Дейвид Уингроув
Средното царство (17)

Глава 13
Седлото

Старият Танг се облегна назад и вдигна длани пред себе си. Лицето му беше изкривено от страх.

— Хвърли ножа, ЕР ЦУ! Махни го!

Миг по-рано в стаята ехтеше смях; сега напрежението в нея изглеждаше непоносимо. Само съскането и свистенето на затрудненото дишане на Цу Тияо нарушаваше ужасната тишина.

В тясното пространство между колоните Цу Ма бавно кръжеше около баща си с нож в ръка, със застинало, решително лице. От всички страни и Тангове, и придворни всички ХАН, всички от Фамилиите — се бяха скупчили и гледаха с напрегнати, непроницаеми лица. Само един — момче на осем години с фалшиви бакенбарди и боядисани с руж бузи, облечено в дрехи, същите като на стария Танг — показваше открито страха си. Стоеше там с изцъклени очи, а ръката му стискаше лакътя на по-високото момче до него.

— ЕР ЦУ! — замоли се старецът и падна на колене. — Сине мой! — той сведе смирено глава. — Умолявам те, Цу Ма! Имай милост към стареца!

Всички очи сега бяха обърнати към Цу Ма. Всички видяха треперенето, което като вълна обля стареца; видяха как щръкна напред брадичката му, а лицето му се изкриви в агония, когато се стегна, готов да посрещне удара. После всичко свърши и той се строполи по очи. Ножът бе забит дълбоко в гърдите му.

Разнесе се въздишка като повей, след това всички наобиколиха Цу Ма. Тупаха го по гърба, стискаха му ръката, докосваха го леко по раменете.

— Браво, Цу Ма! — казваше му всеки и се отдръпваше, без да очаква отговор — гледаха го, застанал там, отпуснал ръце; широките му гърди се повдигаха често-често, очите му бяха приковани в повалената на пода фигура.

Голямата стая бавно се изпразни и накрая в нея останаха само шестимата Тангове и двете момчета.

Ли Шай Тун застана пред него и се взря в лицето му. На устните му имаше лека усмивка — тъга, смесена със задоволство. Заговори тихичко:

— Браво, Цу Ма. Трудно е, знам. Няма по-трудно нещо за един човек…

Цу Ма бавно фокусира погледа си върху него. Преглътна тежко и отново тръпка разтресе тялото му. Болката затрептя като светкавица в широките, силни черти на лицето му и тогава той заговори — със странно слаб, същински детски глас:

— Да… Но ми беше ТОЛКОВА трудно, Шай Тун. То… то толкова много приличаше на него.

Ли Шай Тун потръпна, но външно остана абсолютно спокоен; лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше. Жадуваше да протегне ръце и да притисне до себе си Цу Ма, да го успокои, но знаеше, че не е редно. Беше трудно, както усещаше Цу Ма, но беше и необходимо.

Така беше още от времето на Цао Чун. За да стане Танг, синът трябваше да убие баща си. Да стане господар на себе си. Само тогава той беше свободен да отдаде на баща си уважението, което му дължеше.

— Ще дойдеш ли, Цу Ма?

Очите на Цу Ма не се откъсваха от лицето на Ли Шай Тун и въпреки това той не го виждаше. Сега той отново фокусира поглед. Кимна едва-едва, после хвърли последен, ужасен поглед към проснатото на пода тяло и тръгна към вратата с драконите.

В съседната стая истинският Цу Тияо лежеше върху огромна рогозка, застлана със златисти копринени чаршафи, на върха на висок, многоетажен пиедестал. Бавно, с огромно достойнство, Цу Ма изкачи стъпалата и застана до мъртвия си баща. Хубавата бяла коса на стареца бе сресана и сплетена, бузите му — леко поруменени с руж, брадата му — сресана на гърдите, ноктите му — лакирани с бляскав перлен лак. Беше облечен в бяло от главата до петите. В мек бял муселин, който, щом Цу Ма коленичи и леко го приглади с върховете на пръстите си, странно му напомни за пролет и за аромата на млади момичета.

ТИ СИ МЪРТЪВ — помисли си Цу Ма, взрян нежно в лицето на баща си. — НАИСТИНА СИ МЪРТЪВ, НАЛИ? — Наведе се напред и докосна нежно с устни студените устни на стареца, после седна на пети, като трепереше и опипваше пръстена, обхванал като седло десния му показалец, тежък и непознат. — А СЕГА СЪМ АЗ…

Извърна глава и погледна шестимата Тангове, застанали между колоните, които го гледаха. ЗНАЕТЕ КАК СЕ ЧУВСТВАМ — помисли си той, като се вглеждаше подред в лицата им. — ВСИЧКИ ДО ЕДИН. МИНАЛИ СТЕ ПРЕЗ ТОВА ПРЕДИ МЕНЕ, НАЛИ?

За първи път осъзна защо Седмината са толкова силни. Имаха едно общо нещо помежду си: всеки знаеше какво е да убиеш баща си; знаеше в кръвта си какво наистина е това. Цу Ма отново погледна тялото — истинското тяло, не „Джен Син“-копието, което бе „убил“ — и разбра. Преди беше сляп за това, но сега го виждаше ясно. Не животът ги свързваше толкова здраво, а смъртта. Смъртта им даваше такова дълбоко и трайно разбиране помежду им.

Изправи се отново, обърна се с лице към тях и слезе сред тях. В подножието на стъпалата те го поздравиха — всички подред се поклониха на Цу Ма и се наведоха да целунат пръстена на властта, който носеше сега; всеки го прегърна топло и повтори осемте думи:

— Добре дошъл, Цу Ма. Добре дошъл, Танг на Западна Азия.

След като кратката церемония приключи, Цу Ма се обърна и отиде при двете момчета. Ли Юан беше много пораснал, откакто го бе видял последния път. Влизаше в онази странна възраст, ранното юношество, и изглеждаше малко непохватен. Въпреки това беше трудно да се повярва, че след два дена навършва едва дванадесет години. В държанието му имаше нещо почти неестествено, което караше Цу Ма да си спомня детските приказки за предизвикателства и магически заклинания и други подобни глупости. Изглеждаше толкова стар, толкова мъдър. Толкова не приличаше на детето, в чието тяло живееше. Обратно, Тао Чу изглеждаше по-малък от своите осем години и се дуеше като паун с избродираното на ръкава му сърце. Стоеше там, облечен като актьор, с брада, челото му бе покрито с тежки бръчки, изрисувани с черен грим, ала младостта му прозираше в очите и в бързите му движения.

Цу Ма протегна ръка, разроши го и се усмихна за първи път след убийството.

— Уплаши ли се, Тао Чу?

Момчето сведе смутено глава.

— Мислех си…

Цу Ма коленичи, хвана го за раменете и кимна — спомняше си как се чувстваше, когато за първи път наблюдава този ритуал — тогава нито знаеше какво става, нито защо става.

Тао Чу вдигна глава и го погледна в очите.

— Изглеждаше толкова истинско, чичо Ма. За миг си помислих, че наистина е дядо Тияо.

Цу Ма се усмихна.

— Не си бил само ти, племеннико Чу.

Тао Чу беше третият, най-малкият син на мъртвия му брат, любимец на Цу Ма — живо, винаги усмихнато момче, което имаше най-сладкия и радостен смях на света. В предишния ритуал Тао Чу играеше Цу Тияо — представяха сцени от живота на стария Танг пред придворните. Тази практика беше стара като самото Средно царство и бе звено от великата верига на традициите, но бе и нещо повече от обикновен ритуал — това беше жива церемония, акт на дълбоко уважение и почит, почти поема за почитаемия мъртвец. За младия актьор това обаче бе объркващо, да не кажем — изнервящо преживяване: да видиш мъртвеца там, на почетния стол, да гледа представлението!

— Разбираш ли защо трябваше да убия копието, Тао Чу?

Тао Чу бързо хвърли поглед към Ли Юан, след това решително погледна чичо си.

— Отначало не, чичо Ма, но Ли Юан ми обясни. Каза, че трябвало да убиеш вината, която чувстваш за смъртта на дядо Тияо. Че без това не можеш да станеш господар на себе си.

— Значи разбираш колко дълбоко почитам баща си? Колко е трудно за мене да нараня дори неговото копие?

Тао Чу кимна — очите му грейнаха; той разбираше.

— Добре — той леко стисна раменете на момчето и се изправи. — Но аз трябва да ти благодаря, Тао Чу. Много добре се справи днес. Ти ми върна баща ми.

Тао Чу се усмихна, много зарадван от похвалата на чичо си, после Ли Юан го докосна, поклониха се ниско заедно и отстъпиха назад, оставяйки Танговете да се съвещават.

* * *

От мястото, където бе прикрепена камерата — на двадесет ЛИ от космическия кораб — беше трудно да се каже каква точно е големината му. Огромната сфера на предните му отделения се виждаше само като празна дупка сред изпълнения със звезди Космос — кръг от тъмнина, по-черна от заобикалящия я мрак. Опашката му, толкова фина и тънка, че приличаше на сребърна нишка, се простираше десет пъти по-дълга от обиколката му и завършваше с по-малка, сребриста сфера, малко по-дебела от нишката.

Беше красив. Ли Шай Тун приближи образа — управляваше дистанционното на почти 300 000 ЛИ от кораба; нагласи образа с възможно най-леки докосвания; известното забавяне на отговора го караше да внимава. След пет ЛИ забави дистанционното и увеличи разделителната способност.

Мракът прие форма. Сферата беше покрита с малки точици, по нея тук-там зееха отвори и стърчаха свързочни кули. Фини, почти невидими линии покриваха цялата й повърхност, сякаш сферата бе обвита с най-крехка паяжина. Ли Шай Тун остави дистанционното бавно да се приближава към звездолета, облегна се назад, приглади дългата си брада и огледа обкръжилите го Тангове.

— Е?

Погледна очакващите техници и им махна, че са свободни. Бяха си свършили добре работата, като се бяха промъкнали незабелязано толкова близо до „Нова надежда“. Прекалено добре може би. Не очакваше да е толкова красив.

— Колко е голям? — попита У Ши и се обърна към него.

— Предполагаме, че е огромен, за да отвори такава голяма дупка сред звездите.

Ли Шай Тун го погледна — свързваха ги вече тридесет години взаимно разбиране.

— Огромен е. Приблизително две ЛИ в диаметър.

— Приблизително? — беше Уей Фен, Танг на Източна Азия, който се хвана за думата.

— Да. Точната мярка е един километър. Разбирам, че са използвали старите мерки на ХУН МАО за всичко в кораба.

Уей Фен изсумтя неодобрително, но Ван Хсиен, Танг на Африка, не беше толкова сдържан.

— Каква наглост! — изрева той. — Каква обида! Как смеят толкова открито да нарушават Декрета?

— Бих ти напомнил, Ван Хсиен — тихо се обади Ли Шай Тун, забелязал неловкостта по всички останали лица, — че се договорихме клаузите на Декрета да не се прилагат към космическия кораб.

Погледна кораба отново. Фината мрежа от линии сега се виждаше ясно. В средата, по-ясно врязани в повърхността от заобикалящите ги линии, имаше две линии от подобни на мъниста фигури, увити в спирала една около друга, оформящи двойната спирала на наследствеността — символа на дисперсионистите.

Преди три години — в деня, когато Толонен уби в Камарата низшия секретар Леман — той бе свикал при себе си лидерите на Камарата и там, в Забранения пурпурен град, където бяха убили сина му, им беше дал концесии, а сред тях — и разрешение да построят преселнически звездолет. Това бе предотвратило войната. Но сега корабът бе почти готов и макар да се запазваше напрегнат мир, скоро той щеше да бъде нарушен. Ябълката на раздора беше точно пред тях. Чак дотук бе довел той Седмината по пътя на отстъпките. Чак дотук, но не и по-далеч.

Задържа погледа си върху кораба. Беше прекрасен, ала и Камарата, и Седмината знаеха какво всъщност представлява „Нова надежда“. Маската на реториката не можеше да излъже никого. Дисперсионистите казваха, че е отговор — „единствената гаранция за бъдещето на децата ни“, — но на практика той по никакъв начин не разрешаваше проблема с пренаселеността, който се предполагаше, че е причината за неговото създаване. Натоварен докрай, той не би могъл да побере повече от пет хиляди колонисти. Във всеки случай, ако корабът пътуваше с максималната си скорост, щеше да стигне до най-близката звезда за около хиляда години. Не, „Нова надежда“ не беше отговор, а символ, политическо противопоставяне — тънкият край на големия клин на Промяната. Той не беше емблема на нов век на разселване, а на връщане към лошото старо време не технологична слободия — връщане към онази лудост, която някога за малко не разруши Чун Куо.

Той изчисти образа и седя известно време, съзнавайки, че го чакат да каже какво мисли. Вгледа се поред във всяко лице — знаеше, че изминалите три години много бяха променили мисленето му. Вярата му в мира на всяка цена — в политиката на съглашателство и отстъпки — бе подкопана в годините след смъртта на Хан Чин. Беше остарял — и не само физически. Понякога го обхващаше нещо като летаргия — усещаше, че беше приключил с всичко. ДА — помисли си той и се вгледа в собствените си издължени ръце, — ЗЪБИТЕ НА ТИГЪРА СЕГА СА МЕКИ, ОЧИТЕ МУ СА УГАСНАЛИ. И ТЕ ГО ЗНАЯТ. ВРАГОВЕТЕ НИ ГО ЗНАЯТ И ТЪРСЯТ ДА ИЗВЛЕКАТ ПОЛЗА ОТ ТОВА. НО КАКВО ДА НАПРАВИМ, КАКВО ДОСЕГА НЕ СМЕ ПРАВИЛИ? КАК ДА СПРЕМ ПРИЛИВА НА ПРОМЯНАТА?

Цу Ма прекъсна мислите му:

— Прости ми, Ли Шай Тун. Какво става с Толонен?

— Толонен? Не те разбирам, Цу Ма. Мислиш, че трябва да отстъпя пред настояванията на Камарата? Това ли се опитваш да ми кажеш? — той отмести очи, изпълнени с горчив гняв. — Искаш да им доставя това удоволствие, така ли?

Цу Ма му отвърна с тих, съчувствен глас:

— Не. Съвсем не, Шай Тун. Разбра ме погрешно. Нещата се промениха. Мнозина от тези, които ти бяха ядосани преди три години, вече са охладнели. Сега гледат на нещата по по-различен начин — дори в Камарата.

Ли Шай Тун се огледа — очакваше забележката на Цу Ма да предизвика остро несъгласие, но не последва нищо. Гледаха го с очакване.

— Все още не мога да схвана. Искаш да кажеш, че ще го приемат обратно? След онова, което направи?

Цу Ма поклати глава.

— Не, не като генерал. Но в някаква друга роля.

Ли Шай Тун рязко сведе очи. Това беше повече, отколкото би могъл да се надява. Но щеше ли да се осмели да каже „да“? Щеше ли да се осмели да извика отново при себе си онзи стар дявол?

— Не сме сами в идеята, че нещата са отишли твърде далече — продължи У Ши мисълта на Цу Ма. — Мнозина от Първото ниво — дори сред ХУН МАО — смятат, че сме отстъпили твърде много, че действаме твърде плахо в преговорите си с дисперсионистите. Те биха се съгласили да се премахнат промените в Декрета и „Нова надежда“ да бъде претопен.

— Не бихме се осмелили да го сторим. Това несъмнено би означавало война.

Цу Ма се наведе напред.

— Не и ако ги предизвикаме в собствената им област.

— Искаш да кажеш — в Камарата?

Всички наоколо закимаха. Значи, вече го бяха обсъждали помежду си. Защо? Той толкова зает ли беше? Толкова, че да не могат да го открият?

Сега Уей Фен заговори от името на всички:

— Знаем, че последните три години бяха много трудни за тебе, Шай Тун. Вкуси горчилката, а ние трябваше мълчаливо да гледаме. Но вече няма само да гледаме, нито ще сдържаме езиците си от страх да не те нараним. Видяхме плана, разработен от твоя съветник, Шепърд, и…

Ли Шай Тун подскочи напред.

— Не е възможно! Никой не е виждал тези документи!

Уей Фен изчака секунда и продължи:

— Не е невъзможно, стари приятелю. Далеч не е невъзможно. Шепърд просто се възползва от правото си да се обърне към нас като равен. Той знаеше, че няма да постъпиш както ти диктува сърцето, и ни изпрати копия.

Ли Шай Тун смаяно се втренчи в него. Значи, знаеха…

— И сме съгласни — Уей Фен се усмихваше. — Не разбираш ли, Ли Шай Тун? Съгласни сме с предложенията на ШИ Шепърд. Враговете ни отидоха твърде далече. Да убият сина ти и да извлекат полза от това — това никой не би понесъл. А един Танг не е кой да е. Един Танг е един човек от Седмината.

— А Седмината?

У ей Фен се огледа и отново се взря в Ли Шай Тун.

— В този случай Седмината ще постъпят така, както реши Ли Шай Тун.

* * *

Щом вратата в дъното на стаята изсъска и се отвори, в коридора нахлу кълбяща се пара. Бердичев потръпна, ала изпъна рамене. Кожата му все още тръпнеше под душа.

На вратата стоеше въоръжен страж — беше навел глава, на ръката му бе преметнато чисто копринено ПАУ. Зад него стояха двама прислужници-ХАН, които след миг колебание влязоха в стаята и започнаха да подсушават Бердичев с меки кърпи. Щом свършиха, той отиде при стража, пое халата, надяна го и завърза колана.

— У тебе ли е талисманът ми?

Главата на стража леко потрепна, ала остана наведена.

— Съжалявам, ваша светлост. Дадоха ми само това ПАУ.

Бердичев изсумтя нетърпеливо и погледна в камерата над главата му. След секунди в дъното на коридора се появи служител и забърза към него. Мъжът направи дълбок поклон, лицето му пламна от срам и той протегна огърлицата.

— Приемете смирените ми извинения, ваша светлост. Не разбрах.

Бердичев пое сребърната верига и я окачи на врата си, после леко прокара длан по гладката повърхност на талисмана. Що за нагли човечета, помисли си той и си отбеляза наум номера на служителя, изписан с големи цифри на гърдите му. След това му махна да си върви. Изчака единият от двамата ХАН да му донесе антистатичните джапанки, докато другият среши и сплете косата му. Едва когато свършиха, се появи директорът Кларак.

Кларак го прегърна леко и отстъпи назад. Усмихна се мило — видът и маниерите му бяха самата елегантност и очарование. Бердичев се усмихна напрегнато и едва кимна в отговор на почтителния поклон на Кларак. Както винаги, мнението му за стойността на Кларак за проекта се раздвояваше. Биваше го за лице, но истинската работа вършеха четиримата му помощници. На Кларак му трябваше само веднъж да сгази лука и щеше да бъде изхвърлен, независимо от връзките на семейството му.

Гласът на Кларак преливаше от топлота и дружелюбност.

— Сорен! Истинско удоволствие е да бъдеш наш гост!

ДА — помисли си Бердичев, — НО АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОГОТО СИ ОЧАКВАЛ ДА ВИДИШ ТУК ДНЕС. БАС ДЪРЖА, ЧЕ КОГАТО СИ РАЗБРАЛ, ЧЕ ИДВАМ, СИ ПОСРАЛ ЕЛЕГАНТНИТЕ СИ БЕЛИ ГАЩИ! Въпреки това Бердичев беше впечатлен от видяното. Защитата на „Нова надежда“ надхвърляше всички желания. Нито пък имаше някаква причина да се оплаква от охранителните мерки, прилагани към посетителите на базата. Беше принуден да изтърпи цялото претърсване и обеззаразителната процедура. А когато се бе опитал да накара стражите да направят изключение за него, началникът им учтиво, ала твърдо бе посочил, че не може да има никакви изключения — нали самият ШИ Бердичев бе настоявал за това?

— ШИ Кларак — отвърна той, като веднага установи дистанция между двамата и леко му напомни за съответния им статут. — Радвам се, че съм тук. Но, кажи ми, какво стана с онази шпионска камера?

Мигновеното колебание на Кларак бе показателно. Той беше човек, който се гордееше с това, че постига всичко само като си мръдне пръста, но не бе отчел прямотата на Бердичев. Кларак бе свикнал с любезностите. Така действаше той. Подхождаше към подобни неща бавно, докато си пиеха виното и си мезеха. Но Бердичев нямаше време за такива „любезности“.

— Знаем за дистанционното — отвърна Кларак, като бързо се съвзе. — Всъщност, ако ми разрешите, ШИ Бердичев, бих ви завел в нашата зала за проследяване.

Бердичев кимна отсечено и тръгна, без да чака Кларак — наложи се той да подтичва, за да го настигне.

— Ами онази дупка в защитата — сляпото петно на тъмната страна — за това какво бихте казали?

Този път Кларак изобщо не се поколеба.

— Експертите по защитата уверяват, че нищо със съществени размери не би могло да се промъкне оттам, без да бъде забелязано. Сляпото петно, както го наричате, е дъга едва 30 градуса. Централните ни сензори биха забелязали всеки кораб, приближаващ се към нас, от разстояние пет хиляди ЛИ. Във всеки случай от онази посока няма да се зададе нищо. Там няма никого. За да заемеш позиция, би трябвало да застанеш на лунна орбита в едноместна ракета. А кой би го направил?

Бердичев се спря и се вгледа в него.

— Въпреки това…

— Освен това — добави бързо Кларак и застана пред Бердичев — съществува и въпросът за цената. Разширяването на защитната спътникова система така, че да покрие и канала от тъмната страна, би струвало нови сто и двадесет милиона. Бюджетът вече е надхвърлил първоначалната сума с 285 процента. Инвеститорите оправдано се тревожат…

— Ами ако някой направи онова, което ти нарече невъзможно, и се промъкне откъм тъмната страна?

Кларак се засмя.

— И да го направи, няма значение. Всеки въздушен шлюз е свързан с централната охрана. Има пломби на всички равнища. А само външната обвивка се охранява от повече от хиляда стражи. Вътрешната е самозадоволяваща се единица, която може мигновено да се отдели от външната. И тъй като двигателите и животоподдържащите системи са в нея, няма никаква възможност да бъдат някак си заплашени. Не, единственият начин, по който Седмината биха могли да се доберат до „Нова надежда“, е да се опитат да го свалят от небето на земята. А ние сме проектирали защитната система така, че да предотврати подобна възможност.

Бердичев изсумтя, после кимна доволно и продължи. Зад него Кларак започна да говори за постигнатия от тях напредък, за преодолените трудности, но Бердичев почти не го слушаше. Вече беше прегледал докладите. Онова, което искаше, бе да се сетят за нещо, за което може би не бяха се сетили досега. Искаше да е сигурен за себе си, че не са пропуснали нещо.

В стаята за проследяване той седна до едно бюро и заслуша как Кларак обясняваше системата. Но през цялото време се оглеждаше и забелязваше разни неща.

Прекъсна Кларак и посочи екрана, на който се виждаше шпионската камера.

— Сигурни ли сте, че не е някакво оръжие?

Кларак се засмя. Смях, който се стори на Бердичев доста самоуверен.

— Разбира се, огледали сме я отвсякъде. Отзад има двигател и цяла система фолиа и антизаглушители, а сърцевината й е защитена от оловен екран — експертите ни изчислиха, че самата камера едва се е побрала там, да не говорим за оръжие.

— Освен ако не са разработили нещо ново, а?

Кларак го погледна и се поклони леко — разбра, че днес нищо няма да му се позволи. Бердичев искаше отговор за всичко.

— Предположих, че би могло да бъде и това. Затова лично заповядах да я следят 24 часа в денонощието. Постоянно я дебнат с два лазера. При най-малък признак за необичайна дейност ще я взривят на парчета.

— Преди да успее да повреди „Нова надежда“?

— Лазерите са нагласени на автоматично включване. Камерата ще избухне в небето след по-малко от една петдесета от секундата.

Бердичев извърна глава и погледна Кларак — за първи път си позволи да изрази удовлетворение с кратка усмивка.

— Добре. Не искам нищо да спре „Нова надежда“ при първия й полет след три месеца.

Видя как грейна лицето на Кларак, миг по-късно последва широка усмивка на неподправена радост.

— Но това е отлично, ШИ Бердичев! Каква чудесна новина! Кога Седмината са дали съгласие?

— Не са. Но ще го дадат. Много скоро. В края на седмицата Камарата ще направи предложение. Ще ги понатиснем, Кларак. Ще ги накараме да изпълнят дадените преди три години обещания. А после ще натиснем още повече. Докато построим цяла флота такива кораби. Разбра ли ме? Но този е първият, най-важният. „Нова надежда“ ще разкъса веригите им. Те го знаят и ще се опитат да го предотвратят — но трябва да изпреварваме всеки техен ход. Ето защо е толкова важно тук всичко да е наред. Точно затова дойдох сам да видя как е.

Кларак се поклони.

— Разбирам, ШИ Бердичев. Значи, смятате, че трябва да разширим спътниковата система?

Бердичев поклати глава.

— Не. Доволен съм от обосновката ви. Както казахте, невъзможно е сам човек да причини някаква съществена повреда. Нека се тревожим за по-реални възможности, а? И като начало — нека унищожим оная камера. Сигурен съм, че някой от товарните ни кораби може да претърпи малка злополука, а? Техническа повреда може би, която би го отклонила от курса и би го накарала да пресече орбитата й?

Кларак се усмихна.

— Разбира се, ШИ Бердичев. Веднага.

* * *

Фей Йен стоеше в сянката на върбата и чакаше двамата принцове да се зададат по пътеката откъм моста. Беше видяла кораба им да се приземява едва преди минути и нарочно бе застанала там — нямаше как да не минат покрай нея. Прислужничките й стояха малко по-нататък, сред дърветата, разговаряха тихо помежду си и се преструваха, че не я наблюдават, но тя знаеше, че те също са толкова нащрек, колкото и тя самата. През последните три години те споделяха отегчителното й изгнание в имението на баща й, където тя не се виждаше с никого освен с братята и лелите си. Днес обаче, за първи път, откакто траурът беше свършил, й бе дадено разрешение да посети младия принц — да му гостува една седмица и да присъства на рождения му ден.

Забеляза някакво движение сред дърветата в далечния край на застланата с каменни плочи пътека, обърна се и махна на прислужничките да замлъкнат.

— Идват! — жестикулирайки усилено, им показа тя.

Прислужничките захихикаха и послушно млъкнаха.

Фей Йен се обърна и загледа приближаващите се двама младежи. Но щом се приближиха, тя вдигна ветрилото си от сандалово дърво и замаха припряно — беше сигурна, че е станала някаква грешка. Къде беше Тао Чу? Къде беше пълничкият малък племенник на Цу Ма?

Видя, че по-високото момче се поколеба, после докосна другото по ръката и се наведе да му прошепне нещо. По-дребният сякаш се вгледа в нея, след това се обърна към другия и кимна. Едва тогава по-голямото момче отново тръгна напред.

Спря на три крачки от нея. Отначало не го позна — толкова беше израснал, толкова по-несръчен беше станал, откакто го бе виждала за последен път.

— Ли Юан?

Ли Юан преглътна и се поклони — неловко, рязко движение, което издаде нервността му. Когато се изправи и отново я погледна, тя забеляза, че лицето му беше алено от срам. Устните му се размърдаха, сякаш се готвеше да каже нещо, но още не се бе сетил какво, когато тя го прекъсна:

— Къде е Тао Чу? Казаха ми, че Тао Чу е с тебе!

От дърветата зад нея се чу хихикане, тя се извърна рязко, разгневена на прислужничките, след това се обърна и видя, че Ли Юан маха на по-малкото момче да дойде.

— Фей Йен? — момченцето се поклони елегантно — същински малък придворен. После, с енергичен, ала колеблив глас, който издаваше, че не владее английски, добави: — За мен е голяма чест да се запозная с вас, лейди Фей. Чичо ми ми е казвал, че сте красива, но не ми е споменавал, че сте толкова красива.

Тя се засмя учудено.

— И с кого имам удоволствието да разговарям?

Момчето отново се поклони — учудването й му доставяше същото удоволствие, каквото и по-рано същия ден — ръкопляскането на Танговете, когато играеше Цу Тияо.

— Аз съм Цу Тао Чу, син на Цу Вен, трети племенник на Танга Цу Ма.

Ветрилото й спря по средата на замаха и се затвори с изщракване.

— Тао Чу? — тя се засмя — с по-различен, по-кратък смях, който изразяваше съвсем различна изненада; след това поклати глава. — О, не. Искам да кажа, не може да бъде. На мене ми казаха…

После разбра. Чу как хихикането сред дърветата премина в смях. Тя се изчерви силно и леко наведе глава.

— Цу Тао Чу, аз… Аз много се радвам да се запозная с тебе — след това забрави разочарованието си и също избухна в смях.

— Какво има? — попита осемгодишното момче, зарадвано, че някак си е успяло да развесели тази зряла деветнадесетгодишна жена.

— Нищо — побърза да каже тя, повя си с ветрилото и се извърна леко, тъй че сянката на върбата да скрие неудобството й. — Съвсем нищо — тя бързо се обърна към Ли Юан; изведнъж усети, че вече й е по-лесно да разговаря с него. — Ли Юан, прости ми. Баща ми, Йин Цу ти изпраща дълбоките си уважения и най-добри пожелания за предстоящия ти рожден ден. Дойдох от негово име да го отпразнуваме.

Усмивката на Ли Юан беше неочаквано топла. Той отново се поклони и се изчерви от челото до врата. Неловкостта му я накара да си спомни последния път, когато се бяха видели — тогава, когато бе дошъл при нея и бе плакал на рамото й четири дена след смъртта на Хан Чин. Тогава реакцията му също бе неочаквана. И тогава той също сякаш беше свалил някаква маска.

— Аз… Аз… — заекна той и сведе очи сякаш щеше да се засмее на себе си. — Прости ми, Фей Йен. Не ми бяха съобщили, че пристигаш.

Тя се поклони съвсем леко.

— И на мене ми го съобщиха едва тази сутрин.

Той я погледна — очите му бяха пълни със странно очакване.

— Ще останеш ли по-дълго?

— Една седмица — тя се обърна и махна на прислужничките, които веднага се измъкнаха изпод дърветата и забързаха към нея. После отново се обърна към двете момчета и добави: — Най-добре е да се връщаме, не смятате ли? В къщата ни очакват — и преди да й отговорят, тя се извърна и тръгна към моста.

Ли Юан постоя там известно време, загледан след нея. Едва когато се обърна, за да каже нещо на Тао Чу, забеляза колко жадно го оглежда момченцето.

— Какво зяпаш така бе, фишек? — попита той почти ядосан — усещаше, че се е изчервил за трети път този следобед.

— Тебе зяпам, велики Юан — отвърна Тао Чу с такъв сериозен тон, че накара Ли Юан да омекне. След това момченцето добави с по-тих глас: — Ти я обичаш, нали?

Ли Юан се засмя притеснено, обърна се и отново се загледа към пътеката.

— Има ли значение? Тя беше жена на брат ми.

* * *

Къщата на надзирателя господстваше над ширналата се равнина на Източноевропейската плантация. Висока три етажа, с островръх покрив, тя се облягаше на подпори над пресечната точка на два широки напоителни канала, които течаха от север на юг и от изток на запад и пълнеха гъстата мрежа от по-малки канали. На юг бяха квартирите на работниците — дълги, схлупени колиби, сякаш вкопани в земята. На север и на изток се ширеха складове — огромни покрити резервоари със зърно и ориз. На запад като грамадна вълна, застинала в точката си на пречупване, се издигаше Градът — стените му се издигаха на цели две ЛИ нагоре в небесата.

Сега беше късен следобед и сянката на надзирателската къща разсичаше като черен, назъбен нож полята на изток. Там, в сянката, по пътеката от отъпкана пръст, която следваше ръба на единия от по-малките канали от север на юг, вървяха трима души. Единият вървеше по-напред, сам, мълчалив, със сведена глава. По опърпаните му кафяви дрехи, по широките къси панталони си личеше, че е полски работник. Докато вървяха, двамата отзад се шегуваха и се смееха. Оръжията им — смъртоносните пушки ДЕНГ, „пушки-фенери“ — висяха небрежно на раменете им. Бяха по-изискано облечени — кралското синьо на саката им отиваше на цвета на огромното небе над главите им. Това бяха стражи на надзирателя — Чан Ян и Тен Фу — едри, груби мъжаги, които изобщо не се чудеха дали да бият работниците си, ако не си изпълняваха нормите.

— Какво иска той? — попита Тен и леко вдигна брадичка, за да посочи вървящия пред тях човек, ала когато каза „той“, имаше предвид надзирателя. Само той можеше да посочи кой да отиде при него.

— Този е крадец — отвърна Чан. Плю в канала отляво и загледа как водата бавно отнася бялата плюнка. После се обърна към Тен:

— Едната от патрулните камери го уловила да бере в Скелето.

В Скелето растяха по-специалните насаждения — ягоди, ананаси, портокали, грозде и праскови, череши и бадеми, круши и пъпеши.

— Глупак! — Тен го погледна и се засмя. — Тия селяндури до един са глупаци.

Чан сви рамене.

— Знам ли. Този го мислех за по-различен. Бил е надзирател. Доверявали са му се. Преди не сме имали неприятности с него.

— Всичките те са си една голяма неприятност — Тен взе да дръгне усилено левия си хълбок. — Тъпи са и са неприятност. Това си им е заложено генетично, това е.

Чан се разсмя.

— Може и така да е.

Бяха стигнали един мост. Човекът отпред беше спрял със сведена глава и очакваше другите двама. Бе му забранено да прекосява моста без разрешение.

— Мърдай! — Тен измъкна дългата бухалка от пояса си и взе яростно да мушка мъжа под кръста. — Надзирателят иска да те види. Стига си го карал да чака!

Мъжът се препъна на моста, стана и отново се повлече напред, като избърса оцапаните си ръце о бедрата и хвърли кратък страхлив поглед към надвисналата отгоре му огромна къща.

В подножието на стъпалата се мотаеха още стражи. Единият от тях, висок ХУН МАО, седеше встрани от другите. Щом тримата мъже се приближиха, той вдигна поглед и със съвсем леко движение на главата посочи да се качват, след това пак погледна оръжието в скута си и продължи педантично да го преглежда.

— Добър ден, ШИ Пескова — обади се Тен и поздрави лейтенанта на надзирателя с поклон. Но Пескова не му обърна никакво внимание. Тен беше ХАН, а ХАН бяха лайна. Нямаше значение дали са стражи или селяни. Не беше ли го чувал достатъчно често от самия ЧОВЕК?

Когато изчезнаха, Пескова се обърна и отново погледна къщата. Трябваше да наблюдава този Тен. Много почваше да си вири носа. Мислеше се за по-добър от останалите. Ще се наложи да го смъкне малко на земята. Да му предаде урок по добро държание. Остави с усмивка пушката и се протегна да вземе нова от купчината до него. Да, щеше да е много забавно да види как този едър ХАН се моли на колене. Страшно забавно.

* * *

Надзирателят Бергсон вдигна очи — тримата мъже бяха в коридора пред стаята.

— Какво има, Тен Фу?

Едрият ХАН коленичи на вратата и сведе глава.

— Доведохме човека, за когото питахте, надзирателю.

Бергсон се извърна от редицата екрани, заели цялата стена на дългата стая, и стана от стола си.

— Върви, Тен Фу. И ти, Чан Ян. Сам ще се оправя с него.

Когато те си тръгнаха и той остана сам с полевия надзирател, Бергсон се приближи и застана на не повече от една ръка разстояние от човека.

— Защо направи това, полеви надзирателю Сун?

Мъжът преглътна, но не вдигна глава.

— Какво да съм направил, ШИ Бергсон?

Бергсон протегна ръка почти нежно, хвана човека с два пръста за бузата и заизвива, докато Сун се строполи и захленчи от болка.

— Защо го направи, Сун? Или искаш с бой да изкарам истината от тебе?

Сун се просна на земята и обгърна с ръце краката на Бергсон.

— Вече не издържах, надзирателю. Тази дажба едвам стига за изхранването на дете, да не говорим за мъже и жени, които блъскат по цял ден на полето. И когато разбрах, че стражите пак се готвят да ни намалят дажбите…

Бергсон отстъпи и отблъсна ръцете на Сун.

— Едвам стигала ли? Що за глупости, Сун? Да не би да не е вярно, че всички крадете ориз? Че изяждате доста голяма част от посевите, които се предполага, че трябва да жънете?

Сун понечи да поклати глава, но Бергсон затисна здраво лявата му длан с ботуш и започна да натиска.

— Кажи ми истината, Сун. Крадат, нали?

Сун извика, после закима учестено.

— Така е, ШИ Бергсон. Мнозина го правят.

Бергсон бавно вдигна крак, отдалечи се от Сун и замислено му обърна гръб за момент.

— И ти открадна, защото не ти стигала храната?

Сун вдигна очи и веднага ги сведе, след това притисна чело о пода.

— Не… Аз…

— Кажи ми истината, Сун! — излая Бергсон и се извърна рязко. — Открадна, защото беше гладен, така ли?!

— Не, ШИ Бергсон. Храната ми стига.

— Ами тогава защо?! Кажи ми защо.

Сун потръпна. Въздишката премина през него като вълна. После, примирил се със съдбата си, започна да обяснява:

— Заради жена ми, надзирателю. Тя е добра жена, нали ме разбирате. Свястна жена. Тя го предложи. Видяла как е при другите: че те страдат, а ние с нашия късмет си имаме достатъчно. Казах й, че можем да дадем на другите от нашето, но тя не го прие. Молих я да не ме кара да правя това, което иска от мене…

— Което беше?

— Откраднах, надзирателю. Откраднах плодове от Скелето и ги раздадох.

Бергсон се засмя студено.

— И аз трябва да ти повярвам, а, Сун? Честен крадец? Благороден крадец? Крадец, който не търси облага за себе си, когато краде?

Сун кимна веднъж, но не каза нищо.

Бергсон се приближи.

— Мога да те бия до припадък заради стореното от тебе, Сун. Нещо по-лошо: мога да те хвърля в Глината. Как ще ти се хареса там, а, полеви надзирателю Сун? В Глината?

Бергсон млъкна за момент. Обърна се и се доближи до бюрото. Когато се върна, държеше в ръка тънка карта. Коленичи и я задържа пред лицето на Сун.

— Знаеш ли какво е това, а, Сун?

Сун поклати глава. Никога не беше виждал нищо подобно. Изглеждаше като някакъв продукт на технологиите от Горе — неща, които тук, в полето, никога не бяха виждали, — но никак не му се щеше да отгатне какво е точно.

— Това, Сун, е доказателство за твоето престъпление. Това е запис на единия час, който си прекарал в бране на Скелето. Скрита камера те е заснела на филм.

Сун отново потръпна.

— Какво искате от мене, ШИ Бергсон?

Бергсон се усмихна и пусна тънката люспа лед в джоба на сакото си, след това отново се изправи.

— Първо искам да седнеш ей тук и да ми напишеш имената на всички, на които си раздал откраднатите плодове.

Сун се поколеба и кимна.

— А после?

— После ще се върнеш в колибата си и ще ми изпратиш жена си.

Сун се вцепени, но не вдигна поглед.

— Жена ми ли, надзирателю?

— Свястната жена. Нали ме разбираш, оная същата, дето те вкара в тази беля.

Сун преглътна.

— А какво ще стане с жена ми, ШИ Бергсон?

Бергсон се разсмя.

— Ако е добра… Ако е МНОГО добра с мене, нищо. Разбра ли ме? Всъщност — можеш и да й го кажеш, — ако е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добра, може дори да й дам записа. Кой знае, а, Сун?

Сун вдигна глава и срещна студените сиви очи на Бергсон за първи път, откакто бе влязъл в стаята. Беше го разбрал съвсем добре.

— Добре. Ела тогава. Ето ти хартия и мастило да направиш списъка.

* * *

Тя дойде, след като се стъмни. Пескова я заведе в стаята горе — голямата стая под стрехите — и я заключи, както му бяха наредили. След това излезе и остави надзирателя и жената сами в къщата.

Известно време Де Вор просто я гледаше, като следеше всяко нейно движение със скрити камери — местеше се от екран на екран, фокусираше в близък план лицето й, или я наблюдаваше отдалече. После, когато свърши с това, кимна на себе си и угаси екраните.

Оказа се много по-силна, по-хубава, по-привлекателна, отколкото очакваше. Преди това си бе мислил, че сигурно ще се наложи да я отпрати и да се оправи по друг начин със Сун, но сега, след като я видя, усети в себе си желанието — като силен, тъмен катран в кръвта си — и знаеше, че трябва да се пречисти от това. От седмици вече не беше спал с жена — от онова последно пътуване до Дивите поля, — а и тя беше момиче от публичен дом, просто умела занаятчийка. Не, това щеше да е по-различно — нещо като десерт.

Той бързо приближи до вградения в стената сейф в дъното на стаята и набра комбинацията. Вратата се открехна, той бръкна вътре и извади малка стъкленица, преди вратичката отново да се затвори. Поколеба се за миг, след това погълна наркотика на един дъх и усети как топлината пропълзява по гърлото и бързо слиза в стомаха му. След минути щеше да е в кръвта му.

Бързо, почти нетърпеливо се изкачи по стълбата, но горе се забави, успокои се и изчака, докато се овладее напълно. Едва тогава протегна ръка и докосна с палец ключалката.

Тя се обърна изненадано. Едра жена — по-едра от съпруга си; в начина, по който стоеше, нямаше нищо прикрито, нищо подло. МЪЖЪТ ТИ НЕ ТЕ ЗАСЛУЖАВА — помисли си веднага Де Вор; знаеше, че от Сун никога не би излязъл полеви надзирател, ако не го бе подтиквала такава жена.

Поклонът й бе колеблив.

— Надзирателю?

Той затвори вратата зад себе си, обърна се към нея и се опита да отгатне как ще му откликва. Щеше ли да прави онова, което той поиска? Щеше ли да се опита да спаси съпруга си? Тя беше тук. Това поне бе добър признак. Но щеше ли да е отстъпчива? Щеше ли да е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добра с него?

— Знаеш ли защо си тук? — попита я той и се доближи една крачка по-близо.

Очите й не го изпускаха от поглед.

— Тук съм, защото моят съпруг ми нареди, ШИ Бергсон.

Де Вор се разсмя.

— От онова, което ми разправят, знам, че Сун е хрисим човечец. Не съм ли прав? Да не би Сун да реве като лъв в собствения си дом?

Тя посрещна погледа му с яростен гняв, почти дръзко — поглед, който накара кръвта във вените му да потече по-гъста, по-тежка.

— Той е мой съпруг, а аз съм покорна съпруга. Той искаше да дойда тук — и ето ме тук.

Де Вор сведе поглед, като едва се сдържаше да не се ухили. Не беше сбъркал. Тя имаше дух. Беше го забелязал още докато я наблюдаваше; бе забелязал как се вглежда във всичко с този неин любопитен, почти нагъл поглед. Тя имаше сила. Сила колкото за двадесет Суновци.

Приближи се още една крачка и поклати глава.

— Грешиш, знаеш ли. Тук си, защото аз казах да дойдеш.

Този път тя не отговори, но го погледна почти нахално — само леко овлажнелите й устни издаваха колко е нервна.

— Как се казваш, жено на Сун?

Тя отмести очи, после отново го погледна, сякаш казваше: НЕ СИ ИГРАЙ С МЕНЕ. ПРАВИ КАКВОТО СМЯТАШ ДА ПРАВИШ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА.

— Как се казваш? — настоя той този път по-твърдо.

— Казвам се Си Ву Я — отвърна тя гордо.

Този път той се усмихна. Си Ву Я. Коприненият гарван. Погледна я и разбра защо родителите й са я кръстили така. Косата й беше красива — тъмна и лъскава.

— По-добре честен гарван, отколкото сврака-измамница, а? — цитира той старата поговорка.

— Какво искате от мене?

Той поклати глава.

— Не бъди нетърпелива, Си Ву Я. Ще стигнем и до това. Но ми кажи: Сун добър мъж ли е? Бива ли го в леглото? Кара ли те да пееш от удоволствие?

Забеляза как тя тръсна глава, но истината я възпираше да каже „да“. Значи, Сун не го биваше. Е, той, Де Вор, щеше да я накара да пее довечера. В това не се съмняваше.

Пристъпи към нея крачка, след това и втора и накрая застана срещу нея, лице в лице.

— Твърд като бамбук ли е той, или мек като стрък ориз? Кажи ми, Си Ву Я. Бих искал да знам.

За миг в очите й блесна гняв, но после тя сякаш вътрешно се разсмя и очите й се промениха — гневът в тях се смени със забавление.

— Не се подигравайте с мене, ШИ Бергсон. Щом съм тук, правете с мене каквото искате. Ще бъда добра с вас. Много добра. Но не се подигравайте с мене.

Той отново я погледна, протегна ръка, хвана лявата й длан, вдигна я и я разгледа. Дланта й беше голяма, силна, загрубяла от полската работа, но тя се беше постарала. Ръката й бе чиста, а ноктите й бяха лакирани в тъмнокафяво.

Отново я погледна в очите.

— Приятели са ми казвали, че вие, жените ХАН, не носите бельо. Вярно ли е?

В отговор тя хвана ръката му и я постави между бедрата си. Пръстите му срещнаха меката, покриваща повърхност на плата, но и усетиха топлината, твърдата мекота под него.

— Е? — попита тя почти усмихната, решена да не му позволява да я сплаши.

— Събличай се — той отстъпи крачка назад. — Искам да видя как изглеждаш.

Тя потръпна, съблече робата си, ритна встрани бельото си и застана там, долепила ръце о страните си — не направи никакво усилие да прикрие голотата си.

Де Вор я заобиколи. Тя беше хубава жена, тялото й не бе повредено от раждания и бе закалено от полската работа. Гърдите й бяха големи и твърди, ханшът — широк, но не тлъст. Краката й бяха мускулести, но с доста хубава форма, коремът — плосък, раменете — гладки. Кимна доволно. Тя би била достойна съпруга и за Танг, да не говорим пък за мъж като Сун.

— Добре. Ела сега тук.

Тя се поколеба — очите й издадоха мигновена нервност, после направи каквото й казаха и се приближи до ъгъла, който й бе посочил. Той видя как тя се оглежда, как очите й постоянно се устремяват към седлото. Сякаш знаеше какво я чака.

— Какво искате да направя?

Де Вор се усмихна студено. Беше я наблюдавал по-рано. Бе забелязал през скритото око на камерата колко я беше омагьосало седлото. Бе видял колко бе озадачена, а после — шокирана и изненадана, когато разбра какво представлява то.

Беше огромно, почти половин човешки бой високо и също толкова дълго. На пръв поглед можеше да бъде сбъркано с резбована табуретка, черно-бялата му повърхност — с някаква скулптура. По свой начин то си и беше скулптура. По времето на династията Мин занаятчиите бяха изработили това седло преди повече от седемстотин години и бяха оформили слоновата кост и дървото, за да задоволят прищявката на някой отегчен благородник.

— Видя ли седлото ми?

Тя го погледна с полупритворени очи и кимна.

— Това е бил обичай на вашия народ, знаеш ли? Слагали са това седло на входа на бащината къща, преди в нея да влязат булката и младоженецът.

Тя навлажни устни.

— И какво?

Той сви рамене.

— Това е АН. Седло. АН. Почти същата дума като „мир“.

Видя, че трепери, въпреки че стаята беше топла.

— Огледа ли го?

Тя кимна кратко.

— Хареса ли ти?

— Отново ми се подигравате, ШИ Бергсон. Това ли искате да направя? Да играя с вас тази игра?

Той се усмихна. Значи най-после беше схванала. Приближи се, застана до нея край седлото и прокара ръка по гладката му повърхност. Онова, което на пръв поглед изглеждаше просто като вплетени фигури в черно и бяло, скоро се разкриваше. Превръщаше се в мъж и жена, прегърнати в, така да се каже, неестествена прегръдка — главата на мъжа беше завряна между краката на жената, а главата на жената — между краката на мъжа.

Погледна я — беше му забавно.

— Това правила ли си го със Сун?

Тя примигна. После неочаквано поклати глава.

— Смяташ, че ще му хареса, а?

Този път тя отмести поглед — за първи път шията й леко се изчерви.

А-ХА — помисли си той. — СЕГА ТЕ ХВАНАХ. СЕГА ЗНАМ СЛАБОТО ТИ МЯСТО. ТИ НАИСТИНА НЕ СИ ДОВОЛНА ОТ СУН. МОЖЕ БИ ДОРИ СИ МИСЛИШ ДОКЪДЕ БИ ТЕ ДОВЕЛО ТОВА. ТИ ИМАШ АМБИЦИИ, СИ ВУ Я. ПРИ ЦЯЛОТО ТИ ОБЩЕСТВЕНО СЪЗНАНИЕ ТИ СИ РЕАЛИСТКА. И НЕЩО ОЩЕ ПО-ЛОШО: ОБИЧАШ СЕКСА. ИСКАШ ДА ТЕ ЛЮБЯТ. ИСКАШ ТОВА ВЪЛНЕНИЕ, КОЕТО ТИ ПРЕДЛАГАМ.

— Ела тук.

Забеляза как се учести дишането й. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили, а вратът й все още беше зачервен. Тя се приближи бавно, почти страхливо.

Той отново хвана ръката й и я мушна сред гънките на своето ПАУ, после чу как тя затаи дъх, щом го докосна; видя как свежда поглед.

Де Вор се засмя — знаеше, че наркотикът щеше да го пусне чак след часове; щеше да го поддържа така, докато свърши с нея. Наведе се, притегли я до себе си и сниши гласа си до шепот:

— Той някога бил ли е толкова твърд, Си Ву Я? Толкова горещ?

За миг тя го погледна в очите — зениците й бяха разширени; след това отново погледна великолепието в ръката си. Без да я бе молил, тя коленичи, започна да го гали и да го целува. Той постави ръце на раменете й, накара я да го поеме в устата си — цялото й тяло потрепна под докосването му, от гърлото й се изтръгна тихо стенание. После — твърдо, почти грубо — той я отблъсна и се отмести.

Тя стоеше на колене и го гледаше — гърдите й се повдигаха учестено, очите й бяха разширени. Почти. Беше почти готова. Още една стъпка. Още една стъпка и щеше да е готова.

Той захвърли ПАУ-то си и застана пред нея — гол; виждаше колко възбудено го гледа тя. Колко бе готова да я чука. Отблъсна я назад с крак, след това коленичи и разтвори краката й, без да отмества поглед от нея, движейки ръка между бедрата й. Тя затаи дъх от удоволствие.

— Богове… — изстена тя и протегна ръка към него. — О, богиньо на милостта, сложете го там! Моля ви, ШИ Бергсон! Моля ви, сложете го!

Пръстите му се изкачиха от слабините до брадичката й; накара я отново да го погледне.

— Не така — и той отново постави ръката й върху слабините си. — Знам по-добър начин. Много, много по-добър начин.

Той бързо я заведе до седлото, притисна лицето й към твърдата му, гладка повърхност — ръцете му продължаваха да я галят и да замъгляват съзнанието й, да възпламеняват сетивата й. После, преди тя да осъзнае какво става, той я завърза с двойните ремъци за ръцете и за краката.

Изправи се, погледна я, след това прекоси стаята и изключи всички светлини без една — онази, която осветяваше оголените й задни части.

Тя трепереше. Виждаше как трепкат мускулите на бедрата й.

— Какво става? — попита тя със слаб, изтрезнял глас. — Какво правите?

Той се приближи до нея, постави ръка на кръста й и прокара пръсти по гладкия канал, завършващ със стегнатия й анус. Усети как тя потрепна.

Той се почуди: удоволствие или страх? Все още ли вярваше тя, че всичко ще мине нормално?

Мисълта почти го накара да се разсмее. Беше сбъркала. Беше си помислила, че той ще иска обикновените удоволствия.

Протегна ръка под седлото и потопи пръсти в ароматното масло, после започна нежно да маже с него дупчицата — маслото задейства заклинанието си и накара мускулите й да се отпуснат.

Усети как дишането й отново се учести — тя очакваше удоволствие; знаеше, без да гледа, че отново ще се възбуди, че зърната на гърдите й ще се втвърдят, че очите й ще се разширят от очакване.

Отново бръкна под седлото и измъкна оттам фалоса с железен връх, прикрепен с верига към лъка. Веригата беше точно толкова дълга, колкото трябваше. Ако беше малко по-дълга, нямаше да го има онова така възбуждащо дръпване надолу, онова чувство за ограничение; а ако беше по-къса, нямаше да прониква толкова дълбоко, че да бъде задоволен. Усмихна се, задържа любовно кухата колона в ръце и поглади с пръсти спиралния орнамент на ВУ-ТИ — „петте пагубни създания“: крастава жаба, скорпион, змия, паяк и гущер; после го надяна, усети меката кожа отвътре и закопча кожените ремъци около кръста си.

За миг се поколеба, предвкусвайки момента, след това насочи металното острие и тласна. Първият тласък я изненада. Усети как цялото й тяло се вцепенява от шока, но макар и да се задъха, тя не извика.

ХРАБРО МОМИЧЕ — помисли си той, — НО НЕ ЗАТОВА СИ ТУК. НЕ СИ ТУК, ЗА ДА ПРОЯВЯВАШ ХРАБРОСТ. ТУК СИ, ЗА ДА МИ ПЕЕШ.

Вторият тласък я разкъса. Почувства как кожата между ануса и вагината й се пропуква като тъкан и чу болезнения й вик.

— Добре! — разсмя се той грубо. — Много хубаво! Пей, Си Ву Я! Много ми харесва да те слушам.

Тласна отново.

Когато свърши, разкопча ремъците, взе един бял чаршаф и го метна върху нея — кръвта го напои в червено — двоен червен кръг, който бавно се превърна в елипса.

Чу стенанията й, заобиколи я, коленичи пред нея, вдигна лицето й внимателно, почти нежно целуна челото й, носа й, устните й.

— Хареса ли ти, Си Ву Я? Достатъчно твърд ли ти беше? — засмя се тихо, почти любовно. — О, но ти беше добра, Си Ву Я. Най-добрата досега. И затова ще получиш записа. Но по-късно, нали? Сутринта. Пред нас е цялата нощ. Имаме много време да си играем пак.

* * *

Сун бе коленичил върху насипа, втренчен в къщата. Зората се пукна. Беше измръзнал до кости, дрехите му бяха подгизнали, ала той продължаваше да чака, коленичил.

Беше чул писъците й в нощта. Бе ги чул и бе почувствал как сърцето му се разкъсва. Беше свел глава, разбрал колко е малък и безсилен.

Сега, щом светлината отново започна да се процежда над света, видя как вратата се отваря и на стълбището се появява фигура.

— Си Ву Я… — промълви той с пресъхнали устни; сърцето му, което сякаш бе замряло, затуптя бясно в гърдите му. Опита се да стане, но краката му бяха изтръпнали и се наложи да се задържи с ръка, за да не падне във водата долу. Но очите му останаха приковани в далечната сянка — веднага забеляза колко бавно се движи тя, колко неловко залита по стъпалата — едно по едно, като току спираше да си почива; цялото й тяло беше сгърчено, ръката й бе вкопчена в парапета, сякаш щеше да падне.

Повдигна се трескаво и започна да съживява краката си. Отново се опита да се изправи и падна назад, псувайки, почти хленчейки от страх за нея.

— Си Ву Я — изстена той. — Си Ву Я…

Опита се отново да стане, заскърца със зъби; мъчеше се да подчини мускулите си. За малко отново не падна, после протегна крак напред и успя да запази равновесие.

— Си Ву Я — изсъска той. — Си Ву Я…

Раздвижвайки с усилие безполезните си крака, той тръгна към моста — отначало неловко, залитайки, като гротескна пародия на съпругата си, после — по-уверено; кръвта му се раздвижи, мускулите му оживяха.

След това изведнъж се втурна — ръкомахаше диво, босите му крака тупаха по черната пръст. И застана там, пред нея; огромни вълни от болка и страх, обида и гняв го обливаха като черен прилив.

Изстена — животински вик на болка.

— Какво ти е направил, Си Ву Я? Какво ти е направил?!

Тя го погледна с почти слепи очи.

— Лицето ти… — започна той и осъзна, че по лицето й нямаше никакви белези. Зад очите й имаше мрак. Това го накара да захленчи като дете и да падне отново на колене.

Бавно — всяко движение — огромен, неизследван континент от болка — тя се оттласна от стълбището и залитна край него. Той запълзя след нея и се опита да й помогне, но тя мълчаливо го отблъсна, остави да говори студената празнота на лицето й.

На тесния мост той отново застана пред нея, препречи пътя й и погледна зад нея, към къщата.

— Ще го убия.

Тя сякаш за първи път го погледна. После се разсмя — смехът й беше толкова студен, така не приличаше на смеха, който той познаваше, че го накара да настръхне от страх.

— Той ще те смачка, малък Сун. Ще те погълне и ще те изплюе.

Тя се наведе на една страна и плю. Кръв. Той я видя дори в този сумрак. Бе изплюла кръв.

Доближи я, за да я погали, да обгърне раменете й с ръце, но погледът й го спра. Ръцете му безсилно се отпуснаха.

— Какво ти направи той, Си Ву Я? Кажи ми!

Тя сведе очи и тръгна напред — принуди го да се дръпне от пътя й. Той нямаше воля да я спре.

При първия по-малък канал тя се обърна и започна да се спуска с хриптене по ниския склон; лицето й бе застинало от болка. Сун я последва, протегна ръка и тя за първи път му позволи да й помогне. Стисна ръката му толкова силно, че му секна дъхът; пръстите й конвулсивно се стягаха при най-малкото разтърсване.

После го пусна и се изправи, застанала до колене във водата на неосветения канал; първата светлина се разстилаше като чаршаф над мрежата на заобикалящите ги ниви и осветяваше прегърбената фигура на Сун на брега на канала. Същата ярка светлина, проблясваща в дългите тъмни коси на жената като ситни капчици мъгла.

Тя го погледна.

— Носиш ли фенерче, Сун?

Той кимна — не разбираше защо го иска, но го извади от джоба си, наведе се над брега, протегна се и й го подаде; загледа как тя отвинтва горната част и тя се превръща в малка секира. След това извади нещо от джоба на робата си. Нещо, достатъчно малко, че да го обхване с длан.

Картата. Записът на неговата кражба. Сун преглътна и я погледна. Значи, беше го направила. Бе ги спасила и двамата. Потръпна — искаше да слезе долу, при нея, да я погали, да я прегърне и да й благодари, но това някак си не беше редно. Усети студа, който се излъчваше от нея, чувството за огромното разстояние, което бе пропътувала. Сякаш се бе издигнала над небето. Беше стигнала там, където, казваха, нямало въздух, само смръзналото се, потрепващо нищо на Космоса. Беше стигнала там. Той го знаеше. Беше го видял в очите й.

Тя обърна картата към брега и я прокара през прерязващия лъч. Веднъж, два пъти, три пъти, като всеки път я вдигаше и я оглеждаше. Но всеки път по нея не се появяваше ни най-малко петънце.

Погледна го — в очите й все още се четеше онази студена отдалеченост; после картата изпадна от пръстите й сред наносите под водата. Да, помисли си той, там нямаше да я намерят. Можеха хиляди години да претърсват и пак нямаше да я намерят.

Но тя вече бе забравила за картата. Сега се бе навела и разкопчаваше долната половина на робата си — пръстите й я докосваха внимателно, сякаш докосваха плът, а не плат.

— Ела тук — каза тя студено, без да го поглежда. — Искаше да разбереш какво ми е направил, нали? Е, ела да видиш. Ще ти покажа.

Той слезе и застана срещу нея — водата студенееше на пищялите му, мракът ги обкръжаваше. Видя как платът се отметна, но в мрака едва различаваше смътно краката и корема й.

— Ето — тя му подаде двете части на фенерчето и го изчака да ги съедини.

Той се опита да освети лицето й, но тя бутна ръката му надолу.

— Не. Не там. Тук, долу, където е мракът.

Остави я да води ръката му, после, щом видя онова, което преди не забелязваше, се опита да я вдигне, но тя я задържа здраво и го принуди да гледа. Кръв. Платът бе напоен с кръвта й. Почти беше почернял.

— Богове… — прошепна той, след това затаи дъх, а светлината зашари по плътта й.

Беше разкъсана. От пъпа до основата на гръбнака. А после — зашита. Грубо, шевовете бяха неравни. Черните конци проблясваха на светлината на фенера, а кръвта бликаше от раната.

— Ето — тя бутна фенера. — Вече видя.

Той стоеше там смаян, не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, помнеше само писъците й в мрака и колко ужасно се бе чувствал сам, коленичил на дигата, безсилен да направи каквото и да било.

— А сега? — попита той.

Но тя не му отговори, само се наведе и се потопи във водата; изсъска, когато студът обгори раната — слабо стенание се процеди през зъбите й и тя започна да се мие.

* * *

На зазоряване на официалния си рожден ден — според дворцовите анали тринадесети, в съгласие с древната традиция на ХАН да наричат деня на раждането на детето негов първи „рожден ден“ — Ли Юан бе събуден от баща си и след като го облякоха в подходящи дрехи, го заведоха в яхъра на имението Тонджиян.

Церемонията беше неофициална. Въпреки това не отсъстваше нито един от 648-те прислужници. Нито пък някой от гостите, които наброяваха сто и осемдесет, бе пропуснал да го почете с присъствието си.

Земите около сградите на яхъра бяха грижливо, изметени и подредени, жокеите построени в редица, със сведени глави, пред двойната порта. А там, в рамката на отворената лява порта, беше подаръкът на Танга за сина му.

Беше андалуски жребец — красавец, шестнадесет педи висок, в съвършен черничев цвят. Беше елегантно животно с плътен врат, със силните крака на излят породист кон. Бе оседлан, готов за езда — щом Ли Юан застана пред него, той любопитно извърна глава и големите му тъмни очи срещнаха погледа на принца, сякаш знаеше кой е новият му стопанин.

— Твърде дълго вече яздиш моите коне — тихо се обади Ли Шай Тун. — Според мене време е да си имаш собствен.

Ли Юан се приближи до жребеца, протегна нежно ръка и го погали по шията, по буйната грива. После се обърна и се поклони на баща си; на устните му се мярна усмивка. Главният жокей стоеше наблизо с оглавника в ръка, готов да го подаде на принца. Но когато Ли Юан най-после се обърна към него, не беше, за да поеме оглавника.

— Оседлай арабската кобила, Хун Фен-Чан. Главният жокей зяпна срещу него за момент, след това погледна Танга, сякаш искаше да провери нареждането. Но Ли Шай Тун дори не помръдна, изражението му не се промени. Щом видя това, Хун Фен-Чан се поклони ниско на своя Танг, после — и на принца и бързо подаде оглавника на един от близките жокеи.

Когато привърши, Ли Юан отново се обърна към баща си и се усмихна — едната му ръка все още почиваше върху гладкия, силен врат на андалуския жребец.

— Красив е, татко, и аз много се радвам на подаръка ти. Но ако трябва да имам кон, то той трябва да е конят на Хан Чин. Аз трябва да се превърна в брат си.

Ниско изненадано мърморене се разнесе сред гледащата тълпа, но самият Танг не каза и дума — само едва забележимо присви очи, устните му леко потрепнаха. Инак той стоеше съвсем неподвижно, приковал поглед в сина си.

Главният жокей се върна минута по-късно, повел кобилата. Черната кобила подуши из въздуха и леко сведе глава, сякаш поздравяваше другия кон. После, тъкмо когато изглеждаше, че се е успокоила, отскочи рязко встрани и опъна юздата. Хун Фен-Чан успокои кобилата, като я тупаше по врата и й шепнеше, след това я поведе към Ли Юан.

Това беше конят, който генерал Толонен бе купил на Хан за седемнадесетия му рожден ден; конят, който Хан Чин яздеше всеки ден до смъртта си. Черна, одухотворена кобила, с черна кожа и черен нрав, с очи, пълни с огън. Беше по-ниска от андалусеца с една педя и все пак никой не можеше да отрече грацията и силата й.

— Е, татко?

Всички погледи се насочиха към Танга. Ли Шай Тун стоеше гологлав, яркосинята му туника висеше свободно от раменете и се ветрееше на свежия утринен вятър; единият му крак беше леко изнесен напред, ръцете му кръстосани на гърдите, дланите обгръщаха раменете. За онези, които го познаваха, това бе характерна поза, както и усмивката, която отправи към сина си — тъмна, иронична усмивка, — сякаш едновременно се забавляваше и преценяваше.

— Първо трябва да я обяздиш, Лу Юан.

Ли Юан прикова за миг поглед в очите на баща си, поклони се, след това се обърна и без никакво колебание се метна на седлото. Дотук добре. Кобилата изобщо нямаше време и да помисли, когато Ли Юан се наведе, бързо хвана юздите й и леко я пришпори.

Изненаданият му поглед, когато кобилата тръгна назад, предизвика сред публиката и затаяване на дъха, и смях. Само Тангът остана мълчалив и неподвижен. Хун Фен-Чан танцуваше пред коня и се опитваше да сграбчи юздата, но Ли Юан му кресна ядосано и би му махнал с ръка да се отстрани, ако не се бе вкопчил в юздите с две ръце.

Кобилата се дърпаше, отскачаше, танцуваше, мяташе се насам-натам, отстъпваше назад, после се втурваше напред и навеждаше глава, като се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Но Ли Юан се държеше, зъбите му скърцаха, лицето му бе решително. И бавно, много бавно движенията на кобилата се успокоиха. Ли Юан с усилие я накара да извърне глава и упоритото животно пристъпи две крачки по-близо до Танга.

— Е, татко, моя ли е?

Лявата длан на Танга се премести от рамото към брадата му. След това той се разсмя — топъл, сърдечен смях, който отекна наоколо.

— Да, Ли Юан. Поне по име. Но внимавай с нея. Дори и на брат ти му беше трудничко.

* * *

Срещнаха се случайно няколко часа по-късно в един от ярко осветените коридори с високи тавани, водещи към градината.

— Ли Юан — Фей Йен се поклони ниско, а двете прислужнички от двете й страни я последваха автоматично.

Младият принц се бе изкъпал и преоблякъл, след като го бе видяла за последен път. Сега бе облечен в червено, цвета на лятото; неговото МА КУА, дългото до кръста церемониално сако, беше в ярък карминен цвят, свободните копринени панталони — в маково, велурените ботуши — в нежен нюанс на розовото. Около кръста си носеше елегантен ТА ЛИЕН — кесия, висяща на колана, поръбена с дебела лента в кафяво-черно; двойните джобове с форма на сърца бяха от мек плат в прасковен цвят, а по тях с изумрудено зелено, синьо и златно бяха изрисувани дървета, пеперуди и цветя. На главата си имаше лятна шапка в стил Мин, поръбена с червена кожа и украсена с един-единствен рубин. Три дълги паунови пера стърчаха от върха й и напомняха, че Ли Юан е принц.

— Фей Йен… — може би беше само светлината, отразена от костюма му, ала сякаш отново се почувства неловко в нейно присъствие. — Аз… Аз тъкмо идвах да те видя.

Тя остана на мястото си и го погледна през дългите си черни мигли; позволи си да се усмихне едва-едва.

— За мене е чест, Ли Юан.

Фей Йен беше облечена доста семпло — в ЧИ ПАО с прасковен цвят, върху което бе наметнала бяла копринена пелерина, украсена със стилизирани бамбукови листа в синьо и зелено и поръбена с брокат в меко розово, подхождащ на малките розови панделки в косата й; той завършваше ансамбъла съвършено.

Знаеше колко красива изглежда. От детинство познаваше своята власт над мъжете. Но това беше странно, обезпокоително. Сякаш това момче, това дете…

Фей Йен стана бавно, погледна принца за първи път в очите и забеляза колко бързо той отмести поглед. Може би беше просто неудобство от спомена, колко се бе посрамил тогава, когато тя го бе успокоила. Мъжете бяха толкова странни и горди същества. Странно, че такива неща имаха значение за тях. Като Хан Чин онзи път, когато почти го бе победила на стрелба с лък…

Дар словото се върна при Ли Юан. Но когато й направи комплимента, едва я погледна.

— Нека името й бъде запазено върху бамбук и коприна.

Тя се засмя звънко — бе познала старата поговорка; намекът за пелерината я зарадва.

— О, благодаря ти, Ли Юан. Твои да бъдат петнадесетте ценности.

Каза го, преди да осъзнае напълно какво точно му е пожелала. Чу как прислужничките се изкикотиха зад гърба й и видя как Ли Юан сведе очи, а червенината отново обля лицето му. Това беше традиционното пожелание за късмет, дълъг живот и благоденствие. Но беше и пожелание даден човек да има синове.

Собственият й смях разпръсна неудобството. Забеляза, че Ли Юан я погледна, тъмните му очи грейнаха със странен блясък и за миг той й напомни Хан Чин. Хан беше същият като Ли Юан сега. Един ден той щеше да е глава на своето семейство — властен мъж, почти бог. Осъзна го, докато го наблюдаваше как стои и я гледа. Казваха, че вече притежава мъдростта на старец. И все пак, този кратък спомен за съпруга й я натъжи. Той върна отново в паметта й дългите, тъжни, самотни месеци, които бе изстрадала, затворена в имението на баща си.

Ли Юан сигурно го бе забелязал по лицето й, защото следващите му думи сякаш проникнаха в настроението й, сякаш бе прочел мислите й.

— Твърде дълго беше сама, Фей Йен.

Прозвуча толкова официално, толкова старчески, че тя се разсмя. Той се намръщи — не разбираше.

— Наистина го мисля — каза той със сериозно лице. — За една млада жена не е здравословно да е заключена сама със стари прислужнички-девственици.

Откровеността му и очевидната зрелост, която тя откриваше, я изненадаха и зарадваха. Наложи се отново да си спомни, че той всъщност е момченце. Беше само на дванадесет. Въпреки това се изкушаваше да пофлиртува с него. Това беше нейната естествена склонност, дълго сдържана, но след миг колебание тя й се поддаде.

— Радвам се, че толкова си се загрижил за здравето ми, Ли Юан. Според тебе трябва да си живея живота и да не оплаквам брат ти?

Веднага забеляза, че сбърка, като го каза. Не бе разбрала правилно забележката му. Лицето му се наведе към нея, той се извърна, изведнъж стана студен и далечен. Тя се разтревожи, приближи се към него и докосна рамото му.

— Не исках да кажа…

Постоя там известно време, усещайки изведнъж колко е неподвижен той. Ръката й нежно лежеше на рамото му и едва-едва го притискаше и все пак изглеждаше, че той целият се е съсредоточил в това докосване, цялото му „аз“ бе фокусирано в него. Това я озадачи. Какво означаваше то?

Почувства се неудобно, чувстваше, че трябва да отмести ръката си, но не знаеше как. Сякаш всяко нейно помръдване щеше да е презрително.

После той неочаквано покри дланта й със своята и я притисна към рамото си.

— Той липсва и на двама ни — каза той. — Но животът продължава. И според мене обичаите са твърде… твърде стари.

Беше изненадана да чуе такова нещо. Повече приличаше на нещо, което би казал Хан Чин. Винаги бе смятала, че Ли Юан е оформен по образ и подобие на баща си. Традиционен. Скован от обичаите.

Той я пусна и се обърна с лице към нея.

Сега Ли Юан се усмихваше. Отново се обърка. Какво ставаше? Защо настроението му се бе сменило толкова бързо? Тя се втренчи в него и откри, че когато той се усмихва, приликата с Хан повече биеше на очи. Но Хан винаги се усмихваше. Очите му, устата му бяха създадени за смях.

Тя отмести поглед със смътно безпокойство. Ли Юан бе твърде напрегнат за нейния вкус. Също както и у баща му, и у него имаше нещо плашещо, почти ужасно: суровост, която предполагаше жестокост. И все пак, застанал там, усмихнат, той изглеждаше съвсем различен — почти й харесваше.

— Беше трудно, знаеш ли. Тази сутрин… да оседлая така коня на Хан…

Думите му отново дойдоха неочаквано. Усмивката му угасна, превърна се в момчешко изражение на копнеж и загуба.

Това я трогна дълбоко. За първи път тя прозря през маската му на рано съзрял разум и видя колко уязвим бе той, колко крехък — въпреки всичко. Дори и онзи епизод след смъртта на Хан не й го бе разкрил. Тогава тя бе решила, че е скръб, а не уязвимост. Сега прозрението й я развълнува и когато той отново вдигна очи към нея, забеляза колко наранен изглеждаше, колко пълни с болка бяха очите му. Прекрасни очи. Тъмни лешникови очи. Досега не ги беше забелязвала.

Смъртта на Хан го бе разтърсила дълбоко, виждаше това. Той бе загубил много повече от нея. Тя мълчеше — страхуваше се, че ще каже нещо погрешно — и го гледаше, гледаше този мъж-момче, любопитството й бе възбудено, симпатиите й — пробудени.

Той се намръщи и отмести поглед.

— Затова дойдох тук. Да ти поднеса подарък.

— Подарък?!

— Да. Андалуския жребец.

Тя поклати объркано глава.

— Но баща ти…

Той я погледна право в очите.

— Вече говорих с баща си. Каза, че конят е мой и мога да правя с него каквото си искам — той сведе глава и преглътна. — И аз ти го давам. Вместо арабската кобила.

Тя се засмя късо.

— Но тя беше на Хан, не беше моя.

— Знам. Въпреки това искам да го приемеш. Хан ми е казвал колко обичаш ездата.

Този път смехът й бе по-богат, по-дълбок и когато Ли Юан отново я погледна, видя радостта на лицето й.

— Е, Ли Юан, та това е… — тя млъкна и просто го погледна с широка усмивка на уста. После импулсивно се устреми към него, прегърна го и го целуна по бузата.

— Значи, приемаш? — прошепна той тихо в ухото й.

Тихият й смях го обля на вълнички.

— Разбира се, Ли Юан. Благодаря ти. От все сърце ти благодаря.

Когато тя си отиде, той се обърна и се загледа след нея — все още усещаше докосването й, топлината на бузата си там, където го бе целунала. Затвори очи и вдъхна аромата й.

— МЕИ ХУА — сливов цвят — във въздуха и по дрехите му, там, където тя се бе докоснала до него. Потръпна — мислите му кръжаха във водовъртеж, пулсът му беше ускорен.

Сливата. С кожа като лед и нефритова костилка — сливата. Тя беше символ на зимата и девствеността. Но цъфтенето й довеждаше пролетта.

— МЕИ ХУА… — той прошепна думите едва-едва и ги остави да се смесят с аромата й, после се обърна, почервенял от мисълта, която му бе дошла наум. МЕИ ХУА. Така наричаха и сексуалното удоволствие, защото застилаха леглото на булката с чаршафи с цвета на сливов цвят. Толкова невинен аромат и все пак…

Той потрепна и отново вдъхна дълбоко. След това се обърна и забърза със свити юмруци, с лице, пламтящо в цвета на лятото.

* * *

— След като за последен път ти бе сред нас, Хауард, настъпиха някои промени.

— Виждам.

Де Вор се извърна за миг и се усмихна на Бердичев, после отново насочи вниманието си към онова, което се разиграваше зад еднопосочното огледало, заемащо цялата стена на кабинета.

— Кои са те?

Бердичев се приближи и застана до него.

— Симпатизанти. Предимно хора с пари. Приятели на нашия домакин Дъглас…

Залата, към която гледаха двамата мъже, беше огромна; по-скоро беше градина, отколкото стая. Декорирана бе с хълмчета и с тесни пътечки, с малки, осветени отдолу езерца, малки храмове, внимателно разположени ивици храсти и скали, сенчести върби, канелени дървета и нежни БУТОН. Хората се разхождаха нехайно насам-натам, говореха си, хапваха и пийваха. Но приликите с минали събирания свършваха дотук. Прислужниците, които сновяха между тях, вече не бяха ХАН. Всъщност никъде не се виждаше нито един ХАН.

Очите на Де Вор поглъщаха всичко с голям интерес. Забеляза, че макар и все още да бяха облечени в коприна, стилът на облеклото се бе променил: сега беше по-опростен. Облеклото изглеждаше по-строго и по кройка, и поради липсата на украси. Онова, което бе толкова популярно само преди три години, сега се набиваше на очи с отсъствието си. Никакви птички, цветя, водни кончета и облаци, пеперуди и йероглифи. Сега само тук-там се виждаше самотен орнамент — на гърдите или на яката, по реверите или като украшение във вид на огърлица или гравиран върху пръстен или брошка — двойната спирала на наследствеността. Също толкова забележимо бе отсъствието на синия цвят — цвета на имперската служба. Де Вор се усмихна одобрително — този последен щрих беше най-тънката обида.

— Седмината са свършили работата вместо нас, Сорен.

— Не съвсем. Ние се гордеем, че сме спечелили пропагандната война. Тук има хора, които преди три години не са и мечтали, че ще присъстват на подобно събиране. Щяха да се безпокоят, че ще се разчуе — то наистина ще се разчуе — и че Тангът чрез министрите си ще предприеме нещо и ще им усложни живота. Сега вече не изпитвам подобни страхове. Свикнахме ги с мисълта за собствената им сила. Те са много, а Седмината са неколцина. И какво, ако Седмината им затворят вратата? Тук, на подобни събирания, пред тях се отварят хиляда нови врати.

— Ами „Нова надежда“?

Усмивката на Бердичев опъна тясното му лице. „Нова надежда“ беше рожба на неговия ум.

— Той е нашият флагмански кораб в много повече от един смисъл. Трябва да видиш гордостта по лицата им, когато си говорят за него. Те сякаш казват: ние направихме това. Не ХАН, а ние, ХУН МАО, както ни наричат те. Ние, европейците.

Де Вор изгледа Бердичев. За втори път чуваше тази дума. Когато пристигнаха, домакинът Дъглас я бе споменал.

— Ние, европейците, трябва да се държим един за друг — бе казал той. А щом Де Вор я чу, бе усетил, че тя прозвуча като тайна парола, като някакъв знак за взаимно разбиране.

Огледа украсата на кабинета. И тук забеляза признаци на промяната — и тук се виждаше революцията в стила, заляла Горните нива. Декорът, както и облеклото на онези в залата, бе по-прост — дизайнът на столовете и на масата бе по-малко екстравагантен отпреди. По стените сега висяха прости селски пейзажи. Пъстроцветните исторически сцени, така предпочитани от ХУН МАО, вече ги нямаше. Нямаше ги пищните паравани и шарените букети от миналото. Но всичко това иронично ги приближаваше още повече до истинските ХАН — Фамилиите, които винаги бяха предпочитали простото пред пищното, хармоничното пред крещящото.

Знаците на промяната — макар и повърхностни — бяха насърчаващи, но и обезпокоителни. Тези мъже — тези ЕВРОПЕЙЦИ — нито бяха ХАН, нито някога са били ХАН. И все пак ХАН бяха унищожили всичко, което някога са представлявали те — бяха отсекли културните им корени също толкова просто и цялостно, както градинарят би отрязал стеблото на хризантема. Седмината не им бяха оставили истински избор: или щяха да са ХАН, или — нищо. А да бъдеш нищо, беше непоносимо. Сега обаче да бъдеш ХАН, също бе толкова непрестижно.

Де Вор потръпна. Сега откликът им беше негативен — реакция срещу всичко, което беше ХАН — облекло, стил, държание. Но не можеха да живеят дълго така. По-нататък щяха да обърнат огледалото към себе си и да открият, че не притежават истинска идентичност, че новороденото им чувство за расово съзнание няма открит път напред. „Нова надежда“ беше ход за запълване на този вакуум, както и тази дума — „европеец“, — но те не стигаха. Култура бе обширно, сложно нещо и, също като корените на гигантско дърво, навлизаше в тъмната, богата почва на времето. Това бе нещо повече от въпрос на стил и облекло. Това беше начин на мислене и държание. Нещо от плът и кръв, а не от плат и архитектура.

Да, имаха нужда от нещо повече от име, с което да се нарекат, повече от централен символ на своята гордост; имаха нужда от център — нещо, което да ги върне към тях самите. Но какво? Какво беше това, което би могло да запълни вакуума, срещу който бяха изправени? Това бе проблем, с който щяха да се сблъскат през идните дни. Пренебрегването му щеше да е фатално.

Отиде до дългата маса в центъра на стаята и погледна подробната карта, простряна отгоре й.

— Всички ли са известени?

Бердичев се доближи и застана до него.

— Не всички. Възможно най-тесен кръг. Дъглас знае, разбира се. И Бароу. Реших, че и твоят човек, Дучек, трябва да знае, като имаме предвид колко ни помогна. Освен това — Муър и Вайс.

— Антон Вайс? Банкерът?

Бердичев кимна.

— Знам какво си мислиш, но през последната година той се промени. Сдърпа се с дъртия Еберт. Онзи го прецака при редица важни сделки. Сега мрази Танга и неговия кръг толкова силно, че е трудно да намериш омраза, равна на неговата.

— Разбирам. Въпреки това не бих го сметнал за чак толкова важен.

— Самият той не е толкова важен, колкото хората, които представлява. Той е нашата връзка с редица интересни групировки. Хора, които не могат да се обявят открито. Важни хора.

Де Вор се замисли за момент и се усмихна.

— Добре. Значи, които знаем, сме седем.

— По-точно — осем.

Де Вор вдигна въпросително вежди, но Бердичев каза просто:

— По-късно ще ти обясня.

— Кога пристигат?

— Вече са тук. Отвън. Ще влязат, когато си готов.

Де Вор се засмя.

— Вече съм готов.

— Тогава ще кажа на Дъглас.

Де Вор гледаше как Бердичев се движи сред хората, събрали се в залата-градина, по-непринуден от всякога. Виждаше как те гледат на него като на водач, на човек, който формира събитията, и отбеляза с ирония колко бе различно сегашното им държание от предишното. А с какво бе по-различен самият човек? Властта. Само властта правеше човека привлекателен образ. Дори потенциалната власт.

Отдръпна се от вратата и те започнаха да влизат един след друг. После, след като вратата бе надеждно затворена и заключена, се приближи напред и размени поклон с всеки един от тях. Видя как втренчено го гледа Вайс и направи усилие да се държи по-топло, по-дружелюбно с него, но въпреки това се чудеше доколко може да му се довери.

След това, без много протакане, те наобиколиха масата.

Картата изобразяваше главната част на Град Европа — без Скандинавия, Балканския полуостров, Южна Италия и Иберийския полуостров. Преобладаващият цвят беше белият, макар и да бе с лек оттенък на слонова кост по причина на тесничките килийки, очертаващи нормалната форма на Града — всеки малък шестоъгълник беше ХСИЕН — административен район.

Всички гарнизони на охраната бяха отбелязани с по-тъмен нюанс жълто: Бремен — на северозапад, близо до брега, Киев — на изток, почти извън картата, Букурещ — далеч на юг — тези три бяха най-важните от двадесетте изобразени. Ваймар, на югоизток от Бремен, бе отбелязан със златен кръг и двата града оформяха триъгълник с Берлинския гарнизон на североизток.

Две големи площи бяха отбелязани с червено — и двете в долната половина на картата. Едната, отляво, обхващаше старите географски области на Швейцария и Австрия; другата — по-малка и вдясно, проследяваше границата на стара Русия и се врязваше надолу в Румъния. В тези древни планински райони — Алпите и Карпатите — Градът рязко прекъсваше на границата с пустошта. Те образуваха големи, назъбени дупки сред съвършената белота.

В горния десен край на картата белотата отново рязко се прекъсваше от линия, простираща се от ХСИЕН Данциг до Познан, после към Краков и през Лвов и свършваше на брега на Черно море, при Одеса. Това, оцветени в мекото зелено на пролетта, бяха големите посевни площи, Стоте плантации — в действителност, деветдесет и седем, — обхващащи двадесет и осем процента от цялата земна повърхност на Града Европа. Собствената плантация на Де Вор бе в североизточната част на тази площ и граничеше с гарнизона в Лодз.

Остави ги да огледат внимателно картата и отново да свикнат с подробностите й, после привлече вниманието им към червената област в долния ляв край на картата.

За него очертанията на Швейцарската пустош винаги изглеждаха едни и същи. Тъмночервеното петно приличаше на гигантски шаран, плискащ се във водата, с глава, обърната на изток, и опашка, стърчаща към ХСИЕН Марсилия; жестоката му уста бе отворена, готова да погълне езерото Балатон, което като мъничка риба лещанка плуваше на около триста ЛИ на изток. Седем от големите гарнизони на охраната бяха разположени сред Пустошта — Женева, Цюрих, Мюнхен и Виена — на север и Марсилия, Милано и Загреб — на юг. Стратегически това не беше много разумно, защото в Пустошта не живееше почти никой, и все пак архитектът на Града някак си бе знаел, че тази огромна назъбена дупка — тази първична пустош в сърцето на кошероподобната подреденост — един ден щеше да се окаже слабото му място. Както щеше да стане наистина. И цялата подготвеност на архитектите нямаше да спре падането на Града. Той се наведе напред и заби пръст в червеното, в точката, където се извиваше гръбнакът на шарана.

— Тук! — каза той, огледа се и забеляза, че е привлякъл вниманието им. — Тук ще е нашата база.

Бръкна в чекмеджето под масата и извади прозрачен шаблон, после го разстла над оцветената област. Веднага тази част от картата сякаш оживя: бе покрита с тънка мрежа от блестящо злато, чиито нишки проблясваха на светлината на лампите.

Те се наведоха по-близо, съсредоточени, а той очерта подробностите на плана си — три възлови центъра, вградени дълбоко сред планините, съединени с още общо осемнадесет крепости, всяка — свързана чрез дискретна комуникационна система с поне две други бази, но и всяка — способна да функционира самостоятелно. Всичко това — скрито под слоеве „лед“ и скала, невидимо от въздуха — гъвкава, забележителна система от защити, откъдето щяха да предприемат своята атака срещу Седмината.

А цената?

Цената вече им беше известна. Беше сума, от която можеше да припаднеш. Много по-голяма от тази, която всеки от тях би могъл да даде. Но заедно…

Де Вор поред огледа лицата им, гадаейки отговорите, й най-накрая спря поглед върху Вайс.

— Е, ШИ Вайс? Мислите ли, че хората, които ви подкрепят, биха го одобрили?

Забеляза проблясъка на несигурност в дъното на очите на Вайс и вътрешно се усмихна. Човекът все още бе свикнал да мисли като лоялен поданик на Танга. Въпреки това можеше да бъде подтикнат да убеди онези, които го подкрепяха…

Де Вор се усмихна окуражително.

— Предполагам, че сте доволен от начина, по който средствата ще бъдат усвоени от проекта?

Вайс кимна, след това се наведе напред и докосна шаблона.

— Това е направено на ръка. Защо е така?

Де Вор се засмя.

— Кажете ми, ШИ Вайс, доверявате ли се на всяка сделка само по документация?

Вайс се усмихна, а останалите около масата се разсмяха. Обичайна бизнеспроцедура беше да се пази едно-единствено писмено копие на дадена сделка, докато накрая не се реши, че ще е безопасно за начинанието, ако се огласи публично. Беше твърде лесно да се получи достъп до компютърните досиета на всяка компания, щом всички използваха една и съща комуникационна мрежа.

— Искате Тангът предварително да разбере за плана ни?

Вайс отдръпна ръката си, после отново погледна Де Вор и се усмихна.

— Мисля, че приятелите ми ще са доста доволни, майоре.

Лицето на Де Вор не се измени веднага, но вътрешно той се напрегна. Предварително се бяха договорили да го наричат ШИ Скот. Вайс — сигурен беше — не бе забравил това, нито пък бе споменал предишния му чин на офицер от охраната без някакъв предварителен умисъл.

МЪРТЪВ СИ — помисли си Де Вор и се усмихна любезно на мъжа, сякаш репликата му му се бе сторила забавна. — ВЕДНАГА ЩОМ СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА И СИ МЪРТЪВ.

— Радвам се, ШИ Вайс. Както и самият вие, те са добре дошли винаги, когато искат да ни посетят. Няма да искам от тях да спонсорират нещо, което да не могат да видят със собствените си очи.

Видя как Вайс търси капан във всяка негова дума — и отново се усмихна вътрешно. Човекът поне беше достатъчно умен, за да знае колко опасен човек е майорът. Но тук умът нямаше да му помогне.

Де Вор се обърна към Бароу:

— А вие, подсекретарю? Имате ли да добавите нещо?

Бароу бе наследил стария пост на Леман и макар и приносът му за този план да бе незначителен, ролята му като лидер на фракцията на дисперсионистите в Камарата правеше присъствието му тук важно. Ако той го одобреше, цялото Първо ниво щеше да го одобри, защото в тези времена на промяна той беше техен говорител, тяхна съвест.

Бароу се усмихна тъжно, после сведе поглед.

— Ще ми се да имаше някакъв друг начин, ШИ Скот. Ще ми се натискът на Камарата да се окаже достатъчен, но съм дотолкова реалист, че да знам, че промяната — истинската промяна — ще дойде само ако натиснем от всички страни — той въздъхна. — Вашият план има моето одобрение. Единствената ми надежда е никога да не се наложи да го използваме срещу Седмината.

— И моята, Бароу Чен — увери го Де Вор, без да си позволи цинизмът да се промъкне в гласа или на лицето му. — И все пак, както казвате, трябва да бъдем реалисти. Трябва да бъдем подготвени за всякакви начини, за да разширим нашата кауза. Ние, европейците, твърде дълго бяхме отричани.

След това, сам с Бердичев и Дъглас, той разговаря за по-маловажни неща, скривайки удоволствието си, че планът му получи одобрението им и — по-важното — финансовата им подкрепа. Времената със сигурност се бяха променили, помисли си той, възхитен от малката кутийка от розов кварц за емфие, която Дъглас бе извадил от барчето в кабинета. Преди три години щяха да се колебаят, преди да заговорят срещу Седмината; сега — макар и скрито-покрито — обсъждаха въоръжено въстание.

— Красива е — каза той. Кутийката наистина беше красива. Жерав, символът на дългия живот, изпъкваше върху повърхността на кварца, обкръжен от свраки, означаващи късмет; около горния край на кутийката пък имаше венец от божури, символизиращи пролет и богатство. Цялата вещ беше прекрасно, почти съвършено произведение на изкуството и все пак толкова малка, че се побираше в дланта на ръката му.

— Едно последно нещо, Хауард.

Де Вор вдигна глава — бе усетил лекото колебание в гласа на Бердичев.

— Какво има? Проблем?

— И да, и не. Искам да кажа, има, ако го смяташ за такъв.

Де Вор остави кутийката от розов кварц и се обърна с лице към приятеля си:

— Много си потаен, Сорен, а това е необичайно за тебе. Да не би да сме в опасност?

Бердичев се изсмя.

— Не. Не е нищо такова. Става въпрос за… ами, става въпрос за сина на Леман.

Де Вор млъкна за миг. Погледна Дъглас, после — отново Бердичев.

— Синът на Леман ли? Не знаех, че Пьотър има син.

— Малко хора го знаеха. Това беше една от най-добре пазените му тайни.

ДА — помисли си Де Вор. — СЪС СИГУРНОСТ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ЗНАМ ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ ВАС — И НАЙ-ДРЕБНИТЕ НЕЩИЦА, НАЙ-ДРЕБНИТЕ МРЪСОТИЙКИ, — А ЕТО, СЕГА МЕ ИЗНЕНАДА.

— Незаконен, предполагам?

Бердичев поклати глава.

— Съвсем не. Момчето е негов законен наследник. След смъртта на Леман той е наследил цялото имение.

— Наистина ли?

Това също беше новина за него. Бе си мислил, че никой не е наследил Леман — че богатството му е отишло при Седмината. Това променяше драматично нещата. Леман сигурно имаше поне два милиарда юана.

— Всичко мина тихомълком, разбира се — както бе пожелал Леман.

Де Вор кимна, скривайки изненадата си.

— Обясни ми. Леман дори не беше женен. Как би могъл да има син и наследник?

Бердичев се приближи и застана до него.

— Беше преди много години. Още докато учехме в колежа. Пьотър се запозна там с едно момиче. Умно, младо, само че без никакви връзки. Баща му, който по онова време беше още жив, дори се опита да забрани на Пьотър да се среща с нея. Заплаши го, че ако продължи, няма да получи и юан от него.

— И все пак, той се е срещал тайно с нея. И се е оженил за нея.

Бердичев кимна.

— Аз бях единият от свидетелите на церемонията.

Де Вор се взря замислено през прозореца.

— И какво стана?

Бердичев помълча известно време, загледан в кладенеца на отминалите години. После странно се засмя с тъжен, почти уморен смях.

— Знаеш как е. Бяхме млади. Твърде млади. Бащата на Пьотър излезе прав: момичето не беше подходящо. Избяга с друг мъж. Пьотър се разведе с нея.

— И тя е взела детето със себе си?

Неочаквана болка проряза лицето на Бердичев.

— Не. Не беше точно така. Разбираш ли, тя беше бременна в четвъртия месец, когато се разведоха. Пьотър разбра съвсем случайно, когато тя подаде молба за аборт. Разбира се, чиновникът поиска подробности за бащата, видя, че може да извлече полза от информацията, и отиде право при Леман.

Де Вор се усмихна. Да, беше неетично, но такъв беше този свят.

— И Пьотър я накарал да роди детето?

Бердичев поклати глава.

— Тя отказа. Каза, че по-скоро би се самоубила. Но Пьотър нае адвокат. Нали разбираш, по закон детето беше негово. Бе заченато по време на брака, а докато тя му беше жена, всяко дете, произлязло от нейното тяло, по закон бе негова собственост.

— Разбирам. Но с какво му е помогнал този адвокат?

— Издаде й заповед за задържане. Затвориха я в болница, извадиха зародиша от нея и го поставиха в хранителна единица на „Мед Фак“.

— А… Но дори и така съм изненадан. Защо ние никога не сме виждали детето? Бащата на Пьотър умря, когато той беше на двадесет и три. После не е имал причини да държи това в тайна.

— Не, предполагам, че не. Но Пьотър се държеше много странно по този въпрос. На няколко пъти се опитах да поговоря с него за това, но той все ме отрязваше. Колкото до момчето, ами… То никога не е живяло с баща си, никога не го е виждало, а и Пьотър винаги е отказвал да го види. Мислеше, че твърде много ще му напомня за майка си.

Де Вор леко зяпна.

— Значи я е обичал?! Дори и след онова, което му е причинила?

— Той я обожаваше. Точно затова никога не се ожени повторно, никога не си позволи женска компания. Мисля, че с това, че го напусна, тя уби нещо в него.

— Колко странно. Колко, колко странно — Де Вор сведе поглед. — Никога не бих се досетил — и поклати глава. — Ами синът? Той как се отнася към баща си?

— Не знам. Нищо не е казал, а аз смятам, че би било нахално да го попитам.

Де Вор се обърна и погледна Бердичев в очите.

— И какъв е проблемът?

— През последните три години бях настойник на момчето. Като пълномощник на Пьотър аз управлявах неговите работи. Но сега момчето навърши пълнолетие.

— Е, и?

— Бих искал ти да поемеш отговорността за него за известно време.

Де Вор се разсмя — молбата на Бердичев наистина го беше изненадала.

— Защо? Какво кроиш, Сорен?

Бердичев поклати глава.

— Аз нямам нищо общо, Хауард. Момчето го иска.

— Момчето… — Де Вор се почувства неловко. Вече толкова пъти стъпваше накриво в този разговор. Бе свикнал той да контролира събитията, а не да бъде жертва на обстоятелствата; но въпреки това ситуацията го заинтригува. Какво ли искаше момчето? И по-точно — какво ли бе чувало за него?

— Може би трябва да се срещнеш с него — добави бързо Бердичев и погледна Дъглас сякаш за потвърждение. — Тогава може и да разбереш. Той не е… Ами, може би не е такъв, какъвто би очаквал.

— Да. Разбира се. Кога?

— Сега става ли?

Де Вор сви рамене.

— Защо не? — но любопитството му бе възбудено докрай. Защо момчето да не е такова, каквото би очаквал? — Има ли нещо, което трябва предварително да знам, Сорен? Има ли в него нещо странно?

Бердичев се засмя късо.

— Ще разбереш. Ще разбереш по-добре от всеки друг. Бердичев отиде да доведе момчето, а той зачака; усещаше колко е напрегнат Дъглас. Беше ясно, че вече се е срещал с момчето. Ясно бе също и че в младежа има нещо, което го кара да се чувства много неудобно. Погледна Де Вор, после се реши, поклони се леко и се доближи до вратата.

— Трябва да се връщам, Хауард. Прости ми, моите гости…

— Разбира се — Де Вор му върна поклона, след това се обърна, заинтригуван — чудеше се какво ли имаше толкова в това момче, че така да изнерви привидно невъзмутимия Дъглас.

Не му се наложи да чака дълго отговора.

— Хауард, запознай се със Стефан Леман.

Де Вор потръпна. Неволно го обзе силно отвращение към застаналия пред него младеж. Не беше само заради шокиращата, черепна бледност на лицето и косата му, нито нездравата розовина на очите му — бе албинос, но и нещо, свързано с неестествената му студенина. Когато те погледнеше, сякаш те облъхваше леден вятър от далечния север. Де Вор срещна погледа му и през очите му се вгледа в празнотата отвъд. Но мислеше: КОЙ СИ ТИ? НАИСТИНА ЛИ СИ СИН НА ЛЕМАН? НАИСТИНА ЛИ СИ БИЛ ИЗВАДЕН ОТ УТРОБАТА НА МАЙКА СИ И ОТГЛЕДАН В ХРАНИТЕЛНА ЕДИНИЦА, ДОКАТО СВЕТЪТ СЕ ПОДГОТВИ ДА ТЕ ПРИЕМЕ?

Червени очи на бял фон. Всяко око — дива, тъмна празнота сред студената, чиста белота на плътта.

Той пристъпи напред и протегна ръка към албиноса, но гледаше Бердичев.

— Нашият осми човек, предполагам.

— Извинявай, какво? — после Бердичев схвана. — А, да, казах, че ще ти обясня, нали? Но ти, разбира се, си прав. Стефан беше първият, на когото съобщих. Той настоя. В края на краищата той отговаря за шестдесет процента от спонсорирането.

Де Вор погледна ръката, хванала неговата. Пръстите бяха дълги, неестествено тънки, кожата им — толкова прозрачна, че сякаш се виждаше самата кост. Но хватката на младежа беше здрава, а кожата му — изненадващо топла.

Вдигна поглед и отново го погледна в очите; изведнъж го обзе любопитство, прищя му се младежът да проговори.

— Е… Значи искаш да поживееш с мене?

Стефан Леман го погледна — погледна през него — и след това се обърна към Бердичев:

— Прав си, чичо Сорен. Същият е като мене, нали?

Де Вор се засмя притеснено, после пусна ръката — вече беше сигурен. Гласът на момчето му беше познат — неестествено познат. Гласът на Пьотър Леман.

* * *

Албиносът стоеше изправен зад него и оглеждаше стената с екраните, когато Пескова влезе в стаята. Де Вор забеляза колебанието на лейтенанта си — видя проблясъка на бързо замаскираното отвращение, което премина по лицето му — и се приближи.

— Какво има, Пескова?

Де Вор се облегна назад и присви очи.

Пескова се поклони и отново погледна албиноса.

— Бунтове, ШИ Бергсон. Неприятности във Втори лагер.

Де Вор погледна бюрото.

— Е, и?

Пескова прочисти гърло — присъствието на непознатия го притесняваше.

— Онази жена ХАН, надзирателю. Жената на Сун. Много приказва.

Де Вор погледна лейтенанта в очите с напълно неразгадаемо изражение.

— Приказва ли?

Пескова преглътна.

— Наложи се да действам, ШИ Бергсон. Наложи се да я изолирам от останалите.

Де Вор се усмихна принудено.

— Чудесно. Но сега я пусни да си върви, бива ли? Ще й обясниш, че е станала грешка.

Пескова зяпна за миг, после затвори уста, без да гъкне. Поклони се ниско, хвърли последен кратък поглед към албиноса, обърна се и мигом тръгна да изпълнява заповедта на надзирателя.

— Защо му каза така?

Де Вор се обърна и погледна сина на Леман. Той беше на осемнадесет, но изглеждаше без възраст, сякаш беше извън времето. Като самата смърт.

— За да го накарам да прави каквото аз кажа, а не каквото той си мисли, че е редно да прави.

— Ами жената?

Де Вор се усмихна срещу празното, подобно на маска лице. Нямаше нужда да отговаря. Момчето вече знаеше какво ще стане с жената.

* * *

В мрака луната изглеждаше огромна, чудовищна — пълен, ярък кръг като сляпо око, взиращо се надолу от нищото. Си Ву Я я погледна и потръпна нервно. После въжето отново се обтегна и я дръпна и тя продължи да се препъва нагоре — мишниците й бяха ожулени там, където въжето се впиваше в тях.

Сун отново хленчеше пред нея.

— Тихо! — кресна му тя, ядосана на слабостта му, но Тен я перна с опакото на ръката си. След това той застана над нея — дишаше тежко и неравно, на лицето му бе изписана странна възбуда. Стенейки — болката в долната част на тялото й бе почти непоносима, — тя се изправи на крака и изплю кръв — не можеше да вдигне ръка към устата си, за да види какво точно й е причинил.

Пред тях се простираха полята с воден лешник и блестяха в отразената светлина на безплодната сестра на Чун Куо.

НИЕ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ — помисли си тя и продължи да залита напред — при всяка крачка болка разцепваше цялата долна половина на тялото й. — ДОРИ ТЕН И ЧАН. ДОРИ ПЕСКОВА И ОНОВА КОПЕЛЕ БЕРГСОН. ВСИЧКИ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ. ДО ЕДИН. ВСИЧКИ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА СИ ОТИДЕМ ТАКА — ПРЕПЪВАЙКИ СЕ В МРАКА ПОД ВЗОРА НА ТОВА СТУДЕНО СЛЯПО ОКО.

Опита се да се засмее, но звукът замря в нея, преди да стигне до устните й. После, преди да го осъзнае, вече бяха спрели и я бутнаха на земята, до Сун, гръб до гръб.

Лежеше и се оглеждаше — приглушените гласове на четиримата стоящи наблизо мъже я обливаха като безчувствения шепот на морето.

Тя се усмихна и прошепна на съпруга си:

— Морето, Сун. Никога не съм виждала морето. Никога не съм го виждала в действителност. Само на видеоекран…

Претърколи се и веднага забеляза, че той не я слуша. Очите му бяха почернели от страх, ръцете му, вързани отстрани на тялото също като нейните, конвулсивно се гърчеха, пръстите неудържимо трепереха.

— Сун… — гледката я бе трогнала. — Сладкият ми малък Сун…

Искаше да протегне ръка и да го прегърне, да го притисне до себе си и да го успокои, но вече беше твърде късно. Цялата й любов към него, цялата й болка изведнъж избликнаха И я връхлетяха.

— Куан Йин — прошепна тя през сълзи. — О, бедничкият ми Сун. Не исках да ти се гневя. Горкичкият ми, миличкият ми. Не исках…

Тен я срита здраво в ребрата и я накара да млъкне.

— Кой ще е пръв?

Гласът беше на онзи простак — Зайделман. Си Ву Я си пое бавно, дълбоко въздух — опитваше се да не закрещи отново, остави болката да я облее, да я потопи; опитваше се да запази мисълта си ясна. За всеки случай. Просто за всеки случай…

Почти поклати глава; почти се разсмя. За какъв случай? Всичко беше свършено. Предстоеше им само болка. Болка и краят на болката.

Пескова отговори:

— Жената. Първо ще довършим нея.

Усети, че я вдигат и я водят към ниския каменен зид, ограждащ блещукащите поля с водни лешници. Жената, помисли си тя — смътно се разпозна в тези думи. Не Си Ву Я, вече не Коприненият гарван, а просто „жената“.

Изчака — студеният камък на стената се блъсна здраво в гърдите й, коленете й се забиха в меката влажна глина; отвързаха ръцете й. Последва миг на облекчение, секунда-две без болка, дори без мисъл, после всичко започна отначало.

Тен я хвана за едната ръка, Чан — за другата и дръпнаха. Главата й рязко падна надолу и изхрущя в зида. Тя се зашемети.

Чу се вик, последван от ужасно стенание, но не беше нейният глас. Сун се бе изправил на крака и сега бе застанал само на няколко крачки от Пескова, който крепеше в ръце голям камък.

Сун започна напусто да се бори, за да освободи ръцете си; след това се отказа.

— Не нея — замоли се той. — О, богове, моля ви, не нея. Мене искате. Аз съм крадецът, не тя. Тя нищо не е направила! Нищо! Убий ме, Пескова. Прави с мене каквото искаш, но нея остави намира. Моля те, в името на всички богове, остави я на мира… — гласът му звуча още миг, после заглъхна.

Тен започна да се смее, но Пескова с поглед го накара да млъкне. След това, като погледна Сун за последно, Пескова се обърна и стовари камъка върху рамото на жената.

Хрущенето на костта прозвуча ясно в тишината. Последва миг тишина, после Сун падна на колене и повърна.

Пескова стъпи върху жената и стовари тежкия камък върху другата й ръка. Сега тя вече беше в безсъзнание. Ех, жалко — щеше да му хареса отново да чуе стенанията й, дори виковете й — като в онази нощ, когато господарят бе играл игричките си с нея.

Той се усмихна. О, да, всички го бяха чули. Бяха я чули и ехото бе отекнало в тях. Погледна Сун. Горкият малък Сун. Слабичкият малък Сун. Каквото и да кажеше сега, нямаше смисъл. Беше безсилен да промени нещо. Безсилен да спаси жена си. Безсилен дори себе си да спаси. Изобщо нямаше да е забавно да го убие. Не по-забавно от това, да смачкаш някоя буболечка.

Отново стовари камъка върху нея и чу как костта изпука под него. Колко лесно беше. Колко, колко лесно.

Тен и Чан се бяха дръпнали назад. Вече не му трябваха. Жената вече нямаше къде да ходи. Гледаха мълчаливо как той стъпи върху тялото й и отново стовари камъка. Счупи и другия й крак.

— Край с нея — Пескова се обърна, погледна Сун, после отмести поглед към Зайдеман. — Доведете го тук и да свършваме.

След това той застана до стената, втренчен в проснатото по очи тяло на Сун. Странно, помисли си той. Също като машина. Също като да изключиш машина.

Загледа се известно време във водните ливади, наслаждавайки се на покоя на нощта и на красотата на пълнолунието. После метна камъка във водата, обърна се и чу приглушения плясък зад себе си.