По пети звънци майор Де Вор докладва на генерал Толонен в офиса му в обширната, прилична на крепост казарма, седалище на Централата на охраната. Генералът стана, щом Де Вор влезе, и се измъкна иззад бюрото си да го поздрави с широка усмивка на изсеченото му сякаш с длето лице.

— Добро утро, Хауард. Как е?

Де Вор направи дълбок поклон, после се изправи и погледна стареца в очите.

— Не е добре, сър. Нашето разследване за смъртта на министъра се оказа по-трудно, отколкото очаквах.

Генералът задържа погледа си върху него още секунда и кимна. Той докосна рамото на майора, сякаш за да му вдъхне увереност, след това се обърна и пак мина зад бюрото си. Сврян отново в креслото си, той се наведе напред и с жест покани Де Вор да седне.

— Още няма нищо, а?

Де Вор след възможно най-лек намек за поклон седна.

— Не съвсем, сър.

Толонен отметна брадичка назад — стана му интересно.

— Разбирам. Та на какво си се натъкнал?

— На нищо сигурно. Само слух. Но е възможно да ни отведе донякъде.

— Нещо, което трябва да знам?

Де Вор извади мъничката касета от джоба на туниката си, избърса я в покривката и я подаде на генерала. Толонен се облегна назад и бутна тънката като лепенка касета зад лявото си ухо. Седя така минута-две в мълчание; очите му правеха малки, хаотични движения в орбитите си. След това, сякаш пак дошъл в съзнание, той погледна майора право в очите.

— Интересно, Хауард. Много интересно — Толонен натисна тясната кожна гънка зад ухото си и извади касетата. — Но доколко е сигурно това?

Де Вор замислен килна глава леко настрани.

— При нормални обстоятелства бих казал, че на него може много да се разчита. Но този случай — и в частност неговото огромно политическо значение — е по-сложен от обикновените. Няма да е много умно от наша страна да приемаме нещата на доверие. В момента проверяват източниците. Подслушват. Както и да е… — той се поколеба, после отново заговори, втренчен в генерала още по-настоятелно отпреди. — Има и още нещо, сър. Нещо, което в далечна перспектива може би ще се окаже много по-важно.

— Давай, Хауард.

— Добре, сър. Почти съм сигурен, че и охраната е замесена. Може би на ниво офицерски състав.

Толонен се втренчи за известно време в очите му, след това кимна сериозно. Изразът на лицето му не се беше променил.

— Съгласен съм. Макар и много неохотно, но си признавам. Самата мисъл за нещо подобно ме кара да потръпвам.

Де Вор сведе съчувствено глава.

— Ами тогава…

Толонен го прекъсна с поглед.

— Нека ти очертая положението така, както аз го виждам, Хауард. После ще видим доколко новата информация е съвместима с това, което вече имаме.

Де Вор изпъна рамене на стола, докато старецът описваше положението, очите му се взираха напрегнато в него.

— Първо: какво оръжие е използвано и къде и от кого е изработено? — Толонен прекара дългите си, широки пръсти през ниско подстриганата си сива коса, тъмносините му очи фиксираха Де Вор. — Работим по предположението, че е някакъв разтворител на „леда“. Ледояд. Изследванията върху разтворителите на „леда“ са забранени от Декрета, но тук си нямаме работа със законна дейност. Ето защо е възможно някой да е успял да изобрети нещо подобно.

Второ: кой е знаел, че Лу Кан ще е там по това време? Повечето от онези, които бихме могли да заподозрем, тоест заместник-министрите на Лу, умряха заедно с него. Това не важи само за Ян Лай.

Де Вор кимна.

— Още няма никакви следи, сър. Но продължаваме да търсим.

— Добре. След това има и трето: кой е наредил на отряда от охраната да прекрати дежурството? Можем ли да предполагаме, че е бил дежурният капитан, или има някой по-висшестоящ, който е взел това решение? — Толонен млъкна и поклати глава. — Почти необяснимо е въпросният офицер да е действал на своя глава. Досието му беше без нито едно петънце, а и самоубийството му го потвърждава. Но той беше наплашен човек, Хауард. Вярвам, че е действал под заплаха.

— Съгласен съм, сър. Познавах този човек още като кадет и гарантирам, че не би действал така без сериозна причина. Нашето предположение е, че най-близките му са били заплашени. Още не сме ги открили — дали защото той ги е укрил, или защото са били арестувани. Все още не знаем. Дори и при това положение не трябва да изключваме съществуването на друг мотив. Дългове от комар например. Или пък някакъв вид наркомания. Може и да са жени. Дори и най-съвършените хора имат своите слабости. Във всеки случай мой отряд го разследва.

— Добре. Значи четвърто: кои са фактическите убийци? Както знаеш, първоначалната ни идея беше, че е направено от въздуха — от хеликоптер, летящ над купола. Но сега сме го изключили като възможност.

— Сър — Де Вор, изведнъж застана нащрек и се напрегна леко.

— Претърсването на околностите на купола осветли редица нови подробности, най-важната сред които е един труп.

— Труп?

— Да. Намерихме тялото, натикано в тесен тунел, близо до вентилационната шахта, която излиза на повърхността до купола. ХУН МАО. Мъж. На около 35 години. Бил е намушкан два пъти с нож с широко острие. Много професионално — така ми казаха.

— Значи намерили сме единия от убийците?

Толонен сви рамене.

— Е, не бих го изключил, но е по-вероятно човекът просто да се е забъркал случайно в това. Картата му за самоличност сочи, че е инженер по поддръжката и има разрешение от охраната за достъп до Първо ниво.

Де Вор се замисли за момент.

— Звучи ми като идеалната професия за получаване на достъп до купола.

— Такава беше и моята първа мисъл, Хауард, но не се връзва с нищо. Можем да изчислим горе-долу кога се е тикнал в този вентилационен тунел. Проверихме го. Има го на филма — изкатерва се по шахтата едва 12 минути, преди куполът да избухне. Прави една проверка — измерена за времето и с местоположение някъде по средата на тунела. Това са първите 5 минути. Така биха му останали само 7 минути да се изкачи нагоре, да се срещне с партньора си, да постави зарядите и пак да се спусне надолу.

— Времето е достатъчно. Ами ако например партньорът му е поставил зарядите?

— Възможно е. Но тогава пък той за какво е? И защо ще го убиват? Нещо не се връзва. А и без това намерихме и още нещо.

Де Вор примигна.

— Доста сте поработили, сър.

Толонен се разсмя.

— Е, ами настина СЕ ОПИТАХ да се свържа с теб, Хауард. Както и да е, май че открихме нашите хора. Двама типове от долните нива. Участвали са в инцидент със стражи от охраната при един от близките складове на Ниво 11. Една Комп Кам-единица е забелязала, че единият не съвпада с никого в компютъра и е накарала охраната да го проучи. След размяна на изстрели онези двамата са офейкали.

Де Вор помълча един миг.

— Но вече сте ги хванали?

— Не. Още не. Само че сега ме чуй, Хауард. Никога няма да го повярваш. Знаеш ли как са се измъкнали?

Де Вор поклати глава.

— Е, нашите решили, че са ги притиснали в ъгъла в един товарен асансьор. Тъкмо били извикали човек с горелка, готов да стопи ключалките, когато двамата заподозрени направили нещо с асансьора. Претоварили веригите и после треснали цялото това чудо в пода, пробили го и паднали в Мрежата!

Де Вор подсвирна.

— И какво е станало после?

— Наложило се целият етаж да бъде запечатан и прочистен. Мърлява работа. Хиляди ранени. Повече от 150 мъртви. Наложи се да излезем с някаква история за повреда в системите. Но помисли си, Хауард. Нашите двама приятели трябва да са разполагали с вътрешна информация. Малцина са дето знаят, че тия асансьори слизат още десет нива надолу. Също толкова важен обаче е и фактът, че са имали приспособление, което да претовари електрическите вериги — и той млъкна. — Това намеква и за други неща. Моето предположение е, че са ги пуснали отгоре. Взели са ги с хеликоптер от някоя от Портите под Мрежата — може би до селскостопанските станции — и са ги приземили на покрива на Града. Свършили са си работата, измъкнали са се по вентилационната шахта — по пътя са убили и нашия работник по поддръжката — и после са цъфнали на Ниво 11.

Де Вор кимна бавно.

— Това… горе-долу има смисъл.

— Добре. Радвам се, че смяташ така. В този случай има още няколко въпроса, които се нуждаят от отговори. Кой е бил тяхната свръзка? Кой им е дал информацията? Кой ги е обучил? Кой ги е приземил на покрива? Подобна операция е планирана отдавна и много внимателно. И в нея би трябвало да са замесени значителен брой хора.

Де Вор отново кимна, но този път май беше нещо разсеян.

Генералът възбудено продължи:

— Помисли си Хауард, само един да спипаме от тях — само един! — и можем да разкрием цялото проклето нещо! — той се разсмя и тежко тропна с длани по бюрото си. — И за да можем да направим това, аз се срещнах с Танга.

— Сър? — Де Вор изглеждаше изненадан от това ново развитие на нещата.

— Да, Хауард. Тангът ме упълномощи. Даде ми власт да преминавам транзит през всички бюрократични безсмислици, да се договарям за каквото е нужно, без да се съобразявам с никого, за да гарантираме, че ще се сдобием с информацията за хората, които стоят зад това — той се усмихна широко. — Тъй че виждаш, Хауард. Онова, което ми донесе, е от голям интерес за мен. Ако Уайът Е ЗАМЕСЕН като мозък на операцията или като агент… Е, искам го. Разбра ли? Искам да знам какви са били мотивите му, с какви връзки е разполагал.

— Значи мислите, че може и да е той? Генералът помълча, после сви рамене.

— Знам ли. Мислех си… Е, знаеш какво си мислех. Изслушах записа на разговора ти с Леман. Неприятен тип, но съм съгласен с теб. Много е безцеремонен и изобщо не внимава какво говори, като говори за това, кой, според него, стои зад цялата тази работа. Що се отнася до Уайът, срещал съм го неведнъж и той ми харесва… — той пак сви рамене. — И все пак — направи каквото трябва. Тангът иска отговори. И то бързо.

* * *

Когато Де Вор си тръгна, Толонен извика ординареца му, Хаавикко.

Аксел Хаавикко беше висок младеж с широки рамене, на 19 години; русата му коса бе подстригана съвсем късо. На сакото си носеше емблемата на елитното военно училище, което бе завършил само преди осем месеца, а на гърдите си — бродирания знак с морски кон на военен офицер девети ранг. Той измарширува отсечено през стаята и застана мирно пред бюрото.

— Сър?

Генералът се усмихна.

— Свободно, момче. Носиш ли записа?

— Да, сър. Но си мислех…

Толонен вдигна вежди.

— Знам. Но реших друго. Няма нужда майор Де Вор да знае всичко. Уморен е. Мога и сам да го прегледам. Той се е нагърбил с твърде много работа, опитва се всичко да оправи сам.

Той се отпусна назад в креслото си и заоглежда младежа; забеляза, че и той проявява признаци на напрегнатост.

— Май всички трябва да си починем, а, Хаавикко? Да се откъснем за малко от всичко това. Но злото в този свят не се свършва, независимо дали се борим с него или не — той се усмихна любезно. — Добре, я да видим какво има тук.

Кадетът се поклони и приближи терминала, след това постави тъничката прозрачна карта, която бе донесъл, върху повърхността му. Мигом екранът на стената над главата му светна и на него изникнаха двама души, които си пробиваха път през широк претъпкан коридор. Записът бе съставен от елементите на стотици индивидуални записи и после монтиран така, че да изглежда сниман с една-единствена камера, която е следила заподозрените по цялата главна улица.

— Това са двамата мъже, сър. Към онзи отляво се обръщат с Джиян. Името на другия не е известно. В Централния архив на охраната няма никакви данни.

Генералът подсмръкна.

— Задръж това за момент.

Образът застина. На табела зад първия пишеше „Ниво 11, III южен склад, Кантон Мюнхен“ — надписът на английски беше с черен шрифт, а отдолу бе написано същото с йероглифи в кървавочервено. Вторият беше къде-къде по-як от първия; на кръста му бе препасан огромен нож — това ясно си личеше по издутината; той бе обърнат към камерата в профил и отляво се виждаше малък, синкав белег на врата му точно под ухото.

— Интересни типове, а, Аксел? От Мрежата са. Няма никакво съмнение. Щом в Централата на охраната няма никакви данни, сигурен съм, че това са нашите хора. Можем ли да видим откъде излизат?

Аксел натисна няколко клавиша. Картината веднага се смени — появи се слабо осветен и почти празен по-малък коридор.

— Това къде е?

— Пет нива по-нагоре, сър. На Ниво 16. Това е коридор за поддръжка, не е за обществено ползване. Гледайте сега.

Двамата впериха погледи в екрана. В тавана се появи отвор и двамата се вмъкнаха през него в коридора един след друг. Двамата ХАН от предишните кадри.

— Накъде води този коридор?

— Има една дълбока вертикална шахта на около 20 ЧИ от този капак. Излиза на Ниво 41. Там ги губим.

— Някаква причина?

— Камерата е била повредена. Вандализъм. Изглежда истински. Очевидно вече седмици наред са имали проблеми с апаратурата в тази част.

— Добре. Нека се върнем пак на Ниво 11. Да видим с кого си имаме работа.

През следващите десет минути гледаха в мълчание, докато положението се разгръщаше пред очите им. Видяха битката. Видяха как Джиян извади ножа си и посече с него човека, а после закара товарната количка до асансьора. После, след по-малко от минута, екранът угасна.

— Само това е оцеляло, сър. Когато са паднали карантинните прегради, повечето от камерите са избухнали. Монтирахме това от копията в Централния архив.

Толонен кимна доволно.

— Добра работа си свършил, Хаавикко. Сигурно няма да е мъчно да проследим тези двамата. Договорихме се с някои босове от Триадата под Мрежата. Те ще ни ги намерят. Само въпрос на време е.

— Значи няма да предприемаме нищо, сър?

— Нищо, докато не получим вест от нашите свръзки. Но искам да сме готови, затова уредих да изпратим там един взвод — в Кантон Мюнхен под Мрежата, откъдето идват новините. Така ще можем да ги пипнем веднага. Сложил съм Фест да командва. Има строга заповед да ги залови по възможност живи. Ти и Ханс Еберт ще направите подбора.

Хаавикко се поколеба, после попита:

— Какво ще правим там долу?

Толонен се засмя.

— Докато не ви заповядат — нищо. Ако искате, смятайте го за платен отпуск. Еберт очевидно познава мястото доста добре. Сигурен съм, че ще ви намери занимание. Но щом ви извикат, веднага отивате където трябва. Ясно ли е?

Хаавикко сведе глава.

— Нещо друго, сър?

— Да. Едно последно нещо. Искам да направиш списък.

— Сър?

— Искам да съставиш списък на всички, които биха могли да са планирали това; на всички, за които има и най-малката вероятност да са замесени. Не само тези с ясен мотив, но и всеки, който може да разполага с необходимите връзки.

— Всеки?

Генералът кимна сериозно.

— Никого не пренебрегвай, колкото и абсурдно да ти изглежда предположението.

Кадетът направи дълбок поклон и щракна с токове.

— Сър.

Останал отново сам, Толонен се изправи и се доближи до прозореца. Далече долу обширният ров, обкръжаващ крепостта на охраната, изглеждаше пълен догоре с мастилен мрак. В светлината на ранната утрин двете стражеви кули в далечния край на моста хвърляха дълги тънки сенки през космодрума отвъд.

Нямаше да предприема нищо. Все още не. Известно време щеше да разчита на инстинкта си и да не закача Уайът. Щеше да провери дали името на Уайът ще се появи в списъка на Хаавикко. Щеше да изчака Де Вор да се натъкне на нещо по-съществено от празните приказки на ония Горе. Защото дълбоко в сърцето си не вярваше, че Уайът е замесен.

Върна се на бюрото си и леко натисна няколко бутона на интеркома.

Секретарят му се обади веднага.

— Генерале?

— Пусни ми отново онзи запис. Майор Де Вор и Низшия секретар Леман. Онази част, където Леман говори за задушаване и лоша кръв. Няколко изречения, не повече.

— Да, генерале.

Той се обърна отново към прозореца и се загледа надолу. Докато гледаше, из сянката изскочи дребна фигурка и бързо, ала все пак, без да бърза особено, се отправи към моста. Беше Де Вор.

Майор Де Вор беше умен офицер. Добре беше да имаш такъв на своя страна. Нямаше как да го метне човек — всичко виждаше ясно. Виждаше под повърхността. И щом ТОЙ вярваше, че Леман не е замесен…

— Готово, генерале.

— Добре — каза той, без да отмества поглед. Продължаваше да наблюдава фигурката далече долу. — Нека го чуя.

Гласът на Леман изпълни стаята — настоятелен и страстен.

— Задушавам се, Хауард! Не виждат ли те това? Опитваме де да прегризем ремъка! Но дори и така, насилието… Е, това е друга тема. Наранява мнозина, а не решава нищо. Само причинява кръвопролития, а с какво биха помогнали ТЕ на нашата кауза? Това… този акт… Всичко, което постига, е да ни прати няколко години назад. Всичко ще стане още по-трудно, още по…

Гласът секна. След миг генералът подсмръкна и кимна сам на себе си. Беше чул тия думи вече дузина, може би две дузини пъти и всеки път те успяваха да го убедят в невинността на Леман. Гневът на Леман, грубостта му, макар и да говореха лошо за него като човек, бяха негови красноречиви защитници в това специфично дело. Виновните не се държат по този начин. Във всеки случай, беше прав. С какво би му послужило ТОВА? Ли Шай Тун щеше просто да назначи нов министър. Някой друг като Лу Кан.

Далече долу Де Вор тъкмо приближаваше другия край на моста. От сянката на лявата кула се откъснаха две фигурки и се опитаха да го проверят; след това, като видяха кой е, отстъпиха назад. Разтвориха се отново в чернилката, а Де Вор продължи сам към космодрума.

Генералът се обърна. Може би Де Вор беше прав. Може би все пак Уайът беше техният човек. Но дори и да беше така, продължаваше да го гризе чувството — смътно, неясно, — че нещо не е както трябва.

— Уморен съм — промърмори той на себе си и отново седна зад бюрото си. — Да, умора, нищо повече.

* * *

— Чакай ме вън, на съединението. Знаеш ли как изглежда?

Човекът ХАН кимна.

— Добре. Тръгвай тогава.

Човекът се подчини, затвори вратата след себе си и остави Де Вор сам в стаята. Де Вор се огледа и за първи път си позволи да се отпусне. Не оставаше много време. След малко всичко щеше да свърши. Това му беше краят. Погледна запечатаната торба на пода, до леглото, и се усмихна, после седна на ръба на кревата до краката на трупа.

КУАЙ Чен се бе оказал мъчен за убиване. Инат. Беше се борил толкова упорито за живота си, че се наложи да го пребият до смърт с бухалки, все едно че душенето с тел не му стигаше. Главата му се бе превърнала в кървава каша, лицето му беше почти неразпознаваемо. Това хареса на всички ХАН. Наложи се Де Вор да изтегли трупа.

Като животни — помисли си той отвратен и си обеща, че ще се погрижи смъртта им да бъде особено болезнена.

Известно време седя там с наведена глава и опрени на коленете ръце; обмисляше нещата. После вдигна очи и отново се огледа. Ама че гадно, опърпано местенце и като всички подобни на него под Мрежата то пораждаше и съответния тип хора. Например този Као Джиян — мечтите му летяха много високо, но самият той беше човече. Нямаше нито уменията, нито въображението да осъществи плановете си. Всичко, което притежаваше, беше нахаканата му безочливост и раздутото му чувство за собствено значение. Но иначе какво друго да очаква? Щом живееш тук, нямаш никаква перспектива. Никакъв начин да прецениш къде всъщност е истината.

Стана и прекоси стаята. В стената имаше вграден старомоден игрален автомат. Рее Тем Марк IV. Включи го и го нагласи за Уей Чи, осмо ниво, машината играе с черните. За известно време потъна в играта — наслаждаваше се на предизвикателството. После, когато стана ясно, че предимството е на негова страна, заряза играта.

Генералът се оказа по-схватлив, отколкото, предполагаше. Много по-умен. Тая работа с мъртвия инженер например. Това, че бе открил Као Джиян и онзи КУАЙ. За миг Де Вор си помисли, че планът им е бил недоизработен. Но играта далеч не беше свършила. Ще позволи на генерала да открие липсващите парчета. Ще му ги пуска едно по едно. Но не и преди той да е приключил с тях.

Отново погледна машината. Това беше сложна игра и той се гордееше, че минава за майстор. Странно обаче, тя толкова ясно представяше разликата между Изтока и Запада. Поне между Изтока и стария Запад, скрит под нивата на Града, построен от ХАН, под пластовете култура на ХАН и историята на ХАН. Играта на Запада се играеше на дъски, подобни на тези на Изтока, но Западът играеше между линиите, а не в точките на пресичане. Освен това игрите на Запада бяха гъвкави, на всяка отделна част се даваше дихание, позволяваше им се да се движат, сякаш всяка от тях има самостоятелен живот. В Уей Чи не беше така. В Уей Чи, след като един пул бе поставен на дъската, той си оставаше там, освен ако не го обкръжаха и така той губеше своето „дихание“. Това бе статична игра; с ходове, търпеливо строени часове или дни наред — понякога дори и месеци. Игра, чийто смисъл бе не да елиминираш, а да асимилираш.

Изтокът и Западът — всеки от тях беше обратната страна на другия. Завинаги чужди. И все пак единият в крайна сметка трябва да възтържествува. В момента това бяха ХАН. Но не завинаги.

Той се извърна от екрана и се усмихна. „Белите побеждават — както винаги.“

Всичко това винаги го бе интересувало — откакто бе разбрал колко много неща бяха забранили или скрили ХАН. Цяла отделна култура. Дълга, сложна история. Погребани, сякаш никога не са съществували. Историята на стария Запад. Покрита с бял саван — този цвят за ХАН бе цветът на мъртвите.

Де Вор се протегна и се прозя. От два дена не беше спал. Прекоси стаята и погледна отражението си в огледалото до душа. Не е лошо, помисли си той, но наркотиците, които бе взел, за да се поддържа бодър, имаха само странични ефекти. Истинската умора всеки миг можеше да го надвие. И все пак — бяха го задържали на крака достатъчно дълго, че да прозре всичко.

Погледна надолу — екранчето на китката му примигваше.

Де Вор се усмихна на отражението си.

— Най-после — каза той, след това приглади туниката си и се обърна към вратата.

* * *

Джиян влезе със смях в стаята.

— Чен… — подхвана той и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха, лицето му пребледня. — Какво, да му…?

Обърна се и хукна, но вторият човек мигом го последва и прегради вратата — държеше нож.

Обърна се бавно с лице към непознатия.

— Затвори вратата — каза Де Вор. Гледаше през Джиян към другия. После отново се обърна с лице към Джиян. — Влез, Као Джиян. Чувствай се като у дома си.

Джиян преглътна и отстъпи вляво. Очите му попаднаха върху тялото, проснато по очи върху леглото с покрита глава. Беше Чен. Можеше да го познае поне по дузина неща — по формата на тялото, по дрехите, по черните ремъчета около китките.

Млъкна хипнотизиран от гледката на двете силни ръце — отпуснати, безжизнени и бледи, с длани, обърнати нагоре върху тъмночервения чаршаф. После отново вдигна очи. Непознатият го гледаше със същата жестока полуусмивка.

— Какво искаш? — гласът на Джиян едва се чуваше.

Де Вор се разсмя, след това се обърна към игралния автомат и набра следващия си ход. Джиян погледна към екрана. Машината бе нагласена за Уей Чи, дъската с квадратчетата — 19 по 19, — плътно покрита с черни и бели камъчета. По състоянието на играта си личеше, че непознатият го е чакал доста време.

Де Вор се обърна и изгледа Джиян със странно напрегнат поглед. После сведе очи и се приближи.

— Завладяваща игра, нали, Као Джиян? Черните започват първи и възможността е на тяхна страна — казват, 7 към 10 — и все пак аз, както и ти, предпочитам да играя с белите.

Приближи се още повече. Джиян се облегна на стената и отмести поглед встрани.

— Носиш ли плика, Као Джиян?

Джиян извърна глава и пресрещна погледа на другия. Сега ги разделяше само една длан разстояние. Чувстваше дъха на другия върху бузата си.

— П-п-плик…?

— Предложението, което ти направихме.

— А… — Джиян бръкна във вътрешния джоб на робата си, измъкна измачкания плик и му го подаде. Непознатият не го и погледна — просто го мушна в джоба си и му подаде друг.

— Давай. Отвори го. Това е новото ни предложение.

Джиян гледаше трупа на леглото, мъжа, който чакаше на вратата с нож в ръка, и се чудеше какво ли му кроят. Дали не беше вече мъртъв? Погледна запечатаното писмо, което държеше в ръка. Беше същото като онова, което му бе дал Чо Хсиян.

С треперещи ръце той отвори плика и извади сгънатия лист. Този път на него не беше написано нищо. Чисто бял лист — и нищо повече.

Де Вор се усмихна.

— Разбра ли, Као Джиян?

Джиян местеше поглед от единия към другия и се опитваше да измисли начин да се измъкне.

— Ами записът?

Непознатият се извърна — изобщо не обърна внимание на репликата му, сякаш тя нямаше никакво значение.

— Съжалявам за приятеля ти. Нямаше късмет, той просто не беше част от това. Сключихме сделката с тебе, Као Джиян.

Джиян усети, че отново се е втренчил в трупа. Непознатият забеляза погледа му и се усмихна.

— Давай, давай. Гледай го, щом искаш. Сега сигурно няма нищо против — отиде при леглото и отметна завивката. — Ела тук…

Гласът на непознатия прозвуча като команда — това накара Джиян да тръгне напред; после се разколеба — обля го вълна на отвращение, повдигаше му се.

Де Вор вдигна поглед от тялото.

— Озорихме се, докато го убием тоя твой приятел. Трябваше и двамата да се справяме с него. Наложи се Чу Хен, ей онзи там, да го държи, докато го подредя.

Джиян потръпна. Около бичия врат на Чен четири-пет пъти бе омотана жица, бяха я стягали, докато се бе врязала в плътта и бе потекла кръв. Но беше трудно да се прецени дали това е било причина за смъртта, или тежките удари по тила; удари, които бяха строшили черепа му като крехък порцеланов съд.

Той преглътна сухо, след това вдигна очи и срещна погледа на непознатия.

— Мъртъв ли съм?

Де Вор се изсмя — не жестоко, а сякаш наивната забележка наистина го развесели.

— Ти какво мислиш?

— Записът… — повтори той отново.

— Май не разбираш, а, Као Джиян?

Мъжът ХАН до вратата се разсмя, но рязко млъкна, когато Де Вор го изгледа.

Гласът на Джиян сега бе почти дихание.

— Какво да разбирам?

— Играта. Правилата й. Различните й нива. Нали виждаш, много взе да надигаш глава. Амбициите ти бяха над твоето равнище. Това е много опасно за дребосъче като тебе. Много си алчен.

Джиян потрепери. Същото бе казал и Чен.

— Ти… как да го кажа… стана ни неудобен.

— Забравете всичко. Моля ви! Аз…

Де Вор поклати глава.

— Съжалявам — каза тихо той. Гледаше Джиян почти с искрено съжаление. — Това не е възможно.

— Нищо няма да кажа. Заклевам се, нищо няма да кажа!

— Честна дума, а? — Де Вор се обърна и вдигна торбата от пода до леглото. — Ето. Толкова струва думата ти.

Де Вор му хвърли торбата. Джиян я улови и погледна вътре, после ужасен я метна на пода. Вътре беше главата на Чо Хсиян.

— Значи разбра? Това е просто необходимост. Трябва да жертваме това-онова. Заради играта.

— Играта?!

Но повече обяснения не последваха — Ножът просветна и се вряза дълбоко в гърба му. Као Джиян бе мъртъв, преди да успее да се свлече на пода.

* * *

В Дома на деветия екстаз, собственост на Му Чуа, бе настъпил часът за почивка и момичетата, проснати по кушетките в Стаята със зелените лампи, бърбореха и се смееха. Домът на Му Чуа бе много добър, чист публичен дом, макар и да се намираше под Мрежата, и работеше само за онези, които идваха тук по работа Отгоре.

Фен Чун, най-големият от местните босове на Триадата и бивш любовник на Му Чуа, им осигуряваше закрилата си. Хората му пазеха вратите на Му Чуа и помагаха, когато някой клиент започнеше да създава неприятности. Беше добра сделка и Му Чуа здравата се бе нагушила благодарение на нея.

Му — на стария език това означаваше „майка“, макар тя да не бе ничия майка и още на 12 години да я бяха стерилизирали — сега беше към средата на петдесетте — силна, дребна жена с огнен нрав, която наистина си обичаше занаята и своите момичета. „Тук мъжете забравят грижите си“ — беше нейният девиз и тя го бе написала над вратата на английски и на мандарин — йероглифите му бяха избродирани върху всяка възглавничка, всяка завеса, всеки чаршаф в дома. Но макар и да беше така, в дома й действаха строги правила. Нито едно от момичетата й не можеше да бъде наранявано по никакъв начин. „Ако искат такива неща — бе споделила тя веднъж с Фен Чун с блеснали от гняв очи — да вървят долу в Глината. Това е почтен дом. Дом за любов. Как ще ги обичат моите момичета, ако ги е страх? Как да разсеят всички грижи на един мъж, освен ако самите те нямат грижи?“

Му Чуа все още беше невероятно привлекателна жена и мнозина, дошли тук за по-млада плът, нерядко завършваха нощта в прегръдките на „мама“. След това за тях друга вече не съществуваше. Връщаха се само при нея, спомняха си не само топлотата й, но и всичките й малки номера — тя си ги пазеше в тайна дори от момичетата.

Точно сега тя стоеше под арката на вратата и доволна наблюдаваше своите момичета. Добре ги бе подбрала. Тук имаше истински красавици като Пурпурен лотос и Нефритова мелодия, както и момичета с характер като Пролетна върба и мъничката, нежна Сладък мед, позната на всички като Малката МИМИ, както се произнасяше името, което бе приела, на мандарин. Но нейните момичета бяха и нещо повече — тя ги бе обучила да бъдат истински артистки в занаята; уменията им в любовта бяха ненадминати. Ако подобно нещо бе възможно тук, в Мрежата, то тъкмо те бяха прекрасно възпитани. Те не бяха прости МЕН ХУ — „жени, които стоят на вратата“, а ШЕН НУ — „момичета-богини“. За Му Чуа това бе важна разлика. Момичетата й можеше да са проститутки, но не бяха просто „димни цветя“. Нейният дом бе обител на топлината и мекотата, образец за всички останали домове, и тя беше страшно горда, че го е постигнала.

Пурпурен лотос и Сладък мед се бяха отделили в далечния край на стаята и си говореха с трето момиче — Златно сърце. Му Чуа се приближи до тях, разположи се на пода помежду им и се вслуша в разговора им.

— Сънувах сън, майко Чуа — обърна се към нея Златно сърце. Тя беше нейното най-малко момиче, само на тринадесет години, и имаше сладко лице. — Тъкмо разказвах на Пурпур и на малката Мими. В съня ми беше Нова година и аз ядях пасти. НИЯН-КАО — новогодишни пасти. Над мен облаците рисуваха огромни планини в небето, грейнали в най-невероятни цветове. Погледнах нагоре, очаквах нещо и тогава изведнъж от Запад дойде един тигър, приближи ме и се съвкупи с мен.

Другите две момичета се разкикотиха, но Златно сърце продължи със сериозен израз на лицето:

— После се събудих, но това все още беше в съня ми, а до мен на леглото лежеше бледосива змия — на места кожата й беше почти бяла. Отначало мърдаше, но когато протегнах ръка и я докоснах, тя беше студена.

Му Чуа облиза разтревожено устни.

— Силен сън, дете. Ала онова, което означава… — тя потръпна и млъкна, после смени темата. Не биваше да тревожи Златно сърце. — Чуйте ме сега, момичета. Имам специална молба към вас. Ще имаме гости. Трима важни мъже Отгоре. Войници.

Пурпурен лотос плесна радостно с ръце.

— Колко прекрасно, майко Чуа! Войници! Те са толкова силни, толкова здрави! — тя се изсмя ниско, съблазнително и погледна Сладък мед. — Ако не беше майка Чуа да се погрижи за нас, сигурна съм, че с войник бих го направила и без пари!

Му Чуа се присъедини към техния смях.

— Да. Но тези не са какви да е войници. Това са хора на самия велик генерал, от неговия елит, и вие ще получите три пъти повече от обичайното. Ще ги забавлявате в Райската зала и ще правите всичко, което поискат.

— Всичко? — Сладък мед вдигна вежди. Му Чуа й се усмихна уверено.

— Което влиза в правилата, разбира се. Казано им е, че не могат да ви нанасят никаква вреда.

— Ами ако не останат доволни? — попита Златно сърце; лицето й все още беше помрачено от онзи сън, който бе сънувала.

Му Чуа протегна ръка и нежно я погали по бузата.

— Те са мъже, дете мое. Разбира се, че ще останат доволни.

* * *

Еберт спря до завесата на входа и се обърна към другите двама:

— Ето ни, пристигнахме, приятели. Домът на Му Чуа. Най-добрият под Мрежата.

Фест се разсмя, но Хаавикко изглеждаше несигурен.

— Що за място е това?

Фест го потупа по рамото и посочи нарисуваните над вратата лотос и риба.

— Това на какво ти прилича, Аксел? Ние в момента сме в Квартала на цветята и върбите! В страната на топлината и мекотата. Вкъщи, при семейството под зелените фенери — видя, че на Хаавикко започна да му просветва, и отново се засмя. — Да, Аксел, това е публичен дом. Бардак.

Опита се да тръгне напред, все още обгърнал с ръка раменете на Хаавикко, но младият ординарец не помръдна.

— Не. Не искам да влизам тук — Хаавикко преглътна. По бузите му плъзна лека червенина. — Аз… аз не си падам много по тия работи.

Еберт го доближи.

— Ти си мъж, нали така, Хаавикко? Ами тогава, разбира се, че си падаш по тях!

Хаавикко поклати глава.

— Вие влезте. Аз ще ви чакам тук.

Еберт погледна Фест и вдигна вежди. После отново погледна Хаавикко.

— Това е невъзможно. Записал съм и трима ни за цяла нощ. Тук ще спим. Тук трябва да стоим, докато сме долу. Разбра ли?

— Искаш да кажеш, че е нещо повече от…

Еберт закима усилено и накара Фест отново да се разсмее, после лицето му стана сериозно.

— Виж, Хаавикко, ако не искаш да чукаш някое момиче, никой не те задължава да го правиш. Но поне влез вътре, а? Му Чуа ще те нахрани и ще те настани. Можеш да гледаш тривизия, или да правиш каквото си искаш, докато ние с Фест се забавляваме.

Хаавикко сведе поглед, ядосан от леко подигравателния тон на Еберт.

— Не мога ли да пренощувам някъде другаде?

Еберт изсумтя — изведнъж бе загубил всякакво търпение.

— Ох, в името на всички богове, Фест, заповядай му да влезе вътре! Не разбираш ли бе, Хаавикко? Ние сме боен отряд. Трябва да бъдем заедно, когато ни извикат. Какво, мамка му, толкова се опъваш?

Хаавикко погледна към Фест, който му се усмихна извинително.

— Вярно е, Аксел. Заповядано ми е през цялото време да сме заедно и аз отговарям за това. Виж какво, защо не постъпиш както ти предлага Ханс? Влез и си вземи стая. После, ако си промениш решението, ще сме ти наблизо.

— Казах ви…

— Да, да, разбирам. Влез сега вътре. Заповядвам ти. Става ли?

Вътре Му Чуа ги поздрави сърдечно, после ги въведе в голяма стая в дъното на къщата, където ги чакаха три момичета. Щом влязоха, момичетата коленичиха и сведоха глави, след това вдигнаха очи към тях с усмивка и очакване, сякаш ги чакаха да направят своя избор. Аксел смаяно се блещеше. Изобщо не бяха такива, каквито бе очаквал, нито пък това място беше безвкусната бърлога на порока, каквито често бе виждал в живодрамите.

— Как се нарича тази стая? — попита той и изненада и Еберт, и Фест с това, че заговори пръв.

Момичето вляво бързо се спогледа с другарките си, после погледна Аксел с лъчезарна усмивка.

— Това е Райската зала. Тук един мъж може да мечтае и да изживее мечтите си.

Тя беше красива. Дори и за тези мънички жени от ХАН — тя беше такъв тип — тя бе изключителна и Аксел пряко волята си усети, че нещо в него се раздвижва. Бе облечена в яркочервено сатенено ЧИ ПАО, избродирано с мънички сини цветченца и жерави и разноцветни пеперуди — дългата одежда с кройка на роба обвиваше и скриваше изящната й фигура. Косата й бе подстригана като лястовича опашка и двете й крила се спускаха над бледо чело с цвят на слонова кост, достойно за дъщеря на Танг. Шнола от изкуствени перли придържаше тъмния водопад на черните й коси в стегнат кок. Ръцете й, мънички като на дете, не бяха украсени с нищо, ноктите й бяха лакирани, но не с цветен лак. Беше така поразителна, така неочаквана, че той не можеше да откъсне поглед от нея, с разтворени устни и окръглени очи.

— Как те наричат?

Тя отново сведе глава. На малките й устни, същинска розова пъпка, играеше лека усмивка.

— Името ми е Пурпурен лотос.

— Е… — разсмя се Еберт. — Виждам, че Хаавикко вече направи своя избор.

Аксел разруши очарованието.

— Не. Съвсем не съм. Аз… съвсем сериозно ви го казах. Това… — той пак се огледа, отново изненадан от изящния вкус и простия лукс на стаята и мебелировката. — Не си падам по това.

Отново погледна момичето и забеляза под повърхностната усмивка лек намек за разочарование в очите й и в ъгълчетата на устата й. Веднага се разстрои, че я наранява, като я отхвърля.

— Съжалявам… — започна той, но Еберт го прекъсна.

— Дами, моля ви, простете на нашия приятел. Мислехме, че ще промени решението си, като го доведем във вашия прекрасен дом, но той явно е твърд като диамант — Еберт погледна Фест и се усмихна. — Ще ви обясня. Моят приятел е ЙЯ, разбирате ли? Жълта змиорка.

Хаавикко се намръщи неразбиращо. В знанията му по основен мандарин не се включваше нито един от двата термина. Но момичетата веднага разбраха.

— Извинете ме, почитаеми господине — обади се Пурпурен лотос. Лицето й се проясни, усмивката й изведнъж грейна и разкри съвършени перлени зъби. — Ако почакате само миг, ще извикам майка Чуа. Сигурна съм, че тя може да ви осигури момче.

Аксел се обърна към Еберт бесен:

— Ти какво…?!

Еберт избухна в бурен смях — объркването по лицето на момичетата много го забавляваше. Пренебрегвайки остротата в гласа на Аксел, той протегна ръка и го докосна по рамото.

— Само шегичка, приятелю. Само шегичка.

Момичетата се спогледаха помежду си, поглеждаха войниците, лицата им за миг се напрегнаха. После също се присъединиха към смеха на Еберт — с наведени глави, притиснали устни с една ръка. Смехът им приличаше на лек, далечен смях на деца.

Аксел се извърна от Еберт и отново ги погледна. Гневът му започна да се изпарява. После той се усмихна и лекичко се поклони. „Не — помисли си той. — Не се връзвай. Той, Еберт, си е такъв. Лошо възпитан и с лоши маниери — но за това не е виновен той. Идва си му отвътре — нали е наследник на една от най-големите финансови империи в Чун Куо. Не му се налага да пази поведение като Фест и мен. Ние служим, а той само си играе на служба. В края на краищата, той е господар. Да, но внимавай, Ханс Еберт. Един ден ще прекалиш с шегичките, ще вземеш твърде често да се обаждаш не на място и тогава богатството ти няма да ти помогне. Нито пък връзките ти.“

Най-малкото момиче стана с поклон и се приближи към тях със сведена глава.

— Биха ли желали господата ЧА?

Еберт отговори и за тримата:

— О, богове, не! Донесете ни нещо по-силно. Вино. И нещо за ядене. Гладен съм като вълк!

Смутен от безочливия, собственически маниер на Еберт, самият той чувстващ се неловко, Аксел гледаше как другите седнаха върху възглавничките, които им донесе Пурпурен лотос.

— Вие няма ли да седнете с нас? — попита го тя, доближавайки се към него много повече, отколкото предишния път. Сладкото изящество на аромата й го опияняваше, а очите й бяха очи на любовница, пълни с тайно разбиране.

— По-добре е да не сядам — доста вдървено каза той. „Сестра ми…“ — почти добави. Внезапно почувствал се неловко, сведе очи. Да, заради това беше. Беше обещал на сестра си. Беше се заклел в честта си, че ще се опази чист. Няма да прави като другите мъже.

Потръпна и отново срещна погледа на момичето.

— Ако обичате, извикайте Му Чуа. Може би тя ще ми намери стая. Ще ям и ще почивам в стаята си.

Пурпурен лотос се усмихна — не беше обидена; този път зад усмивката й не прозираше нищо. Разочарованието й бе моментно; сега тя отново беше съвършената домакиня, всички лични мисли бяха прогонени от главата й.

— Ако изчакате за момент, ще я повикам.

Но Му Чуа бе наблюдавала всичко. Тя веднага се появи на вратата — знаеше много добре какво да прави, какво да каже в такъв момент. Предварително й бяха казали, че може да стане така.

— Моля ви, последвайте ме, ШИ Хаавикко. Стаята ви е приготвена. Ще ви заведа.

Аксел се поклони благодарно, после погледна Фест и Еберт. Фест срещна погледа му и кимна набързо, признавайки оттеглянето му, но Еберт не му обърна внимание — беше се съсредоточил изцяло върху малкото момиче, което сега беше седнало до него — тя изглеждаше едва десетгодишна.

— Как е името на малката? — попита Хаавикко Му Чуа. Стараеше се да говори тихо.

Му Чуа се усмихна.

— Това е Златно сърце. Тя е бебето на дома. Мъничка и сладка, не мислите ли?

Той се взря още за миг в момичето, после отново се обърна към Му Чуа:

— Ако обичате, заведете ме в стаята ми.

Му Чуа се усмихна разбиращо.

— Заповядайте.

* * *

Аксел се събуди, стаята беше тъмна и във въздуха се носеше странна миризма. Веднага скочи нащрек — обучението му си казваше думата, — след това си спомни къде се намира и се накара да се отпусне. Но все пак още се чувстваше напрегнат. Нещо не беше както трябва. Нещо…

Чу го. Чу друго дихание в тихия мрак. Попипа отляво до себе си. Нищо. После — отдясно. Ръката му срещна нещо меко и топло.

Преглътна, разпознал мириса на мускус — знаеше от какво идва. Какво бяха направили с него? Упоили ли са го? И какво още? Беше виждал твърде много тайни операции, за да се чувства неуязвим. Еберт ли беше нагласил всичко това? Ами ако го е упоил, а след това е заснел всичко, което е направил? Потрепера и бавно се дръпна от момичето — момиче ли беше?, — което лежеше до него, после напипа зад гърба си ключа на осветлението.

Веднага центърът на леглото се освети от мека светлина, която се разсейваше в мрака.

Аксел се задъха и от ужас оцъкли поглед.

— Куан Йин да ме пази! — прошепна той.

Момичето беше ХУН МАО. Високо, русо момиче с големи гърди и атлетично телосложение. Лежеше до него, светлината явно не я дразнеше, вдигнала ръка към шията си — пръстите й бяха вплетени в дългата, гъста коса, — а другата й ръка бе върху гладкия й мускулест корем — пръстите сочеха към гъстите косми на пубиса й.

Аксел се блещеше срещу нея, ужасен и завладян едновременно от белите й като лед гърди и мекия, потаен мирис на пола й. После отново погледна лицето й и потръпна. Толкова й приличаше. Толкова много й приличаше. Сякаш…

Той се извърна и преглътна, след това пак я погледна — очите му още веднъж се прилепиха към онези части на тялото й, които никога преди не беше виждал. Никога не си бе и мечтал, че ще ги види.

Главата й се извърна, очите се отвориха. Поразително сини очи, същите като на сестра му. Но други. О, колко бе благодарен, че бяха други! И все пак…

Той бързо прогони тази мисъл. Но тя не го оставяше намира. Същата като Веса. Толкова приличаше на скъпата му сестра Веса.

Момичето му се усмихна и протегна ръка към него. От гърлото й се изтръгна леко стенание на удоволствие.

Той инстинктивно се отдръпна, напрегнат, но тялото му го предаде. Пенисът му бавно се изпълни с кръв, докато, напълно възбуден, застана твърд и прав. И когато тя протегна ръка и го пипна, той не можа да направи нищо друго, освен да затвори очи — засрамен, ала благодарен.

Щом влезе в нея, отвори очи и отново я погледна.

— Как е името ти?

Тя се разсмя лекичко и за кратък миг движенията на тялото й срещу неговото се забавиха и станаха неуверени.

— Не помниш ли, Аксел? Аз съм Бяла орхидея. Твоето малко цвете… — тя пак се разсмя, този път по-дрезгаво; тялото й се притисна о неговото и го накара да изкрещи от удоволствие. — А той разправяше, че си бил ЙЯ…

* * *

— Да го събудя ли?

— Не, майко Чуа. Нека поспи още малко. Битката сигурно ще е чак след два часа. Има много време. Хареса ли му?

Му Чуа се усмихна, ала не отговори. Някои неща тя правеше за пари. Други бяха в противоречие със собствения й морален кодекс. Да шпионира гостите си беше едно от тях. Взря се за миг в Еберт — опитваше се да схване кое го прави толкова различен от другите, които идваха тук. Може би това се дължеше чисто и просто на грубостта му. Приемаше наготово, че може да има всичко, да купи всичко. Не го харесваше, но пък и не й беше работа да харесва всичките си клиенти. Ала той й бе донесъл нещо ценно — две момичета ХУН МАО.

— Реши ли вече?

Еберт не я погледна. На устните му играеше лека усмивка.

— Мога да си избера която и да е, така ли?

— Такава беше сделката ни.

— Тогава ще взема момиченцето. Златно сърце.

Му Чуа сведе очи. Точно това очакваше.

— Но тя е съвсем неопитна — възрази тя. Знаеше, че е безнадеждно, но дори и при това положение се опитваше да го убеди.

— Знам. Точно това е отчасти причината да я избера. Бих могъл да я обуча сам. На онова, което аз обичам.

Му Чуа потръпна — зачуди се какво ли обича той. За миг се замисли дали да не се откаже от сделката и да върне двете момичета, но знаеше, че няма смисъл нито да отхвърля една толкова сигурна атракция като тези варварски ШЕН КУ, нито пък да си създава враг в лицето на Ханс Еберт.

— Сигурен ли си, че не е твърде млада?

Еберт само се изсмя.

— Тогава ще тегля чертата. Всичко ще е както се договорихме. Двете момичета срещу едно. И безплатни забавления тази вечер.

— Както се договорихме — обади се Еберт и се усмихна на себе си.

Му Чуа отново се вгледа в него — чудеше се каква ли игричка си играе с колегата си офицер. Беше видяла как го поднася и обижда. Защо тогава толкова настояваше тя да го упои и да му прати онова момиче ХУН МАО? Изглеждаше, че двамата не се обичат много-много, тъй че какво ли кроеше Еберт?

Тя се поклони и се усмихна, макар че усещаше колко куха е усмивката й, после се извърна и отиде да донесе договора. Но все си мислеше за съня на Златно сърце. Еберт беше тигърът, дошъл от Изтока, и снощи се бе съвкупил с нея; не можеше да бъде задоволен, така бе казала Златно сърце — любел се диво, страстта му била на ръба на насилието. И макар че нямаше никакъв шанс Златно сърце да забременее, Му Чуа не можеше да се отърве от мисълта за другия образ от съня — сиво-бялата змия. В повечето случаи това бе благоприятен символ — знак, че сънуващата ще роди момче. Но змията от съня бе мъртва и студена.

Потръпна. Първата част от съня се бе оказала толкова вярна, как и втората да не се сбъдне на свой ред? А и каква мистерия бе това за Златно Сърце. „Изяж си сега новогодишните сладкиши — помисли Му Чуа, когато извади договора от чекмеджето в стаята й и понечи да тръгне обратно. — Празнувай сега под дъгоцветните облаци, защото скоро златното сърце ще бъде разбито. А аз нищичко не мога да направя. Съвсем нищичко.“

* * *

Когато се събуди за втори път, той знаеше, че тя ще е там, в леглото до него. Обърна се и я погледна — целият срам, целият ужас бяха изчезнали, бяха останали само любовта и смътното желание. За миг остана неподвижен, мълчалив и я гледаше с лека усмивка. После, както я гледаше, забеляза някакво движение сред срамните й устни. Нещо черно и гладко сякаш се измъкваше от меката, бледа гънка на плътта й. То бавно изпълзя навън и се протегна, малко по-дълго от нокът на палец; сляпата му муцуна се движеше насам-натам из въздуха, сякаш го душеше, Аксел се взираше в него, смаян и ужасен. Беше живо — живо!!! Извика леко от шок и изненада и нещото изчезна, сякаш никога не се бе появявало, в меките, влажни гънки плът.

Викът му я събуди. Тя рязко се надигна — очите й бяха сини като северното море и сънят още тегнеше в тях.

— Аксел… Какво има?

Съсредоточи поглед в лицето му и сякаш изведнъж се събуди напълно, щом забеляза неговия ужас.

— Богове, какво е станало? — тя стана и се приближи към него, но той се дръпна, като се мъчеше да я отпъди с ръце. Тя спря, неподвижна, с напрегнато тяло, после леко приведе глава, вперила очи в него.

— Кажи ми какво става, Аксел. Моля те. Лош сън ли сънува?

Той насочи пръст към нея.

— Нещо…

Само това успя да каже, но тя явно разбра. Седна на леглото и отпусна ръце в скута си. Въздъхна дълбоко.

— Онова, което си видял… — тя сви рамене и го погледна — в този миг изглеждаше странно уязвима. — Всички ние си имаме такива — погледът й сякаш казваше: НО ТИ, ЕСТЕСТВЕНО, СИ ЗНАЕЛ ЗА ТОВА. ИЛИ ПОНЕ СИ ЧУВАЛ.

— Аз… — той преглътна. — Не разбирам.

Тя се взря в него още за миг, после протегна ръка към гънките на пола си и нежно започна да примамва нещо отвътре. Аксел гледаше с изцъклен поглед как тя взима нещото с пръсти и внимателно го поставя на дясната си длан. След това му я протегна, за да може да го види ясно.

— Виж. Всичко е наред. То няма да ти направи нищо лошо. Абсолютно безобидно е.

Беше някакво насекомо. Или пък така изглеждаше на пръв поглед. Черно, гладко, прилично на червей, то беше дълго колкото половин пръст. Нямаше сегменти. Нито някакви белези. Изглеждаше сляпо; всъщност не се забелязваха никакви сетивни органи. И все пак то бе отреагирало бързо на вика му.

— Какво е това? — попита той и се наведе по-ниско, неспособен да скрие гнусливото си потръпване.

— Както ти казах, всички ние ги имаме. Всички момичета тук, искам да кажа. Те ни пазят чисти, нали разбираш. Разработка на „Джен Син“. Унищожават бактериите — някои определени видове бактерии. СПИН, херпес, всички видове венерически болести.

Той намръщи нос.

— Богове… и то през цялото време е било там, вътре. Докато ние…

— През цялото време. Но то никога не се пречка. Живее в специално отделение в утробата ми. Излиза навън само когато усети, че спя, или съм напълно отпусната. То е паразит, нали разбираш. Благоприятен — тя се усмихна и потупа нещото в ръката си, после внимателно го вкара обратно.

На вратата се почука. Аксел се огледа.

— Ето — момичето му подаде халат, но себе си не прикри с нищо.

Той се обви с ПАУ от изкуствена коприна, след това се обърна към вратата:

— Влез!

Беше Му Чуа.

— Чух някакъв шум — каза тя. — Всичко наред ли е?

— Да. Да, всичко е добре — той погледна момичето, седящо на леглото — тя се бе загледала някъде встрани, — после отново се извърна към Му Чуа. — Няма нищо. Наистина. Съвсем нищо.

Му Чуа го погледна в очите и задържа погледа си само миг по-дълго, накара го да се чуди какво ли си мисли, докато го гледа; събуди отново за кратък миг страховете му, че е бил заснет и предаден. Но после тя се усмихна — с топла, искрена усмивка, която не криеше никакви задни мисли.

— Добре — кимна тя. — Тогава се облечете и елате. Приготвила съм ви закуска.

Усмивката й го стопли, прогони всички сенки от ума му.

— Благодаря ви, майко Чуа. Домът ви е превъзходен. Просто превъзходен.

* * *

Ямата бе водовъртеж от шум и трескаво движение. Пейките, подредени амфитеатрално, бяха толкова претъпкани, че всеки миг щяха да прелеят. От всички страни мъже крещяха, махаха с ръце като луди и залагаха — тъмни, безлични силуети в мътната червена светлина, а там, долу, в ярката бяла светлина, обливаща арената, двамата мъже, вкопчили се един в друг за бедрата в позиция ВА ШИ, мълчаливо се гледаха.

Аксел Хаавикко, седнал на първия ред между Фест и Еберт, присви очи и се загледа в двамата противници. Изглеждаха зле подбрана двойка: единият беше ХУН МАО, другият — ХАН. Единият — великан, другият — толкова дребен и все пак така великолепно сложен, че сякаш бе произведен в някоя цистерна, на „Джен Син“. Но в дребния имаше неподвижност, нескрито усещане за властност, което веднага биеше на очи. Изглеждаше така неподвижен, сякаш бе стигнал връхната точка на покой.

— Името на този ХАН е Хуа. Казаха ми, че бил местният шампион — Фест се наведе напред и заговори в ухото му. — Вече имал седемнадесет победи. Още две — и ще бие рекорда.

Аксел се обърна и изкрещя в ухото на Фест:

— Ами другият?

Фест сви рамене и посочи дребничкия ХАН, седящ до него. Отново се наведе напред и извика още по-силно:

— Ей този приятел разправя, че никой не знаел почти нищо за него. Тукашно момче, казва се Кар, но преди не се е борил. Малко нещо тайнствен си пада. Но може би си струва да заложиш на него. Сигурно би спечелил добре.

Аксел се обърна и погледна мъжагата. И прегънат одве, Кар бе по-висок от повечето мъже. Вероятно седем ЧИ. Може би и повече. Изправен, бе висок почти два пъти колкото Хуа; широк в раменете, с тежки мускули, намазаната му с масло кожа блестеше на ярката светлина. Подобни мъже обикновено действаха бавно. Зависеха само от силата си, за да победят. И все пак Аксел помнеше как бе притихнала тълпата, когато гигантът излезе на арената, и осъзна, че Кар дори по техните мерки бе нещо необикновено.

За миг се загледа в татуировките по гърдите и ръцете му. На всяка ръка бяха изрисувани чифт дракони — единият — червен, другият — зелен, с издължени мускулести тела, вплетени един в друг в спирала. Главите им бяха обърнати навътре, един срещу друг, огромните им усти, пълни с остри зъби, ръмжаха, златистите им очи горяха. На гърдите му простираше крила грамадна птица, а могъщата й царствена глава бе отметната дръзко назад, жестокият й клюн бе разтворен в тържествуващ вик, а по един поразен от ужас кон висеше във всеки от краката й с остри стоманени нокти.

Аксел отмести поглед — изведнъж се бе почувствал много странно. Неговите коприни, сплетената му коса, огърлиците от сребро и нефрит… Тези изтънчени неща тук, долу, бяха белег на нахалство. Нямаше място за такива глезотии тук. Всичко бе оголено.

В Ямата беше топло и претъпкано до непоносимост и все пак го полазиха тръпки, щом се сети какво предстоеше.

— Погледни го! — изкрещя Еберт, навел се по-ниско, за да се включи в разговора. — Мръвка! Това е той! Огромна торба месо! Изводът е ясен, Хаавикко! Не бих прахосал едничък юан заради него! Онзи ще го довърши за секунди!

— Така ли мислиш, Еберт?

Еберт възбудено закима.

— Виж сега нашия човек — той посочи Хуа. — Казаха ми, че бил перфекционист. Артист. Тренира по осем часа на ден и понякога по цял ден повтаря само едно-единствено движение — Еберт се засмя и сините му очи блеснаха в червено на мътната светлина. — Подобна тренировка после си плаща. Казват, че бил толкова бърз, че не смееш дори да мигнеш, докато се бие!

Аксел сви рамене. Може и да беше така. Със сигурност в този човек имаше нещо различно, нещо МАНИАКАЛНО, което те караше да потръпваш. Например очите му никога не помръдваха. Втренчваха се в една точка — в лицето на противника — сякаш в транс и не мигаха, вперени безмилостно. Докато другият…

Щом го погледна, Кар извърна глава и се втренчи право в него.

Погледът му бе свиреп, високомерен, изпълнен с почти първобитна сила и не чак дотам с разум. В този човек имаше нещо. Нещо, което бе забелязал веднага. Може би беше небрежният, почти нахален начин, по който бе изгледал публиката, когато излезе, или краткият, почти господарски поклон, с който бе поздравил съперника си. Каквото и да беше то, бе достатъчно, за да накара Аксел да се ядоса, че Еберт така безцеремонно беше го отписал. Но що се отнася до равновесието, трябваше да се съгласи с Еберт — дребничкият изглеждаше като опитна, съвършена бойна машина. Височината, теглото и ширината нямаха никакво значение за него. Силата му беше от съвсем друг вид.

— Разбира се — продължи Еберт, като викаше толкова силно, че и великанът го чуваше, — грубата сила самичка никога не може да победи. Интелигентността и дисциплината всеки път тържествуват. Това е природен закон, приятели!

Аксел забеляза как погледът на великана пламна, мускулите му се напрегнаха. Беше го чул и разбрал.

Наведе се по-близо до Еберт.

— Залагам 100 юана, че големият ще спечели.

— Добре. Давам ти пет към едно.

— Сигурен ли си?

Еберт се изсмя нахално.

— Кажи 250 и ще ти дам десет към едно!

Аксел срещна погледа му за миг и забеляза предизвикателството в него, после лекичко кимна.

Тъкмо тогава съдията излезе на арената и тълпата притихна в очакване.

Аксел усети, че стомахът му се свива, а сърцето му бие бясно в гърдите. Това беше То — бой до смърт.

Двамата мъже се надигнаха и се приближиха към центъра на кръга. Коленичиха и се поклониха един на друг с цял КО ТУ, главите им почти се докоснаха. След това отново седнаха в очакване съдията да съобщи имената им и да прочете правилата.

Правилата бяха кратки и прости. Първо: не са разрешени никакви други оръжия освен собствените им тела. Второ: докато продължава боят, не трябва да излизат извън арената. Трето: след като битката веднъж е започнала, не може да бъде прекратена; тя би свършила само със смъртта на единия борец.

Аксел усещаше напрежение дори в костите си. Навсякъде в него се надигна възбуда — ужасна, забранена възбуда, която с всеки изминал момент ставаше все по-силна. Двамата мъже се изправиха един срещу друг в центъра на кръга в очакване на сигнала.

После изведнъж битката започна.

Дребният отскочи назад като акробат, после спря, почти естествено неподвижен, полупривдигнал се на пръсти, с ръце на равнището на раменете, свити навътре в лактите, с разперени пръсти.

Кар не бе помръднал. Гледаше внимателно Хуа с полупритворени очи. После той отпусна колене много бавно и се изправи в цял ръст, балансирайки на пети.

Хуа направи лъжливо движение встрани и се метна към Кар — приведе се напред, след това подскочи назад и встрани, като изрита големия в слабините.

Тълпата изрева. За миг Кар лежеше долу. После отново се надигна — краката му думкаха по покрития с брезент под, през зъбите му се промъкна болезнено съскане. Хуа не бе уцелил мишената. Кракът му бе ударил Кар в горната част на бедрото. Кожата там пламтеше в червено, което с всеки миг потъмняваше. Докато обикаляше в кръг, Кар потърка мястото леко, почти разсеяно.

— Много е бавен! — изсъска Еберт в ухото му.

— Чакай! — отвърна му Аксел. Бе наблюдавал лицето на Хуа и бе забелязал каква изненада се бе изписала на него, когато едрият скочи отново. Хуа си бе помислил, че му е в кърпа вързан. Наистина.

Хуа отново се приведе в класическата поза ЧИ МА ШИ — ездитен кон — и взе да прехвърля тежестта от едното на другото бедро, виейки се като змия. После изтанцува кратък танц с крака. Отвсякъде по редовете се разнесе силен, нисък тътен — публиката тропаше с крака от възторг. Миг по-късно Хуа отново нападна.

Този път той се втурна срещу Кар със странен, лъкатушещ бяг, завършил със скок. В същото време нададе смразяващ кръвта писък.

Но Кар се бе отместил.

В мига, в който Хуа бе скочил, Кар се приведе, претърколи се и се извърна. Движението беше толкова бързо, толкова неочаквано за такъв едър мъж, че из тълпата се понесоха смаяни въздишки. Когато Хуа отново се обърна с лице към него, Кар се усмихваше.

Изненадата се превърна в гняв. Хуа нападна за трети път; въртеше се, мушкаше и риташе, ръцете и краката му се виждаха само като размазани петна. Но големият посрещаше и отбиваше всеки удар.

По отношение на бързината най-после се бе намерил достоен съперник за Хуа. И когато Хуа се оттегли, той дишаше тежко, а лицето му бе почервеняло от усилие.

Тълпата изрева одобрително.

— Късмет! — изкрещя Еберт до него. — Чист късмет, ще видиш! Този ХАН ще го довърши набързо!

Аксел се опита да отвърне, но точно в този миг Хуа отново се метна — веднъж, дваж — като акробат, после отскочи наляво, надясно и пак наляво. Беше само на една ръка разстояние от Кар, когато големият се раздвижи. Но този път Кар се забави за секунда. Когато Хуа ритна, Кар не бе застанал в равновесие и ударът, прицелен в Хуа, не срещна отпор.

Изпращяването на костта се чу чак на задните редове. Кар изстена високо и се строполи.

Хуа отново удари — един ритник, втори — и изкриви счупената противникова ръка назад в невъзможен ъгъл.

Аксел пое дъх — повръщаше му се. Еберт до него изкрещя триумфално.

Хуа отстъпи и си пое дъх — доволен израз бе изместил бръчката на съсредоточаване от лицето му.

Ямата бе цялата потънала в напрегнато мълчание — чакаше го да сложи край.

— ШАУ — каза той тихо, втренчен в Кар. — Изгори.

Кар бе коленичил на едно коляно, лицето му бе маска на болката. Бавно, много бавно той се надигна, поддържайки счупената си дясна ръка с лявата. За миг сякаш се вгледа навътре в себе си. Дишането му се забави, лицето му се проясни. С гримаса на чиста агония той дръпна ръката си напред — щракането на кост о кост бе единственият звук, който се чуваше на арената. Той залитна за кратко, после явно се овладя и набута безполезната ръка в платнения си пояс.

— Ела — каза той, вдигнал предизвикателно брадичка срещу дребния. — Още не сме свършили.

Думите му имаха въздействието на бодване с остен. Хуа избухна — вихреше се, правеше салта, риташе и мушкаше, сипеше бесен дъжд от удари. Това продължи няколко минути. Но Кар бе достоен за предизвикателството. Със здравата си ръка и с двата си крака той отбиваше всички удари на Хуа — махаше, привеждаше се, извръщаше се със скорост и подвижност, които изненадаха всички. Изглеждаше невъзможно толкова едър мъж с такова тегло да се движи толкова бързо и точно.

Но Аксел, докато наблюдаваше, разбра какво му струва всичко това — под маската на външно спокойствие той виждаше агонията, когато Кар удряше, отскачаше и се търкаляше, избягвайки непрекъснатия поток от удари. Виждаше го в очите му, в едва забележимото потрепване на ъгълчетата на устата му. Гледаше, докато вече изглеждаше невъзможно за Кар да продължи да понася всичко това.

И тогава, тъкмо когато Хуа се отдръпваше, Кар контраатакува за първи път.

Хуа се дръпна назад, отпуснал за миг цялата си тежест — може би за пръв и единствен път от началото на битката насам — на задния си крак в ХУ ШИ — позата на маймуната. И щом се дръпна назад, Кар се претърколи напред, оттласна се със здравата си ръка от пода, напрегна китката си и я сгъна и стовари цялото си тегло на огромното си тяло върху Хуа с един удар.

Успя да изведе Хуа от равновесие — краката му се обвиха около врата на дребния и огромното му тегло го повали на брезента.

За миг се възцари мълчание. После, когато големият се претърколи, се чу стенание от болка. Кар седна, вкопчил се в ръката си — лицето му бе изкривено от болка. Но Хуа вече беше мъртъв. Лежеше там, до Кар, блед, неподвижен, с прекършен гръбнак и счупен врат. При падането тилът му бе размазан от удара в пода.

Аксел изпусна треперлива въздишка. До него Еберт изведнъж бе млъкнал. От всички страни в ямата се носеше рев.

— Великолепно! — кресна Фест в ухото на Аксел. — Залозите бяха 35 към едно! Това е най-голямото съотношение от пет години насам, така разправя този приятел до мене! — Но Аксел почти не го слушаше. Гледаше Кар, изпълнен с възхищение и уважение към големия мъж.

— Беше великолепен! — тихо каза Аксел и погледна Еберт.

— Имаше късмет! — за секунда-две Еберт го гледаше кръвнишки. След това се засмя опрощаващо, измъкна нещо от джоба на туниката си и го подаде на Хаавикко.

— Само пари, нали?

Аксел погледна плътното пластмасово квадратче в ръката си. Беше холочип с подсилена защита на образа. Кредит за 2500 юана. Аксел вдигна поглед от изненада, после си спомни облога. 250, десет към едно. Това бе повече от заплатата му за половин година, но за Еберт сякаш беше нищо. Но пък защо не? За него това бяха джобни пари.

Еберт се бе навел през него и крещеше на Фест:

— Хей! Хайде да отидем в съблекалнята да го поздравим, а?

За още миг Аксел остана взрян в Еберт, после отново погледна големия. Кар се вдигаше от пода с болезнен израз, по лицето му не се забелязваше никакъв признак на ликуване.

Фест хвана Аксел за ръката и го задърпа.

— Хайде да си ходим. На Ханс му писна.

— Хайде — каза Еберт, щом излязоха. — Да почерпим онзи грубиян една вечеря. Ще ни бъде гост.

Спряха в коридора пред съблекалнята и се облегнаха на стената, пренебрегвайки постоянно влизащите и излизащи по-маловажни бойци. Целият следобед щеше да има схватки — щяха да предизвикват новия шампион. Но те бяха видели достатъчно. Еберт му бе изпратил визитната си картичка преди четвърт звън, а на гърба й бе надраскал поканата. Сега чакаха.

— При такава механична виртуозност изниква един проблем — каза Еберт доста надуто. — Тя много лесно може да се превърне в автоматизъм. В нещо като машиноподобни реакции без всякаква мисъл. Изцяло лишени от гъвкавост и неспособни да се приспособят към по-тънък подход от неговия собствен. Точно затова загуби Хуа. Той бе лишен от гъвкавост. Неспособен да се промени.

Фест се разсмя.

— Хубаво го рече, Ханс. Но всъщност ти току-що каза, че още от самото начало си знаел, че бабанката ще победи!

Еберт поклати глава.

— Знаеш какво искам да кажа! — в гласа му се прокрадна леко раздразнение. После той омекна и също се засмя. — Добре. Опитвам се да го погледна рационално, но всички всъщност бяхме изненадани. Че даже и Аксел. Дори и той си мислеше, че неговият човек ще изгуби!

Хаавикко се усмихна.

— Прав си. Но той излезе добър, а?

Фест кимна.

— Впечатляващ. Може би не е най-добрият, когото съм виждал, но е силен. Пък и храбър.

Аксел се огледа и се разсмя.

— Това тук е друг свят — каза той. — По-суров и по-първичен от нашия.

— Да, наистина, вярвам, че младият ни приятел се е влюбил във всичко това. Представи си — да живееш тук, долу, сред тази пот и кал! — Еберт отново се засмя, този път по-порочно. — Скоро ще се лишиш от всички илюзии!

— Сигурно…

Нищо друго не успя да каже. Точно в този миг вратата се отвори и излезе мениджърът на големия. И той изглеждаше по същия начин. Ти си по-големият брат на Кар — помисли си Аксел веднага щом го погледна.

— Какво искате?

Еберт се усмихна.

— Гледах твоя човек. Добре се би. Бих искал да го заведа на вечеря. Аз черпя.

Аксел забеляза колко се владееше този човек; забеляза как ги оглежда поред и разпознава какво представляват — аристократи Отгоре — и веднага осъзна какво е да живееш като него — тези хора гледаха да се опазят от такива като тях, но в същото време те им бяха необходими. Да, той виждаше всичко това, изписано на лицето му — всички ужасни компромиси, които му се налагаше да прави, за да може просто да живее тук, долу. Това отекна в душата на Аксел; прииска му се да се обърне и да се махне.

— Добре — каза мъжът след известно колебание. — Но Кар не е много добре. Състезанието доста го изтощи. Нужна му е почивка…

Еберт хвана за миг мъжа за ръката.

— Всичко ще е наред, приятелю. Няма да го задържаме. Просто ще отпразнуваме победата, а после… — той сви рамене и се усмихна любезно, след това пусна ръката на мъжа. — Ние имаме доста влияние. Разбра ли? Можем да уредим нещо за тебе. Да те улесним…

Аксел присви очи.

— Какво искаш да кажеш, Еберт?

Еберт се извърна и го погледна остро:

— Млъквай, Хаавикко! Остави АЗ да се оправя с това. Знам какво правя.

Аксел сведе очи. Да прави каквото ще. Еберт имаше славата на твърдоглавец. Правеше онова, което останалите никога не биха се осмелили да направят. Но това бе обяснимо. Той беше роден, за да владее. Баща му, Клаус Еберт, притежаваше втората по големина компания в Чун Куо — компания, съществувала още в първите дни на Града; компания, осигуряваща всички изкуствени прислужници за Великите фамилии — сладки, разумни същества, едва отличими от човека; осигуряваше и голям избор от скулптирани с вкус прислужници за най-богатите сред богатите и цели армии безмозъчни автоматони за Седмината. Компания, която произвеждаше над една трета от синтетичната храна, консумирана от Нивата.

Ханс Еберт беше наследник на „Джен Син“ — по-голяма от нея в списъка Хан Сен беше само „Мед Фак“. Носеха се слухове, че баща му можел да купи Мрежата два пъти и пак да му останат пари. Какво тогава, че е решил да се пазари с мениджъра на някакъв си бияч? Но въпреки това Аксел се чувстваше подразнен. Еберт не беше ли ВИДЯЛ?! Не беше ли разбрал колко изкусен и силен е този мъж?

— Да влезем тогава, а? — обади се Еберт с настоятелен, властен тон. Мениджърът сведе глава, после се поклони дълбоко и ги пропусна да минат.

„Това е властта — помисли си Аксел, докато го отминаваше. — Така действа властта.“

Кар седеше в другия край на стаята — дясната му ръка висеше на превръзка на гърдите му, а в лявата държеше купа с бульон. Изгледа ги остро, раздразнен, че са му се натрапили.

— Какво искате?

Еберт се усмихна — изобщо не обърна внимание на враждебния му тон.

— Ти се би хубаво. Искаме да отпразнуваме успеха ти. Да те почетем.

Кар се изсмя. Остави бульона си и се изправи, после прекоси стаята и застана на две крачки от Еберт.

— Вие искате да ме ПОЧЕТЕТЕ?! Мен?!

За кратък миг Еберт сякаш се уплаши от големия. После се съвзе и отправи усмивка на приятелите си, преди отново да погледне към Кар.

— Защо не? Това беше славна победа.

— Така ли мислиш? — усмихна се Кар, но тонът му си остана рязък и студен. — Не смяташ ли, че е било победа на МЕСОТО над ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА, а?

За момент Еберт загуби и ума, и дума. След това отстъпи крачка назад. Но тъкмо тогава плюнката на Кар шляпна между краката му.

— Я се разкарай! Разбра ли? Нямам НУЖДА от тебе.

Лицето на Еберт посивя. За миг той се бореше да намери нужните му думи. После отново доби дар слово.

— Как СМЕЕ!!! — изписка, сякаш го душаха.

Фест се вкопчи в ръката му и настоятелно зашепна в ухото му:

— Не си навличай беля на главата, Ханс. Моля те! Тук долу едва ни търпят. Но ха сме направили нещо, ха е избухнал бунт.

— Ще го убия — измърмори под носа си Еберт.

Кар го чу и се ухили подигравателно.

— Той като нищо ще ти строши и двете ръце — прошушна му Фест.

Еберт изсумтя презрително.

— Мисля, че баща ми ще има какво да каже за това, нали?

Фест дръпна за ръката Еберт назад.

— Колкото по-рядко споменаваш баща си, толкова по-добре, Ханс. Тия приятелчета прекалено добре знаят кой точно произвежда ХЕИ, които се изпращат тук да смазват всеки признак на бунт. Тук „Джен Син“ и баща ти са, кажи-речи, толкова популярни, колкото и Чингис Хан.

Кар ги гледаше с ястребов поглед. При споменаването на „Джен Син“ очите му се присвиха.

— Значи, ти си бил син на ЕБЕРТ?!

Еберт отхвърли ръката на Фест и пристъпи напред, нахално вирнал брадичка срещу големия.

— Значи тогава разбираш какво означава това?

Кар се усмихна нервно.

— О, знам какво означава ТАМ ГОРЕ. Само че сега не си ТАМ ГОРЕ, ШИ Еберт. Това не е твоето царство и трябва да внимаваш как се държиш тук. Разбра ли ме?

Еберт се опита пак да заговори, но Кар вдигна рязко здравата си ръка и го отряза. Лицето му беше намръщено.

— Нека ти го обясня просто и ясно. Днес аз убих човек, от когото много се възхищавах. Човек, от когото съм научил много за честта и за необходимостта — той пристъпи една крачка по-близо до Еберт. — Той беше МЪЖ, Еберт. ГОСПОДАР.

— Ти просто имаше късмет — тихо, провокативно подхвърли Еберт.

На устните на Кар за миг се появи лека усмивка, но очите му си оставаха студени и мрачни.

— Да. Веднъж и ти да си прав. Наистина имах голям късмет. Хуа ме подцени. Мислеше също като тебе. И точно затова сега е мъртъв.

— Това заплаха ли е?

Кар се разсмя, след това поклати глава. Тъкмо понечи да каже още нещо, когато навън в коридора се разнесе шум. Миг по-късно вратата рязко се отвори. Двама униформени офицери от отряда на спецохраната застанаха на вратата; стандартният модел пушки ДЕНГ висяха на гърдите им. Зад тях стоеше генералът.

Толонен влезе в съблекалнята, после спря и се огледа. Фест, Еберт и Хаавикко бързо бяха заели стойка „мирно“. Стояха там със сведени глави и чакаха заповеди, но за миг генералът не им обърна внимание. Доближи Кар и го огледа от горе до долу; чак тогава му обърна гръб.

— Съжалявам, че ви прекъснах, но току-що ни се обадиха от Триадата. Трябваше да ви осведомя по-рано, но вече не е спешно.

— Сър? — Фест изпъна рамене, объркване бе изписано на лицето му. Бяха му казали, че операцията е от най-върховно значение и че за всичко ще ги уведомяват веднага.

Толонен извърна глава и погледна Фест.

— Съжалявам, лейтенант, ще ви обясня. Мъртви са. Някой ги е спипал преди нас. Триадата КУЕЙ ЧУАН изпраща човек, за да ни заведе там. Уговорил съм среща с тях след час.

— Далече ли е? — попита Фест.

— Не съм сигурен. Тук долу не използват нашите мерки. Но мястото се нарича Амърсий.

Зад него Кар се изсмя.

— Много добре го познавам. Цял зайчарник. Ще ви е НЕОБХОДИМ водач.

Толонен се извърна и отново изгледа боеца. Самият той беше едър мъж, но Кар беше, кажи-речи, с две глави по-висок.

— Кой е този? — попита той Фест.

— Казва се Кар, сър. Победителят в битката.

Толонен се втренчи в Кар, после кимна.

— Да. Хич не ми прилича на губещ. — След това се обърна направо към големия. — Колко е далече това място?

— На десет, може би дванадесет ЛИ оттук.

— И колко време се пътува дотам?

Кар сви рамене.

— Пеш — четиридесет минути. С рикша — петнадесет-двадесет.

— Ти ще ни заведеш ли?

Кар погледна Еберт.

— Не съм сигурен, че съм добре дошъл.

Толонен премести поглед от Кар към Еберт.

— О? И защо така, Ханс?

Еберт сведе глава. Не поглеждаше Кар.

— Просто малко недоразумение, сър. Нищо сериозно.

— Добре — каза генералът. — Значи вече го уредихме. Колкото по-бързо стигнем там, толкова по-добре. Искам да я видя тази работа — той отново се обърна към Кар. — Задължен съм ви, ШИ Кар. Ще се погрижа добре да ви заплатят за вашата помощ.

Кар се поклони и се обърна да си вземе наметалото.

* * *

Де Вор ги пресрещна в коридора пред апартамента на Као Джиян.

— Дойдох веднага щом разбрах, сър.

— Е, Хауард? — обади се Толонен. — Какво има тук?

— Трима души, сър. Престъпници от долните нива. Направих справка с нашите свръзки. Не са членове на никоя от местните триади. Двама от тях са КУАЙ. Наемници-ножари. Третият — Као Джиян, собственикът на апартамента — е дребен рекетьор. Наркотици, крадени стоки, все такива дреболии.

Толонен кимна.

— Нещо, което да ги свързва с някой по-висшестоящ?

Де Вор поклати глава:

— Все още нищо такова не сме открили, сър. Но продължаваме разследването. Знае се, че Као Джиян често е посещавал една кръчма, позната като Чайната на Големия бял. Там явно си е уреждал разни сделки. Но вчера кръчмата е била унищожена. Жертва на една от местните войни между бандитите. Собственикът е мъртъв — значи и този път ни се затваря.

— Всичко това ми изглежда твърде нагласено. Твърде систематизирано.

Де Вор кимна леко:

— Все едно някой разчиства след тях.

— Да — Толонен го докосна по рамото. — Тъкмо това си помислих и аз.

— В този случай, сър, изглежда достатъчно достоверно. Големият бял е играл двойна игра с две Триади. Изглежда, че е станал жертва на собствената си алчност.

— Хмм — Толонен все още изглеждаше разстроен от това съвпадение. — Задълбай по-навътре, а, Хауард? Може и да е достоверно, но може и да не е. Зад всичко това се крие някой високопоставен. Достатъчно високопоставен, за да плати на триадите за тази работа.

Де Вор послушно се поклони, после се обърна към охранявания вход.

— Ще влезем ли, сър?

Аксел гледаше от вратата как генералът се разхожда из стаята; видя как оглежда всичко и се опитва да постави нещата на местата им. Докато идваха насам с рикшата, Толонен му бе обяснил:

— Понякога, Аксел, човек има нужда сам да огледа обстановката. Да види всичко със собствените си очи. Понякога това е единственият начин. Виждаш разни неща, които друг може и да пропусне. Разбираш ги. На светлина излиза това, което иначе има опасност да остане скрито.

Сега гледаше как генералът прави точно това. Местеше очи от едно към друго — погледът му беше изострен, нащрек за скритите връзки между нещата.

— Странна работа, Хауард. Много странна.

Толонен се бе навел над трупа, проснат с лице надолу върху леглото, стиснал хирургически скалпел между пръстите си. Де Вор се доближи.

— Сър?

— Погледни това. Времето, когато е настъпила смъртта. Два часа преди другите. Защо така, как мислиш?

— Бих казал, че някой ги е причаквал в стаята. И ги е трепал един по един.

Толонен го изгледа мрачно.

— Може би. Но това изисква здрави нерви. Цели два часа в една и съща стая с трупа на убит от тебе човек…

Де Вор не каза нищо.

— Кой е този?

— Фамилията му не ни е известна, но е бил познат като Чен.

Толонен кимна, после внимателно побутна окървавената глава. Лежеше там, обърната с премазания си профил към чаршафите. Генералът се взря в нея, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Докосна гладката кожа под ухото и се намръщи, след това сви рамене и се изправи.

— Този… — той посочи трупа на Као Джиян. — Познах го от видеозаписа.

— Видеозапис ли? — Де Вор го изгледа остро.

— О, извинявай, Хауард. Трябваше да ти кажа. Имаме ги на видеозапис. Копие от файловете на Комп Кам.

— А, разбрах — побърза да каже Де Вор.

Толонен продължи. Застана над третия труп и поглади гладко избръсната му брадичка.

— Ами този кой е? И по какъв начин е замесен? — той вдигна поглед към Де Вор. — На чия ли страна е бил. С тези двамата или е дошъл да ги убие?

Де Вор твърдо посрещна погледа му.

— Казва се Чу Хен, сър. Местен главорез. Май…

Кар, застанал до вратата, го прекъсна:

— Извинете ме, но той е доста известен по тия краища, генерале. Сръчен с ножа. Твърде сръчен. Радвам се, че го виждам мъртъв.

Де Вор изгледа с любопитство големия мъж, после се обърна към генерала:

— Кой е този, сър?

Толонен махна на Кар да влезе.

— Това е ШИ Кар, Хауард. Той е боец — от онези, които наричат „кръвници“. Явно е шампион. За момента.

Де Вор се поклони леко на великана.

— Значи познавате тези краища?

Кар коленичи до трупа и се загледа в раните по врата и гърдите на Чу Хен с професионален интерес. След миг вдигна очи към Де Вор.

— Роден съм в Амърсий. Живях тук допреди четири години. Познавам и хората тук, и заниманията им.

— Значи познавате и тези?

— Као Джиян ли? Е, знаех едно-друго за него. Чен не го познавах. Сигурно се е събрал с Као Джиян отскоро. Но той беше свестен човек. Имаше чест.

— Свестен човек, така ли? Казваш го, без да си го познавал? — Де Вор се засмя и се загледа преценяващо в големия. — Но той е бил КУАЙ, убиец. Убийците имат ли чест?

Кар срещна погледа му твърдо.

— Някои имат. Например вие. Не ти ли се е налагало да убиваш, когато си изпълнявал задълженията си?

Де Вор се усмихна.

— Да, но това е друго.

— Така ли? — Кар се изправи и се премести при следващия труп, после го огледа по същия професионален начин. — Толкова различни ли са от вас хората под Мрежата? — той погледна Де Вор, след това — отново трупа. — Знаете ли какво представлява един КУАЙ, майоре?

— Убиват за пари. Какво повече ми трябва да знам?

Кар се разсмя, но не го погледна.

— Мислех си, че ще проявите любопитство, макар и само професионално. Разбирате ли, Чу Хен също беше КУАЙ, но не беше типичен. Той беше от ония, които ги наричат „криво острие“. Повечето КУАЙ биха го заплюли.

— Ножът си е нож.

Кар поклати глава.

— Не е така. Някои оръжия са с по-добра изработка от други. Някои пък са изковани от майстори. Така е и с добрия КУАЙ. Нали разбирате, за да стане КУАЙ, човек трябва да се учи дълго и упорито. Това е дисциплина. Начин на живот.

— Тук, долу? Единственият начин на живот, който съм видял тук, долу, е „граби, каквото можеш и убивай, за да се опазиш“.

Кар вдигна поглед — сивите му очи бяха спокойни. Владееше се.

— Цао Чун е бил Син на Небето.

В момента старата поговорка носеше твърде много значения. Цао Чун бе тиранинът, обединил Чун Куо и построил великия Град. В своето време той беше грабил и убивал, за да опази заграбеното. Докато Седмината — неговите главни министри — не се отървали от него.

Кар се изправи в цял ръст срещу Де Вор.

— И КУАЙ. Както казах, майоре, тук да бъдеш КУАЙ е почетна длъжност. Повечето не са като Чу Хен. Нито пък трябва да ги бъркате с пънкарите и книжните тигри, които обикалят около триадите. Един КУАЙ притежава вътрешна сила. Той черпи от по-дълбоки кладенци, а не от алчността.

Де Вор се изсмя презрително. Тъкмо щеше да отвърне на Кар и Толонен застана между двамата.

— Майор Де Вор, Фест, Еберт, Хаавикко. Оставете ни сами за момент. Ще ми се да си поговорим с Кар.

Де Вор се поклони и излезе, последван от останалите трима. Щом затвориха вратата, генералът се обърна с лице към мъжагата:

— Знаеш как стават нещата тук, Кар. Какво, мислиш, се е случило?

Кар се огледа.

— Заплетена работа. Набързо уредена и набързо свършена. И все пак убийствата… ами, странни са. Ако не знаех толкова, щях да кажа, че смъртта на Као Джиян е работа на Чу Хен. Подобни удари с ножа са му запазена марка. Той беше садист. Болката му доставяше удоволствие.

— Ами другите?

Кар наклони глава встрани.

— Чен още не съм го погледнал. Но който и да е убил Чу Хен, много го е бивало. Бил е обучен да убива бързо и резултатно.

— Може би войник?

Кар се разсмя.

— Точно това не ми беше минало през ума, но да.

Толонен се усмихна доволно.

— Полезен човек си ти, Кар, а и моят подчинен Хаавикко ми разправи, че си страхотен боец. Пък си и интелигентен. Аз имам работа за хора като тебе.

Кар положи внимателно главата на Као Джиян и вдигна поглед към генерала.

— Подписал съм договор, генерале. Десет битки, ако успея да остана жив дотолкова.

Толонен кимна.

— Ще откупя договора ти.

Кар се усмихна.

— Може би. Ала защо? Не разбирам, генерале. Каква полза бихте имали от мен?

Този път беше ред на генерала да се засмее.

— Ти си талантлив човек. Имаш набито око. От пръв поглед го виждам. А и познаваш мястото. Знаеш как мислят и действат хората тук. В момента се налага да разчитаме на местните ни свръзки. На босовете от триадата. А това не е само скъпо, но е и ненадеждно. На тях всеки може да им плати и са негови.

— А аз съм нещо различно?

— По моя преценка — да.

Кар се изправи и се огледа.

— Какво е станало тук, генерале? Какво НАИСТИНА е станало?

Толонен прекоси стаята. Застана до игралния автомат и взе да си играе с клавиатурата.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие, майорът, онези трима младши офицери отвън. Доста високопоставен отряд за разследване на подобно дребно убийство. Какво правите всички вие тук? Защо тези хора са толкова важни за вас? Какво са направили? Или би било по-добре да попитам какво са знаели?

Толонен се разсмя.

— Онова, което са направили, е, че са убили министър. Онова, което са знаели обаче, засега остава тайна. Но още някой го знае. Онзи някой, който ги е убил.

Кар се приближи и застана до рамото му, после погледна играта, появила се на екрана.

— Какво е това?

— По всичко изглежда, последното нещо, записано в паметта. Май този Као Джиян е бил добър играч.

Кар поклати глава.

— Не е Као Джиян. Бих се заклел. Всъщност бих казал, че играчът въобще не е бил тукашен. Погледнете как са подредени камъчетата. Пък и се играе на осмо ниво. Който е играл, е бил майстор на Уей Чи.

Толонен са разсмя — смехът му звучеше странно.

— Нашият убиец?

Кар извърна глава и срещна погледа му.

— Е, това е един от начините да си запълниш времето от два часа.

* * *

Колата беше голяма петместна лимузина; върху бежовите й знамена от изкуствена коприна бяха извезани стилизирани черни кучета — символ на триадата КУЕЙ ЧУАН. Десетимата носачи с обръснати глави бяха насядали край отсрещната стена и бърникаха в купичките, пълни с патисоева супа с фиде, а една очебийно открояваща се групичка бе застанала до колата; те бяха облечени в униформи в бежово и черно — това бяха ПЕН ПЕИ, бързите ками. Емблеми с цифри на гърдите сочеха положението им в йерархията на триадата.

Пренебрегвайки низшите носачи, Еберт се доближи до ПЕИ с най-малък номер. Той веднага се поклони ниско и удари чело о осеяния с боклук под на коридора.

— Давайте да вървим — безцеремонно нареди Еберт. Пусна една монета от 50 юана до главата на мъжа. — Ще получиш и още една, ако ни откараш дотам за двадесет минути.

Очите на ПЕИ се извърнаха към монетата, после се окръглиха и погледнаха нагоре, към Еберт.

— Както желаете, ваша светлост! — той се изправи, обърна се към носачите и излая няколко заповеди на местния поджин-мандарин, които никой от тримата млади войници не успя да разбере. Купичките със супа изтракаха на земята веднага, а мъжете побързаха да заемат позиция. Шестима ПЕИ се подредиха отпред. С извадени ками те щяха да разчистват пътя пред колата. Отзад тичаха останалите четирима ПЕИ и се оглеждаха за засади.

Еберт и Фест се качиха в колата, Аксел ги последва. На закрития със завеса вход спря и погледна пак приведените носачи с обръснати глави.

— Хайде, Хаавикко! — сръчка го нетърпеливо Фест. — Не искаш човекът да си изгуби заплатата, нали?

Аксел се мушна вътре и седна срещу Фест и Еберт.

— Защо го направи, Ханс? Няма защо да бързаме да се връщаме.

Еберт се усмихна.

— Трябва да държиш подобни типове на педал през цялото време, Хаавикко. За тях ще е добре да си направят едно хубаво дълго кросче — той погледна Фест и се разсмя. — Трябва да им видиш физиономиите на тия бунаци! Само тази гледка си струва хиляда юана!

Аксел го погледна за момент и сви рамене. На него това не му харесваше, но сигурно тук бяха свикнали. Точно така очакваха да се държат онези Отгоре.

Колата тръгна веднага и те потеглиха. Купето се люшкаше ритмично, а виковете на висшестоящите ПЕИ насърчаваха мъжете да тичат.

— Какво мислиш за това, Ханс? — попита Фест и се наведе да дръпне завесата и да погледне тичащите носачи. — Май генералът е откупил договора на бабанката.

Еберт се разсмя снизходително.

— Този човек е дивак! Първобитен тип! Казвам ти, от него не можем да очакваме друго освен неприятности!

Аксел сведе поглед. Не се обади преди, когато Еберт обиди Кар, но сега вече му писна от неговата арогантност.

— Казваш го само защото се изправи срещу тебе!

Еберт пламна от гняв.

— Ще го смажа! На бас, че ще го смажа!

Аксел се разсмя, вдигна очи и пресрещна погледа на Еберт.

— И как ще го направиш, Ханс? Ти ли командваш генерала?

Еберт прехапа устни, след това отмести поглед. В очите му просветна нещо застрашително.

— Не, но има и други, които мислят като мен.

Беше ясно, че има предвид Де Вор. За изненада на всички майорът май се дразнеше от големия също толкова, колкото и Еберт. В коридора пред апартамента на убития ХАН той ядно беше смънкал нещо по адрес на разни протежета, дето били въздух под налягане. Беше ясно, че никак не бе му харесало, че големият го е поправил по въпроса за КУАЙ.

— Кар ще бъде човекът на генерала — настоя Аксел. — Ще отговаря само пред него — той млъкна, после се почеса и добави. — Явно той има нужда от подобни хора.

Еберт се засмя подигравателно, но думите на Хаавикко го бяха засегнали. Обърна се ядосано настрани и измърмори под носа си:

— О, богове, какви глупаци слагат да ни командват!

Фест се наведе напред.

— Тихо, Ханс! Внимавай какво говориш!

Но Аксел го бе чул и побесня. Това му дойде твърде много.

— Да приема ли, че ставаше въпрос за генерал Толонен?

Еберт се обърна и го погледна в очите. Бе свил десния си юмрук, лицето му бе помръкнало от гняв.

— И какво от това, а, пуделчето ми? На теб пука ли ти какво говоря?

Аксел се изправи на седалката.

— Проява на неуважение е, най-меко казано. Забравяш какъв е твоят дълг и пред кого. Вземи си думите назад, Ханс Еберт, или ще бъда принуден насила да те накарам да го сториш!

И двамата млъкнаха, взирайки се един в друг. Колата се люлееше под тях. Еберт бавно се успокои, дишането му се нормализира. После той извърна лице и се изсмя.

— Начукай си го сам, Хаавикко — меко каза той.

Аксел веднага вдигна юмрук срещу Еберт, но Фест, предусетил бедата, бе застанал между тях. Отби удара с ръка, след това бутна Еберт към далечния край на купето.

— В името на боговете, Ханс, млъкни!

После се обърна към Хаавикко:

— Що се отнася до теб, Аксел Хаавикко, слушай ме сега внимателно. Не прощавам на Еберт току-що казаното, но и ти най-добре го забрави. Разбра ли?

— Да го забравя? Как да го забравя? То подкопава самата ни същност! Ако аз…

Фест грубо запуши с ръка устата на Хаавикко и го изгледа кръвнишки.

— Забрави го! Ясно ли е? Ханс нищо не искаше да каже с това. Беше ядосан и толкова. Разбираемо е, бих добавил. Онзи варварин го обиди! Плю в краката му! Ти би ли изтърпял такова нещо?

— Това не го извинява… — започна Аксел, но погледът на Фест го накара да млъкне.

— Стига! Разбра ли, Хаавикко? Не е била засегната ничия чест. Онова, което чу… това са само думи. Няма за какво да се палиш толкова.

Аксел погледна Еберт, изразът на лицето му бе станал студен. „САМО ДУМИ — помисли си той. — САМО ДУМИ!“ Той се извърна — отвращаваше се и от двамата. Жадуваше да накара Еберт да си вземе обратно думите, които бе изрекъл, а се беше ядосал и на Фест, че се намеси. И сега разбра какво самообладание е проявил големият там, в съблекалнята.

* * *

— Е, Хаавикко, и нещо добро да се случи през този ден, в края на краищата?

Толонен се наведе през бюрото и плесна с ръце. Кар току-що бе излязъл от кабинета, съпроводен от двама елитни стражи. Договорът му бе откупен и той се бе заклел във вярност към Танга и генерал Толонен. И тримата младши офицери бяха свидетели. Но сега останалите си бяха тръгнали и Аксел бе сам с генерала за първи път от момента в носилката насам.

Аксел се поколеба и погледна стария човек. Толонен го имаше като свой син, откакто бе станал негов дежурен помощник. Беше му оказал честта да му дава съвети и обяснения. Беше научил много от службата си при генерала, но сега нещата се бяха променили.

— Сър, има нещо, за което бих желал да поговоря с вас.

Толонен се усмихна добродушно.

— Давай, момчето ми.

— Аз… е, аз бих желал да бъда преместен на нов пост.

Толонен бавно се облегна назад със забележима изненада, изписана на лицето му.

— Какво е това? — той раздели дланите си и ги опря о ръба на бюрото. — Не те разбирам, Хаавикко. Не си ли щастлив тук? Не си ли харесваш работата?

Аксел сведе глава.

— Бях щастлив, сър. И работата си обичах. Ала…

Толонен го гледаше изумено.

— Какво има? Какво е станало?

Хаавикко не отговори. Продължаваше да стои мълчаливо, със сведена глава.

Толонен се изправи, излезе иззад бюрото си и се приближи до него.

— Кажи ми, момче. Кажи ми какво има.

Младежът вдигна очи и срещна открития поглед на Толонен.

— По-добре е да не ви обяснявам, сър. Просто чувствам, че не мога да работя повече тук.

Невярата на Толонен изби в смях.

— И какво се предполага, че трябва да разбера аз от това, а? Не можел да работи тук. Не му се щяло! Кажи ми какво е станало.

Аксел пое дъх.

— Сър, по-добре е да не…

Гневното избухване на генерала го стресна.

— Не?! Не става, Хаавикко. Тук нямаме тайни! Ще ми кажеш какво е станало. Защо искаш нов пост? ЗАПОВЯДВАМ ти да ми кажеш!

Аксел преглътна. Надяваше се да го избегне. Беше искал да си изяснят нещата с Еберт пряко, на четири очи.

— Заради Еберт, сър.

Толонен се разсмя смутено.

— Еберт, а? И какво му има на младия Еберт? Да не те е обидил?

— Не, сър. Не пряко.

— Е, ами тогава какво? Не ме карай да гадая, момче, изплюй камъчето.

— Той се държа неуважително, сър.

— Неуважително ли? Към кого?

Аксел чувстваше как погледът на Толонен се впива в очите му.

— Към вас, сър.

Толонен изфуча. За миг не каза нищо, после поклати глава.

— Не вярвам! Баща му е най-старият ми приятел. Това момче ми е като син. Неуважение ли казваш? — устните на генерала се раздвижиха грозно. — И какво каза той?

— Не бих… — започна Аксел, но Толонен го сряза гневно.

— О, богове! Момче! Да не си ми казал още веднъж „не бих“! Изплюй камъчето — щом обвиняваш Еберт в неуважение, искам да знам всички подробности. И ще е по-добре да имаш и свидетел. Не приемам непотвърдени клюки.

Аксел послушно сведе глава. Не си го бе представял така. Мислеше си, че генералът ще го пусне — неохотно, но без много врява. Тази история с обвиненията и свидетелите му дойде изневиделица.

— Беше днес, преди няколко часа, сър. На връщане в купето. Фест присъстваше, сър. Той чу всичко.

Толонен се извърна рязко и се облегна на бюрото. Докосна бутона на интеркома и нареди на секретаря си:

— Веднага да се извикат при мен младшите офицери Фест и Еберт. Незабавно.

Обърна се и метна остър поглед към Хаавикко.

— И какво каза той?

Аксел се поколеба — важността на онова, което вършеше, изведнъж го порази. Той не харесваше много неща у Еберт — неговото нахалство и чувството му, че стои по-горе от другите, бяха най-главните, — но никога не бе възнамерявал да направи тъй, че да изхвърлят човека от служба. Ако обвинението в неуважение се потвърдеше, можеше и да го уволнят. За първи път след разговора им на Аксел му се щеше да бе послушал Фест и да бе забравил цялата работа.

— Е? — ревът на генерала го стресна и отново го върна на земята. Вдигна очи. Лицето на Толонен бе почервеняло от гняв. — С ченгел ли трябва да ти вадя думите от устата?

Аксел поклати глава. С тих глас той повтори думите на Еберт. И какво бе добавил после.

Толонен бе притихнал. Отмести поглед, след това пак погледна Хаавикко.

— Това ли е? — попита той. Гласът му изведнъж бе омекнал. — Точно така ли го каза?

Аксел кимна отсечено, по гръбнака му полазиха тръпки. Значи всичко свърши. Обвинението бе отправено.

Генералът бавно поклати глава, обърна му гръб и се приближи към прозореца. Погледна разсеяно навън, после отново се обърна към Хаавикко:

— Ще си мълчиш, докато не ти заповядам да говориш. Ясно?

— Сър.

На вратата се почука.

Толонен прочисти гърло и се обърна:

— Влез!

Влязоха Фест и Еберт. Измаршируваха до средата на стаята и застанаха мирно.

Толонен се приближи и застана точно срещу тях — Фест му беше отляво, а Еберт — отдясно. Хаавикко стоеше отстрани, до бюрото. Оттам виждаше лицата и на двамата. Генерал Толонен беше в профил.

— Знаеш ли защо съм те извикал, Еберт?

Погледът на Еберт се стрелна към Хаавикко, после се върна на Толонен.

— Мисля, че се сещам, сър.

Толонен се намръщи.

— Така ли?

— Заради Хаавикко, сър. Той ме обиди. Наложи се да му ударя шамар.

Толонен се обърна и изгледа смаяно Аксел, след това отново погледна Фест.

— Вярно ли е това, Фест?

Фест се поклони леко.

— Вярно е, сър. По време на връщането ни от Мрежата. Двамата се скараха. Хаавикко каза нещо много обидно за бащата на Еберт. На Ханс… искам да кажа, на Еберт не му оставаше нищо друго, освен да го удари.

— Разбирам — каза Толонен. — И нищо друго ли нямаше?

— Нищо, сър — отвърна Фест. — Много неприятна история, наистина, но се надявахме, че всичко ще се забрави. Според Еберт честта му е възстановена.

— Сигурен ли си, Фест? Би ли се заклел?

Фест го погледна право в очите. Отговори веднага и без колебание:

— Да, сър!

Толонен се замисли за момент. После се премести и застана право срещу Еберт.

— Приятели сме с баща ти повече от петдесет години, Ханс. Държал съм те на ръце, когато беше бебе. Играл съм си с тебе като дете. И винаги съм се гордял с тебе като мой войник. Но към тебе е отправено сериозно обвинение. Такова, че трябва или да го приемеш, или да го отхвърлиш напълно.

— Сър? — Еберт изглеждаше озадачен.

Хаавикко понечи да тръгне напред, после отстъпи. ЛЪЖЦИ! НАГЛИ ЛЪЖЦИ!

Толонен се обърна и погледна Хаавикко. След това с тих, студен глас повтори какво му бе казал Хаавикко, като през цялото време не откъсваше очи от него. Когато свърши, се полуизвърна и погледна Еберт.

— Е, кадет Еберт? Какво имате да кажете?

Еберт изглеждаше съвсем стъписан. Не каза нищо — чисто и просто поклати глава. Фест отговори вместо него — лицето му пламтеше от гняв и негодувание:

— Но това е скандално, сър! Еберт не е казвал нищо подобно! Това са просто злобни дрънканици, сър! От яд го е казал! Опитва се да си го върне на Еберт по непочтен начин!

Еберт беше свел ниско глава. Когато вдигна очи, по лявата му буза се стичаше сълза.

— Генерал Толонен… — започна той.

— Не! Стига! — Толонен се изпъна в цял ръст. — Фест, Еберт, бъдете така любезни да напуснете стаята. Чух достатъчно.

Аксел, неспособен да повярва какво се бе случило, ги гледаше как излизат и щом генералът се обърна с лице към него, забеляза как Еберт се усмихва триумфално на Фест. После вратата се затвори и той остана сам с генерала.

— Чу какво казаха те, Хаавикко. Искам обяснение.

Аксел сви рамене.

— Те лъжеха, сър. И двамата. Фест прикриваше Еберт…

Толонен го изгледа студено, след това поклати глава.

— Внимавай, Хаавикко. Не повтаряй грешката си. Знаеш, че за това мога да те пратя на военен съд. Да те уволня. Единственото, което ме спира, е обещанието, което съм дал на покойния ти баща.

Старецът скръцна със зъби и отмести поглед. Разочарованието му от Хаавикко бе изписано ясно на лицето му.

— Имах по-добро мнение за тебе… — Той се разсмя — с остър, горчив смях — и му обърна гръб. — Махай се от очите ми, Хаавикко. Веднага. Ще получиш друг пост.

* * *

Три часа по-късно Аксел седеше в Бюрото на охраната на най-ниското ниво в Бременската крепост и чакаше нови заповеди. Сандъчето му — всичко, което притежаваше на този свят — бе оставено в една задна стая надолу по коридора. За да си убие времето, бе заместил дежурния офицер и го бе пратил да донесе ЧА и за двамата. Деветите вечерни звънци тъкмо бяха отекнали и сега беше тихо.

Външно той изглеждаше съвсем спокоен, седнал там, в приемната. Отвътре обаче все още кипеше. Изпълваха го гняв, огорчение, съжаление за действията на генерала. Генералът бе направил онова, което трябваше да направи, и на негово място той сигурно би постъпил по същия начин. Но това не му помагаше. С него се бяха отнесли страшно несправедливо и той се чувстваше така, сякаш душата му е цялата в отворени рани. Не искаше справедливост, а отмъщение. Щеше му се да ги убие. Бавно и мъчително. Първо Фест, после Еберт.

„Невъзможно“ — помисли си той горчиво. Но дори и да ги убиеше, за възмездие щяха да затворят всички негови най-близки. Сестра му, лелите, всички. До трето коляно, както изискваше законът.

Погледна надолу, надвит за момент от тези мисли, после отново вдигна очи — беше чул някакъв шум.

Един мъж-ХАН се поклони ниско пред бюрото, след това срещна погледа му. Беше на ръба на изтощението, дрехите му воняха.

— Имам нужда от защита — каза той. — Опитват се да ме убият.

Аксел впери поглед в него — чувстваше се изпразнен.

— Този свят е свят на злото — изрече той и посочи един стол в далечния край на приемната. — Седнете. Дежурният офицер ще говори с вас след малко.

Наблюдаваше как дребничкият ХАН се обръща и тръгва към стола, после отклони очи и престана да му обръща внимание.

Минута по-късно се върна и дежурният офицер.

— Имаш късмет, Хаавикко — той му подаде купичка ЧА от подноса, след това извади запечатан пакет от джоба на якето си и го постави на бюрото пред него. — Тъкмо пристигна. Новото ти назначение.

Аксел се взря за миг в пакета, взе го и счупи печата. Прочете го и наведе глава — по лицето му за малко се изписа отвращение. Англия! Пращаха го в Англия, в най-затънтения край!

Набута заповедта за назначение в джоба на туниката си, прикри горчивото си разочарование и пресуши купичката на един дъх.

— Благодаря — каза той и стана от мястото си. — Отивам да си взема сандъчето и тръгвам.

— Да, така е най-добре — дежурният офицер му се усмихна тъжно, разбиращо. — Хей! И дано имаш късмет!

След като Аксел излезе, човекът в дъното стана бавно и доближи бюрото. Дежурният офицер вдигна поглед, после остави купичката с ЧА.

— Имам нужда от защита — уморено каза мърлявият ХАН, съзнавайки, че точно това беше казал и преди. — Опитват се да ме убият.

Офицерът кимна и постави ръка на клавиатурата на своя лап-топ, готов да си води бележки.

— Добре. Как се казвате?

— Пи Чиен — отвърна човекът. — Казвам се Пи Чиен.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Средното царство (7)

Метаданни

Данни

Средното царство

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 3Статична игра

Дейвид Уингроув
Средното царство (7)

Глава 3
Статична игра