Дейвид Уингроув
Средното царство (18)

Глава 14
Да отлееш талисман от лед

Ким лежеше по гръб във водата, втренчен в тавана на басейна. Звезди като разпръснати червени и черни мъниста на матовия златен фон — пет части, оградени с йероглифи. Това беше копие на част от древна звездна карта на Тун Хуан от 940 г. от н.е. Според ХАН това беше най-ранното точно изображение на небесата — цилиндрична проекция, която разделяше небето на двадесет и осем разреза като парчета от гигантски портокал.

Той си имаше една игра, която играеше от време на време, докато плуваше сам. Затваряше очи и прогонваше от ума си всичко освен мрака. След това — една по една привикваше отделните звезди от някоя част на картата на Тун Хуан; поставяше всяка на мястото й в небето на своя ум и им даваше измерения във времето и пространството, от което неподвижността — абсолютната плоскост на картата ги лишаваше. Той бавно построяваше своя собствена галактика от звезди. После, след като внимателно поставеше и последната на мястото й като диамант в сфера от черно стъкло, се опитваше да раздвижи всичко това.

В най-ранните му опити това беше моментът, когато крехката сфера се разпадаше, сякаш избухваше отвътре; но опитът и практиката го бяха отвели отвъд тази точка. Сега можеше да накара сферата да се разширява и да се свива според времевото измерение; можеше да проследи уникалния, неповторим път на всяка отделна звезда през нищото, което бе създал вътре в главата си. Това му даваше силно чувство за пространство — за връзките и перспективите между звездите. След това, когато отново отвореше очи, виждаше — сякаш наистина — тънката мрежа от линии, свързващи приличните на мъниста звезди на картата на Тун Хуан; виждаше и някъде отвъд матовата златна повърхност истинските им места — там, сред студената черна вечност отвъд Слънчевата система.

Ким прочисти съзнанието си, готов за играта, и тогава чу, че вратата в дъното на басейна се отваря; след това се разнесе равното пляскане на голи стъпала по плочките, последвано секунди по-късно от двоен плясък. Без да се обръща, той разбра кои бяха и когато след малко се показаха на повърхността близо до него, ги поздрави с усмивка, все още със затворени очи, отпуснат по гръб във водата.

— Витаеш някъде, а? — беше гласът на Антон.

— Позна — отвърна той с отпуснат, почти мързелив тон. На никого не бе разказвал за своята игра — знаеше как откликват другите момчета на най-малкия признак на ексцентричност. И Антон, и Йозеф бяха с около три години по-големи от него, учеха в един клас и знаеха колко способен е той; но способностите вътре в класната стая бяха едно, а това, как да се държиш извън нея — друго. Вън те се грижеха да скрият и най-малкия признак за онова, което ги бе довело тук.

От време на време Ким намираше подобно отношение за извратено. Те би трябвало да се гордеят с това, което бяха — да се гордеят с дарбите, които ги бяха спасили от Глината. Но не беше толкова просто. В дъното на душите си те се срамуваха от онова, което бяха. Срамуваха се и се чувстваха виновни. Да, бяха оцелели, но знаеха, че са тук за пробен срок. Всеки миг можеха отново да ги изхвърлят долу, в мрака. Или да ги отровят с газ, или просто да ги приспят. Това ги усмиряваше — оковаваше ги с психологически вериги, по-силни от всяко физическо ограничение. Извън класната стая те рядко се хвалеха.

— Ще гледаш ли филма довечера? — Йозеф се обърна по гръб, отметнал глава назад, със стегнати колене — правеше опити с равновесието във водата.

Ким вдигна глава, погледна приятеля си и отпусна крака към дъното. Вече беше станал на девет години, но, както и всички тук, беше много по-дребен, по-малък от нормалните момчета на неговата възраст. Приглади назад косата си с пръсти, после лекичко тръсна глава.

— Какъв е филмът?

Антон се засмя.

— Ти какъв мислиш, че е?

— А… — Ким веднага разбра. И вчера се бяха шегували със същото. — Пан Чао…

Пан Чао! Понякога му се струваше, че половината филми, които въобще съществуваха, са за Пан Чао! Той беше великият герой на Чун Куо — войник, превърнал се в дипломат, превърнал се в завоевател. През 73 г. от н.е. бил изпратен с тридесет и шест души като посланик при крал Шен Шен в Туркестан. След като победил безмилостно съперника си за влияние, посланика от Хсуин Ну, той успял да постави Шен Шен под контрола на ХАН. Но неговият първи триумф бил надминат от онова, което последвало по-нататък. През следващите двадесет и четири години чрез блъфиране, хитрост и просто чрез силата на личността си Пан Чао успял да постави цяла Азия под властта на ХАН. През 97 г. от н.е. той застанал на брега на Каспийско море, предвождайки армия от 97 000 васали, с лице към великата Та Цин, Римската империя. Останалото го знаеше всеки ученик.

Смехът на трите момчета отекна сред стените.

В последвалата тишина Ким попита:

— Мислите ли, че е съществувал в действителност?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна му Антон, но говореше от името и на двамата. Как така Пан Чао да не е съществувал? Че щеше ли Чун Куо да е Чун Куо, ако го нямаше Пан Чао? Вместо него щеше да съществува Та Цин. Свят, управляван от ХУН МАО. А подобен свят бе просто невъзможен. Двете момчета се засмяха — бяха приели репликата на Ким на майтап.

Ким ги гледаше и веднага осъзна колко безсмислени бяха за тях подобни въпроси. Те бяха омагьосани от самата големина на света, в който бяха попаднали — свят, толкова голям, просторен и богат, свят, толкова дълбоко и съвършено вграден във времето, че със сигурност не би могъл да бъде измислен. Толкова благодарни, че са избягали от мрака на Глината, на тях им беше противно да поставят под въпрос делата и думите на своите благодетели.

Не, имаше нещо повече — бяха ги НАУЧИЛИ да не ги поставят под въпрос.

— Забравете го — каза той и осъзна, че дори и в това се различаваше от тях. Те МОЖЕХА да забравят. Всъщност беше им лесно да забравят. Но той не можеше. Всичко — дори грешките му — беше врязано неунищожимо в паметта му, сякаш неговата памет бе по-веществена — ПО-ИСТИНСКА — от тяхната.

— Е? — настоя Антон. — Ще идваш ли? Тоя не сме го гледали. За падането на Рим и смъртта на Кан Йин.

Ким се усмихна и кимна.

— Добре, ще… — той млъкна.

Трите момчета се обърнаха във водата и погледнаха нагоре. Вратата в дъното се отвори. Стоя отворена известно време — задържаше я висок, длъгнест младеж с дълги ръце, неуправляема руса коса и яркосини втренчени очи. Матиас.

— Мамка му! — промърмори Йозеф под носа си и се гмурна под водата.

Матиас се усмихна злобничко и се приближи. Следваха го две други момчета — по-дребни, много по-малки от самия него. Мазния и Духача — така им викаше Антон, но не когато би могъл да го чуе Матиас, — имена, които бяха уловили не само сервилната природа на отношенията им с Матиас, но и нещо от външния им вид. Мазния — истинското му име беше Том — приличаше на охранен плъх особено във водата, а Духача, мълчаливо момче на име Карл, имаше дребно, набръчкано лице, над което господстваха дебелите му месести устни.

Носеше се слух, че двамата „служат“ на Матиас по доста оригинален начин — но колко от това беше истина и колко се дължеше на убедително подхождащите им прякори, лепнати им от Антон, бе трудно да се каже. Сигурно беше само, че двете по-малки момчета придружаваха Матиас навсякъде, бяха сянка и огледало на изкривения му образ.

Ким наблюдаваше как Матиас се надвеси арогантно над ръба на басейна, наведе глава, по тънките му устни плъзна болнава усмивка и най-накрая той застана точно срещу него. После се извърна, усмивката му се разшири за миг и той несръчно се хвърли във водата.

Ким хвърли поглед към двете момчета до него. Също като него, и те се бяха напрегнали във водата и очакваха неприятности. Но бе трудно да се предвиди какво ще направи Матиас. Той не беше обикновен простак. Нито пък щяха да го търпят тук, ако беше. Не, непочтеността бе част от тъканта на неговия ум. Той беше мъчител, господар на негласната заплаха. Използваше физическа сила само в краен случай, защото знаеше, че в повечето случаи можеше да постигне много повече с по-нежни средства.

Обаче Матиас имаше едно слабо място. Беше суетен. Не по отношение на това, как изглежда, което — дори и той би признал — клонеше към грозотата, а по отношение на интелигентността си. В това отношение бе наперен като петел допреди една година, когато Ким бе пристигнал в Центъра. Но Ким го бе надминал. Не веднага — Ким внимаваше, докато се приспособи, и отстъпваше пред по-голямото момче, когато и да се срещнеха, но с течение на месеците се заговори, че новото момче е нещо специално, и Ким забеляза, че отношението на Матиас към него се е променило.

Матиас изплува право пред Ким на по-малко от ръка разстояние, затръска силно глава и опръска Ким по лицето. После се разсмя и взе да пляска наоколо му с отпуснати, ала странни движения. Ким се извърна — гледаше по-голямото момче през цялото време да е пред него.

— Ей, златното момченце, как сме? — попита го тихо Матиас и се огледа встрани. Едното яркосиньо око бе вперено неподвижно в деветгодишното момче.

Самият Матиас беше на петнадесет, почти на шестнадесет. След месец, на рождения си ден, щеше да напусне Центъра и да постъпи на служба Горе, но дотогава се намираше в нещо като преддверието на ада. Беше надраснал Центъра и все пак мисълта да изгуби своето „положение“ като най-голям и го плашеше, и го гневеше. НИН ВЕЙ ЧИ КУ МО ВЕЙ НИУ ХУ, казваха ХАН: „По-добре човка на пиле, отколкото кравешки задник.“ И точно така беше с Матиас. Не можеше да се примири веднага с това, че щеше да се превърне в дребна риба — в „кравешки задник“. Затова през последните няколко седмици бе много неспокоен, опасен и непредсказуем, а сарказмът му граничеше с открита жестокост. На няколко пъти Ким бе хващал Матиас да се взира злобно в него и знаеше, че по-голямото момче никога не би му простило, че му е откраднал — несправедливо, според Матиас — интелектуалната корона.

Точно затова Матиас сега беше толкова опасен. Беше нещо повече от ревност, несигурност или безпокойство. Бе загубил състезанието с Ким и тази загуба го изгаряше като клеймо.

Ким погледна зад него и забеляза, че другите двама, Том и Карл, бяха застанали на ръба на басейна, приведени напред, и се бяха втренчили в тях, готови всеки миг да се хвърлят във водата. После отново погледна Матиас и се усмихна.

— ЦАЙ НЕН ТУН ШЕН — отвърна той дръзко и чу как зад него Антон хлъцна от изненада.

— Мамка му! — въздъхна тихо Йозеф отдясно. — Отиде!

Ким продължаваше да се усмихва и да се опитва да се държи възможно най-естествено, но космите по врата му бяха настръхнали, усещаше и как стомахът му се е свил изведнъж. „Златен ключ всякоя врата отваря“, бе казал той, играейки си със значението, което Матиас бе вложил в „златен“. Изглеждаше много просто и ясно, но закачката беше явна за всички тях. Вратите щяха да се отворят за Ким, а не за Матиас.

Изглеждаше безразсъдно да се казва такова нещо — умишлено да сипе сол в отворената рана на наранената гордост на Матиас, — но Ким се надяваше, че знае какво прави. Сблъсъкът нямаше как да се избегне. Бе го очаквал. След като си го беше признал, все още имаше възможност да обърне нещата в своя полза. Спокойният Матиас беше опасен Матиас. Може би щеше да се справи по-лесно с побеснелия Матиас. А Ким трябваше да го победи заради престижа.

Матиас се бе обърнал с лице срещу Ким във водата — подигравчийската усмивка бе изчезнала, страните му пламтяха, очите му изведнъж се бяха изцъклили от гняв. Ким излезе прав — думите го бяха боднали като с остен. Без предупреждение той замахна злобно с ръка, но теглото и съпротивлението на водата забавиха движението му и той не успя да удари Ким, който се дръпна своевременно назад.

Чу се силен плясък — Том и Карл цопнаха във водата зад Ким. Без да се колебаят нито миг, Антон и Йозеф се хвърлиха да защищават Ким и пресрещнаха момчетата. Ким отстъпи назад и видя как Антон се мята върху Карл и щом момчето изплува, той бутна рязко главата му обратно във водата, преди онзи да успее да си поеме дъх. Но това беше всичко, което видя — изведнъж Матиас се метна към него и се опита да го набута под водата с пребледняло от гняв лице.

Ким го ритна яко и го улучи болезнено в бедрото, после се измъкна с гърчене изпод него. Ритна и се гмурна във водата, обърна се, оттласна се от пода на басейна, далеч от силуета над него.

За момента предимството бе на страната на Ким. Той прекарваше в басейна много повече време от Матиас и бе по-добрият плувец. Но басейнът не беше много голям и не можеше непрекъснато да избягва Матиас. Само онзи да го награбеше по-здраво — и край с него.

Излезе на повърхността на два човешки боя разстояние и заплува към стълбичката. Трябваше да се измъкне от водата, иначе Матиас щеше да го смели от бой.

Ким сграбчи металните перила и се метна нагоре, но не беше достатъчно бърз. Отчаянието и гневът бяха накарали Матиас да се хвърли във водата към Ким и щом кракът на Ким се издигна над водата, Матиас се метна и го докопа за глезена. Не пазеше много добре равновесие във водата и не успя да го задържи, но беше достатъчно. Ким залитна и се просна по очи — бе ударил лошо ръката си о мокрия под и се плъзгаше към стената.

Ким остана да лежи там за момент, зашеметен, после се претърколи и седна. Матиас се бе изправил над него озъбен, очите му горяха, от него се стичаше вода. Останалите във водата бяха спрели да се бият и гледаха. Карл се изкашля и млъкна.

— Хлебарка такава! — каза Матиас с нисък, едва овладян глас. Хвърли се напред и вдигна Ким за крака, вкопчил се здраво с ръка във врата му, сякаш искаше да го пречупи. — Трябва да те убия заради онова, което направи. Но няма да ти доставя това удоволствие. Заслужаваш по-малко.

Матиас яростно потръпна. Бутна Ким да застане на колене. После, без да откъсва поглед от лицето на Ким, развърза гащетата си и извади пениса си. Виждаше се как той бавно се уголемява и щръква нагоре.

— Целуни го — нареди той с жестоко лице и с тих, безкомпромисен глас.

Лицето на Ким се изкриви. Пръстите на Матиас се впиха във врата му и притиснаха лицето на Ким о слабините си. За кратък миг той се замисли дали да не се предаде. Имаше ли значение? Защо пък да не целуне члена на Матиас и да не удовлетвори чувството му за престиж? Но това бе мимолетна мисъл. Престижът тук беше нещо важно. Не можеше да се кланя на такива като Матиас и да запази уважението на тези, с които живееше. Това би била пръчката, с която другите момчета щяха да го бият.

А че щяха да го бият, щяха, при това безмилостно, ако сега капитулираше. Не бе измислил той тези груби, тъпи правила на поведение, но или трябваше да живее според тях, или щеше да бъде отхвърлен.

— По-скоро бих го ухапал — обади се той дрезгаво, процеждайки думите между пръстите на Матиас.

От водата се чу смях. Матиас се огледа кръвнишки наоколо, побеснял, после отново се обърна към Ким и го дръпна нагоре. Гневът караше ръката му да трепери. Той вдигна Ким от пода, обърна се и го задържа над водата.

Ким прочете в очите на Матиас намерението му. Щеше да го пусне долу, после да скочи върху него, да го натисне и да го държи под водата, докато се удави.

Щеше да бъде нещастен случай. Дори Антон и Йозеф биха се заклели. Тук си беше така.

Ким се опита да преглътне — изведнъж, неочаквано го обзе страх, но пръстите на Матиас безмилостно притискаха гръкляна му и го караха да се дави.

— Недей, Матиас. Моля те, недей… — беше гласът на Йозеф. Но никой от момчетата не се опита да се намеси. Беше въпрос на престиж.

Ким започна да се мята, но Матиас веднага затегна хватката и почти го задуши. За миг Ким си помисли, че е умрял — огромна черна вълна заля главата му; след това усети, че пада.

Удари се във водата, опита се да си поеме дъх и се гмурна. Изведнъж гърдите му пламнаха. Очите му сякаш щяха да изскочат. Болката в главата го преряза като светкавица. После той изскочи на повърхността — кашляше, давеше се, цапаше във водата — и усети, че някой го сграбчва здраво. Замята се, след това се сгърчи конвулсивно — нажежени игли разкъсваха гърдите му. За миг въздухът сякаш блесна в матовозлатно, изпъстрен е малки червени и черни мъниста. Светлините затанцуваха пред очите му, зацвърчаха и запукаха като фойерверки, после отново го връхлетя мракът — огромна сфера от мрак го захлупи, а в главата му запляскаха, запулсираха огромни криле…

А после — нищо…

* * *

— Чу ли за момчето?

Тай Чо вдигна поглед от чинията, след това се изправи и се поклони леко на директора.

— Извинете, ШИ Андерсън. Момчето ли?

Андерсен изсумтя нервно и изгледа кръвнишки останалите възпитатели. Те мигом се вторачиха в чиниите си.

— Момчето! КИМ! Разбра ли какво му се е случило?!

Тай Чо усети, че го побиват тръпки. Поклати глава. Целия ден беше прекарал на курс по обучение и бе пристигнал току-що. Още не бяха му разказали.

Андерсен се поколеба — съзнаваше, че и другите учители го слушат.

— В канцеларията ми, Тай Чо. Веднага!

После се обърна и излезе.

Тай Чо огледа колегите си, но всички вдигнаха рамене. Никой нищо не беше чул.

Андерсен веднага пристъпи към въпроса:

— Ким е бил нападнат. Тази сутрин, в басейна.

Тай Чо потръпна — цял бе изстинал.

— Ранен ли е?

Андерсен поклати глава. Явно беше много ядосан.

— Не много. Но можеше да е и по-зле. Могъл да умре. И тогава къде щяхме да се денем? Добре, че се намесил Шан Ли-Йен и спасил момчето.

Шан Ли-Йен бе един от възпитателите. Както и на всички възпитатели, в задълженията му влизаше да преглежда апаратурата — така се пестяха пари. Очевидно бе забелязал, че някоя от камерите край басейна не работи и вместо да чака техниците, бе отишъл сам да я огледа.

— И какво е видял Шан?

Андерсен се засмя горчиво.

— Шест момченца да пърхат из въздуха! А ти какво мислиш, че е видял? Знаеш ги какви са — по-скоро ще умрат, но няма да издадат никого от техните! Но Шан мисли, че е било сериозно. Матиас е бил замесен. Явно е бил много възбуден, когато Шан им налетял. Стоял до ръба на басейна и дишал странно, лицето му било зачервено. Ким бил във водата. Само бързата намеса на едното от останалите момчета му помогнала да излезе над водата, преди да потъне пак — гневът отново блесна в очите на директора. — Майната му, Тай Чо, наложило се Шан да му прави изкуствено дишане!

— Къде е сега той? — тихо попита Тай Чо; опитваше се да прикрие чувствата си, ала се чудеше доколко е точна преценката на Андерсен, че момчето „не е много зле ранено“.

— В стаята си, предполагам. Но остави ме да довърша. Веднага закарахме Ким да го прегледат и по гърлото, ръцете и на десния му крак имаше белези, свидетелстващи за битка. И по Матиас имаше някои по-незначителни охлузвания. Но и двете момчета твърдят, че просто паднали, докато си играели в басейна. Останалите ги подкрепят, но всичките шест истории са безкрайно различни. Ясно е, че никой от тях не казва истината.

— И ти искаш да открия какво всъщност се е случило?

Андерсен кимна.

— Ако някой може да се добере до дъното на тази история, то това си ти, Тай Чо. Ким ти се доверява. Ти си му като баща.

Тай Чо сведе очи и поклати глава.

— Сигурно, но той нищо няма да ми каже. Както каза ти, те са си такива.

Андерсен помълча известно време, после се наведе над бюрото — изведнъж гласът му стана по-твърд, по-студен отпреди:

— Все пак опитай, Тай Чо. Опитвай се упорито. Важно е. Ако Матиас е виновен, аз искам да го знам. Защото ако е виновен, искам да се махне оттук. Ким е твърде важен за нас. Твърде много сме инвестирали в него.

Тай Чо стана от стола и се поклони — напълно го разбираше. Андерсен не го бе толкова грижа за Ким — за детето Ким, а за Ким — инвестицията. Е, нека е така. Ще използва това в полза на Ким.

* * *

Стаята на Ким беше празна. Тай Чо усети, че стомахът му се свива, пулсът му се ускорява. После си спомни. Разбира се. Филмът — Ким сигурно е отишъл да го гледа. Погледна таймера си. Минаваше десет. Филмът всеки момент ще свърши. Ким ще се върне след петнадесетина минути. Ще го почака.

Огледа стаята и отбеляза, както винаги всичко старо и ново. Портретът на математика Лию Хюи от трети век си оставаше на почетното място на стената над терминала на Ким, а отгоре, зад клавиатурата, беше поставена неговата ЧИУ ЧАН СУАН ШУ — „Девет глави за изкуството на математиката“. Тай Чо се усмихна и я разтвори. Полетата бяха изпълнени с бележките на Ким. Също като самата книга и те бяха на мандарин, изписани с дребни, съвършено оформени йероглифи с червено, черно и златно мастило.

Тай Чо прелисти небрежно страниците и тъкмо да затвори книгата, когато една от бележките привлече вниманието му. Беше точно в края на книгата, сред бележките към девета глава. Самата тя не беше забележителна с нищо — нещо, свързано с елипсите, — но до нея, в зелено, Ким бе изписал име и две дати: Тихо Брахе. 1546 — 1601.

Намръщи се — почуди се дали първото име не беше някаква игра с неговото собствено. Но какво ли значеше другото тогава? Бра Хе… Никакъв смисъл нямаше. Ами датите? Дати ли бяха? Или някакъв код.

Поколеба се за миг — беше му противно да надзърта така; после включи терминала.

Справката с централната енциклопедия на системата потвърди подозренията му. Нямаше статия — нито за Тихо, нито за Брахе. Нищо. Нито дори някакви близки варианти на имената.

Тай Чо поседя няколко мига, леко отпуснал пръсти върху клавишите — в ума му се оформяше смътно подозрение. Ами ако…?

Поклати глава. Не беше възможно. Не беше ли? Терминалът в стаята на Тай Чо бе тайно „дублиран“ с този на Ким. Всичко, което Ким правеше на своя, бе достъпно и за Тай Чо. Всичко. Работни файлове, дневник, бележки, дори бележките, които пращаше до другите момчета. Изглеждаше гадничко, но бе необходимо. Нямаше друг начин да се настигне Ким. Интересите му бяха твърде широки и разнообразни също като живак — по друг начин човек не би могъл да го следи. Това беше единственият начин да го контролират — да предугаждат нуждите и плановете му предварително.

Ами ако…?

Тай Чо бързо набра запитването си и се облегна назад.

Отговорът се появи на екрана веднага:

— Субкод?

Тай Чо се наведе напред и набра датите — внимаваше да спази разстоянията и тирето.

Последва съвсем кратко колебание и файлът се появи на екрана. БРАХЕ, Тихо. Тай Чо го прегледа бързо. Беше описание — в стила на истинска енциклопедична статия — на живота и постиженията на някакъв човек.

Тай Чо отново се облегна назад смаян, след това се разсмя — спомни си отдавнашния случай, когато Ким бе извадил ключалката на килията си, без те изобщо да разберат. И ЕТО, ПАК — помисли си той. Но това беше много по-фино, много по-хитро от простото изваждане на ключалката. Това бе съвсем различно равнище на проникване.

Прочете текста, замисли се над последното изречение, после изчисти екрана и изключи терминала. Остана седнал за миг, втренчен сляпо в екрана, след това се изправи и се отмести.

— Тай Чо?

Обърна се стреснато. Ким стоеше на вратата, явно изненадан, че го вижда. Изглеждаше много по-тих от обикновено, като че нащрек. Беше вързал на шията си шал от коприна, а китката му бе превързана. Не се опита да влезе.

Тай Чо се усмихна и седна на леглото.

— Как беше филмът?

Усмивката на Ким не беше въодушевена.

— Пан Чао победи. Както винаги.

Тай Чо забеляза, че момчето поглежда терминала, после него, но нямаше никакъв знак Ким да е видял с какво се бе занимавал преди малко.

— Ела тук — внимателно каза той. — Ела и седни при мене, Ким. Трябва да поговорим.

Ким се поколеба — веднага се досети защо бе дошъл Тай Чо. След това поклати глава.

— Нищо не е станало тази сутрин.

— Нищо ли? — Тай Чо се втренчи нарочно в шала, в бинта.

Ким се усмихна, но нищо не каза.

— Добре. Няма значение, Ким. Виждаш ли, ние вече знаем какво е станало. В тавана над басейна е монтирана скрита камера. Матиас я е пропуснал, като е повредил останалите. Видяхме го как те напада. Как те стиска за гърлото и се опитва да те удави.

Ким продължаваше да мълчи — нищо не издаваше.

Тай Чо сви рамене и сведе поглед — чудеше се доколко ли е близък сценарият му със случилото се. Мълчеше ли Ким, защото това беше истина? Или мълчеше, защото бе станало нещо друго? Каквото и да беше, в едно бе сигурен. Матиас БЕШЕ нападнал Ким. Сам бе забелязал ревнивата завист в очите на по-голямото момче. Но не беше предполагал, че ще се стигне дотам.

Изправи се, вътрешно обезпокоен от тази страна в характера на Ким. Тази първична, дивашка страна, която сякаш притежаваха всички, родени сред Глината. Никога не бе разбирал този аспект от поведението им, тази тяхна извратена племенна солидарност. Там, откъдето идваха, това без съмнение беше сила — фактор за оцеляване, — но тук, Горе, това бе ужасен, фатален недостатък.

— Ти си важен, Ким. Много важен. Знаеш го, нали? А Матиас е трябвало да внимава. Изхвърлен е заради простъпката си.

Ким сведе очи.

— Матиас нищо не е направил. Беше нещастен случай.

Тай Чо пое дълбоко въздух, изправи се и се приближи до него.

— Както кажеш, Ким. Но ние знаем друго.

Ким вдигна очи към него и хладно посрещна погледа му.

— Това ли е всичко?

И това не приличаше много на Ким. Тази твърдост. Може би преживяното го бе потресло. Беше го променило. За миг Тай Чо се вгледа в него, колебаейки се дали да подхване темата за секретните файлове, но после се отказа. Първо щеше да ги прегледа. Да открие какво точно гласи Ким. Тогава и само тогава щеше да постави ребром въпроса.

Той се усмихна и отмести поглед.

— Да, няма друго.

* * *

Щом се върна в стаята си, Тай Чо заключи вратата и започна да извиква файловете, като започна с мастер-файла, споменат в последното изречение на „БРАХЕ“.

Файлът „Аристотел“.

Името го заинтригува, защото, за разлика от Брахе, Аристотел бе действителна личност: маловажен гръцки философ от IV в. пр.н.е. Бързо прегледа статията в общата енциклопедия. За него бяха изписани по-малко от сто и петдесет думи. Също като Тай Чо и той бил възпитател, в неговия случай — на гръцкия цар Александър. Що се отнася до оригиналността на неговото мислене, оказа се, че кореспондира с Хюи Ши, логик ХАН, негов съвременник, който наблягаше на съотносителността на времето и пространството и се бе опитал да докаже съществуването на „Най-великото нещо сред нещата“ чрез рационално познание. Сега обаче и двамата съществуваха като мънички отпечатъци в историята на науката. Гърция била завладяна от Рим, а Рим — от ХАН. А ХАН бяха изоставили пътеката на чистата логика заедно с Хюи Ши.

Тай Чо набра двете думи и се облегна назад. Отговорът се появи веднага на екрана:

— Субкод?

Реши да се опита да отгатне. Набра „АЛЕКСАНДЪР“, после се облегна назад и се засмя — компютърът бе приел кодовата дума.

Последва кратка пауза, а след това заглавната страница изпълни екрана.

 

Тай Чо се намръщи. Какво беше това? После разбра. Беше игра. Изход на изобретателността на Ким. Беше чел някъде, че някои млади гении си измисляли светове и ги населявали като упражнение за интелекта. Значи това беше светът на Ким. Усмихна се широко и натисна клавиша.

Четири часа по-късно, когато звънците звъннаха три пъти, той стана от стола и отиде да си почине. Бе включил принтера и бе седял там и чел излизащите от машината страници. Досега бяха повече от двеста, а файлът далече не беше свършил.

Тай Чо влезе в кухнята — лекото бръмчене на принтера временно заглъхна, — постави чайник с ЧА, върна се в стаята, застана до терминала и се загледа в бавно трупащите се листове.

Беше смайващо. Ким бе измислил цяла история — забележително богата и невероятно изобретателна история. Толкова богата, че от време на време изглеждаше почти истинска. Всичко онова, дето Католическата църква потискала научните знания и за великия Ренесанс — тази ли беше думата, — който разделил Европа на два лагера. О, това беше буйна фантазия, разбира се, но зад нея прозираше пръстен на истина — на универсалност, — който й придаваше страхотна сила. Тай Чо се разсмя.

— Значи с това си се занимавал в свободното си време, Ким Уард — каза си той тихо и отново се разсмя. Да, сега смисълът се виждаше. Ким се бе заел да преобразува света по своята собствена представа — бе направил миналото огледало на своето собствено логично, напрегнато, любопитно „аз“.

Но не беше така, както той го бе измислил. Пан Чао бе завладял ТА ЦИН. Рим беше паднал. И то не както го бе описал Ким — под ударите на алариките и готите през V век, а пред ХАН. Нямаше никакво прекъсване на реда, никакво срутване в мрака. Никакво Средновековие и никакво християнство — о, ТОВА пък каква хубава идея беше: организирана религия! Самата мисъл за нещо подобно…

Той се наведе и взе последните няколко листа от купчината. Приказката на Ким беше стигнала до XX век. Век на войни и жестокост в голям мащаб. Век, в който научният „прогрес“ се бе превърнал в стремглав полет. Погледна подчертаните имена на страницата — Рьонтген, Планк, Кюри, Айнщайн, Бор, Хайзенберг, Беърд, Шрьодингер — нито едно от тях не му беше познато. Всяко си имаше свой субфайл — също като БРАХЕ. И всяко — той го знаеше — се вписваше в по-голямата картина.

— Забележително! — прошепна той, след като прочете пасажа за развитието на радиото и телевизията. Във версията на Ким те се бяха появили едва през XX век — цели пет века, след като ХАН наистина ги бяха изобретили. Чрез подобни щрихи — като забавяше някои постижения, а други датираше по-рано — Ким караше своята история да изглежда жива. В неговата версия на събитията науката на ХАН бе в застой след IV в. от н.е., а Чун Куо се бе превърнал в остров, докато през XIX век европейците — ама че странно и чуждо звучеше тази дума: не ХУН МАО, а „европейци“ — разбили с ритници прогнилата врата на Китай.

А-ха, и това — също. Не Чун Куо. Ким го наричаше Китай. Сякаш го бяха кръстили на обкръжението на императора — ЧИН. Ама че нелепост! И все пак звучеше странно убедително, кой знае защо.

Тай Чо се облегна назад и разтри очи — сладкият мирис на кипящия ЧА бавно изпълваше стаята. Да, голяма част от това беше пълен абсурд. Чиста фантазия — като например странната идея латинският, езикът на ТА ЦИН, да оцелее.

1500 години след падането на тяхната империя. За миг се замисли за това, как онзи стар, отмрял език бил оцелял през вековете чрез онзи велик парадокс — Църквата — едновременно велик защитник и велик унищожител на знанието, — и разбра, че такъв свят като този, който бе измислил Ким, бе абсолютно невъзможно да съществува. Беше просто смахната измислица.

Докато принтерът жужеше и бръмчеше, Тай Чо се опита да се ориентира в чувствата си. В приказката на Ким имаше много неща, достойни за възхищение. Тя говореше за силен и изобретателен ум, способен да схваща и използва най-широки концепции. Но освен това в направеното от Ким имаше и нещо проблематично — нещо, което много безпокоеше Тай Чо.

Онова, което го безпокоеше най-много, беше интерпретацията на Ким за ЧИН, или както го наричаше Ким, манджурския период. Там, в твърдението си за жизнения, напредничав Запад и западащия, статичен Изток беше семето на всичко останало. Оттам беше тръгнал; това беше фокусът, от който всичко останало излизаше като някаква коварна болест, преобразяваща всичко, до което се докосне. Ким не само бе променил историята, той я беше преобразил. Бе превърнал черното в бяло, бялото — в черно. Беше хитро, да, но беше и някак си диаболично.

Тай Чо разтърси глава и се изправи — мислите му бяха предизвикали у него болка. На повърхността всичко това изглеждаше като постижение на светлата страна на Ким — велико свидетелство за блестящ интелект, рожба на значителна ерудиция и забележителна сила на въображението. Ала в действителност то беше израз на тъмното „аз“ на Ким — любопитно изкривен образ, завистлив, почти злобен.

ТАКА ЛИ НИ ВИЖДА ТОЙ? — почуди се Тай Чо. — ТАКИВА ЛИ СА ЗА НЕГО ХАН?

Заболя го дълбоко, защото и той беше ХАН — продукт на света, който Ким така открито презираше. Светът, който би искал да замени със собствената си мрачна фантазия.

Тай Чо потръпна и се изправи, излезе и изключи ЧА. Няма вече, помисли си той, щом чу, че принтерът спря и даде трикратен сигнал, че е свършил. Не, щеше да го покаже на директора Андерсен. Да види как го приемат на свой ред ХУН МАО. А после?

ПОСЛЕ ЩЕ ГО ПОПИТАМ — помисли си Тай Чо и изключи светлината. — ДА. ЩЕ ПОПИТАМ КИМ ЗАЩО ГО Е НАПРАВИЛ.

* * *

На следващата сутрин той стоеше пред директора в канцеларията му с папка с файла под мишница.

— Е, Тай Чо? Какво разбра от него?

Тай Чо се поколеба. Знаеше, че Андерсен говори за боя между Ким и Матиас, и все пак за миг се изкуши да пренебрегне това и просто да му подаде папката.

— Стана точно както казах. Ким отрича да е имало бой. Казва, че Матиас не бил виновен.

Андерсен го изгледа невярващо, подпря се с две ръце на бюрото, наведе се напред и на устните му неочаквано грейна усмивка.

— Няма значение, аз така и така реших проблема. Накарах „Рад Тек“ да извикат Матиас месец по-рано. Наложи се да покрием застраховките за първия месец — докато е малолетен, — но си струва, ако това му попречи да убие Ким, нали?

Тай Чо сведе поглед. Трябваше да се сети, че Андерсен ще го изпревари. Но сега и той щеше да го изненада.

— Добре. Но има и нещо друго, директоре.

Андерсен бавно се отпусна назад.

— Нещо друго ли?

Тай Чо се поклони и му протегна папката.

— Нещо, на което се натъкнах.

Андерсен пое папката, отвори я и извади снопчето листове.

— Ама че тухла — каза той; лицето му се изкриви в гримаса на отвращение. Той беше от онези администратори, които мразеха хартията — беше повече по докладите, записани на касета, които можеше да прослушва с монтирания си магнеглав. Но в този случай алтернатива нямаше: в съкратен вид файлът „Аристотел“ би се лишил от своето богатство, да не говорим за обхвата.

Андерсен прочете заглавната страница и погледна Тай Чо.

— Какво е това? Някаква шега ли?

— Не, не е шега, ШИ Андерсен. Това е нещо, което Ким е съставил.

Андерсен се вгледа в него за момент, отново погледна документа, прелисти няколко страници и спря — нещо, което бе мярнал, беше привлякло вниманието му.

— Значи, знаел си за това?

— Снощи го научих.

Андерсен рязко вдигна поглед. После кимна едва-едва — бе схванал за какво намеква Тай Чо.

— Как е укрил тези файлове?

Тай Чо поклати глава.

— Не знам. Помислих си, че вие бихте могли да поискате сам да го установите.

Андерсен се замисли за миг.

— Да. Да. Това има и по-широко приложение. Ако Ким може да скрие файлове от дублиращата система… — той отново погледна купчината листове. — Но какво точно е това, Тай Чо? Предполагам, че си го чел?

— Да. Прочетох го. Но що се отнася до това, какво е точно… — той сви рамене. — Предполагам, че би могло да бъде наречено „алтернативна история на Чун Куо“. Чун Куо такова, каквото би могло да бъде, ако легионите на ТА ЦИН бяха спечелили битката при Казатин.

Андерсен се разсмя.

— Интересна идея. Това нямаше ли го в снощния филм? — Тай Чо кимна — изведнъж си бе спомнил думите на Ким: „ПАН ЧАО ПОБЕДИ. КАКТО ВИНАГИ.“ Във версията на Ким Пан Чао изобщо не прекосяваше Каспийско море. Нямаше никаква битка при Казатин. Вместо това Пан Чао се срещаше с легата на ТА ЦИН и подписваше договор за дружба. Акт, който осемнадесет века по-късно довеждаше до рухването на империята ХАН в ръцете на неколцина „европейци“, притежаващи по-добри технологии.

— Има и още, много повече, но общата му идея е, че Западът, ХУН МАО, а не ХАН трябва да управляват света.

Директорът преобърна още няколко страници и се намръщи.

— Защо му е да измисля такива работи? Какъв смисъл има?

— Може би упражнение. Игра за раздвижване на интелекта.

Андерсен го погледна отново.

— Х-м-м-м. Доста ми харесва. Хубаво е, че упражнява ума си. Но що се отнася до самата идея… — той затвори папката и я бутна встрани. — Дай да го държим под око, а, Тай Чо? Да внимаваме да не се изплъзне от ръцете ни и да не си губи времето с това. Бих казал, че е достатъчно безобидно, не мислиш ли?

Тай Чо се готвеше да не се съгласи, но забеляза как го гледаше Андерсен. Директорът не искаше да се задълбочава. В сравнение с това, да опази инвестицията си, то беше маловажно. Тай Чо кимна и посегна към папката.

— Не. Остави ми я, Тай Чо. Утре идва ШИ Бердичев. Може да му е забавно да го прегледа.

Тай Чо отстъпи назад и се приготви да тръгва, но Андерсен го повика.

— Още нещо, Тай Чо.

— Да, директоре?

— Реших да продължим със социализацията на Ким. От утре започва работа в леярната.

— От утре?! Не мислите ли… — тъкмо щеше да каже, че според него Ким беше твърде малък, отново забеляза как го гледа Андерсен — изразът на очите му беше съвсем същият. РЕШИЛ СЪМ ГО — казваше той. — НЯМА СМИСЪЛ ДА СПОРИШ. Тай Чо преглътна и се поклони. — Много добре, ШИ Андерсен. Да уредя ли нещата?

Андерсен се усмихна.

— Не. Всичко, вече е уредено. Секретарката ми ще те запознае с подробностите, преди да си тръгнеш.

Тай Чо отново се поклони смирено и заотстъпва.

— И, Тай Чо…

— Да, директоре?

— Не споменавай на никого нищо за този файл, разбра ли ме?

Тай Чо се поклони ниско.

— Разбира се.

* * *

Известно време Ким оглеждаше престилката в ръждив цвят, дадена му от Тай Чо, после отново погледна възпитателя си.

— Какво е това, Тай Чо?

Тай Чо взе нервно да разтребва бюрото си.

— Работното ти ПАУ.

— Работно ли? Но какво ще работя?

Тай Чо все още не смееше да го погледне.

— Започваш работа тази сутрин. В леярната.

Ким замълча за миг, след това кимна бавно.

— Разбирам.

Измъкна се от робата си и надяна широкото ПАУ през глава. Беше просто ПАУ с дълги ръкави с емблема на гърдите — името на Проекта, изписано с бледозелени йероглифи, а под него, с по-малки символи — данните за собственика на Ким — номерът на договора и символът на „Сим Фик“.

Тай Чо го погледна бързо.

— Добре. Ще ходиш там всеки ден от днес нататък. От осем до дванадесет. Часовете ти ще бъдат преместени следобед.

Бе очаквал Ким да се оплаче — новите разпоредби щяха да му струват два часа от свободното му време всеки ден, — но Ким не го показа с нищо. Просто кимна.

— Защо си разтребваш бюрото?

Тай Чо се сепна. Гневът, който бе почувствал, след като прочете файла „Аристотел“, бе стихнал донякъде, но все още се чувстваше възмутен от момчето. Беше си мислил, че го познава. Но беше сбъркал. Файлът бе доказал, че бърка. Ким го бе предал. Дружелюбието му беше като извадената ключалка, скритите му файлове бяха измама. Момчето беше родено в Глината, а родените в Глината по природа си бяха хитреци. Трябваше да го знае. Въпреки всичко го болеше от това, че е сбъркал. Болеше го повече от когато и да било през последните няколко години.

— Подал съм молба да ме преместят на друг пост.

Ким се втренчи напрегнато в него.

— Защо?

— Има ли значение? — не успя да скрие огорчението в гласа си, ала когато се обърна и погледна Ким, се изненада — толкова шокирано и наранено беше момчето.

Гласът на Ким беше тих, странно уязвим:

— Заради сбиването ли?

Тай Чо сведе поглед и прехапа устни.

— Не е имало сбиване, Ким. Нали ми каза, че не е имало.

— Не — думата се чу едва-едва.

Тай Чо вдигна поглед. Момчето не го гледаше, бе извърнало глава леко надясно. За миг го порази мисълта, колко жестоко постъпва, като не обяснява защо се маха. Със сигурност детето заслужаваше поне това. После, докато го гледаше, в лявото око на Ким проблесна сълза и бавно се стече по бузата му.

Никога не беше виждал Ким да плаче. Нито пък, осъзна той, някога наистина бе мислил за него като за дете. Поне не като за истинско дете. Тай Чо за първи път виждаше какъв всъщност е Ким. Колко крехък бе той. Просто едно деветгодишно момче — това беше той — и нищо друго. Сираче. А единственото му семейство на този свят беше той, Тай Чо. Той потръпна, затвори бюрото, доближи се до Ким и коленичи до него.

— Искаш ли да знаеш защо?

Ким не смееше да го погледне. Кимна. Нова сълза се стече бавно по бузата му. Гласът му беше тих, обиден:

— Не разбирам, Тай Чо. Какво съм направил?

Тай Чо помълча за миг. Беше очаквал Ким да посрещне новината студено, безразлично. А какво стана? Усети, че негодуванието му се стопява и разсейва като въздишка, протегна ръце и притисна силно момчето към себе си.

— Нищо — каза той. — Нищо не си направил, Ким.

Момчето потръпна лекичко, после бавно извърна глава и погледна Тай Чо в очите.

— Но тогава защо? Защо си отиваш?

Тай Чо го погледна — търсеше в тъмните очи на момчето доказателство за предателство, някакъв знак, че това отново е разиграване, но там виждаше само болка и неразбиране.

— Видях секретните ти файлове — каза тихо той. — „Брахе“ и „Аристотел“.

Тъмните зеници леко трепнаха, след това Ким сведе очи.

— Разбирам — после отново вдигна очи и загрижеността, с която бяха изпълнени, изненада Тай Чо. — Заболя ли те, докато ги четеше?

Тай Чо потръпна, след това отговори честно на момчето:

— Да. Чудех се защо ли ти е било нужно да създаваш подобен свят.

Очите на Ким се отместиха, после той отново го погледна.

— Никога не съм искал да те нараня. Повярвай ми, Тай Чо. Никога не бих те наранил нарочно.

— Ами файлът? Ким преглътна.

— Мислех си, че Матиас ще ме убие. Той се опита, нали знаеш. Затова оставих онази бележка в книгата. Надявах се, ако ме убият, да я намериш. Но не мислех, че…

Тай Чо довърши вместо него:

— Не мислеше, че ще я намеря, преди да умреш, така ли?

Ким кимна.

— А ето, че те нараних… — той протегна ръка и докосна нежно лицето на Тай Чо, погали го по бузата. — Повярвай ми, Тай Чо. Не съм искал да те нараня. За нищо на света — сълзите препълваха големите му тъмни очи. — Мислех си, че го знаеш. Не го ли виждаше? Поне сега не го ли разбираш? — той се поколеба; крехкото му слабо тяло се разтресе леко, после изговори думите почти шепнешком: — Аз те обичам, Тай Чо.

Тай Чо се разтрепери, след това отново притисна Ким към себе си.

— Тогава е по-добре да остана с тебе, нали?

* * *

Леярната беше дълга, широка зала с висок таван. В средата стояха шест високи, подобни на паяци машини с тумбести основи и дълги „ръце“ на сегменти — всяка се извисяваше на три човешки боя. Отстрани бяха подредени по-малки машини — нито една не беше еднаква с другите, но всички до известна степен приличаха на своите шест еднакви по-големи събратя. Между големите машини в средата и двата реда по-малки покрай стените имаше два конвейера, всеки — с висока лента. Младежи се движеха между машините и ги нагласяха, или стояха на групи и си приказваха — след малко звънецът щеше да им даде сигнал да започнат работа.

Ким бе застанал на вратата и гледаше вътре — веднага бе почувствал странно влечение към машините. Усмихна се и погледна Тай Чо.

— Тук май ми харесва.

Надзирателят беше ХАН — дребен човечец на име Нун, който се кланяше и усмихваше непрекъснато, когато ги водеше към дъното на леярната. Докато вървеше между машините, Ким забеляза, че главите се извръщат към него, и усети по гърба си погледите на младежите, но вниманието му беше насочено към огромните механични паяци, издигащи се до небето.

— Какво е това? — попита Ким надзирателя веднага след като вратата на офиса му се затвори зад тях.

Надзирателят Нун се усмихна принудено и погледна Тай Чо.

— Простете моята неподготвеност, ШИ Тай. Казаха ми за това едва вчера вечерта.

От начина, по който пренебрегна въпроса на Ким, стана ясно, че пристигането на момчето доста го бе изкарало от релси.

— Какво е това? — попита Тай Чо, като натъртено повтори въпроса на Ким. — Момчето иска да знае.

Видя как трепна лицето на Нун — опитваше се да прецени ситуацията. Надзирателят погледна Ким, после леко се поклони на Тай Чо.

— Това са леярски решетки, ШИ Тай. Едно от момчетата след малко ще ви покаже как се работи. Ким… — той се усмихна неискрено на момчето. — Ким ще започне на една от по-малките машини.

— Добре — Тай Чо извади документите от вътрешния джоб на сатененото си сако и ги подаде на надзирателя.

— Трябва от самото начало да разберете, че щом към Ким няма да се отнасят по-различно, отколкото към всяко друго момче, това значи, че към него не трябва да се отнасят зле. Безопасността на момчето е от първостепенна важност. Както ще видите, директорът Андерсен саморъчно е написал бележка, отнасяща се до това.

Видя как споменаването на директора накара Нун да наведе глава и отново си помисли какъв късмет имаше той, че работи в Центъра, където нямаше такива хора. И все пак тук, Горе, беше така и на Ким щеше да му се наложи да го научи бързо. Тук статутът просто значеше повече от интелигентността.

Угризенията, които го бяха обзели в кабинета на Андерсен, го обхванаха отново. Ким беше твърде малък, за да се захваща с това. Твърде уязвим. Тогава бе потръпнал вътрешно — знаеше, че нищо не може да направи. МЕЙ ФА ЦУ — помисли си той. — СЪДБА. Тук поне го нямаше Матиас. Ако не друго, то поне Ким щеше да е в безопасност.

Когато Тай Чо си тръгна, надзирателят отведе Ким при една от най-малките и най-тумбести машини и го повери на грижите на едно приятно на вид момче-ХАН на име Чан Шуи.

Ким гледаше как вратата се захлопва, след това се обърна към Чан Шуи и въпросително вдигна вежди.

Чан Шуи се засмя тихо.

— Той, Нун, си е такъв, Ким. Бързо ще го разбереш. Напъва се колкото се може по-малко. Ако си изпълним плана, той вече е щастлив. Прекарва по-голямата част от деня в стаята си и зяпа екраните. Не че го обвинявам всъщност. Сигурно е ужасно да знае как е стигнал до сегашното си ниво.

— До сегашното си ниво ли?

Очите на Чан Шуи се разшириха от изненада. После той отново се разсмя.

— Извинявай, Ким. Забравих. Ти идваш от Глината, нали?

Ким кимна — изведнъж бе застанал нащрек.

Чан Шуи го забеляза и побърза да го увери:

— Не ме разбирай погрешно, Ким. Какъв си бил, откъде идваш — това изобщо не ме безпокои, както безпокои някои тук — той се огледа преднамерено и Ким осъзна, че момчетата край най-близките машини слушат разговора им. — Не. Значение има единствено какъв си всъщност. И какъв би могъл да станеш. Поне баща ми винаги казва така. А той би трябвало да знае. Изкачвал се е по нивата.

Ким потръпна. БАЩИ… След това лекичко се усмихна и протегна ръка да докосне дългата, тънка ръка на машината.

— Внимателно! — предупреди го Чан Шуи. — Винаги проверявай дали машината е изключена, преди да я докоснеш. Вътре, в електрическите й вериги, има вградени прекъсвачи, но те не са абсолютно безопасни. Можеш да се изгориш гадно.

— Как работи?

Чан Шуи се вгледа в Ким.

— Ти на колко си години, Ким?

Ким го погледна.

— На девет. Така разправят.

Чан Шуи сведе поглед. Самият той беше на осемнадесет, а най-малкото момче тук — на шестнадесет. Ким изглеждаше на пет, най-много на шест години. Но те си бяха такива. Беше виждал и преди един-двама от тях. Ала сега за първи път го бяха назначили за „бавачка“ на такова момче.

Приглушените, кухи тонове на звънеца изпълниха леярната. Момчетата мигом спряха да приказват и тръгнаха към машините си. Включиха съседната машина и се разнесе леко жужене, а щом и останалите започнаха да се включват, то прерасна в бръмчене.

— Доста е приятно тук — обърна се отново Ким към Чан Шуи. — Мислех си, че ще е по-шумно.

Младият ХАН поклати глава, приведе се напред и включи и тяхната машина.

— Казват, че могат да ги направят абсолютно безшумни, само че открили, че това увеличава броя на злополуките. Ако ти бръмчи, не можеш да я забравиш, нали?

Ким се усмихна, зарадван на практическата логика на това твърдение.

— В това има поука, не мислиш ли? Да не се правят нещата прекалено съвършени.

Чан Шуи сви рамене и започна да обяснява.

Контролните бутони бяха много прости и Ким ги овладя веднага. След това Чан Шуи измъкна една стройна стъкленица от купчината до контролното табло.

— Какво е това?

Чан Шуи се поколеба, после му я подаде.

— Внимавай с нея. Това е лед. Или поне съставките на леда. Поставя се ей там — той посочи мъничка дупчица отдолу на контролното табло. — Тези неща това правят. Изплитат паяжини от лед.

Ким се засмя — образът му бе харесал. След това погледна прозрачната стъкленица, взе да я оглежда и обръща из ръцете си. Вътре имаше прозрачна течност с бледосинкав цвят. Той я подаде на Чан Шуи и внимателно загледа как той взе нещо, което нарече „шаблон“ — тънка карта, маркирана с опознавателен код на английски и на мандарин, — и го пъхна в процепа на таблото. „Шаблонът“ беше основната компютърна програма, която задаваше на машината необходимите инструкции.

— Ами ние какво ще правим? — попита Ким с изражение, което сякаш казваше: „Това ли било?“ Беше ясно, че е очаквал да управлява ръчно решетката.

Чан Шуи се усмихна.

— Ще гледаме. И ще проверяваме дали всичко е наред.

— Ама случва ли се някога нещо?

— Не много често.

Ким се намръщи — не разбираше. Край машините в леярната сновяха към стотина момчета, а пък бяха достатъчни дузина, може би и по-малко. Нямаше никакъв смисъл.

— Всички ли Горе така се щурат?

Чан Шуи го погледна.

— Щурат ли? Какво искаш да кажеш?

Ким се вгледа в него, после забеляза, че той не го разбра. И това тук беше в реда на нещата. След това се огледа и забеляза, че много от момчетата, работещи на по-малките машини, носят шлемове на главите си, а тези на централните решетки си бърбореха и ги поглеждаха само от време на време.

— Никога ли не ти писва?

Чан Шуи сви рамене.

— Това е работа. Не смятам да кисна вечно тук.

Ким гледаше как машината се раздвижи, „ръцете“ й започват да се разгъват и да оформят люлка във въздуха. После се разнесе внезапен съсък и всичко започна.

Беше красиво. За миг пространството между „ръцете“ остана празно в следващия миг там затрепка нещо. Той потръпна, след това запляска радостно с ръце.

— Хитро, а? — усмихна му се Чан Шуи, след това с една ръка вдигна широкия стол от решетката. Напълно прозрачен, той блестеше мокро на светлината, идваща отгоре. — Виж го — подаде го той на Ким.

Като по-голямата част от мебелировката Горе той не тежеше никак. Или почти никак. И все пак на пипане беше твърд, нечуплив.

Ким подаде стола на момчето и погледна паякообразната машина с ново уважение. Въздушни струи от „ръцете“ насочваха фините нишки от течност — те се изстрелваха от основата на машината, но въздухът само определяше формата.

Погледна Чан Шуи, изненадан, че той не го разбира — че така наготово е приел обяснението им защо машините жужат. Те не жужаха, за да накарат операторите си да не забравят, че са включени; вибрациите на машината си имаха своя функция. Тя изпращаше вълни — като тона на звънец или докосната струна, — ала вълни съвършени, неизкривени. Неоформеният лед се поемаше от тези вълни и оформяше кожа като повърхността на сапунен мехур, но милион пъти по-яка, защото бе оформена от хиляди мънички гънки, формирани от онези вълни.

Ким веднага забеляза красотата на процеса. Забеляза как тук са се събрали Изтокът и Западът. ХАН са знаели за тези вълни още през V в. пр.н.е. — разбирали са и са използвали законите на резонанса. Бе виждал образец на една от техните „купи с чучурче“, която, щом потъркаш дръжките й, оформяше съвършена вълна — проблясващ, съвършен воден конус, издигащ се на половин ЧИ над бронзовия ръб на водата. Машината обаче — кибернетичните й елементи, програмирането й, дори и основната й схема — бе продукт на западната наука. ХАН бяха изоставили този път хилядолетия преди Западът да го открие и да го последва.

Ким се огледа — от всички страни край него изникваха форми. Маси, шкафове, пейки, столове. Приличаше на магия. Момчетата щъкаха между машините, събираха предметите и ги слагаха на бавнодвижещите се плата, които идваха по конвейерите, висящи на кабели от релсите горе. В дъното, зад вратата, през която бе дошъл Ким, беше бояджийницата. Оттам мебелите вече излизаха готови — неизтриваемата боя се свързваше с леда — и се опаковаха за експедиция.

В десет часа имаше почивка. Трапезарията беше отдясно, а от нея се влизаше в съблекалня с тоалетни и душове. Чан Шуи разведе Ким, после го настани на една маса и му донесе ЧА и сойсвинска наденичка.

— Е-хе, тоя път са ни пратили джудже!

Избухна силен смях. Ким се обърна изненадано и видя срещу себе си лице — лицето на набит младеж с дебел врат, с ниско подстригана тъмна коса и плосък нос. Беше ХУН МАО — бледата му, нездрава кожа беше цялата в пъпки. Гледаше Ким войнствено, а гадната тъпота на изражението му се уравновесяваше от злобата в очите му.

Чан Шуи, който седеше до Ким, се наведе нехайно напред — държанието на новодошлия изобщо не му правеше впечатление.

— Изчезвай, Янко. Иди си играй с някого другиго тъпите игрички, а нас ни остави на мира.

Янко изфуча презрително. Обърна се към групичката момчета, събрали се зад него, и се усмихна, после се обърна отново и впери поглед в Ким, без да обръща никакво внимание на Чан Шуи.

— Как се казваш, миши гъз?

Чан Шуи докосна Ким по ръката.

— Не му обръщай внимание, Ким. Ако го направиш, само ще си навлечеш неприятности — той погледна другото момче. — СЕ ЛИ НЕЙ ИЕН, Янко. — „Як на вид, слаб отвътре.“ Това беше традиционното китайско отпъждане на нахалниците.

Ким сведе поглед — мъчеше се да сдържи усмивката си. Но Янко се наведе заплашително напред.

— Не ми пробутвай тия жълти лайна, Чан. Мислиш се за много умен, а, да те… Е, един ден ще си получиш своето, обещавам ти го.

Чан Шуи се засмя и посочи камерата над тезгяха.

— По-добре внимавай, Янко. Чичо Нун може и да ни гледа. И тогава ще нагазиш в лайната, нали така?

Янко го изгледа кръвнишки, побеснял, после отмести поглед към Ким.

— Шибан миши гъз!

Отзад се разля вълничка от смях и Янко изчезна. Ким гледаше как младежът се затътри нанякъде, след това се обърна към Чан Шуи:

— Той винаги ли е такъв?

— През по-голямата част от времето — Чан Шуи отпи от своя ЧА, замисли се за миг, после погледна Ким и се усмихна. — Но ти не се притеснявай. Ще се погрижа да не те закача.

* * *

Бердичев се облегна в креслото на Андерсен и огледа стаята.

— Нещата вървят добре, надявам се?

— Много добре, ваша светлост — поклони се Андерсен; знаеше, че Бердичев говори за момчето и че изобщо не се интересува от собственото му благополучие.

— Чудесно. Мога ли да видя момчето?

Андерсен продължаваше да стои с наведена глава.

— Боя се, че не, ШИ Бердичев. Поне не в момента. Тази сутрин започна социализацията му. Както и да е, в един часа той ще се върне, ако нямате нищо против да изчакате.

Бердичев отначало не каза нищо, явно разочарован от подобно развитие на нещата.

— Не мислите ли, че малко сте поизбързали, директоре? — той вдигна очи и изгледа предизвикателно Андерсен.

Андерсен преглътна. Бе решил да не казва нищо за инцидента с Матиас. Само щеше да разтревожи ненужно Бердичев.

— Ким е особен случай, както знаете. С него трябва да се действа по-различно. Обикновено и през ум не би ни минало да пратим толкова малко момче навън, но решихме, че ще се получи голямо неравновесие, ако оставим интелектуалното му развитие изпревари твърде много социалното.

Зачака напрегнато. След малко Бердичев кимна.

— Разбирам. А взели ли сте специални мерки, за да сте сигурни, че ще се отнасят към него както трябва?

Андерсен се поклони.

— Лично съм се погрижил за това, ШИ Бердичев. Ким е в ръцете на един от най-доверените ми хора — надзирателя Нун. Лично съм му дал наставления да се грижи добре за момчето.

— Добре. А сега ми кажи има ли нещо, което трябва да знам?

Андерсен се втренчи в Бердичев — за миг се зачуди възможно ли е да знае нещо. После се отпусна.

— Има едно нещо, ваша светлост. Нещо, което вероятно ще намерите за много интересно.

Бердичев леко повдигна брадичка.

— Нещо, свързано с момчето, надявам се.

Андерсен припряно кимна.

— Да. Разбира се. Нещо, което е написал в свободното си време. Един файл. По-скоро, цяла серия файлове.

Лекото движение на Бердичев напред издаде интереса му.

— Що за файл е това?

Андерсен се усмихна и се обърна. Секретарят се появи по сигнал и му подаде папката. Откакто Тай Чо бе привлякъл вниманието му към това, той бе добавил и субфайловете и купчината листове сега бе почти два пъти по-голяма отпреди. Обърна се отново към Бердичев, прекоси стаята и постави папката на бюрото пред него. После отстъпи с поклон.

— Файл „Аристотел“ — прочете на глас Бердичев и вдигна първите няколко листа. — Истинската история на западната наука — той се засмя. — Кой го казва?

Андерсен се засмя в отговор.

— Съгласен съм, много е забавно. Но е и омагьосващо. Способността му да възприема идеи и да ги екстраполира. Просто широтата на погледа му…

С рязък жест Бердичев го накара да млъкне, после преобърна страницата и се зачете. След миг вдигна поглед.

— Бихте ли ми донесли ЧА, директоре?

Андерсен понечи да се обърне и да даде нареждания на секретаря си, когато Бердичев го прекъсна:

— Бих предпочел сам да ми го донесете, директоре. Това би ми осигурило няколко мига да прегледам този материал.

Андерсен се поклони ниско.

— Както кажете, ваша светлост.

Бердичев изчака човекът да се махне, облегна се назад, махна очилата си и ги избърса със старомодната памучна кърпичка, която пазеше за тази цел в джоба на атлазеното си сако. След това вдигна прочетения от него лист и отново го погледна. Нямаше никакво съмнение. Това беше. Истинското. Онова, фрагменти от което изкопаваше вече цели петнадесет-двадесет години. И ето го сега — пълно и завършено!

Искаше да се смее, искаше му се да се разридае от радост, но знаеше, че скритите камери наблюдават всяко негово движение, затова демонстрира отегчение и липса на интерес. Прелисти папката, сякаш му беше само донякъде интересно, но зад маската, която сложи на лицето си, усещаше как вълнението кипи в него, бушува като огън в кръвта му.

Откъде, в името на всички богове, Ким бе докопал това?! Дали го беше измислил? Не. Бердичев моментално отхвърли тази мисъл. Ким НЕ МОЖЕШЕ да го е измислил. Само един поглед към определени подробности му беше достатъчен, за да разбере, че е истина. Например, онази част за Шарлеман и Свещената Римска империя. А и този откъс за фамилията Медичи. Ами тук — за дългосрочните ефекти от голямата морска битка при Лепанто — опустошението на средиземноморските гори и последвалия подем в корабостроенето в Балтика, където дървеният материал е бил достатъчен. Да. Преди бе виждал парченца от това — части от пъзела, — но тук картината беше пълна.

Потръпна. Андерсен беше глупак. И слава Богу. Не знаеше какво притежава. Бердичев сведе очи и потисна смеха, изникнал неканен на устните му. Богове, искаше му се да литне! Погледна отново заглавната страница. Файл „Аристотел“. Да! Оттам започваше всичко. От логиката на гърците, основаваща се на „да/не“.

Потупа купчината листове, после отново ги прибра в папката. Какво да направи? Какво да направи? Самото притежаване на подобна информация беше подсъдно. За него наказваха със смърт.

На вратата се почука.

— Влез!

Андерсен се поклони и остави подноса отстрани на бюрото, доста далеч от папката. След това наля ЧА в купичка и я протегна с леко сведена глава.

Бердичев пое купичката, отпи и я остави.

— Колко хора знаят за това, директоре?

Андерсен си позволи мъничка усмивчица.

— Четирима, включително вие и Ким, ваша светлост.

— Възпитателят на момчето… Тай Чо, нали така беше? Предполагам, че той е четвъртият?

— Точно така, ваша светлост. Но вече съм му наредил да не го споменава на никого другиго.

— Добре. Наистина много добре. Защото искам веднага да унищожите тези файлове. Разбрахте ли ме?

Усмивката на Андерсен пресъхна, заменена от израз на пълно смайване. Беше си помислил, че Бердичев ще е доволен.

— Извинете?

— Искам всяко доказателство за тази глупост да бъде унищожено веднага, разбрахте ли, директоре? Искам файловете да се изтрият и искам да предупредите Ким повече да не се впуска в подобни безполезни измислици — той яростно плесна по папката и накара Андерсен да подскочи. — Не разбирате колко много ме безпокои това. Вече имам няколко доста сериозни възражения срещу цялото начинание, особено що се отнася до безопасността на момчето. Разбрах например, че е имало някакво сбиване и се е наложило да изгоните едно от по-големите момчета. Прав ли съм?

Андерсен пребледня и се поклони, чудейки се кой ли е шпионинът на Бердичев.

— Да, така беше, ваша светлост.

— Да… А сега и това — Бердичев млъкна за миг, ала в мълчанието му се долавяше заплаха. Целта на днешното му посещение беше да направи последната вноска по договора на Ким. Досега не бяха го споменавали, но ето че опря и до това. — Според мене условията на нашия договор не се спазват напълно. По ваша вина, директор Андерсен. Не сте успели да предпазите адекватно моята инвестиция. При тези обстоятелства съм задължен да настоявам за… компенсация. Може би за намаляване на вноската.

Андерсен сведе още повече глава. Тонът му бе извинителен:

— Боя се, че не аз решавам тези неща, ШИ Бердичев. Всички проблеми по договора трябва да се отнасят към Съвета.

Погледна Бердичев — очакваше гняв, но главата на „Сим Фик“ се усмихваше.

— Знам. Говорих с тях, преди да дойда тук. Съгласиха се на намаление от 100 000 юана — той подаде документа на Андерсен. — Разбирам, че трябва само вашият подпис, за да бъде валиден.

Андерсен потрепери, потискайки изблик на гняв, след това се поклони, взе четката от поставката и се подписа.

— Ще го проверим по-късно — усмивката на Бердичев се стопи. — Но що се отнася до файловете, направете каквото ви казвам. Чухте ли ме?

— Разбира се, ваша светлост.

Той протегна ръка към папката, но Бердичев я задържа.

— Ще запазя това копие. Бих искал психиатрите на моята компания да го оценят. Веднага щом свършат, ще го унищожат.

Андерсен го изгледа, зяпнал от почуда, после припряно отстъпи крачка назад.

— Сигурен съм… — започна той, след това млъкна и сведе глава.

— Добре — Бердичев протегна ръка към чайника. — Донесете още една купичка, директоре. Май имате да прибирате пари от мене.

* * *

— Ей, мишето гъзле, как сме тази сутрин?

Ким не откъсваше очи от чинията си, пренебрегвайки застаналата до него едра фигура на Янко. Чан Шуи бе отишъл до тоалетната — беше казал, че се връща след минутка, но Янко го бе забелязал и бе решил, че това е неговият шанс.

Усети ръката на Янко да стиска рамото му — все още не много силно, но достатъчно, за да го накара да се напрегне. Отърси се, после протегна ръка да си вземе бисквита. Но Янко я грабна от ръката му, натъпка я със смях в устата си и след това грабна купичката с ЧА на Ким.

Ким застина. Чу как се хилят приятелчетата на Янко; не можеше да обърка последвалия звук — онзи се бе изхрачил в купичката му.

Янко тресна купичката пред него и здраво го сръга.

— Пий, миши гъз! Трябва да се поддържаме силни, нали така?

Глупавото хилене отново избухна зад Янко. Ким погледна купичката. Гадна зеленикава храчка плуваше по повърхността на ЧА.

Ким се взря в нея за миг, после се извърна на стола си и погледна Янко. Онзи беше висок горе-долу два пъти колкото него. В сравнение с него Матиас изглеждаше слабак. Но за разлика от Матиас не беше опасен. Беше просто слабохарактерен, тъп и малко хахо.

— Ходи си го начукай, пръдльо — каза Ким достатъчно тихо, така, че само Янко да го чуе.

Янко изрева, сграбчи Ким, повдигна го от стола и навря купичката в лицето му.

— Пий, лайно такова! Пий, че иначе лошо ти се пише!

— Остави го!

Янко се обърна. Чан Шуи се беше върнал и бе застанал в дъното на стаята. Няколко от момчетата нервно поглеждаха към камерите, сякаш очакваха Нун да влезе и да прекрати всичко това. Но повечето от тях познаваха Нун достатъчно, за да се сетят, че той сигурно си е пуснал някой порностим и изобщо не поглежда какво става в столовата.

Янко пусна Ким и с преувеличено внимание остави купичката да падне на земята. Тя издрънча върху твърдите плочки.

— По-добре почисти, миши гъз. Преди да ти се е случила някоя беля.

Ким погледна Чан Шуи с лека усмивка, след това тръгна към тезгяха за четка и лопатка.

Когато се върна, Чан Шуи все още стоеше там.

— Не си длъжен да го правиш, Ким.

Ким кимна, ала все пак се наведе и засъбира разпръснатите парчета. Погледна Чан Шуи.

— Защо и тях не ги правят от лед?

Чан Шуи се засмя, коленичи и се захвана да му помага.

— Пил ли си някога ЧА от ледена купичка?

Ким поклати глава.

— Отврат! По-гадно е от храчката на Янко! — Чан Шуи се доближи до него и прошепна: — Ама ти какво му каза, Ким? Никога не съм го виждал толкова бесен!

Ким повтори каквото беше казал.

Чан Шуи избухна в смях, после млъкна.

— Хубаво. Но ще е по-добре отсега нататък да се пазиш, Ким. Той е глупак и пръдльо, но не иска да си загуби престижа. Когато ходя да пишкам, и ти ще идваш с мене. И майната му какво ще си мислят за нас ония копелета.

* * *

Когато Тай Чо го посрещна точно след дванадесет, придружаваха го двама стражи.

— Какво става? — попита Ким, щом излязоха навън.

Тай Чо му се усмихна окуражително.

— Всичко е наред, Ким. Просто мярка, за която настоя директорът. Загрижен е за безопасността ти извън Центъра, това е всичко.

— Значи ще идват всеки ден с тебе.

Тай Чо поклати глава.

— Не. За леярната не е нужно, но този следобед ще ходим на едно специално място, Ким. Има нещо, което искам да ти покажа. За да сме си съвсем наясно, ако така предпочиташ.

— Не те разбирам.

— Знам. Но ще разбереш. Поне след това ще го разбереш доста по-добре.

Изкачиха нови дванадесет палуби — цели сто и двадесет нива — и стигнаха в сърцето на Средните нива, на ниво 181. Щом излезе от асансьора, Ким веднага забеляза колко по-различно е тук от нивото, на което се намираше леярната. Тук беше по-чисто, по-подредено, по-малко претъпкано — дори хората сякаш крачеха по-спокойно, по-уверено.

Изчакаха при бариерата на охраната, където провериха пропуските им, после влязоха. Един чиновник ги поздрави и ги поведе по коридор, след това — по тясно стълбище към панорамна галерия, разделена от залата отдолу чрез плоскост от прозрачен лед.

В залата долу бяха подредени пет бюра в свободен полукръг. Отпред имаше столове, групирани привидно наслуки. Петима белокоси ХАН седяха зад бюрата, а пред всеки имаше малък комуникатор или портативен компютър.

— Какво е това? — тихо попита Ким.

Тай Чо се усмихна и посочи двата стола отпред. Седнаха, после той се обърна към Ким и обясни:

— Това е палубен съд, Ким. Веднъж седмично те се събират на всички нива. Това е начинът на ХАН да раздават правосъдие.

— А… — Ким знаеше теорията, на която се основаваше правосъдието на ХАН, но никога не я беше виждал в действие.

Тай Чо се наведе напред.

— Забележи колко неофициално е всичко, Ким. Колко спокойно.

— Семейна работа — доста докачено каза Ким.

— Да — кимна веднага Тай Чо. — Така е.

Гледаха как залата се пълни, докато не остана и един свободен стол и се наложи закъснелите да клекнат или да седнат на пода.

После всичко започна, без изобщо никой да призовава към ред. Един от възрастните мъже се наведе през бюрото си и заговори — гласът му се издигна над общото бъбрене. Останалите гласове утихнаха и накрая остана да звучи само гласът на стареца.

Четеше обстоятелствата около първия случай. Двама братовчеди се бяха сбили. Шумът събудил съседите и те се оплакали на палубната охрана. Старецът се огледа — търсеше с очи двамата младежи ХАН. Те веднага станаха.

— Е? С какво ще се оправдаете?

Зад тях един старец — белокос като съдиите, със сплетена дълга брада — стана и се обърна към съдията:

— Простете, ХСИЕН съдия Хон, но може ли аз да говоря? Аз съм Йюн Пи-Чу, глава на фамилия Йюн.

— Трибуналът очаква да ви изслуша, ШИ Йюн.

Старецът се поклони благодарно, изведе двамата си праплеменници пред бюрата и ги накара да се съблекат голи до кръста. Гърбовете им бяха нашарени от скорошно наказание — бой с камшик. Накара двамата младежи да се обърнат, за да си покажат гърбовете първо на съдиите, после — и на събралата се публика. След това им нареди да се върнат на местата си и се обърна с лице към съдиите.

— Както виждате, уважаеми съдии, праплеменниците ми бяха наказани за своята глупост. Но остава фактът, че сме притеснили нашите съседи. С оглед на това им предлагам компенсация от шестстотин юана, които да се разделят по равно между пострадалите.

ХСИЕН съдия Хон се поклони доволен и погледна зад стареца.

— Бих помолил ищците да станат.

Трима мъже станаха и се представиха.

— Приемате ли щедрата компенсация на ШИ Йюн?

И тримата кимнаха — двеста юана си бяха пари.

— Чудесно. Значи всичко е уредено. Ще платите на чиновника, ШИ Йюн.

Без никаква пауза, още преди старецът да си е седнал на мястото, друг съдия зачете обстоятелствата по втория случай. Отново бяха замесени двама младежи, но този път ги обвиняваха в неприлично поведение. Били пияни и изпочупили няколко магнолиеви дръвчета.

По молба на съдията двамата се изправиха. Бяха ХУН МАО, прилично облечени, подстригани в стила на ХАН.

— Е? — попита съдията. — С какво бихте се оправдали?

Двамата сведоха глави. Единият погледна другия, той преглътна, вдигна поглед и заговори от името и на двамата:

— Уважаеми съдии, за нашето държание няма никакво извинение и ние дълбоко се срамуваме от стореното. Поемаме пълна отговорност за действията си и бихме разбрали напълно уважаемите съдии, ако приложат към нас максимална строгост. Бихме ви помолили обаче да вземете под внимание образцовите ни досега досиета и скромно молим да приемете и характеристиките, дадени ни от нашите работодатели. Предлагаме да покрием напълно щетите и тъй като сме нанесли повреда на хармонията на нашата община, молим да ни бъде възложен и едномесечен доброволен труд в полза на общината.

Съдията се спогледа набързо с колегите си — всички те кимнаха и отново се обърнаха към двамата младежи.

— Прочетохме характеристиките, дадени от работодателите ви, вземаме под внимание и образцовото ви досега поведение. Вижда се, че се срамувате, разкаянието ви също е очевидно. Ето защо, при тези обстоятелства ние приемаме вашите предложения, а срокът на обществената ви служба ще бъде съкратен на две седмици. Ала ако някога се изправите втори път пред този трибунал по подобно обвинение, резултатът ще бъде незабавно изпращане на по-ниско ниво. Разбрахте ли?

Двамата се поклониха ниско и се спогледаха.

Последваха още два случая. Първият беше обвинение в кражба. Двама мъже твърдяха, че трети ги е ограбил, но филмът, заснет от охраната, показа, че обвиненията са фалшиви. Двамата мъже, протестиращи бурно, бяха задържани от стражите и осъдени. Осъдиха ги на преместване пет палуби надолу. Сред хленченето на двамата мъже и на техните семейства и радостните възгласи на несправедливо обвинения човек и семейството му пропуските на двамата бяха отнети и ги отведоха.

Четвъртият случай бе обвинение срещу мъж на средна възраст, нападнал бащата на жена си. И двете семейства бяха в съда и за първи път във въздуха се усети истинско напрежение.

Случаят беше спорен и явно нямаше начин да се разреши. И двамата мъже, изглежда, бяха дълбокоуважавани членове на общността. И двамата се заклеха, че казват истината. Нямаше филм на охраната, който този път да разреши проблема, нито пък безпристрастни свидетели.

Съдиите се съвещаваха известно време, после ХСИЕН съдия Хон извика двамата мъже отпред. Първо се обърна към по-възрастния:

— Откъде започна този спор?

Съдията Хон беше търпелив. В края на краищата, беше въпрос на престиж. През следващия половин час той бавно и хитро измъкваше нишките на обстоятелствата на дневна светлина. В дъното на всичко беше тривиалното подмятане — казана не на място забележка, че жената на по-младия била също като майка си — мързелива. Това било казано в момент на афект, по време на разправия за нещо съвсем друго, но старата жена страшно се обидила и призовала мъжа си да защити честта й.

— И двамата ли мислите, че не можете да се разберете помежду си? Вие, ШИ Тен — той погледна младия. — Наистина ли смятате тъща си за мързелива? Наистина ли толкова малко уважавате майката на жена си?

ШИ Тен сведе глава, после я поклати.

— Не, съдия Хон. Тя е добра и достойна жена. Онова, което казах, го казах, без да мисля. Не исках да кажа това. Аз… — той се поколеба, след това погледна тъста си. — Безрезервно се извинявам за болката, която причиних на семейството му. Уверявам го, че не е било умишлено.

Съдията Хон погледна стареца и веднага забеляза по осанката му, че е доволен. Спорът им бе приключил. Но съдията не беше свършил с двамата мъже. Той ядосано се наведе напред.

— Отвратен съм, че двама толкова добри, свестни мъже идват при мене заради такова… дребно счепкване! И двамата трябва дълбоко да се засрамите, задето сте позволили да се стигне дотук!

И двамата приведоха засрамено глави. В залата цареше мъртва тишина. Съдията продължи:

— Добре. При това положение ви глобявам и двамата по петстотин юана, задето губите времето на съда — той изгледа строго двамата мъже. — Ако пак чуя нещо подобно, пак ще ви извикам тук. И тогава, гарантирам ви, ЧУН ЦУ, никак няма да ви хареса.

Двамата „джентълмени“ се поклониха ниско, след това покорно се отправиха към касиера да си платят глобите.

Тай Чо са обърна към ученика си:

— Е, Ким? Все още ли мислиш, че ХАН се справят толкова лошо?

Ким сведе засрамено очи. Откритието на Тай Чо бе усложнило отношенията им. Щеше да е по-лесно, ако можеше да каже: „НЕ, НЕ АЗ СЪМ ИЗМИСЛИЛ СВЕТА, ЗА КОЙТО ТИ СИ ЧЕЛ“, но понякога истината беше по-странна от лъжата и много по-трудна за възприемане.

— Никога не съм смятал, че ХАН се справят зле, Тай Чо. Каквото и да си мислиш, аз ви смятам за високоцивилизован народ.

Тай Чо се вгледа в него, след това сви рамене и отново погледна надолу, към залата. Тълпата се бе разпръснала и бяха останали само петимата съдии, които си приказваха и си събираха нещата. Тай Чо се замисли за миг, после се усмихна и отново погледна Ким.

— Чун Куо няма затвори. Разбра ли го, Ким? Ако някой иска да се държи зле, негова воля, но не и сред тези, които искат да се държат добре. Подобен човек трябва да намери своето ниво. Смъкват го надолу.

Той млъкна, след това кимна на себе си.

— Тази система е хуманна, Ким. Най-жестоките наказания са запазени за престъпленията срещу личността. Може и да сме търговци, но не всичките ни ценности са продажни.

Ким въздъхна. Това беше пряко свързано с нещо във файла — за алчните и покварени ХОЙ ПО, или хопи, както ги наричаха европейците, които бяха управлявали търговията в Кантон през XIX век. Не бе целял забележката му да важи за всички ХАН, но виждаше колко лесно се бе объркал Тай Чо.

ПРОКЛЕТ ДА Е МАТИАС! ПРОКЛЕТ ДА Е ОНЗИ, КОЙТО Е ОСТАВИЛ НА МЕНЕ ДА ОТКРИЯ И ДА СЪБЕРА ТЕЗИ ФАЙЛОВЕ!

Тай Чо продължи:

— Естествено, има и изключения. Предателство спрямо Танга например се наказва със смърт. Предателят и цялото му семейство до трето поколение. Но нашата система е справедлива, Ким. Тя работи за онези, които искат тя да работи. За останалите има други нива на съществуване. В Чун Куо човек трябва да намери собственото си ниво. Това не е ли справедливо?

Изкуши се да го оспори, да попита дали тя е справедлива за родените в Мрежата или в Глината като самия него, но в края на краищата след всичко, което бе причинил на Тай Чо неговият файл, усети, че ще е грубиянско да влиза в спор. Погледна към съдиите.

— Онова, което видях днес, ми се стори справедливо, Тай Чо.

Тай Чо погледна Ким и се усмихна. Не беше пълна капитулация, но все пак момчето си беше добро. Много добро даже. Когато се усмихваше например — имаше невероятно искрена усмивка, усмивка, идваща от самите му дълбини. Тай Чо подсмръкна и кимна на себе си. Разбра, че е приел всичко това твърде лично. Да, сега го разбираше. Ким говореше за системи. За философии. Беше се оставил абстракцията да го увлече. И въпреки това не беше прав.

— А за файловете, Ким… Трябваше да кажа на директора.

Ким го погледна и присви очи.

— И?

Тай Чо сведе глава.

— Той заповяда да ги унищожа. Трябва да забравим, че изобщо някога са съществували. Разбра ли ме?

Ким се засмя и сведе глава.

— Заповядано ми е да забравя?!

Тай Чо го погледна, внезапно разбрал. После се засмя.

— Ами да. Изобщо не бях се сетил, че…

ДА ЗАБРАВЯ — помисли си Ким и пак се разсмя — с дълбок, сърдечен смях. — КАТО ЧЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ.