де Вор?

Очите на Толонен се разшириха.

— Не!!! Къде?!

— Не съм много сигурен, но мисля, че е започнал работа като надзирател в една от големите плантации. В момента моят човек Чен го разследва на място. Веднага щом се сдобием с доказателство, нападаме.

Толонен поклати глава.

— Боя се, че е невъзможно.

— Извинете, генерале, но какво искате да кажете с това?

Толонен се наведе напред и постави ръка на якото рамо на Кар.

— Защото точно в момента ми трябваш, ето защо. Опитът ти е нужен на тази операция, затова започваме още тази вечер. Така че да можем мигом да задействаме схемата.

— Не може ли някой друг да…

Толонен поклати глава.

— Не. В цялото Чун Куо има само един човек, който би могъл да осъществи този план, и това си ти, Кар. Чен ще се оправи. Ще се погрижа да има пълна подкрепа. Но тебе не мога да те включа. Не и този път.

Кар се замисли за миг и вдигна очи. Усмихваше се.

— Ами май най-добре да се захващам тогава, а, генерале?

* * *

Щом Чен влезе, надзирателят Бергсон вдигна поглед. Стаята беше тъмна, въпреки кръга светлина в средата на масата, осветяващ мястото, където бе седнал. Беше гологлав, тъмната му коса бе пригладена назад и бе облечен в просто копринено ПАУ, но Чен го позна веднага. Беше Де Вор. Беше почти сигурен. На ниската масичка пред него бе поставена дъска за УЕЙ ЧИ — седем кръгли черни камъчета бяха поставени на началните точки и оформяха голямо Н в центъра на решетката. И от двете страни на дъската имаше по един поднос — единият пълен с бели камъчета, а другият — с черни.

— Играеш ли, Тон Чу?

Чен срещна погледа на Де Вор и за миг се замисли дали е възможно да го разпознае под маската, после прогони мисълта — спомни си как Де Вор бе убил човека, когото Чен бе наел да играе него самия онзи ден, преди пет години, когато умря Као Джиян. НЕ — помисли си той, — ЗА ТЕБЕ СЪМ ТОН ЧУ, НОВИЯТ РАБОТНИК. НО НИЩО ПОВЕЧЕ. УМЕН ЧОВЕК. ПОКОРЕН. БЪРЗО УЧИ. НО НИЩО ПОВЕЧЕ.

— Баща ми играеше, ШИ Бергсон. Понаучих се от него.

Де Вор погледна двамата стражи зад Чен, посочи им лекичко с брадичка вратата и ги освободи. Напуснаха веднага.

— Седни, Тон Чу. С лице срещу мене. Докато играем, ще си поговорим.

Чен влезе в кръга светлина и седна. Де Вор го гледаше известно време, отпуснал ръце на коленете си; след това се усмихна.

— Тези двамата, дето сега излязоха… Те са полезни хора, но като опре до тази игра — вместо мозъци в главите им има лайна! Ти лайна ли имаш в главата си, Тон Чу? Ще ми свършиш ли работа?

— Ще ви свърша, ШИ Бергсон.

Де Вор се взря в него, после отпусна очи.

— Ще видим.

Взе едно бяло камъче от подноса и го постави на две линии навътре и шест надолу от горния ляв ъгъл на таблото. Чен забеляза колко здраво и все пак колко нежно Де Вор държи камъка между палеца и показалеца си; колко остро изтрака топчето върху дървото, когато той го постави — колко живо и определено изглеждаше самото движение. Погледна върху дъската своите седем черни камъка като крепости, отбелязващи границата на територията на бойното поле. Своите седем и тези на Де Вор.

Камъчетата на Де Вор бяха толкова бели, че сякаш надхвърляха тъмната сила не неговите собствени.

Чен взе едно черно камъче от подноса, задържа го за миг в ръка, заобръща го между пръстите си, като усещаше хладната му гладкост, съвършената заобленост на върховете му, приятното обло чувство, което създаваше. Никога не бе усещал нищо подобно — никога не бе играл с камъчета и дъска. Все с машини. Машини като онази в стаята на Као Джиян.

Той постави внимателно камъчето на дъската, вземайки пример от Де Вор, и отново чу онова остро, прекрасно изтракване на камъка върху дървото. После се облегна назад.

Де Вор веднага отговори на неговия ход. Още едно бяло камъче в горния ляв ъгъл. Агресивен, нападателен ход. Неочакван. Право в ъгъла. Чен контрира почти инстинктивно — черното му камъче се вряза между две бели. Но Де Вор веднага тропна друго камъче върху дъската и оформи „тигрова уста“ около последното черно камъче на Чен — заобиколи го от три страни и заплашваше да го превземе, освен ако…

Чен се включи и оформи „лакът“ от три черни камъчета — слабо формирование, макар и не злощастно, но вече губеше инициативата; бе оставил агресивната сила на Де Вор да го прати в защита. Вече бе изгубил ъгъла. Шест хода — и вече бе загубил единия ъгъл.

— Искаш ли ЧА, Тон Чу?

Той вдигна очи от дъската и срещна погледа на Де Вор. Нищо. Мислите му си оставаха неразгадаеми. Чен се поклони.

— За мене ще бъде чест, ШИ Бергсон.

Де Вор плесна с ръце; на вратата се появи лице и той просто вдигна дясната си ръка с разперени два пръста. В същото време с лявата постави още едно камъче. Две долу, две вътре — подсилваха линията и охраняваха ъгъла. Само глупак би загубил при това положение, а пък Де Вор не беше глупак.

Де Вор се облегна назад и се загледа в него.

— Колко пъти си побеждавал баща си, Тон Чу?

— Докато бях дете — доста често, ШИ Бергсон. Но после той ни напусна. Когато бях на осем години. Видях го едва миналата година. На погребението му.

Чен постави ново камъче и погледна Де Вор. Нищо. Никаква реакция. И все пак, Де Вор, както и измисленият Тон Чу, бе загубил баща си на осем години.

— Какъв лош късмет. И оттогава не си ли играл?

Чен си пое дъх и се загледа в ходовете на Де Вор. Играеше толкова бързо, сякаш не мислеше, а просто реагираше. Но Чен знаеше много добре как стоят нещата всъщност. Всеки ход на Де Вор бе внимателно обмислен; всички възможности бяха разчетени предварително. За да играеш с него, трябваше да си подготвен също толкова добре като него. А за да го победиш?

Чен се усмихна и постави друго камъче.

— От време на време. Но главно с машини. Доста години са минали, откакто съм седял и съм играл така, ШИ Бергсон. За мене е чест, че ме намирате за достоен.

Отново огледа дъската. Ъгълът вече беше почти сигурно загубен, но собствената му позиция бе много по-силна и имаше доста добра възможност да си разчисти територия в горния край — ШАН — и в ЧУ — на запад. И не само това — следващият ход на Де Вор беше принудителен. Трябваше да играе в горния край — две вътре. За да запази линията си. Гледаше и се усмихна вътрешно, когато Де Вор постави следващото бяло камъче точно там, където бе предвидил.

Чу как зад него вратата тихо се отваря.

— Ей там — Де Вор посочи едно място до масичката за игра. Моментално там се появи втора, по-малка масичка, покрита с фина покривка. Миг по-късно прислужницата донесе чайника и две купички, коленичи вдясно от Чен и взе да ги бърше.

— УЕЙ ЧИ е игра-магия, не мислиш ли, Тон Чу? Правилата са прости — трябва да се знаят само седем неща — и все пак, за да станеш съвършен играч, трябва да играеш цял живот! — той неочаквано се разсмя. — Кажи, Тон Чу, знаеш ли историята на тази игра?

Чен поклати глава. Някой някога му беше казал, че се е появила по едно и също време с компютрите — преди петстотин години, — но човекът, който му го бе казал, не разбираше нищо — лайнян мозък, както би го нарекъл Де Вор. Имаше чувството, че тази игра е много по-млада. Скорошна разработка.

Де Вор се усмихна.

— Колко стара мислиш, че е тази игра, Тон Чу? На сто години? На петстотин?

Чен отново поклати глава.

— На сто, ШИ Бергсон. Или може би на двеста?

Де Вор се засмя и се загледа в момичето, което наля ЧА и протегна купичката първо на него. Той вежливо сведе глава в знак на отказ, тя се обърна и предложи купичката на Чен. Чен също леко сведе глава за отказ и момичето отново се обърна към Де Вор. Този път Де Вор пое купичката с две ръце, поднесе я към устата си и отпи, явно доволен от възпитаните маниери на Чен.

— Сигурно ще се изненадаш, Тон Чу, ако ти кажа, че тази игра се играе вече повече от 4500 години? Че е била измислена от император Яо приблизително през 2350 г. пр.н.е.?

Чен се поколеба, после се разсмя, сякаш изненадан — разбираше, че Де Вор със сигурност му се подиграва. Разбира се, самото Чун Куо не беше толкова старо, нали? Той пое купичката от момичето, поклони се на Де Вор и шумно отпи.

Де Вор пресуши купичката си, постави я на подноса, който държеше момичето, и изчака то да я напълни отново. После продължи:

— Историята е такава: император Яо измислил УЕЙ ЧИ, за да упражнява ума на сина си Тан Чу и да го научи да мисли като император. Дъската, разбираш ли, е карта на самото Чун Куо — на древното Средно царство на ХАН, — обградено от изток от океана, на север и на запад — от пустини и обширни планински райони, а на юг — от джунгли и море. Значи дъската е Земята. Камъчетата — хора или групи хора. Отначало дъската, както и Земята, е чиста, неподелена, но после пристигат хората, нарастват на брой, дъската се изпълва. Бавно, но неумолимо тези групи се пръсват по Земята и окупират територии. Но територията е ограничена — на дъската могат да се завземат само определен брой точки. Конфликтът е неизбежен. Където групите се срещнат — избухва война: война, в която трябва да победи най-силният и най-умният. И така играта продължава, докато дъската се изпълни и най-малкият конфликт се разреши.

— Ами когато дъската се напълни, а идват още камъчета?

Де Вор се вгледа в него и отмести поглед.

— Както казах, това е древна игра, Тон Чу. Ако аналогията не може да продължи, то е защото ние променихме правилата. Ще е различно, ако ограничим броя на играещите пулове, вместо да ги трупаме, докато дъската се разцепи под тежестта им. Ще е по-добре, ако дъската е по-голяма, нали така?

Чен мълчеше и гледаше как Де Вор отпива за втори път от купичката. СЕГА СЪМ СИГУРЕН — помисли си той. — ТИ СИ. ЗНАМ, ЧЕ СИ ТИ. НО КАР ИСКА ДА БЪДЕ СЪВСЕМ СИГУРЕН. НЕЩО ПОВЕЧЕ — ИСКА ТЕ ЖИВ. ЗА ДА МОЖЕ ДА ТЕ ЗАВЕДЕ ПРИ ТАНГА И ДА ТЕ ГЛЕДА КАК КОЛЕНИЧИШ И МОЛИШ ЗА ПОЩАДА.

Де Вор остави купичката си на подноса, но този път задържа дланта си отгоре й в знак, че не иска повече. После погледна Чен.

— Знаеш ли, Тон Чу, понякога си мисля, че тези две неща — ЧА и УЕЙ ЧИ — наред с коприната са най-висшите точки на културата ХАН — той отново се разсмя, но този път със студен, подигравателен смях. — Помисли си само, Тон Чу. ЧА, УЕЙ ЧИ и коприна! И трите — на по 4500 години! И оттогава какво? Нищо! Нищо! Само стени!

Нищо — само стени. Чен допи своя ЧА и върна купичката на подноса, който му протегна момичето. След това постави камъчето си и пред следващия половин час нищо не каза — съсредоточил се беше върху играта.

Отначало му тръгна добре. Изгуби няколко пула и направи няколко банални грешки. Резултатът изглеждаше забележително равен и изпълнен с увереност в способностите си, той се замисли какво ли е искал да му каже Кар с това, че Де Вор бил майстор на УЕЙ ЧИ. Но после нещата се промениха. На четири пъти той беше почти убеден, че е пленил пуловете на Де Вор, и то така, че няма как да се измъкне. Всеки път изглеждаше така, че е оградил с два камъка цяла група — отначало в ПИН, на изток, в долния ляв ъгъл на дъската, после в ЦУ, на север. Ала всеки път бе принуден да гледа със зяпнала уста как Де Вор променя всичко само с един-единствен неочакван ход. И тогава започваше яростно да отстъпва; вече не обкръжаваше, а беше обкръжен, бореше се отчаяно да спаси групата си, която само преди няколко хода изглеждаше непобедима, на някакви си два хода от победата.

Той бавно гледаше как позициите му падат от всички страни, докато най-накрая примирено сви рамене и хвърли черното камъче, което държеше, обратно на подноса.

— Няма смисъл.

Де Вор за първи път задържа поглед върху него.

— Така ли? Предаваш ли се, Тон Чу?

Чен сведе глава.

— Тогава ще имаш ли нещо против да разиграя отново тази позиция?

Чен се засмя изненадано. Позицията бе загубена. С четиридесет, може би дори петдесет пула. Безнадеждно загубена. Той отново сви рамене.

— Щом желаете, ШИ Бергсон…

— А ти какво желаеш, Тон Чу? Чувам, че си искал да станеш полеви надзирател.

Чен сведе глава.

— Така е, ШИ Бергсон.

— Тази работа добре се плаща. Два пъти повече, отколкото печелиш сега, Тон Чу.

ДА — помисли си Чен, — АМА ЗАЩО ТОГАВА НИКОИ НЕ Я ИСКА? ЗАЩОТО ТОВА Е МНОГО НЕПОПУЛЯРЕН ПОСТ — ДА СИ ПОЛЕВИ НАДЗИРАТЕЛ, КОГАТО НАЧАЛНИКЪТ СИ ТИ, ЕТО ЗАЩО. И ЗАТОВА СЕ ЧУДИШ ЗАЩО ЛИ Я ИСКАМ.

— Точно затова искам тази работа, ШИ Бергсон. Искам да поспечеля малко пари. Да си уредя дълговете Горе и отново да изкача нивата.

Де Вор се облегна и за известно време впери поглед в него, после се наведе напред, взе едно черно камъче от подноса и го тропна на дъската.

— Добре. Ще го обмисля. Но, първо, можеш да ми направиш една услуга, Тон Чу. Преди две нощи някой е нахлул в склада и е откраднал три щайги с ягоди, вече опаковани за изпращане на един от моите клиенти от Първо ниво. Разбираш колко ме притесни това — той изсумтя и погледна Чен в очите. — В плантацията има крадец, Тон Чу. Искам да откриеш кой е и да се оправиш с него. Разбра ли ме?

Чен се поколеба за миг, изненадан от това неочаквано нареждане. След това осъзна, че ако иска да се доближи достатъчно до Де Вор и да осигури на Кар доказателството, няма избор. Наведе глава.

— Както кажете, ШИ Бергсон. Ами като се оправя с него?

Де Вор се засмя.

— Тогава ще изиграем още една игра, Тон Чу, и ще си поприказваме за бъдещето ти.

* * *

Когато селянинът си отиде, Де Вор се приближи до екраните, дръпна завесата и включи екрана, който го свързваше с Бердичев в Камарата.

— Как е? — попита го той, щом лицето на Бердичев изплува на екрана. Бердичев се засмя бурно.

— Още е много рано да се каже, но май успяхме. Хората на Фар ни подкрепиха, а пък Легистката фракция нещо се мотае. Бароу изчисли, че ни трябват само още двадесет гласа и край с ветото на Седмината.

Де Вор кимна.

— Това е добре. Ами после?

Бердичев се усмихна.

— Значи подочул си нещичко? Е, това е моята изненада. Само стой и гледай. Повече няма да ти казвам.

Де Вор прекъсна връзката. Дръпна завесата и се приближи до дъската. Този селянин, като си помислиш, не беше лош играч. Не чак толкова стимулиращ, наистина, но пък доста забавен, особено във втората част на играта. Следващия път ще му даде девет камъчета. Огледа ситуацията. Черните печелеха с един-единствен камък.

А пък що се отнася до Бердичев и неговата „изненада“…

Де Вор се засмя и започна да разчиства дъската. Все едно можеше да скрие такова нещо. Албиносът бе последното нещо, с което би го изненадал Сорен. Но въпреки това се възхищаваше на Сорен за предвидливостта и куража — да направи онова, което бе направил. Когато Седмината разбраха за изследванията. И когато видяха крайните резултати…

Погледна към покритите със завеса екрани. Да, самият ад щеше да се развихри, когато Седмината открият какво точно гласи Сорен Бердичев. А най-приятното беше, че всичко е съвсем законно! Всичко — в пълно съответствие с конституцията! Нищо не можеха да направят.

Но ЩЯХА. Беше сигурен. На него оставаше да го предугади. Да надуши какво тъкмят и да действа пръв.

А в тази игра нямаше по-добър от него. В цялото Чун Куо нямаше по-добър.

* * *

— Ей, виж, Сорен! Виж го Ло Ю-Хсиян! — засмя се Кларак и заля с вино ръкава си, но изобщо не забеляза — беше се вторачил в огромните екрани горе.

Бердичев погледна накъдето му сочеше Кларак и се подсмихна доволно. Показваха едър план на Старшия представител.

— Богове! Май ще викаме сърдечния хирург!

Камерата се обърна бавно по редовете и се видя, че бурният гняв, изписан по лицето на Ло Ю-Хсиян, се отразява като в огледало в цялата тази секция на Камарата. Обикновено спокойните патриции ревяха и тресяха юмруци, а очите им щяха да изскочат от яд.

Дъглас се приближи, застана зад Бердичев и го потупа по гърба.

— И не могат нищо да направят! Браво, Сорен! Страшен си! Мислех си, че няма да доживеем деня, когато…

Отново избухна тържествуващ смях сред мъжете, събрани в галерията, после Дъглас призова към ред и нареди на прислужниците да донесат още чаши — искаше да вдигне наздравица.

— За Сорен Бердичев! И за „Нова надежда“!

Две дузини гласове повториха наздравицата; две дузини мъже отпиха и отправиха изпълнени с възхищение погледи към човека в средата на кръга.

Сорен Бердичев наклони глава, след това е усмивка се обърна към наблюдателния прозорец и впери поглед в сцената долу.

Онова, което се разиграваше в Камарата, беше безпрецедентно. През всичките години, откакто тя съществуваше, не се беше случвало нищо подобно. Дори убийството на Пьотър Леман не я бе разтърсило така яростно. Поражението на опита на Седмината да наложат вето — ход, предназначен да ограничи полетите на „Нова надежда“ в пределите на Слънчевата система — бе достатъчно необикновено, но онова, което последва, беше направо смайващо.

Резултатът от вота бе посрещнат с диво тържествуване. Фракцията, противник на ветото, бе победила с мнозинство от сто и осемнадесет гласа. После духовете се успокоиха, низшият секретар Бароу тихичко се приближи до трибуната и започна да говори.

Отначало повечето депутати изобщо не слушаха какво говори Бароу. Все още продължаваха оживено да обсъждат резултата от гласуването. Но един по един те млъкнаха и цялата важност на онова, което говореше Бароу, завладя редовете.

Бароу предлагаше с две трети мнозинство да се приеме специално предложение. Предложение за съставяне на обвинителни актове срещу определени членове на Камарата. Очерта подробностите на разследването, проведено от тайно съставен подкомитет в Камарата — разследване за корупция, незаконна практика и присвояване на незаконни такси.

Тук той млъкна и вдигна поглед от листа. Посрещна го пълна тишина.

Бароу се обърна с лице към една определена секция в Камарата и започна да чете списък с имена. Беше стигнал само донякъде — а списъкът беше дълъг, когато шумът от пейките на ХАН заглуши гласа му.

Всяко име в списъка беше на ТАИ — на „джоб“; положението и верността им бяха купени и платени от Седмината. Това дори повече и от отхвърлянето на ветото върху звездолета бе пряко предизвикателство към авторитета на Седмината. Беше равносилно на декларация на Камарата за независимостта от Танговете. Бароу изчака секретарят на Камарата да призове към ред, после заряза за миг списъка и подхвана страстна реч за Камарата и как тя е била компрометирана от Седмината.

Врявата от пейките на ТАИ заглъхна сред въодушевените радостни изблици от всички страни в Камарата. Нарастващата сила на ТАИ е отдавнашен предмет на спорове дори сред представителите ХАН и гневът на Бароу отразяваше собствените им чувства. Едно време беше по-друго — тогава ТАИ бяха уважавани хора, но сегашните нахални младоци не бяха нищо повече от рупори на Седмината.

Когато се стигна до гласуване, разликата беше толкова малка, колкото изобщо бе възможно. Три гласа решиха всичко. Осемдесет и шестте ТАИ, споменати в списъка на Бароу, щяха да бъдат обвинени.

Надигна се рев. Побеснелите ТАИ хвърляха възглавничките от пейките по говорителя, а някои се втурнаха към него, за да го бият, но добре, че други им преградиха пътя.

После, по сигнал на секретаря, войските на охраната на Камарата нахлуха в залата и започнаха да арестуват споменатите ТАИ — слагаха им белезници като на най-обикновени престъпници и им прибираха пропуските.

Бердичев гледаше края на всичко това — видя как отвеждат и последния ТАИ, който бурно протестираше, надолу към килиите под Камарата.

Потръпна развълнувано. Този ден щеше да се помни. Откога мечтаеше той да дойде! „Нова надежда“ беше спасена, а силата на Камарата заякна. А после, след като го отпразнуват, той щеше да се заеме със следващата фаза на своя план.

Обърна се и погледна мъжете, събрани в панорамната зала — инстинктивно усещаше на кого може да се довери, а на кого — не — и се усмихна на себе си. Започваше тук и сега. Сила, която цялата власт на Седмината не можеше да спре. А файлът „Аристотел“ щеше да й придаде фокус, чувство за цел и посока. Когато разберат какво са криели от тях, нямаше да има връщане. Файлът щеше да доведе края на властта на Седмината.

Да. Той се засмя, погледна Дъглас и отново вдигна чаша. Бяха започнали. И кой можеше да знае какъв щеше да бъде светът, когато свършат?