Дейвид Уингроув
Средното царство (8)

Глава 4
Лунният дракон

— Е, и какво ще правим сега?

Леман се обърна и се загледа в спокойното, осеяно с лотоси езеро; гледаше как един от трите жерава, които бе купил предишния един ден, разпери издължените си, елегантни крила, после отново ги прибра и потопи човка във водата. Зад него Де Вор крачеше нервно напред-назад и на всяка втора крачка се плясваше с ръкавиците си по бедрото. Леман никога не беше го виждал толкова възбуден и толкова разстроен. Кой би повярвал, че куриерът на Ян Лай, неговият Трети секретар Пи Чиен, изведнъж ще изникне пак отнякъде като пратеник от земята на мъртвите?

— Какво предлагаш, Хауард?

Де Вор се приближи и застана до него пред отворения прозорец.

— Знаеш какво трябва да направим. Планирали сме го. В случай че стане така.

— Мислиш ли, че това наистина е необходимо? Искам да кажа… Ян Лай е мъртъв. Също и Чо Хсиян и двамата убийци. Май вече нищо не води към нас. Така че какво от това, че Пи Чиен е при генерала? Пи Чиен не знае нищо.

— Боя се, че не е точно така. Пи Чиен е споменал, че Хен Чи-По е бил негова свръзка.

Леман рязко се обърна с лице към него.

— Министър Хен? О, богове! И има ли доказателства?

Де Вор поклати глава.

— Не. Но това вече не е въпрос на доказателства. Генералът смята да отиде при Танга и да му съобщи каквото знае — догадки или не, доказано или не. А Тангът ще му нареди да започне разследване. Налага се незабавно да действаме. Да предотвратим това разследване — той спря да си поеме дъх. — Налага се да го жертваме, Пьотър. Налага се да им дадем Уайът.

Леман се извърна към Де Вор.

— Сигурен ли си, Хауард? Сигурен ли си, че няма друг начин?

Де Вор кимна отсечено.

— Необходимо е.

Леман замълча, после също кимна.

— Добре. Направи каквото трябва.

Де Вор го докосна по рамото.

— Горе главата, Пьотър. Пътят е труден, но ние ще възтържествуваме. Сигурен съм.

— Може би… — Леман сведе поглед. — Знаеш, че не си го представях така. Мислех си…

— Мислеше си, че ще успееш да опазиш ръцете си чисти, а?

Леман поклати глава.

— Не. Не е това. Просто… ами, той е свестен човек, Хауард. Няма ли никакъв друг начин да…

Той отново вдигна очи и срещна погледа на Де Вор, но майорът само поклати глава.

— Не се обвинявай, Пьотър. Просто няма друг начин — Де Вор се навъси. — Ръцете ни са вързани, не разбираш ли? Виновно е самото Чун Куо. Този наш свят… той е кръвосмесителен. Връзките са твърде заплетени. Само да си одраскаш задника и врагът ти веднага си отдъхва облекчено.

Леман въздъхна тъжно.

— Така е…

Де Вор продължи натиска.

— Мислиш ли, че и аз нямаше да действам открито, ако можех? Мислиш ли, че ми харесва тази игра на измами и двойни агенти? — той плю и улучи водата под тях. — Само за миг да действам открито — и съм мъртъв. Ти — също. Всички ние, до един. Така че помисли си за това, Пьотър, преди да се разчувстваш заради Едмънд Уайът. Той беше свестен човек. Може би. Но и той искаше същото като нас. Промяна. Искаше старият ред да рухне. Помни го, Пьотър. Недей да се колебаеш. Защото усъмниш ли се само за миг — и си мъртъв. И ти, и всички ние.

Леман потръпна, когато чу как Де Вор говори за Уайът в минало време. Но не можеше да спори с него. Всичко вече беше решено. Докрай.

— Значи, аз трябва да се правя на негов приятел?

— Да. А аз — на твой смъртен враг.

— Да… — Леман погледна навън и видя как един от жеравите бавно се плъзна към брега, после подхвръкна върху белите скали и разроши пера.

* * *

Генералът чакаше на централния плац, изпънал вдървено гръб на съдийски стол с висока облегалка. От двете страни на плаца стояха почетни стражи от личната охрана на Танга, бляскави в алените си копринени бойни униформи — едри мъжаги с обръснати глави, боси, а навсякъде около него слугите на Танга тихо кръстосваха из голямата зала и си гледаха работата.

Допреди шест часа той очакваше тази среща, изпълнен с известни опасения, но сега се чувстваше уверен, почти въодушевен — потиснатостта от изминалите три дни бе изчезнала. Стискаше здраво в скута си досието на Де Вор и вътрешно се усмихваше. Пипнах ви — мислеше си той. — И двамата. И този път няма да ми се измъкнете.

Беше втренчил поглед право напред. Срещу него, на петдесетина крачки, беше входът на Залата на вечната истина, където Тангът даваше аудиенции.

Двойните врати бяха масивни, два пъти по-високи, отколкото широки. Върху черна кожена повърхност със сребро бе очертан кръг от седем дракона — обиколката му се равняваше на пет човешки боя. В средата муцуните на царствените чудовища се срещаха и оформяха приличен на роза орнамент, а във всяко око ярко пламтеше по един огромен рубин. Стройните им, силни тела бяха извити навън като спиците на гигантско колело, а по ръба сплетените им опашки оформяха окръжността. Това беше УАЙУИ ЛУН, Лунният дракон, символът на Седмината. Толонен не можеше да го погледне, без да изпита огромна гордост; не можеше да изрази с думи радостта, че точно на него се бе паднало да играе толкова важна роля в защитата на този велик, мощен кръг — чест, предоставена му лично от неговия Танг.

Звъннаха две камбани — звънът на първата беше сладък и чист, а втората отекваше с дълбок, плътен глас. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.

Генералът се изправи, след това слезе от платформата, притиснал здраво към гърдите си папката с досието и другите документи. Обърна се наляво, после надясно и вдървено се поклони на двамата лейтенанти, след което измарширува десет крачки напред и спря. Почетната стража застана зад него.

Сега вратата се беше отворила докрай. Виждаше Танга в далечния край на залата, седнал на висок трон върху Платформата на правосъдието.

Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се приближи и го поздрави.

— Генерал Толонен — усмихна се той и се поклони ниско. — Добре сте дошли. Тангът ви очаква.

— Радвам се да те видя, Ху-Ян — тихо каза генералът, връщайки усмивката и поклона. — Надявам се, че си добре, както и цялото ти семейство.

— И аз, Кнут — отвърна Ху-Ян меко и се изправи. — Но влез. Вече твърде дълго чакаш.

Чун Ху-Ян отново се обърна с лице към Танга. Поклони се ниско, коленичи и докосна с чело застлания с плочки под. После се изправи и бавно влезе в залата. Генералът го последва. Под големия трегер спря и изрази почитта си с дълбок поклон — почетната стража зад него направи същия жест и се изправи едновременно с него. Но когато отново тръгна напред, стражите си останаха по местата. На никого — дори и на почетната стража — не се позволяваше да влиза в залата, без да има разрешението на Танга.

В подножието на стъпалата Толонен спря. Канцлерът беше вляво от него, а останалите от свитата на Танга се бяха скупчили от дясната страна.

— ЧИЕ ХСИЯ — каза той и отново направи КО ТУ.

Буквалният превод на обръщението от мандарин беше „под стъпалата“, но тази фраза отдавна бе получила второ, много по-важно значение — „ваше величество“. „ЧИЕ ХСИЯ“ датираше още от онези дни в древността, когато на министрите, извикани на аудиенция при императора, не е било разрешено да се обръщат направо към Сина на небето, а разговаряли с него чрез чиновниците му, събрани „под стъпалата“ на издигнатия трон.

Тангът стана от трона си и слезе по широките стъпала.

— Кнут, съжалявам, че те накарах да чакаш.

Ли Шай Тун бе облечен в официалните си одежди: дълги, струящи коприни в бледозлатисто, поръбени с черно, и меки ботуши от козя кожа с цвят на мед. Хубавата му побеляла коса бе сресана гладко назад и сплетена в стегната плитка на тила му. Носеше на врата си обикновена златна огърлица, а на пръстите на дясната си ръка — два пръстена: първият — халка от бяло злато, сватбен дар от покойната му съпруга; вторият — по-тежък и по-дебел пръстен от черно желязо с посребрена миниатюра, изобразяваща УАИУИ ЛУН — Печатът на властта.

Ли Шай Тун бе висок мъж — висок колкото генерала, но слаб и гъвкав. Той слезе изящно по дванадесетте стъпала — движенията му бяха по-леки и енергични, отколкото човек би очаквал от 60-годишен мъж. Често казваха, че Тангът се движи, сякаш танцува — елегантно и властно, — и беше точно така; атлетичната му грация бе резултат от суровите тренировки, на които се подлагаше всяка сутрин. Но в осанката му се забелязваше и онова достойнство, което притежаваха само родените да властват.

Изправяйки се лице в лице с генерала, Тангът го докосна по рамото и усмивка озари прорязаното му от бръчки лице. После отмести ръка и поглади дългата си, но прекрасно оформена брада.

— Бях зает, Кнут, не ме оставят на мира. Тази история с вакантния пост. Четири семейства са изпратили молби за назначение. Тъкмо тази сутрин се срещнах с кандидатите.

— В такъв случай онова, което имам да ви казвам, е във ваш интерес, ЧИЕ ХСИЯ.

Ли Шай Тун кимна и се огледа. Зад канцлера в залата се бяха стълпили още една дузина души — членове на неговия личен състав.

— Доколко е поверително това?

Генералът се усмихна разбиращо.

— Все още не е добре всички да го знаят.

Тангът му върна усмивката.

— Разбирам. Ще разговаряме насаме. В стаята на дядо ми — той махна на своя канцлер. — Ху-Ян, ще стоиш на вратата и ще се грижиш никой да не ни безпокои, докато не привършим.

Влязоха в една от по-малките стаи в дъното на залата. Тангът затвори вратата след себе си, после се обърна и погледна Толонен с неразгадаем израз. Прекоси стаята и седна под двойния портрет на неговия дядо и Вен Ти. Махна на своя генерал да се приближи.

— Седни тук, Кнут. Срещу мен.

Толонен направи каквото му бе наредено, но все пак се чувстваше неловко, седнал в присъствието на своя Танг. Погледна близката камина и несъзнателно протегна ръка към топлината й.

Тангът забеляза жеста му и се усмихна.

— Значи ми носиш новини, а? Нещо ново, откакто разговаряхме за последен път?

— Да, ЧИЕ ХСИЯ. Знам кой е заповядал да бъде убит Лу Кан.

Тангът се замисли.

— Имаш ли достатъчно доказателства, за да го докажеш пред закона?

Генералът кимна.

— Това може да причини и падението на една от Великите фамилии.

— А… — Ли Шай Тун погледна надолу към скута си. — Значи министърът НАИСТИНА е замесен в това?

Толонен се наведе и му подаде папката. Останалите документи останаха в скута му.

— Всичко е там, вътре, ЧИЕ ХСИЯ. Всички доказателства. Търговски връзки. Плащания и имена. Кой и кога е бил използван. Ян Лай, Фу Лун-Ти, Хон Као, Чо Хсиян — цяла мрежа от имена и дати, свързваща всичките нива на цялата афера. Било е добре организирано. Може би прекалено добре. Но никога нямаше да направим тези връзки, ако моят човек, Де Вор, не бе надушил следите. Уайът е бил сърцевината на тази паяжина.

Тангът кимна, после погледна документа. Следващите петнадесет минути той четеше, без да каже дума. След като привърши, затвори папката и вдигна поглед.

— Да — каза той тихо, почти уморено. — Това е добре, Кнут. Точно това исках. Справил си се чудесно.

Генералът сведе глава.

— Благодаря, ЧИЕ ХСИЯ. Но, както казах, не аз заслужавам похвалата. Това е работа на майор Де Вор.

— Разбирам — Тангът отново погледна документа. — Тогава ще се погрижа майорът да получи награда.

— Благодаря. А министърът?

Ли Шай Тун се засмя късо, невесело.

— Хен Чи-По действа внимателно, както доказва този документ. Макар пръстът да сочи към него, той не го докосва — той поклати глава. — Въпреки всички косвени доказателства нямаме нито едно пряко.

— И все пак точно той е предупредил Ян Лай. Той е изпратил съобщението.

— Може би. Но това не ни върши работа. Предположения — само с тях разполагаме, когато опрем до него, Кнут. Младшият министър Ян Лай е изчезнал, а картата със съобщението, в която така се е вкопчил Пи Чиен, беше празна. Това не е стабилно доказателство.

Генералът премълча. Вярно беше. Картата със съобщението — от министър Хен за Ян Лай, донесена от Пи Чиен, не струваше като доказателство; съобщението се бе разпаднало 30 секунди след като Ян Лай го бе активирал.

— Значи няма да предприемете нищо срещу него?

Тангът кимна. Когато отново заговори, бе по-резервиран, по-официален отпреди.

— Трябва да ме разбереш, Кнут. Ако имах едно-единствено доказателство срещу него, дори най-дребното, щях да го смажа, и то с радост. Но както стоят сега нещата… — той изразително разпери ръце. — Не мога да обвиня свой собствен министър, без да разполагам с неоспорими доказателства.

— Разбирам.

— Добре — Тангът се наведе напред, вперил напрегнато черните си очи в генерала. — Засега ще арестуваме Уайът и всички останали, които бихме могли да проследим чрез него. Може би Леман и онова гадно създание Бердичев. Но преди това провери дали няма нещо съмнително. Трябва да играем на сигурно. Чун Куо трябва да ни види коректни — действията ни трябва да бъдат напълно оправдани. Не искам неприятности в Камарата заради тази работа.

Генералът сведе глава — задържа мислите си за себе си. В това Тангът беше прав. През последните десет години нещата незабележимо се бяха променили. Сега в ръцете на хора като Леман имаше много по-голяма власт отпреди. Те имаха пари, власт, право на глас в Камарата във Ваймар. И макар Камарата да се подчиняваше на волята на Седмината, не биваше те да упражняват властта си толкова често. Илюзията за сътрудничество — независима Камара, която работи ръка за ръка със Съвета на Седмината. На тази илюзия лежеше основата на продължителния мир.

„В такъв случай, каква е истината зад всичко това?“ — се запита Толонен.

Истинската причина за смъртта на Лу Кан? Значи всичко това беше опит да се предизвикат Седмината? Да ги накарат открито, без всякакво завоалиране да упражнят властта си над света? Да изправят Камарата срещу Седмината и да принудят хората да избират? Ако беше така, той разбираше защо Тангът е толкова предпазлив.

Отново вдигна поглед и срещна очите на Танга.

— Гнусна работа е тази, нашата, ЧИЕ ХСИЯ. Трябва да се разправяме честно и справедливо с измамници и мошеници — той въздъхна горчиво. — Тези хлебарки пред нас само се кланят и любезничат, а зад гърба ни не крият, че кипят от злоба. Усмихват се, но всъщност искат да умрем.

Тангът се усмихна тъжно.

— Да, така е, Кнут. Ала такъв е този свят. Такива са хората. Така действат. А това само по себе си е достатъчна причина за съществуването на Седмината, нали? Без нас щеше ли да има мир, за който са се борили бащите на нашите бащи? Какво щеше да стане с десетхилядигодишния Град, който са построили? Ние с тебе знаем, ти и аз. Варварите щяха да го срутят — ниво след ниво — и да построят на неговото място нещо грубо и мрачно.

Толонен наклони глава в съгласие, но всъщност си мислеше за онзи великан Кар, и за Ямата там, под Мрежата, където открито се биеха за живота си под разяждащата ярка светлина. Той беше звяр от по-чиста порода. Много по-чиста от тази на Леман и подобните нему. За първи път майорът беше сгрешил — генералът мигновено беше забелязал това. В поведението на всеки човек ИМАШЕ чест, дори и под Мрежата. Кар и мъртвецът, Чен — те със сигурност бяха убийци, но не бяха ли убийци и всички войници, щом ставаше въпрос? Как убиваш — това беше важното. Дали се изправяш срещу противника като мъж срещу мъж и оставяш да победи по-силният и сръчният, или се примъкваш като крадец сред сенките, за да пронижеш гърба на заспалия с отровно острие.

„Да — помисли си той, — всъщност аз би трябвало да мразя липсата на откритост във всичко това — маските, номерата, безкрайните слоеве посредничество. И все пак и аз съм научен на заобикалки — научен съм да бъда също толкова хитър, колкото онези, срещу които се боря.“

— Що се отнася до Уайът, ще подпиша заповедта за арестуване още преди да си тръгнеш. Има ли и още нещо, Кнут?

— Имам още два проблема, ЧИЕ ХСИЯ.

— Е?

— Първият е една молба — генералът подаде един от документите на Танга. — След седмица Хан Чин, вашият най-голям син, навършва 16 години и става мъж. Моето желание е да му подаря нещо достойно за случая.

Толонен затихна и загледа как Ли Шай Тун разгръща листа копринена хартия. След миг Тангът вдигна поглед. Усмивка огря лицето му.

— Кнут, но това е твърде голям дар?!

Генералът сведе глава.

— Хан Чин един ден ще бъде Танг. И макар той свободно да се разпорежда с вашите конюшни, ЧИЕ ХСИЯ, време е според мен да притежава свой собствен кон. Чрез ездата човек се учи как да управлява.

Тангът все още се усмихваше. Кон — това беше дар, достоен за принц. В цялото Чун Куо имаше най-много две хиляди чистокръвни коня. Дори и баснословно богат човек, какъвто бе генералът, трудно би могъл да си позволи да купи кон. Ли Шай Тун се взира още миг в Толонен, после направи нещо, което правеше крайно рядко — сведе глава.

— Тогава нека бъде тъй, стари приятелю. За моето семейство е чест да приеме твоя дар. А Хан Чин ще се зарадва много.

Лицето на генерала бе пламнало от гордост и радост. Тангът отново сгъна документа.

— А вторият проблем?

— А… Става въпрос отново за дар, но този път за мен — той се поколеба, след това протегна на Танга и втория документ. — Има един човек, който бих искал да взема на служба при себе си. Името му е Кар.

* * *

Същата вечер Низшият секретар Леман призова всички делегати и представители, съчувстващи на неговата кауза, в кабинета си на мансардния етаж в Камарата на хилядата свободи във Ваймар. В дългата претъпкана зала цареше мрачна тишина. Леман седеше на стола си и с едната ръка разсеяно подръпваше плитката си; на бюрото пред него лежеше разтворено копие от заповедта за арестуване, а на лицето му бавно се изписваше гняв.

— Не мога да повярвам! — каза той най-накрая с тих, овладян глас. После вдигна документа и го разгърна пред другите. — Има ли тук някой, който да вярва на ТОВА?

Разнесе се смаяно, невярващо мърморене. Депутатите поклатиха глави.

— Но трябва да съществува някакво доказателство, Пьотър. Дори и Тангът не би посмял да предприеме нещо без ясно доказателство.

Леман се разсмя кисело, завъртя се леко на стола си и погледна към делегата, който се беше обадил — висок, набит ХУН МАО, облечен в бледозелено ПАУ.

— Мислиш ли Бароу Чао, че липсата на доказателства би възпрялата Танга?

Тук-там из залата някои шумно си поеха дъх. В края на краищата Тангът си беше Танг. Леман си отбеляза наум кои точно се бяха разгневили от думите му, после продължи. Бавно се изправи, заобиколи бюрото и застана пред Бароу.

— Познавам Едмънд, откакто се помня, Чао. Познавах го като малък, а имам честта да го познавам и като възрастен. Мога да се обзаложа, че тук, Горе, няма по-честен човек от него, нито пък по-незлоблив. Едмънд да направи всичко това, което тук се твърди, че е направил… Ами това е просто смешно!

Сега, само на една ръка разстояние от него, гледаше Бароу право в очите. Бароу сви рамене.

— Така казваш ти, Пьотър. Вчера и аз щях да кажа същото. Но, повтарям, Тангът ТРЯБВА да има доказателства! И то не каквито и да е, а неоспорими. Ще е луд, ако действа, без да разполага с доказателства.

— Може би — Леман се извърна встрани, — а може би не. Само помисли. През последните пет години Камарата успя да извоюва повече свободи, отколкото за цял век преди това. Успяхме да разширим границите на търговията и да спечелим огромни концесии за научни изследвания и разработки. С това ние предизвикахме така необходимия и освежителен повей на промяна в Чун Куо.

Из залата се разнесе одобрителен шум. Леман отново се обърна с лице срещу тях.

— Промяна. Това е нещото, което Седмината мразят повече от всичко. А през последните три години бяхме свидетели как те потъпкваха онези свободи, за които така честно се борихме. Отначало прикрито, чрез прошепнати думи и многозначителни погледи. След това — чрез „подаръци“ за онези, които искат да им бъдат приятели. И най-накрая — чрез най-различни видове патронаж и връщане на новоприетите постановления.

Из залата закимаха ядосано, разнесе се възбудено шумолене на коприни — депутатите зашушнаха помежду си. Тук нямаше нито един, който да не бе пострадал от удар в гърба. Нито един, който като застъпник на промяната, колкото и ограничена да бе тя, някога да не се бе оказвал „извън благоволението“, а по тази причина — и извън списъка на материално облагодетелстваните.

Леман изчака залата да се успокои, после се усмихна криво.

— Но това беше само началото, не е ли така? След като не успяха да овладеят нещата подмолно, те решиха да действат по-открито. Назначенията на министри, преди справедливо определяни от семейни връзки и според мярката, наложена от здравия разум — финансовата мощ, — изведнъж започнаха да се определят от някаква мъглява представа за неоконфуцианско достойнство!!!

При вида на дълбокото отвращение, изписано на лицето на Леман, тук-там из залата избухна смях.

— Достойнство… Е, всички ние знаем какво всъщност означава това, нали? Означава нова порода министри, кадърни колкото домашно животно, произведено от „Джен Син“, и със също толкова ограничени способности, що се отнася до взимането на истински решения. Но ние си ги знаехме какво представляват още от самото начало, нали? Бентове, поставени срещу естественото течение на нещата. Микрофони на Седмината, програмирани единствено да казват „не“ на всяка промяна.

Отново се разнесе одобрително мърморене, но този път по-силно, по-агресивно. Леман вдигна ръце с длани, обърнати навън, молейки за тишина, и след това кимна бавно.

— Ние знаем каква игричка играят, нали? Разбираме какво се опитват да направят. И всички знаем какво става от една година насам в Камарата. Видели сме до каква степен се противопоставят на всяка промяна.

Не можеше да го каже направо, но всички знаеха точно за какво намеква Леман. Още в първите дни от съществуването на Камарата Седмината бяха създали в нея малка, но влиятелна фракция — мъже, чиито гласове бяха „запазени“ за Танга. Подобни хора бяха известни като ТАИ — „джобове“ — и исторически погледнато бяха изпълнявали в Камарата двойна роля: от една страна, уравновесявайки силната меркантилна тенденция на Камарата и, от друга, служейки като проводници на възгледите на Седмината. В миналото Седмината избираха внимателно — техните ТАИ бяха възрастни, уважавани люде, харизматични и убедителни — езикът на всеки от тях струваше колкото дузина, а понякога и колкото цели петдесет гласа. Като агенти на консенсуса те си бяха изградили силно и стабилно влияние в Камарата. Но с либерализацията напоследък нещата бавно се бяха променили и влиянието им бе западнало. Известно време Седмината не бяха предприемали нищо, но през изминалите дванадесет месеца отново се бяха намесили здраво и безразборно в работите на Камарата, заменяйки влиянието с пряката сила на гласовете.

Сега имаше ново поколение „джобове“: нахални младоци, които дължаха богатството си не на работата си или на семействата си, а на внезапното им издигане от Седмината. Кандидатите-съперници бяха купувани или заплашвани. Изборите бяха нагласени. Парите за техните кампании се лееха като пълноводната Яндзъ. От 180 делегати, избрани само за последните шест месеца, повече от две трети бяха ТАИ.

Ефектът, който се целеше, беше да се определят ясно фракциите в Камарата и да се радикализират исканията за промени в Декрета за технологичен контрол — ключовия камък във великата постройка на държавата; или, както го виждаха някои — бента, задържащ събиращите се води на промяната.

— Промяната ще дойде — тихо каза Леман, — независимо дали те искат това или не. Промяната ТРЯБВА да дойде. Такъв е естественият ход на нещата. Не могат да построят достатъчно висока стена, за да я задържат.

Леман млъкна. На вратата се разнесе шум — там се събраха неколцина, после се отдръпнаха. Едмънд Уайът си запробива път през тълпата.

— Чух, че си ме викал, Пьотър — той се огледа и забеляза, че изведнъж всички са се втренчили в него. Гласът му утихна. — Какво има?

Леман го хвана подръка, заведе го при стола и го настани.

— Генерал Толонен беше тук. Донесе копие от заповед за арестуване.

Уайът изгледа неразбиращо Леман.

— Е, и какво?

Из стаята отново се разнесе силно мърморене. Леман им хвърли тържествуващ поглед, след това се обърна към Бароу:

— Ето! Ето ти сигурното доказателство, Бароу Чао! Това реакция на виновен човек ли е?!

Зад него Уайът се разсмя. Лицето му се беше зачервило от неудобство.

— Какво има, Пьотър? За какво да съм виновен?

Леман погледна документа, който държеше в ръце, поколеба се, после му го подаде. За миг Уайът замълча, стиснал документа в дясната си ръка. Прочете го и вдигна очи, изпълнени със смаяно недоумение.

— Аз… Не е възможно!

Леман бе застанал зад гърба му. Сега се бе навел над него, вперил поглед в останалите мъже в стаята.

— Точно това е, което виждаш. Заповед за арестуване. Подписана от самия Танг. За твоето арестуване, Едмънд. По обвинение в убийството на Лу Кан.

Уайът се извърна и се втренчи в лицето му. Объркването му, пълното му недоумение бе очевидно за всеки един в залата.

— Но това НЕ Е ВЪЗМОЖНО, Пьотър. Искам да кажа, аз никога… — Гласът му отново секна и той рязко сведе поглед. Потръпна. — Значи не е някаква шега… — каза той след малко.

В залата цареше напрегната тишина; после Леман се обади отново.

— Е, Бароу Чао? Сега какво ще кажеш?

Бароу сведе глава и кимна. В стаята цареше мъртва тишина.

Леман се изправи и въздъхна.

— Тогава ето какъв е въпросът: как да се възпротивим срещу това?

Уайът го погледна.

— Да се възпротивим?

За миг Леман замълча съсредоточено, след това леко кимна.

— Да… Ще те скрием. Всички ние. Можем. Можем да попречим на Толонен да изпълни заповедта.

Леман се огледа дръзко. Местеше поглед от лице на лице, предизвикваше ги да му се противопоставят, но общото настроение сега беше в негова полза.

— Не! — Уайът скочи от стола, заобиколи го и се изправи лице в лице с Леман. — Не, Пьотър. Няма да се крия. Той точно това иска. Точно затова е дошъл първо тук. Не разбираш ли? Точно това е искал! Искал е да побягна! Тогава той би могъл да издаде нова заповед — да ме убият без съд и присъда. Не, оставете го да си изпълни заповедта. Нямам от какво да се страхувам. Нищо не съм направил.

Леман се разсмя горчиво.

— И какво ще означава това, Едмънд? Тангът иска отплата за живота на министъра. Възмездие. Дали е справедливо, или не — в този случаи няма разлика. Това, че си невинен, няма никакво значение. Той те иска. Не го ли разбираш? — сега тонът му бе суров, неотстъпчив. — И ще намери всички необходими му доказателства, за да се добере до теб.

Разнесе се високо мърморене. Ала не беше неодобрително. Уайът се извърна.

— Кога смята да изпълни заповедта?

Леман се огледа и забеляза колко открито го гледат всички; колко ясно се бяха отпечатали на всяко лице гневът и несъгласието, грижата и негодуванието. След това отново се обърна към Уайът:

— Утре по обед. В твоя апартамент.

— Разбрах — Уайът сведе поглед. — Значи по това време със сигурност ще бъда там. Танг или не, той е сгрешил, Пьотър. Аз съм невинен. Знаеш го.

Леман го погледна, после го докосна по рамото.

— Знам.

* * *

Министър Хен.

Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, се поклони вдървено, с безизразно лице, после се обърна и прикани министъра да го последва.

Учуден, Хен върна поклона на канцлера. Бе пристигнал едва преди минута, а Чун веднага бе дотърчал и го бе помъкнал на аудиенция. Нямаше ли да има ритуална подготовка? Почетна стража? Поколеба се за миг, сякаш не беше чул канцлера, после се огледа, изненадан, че в огромното антре няма никой. Почувства се странно разстроен — сякаш всички прислужници на Танга бяха отпратени по други задачи. Но защо? И какво беше това странно бързане?

— Моля — Чун Ху-Ян се поклони за втори път, после повтори приканващия жест, изяснявайки, че не е било грешка.

— Простете ми — Хен се поклони отново, леко разтреперан, — разбира се…

Последва канцлера по коридора, под големия трегер и в Залата на вечната истина. Но едва бе направил три крачки, когато отстъпи назад. Там, под празния Трон на присъствието, стоеше самият генерал Толонен — висок, с бяла коса, елегантен в пауновосинята си униформа. Хен Чи-По се намръщи и продължи — усещаше колко неблагоприятен за него е контрастът с този надут ХУН МАО. Ръката му за миг докосна емблемата с жерав на гърдите на тъмносиньото му ПАУ, символ на статута му на чиновник първи ранг.

Щом се изправи срещу генерала, министър Хен спря и се поклони, но Толонен студено гледаше през него; в очите му не просветна и най-малкият намек за поздрав.

Хен се обърна ядосано и последва Чун Ху-Ян в една стая отдясно на трона. Тангът го чакаше вътре, застанал сред високите растения на брега на мъничко декоративно езерце с шарани.

— ЧИЕ ХСИЯ — поклони се той дълбоко. — Надявам се, че сте в добро здраве.

Ли Шай Тун прекъсна съзерцаването на рибите.

— Влез, министър Хен. Моля, седни. Трябва да поговорим за някои неща.

Хен седна с гръб към незапалената камина и се заоглежда — с удоволствие отбеляза простия лукс на подредбата. В средата на стаята бе изправен висок параван — прекрасна вещ от яркоцветна коприна, а до него бе поставена ниска, тумбеста ваза, закръглена като корема на борец; лакирана бе в най-сладкия, най-мекия лавандулов цвят, който някога бе виждал.

— Прекрасна стая, ЧИЕ ХСИЯ.

— Да — усмихна се Тангът. — Това е любимата стая на дядо ми. Портретът му виси зад теб.

Хен се обърна и погледна първо Вен Ти, после и портрета до него — веднага забеляза каква сила и кипяща жизненост лъхат от изобразения човек.

— А, да. Очите му са същите като вашите, ЧИЕ ХСИЯ.

— Моите очи ли? — Тангът сведе поглед и се замисли. — Казват, че до края на живота си той имал прекрасно зрение. На 70 години можел да разпознае какъв точно вид птичка гнезди на дърво, намиращо се на две ЛИ от него. Но има зрение и зрение, нали, Хен? — той отново погледна министъра в очите с ироничен, предизвикателен поглед.

Хен се поклони, усетил преувеличението, и внезапно осъзна какво значеше този поглед.

— Както кажете, ЧИЕ ХСИЯ.

— Да… както казвам — Тангът погледна зад гърба му, към портрета на своя прадядо. — Ами ако кажа, че Хен Ю няма да бъде назначен на мястото на Лу Кан?

Хен Чи-По се вцепени на стола, след това насила се накара да се отпусне.

— Ами и тогава ще е както кажете. Думата на Танга не се поставя под въпрос.

Ли Шай Тун се облегна назад.

— Да, така е — той впери поглед в министъра. — Но ти точно затова си дошъл, нали?

Хен отново вдигна поглед.

— Да, ЧИЕ ХСИЯ. Но щом вече сте взели решение…

Тангът леко вирна брадичка.

— Значи няма нищо друго? Няма ли и друго, за което искаш да разговаряш с мен?

Хен запази лицето си безизразно.

— Нищо, което да не може да почака до следващото заседание на Съвета на министрите. Мислех да пледирам в полза на моя племенник. Да ви изтъкна неговите качества. Той е свестен човек, способен човек, ЧИЕ ХСИЯ.

Странно, Тангът се разсмя.

— Съвсем прав си, министър Хен. Той наистина е свестен човек. Точно затова се срещнах с него тази сутрин.

Хен не можа да скрие изненадания си поглед.

— ЧИЕ ХСИЯ?!

— И го назначих.

Ченето на Хен увисна.

— Но вие казахте…

Тангът щракна с пръсти. Влязоха двама стражи и застанаха от двете страни на паравана. Хен ги погледна и се намръщи — нищо не разбираше; после отново обърна очи към Танга.

— Да. Говорих надълго и нашироко с него. Разпитвах го за петимата класици. Най-накрая му зададох гатанка.

— Гатанка ли, ЧИЕ ХСИЯ?

Ли Шай Тун се изправи и се доближи до паравана.

— Зададох му следната задача: ако някой знае, че даден човек е виновен, ала няма никакви доказателства за вината му, как трябва да се постъпи, че всичко и да бъде, и да изглежда справедливо?

Хен сведе очи.

— Виждаш ли накъде бия, министър Хен? Разбираш ли ме?

Гласът на Танга изведнъж стана по-груб и студен.

Хен вдигна поглед и забеляза колко внимателно го гледа Тангът. „Нямаш доказателства — помисли си той. — Нямаш никакви доказателства!“

Тангът продължи:

— Племенникът ти се позамисли и накрая ме попита: как така знам, а пък не разполагам с доказателства? Значи не съм бил свидетел на престъплението? Не, отговорих аз. Ами тогава? — попита той. — Има ли и друг, чиято дума вероятно означава по-малко в очите на света, отколкото тази на виновния? Дали везните на обвинението и оправданието не са били несправедливо наклонени в негова полза? Усмихнах се и кимнах. Но винаги е така. Как да ги уравновесим?

Хен бе изстинал.

— И знаеш ли какво каза той?

Министърът вдигна поглед. Поколеба се и най-накрая успя да смънка:

— Не, ЧИЕ ХСИЯ.

Тангът се разсмя горчиво.

— Не, че откъде да знаеш… Нали, Хен?

Той отново щракна с пръсти и се дръпна встрани. Стражите вдигнаха и отнесоха паравана.

Хен зяпна. Лицето му пребледня. После той рязко сведе очи и преглътна звучно.

Тангът се приближи и се надвеси над него.

— Умник си ти, Хен Чи-По. Твърде голям умник, че да оставиш някъде отпечатъка си. Но аз те познавам твърде добре. Виждал съм го с очите си. Вината лъщи върху теб като лака върху тази ваза.

Той се обърна и погледна натам, където седеше Пи Чиен с ръце в скута си, втренчен мълчаливо напред; след това отново погледна министъра.

— Там, в ъгъла, има едно бюро. На него ще намериш мастилница, четки, хартия за писане и печата на твоята канцелария. Искам да ми напишеш писмо, в което да ми обясниш, че напоследък здравословното ти състояние се е влошило, поради което естествено с голяма тъга ми съобщаваш, че се налага да се оттеглиш от поста си.

В главата на Хен просветна мисълта да възрази, но после кимна.

— Добре. В такъв случай ти няма да загубиш пенсията си, както и престижа си в очите на обществото. Що се отнася до твоето семейство, те печелят един по-добър министър. Хен Ю бе назначен на твоето място.

Хен Чи-По впери в него ням, нещастен поглед, след това отново сведе глава и изпълни каквото му бе наредено.

* * *

Хен Ку махна на прислужника да се отдръпне и се наведе да заключи и запечата носилката.

— Какво има, големи братко? Какво е станало?

Хен Чи-По бе загубил дар слово. Лицето му бе изкривено от бесен гняв, а ръцете му бяха се вкопчили конвулсивно една в друга. После той се наведе, докато най-накрая лицето му почти опря лицето на Ку.

— Това… е работа на Толонен! — премигна яростно той, после отново се облегна назад. Помълча известно време, втренчен в пространството; лицето му бе застинало в маска на чиста омраза. След това той отново се извърна с лице към брат си.

— Видях го в очите му. Този човек никога не ме е харесвал, Ку. А сега е настроил Танга срещу мен.

Ку се намръщи.

— Настроил… Но как?

— Тази гнида ме надхитри. Хвана ме в капан… — гърдите на Хен Чи-По бясно се издигаха и спускаха. По челото му избиха мъниста пот.

Хен Ку започна да схваща. Богове! Свършено беше с Хен Чи-По. Така беше, нали? По някаква причина с него бе свършено. Нищо друго не би го докарало до подобно състояние. Но дали това беше трагедия само за Чи-По или за цялото семейство? Всичко ли беше загубено? Или вредата можеше да се спре? Трябваше да разбере.

Хен Ку се застави да се успокои и се наведе напред, принуждавайки брат си да го погледне.

— Кажи ми какво стана, големи братко. Какво нещастие е сполетяло великата ни фамилия?

Хен Чи-По се опита да отвърне на погледа му, после рязко сведе очи. Гласът му внезапно се изпълни с горчив срам. Без малко да се разплаче.

— Вече не съм министър. Ли Шай Тун ме лиши от моя пост.

— Лиши те… — Хен Ку изгуби и ума, и дума. После отново намери сили да заговори. — Искаш да кажеш, че те е принудил да подадеш оставка?

Хен Чи-По кимна — първите сълзи се стичаха вече по бузите му.

— Но има и още, Ку. Назначил е на мястото ми племенника Ю. Можеш ли да го повярваш?! Какво унижение! Ще станем за посмешище!

Умът на Хен Ку заработи с бясна скорост. Племенникът Ю!

След като отмина първоначалният шок, напуши го смях, но успя да скрие радостта и облекчението си.

— Скандално! — каза той. — Това е обида, големи братко. Петно за цялото ни семейство — но вече се замисляше какво да направи, за да намали вредата за семейството.

Хен Чи-По отново се приведе напред. Очите му изведнъж отново блеснаха в гняв под зачервените клепачи.

— Ще види той, Ку! Ще пречукам тази мърша, разбра ли?!

Ку беше силно шокиран от думите му, но бързо осъзна, че брат му не говори за Танга.

— Зарежи го, братко. Моля те. Свършено е. Нищо не можеш да върнеш по този начин.

Хен Чи-По разтърси яростно глава.

— Не, Ку. Искам Толонен мъртъв. Искам това копеле да бъде заличено от лицето на земята. Прашинка да не остане от него. Искам…

Хен Ку потръпна, след това сведе глава.

— Както желаеш, братко мой.

* * *

— Мислиш ли, че ще ме хвърлят в карцера, Пьотър? Мислиш ли, че имат някакво доказателство, въз основа на което да ме задържат до процеса?

Леман се усмихна и докосна Уайът по рамото.

— Най-добрите адвокати от всичките седем Града са наши, Едмънд. Сигурен съм, че ще те измъкнат от килията. Но дори и да не успеят, няма да е толкова ужасно. Привилегиите са си привилегии дори и зад решетките. Удобства няма да ти липсват.

Уайът се усмихна, но под чистите, хубави очертания на устните му се събираха сенки, засенчваха лъчезарната искра в погледа му. Тази сутрин много стари приятели дойдоха да го посетят. Повече приятели, отколкото си бе мислил, че има. Известно време се остави добрите им пожелания да го залъгват, но сега всички си бяха тръгнали и бе останал сам с Леман.

— Знаеш от какво ме е страх, Пьотър. Снощи заради това не можах да спя. Чудех се как да се справя със себе си. Как да понеса всички тези лъжи и мръсотии. Чудех се какъв ли ще съм, когато всичко това свърши.

— Ще бъдеш син на баща си, Едмънд. Същият си като него. Имаш неговата сила.

Уайът сведе поглед.

— Може би.

Не каза нищо повече, но Леман, който го познаваше по-добре от всички, усети, че се е замислил. Бащата на Уайът беше силен, ала невнимателен, майка му — слаба и мекушава. Бе умряла, когато Едмънд бе едва на пет годинки, и го бе оставила почти безпомощен срещу тормозещия го баща. Това, че бе израснал такъв разумен и уравновесен, бе свидетелство за влиянието на сестрите и лелите му върху него.

Леман погледна сложно украсения таймер, вграден в китката му.

— Генералът скоро ще бъде тук, Едмънд. Трябва да се приготвим.

Уайът кимна отнесено, после обърна лице към него.

— Не се боя за себе си, а за тях — той потръпна, след това обгърна раменете си с ръце. — Точно затова едва понесох присъствието им тук днес. Ако загубя, ако по необясним начин ме признаят за виновен в убийството на Лу Кан… — той сведе поглед. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят. — Е, тогава те няма да пощадят и тях, нали? Такъв е законът. Цялото семейство на предателя…

Леман пое леко дъх и се принуди да отвърне на погледа му.

— Така е. До трето коляно.

— И все пак… — Уайът се усмихна насилено, после се приближи до Леман и го притисна до себе си. — Благодаря ти, Пьотър — каза той по-тихо. — Наистина ти благодаря. Каквото и да стане, аз…

Леман усети как тялото на Уайът потръпна в ръцете му и се опита да потисне чувствата в себе си. Но въпреки това отвърна топло на Уайът:

— И ти би ми помогнал, нали.

Уайът се отдръпна леко от него. В очите му блестяха сълзи.

— За тебе бих убил, Пьотър. Знаеш, че бих го направил. НЕОБХОДИМО Е. Гласът на Де Вор отекна в ушите му и по гърба му полазиха тръпки. ЛЕСНО ТИ Е НА ТЕБЕ, ХАУАРД — помисли си той. — ТИ НИКОГА НЕ СИ ГО ОБИЧАЛ.

Леман се усмихна.

— По-добре да говорим за живота, а?

По голямата порта на къщата се затропа.

Уайът вдигна поглед над рамото му.

— Подраниха. Не го очаквах.

Излязоха в мраморното антре. Икономът на Уайът — набит ХАН на средна възраст — ги поздрави с поклон.

— Да отворя ли, господарю?

Уайът поклати глава.

— Не. Нека почакат, Фу Хсиен.

По стълбите затропаха ботуши. Чу се мърморене.

— ЧУН ЦУ! — Леман се приближи до подножието на стълбата и поздрави трима възрастни мъже-ХАН. Беше му струвало над 1 000 000 юана да ги доведе тук тази сутрин. Ако случаят се проточеше месеци, както ставаше обикновено, щеше да струва на фракцията му някъде между 30 и 50 милиона. На Уайът не бе казано нищо за това, но сестрите и лелите му вече бяха уведомени. Бяха сигурни, че някога ще могат да съобщят на Уайът кой е плащал защитата му.

Леман се обърна и се усмихна, докато наблюдаваше как тримата белобради старци за втори път приветстват Уайът. И тримата адвокати изглеждаха впечатлени от протестите на Уайът, че е невинен. Така и трябваше да бъде. Едмънд не само изглеждаше, той беше невинен. Силата на вярата в собствената му невинност бе разпръснала всякакво съмнение и у тримата. Бяха се съгласили да поемат случая.

Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха. На книга случаят на Уайът изглеждаше добре. В съда щеше да направи прекрасно впечатление. Със сигурност съчувствието на обществото щеше да е на негова страна. Но Уайът трябваше да загуби. Трябваше всичко да се нареди така, че той да изглежда жертва на заговор срещу властта.

При необходимост щяха да бъдат представяни нови и нови доказателства, защото неговият добър приятел Едмънд Уайът бе определен за мъченик.

Чукането се повтори. Един глас изкрещя зад вратата:

— Отворете! Идваме по поръчение на Танга!

Икономът отново погледна Уайът. Този път той кимна.

Пръв влезе Толонен в пълна парадна униформа — ЧИ ЛИН; емблемата с еднорог на офицер първи ранг сияеше на гърдите му. Зад него маршируваха двама офицери и елитен отряд от осем въоръжени войници.

— Кой представлява обвиняемия? — попита той отсечено.

Един от тримата ХАН пристъпи напред.

— Аз съм адвокат Фу, генерале. В този случай аз действам в интерес на ШИ Уайът. И ви припомням, че клиентът ми не е обвиняем; към него трябва да се обръщат със „заподозрян“.

Толонен изсумтя и му обърна гръб. Единият от офицерите му подаде дълга посребрена тръба. Той я претегли на ръка и я подаде на адвоката.

— Моля ви, прочетете документа. И тримата, ако е необходимо. В канторите ви ще бъдат изпратени копия.

Адвокатът Фу измъкна свитъка, подаде тръбата на единия от колегите си и разгъна документа. Уайът пристъпи край Толонен и застана до адвоката, опитвайки се да схване какво е написано там с кървавочервени йероглифи.

— На мандарин е — обади се той. — Това е незаконно, не е ли така?

Адвокат Фу поклати глава, после измърмори нещо на хан на колегите си и отново сгъна свитъка.

— Какво има? — попита Леман, заставайки до Уайът.

Адвокатът погледна първо Толонен, после Леман.

— Боя се, че не можем да ви помогнем, Секретарю. Премного съжалявам. Това дело е било поставено извън съдебната юрисдикция. Моля… — той подаде документа на Уайът. — Приемете нашите извинения, ШИ Уайът. Желаем ви късмет. Ако невинността има някаква тежест пред закона, то вие ще възтържествувате.

Тримата ХАН се поклониха като един и си тръгнаха.

Уайът остана вцепенен и онемял, докато ги гледаше как излизат. После се обърна към Леман:

— Какво в името на всички богове става тук, Пьотър? — той тикна документа в ръцете на Леман. — Какво е това?!

Леман отмести поглед.

„Богове! — помисли си той. — Това променя всичко.“

Той се обърна.

— Това е Декрет, Едмънд. Седмината са издали специален Декрет — той разгъна белия копринен свитък. — Виж тук — той посочи строгата линия от втвърден восък. — Ето печатите им. Всичките седем. Сигурно са свикали спешна сесия и са се договорили.

Уайът бе съвсем притихнал и го гледаше. На лицето му се изписваше съвсем нов вид страх.

— Декрет?!

— Да. Ще бъдеш съден ПРИ ЗАКРИТИ ВРАТИ от Съвета на министрите на Танга — Леман преглътна и погледна Толонен с нескрит гняв. — Това променя всичко, Едмънд. Всичко. Това означава, че те искат мъртъв.

* * *

Хен Ку спря на вратата, после коленичи и докосна с чело студения под.

— Племеннико Ю. Премного съжалявам, че нарушавам следобедния ти сън. Нямаше да дойда, ако въпросът не беше крайно спешен.

Хен Ю завърза колана на нощницата си и бързо се приближи.

— Чичо Ку, моля те, ставай веднага. Насаме ти си просто моят чичо.

Хен Ку се остави Ю да го вдигне на крака и запристъпя неловко, когато Ю, както едно време, му се поклони.

ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНИ — помисли си той. — ТАНГЪТ ТИ ДАДЕ И ВЪЗРАСТ, КОГАТО ТИ ДАДЕ ВЛАСТ. СЕГА ТИ СИ ГЛАВА НА РОДА И РОДЪТ ТРЯБВА ДА ТИ СЕ КЛАНЯ. ТЪЙ Е ТО. ТЪЙ ТРЯБВА ДА Е. ИНАЧЕ ЧУН КУО ЩЕ РУХНЕ САМО.

Хен Ю се изправи.

— Но кажи ми, чичо, какво те води насам.

— Съжалявам, Ю, но ти нося лоша вест. Чичо ти Чи-По никак не е добре.

Хен Ю се сепна.

— Не е добре?

— Моля те… — Хен Ку се поклони и се дръпна встрани. — Помислих, че самият ти трябва да дойдеш. Веднага. Моите лекари в момента се грижат за него. Ала…

Хен Ю кимна бързо.

— Разбирам. Моля те, отведи ме при него.

Спалнята на Хен Чи-По бе осветена много слабо. Четиримата лекари се бяха скупчили в единия й ъгъл до единствения източник на светлина. И четиримата бяха предварително предупредени за новото положение на Ю в семейството.

— Как е моят чичо? — веднага попита Хен Ю загрижен.

— Съжалявам, но се налага да ви съобщя, че чичо ви почина преди пет минути. Сърцето му не издържа.

Хен Ку забеляза, че челюстта на Хен Ю увисна, а очите му се окръглиха от изненада; забеляза истинската болка, която бе предизвикала у него новината, и разбра, че е бил прав да не го включва в плана си. „Нека вярва, че разочарованието е убило брат ми. Само аз и тези четиримата знаем, че е било другояче.“

Хен Ю нареди на прислужника да донесе лампа, после се доближиха до огромното легло, на което лежеше Хен Чи-По. Очите му бяха затворени, на лицето му бе изписан покой. Плътта на ръцете, гърдите и лицето му бе бледа и покрита с тънък и блестящ слой пот.

— Много ли се мъчи? — попита Хен Ю.

Хен Ку забеляза как лекарите го погледнаха и веднага отместиха погледи.

— Не, съвсем не — излъга той и си спомни как се наложи и петимата да го държат, докато отровата си свърши работата. — Разбира се, отначало го болеше, но после, слава Богу, мина и той потъна в сън.

Хен Ю кимна и се извърна с леко потръпване.

Хен Ку погледа още миг брат си, от когото винаги се беше гнусял; братът, който, откакто бе проходил, го бе тормозил и се бе отнасял с него като с най-долния прислужник. Усмихна се. ЩЕШЕ ДА НИ КАРАШ ДА УБИВАМЕ ТОЛОНЕН, А? ЩЕШЕ ДА НИ ЗАКАРАШ С ГЛУПОСТТА СИ ВСИЧКИ НА ДЪНОТО?

ДА, НО ЗАБРАВИ У КОГО Е ВЛАСТТА.

Обърна се и покани докторите, да се оттеглят. След това, щом излязоха, той се приближи до Хен Ю. Тъкмо щеше да заговори, когато Хен Ю го изненада — вдигна ръка и направи жест да замълчи.

Цялото дишане на Ю изведнъж се бе променило.

— Не мисли, че съм сляп, чичо Ку. Нито пък съм тъп. Знам какво е станало тук.

— И?

Ку задържа дъха си. Ако Хен Ю настояваше, всичко щеше да се провали.

— Нищо, чичо. Разбра ли ме?

Хен Ку се поколеба, вперил поглед в гладките черти на своя племенник; за първи път го видя такъв, какъвто сигурно го виждаше Тангът.

Той се усмихна и ниско се поклони.

— Разбрах, министър Хен.

* * *

Вратата на килията се затръшна. Де Вор се обърна и погледна Уайът. Сега бяха сами. Само двамата.

— Няма ли да присъстват и други? — Уайът го гледаше предпазливо. — Мислех си, че на разпита е обичайно да присъстват неколцина офицери.

Де Вор се разсмя.

— Ама ти май не разбираш, а? Още мислиш, че си в пълна безопасност! Въпреки всичко, което се случи!

Уайът се извърна.

— Ако се държите зле с мен…

Де Вор го прекъсна:

— Ама ти май НАИСТИНА не разбираш?!

Приближи се и застана лице в лице с малко по-високия от него мъж.

— Чакай да ти обясня.

Уайът леко бе извърнал лице, сякаш не искаше да среща погледа на Де Вор, но плесницата дойде толкова изненадващо, че той подскочи и залитна. Хвана се за бузата, втренчен в Де Вор — очите му се бяха окръглили от смайване.

— Събличай се! — излая Де Вор; изведнъж лицето му бе станало гадно и безкомпромисно. — Всичко. Връхни дрехи. Бельо. Украшения. Електронните имплантанти ще отстраним по-късно.

Уайът поклати нерешително глава.

— Но вие нямате право…

— Нямаме право да правим какво? — захили се Де Вор. — Ти си убиец. Разбра ли?! Убил си министъра на Танга. Ще бъдеш съден и признат за виновен. После ще те екзекутираме.

Де Вор се приближи още една крачка и видя как Уайът се дръпна в очакване на нова плесница. Бузата му бе яркочервена — дланта на Де Вор се бе отпечатала върху нея, всеки пръст бе ясно очертан.

— Това е истината, Едмънд Уайът. Ти си труп. Когато уби Лу Кан, ти излезе извън играта. Престъпи всички правила. И затова сега правила не съществуват. Или поне не са ти известни.

Той протегна ръка, хвана Уайът за китките и го дръпна яростно.

— Почваш ли да схващаш?

Уайът потръпна и кимна непохватно.

— Добре — той грубо блъсна Уайът на пода. — Събличай се тогава.

Обърна се гърбом към него. Килията беше гола. Почти виждаше как Уайът се оглежда нерешително. После чу подрънкването на тънките му златни гривни о пода и се усмихна. Пипнах ли те, мой горди фалшиви китаецо. Ще обеля от тебе всичко, което е ХАН — плитка, ПАУ, всичко. Да, а като свърша с тебе, ще видим колко гордост ще ти е останала.

Когато се обърна, Уайът беше гол — дрехите му бяха грижливо прибрани във вързоп на пода. Бялото му меко тяло изглеждаше толкова крехко, толкова неприспособено към изпитанията, които го чакаха, то вече трепереше, сякаш се свиваше навътре в себе си, усещаше какво му предстои. И все пак, когато Де Вор вдигна очи от хилавите му гърди без нито едно косъмче и срещна погледа на Уайът, се учуди, защото там светеше дързост.

„Казват, че ХАН били силни, защото се отричат от себе си в името на вярата. За 30 века никога не бяха изменили на вярата, помисли си той — бяха нейни предани адепти. Наводнение, глад, революция — всичко това беше едно и също за тях. Прекланяха се пред неизбежната смърт — и така оцеляваха, по-силни след дългото, търпеливо страдание. Така ще стане и с тебе, Едмънд Уайът. Ще направя от тебе истински ХАН — ще обеля от тебе цялата ти предишна същност и ти ще станеш самоотричащ се и търпелив в страданието.“

Усмихна се.

— Познаваше ли Ян Лай? Заместник-министъра на Лу Кан?

Уайът го изгледа остро — в очите му имаше истинска омраза.

— Той е мъртъв. Знаеш, че е мъртъв. Умря с Лу Кан в солариума.

— Не те питах за това. Добре ли го познаваше?

— Беше ми приятел. Добър приятел. Бяхме съученици в колежа.

Де Вор се засмя студено.

— Би ли се уточнил колко добър приятел?

Уайът преглътна и наведе глава.

— Беше мой любовник.

— Значи признаваш?

Уайът гневно кресна:

— А защо не? И без това вече го знаеше, нали? Както и да е, какво общо има с това Ян Лай?

Де Вор се усмихна и се извърна.

— Ян Лай е убит. Три дена след убийството на Лу Кан. Единственото нещо, което открихме у него, беше твоя малка холограма.

Уайът не помръдваше. Когато Де Вор го погледна отново, се изненада — в очите му имаше сълзи.

— Ех… — тихо промълви Уайът. — Това несъмнено ти говори нещо? Бих ли убил мъж, когото обичам, и след това щях ли да оставя холото си у него?

Де Вор поклати глава.

— Не разбираш.

Уайът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Холограмата беше завряна в задника му.

Уайът отмести поглед. Дъхът му секна, той потръпна.

— О, има и още. Още много. Записът на Као Джиян. Търговските ти връзки с Хон Као и Чо Хсиян. Схемите на вътрешните полети, които напълно съвпадат с нашата реконструкция на нападението над солариума. Експериментите на твоята компания с ултразвуковите спусъци. И естествено показанията на твоя секретар, Лун Ти.

Уайът погледна неразбиращо Де Вор.

— Лун Ти?

Това беше майсторският удар на Де Вор: нещото, което спояваше всичко останало. Лун Ти беше секретар на Уайът вече десет години. Той бе най-довереният му прислужник. Но преди осем години Де Вор беше напипал слабото му място и го бе купил. Сега Лун Ти му играеше по гайдата.

Мълчанието продължи още миг и после Де Вор сведе глава.

— Лун Ти призна участието си във всичко. Ще дава показания под клетва пред Танга.

Устните на Уайът помръднаха, но не се чу никакъв звук.

— Да — меко каза Де Вор и се приближи. — Сега вече почна да разбираш, а? — Протегна ръка и нежно докосна петното върху бузата на Уайът. — Ще открием истината за това — ти и аз. Имаме време, да знаеш. Много, много време.

„А накрая — помисли си той — дори и ти ще повярваш, че си заповядал да убият Лу Кан.“

* * *

Отвисоко изглеждаше нещо незначително — малко кръгло петно сред ширналата се пустош, но когато хеликоптерът започна да се спуска, кръгът взе да се разширява все повече и накрая сякаш изпълни целия илюминатор със своята чернота. Големият транспортьор се приземи на покрива на Града близо до ръба на кръга. Само на няколко крачки от подпорите му повърхността на покрива беше изкорубена, ледът бе нащърбен и сплескан от огромната горещина на експлозията. Гледан от непосредствена близост, огромният черен кръг разкриваше друго измерение. Приличаше на блюдо — огромно вдлъбнато блюдо, гигантски алхимически съд; тъмната, лепкава утайка от останките вече бе пресята в търсене на нещо, което би им подсказало как е станало всичко.

Те слязоха от транспортьора и се огледаха; 60 души от по-ниските нива, облечени в бели дрехи с качулки. Други им подаваха сечива от голямата, прилична на насекомо машина — длета и четки, чували и контейнери. Старомодни сечива. Сега нямаше нужда от нищо съвременно. Това беше най-простата част. Последният етап преди възстановяването.

Започнаха работа веднага — подредиха се в три вериги от по 20 души: трима от всяка верига пълнеха чували на ръба на локвата от утайка и ги подаваха на другите по редицата. От края двама търчаха напред-назад между човешката верига и машината и подаваха чувалите навътре.

От планините духаше вятър. На върха на дясната човешка верига един от мъжете — едър ХАН с обръсната глава — се извърна и се вгледа в далечните върхари. Махна едната ръкавица, смъкна очилата си и избърса чело. Колко хладно беше тук! Колко приятно беше да усещаш нежния повей по кожата си! За миг безизразното му, с нищо незабележимо лице се взря в далечината — опитваше се да се сети за нещо; след това сви рамене.

Погледна надолу и забеляза нещо на тъмната повърхност. Нещо мъничко, зеленичко и крехко на вид. Наведе се и го вдигна върху голата си длан. Покълнало семенце.

Вдигна очи, чу птичите крясъци над главата си и разбра. Бе дошло от планината. Някоя птица го бе вдигнала и го бе изпуснала тук. Тук, върху безжизнената повърхност на покрива на Града.

Взря се в него още за миг — забеляза формата на двойните му листенца, твърдостта на зрънцето. После го смачка между пръстите си и го пусна.

Као Чен, КУАИ, някогашен убиец, вдигна очи. Облаците, планините, дори и плоската, открита повърхност на покрива на Града — всичко изглеждаше толкова различно на дневна светлина. Подуши топлия въздух и се усмихна. След това чу как засумтяха мъжете от редицата, надяна очилата и ръкавицата и отново се обърна.