Дейвид Уингроув
Средното царство (10)

Глава 6
Светлина в мрака

Първото, което видя, беше мракът. Мракът покриваше Глината като боя. Разтопяваше формите и ги отливаше наново — смъртоносно живи. Простираше се и навътре, и навън; беше едновременно и жив, и най-мъртвото от всички неща. Дишаше, ала и задушаваше.

За мнозина той бе единственото, което познаваха. Единственото, което някога щяха да познаят.

Селището бе построено на билото на нисък хълм — разпрострели се грозни, разкривени силуети, осеяли стръмния склон. Старите порутени развалини стърчаха сред отломките, черно върху черно, мракът разяждаше самата им форма. Стените на къщите не бяха по-високи от човешки бой, зидовете бяха меки, влажни на пипане. Покриви нямаше, тавани също, но тук те и не бяха нужни. Сред мрака на Глината дъжд никога не падаше.

Мракът изглеждаше плътен, непрогледен. Бе като покров, застлал ширналия се първичен пейзаж. И все пак тук имаше и светлина.

Над сенчестата равнина таванът се простираше от хоризонт до хоризонт, подпиран от огромни сребърни колони, излъчващи меко, бледо сияние, сякаш бяха живи. Мътни лъчи светлина пресичаха изкуственото небе; фалшиви, подредени звезди следваха дебелите тръби и кабели — защото тук таванът беше под, а над него се простираше огромният Град — друг свят, запечатан свят, издигащ се над утробния мрак тук отдолу.

Глината. Това място бе враждебно към живота, и все пак тук, сред мрака, животът избуяваше с пълна сила — зловещи разкривени форми, множащи се в неприлично изобилие. Тъмната равнина гъмжеше от първичен, груб живот.

Ким се събуди от лош сън; страхът здраво притискаше гърдите му. Инстинктът го накара да замръзне на място, после бавно, крадешком се обърна по посока на звука и повдигна мазния парцал, с който бе завит. Веднага долови миризмата — тъкмо тя го бе накарала да застане нащрек, щом се събуди. НЕПОЗНАТИ… Непознати тук, в самото сърце на лагера.

Нещо не беше наред. Страшно не беше наред.

Придвижи се към ръба на зида, зад който бе легнал, и надникна над него. Онова, което видя, го накара да настръхне от страх. Двама от неговото племе лежаха наблизо на земята, с размазани черепи, някой бе извадил мозъците им. Малко по-нататък трима души — непознати, натрапници — се бяха надвесили над още един труп. Изрязваха плът от ръката и от бедрото му и тихичко се смееха, докато дъвчеха. На Ким му потекоха слюнки, ала страхът бе по-силен.

Единият от непознатите се обърна и погледна право към мястото, където се криеше Ким. Той притвори очи и застина абсолютно неподвижен — знаеше, че ако не мърда, онзи няма да го забележи. Така и излезе. Човекът огледа постройките и отново се захвана да дъвче — лицето му се кривеше, докато ръфаше суровото месо.

За миг Ким престана да мисли — превърна се в куха костена черупка. После нещо се пробуди в него и изпълни празнотата. Обърна се — движеше се болезнено бавно, мускулите го боляха от напрежението. Изкатери се върху прогнилия зид, като всеки миг се молеше той да не се срути под тежестта му и да го издаде. Но зидът издържа. После бавно, много бавно се спусна по студените широки стъпала в мазето на къщата на Бакси.

В далечния му ъгъл той спря и вдигна от земята няколко камъчета. Зашари мълчаливо с пръсти из плътния мрак — търсеше нещо. Ето го! Пръстите му напипаха плата и внимателно измъкнаха вързопа из мекия прах. Ким потръпна — вече знаеше какво има вътре. Нещата на Бакси. Неговите съкровища. Той изобщо не би трябвало и да знае за тях. Ако знаеше, Бакси щеше да го убие.

Ким дръпна възела и го развърза, после разви кърпата, надмогващи страха си. Другият Ким — другото му „аз“ — бе надделяло.

Изправи гръб и коленичи, взирайки се сляпо в предметите, скрити във вързопа; обзе го странно чувство, сякаш му се повдигаше. Затвори очи за миг — главата му бе замаяна; после усети, че му минава и отново отвори очи. Чувстваше се някак по-различен — някак… променен.

Разпръсна предметите, после вдигна всеки поотделно, опипа го и го подуши; новопробудената част от него обмисляше всеки от тях, преди да го остави отново на земята.

Мътно огледало, по-голямо от дланта му, пукнато от горе до долу. Тясна тръбичка, пълна с някаква течност със странен, сладникав мирис. Още една тръбичка, този път дървена, дълга колкото ръката му до лакътя, с малки дупчици, пробити по цялата й дължина. Единият й край бе отворен, а другият разцепен и запечатан.

Имаше и малко стъклено кълбо, тежко и хладно на пипане. И една ръкавица, твърде голяма за ръката му — пръстите бяха дебело подплатени отгоре, сякаш ставите им бяха подпухнали.

Два наниза гладки мъниста лежаха там на купчинка, оплетени. Сръчните пръсти на Ким ги разплетоха и ги разпростряха върху протъркания плат.

Имаше и други неща, но той ги остави. Другото му „аз“ вече виждаше. Виждаше, сякаш всичко вече бе станало, а той бе излязъл извън себе си и наблюдаваше отстрани. Тази мисъл го накара отново да се почувства странно; главата му сякаш заплува, тялото му олекна, почти го тресеше. После всичко отмина.

Бързо, сякаш бе правил всичко това и преди, той подреди нещата около себе си, после покри главата си с кърпата. Не виждаше — действаше, сякаш гледаше самия себе си отгоре и оставяше някаква друга част от себе си да управлява неговите ръце, неговото тяло — движеше се бързо, сигурно и най-накрая свърши. Вече готов, той се обърна към вратата и като опипваше и душеше, се измъкна навън.

Чу как някой шумно си пое дъх и после се разнесе вик — писклив и нервен. Три гласа забърбориха, после млъкнаха. Тишината бе сигнал за него. Вдигна високо стъклената топка и натисна копчето отстрани на тръбичката.

Някаква дарба, неподозирана до този миг, му даваше възможност да вижда самия себе си така, както го виждаха онези. Сякаш бе разполовен — едното му „аз“ стоеше тук пред тях, кърпата покриваше лицето и врата му, пукнатото огледало бе завързано с примка пред неговото лице, а другото му „аз“ стоеше зад онези мъже и гледаше иззад тях към страховитата зловеща фигура, появила се така внезапно — от едната й ръка изригваше пламък, а в другата мъждукаше огън — в средата на огромния юмрук; огън проблясваше и в празната дупка, където трябваше да е лицето му, а от врата му вцепенено висеше дълъг дървен език.

Фигурата подскачаше и пееше — странен писклив вой, излизащ на пресекулки. И огънят през цялото време блестеше сред празното лице.

Като един непознатите изпищяха и побягнаха.

Тръбичката падна от устните на Ким. Пръстът му отпусна копчето. Готово. Беше ги прогонил. Но от мрачния склон долиташе напрегнато маймунско бърборене. И други бяха забелязали внезапно озадачаващо избухналата ярка светлина.

Остави стъклената сфера на земята, отвърза огледалото и също го остави долу, после приседна върху напуканата пръст и се зачуди на самия себе си. Беше се получило. Първо го бе видял в мислите си и после… Разсмя се с тихичък, странен смях. После го беше направил. Беше го направил! И беше успял…

Махна парцала от главата си и оголи острите си зъби в дива тържествуваща усмивка. Отметна глава назад и нададе вой — радваше се на собствената си хитрина. После, толкова внезапно, докато звукът все още отекваше в тавана горе, той потръпна — притисна го парализиращ страх; черен, застинал студ изпълни крайниците му.

Това не беше триумф — беше просто почивка. Той все още беше там, в капана, задушаван от мрака. Изкашля се и усети как топлата поквара на мрака изпълва дробовете му като течност и го задавя. Изправи се и запреглъща утробния мрак, сякаш той бе нещо по-сладко, по-чисто. Но освен него нямаше нищо друго.

Изхленчи, огледа се крадешком и започна отново да увива съкровищата, така както ги беше намерил. Едва след като ги бе увил сигурно, той спря; челюстите го боляха от страх, мускулите му яростно трепереха. После като луд той се втурна сред постройките на четири крака с яростно ръмжене — отчасти, за да поддържа поизпарилия се кураж, отчасти, за да държи на разстояние дебнещите долу в ниското врагове.

Тъкмо тогава се натъкна на ножа. Бе забит в земята, а дръжката стърчеше от нея под ъгъл. Някой от непознатите го беше изпуснал. Дръжката бе студена и гладка и не се поддаде на острите зъби на Ким, когато я захапа. Не беше дърво, не беше кремък, ала беше нещо по-добро от тях. Нещо НАПРАВЕНО. Бавно измъкна ножа от тясната цепнатина, в която се бе забил, и се зачуди на дължината му, на съвършената му форма. Беше дълъг колкото неговата ръка, а лезвието бе толкова остро, че тестисите му се свиха от страх. A wartha. Такъв беше той. ОТГОРЕ.

Когато хората се върнаха, го завариха приклекнал върху зида на къщата на Бакси, а дългият двуостър нож бе поставил внимателно върху коленете си; лявата му ръка здраво стискаше дръжката.

Бакси се огледа — тялото му се напрегна, тревога разкриви лицето му. Оградата бе съборена, жените ги нямаше. Няколко трупа лежаха там, където бяха паднали. Други — онези по краищата на селището — враговете бяха преместили. Зад Бакси двамата му помощници, Загнилия крак и Ебор, заскимтяха от страх. Той се обърна и ги накара да млъкнат, после отново извърна лице към Ким.

— Pandra vyth gwres? КАКВО Е ТОВА?

Бакси изгледа Ким свирепо и забеляза ножа. Очите му се разшириха — изпълни го и страх, и жадно желание да притежава оръжието. По широкото му сплескано лице се изписа свирепа, почти сексуална нужда; той заподскача от крак на крак и заскимтя леко, сякаш от болка.

Ким знаеше, че за да притежава този нож, Бакси би убил човек.

— Лагасек! — излая ядно Бакси и се доближи. — Pandra vyth gwres? — леко свиваше и разпускаше длани.

ЛАГАСЕК. Така го наричаха. КОКОРЧО.

Ким се изправи и вдигна ножа над главата си. Щом видяха оръжието, другите двама ахнаха, после забърбориха възбудено. Ким забеляза, че Бакси прикляка и напряга мускули, сякаш подозираше предателство.

Бавно, като внимаваше да не стресне Бакси, Ким отпусна ръка и остави ножа на земята помежду им. После приклекна — така изглеждаше още по-дребен — и разпери длани — жестът означаваше „дар“.

Бакси се взря в него още миг; космите по ръцете и врата му бяха настръхнали. После той също приклекна; на лицето му се изписа широка беззъба усмивка. Вождът бе доволен. Протегна ръка и предпазливо хвана подаръка на Ким за дръжката, поразен от остротата на ножа. Вдигна го и го задържа над главата си. Хвърли поглед на Ким, усмихна се широко, щедро, после се извърна и изгледа ловците; заразмахва ножа, отметнал глава назад, и зави към високия таван.

Ловците, скупчени край него в полумрака, също започнаха да вият и крещят. В отговор и други подхванаха крясъка по склоновете на хълма и надолу в долината.

* * *

Ким бе приклекнал край Ебор във вътрешния кръг на ловците — дъвчеше дълъг, блед червей и се вслушваше в сумтенето, във влажното мляскане на мъжете, които ядяха, и осъзнаваше, че никога досега не бе забелязал това. Огледа се — очите му бързо минаваха от едно лице на друго и търсеха някакво външно потвърждение за промяната, настъпила в него, но не виждаше нищо подобно. Загнилия Крак бе изгубил жена си при нападението, но сега си седеше там върху ниския каменен зид и съсредоточено глозгаше част от бедрото й, оголвайки бързо костта с острите си изпилени зъби. И другите ръфаха месото, което им бе раздал Бакси. Малка купчинка мръвки лежеше в центъра на кръга, накълцано на удобни парчета. Забелязваха се ръце и крака, но другото не се разпознаваше какво е. Сякаш острият нож като магия бе преобразил телата. Освен това месото си беше месо, независимо откъде бе дошло.

Ким преглътна последната хапка от червея. Наведе се напред и се огледа плахо. После, забелязал усмивките по лицата на ловците, протегна ръка и награби малък къс месо. Ръка. Гризеше твърдото, жилаво месо, когато Бакси седна до него и обгърна с ръка хилавите му рамене. Рефлексът го накара да се напрегне и той погледна вожда в лицето с трескави от страх очи, но воинът просто изсумтя и му каза да го последва.

Тръгна след Бакси, усещайки как всички глави се извръщат след него. Уплашен, той притискаше към себе си отрязаната ръка — докосването й му носеше странно успокоение. Пръстите му опипваха грубите, костеливи стави; разпозна изрязаните, с форма на лъжица нокти. Ръката беше на жената на Загнилия Крак.

Спряха на входа на къщата на Бакси. Вождът се обърна с лице към момчето и му посочи малкия вързоп на земята до зида.

Ким замръзна от страх — помисли си, че са го разкрили. Затвори очи и се вкамени — очакваше острия удар на ножа. Къде ли щеше да го удари? В гърба? Отстрани? Или щеше да му пререже врата? Изскимтя от страх, после отново отвори очи и погледна Бакси.

Бакси го гледаше много странно. После сви рамене и отново посочи вързопа. Ким преглътна, пусна ръката на земята, после вдигна вързопа и, насърчаван от Бакси, започна да го развива.

Веднага разбра и изненадано вдигна поглед само за да види как Бакси му се усмихва.

— Ро — каза вождът. — Ро. Подарък.

Мътното огледало беше точно такова, каквото го помнеше — пукнатината пресичаше сребристото стъкло от горе до долу. Нямаше нужда да се преструва на зарадван и изненадан. Ухили се на Бакси и нададе тих радостен звук, почти забравил, че те го мислеха за ням. И Бакси изглеждаше доволен. Той протегна ръка, докосна Ким, и взе да го гали по раменете, като енергично кимаше с глава.

— Ро — повтори той и се разсмя като луд. Наблюдаващият кръг ревна в отговор с дивашки смях.

Ким се взря в огледалото и видя отражението на лицето си в мрака. Колко странно и чуждо му беше това лице. Не беше като ръцете му. Той познаваше ръцете си. Но лицето му… Той потръпна, после се усмихна, очарован от странните си отразени черти. ЛАГАСЕК, помисли си той, когато непознатият в огледалото му се усмихна в отговор. КАКВИ ОЧИ ИМАШ САМО. ТАКИВА ЕДНИ ГОЛЕМИ, ОКОКОРЕНИ ОЧИ.

* * *

Ким ровеше из боклука — търсеше храна, тук нищо не растеше. Въздухът край него бе напоен с гнила воня, земята под него бе мека, влажна и предателска. Тук, на края на голямото блато, опасностите се множаха с всеки миг. Имаше мнозина като него, скрити сенки, пръснати из обширната пустиня — всеки усещаше присъствието на другите, докато изкачваха огромните гниещи могили и ровеха из боклука. Всичките търсеха нещо, което да изядат или продадат. Каквото и да е. Здраво или гнило.

Мракът бе почти непрогледен, но момчето виждаше ясно. Огромните му кръгли очи сновяха насам-натам, малката му лошо оформена глава се въртеше бързо, трескаво, като главата на някакво диво животно. Ако някой се приближеше твърде много, той отпълзяваше на четири крака, спираше и оголваше предизвикателно зъби с ниско гърлено ръмжене.

Придвижи се по-навътре — там беше по-рисковано. Заподскача по островчетата, които му изглеждаха по-стабилни. Някои от тях бавно потъваха под тежестта му, други издържаха. Движеше се бързо — на никое не се доверяваше твърде дълго, и най-накрая стигна сигурно място, където можеше да спре — кулата на една стара църква, която стърчеше сред огромната купчина боклук, боклукът на Града отгоре.

Ким вдигна поглед. Таванът бе високо над него, а най-близката колона, която го подпираше, бе само на хвърлей камък от мястото, където клечеше. Огледа се от своята наблюдателница и забеляза другите — проверяваше дали пътеките са чисти, за да избяга. После се отпусна, бръкна в пазвата на мръсната си парцалива риза и измъкна онова, което бе намерил. Подуши го, близна го и се намръщи. Миришеше като старите кожи и имаше престоял, гаден вкус. Взе да го обръща в ръце, търсейки начин да отвори почернелия калъф, после натисна металната закопчалка и той се отвори.

Рязко вдигна глава, изведнъж се вцепени и застана нащрек — космите по мършавия му врат настръхнаха, мускулите му, подобни на въжета, се напрегнаха като пружини. Не видя нищо, отпусна се и отново погледна отворения портфейл, който държеше.

Ловко прерови всички отделения, извади всичко, което беше вътре, огледа внимателно всяко нещо и ги върна обратно. Нищо не му беше познато. Имаше няколко продълговати, тънки карти от гъвкав лъскав материал. От едната го гледаше избеляло лице и когато го натиснеше с палец, то сякаш оживяваше. Смаян, той изпусна картичката, после се стегна и я вдигна от покритата с мъх плоча, върху която беше паднала — реши да я задържи.

Само още едно нещо си струваше да се задържи. В затвореното с цип отделение на портфейла имаше едно малко метално кръгче, окачено на верига. Нещо като медальон. Той го вдигна внимателно, очарован от изящното му съвършенство, дъхът му секна в гърлото. Беше красив. Вдигна го, докосна висящото кръгче и то се завъртя. Забави се, после се врътна обратно. Взе да се върти напред-назад. Ким приседна на пети и се засмя тихичко, зарадван от откритието си.

Смехът секна в гърлото му. Той се обърна — беше чул колко близо са дошли другите, докато беше зает с онова, което бе намерил; подуши миризмата на застоялата им пот, когато те скочиха върху кулата.

Ким преглътна и стисна медальона в юмрук, после заотстъпва. Бяха трима, единият беше не по-голям от него, другите двама бяха по-високи и по-мускулести. Кръглите им очи алчно блестяха. Усмихваха се един на друг, оголили разкривени, изгнили зъби. Мислеха, че са го сгащили.

Той изръмжа и космите по тялото му настръхнаха, сякаш се готвеше да се бие, ала въпреки това продължаваше да мисли и да преценява; знаеше, че трябва да избяга. Огледа ги поред, пренебрегна най-малкия и се съсредоточи върху двамата по-големи. Разбра кой е главатарят и кой — подчиненият. После, толкова бързо, че не им остави никаква възможност да го спрат, той хвърли портфейла на земята, по-близо до онзи, който съвсем очевидно беше подчиненият. За миг вниманието им се премести от него към портфейла. Водачът се озъби и се метна към другия; опита се да сграбчи портфейла.

Ким забеляза възможността и се възползва от нея — метна се през парапета, надявайки се, че никой не е разбутал купчината отдолу. Късметът му проработи и той се шляпна меко в мократа лепкава тиня. Вдигна се на крака и ги видя — бяха се надвесили над парапета и гледаха надолу. След секунда-две щяха да скочат. Измъкна ръката си и се претърколи, после се вдигна на четири крака и побягна.

Чу виковете им, мекото шляпане върху лепкавата кал, когато скочиха долу. После те хукнаха подир него през кошмарния пейзаж, подскачайки между тъмните лъскави локви. Отчаянието го караше да поема рискове, да избира пътеки, които обикновено би пренебрегнал. И бавно, много бавно, той се отдалечаваше от тях, докато най-накрая погледна през рамо и откри, че вече не го преследват.

Обърна се и се изправи, загледан в преграденото устие на реката. Не можеше да различи кулата на фона на хълмистата земя. Нито пък се виждаше някой друг познат ориентир.

За втори път през този ден го обзе страх. Беше изминал дълъг път. Тази страна на сметището той не познаваше. Тук бе двойно уязвим.

Дишаше дълбоко, хилавите му гърди учестено се повдигаха. Ако сега го нападнеха — край с него. Клекна и се огледа — лицето му се сгърчи от безпокойство. Мястото изглеждаше пустинно, но знаеше, че не бива да се доверява на очите си. Погледна медальона в ръката си и се зачуди дали си е струвало да го намери, после заряза въпроса. Първо трябваше да се прибере вкъщи.

Бавно, с усилие, той се запромъква покрай сметището, напрегнал очи за най-малкия признак на движение, острият му слух долавяше и най-слабия звук. И отново късметът му проработи. Там, далече отляво, се появи голямата колона, която наричаха Портата, а под нея, посред самия боклук, и църковната кула. Ким се ухили и за пръв път откакто го бяха изненадали върху кулата, си позволи да притаи надежда. Продължи да се катери по неравната повърхност, промъквайки се към Портата.

Бе едва на няколко крачки от нея, когато земята под него поддаде и той пропадна.

Известно време лежа по гръб, задъхан. Не беше кой знае какво падане, и изглежда не си бе счупил нищо, но стените на ямата бяха гладки и очевидно много трудно щеше да се измъкне от нея. Земята под него беше мека, ала суха. Буболечки се разбягаха под опипващите му ръце, а въздухът бе топъл и някак си странно близък. Седна и захленчи — гърбът му се беше вдървил. Вратът го болеше, ръцете му се бяха възпалили, но нали можеше да се движи.

Вдигна очи. Над него отворът се виждаше като кръг на фона на още по-плътен мрак, все едно два нюанса на един и същи цвят. Кръгът бе с назъбени краища, сякаш нещо някога го бе запушвало. Умът на Ким започна пъргаво да щрака. Ямата някога бе имала капак. Може би дървен. И с годините той бе изгнил. Само неговата малка тежест се бе оказала достатъчна, за да рухне.

Опипа около себе си в мрака и откри потвърждение на мислите си. Навсякъде около него имаше меки, прогнили трески. После радостно напипа синджирчето на медальона и го вдигна към лицето си, доволен, че не се е повредил. Но после радостта му се изпари. Все още беше в капан. Ако не се измъкнеше скоро, някой щеше да дойде насам и да го намери. И тогава щеше да е мъртъв.

Огледа се объркано за миг, после отиде при стената на ямата и започна да я боде и удря. Извитите стени на ямата бяха иззидани от нещо като тухли. Ким опипа между тях — спояващият материал се оказа мек и ронлив на пипане. Взе да дълбае около една тухла и най-накрая я измъкна. Хвърли я зад себе си, протегна се малко по-високо и започна да освобождава друга.

Доста време му отне, а върховете на пръстите му се охлузиха и разкървавиха, но успя. Коленичи на ръба на ямата, погледна надолу и потръпна — знаеше колко лесно би могъл да умре там долу. Почина си малко и тръгна, залитайки, към Портата, почти припаднал от изтощение. Там, почти до обширната шестоъгълна колона, имаше локва. Коленичи до нея и плисна застояла вода по лицето си.

И тогава се случи.

Мракът на локвата се разцепи. В средата на тъмното й огледало се оформи лъч от ярка светлина. Той бавно се разшири и най-накрая локвата се изпълни с толкова ярка светлина, че Ким приседна на пети и затули очи. Стълбище с широки каменни стълби, изкривени от лещата на водата, водеше надолу към тъмното сърце на земята.

Ким погледна нагоре, зяпнал от почуда. Портата се бе отворила. Светлината се изливаше във въздуха като огън.

Разтреперан, той отново погледна надолу. Повърхността на локвата блещукаше, набраздена от вълнички. После изведнъж мрачни ленти набраздиха светлината. В Портата се бяха появили силуети! Високи мрачни силуети, прави като копия!

Вдигна смаян поглед и се взря през пръсти. Криви сенки хвърляха назъбени силуети върху стъпалата. Ким коленичи вцепенен, взрян в портала.

Дъхът му секна. КАКВИ бяха те? Светлината блестеше върху мрака на огромните им, покрити от куполи глави — върху мигащия, сияен, бляскав мрак на техните глави. Глави от стъкло. А под главите — тела от сребро. Сребро, което ту се огъваше, ту се изправяше.

Бавно спусна ръце. Светлината изпълни очните му кухини, в средата на всяка зеница се заби бляскаво острие. Стоеше на колене в мрака, до ръба на локвата, и ги гледаше как слизат. Трима царе от стъкло и сребро, те преминаха толкова близо до него, че чуваше тихото им дишане.

Изпищя — суров, пронизителен звук, който сякаш се изтръгна от самата му сърцевина, после той се сгуши — знаеше, че смъртта е близо. Медальонът падна от ръката му, без той да забележи, проблесна във въздуха и водата го погълна.

Една от гигантските фигури се обърна и погледна сгушилото се момче — едвам разпозна в него създание от собствения си вид; виждаше само някакъв дребен разкривен силует. Треперещо животинче с крехки кости. Някакво мръсно зверче с дълги крайници.

— Глината… — измърмори той под носа си — думата бе изпълнена с нюанси: презрение, отвращение, съвсем лека следа на вина. После се извърна — радваше се, че маската на лицето му филтрираше вонята, която цареше тук. През инфрачервения визьор виждаше и други движещи се силуети, някои по-близо, други по-далече. Проблясъци на топлина на фона на студената чернота.

Продължи нататък и настигна другите двама. Зад него, спотайвайки се зад светлинния лъч, висок цял човешки бой, момчето се обърна и го проследи с очи как потъва в мрака.

После те се изгубиха.

Ким се протегна и се подпря с ръце на меката влажна земя. Престана да трепери, но устата му все още бе отворена; страхът му се бе преобразил в почуда.

Обърна се и погледна Портата; тръпка премина по гръбнака му.

A wartha! Горе! Думите се оформиха в главата му, обградени от страхопочитание, като литания. Загреба вода с шепа и накваси устни, после ги произнесе на глас шепнешком, с акцент, също толкова изкривен, колкото бе и самият той.

Отново потръпна, смаян от онова, което бе видял. И си представи цял свят, населен с подобни създания; свят от течна, бляскава светлина. Свят над мрака на Глината.

Устата му оформи малко О, кръгло като очите му.

Над него Портата започна да се затваря, колоната от ярко сребро взе да помръква, мракът бавно запоглъща широките стъпала. А после чернотата изглеждаше още по-дълбока, по-ужасна от всякога. Стискаше го като гигантска ръка, мачкаше го, караше го да се бори за всеки поет дъх. Отново изпищя — нова, непоносима болка, родила се в този миг, бе стиснала сърцето му и го мачкаше.

Светлината…

Пръстите му заровиха яростно в калта, после във водата — търсеха късчета перлена светлина. Но той бе ослепял.

Отначало пръстите му не напипваха нищо. После, за трети път, те се натъкнаха на гладкото синджирче, напипаха малкия метален медальон и го измъкнаха от водата, вдигнаха го към лицето му, притиснаха го здраво до устните му, без да разбира защо, и все пак той усещаше, че присъствието на медальона го успокоява, утешава го. Като обещание.

* * *

Това бе паяжина. Гигантска паяжина. Жива, трептящо жива, тя се простираше в мрака и го изпълваше с перли от светлина. Мъниста от влага висяха на прозрачните влакна от светлина. Тя се разрастваше, едновременно крехка и силна, невероятно силна. Светлината не можеше да се счупи. Той се взираше в нея със зяпнала уста и усещаше, че се издига, изпълнен с радост. Невероятна, бляскава радост, родена от нарастващата светлина.

Ким вдигна ръце към светлината — копнееше да я стигне. Само да можеше! Само да можеше да вдигне глава и да разкъса повърхността на мрака, в който бе вграден, и да поеме свеж въздух! Протегна се нагоре и усети как радостта стяга гърдите му като метален каиш и ги мачка.

И се събуди със сълзи в очите и глад в корема.

Потръпна ужасен. Стелеше се около него като лепило. Момчето лежеше върху него, а той го притискаше с огромната си тежест. Всяка негова пора бе просмукана с лепкавата му топлина. Мракът. Мракът, материята, от която бе съградена Глината.

Сънят го накара да заскърца със зъби, да седне и да се заклати болезнено напред-назад, стенейки тихичко. През последните няколко дни сякаш той бе буден, а всички покрай него спяха. Сякаш живееше в техния кошмар, а не в своя собствен. И все пак от този мрачен сън нямаше събуждане. Техният сън бе по-тежък от неговата надежда.

Изправи се, потръпна и чу как някой се раздвижи в мрака зад него. Значи време беше. Племето се готвеше да се мести.

Стана бързо и отиде в ъгъла на квадрата от тухли и камъни, в който спеше и си почиваше. После се върна и опакова малкото си покъщнина: одеяло, кремъчно острие, малките вързопчета с неговите съкровища и най-накрая едно квадратно парче плат, — нещо като шал — което бе принадлежало на майка му.

Онази, която той познаваше като своя майка, бе умряла отдавна. Бяха отвели и него заедно с нея от каруцата и той гледаше как те я повалиха край пътя — чувстваше смътно безпокойство от онова, което правеха, не разбираше защо пружинират така голите им задници, и защо пищи жената под тях. Но после те бяха започнали да я бият и той бе изкрещял и се бе опитал да отиде при нея, отчаян, за да я спаси. И това бе единственото, което знаеше, защото единият се бе обърнал и го бе ударил силно с опакото на ръката си, така, че го бе повалил в безсъзнание върху ниския зид.

И така той се присъедини към племето.

През повечето време той правеше, каквото правеха и те, без да се замисля. И все пак понякога го обземаше странна, необяснима болка — нещо, което не идваше от тялото, а бе като проблясък на светлината — нещо неуловимо, ала реално. Тревожещо реално. И той знаеше, че това има нещо общо с нея. Със смътното чувство за покой и безопасност. Единствения покой и единствената безопасност, които познаваше. Но той обикновено пропъждаше болката. Умът му трябваше, за да оцелее, не за да си спомня. Докато Бакси говореше, Ким стоеше на края на групата. Щяха да нападат малкото селище недалеч в долината, като разчитаха на изненадата, за да спечелят в схватката. Щяха да убият всички мъже и момчета. Жените, момичетата и бебетата щяха да пленят и да доведат живи.

Ким го изслуша, после кимна заедно с останалите. Това щеше да е неговото първо нападение. Той нервно стисна кремъка си, обземаха го поред ту вълнение, ту страх — горещ и студен поток в кръвта му. Щяха да убиват. А после щеше да има месо. Месо и жени. Ловците се смееха и сумтяха помежду си. Ким усети, че му потичат слюнки, когато се сети за месото.

Оставиха осем мъже да вардят селото. Останалите последваха Бакси в единична нишка край потока. Вървяха приведени, мълчешком. Четири групи мъже, които тичаха бързо и леко по пътя край брега, а калният, тинест поток обливаше стъпалата им. Ким вървеше последен и беше най-малкият. Тичаше зад тях като маймунка, ръцете му докосваха земята, за да пази равновесие, а той се бе привел напред, стиснал кремъка в зъби.

Преминаха през струпване на скали, през тясна ивица плоска гола земя и стигнаха до селото. Не можеха да се надяват на уменията си, само на изненадата. Бакси изскочи от скалите и мълчаливо притича през откритото пространство с високо вдигнат нож. Загнилия крак и Ебор мигом се спуснаха след него — тичаха колкото им крака държат. След миг ги последваха и останалите.

Почти се получи. Бакси почти беше стигнал стражата, когато се обърна и извика. Викът му се издигна, после тонът му се промени. Стражът се наведе — ножът бе забит до дръжката в гърдите му, върхът му стърчеше малко по-надолу от гърба му.

Ким приклекна на най-високата скала и продължи да наблюдава битката. Видя как Бакси крещеше и псуваше, докато се опитваше да измъкне ножа от гръдния кош на мъртвеца, после се опита да отбие удара на един от защитниците. Останалите се биеха с племето — някои се търкаляха по земята, други пък си разменяха яростни удари с кремъчни ножове и боздугани. Въздухът трептеше от сумтене и писъци. Ким усещаше вонята на страха и възбудата в мрака.

Гледаше — страхуваше се да слезе долу, в него отвращението се биеше с очарованието, което усещаше. Неговото племе побеждаваше. Бавно защитниците заотстъпваха, опитвайки се да удрят нападателите си, и един по един побягнаха. Неговите хора вече бяха започнали да изнасят припадналите жени и момичета и да кълцат труповете. Но все пак тук-там битката продължаваше. Ким забеляза и осъзна къде се намира, какво прави. Бързо притича през скалите и тупна на земята — беше го страх от онова, което щеше да направи Бакси, ако го е забелязал.

Беше се измъкнал. Бе проявил страх. Бе разочаровал своето племе.

Ким забърза през неравната земя, като се препъваше, и се метна на гърба на един от бягащите защитници. Тежестта му повали мъжа, но онзи бе два пъти по-едър от Ким и само след миг Ким се намери по гръб, прикован, а белязаният едноок непознат се взираше в него отгоре. В единственото му око проблясваше смърт. Десницата му стискаше камък. Той го издигна.

Ким разполагаше само с един миг, за да действа. Сякаш виждайки някого горе над непознатия, той извика нервно, като гледаше над рамото му.

— Нинс! — изпищя той. — НЕ! My minnes ef yn-few! — ИСКАМЕ ГО ЖИВ!

Това бе достатъчно, за да накара непознатия да се разколебае и да премести тежестта си — той се полуизвърна, за да види кой е зад него. Беше достатъчно и за Ким, за да успее да се извърне настрани и да бутне мъжа.

Едноокият се претърколи и се обърна с лице към Ким, ядосан, че са го измамили, но съзнаваше, че всеки миг бавене приближава смъртта му. Замахна диво с камъка и не улучи. Ким се втурна напред с острия кремък, прицелен в най-мекото, най-уязвимо място, и щом удари, ръката му потръпна. След мига на отвратителния допир Ким видя как лицето на мъжа се измени и се превърна в маска на оголената болка. Едноокият бе кастриран — тестисите му бяха смазани.

Едноокият се строполи до Ким и повърна. Ръцете му стискаха унищожената му мъжественост. Ким дръпна рязко ръка, оставяйки острието забито в плътта, после се огледа нервно.

Бакси го гледаше с безумна усмивка.

Ким погледна назад, отвратен, и чу тежкото, болезнено дишане на нещастника. После Бакси се приближи с нож в ръка и заби върха му дълбоко във врата на Едноокия.

Едноокият се сгърчи и застина неподвижно.

— Да — каза вождът и се обърна. — ДОБРЕ. — Ким го гледаше как се отдалечава, тържествуващ, доволен от себе си, после отметна глава и зави.

Паяжина… паяжина от лепкав мрак. Ким почувства топлина, някакво вцепенение, което се разливаше вътре в него; ръка с осем пръста бавно го обхвана, като клетка, и го затегни надолу в мрака. Мракът се затвори над него като капак, изля се като катран в отворената му уста. После припадна.

* * *

Никога не го бяха чували да каже и думица. Бакси го мислеше за ням или просто за тъп, а останалите се водеха по него. Наричаха го „Лагасек“, или Кокорчо, заради навика му да гледа много съсредоточено предметите. И това бе за тях знак за неговото тъпоумие.

Сякаш цял век бе спал сред тях. Зловещите им форми и силуети му бяха станали също толкова познати, колкото и мракът. Беше ги гледал, без да разбира, бе смятал белезите и уродствата им за нещо естествено, не за отклонения от някаква дадена норма. Но сега се беше събудил. Гледаше ги с нови очи, ярката нишка на мисълта свързваше видяното от него с ярко осветения център на осъзнаването в тила му.

Огледа се и в светлината на мъждукащия огън видя липсващите им ръце и очи, сълзящите им рани и гноясалите струпеи; видя как кашлят, за да си поемат дъх, и как свирят гърдите им, колко са остарели за годините си, и се зачуди какво ли прави сред тях.

Седнал там сред праха, с корем, пълен с топла, гъста и мазна супа, той усещаше, че всеки миг ще се разплаче. Огледа малкия кръг от мъже и момчета и забеляза за пръв път колко са мършави, и странно потайни. Кривяха се и се чешеха. Протягаха се и се изправяха, за да уринират, очите им постоянно шареха, никога не се спираха на нещо задълго, също като слепите бели мухи, с които бе пълна Глината.

Да, сега го разбра. Беше започнало там, с онзи проблясък на нещо различно — онова видение от стъкло и сребро, на крале и светлина. Искаше му се да заговори на висок глас, да им разкаже какво е видял при Портата, какво бе направил, за да изплаши натрапниците, но навикът вцепеняваше езика му. Погледна мъничките си хилави длани, дългите си тънки ръце. Нямаше белези, но лактите му бяха охлузени и костта ясно се виждаше под плътта.

Отмести поглед и потръпна; лицето му бе изпълнено с болка и странен, невкусван досега срам, после отново се загледа в тях. Сега си говореха помежду си, и грубата им, полудивашка реч изведнъж му се стори чужда. Изнервяше го, сякаш той знаеше нещо по-добро, някаква дълбоко погребана памет за нещата преди да заживее в племето. Срещу него Тек и Загнилия крак си разменяха вяли удари в някаква дивашка приятелска игра, по изкривените им лица играеха светлини и сенки. Вдигна глава и инстинктивно ги подуши, после, щом осъзна какво прави, се укроти, изпълнен с внезапно силно отвращение от самия себе си.

Затвори очи за миг и усети топлина по лицето, ръцете и гърдите си. И това беше странно. Рядко имаха огън. Рядко седяха така, както бяха седнали сега, загърбили кръга на мрака, обкръжили кръга на светлината. Но моментът бе особен.

Бакси седеше на мястото си — върху големия кръгъл камък, и стърчеше над всички. Куп дърва — сам по себе си също съкровище, бе струпан до него. От време на време той протягаше ръка и хвърляше по някоя цепеница в пламъците, като ръмжеше от удоволствие.

Бяха намерили струпаните дърва за огън в една барака в завоюваното село — три купчини дърва, скрити под купчини други неща, намерени на сметището. Бакси ги пренесе и сам запали огъня с такава загриженост, че Ким реши, че го е правил и преди. После слезе в мазето и се върна миг по-късно с онази клечка.

Ким ги наблюдаваше как до един стаиха дъх, когато огънят подскочи в ръката му и се разпълзя по струпаните съчки, как сред тях се понесе мрачно мърморене, как очите им се изпълниха със страх и очарование. Но Ким знаеше. Бе се снишил, неподвижен и мълчалив, и гледаше как огънят се разгаря, като някакво странно живо същество, подскачащо в мрака, поглъщащо всичко, което докосне. Като неизказаната мисъл в неговия ум, осъзна той. И все пак огънят имаше глас, пукащ, пращящ, цвъртящ глас, дъхът му бе странно плътен и черен, къдреше се като брада, и все пак бе мимолетен, стапяше се в мрака над пламъците.

За кратък миг му се стори, че разбира; че има в главата си ключ към устройството на всички неща. После и това изчезна, изпари се в мрака над главата му.

Усещаше се не на място. Откъснат от светлината и захвърлен в мрака. Но ако тук не му беше мястото, тогава какво? Как би могъл да промени нещата?

ИЗБЯГАЙ, прошепна му някакъв тихичък вътрешен глас. Избягай далече. Там, където свършва мракът.

Ким стана и се обърна с лице към тъмнината. Топлината лъхна голия му гръб като обещание за покой и удобство, но сега лицето му бе студено и обзелото го напрежение бе по-лошо от всякога. Поколеба се още миг — нуждата и страхът се биеха в него. После с яростен гърч Той кимна на себе си и отскочи от огъня — бе взел решение.

Щеше да се махне. Още сега. Преди мракът отново да го върне при себе си.

* * *

Табелата беше древна. Времето бе превърнало белия цвят на боята в мръсносив, бяха избелели тежките черни букви. Там, където болтовете я прикрепяха за стената, златисточервената ръжда бе изрисувала две разплакани очи.

Ким я погледна — мъчеше се да разбере нещо. Както толкова много други неща, и това бе загадка — символ на всичко, от което го бяха лишили. Огледа внимателно странните, ала познати форми на буквите, чудейки се какво ли значат, изпълваше празнотата, мрака на неразбирането със свои собствени значения. Първата буква бе лесна. Представляваше стрела, обърната наляво. После имаше дупка и идваше втората, — двойната й извивка приличаше на гърдите на жена. Третата беше пръстен. Четвъртата — обтегнат лък. Петата? Два стръмни хълма, може би свързани с долина. Шестата също беше лесна. Изправена колона, като онази зад стената. Седмата? Седмата му приличаше на петата, и все пак имаше разлика — липсваше изправената подпора и това бе важно. Може би беше порта. Или пък два кръстосани кремъка — знак за война. После идваше поредната дупка след нея — последната буква: око с тъмна извита вежда над него, свързана с левия ъгъл на Окото.

Но какво означаваше всичко това? Какво значение бе носило някога?

Той се огледа, приведе се под изгнилата греда и се промъкна през отвора в стената. Там, прилична на някаква огромна подземна змия, преграждаща далечната стена на порутената сграда, се изправяше колоната; сребристата й повърхност сияеше в сумрака.

Ким се препъна и застана пред нея, вдигна очи нагоре, към мястото, където високо горе тя срещаше тавана на Глината. В Глината имаше много такива колони, разпределени на равни интервали, но тази — Ким го знаеше — бе малко по-различна от останалите. Тя бе врата! Вход за Горе.

Отдавна, отдавна те бяха преследвали едно момче от съседното племе през близките хълмове и го бяха приклещили там, сред стените на тази стара разрушена сграда. Лице в лице със сигурната смърт, момчето се бе обърнало, бе отишло при колоната и бе притиснало ръцете си в нея.

И колоната се бе отворила по чудо. В съвършения й кръг се бе оформила тясна цепнатина, и отвътре бе бликнала мътна, яростна светлина. Момчето им бе хвърлило поглед през рамо и страхливо бе пристъпило вътре. Отворът се бе затворил веднага и пространството между стените бе потънало във внезапен плътен мрак.

Бяха останали там известно време — причакваха момчето да излезе, но то не се появи. И когато едно от по-големите момчета събра смелост да приближи колоната и да притисне ръце, всички видяха, че вътре бе празно.

Колоната беше изяла момчето.

Известно време той вярваше, че се е случило именно това, и всъщност една част от него все още го вярваше и го караше да се спотайва, вцепенен от ужас при мисълта да влезе. Но току-що пробудилата се негова част мислеше друго. Ами ако момчето не бе убито? Ами ако го бяха взели Горе?

Бяха предполагали какво ли не. Предположения, ала нищо сигурно. Пък и момчето беше влязло вътре само защото нямаше друг избор. Ами той? Зад гърба му никой не го очакваше с изваден нож. Там бе само мракът. Само утробата на Глината.

Намръщи се и затвори очи, измъчван от нерешителност.

Не искаше да умре. Не искаше да сгреши.

СМЪРТТА ПО-ЛОША ЛИ Е ОТ ТОВА?

Сякаш някой произнесе тази мисъл в ума му и с нея той осъзна, че вече не е цялостно същество. В него имаше двама души, две „аз“ в един череп, в едно тяло. Единият — тъмен, другият — светъл. Единият го задържаше тук, другият копнееше да избяга. Тук, на вратата към Горе, те трябваше да се преборят помежду, си.

Известно време го бе обзел мракът и той стоеше там, без да мисли; животинското му „аз“ трепереше неконтролируемо, лиги се стичаха от брадичката му. После, толкова рязко, че изненада животното в себе си, Ким се метна към колоната и задраска по повърхността й в търсене на отвора.

Чуваше се как скимти от страх и след миг щеше да се дръпне победен, но изведнъж цепнатината се отвори с шумно изпускане на въздух и той се строполи вътре, върху гладкия чист под, закрил очи с ръце от непоносимо ярката светлина.

Светлината режеше очите му. Врязваше се в главата му като кремък. После вратата зад него се затвори със съскане. Беше в капан. Изхленчи страхливо и затрепери, притиснал крака към гърдите си, в очакване да умре.

Ала онова, което последва, му се стори по-лошо и от смърт. Светлината в стаята меко запулсира и един плътен глас прокънтя, изпълвайки тясното пространство.

— Kewsel agas hanow, map! Кажи си името, момче! Agas hanow!

Ким онемя и се наака. Мускулите му се сгърчиха в спазъм. Известно време не можеше изобщо да ги овладее. Отново беше безмозъчно животно, там, на пода, вътре в чуждата колона. Вонящо парче треперещо месо и кости. После светлината в него отново си проби път и изплува на повърхността на съзнанието му. Името му ли? КАК му беше името?

— Лага… — не можеше да го каже. Твърде малко опит имаше с говоренето. Пък и без това не беше вярно. Лагасек — Кокорчо — не беше неговото име; или ако беше негово име, то беше само името му за мрака. Майка му не беше му дала това име. Нито пък това бе името, което би искал да носи в светлината.

Опита отново.

— Ким — каза той най-накрая. Усети думата в устата си по-странно и неловко, отколкото в главата си. Гласът му едва изговори „К“-то, а останалото не се чу въобще.

— Kewsel arta — каза гласът. КАЖИ ГО ПАК. Прозвуча му много по-топло отпреди; по-успокояващо.

— Ким — каза той по-ясно и застина неподвижно — чудеше се какво ли ще последва.

— Da, Ким — рече гласът. ДОБРЕ. — Praga bos why omma? Защо си тук? Praga park why entradhe hemma pylla? Защо влезе в колоната? Gul nebonen sewya why? Преследваше ли те някой?

— Нинс — отвърна той. Не.

— Нинс — повтори гласът и се захили. След това каза нещо трудно за разбиране. Ким не разбираше думите — звучаха му като безсмислените звуци от неговите кошмари. — „Говори гладко, няма що“ Това последното май не бе отправено към Ким.

Ким седна и се огледа. После се изправи, приближи извивката на стената срещу мястото, където тя се бе отворила. Не, не беше сбъркал; там, на инак неопетненото лице на стената, имаше някакво очертание. Светло очертание, толкова бледо, че почти не се виждаше. Застана до него — опитваше се да схване.

— Xjx — обади се гласът. — My gweles why cafos an матрица — Виждам, че си намерил… Но последната дума беше нова. Беше като онези другите — чужда.

Ким трепна и се обърна рязко. Значи онова същество, което говореше, го наблюдаваше. И беше наблизо. Взря се в мътно осветения тунел над главата си и се опита да различи нещо в мрака, но тунелът изглеждаше празен.

— Матрица? — попита Ким, като произнесе думата внимателно, сякаш я опипваше с езика си.

Разнесе се смях — тих, топъл смях — и после гласът отново заговори.

— My bos ken tyller — каза той, сякаш това обясняваше всичко. АЗ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. HA AN TRA A-DHERAK WHY BOS UN матрица. ТОВА ПРЕД ТЕБЕ Е МАТРИЦА. Ef gul pyctrus ha patron. — ТОЙ ПРАВИ КАРТИНКИ И ШАРКИ.

Ким се напъна да разбере, ала не схващаше нищо от онова, което казваше гласът. Картинки? Шарки? Как ли пък ги правеше?

— Gasa-vy dysquehs why. — Нека ти покажа.

Бледото петно засия, после сякаш избухна в цвят.

Ким изпищя и отскочи назад, после заотстъпва, докато гърбът му опря отсрещната стена.

— Ef ny a-wra pystyk why. Golyas. Kensa un fas. — Той няма тебе повреди. Гледай. Първо лице.

На екрана се оформи лице. Типично лице от Глината, отчасти покрито с мрак, с белези и изкривявания — нищо необикновено. Ким кимна, напрегнато взрян в матрицата.

— Nessa, un patron. Un semple patron. Tyby kettep mun bos un men. — А сега картинка. Проста картинка. Представи си всяка точка — камък. — My muvya an meyn formya un form. Un patron. — Аз мести камъни и прави форма. Шарка.

Когато образът на екрана се промени, на него се изрисуваха три линии от по три точки. Квадрат.

— Den lufyow, le un bys — каза Ким. ДВЕ РЪЦЕ БЕЗ ЕДИН ПРЪСТ. Това бе най-дългото изречение, което бе казал досега.

— Ахааа… — каза гласът и този път се обади и втори глас в дъното. — Я го виж, може да брои. Това е рядкост. — Космите по врата му се изправиха, щом чу отново непознатия език, устните му се дръпнаха назад — тъмното му „аз“ бе враждебно към този език, то знаеше, че това е езикът на светлината.

Без сам да знае обаче, той бе направил първата си крачка Нагоре. И когато гласът отново се обади, тонът му бе малко по-различен — не толкова топъл, сякаш говореше по работа.

— Dos ogas an матрица, Ким. Dos ogas ha my deryvas why fatel muvya an meyn a drorhe.

ЕЛА ПО-БЛИЗО ДО МАТРИЦАТА, КИМ. ЕЛА ПО-БЛИЗО И ЩЕ ТИ ПОКАЖА КАК ДА МЕСТИШ КАМЪНИТЕ.