Дейвид Уингроув
Средното царство (11)

Глава 7
Машини от плът

Клаус Еберт, глава на „Джен Син“, втората по големина компания в Чун Куо, погледна трупа на масата за дисекции и бавно поклати глава.

— Не, Кнут. Никога не съм виждал нещо подобно.

Посочи вътрешната му структура — липсата на далак; опростената дихателна система; изкуствения гръден кош; стомахът и червата бяха заместени от една-единствена торба, запечатана и несвързана с ануса. Най се набиваше в очи плоската, компактна батерия, приличаща на лакирана манерка, поставена на мястото, където в човешкото тяло се намира черният дроб.

— Ще накарам и експертите ми да го погледнат, но не е „Джен Син“, това е сигурно. Дори не е органичен. Това е просто машина — прекалено проста, за да функционира по-дълго от няколко месеца. Тя не може да храносмила. Дори не може да произвежда кръв. Който и да го е направил, направил го е само за бърза употреба.

Еберт се обърна с лице към генерала. Физиономията му беше пепелява.

— Богове, Кнут, но това толкова прилича на мене! Като го погледна, все едно е умряла част от мене!

Генералът се взря за миг в очите на стария си приятел, после отново погледна към полуразрязания труп. Беше съвършено копие. Прекалено добро в някои отношения. Беше го видял на филма, преди хората му да го неутрализират — забелязал бе колко хитро имитираше то гласа и маниерите на Еберт. И ако в него имаше нещо неестествено, в речта му, в жестовете му се долавяше нещо прекалено въодушевено — но това се забелязваше само на ретроспекцията. Оказало се бе достатъчно добро, че да преметне личния екип на Еберт. Но очите… Когато пристиснаха това нещо в ъгъла на частния апартамент на Еберт, тези очи горяха като очите на наркоман.

— Кой може да го е направил, Клаус? Кой притежава ноу-хау?

Еберт се разсмя нервно.

— „Джен Син“. Може би и „Мед Фак“. Никой друг. Поне на тази планета.

Генералът го погледна остро.

— Значи мислиш, че е дошло отвън? От някоя колония?

Еберт отлепи очи от мъртвото нещо на масата, после му и обърна гръб.

— Не знам, Кнут. Преди шест месеца щях да ти кажа „не“, но оттогава видях някои странни неща… Там контролът е много по-слаб. Декретът има много по-малка сила… — той поклати глава. — Седмината трябва да направят нещо, Кнут. Още сега. Преди да е станало твърде късно.

— Знам — просто отвърна генералът. Но мислеше за Де Вор. Ако онова, което казваше онзи КУАЙ Чен, беше вярно, това би обяснило много неща.

Ами Уайът? Отхвърли тази мисъл. Уайът беше виновен. Имаше доказателство. И все пак…

Еберт го гледаше със страх в очите.

— Какво значи това, Кнут? Защо ще искат да ме копират? Не разбирам.

Генералът потръпна. Нито пък аз, поне не напълно, но както и да е, сега вече съм предупреден. Можем да сложим наблюдателни постове. Да сканираме за копия. Да бъдем сигурни, че нищо подобно няма да се промъкне в Забранения град.

На сватбата щеше да има повече от 100 000 гости. И на никого от тях не трябваше да се позволява да влиза, преди да е минал през теста. Защото ако дори само едно от тези… НЕЩА се промъкнеше вътре, сигурно щеше да стане голяма беля.

Протегна ръка и хвана стария си приятел за рамото.

— Съжалявам, Клаус, но мисля, че с това нещо са искали да заместят тебе на сватбата. Това е бил техният начин да се промъкнат до Танга.

— Искаш да кажеш, възнамерявали са да ме убият, а, Кнут?

Толонен срещна погледа му.

— Така мисля. Знаят колко си близък с Ли Шай Тун и това… — той се поколеба, след това отмести поглед и поклати глава. — Виж, не знам кой стои зад всичко това, Клаус, но не можеше да се появи в по-лош момент.

— Или в по-добър?

Толонен се извърна.

— Какво искаш да кажеш?

Еберт гледаше лявата ръка на репликанта; гледаше пръстена на показалеца му със знака на две разделени ДНК-спирали — точно копие на собствения му пръстен. Отново погледна Толонен.

— Просто ми изглежда странно, Кнут, това е. Странно, но колко лесно хванахме този. И все пак не мога да повярвам, че те биха искали ние да знаем за това. Това… — той посочи приличащото на труп нещо върху масата. — То трябва да е струвало… ами… осемдесет, може би дори сто милиона юана, за да се произведе. И то без първоначалната цена на материалите. Ами че тук е включена технология за памет, която още не сме и започнали да изследваме в „Джен Син“. Само това би им струвало минимум двеста-триста милиона юана. А може би три-четири пъти по-скъпо. Не могат да го хвърлят ей така, нали?

— Предполагам, че не.

Но Толонен вече бе започнал да обмисля нещата — знаеше какъв огромен административен кошмар ще създаде всичко това. Щеше да се наложи да организират мрежа от постове пред Забранения град. Стаи за проверка. Хиляди, оборудвани със специална апаратура за издирването на фалшиви копия. Щеше да се наложи да обучават към две хиляди служители в тънкостите на етикета и „лицата“, които те трябваше да наблюдават.

Генералът въздъхна, после нахлузи по-здраво униформените си ръкавици — хеликоптерът го чакаше вече от двадесет минути. Трябваше да тръгва бързо, ако искаше да се срещне с Де Вор, който щеше да кацне с марсианската совалка.

— Това ще предизвика лоши настроения, Клаус. Но си прав, имахме късмет и след като вече знаем, че съществуват тези неща, не можем да си позволим да рискуваме. Животът на Седмината е в опасност и аз бих обидил и последния мъж или жена тук, Горе, за да ги защитя!

Еберт се засмя.

— Вярвам, че ще го направиш, Кнут Толонен.

После стана сериозен.

— Но защо точно сега, Кнут? Нещата вървят добре, не е ли така? Построили сме един добър свят, нали? Защо ще искат да го разрушат, а? Защо?

Толонен вдигна поглед и видя как го гледа Еберт. Той очакваше от него отговор.

— Защото свършва цикълът, Клаус. Усещам го, идва промяната.

Да — помисли си той. — И нещата, които смятахме за истински, вече не са. Погледна мъртвото нещо на масата и се сети за Де Вор. Това фалшиво нещо поне беше честно само към себе си. То беше НАПРАВЕНО фалшиво. Но хората? Кой би могъл да каже кое ги прави добри или лоши?

* * *

Беше едва четири сутринта и Нанкинското летище тънеше в мрак — само обширен кръг от светлина на пет ЛИ от централната сграда маркираше периферията на големия космодрум.

Толонен стоеше в най-високата канцелария в сградата на управлението на космодрума, а дежурният капитан бе застанал мирно пред него.

— Няма го? Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Младият капитан се поклони ниско на генерала. Беше се изчервил до уши.

— Не е на борда на кораба, сър. Когато нашите се приближиха, за да го арестуват, него просто го нямаше там. И никой не можа да каже къде се е дянал.

Толонен поклати невярващо глава.

— Невъзможно е! Как би могъл да слезе от кораба? Той е акостирал на орбиталната станция, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Е? Бил е на борда преди някакви си осем часа, така ли?

— Тъй вярно, сър.

— Значи или е на борда, или на станцията, нали така?

— Не, сър. Претърсихме из основи и кораба, и станцията.

— Некадърници! Как така го оставихте да ви се изплъзне? — Гневеше се Толонен. — Че къде се е дянал? Навън ли е излязъл? Във вакуума? Не! Я си помисли, момче! Той ТРЯБВА да е тук. В Чун Куо. Но как е стигнал? Кой го е докарал?

— Сър? — капитанът вече беше напълно объркан.

— Какви служебни кораби са посещавали станцията през последните четири часа? Какви кораби, освен вашия собствен, са напускали станцията, откакто е кацнал корабът от колониите?

— Никакви, сър.

— Никакви?! Със сигурност…

— Поставихме САНИТАРЕН КОРДОН около станцията веднага щом ни дадохте нареждания, генерале. Никакви кораби не са се приземявали, нито са излитали от станцията през последните тринадесет часа.

Генералът потрепери.

— Кой беше на борда на вашия кораб? — тихо попита той.

— Сър? — капитанът го погледна с недоумяващ поглед. Нищо не разбираше.

— Доведете ги тук. Веднага. Всички, които са били на борда на вашия патрулен кораб.

— Сър! — капитанът се поклони и се обърна.

Толонен доближи прозореца и се взря в тъмния кръг отгоре. В главата му бушуваше водовъртеж.

Значи онова, което беше казал този КУАЙ, Као Чен, беше вярно. Де Вор наистина беше предателят. Толонен потръпна. Не беше за вярване. Де Вор… Този мъж беше такъв прекрасен войник. Отличен, много кадърен офицер. Нещо повече — беше му приятел. Добър приятел. Много пъти бе идвал на гости в дома му. Бе държал на ръце мъничката му дъщеря Джелка.

Толонен се извърна с лице към входа. Ако точно сега Де Вор влезеше в стаята и се закълнеше, че няма нищо общо с тази работа, бих ли му повярвал? Да! Дори и сега не мога да повярвам, че Де Вор е предател. Щях да го разбера. Със СИГУРНОСТ щях да го разбера…

И все пак — отсъствието му…

Капитанът се върна, последван от дванадесет други офицери. Строиха се и зачакаха какво ще каже генералът.

— Всички ли са тук?

Капитанът сведе ниско глава, после коленичи.

— Сър, аз… аз не знам как е станало това! — държеше главата си ниско наведена и гледаше встрани. Сякаш излъчваше срам.

— Значи и тях ги няма, а?

Капитанът продължаваше да стои на колене.

— Тъй вярно, сър.

— Колко?

— Двама офицери. Осем войници.

Толонен поклати невярващо глава. Десет души? Толкова силно ли беше влиянието на Де Вор? Или беше нещо друго? Извърна се, страшно раздразнен. Разбира се. Парите на дисперсионистите. Огромни суми. Достатъчни, за да купят двама офицери от охраната и осем от подчинените им.

— Богове! — прошепна той. — Колко би им струвало? Един милион юана? Десет милиона? Петдесет? — Потръпна, обърна се и погледна коленичилия офицер.

— Станете, капитане.

Капитанът си остана на колене.

— Провалих се, сър. Моля за разрешението ви да умра достойно.

Ядосан, Толонен го хвана за яката и го издърпа нагоре.

— Няма да позволя добри офицери да се самоубиват за нищо! Не си виновен ти! Разбра ли ме, капитане? Де Вор е бил прекалено хитър за тебе. Прекалено хитър за всички нас.

Не — помисли си той, щом срещна погледа на капитана. — Ти изобщо не си виновен. Но сега Де Вор е на свобода. Каква ли пакост ще стори?

Капитанът отстъпи назад и взе да се кланя, пребледнял. После, след рязката, ядна команда на Толонен, се обърна и изведе хората си.

Останал сам, Толонен се опита да уталожи яда си. Отново се приближи до прозореца, застана до него и се вгледа в неподвижните, тъмни форми на стотината кораба, приземени по негова заповед.

Това, че Де Вор е предател, беше сигурно. Доповръща му се. Нещо повече — това го подкопаваше, защото влизаше в противоречие с всичко, което той си мислеше, че знае за хората. Мислите му се върнаха към последните няколко години. Опитваше се да схване нещо. Би ли могъл да разбере? Имаше ли някакъв начин да разбере?

Не. Де Вор беше съвършеният офицер. Съвършеното копеле.

Толонен докосна контролните клавиши, вградени в китката му, и се свърза с майор Ноченци на другата страна на земното кълбо.

— Генерале? — гласът на Ноченци зазвуча ясно в главата му. Образът му — призрачен — си появи върху дланта на генерала.

— Виторио, искам да направиш нещо за мен.

Говореше бързо, ала ясно — изреди нещата, които искаше да се направят. Щом свърши, прекъсна връзката — знаеше, че времето е срещу него.

Значи ето я най-накрая войната, за която Ли Шай Тун отдавна разправяше, че ще дойде. Тайна, мръсна война, в която приятелят и врагът имаха едно и също лице. Война на парите, технологиите и, най-накрая, на чистата хитрост. И кой ли щеше да победи?

Толонен се усмихна.

Кар — помисли си той. — Ще използваме Кар. Той откри Чен. Може би щеше да открие и Де Вор.

* * *

Уан Ти отвори бавно вратата и много се изненада, когато видя едрия мъж пред входа, но още повече се изненада, когато отвътре се обади съпругът й и й нареди да го пусне да влезе.

Кар се поклони с уважение и свали ботушите си. Бос, той последва Уан Ти към дъното на апартамента, навеждайки се под спуснатите завеси.

Чен седеше на пода, облегнат на задната стена, скръстил крака. Бебето спеше в скута му. В окаяната стая нямаше много мебели. Двоен матрак бе грижливо сгънат до стената отдясно на Чен, до Кар стоеше ниска масичка. Уан Ти току-що бе сготвила и мирисът на гозбата все още изпълваше стаята. От далечната страна на дългата разделителна завеса отляво на Чен се чуваше как двете съседски момченца буйно си играят.

Кар се усмихна и отново се поклони, после се разположи срещу Чен.

— Как е бебето?

Чен погледна синчето си и нежно го погали по челото.

— Добре е.

— Чудесно.

Уан Ти послушно стоеше до него с наведена глава и гледаше встрани.

— Ще пиете ли чай с нас, ши…

— Кар… — едрият мъж се извърна леко и се поклони на дамата. — Благодаря за любезната покана, Уан Ти, но не. Трябва да говоря със съпруга ви по работа.

Тя кимна, взе бебето от скута на Чен и отстъпи назад. Кар я изчака да се промъкне зад завесата, преди отново да се обади. Тя щеше да чуе всичко, което казва, но илюзията за усамотение бе необходима. В това се криеше цялото достойнство, което човек би могъл да има по тези нива.

— Излезе прав, Чен. Бил е Де Вор.

Чен изсумтя; плоското му селско лице бе останало безизразно.

— И сега какво?

Кар бръкна в горния джоб на ризата си и измъкна тънка, „ледена“ пластинка.

— Ето — той му я подаде.

Чен се поколеба — спомни си за Джиян. И той беше сключвал сделки с ония Отгоре. И къде беше сега? При предците си. Беше мъртъв, духът му не бе намерил покой — нямаше синове, които да запалят благовония за душата му.

— Какво е това?

Кар се разсмя.

— Още си подозрителен, а? Няма нужда, Чен. Ти ни даде много повече, отколкото можехме да ти поискаме! Това… — той постави пластинката помежду им на пода. — Това е според уговорката. Пълна амнистия. Документите ти за гражданство. Пропуск за охраната за десет нива. И премия. Хиляда юана…

Чен трепна. Значи нямаше да последва Уайът на дръвника. Взря се в мъжагата с увиснало чене.

— Ти си КУАЙ, Чен. Оръдие. И то добро. Чак генералът се изненада, като разбра колко си добър — засмя се той. — Ние, типовете от Мрежата, бихме могли да ги понаучим на едно-друго, нали?

Чен все още се колебаеше. Дали всичко това не беше някакъв сложно организиран номер? Някаква ужасна гавра с него? Но пък защо? Защо да си правят този труд?

— Значи съм свободен?

Кар отмести поглед — съзнаваше, че зад едната завеса подслушва жената, а зад другата — съседите.

— Не точно. Ще се наложи да се преместиш оттук. След онова, което стана…

— Разбирам.

Кар го погледна в очите.

— Ще те заселим на ново място. И ще те обучим наново.

— Да ме обучите наново ли?

— Да. Назначен си на нова работа, Чен. Вече работиш в охраната. Като мой адютант.

Чен се втренчи в него, после сведе очи.

— Ами ако кажа „не“?

Кар сви рамене и се вгледа в едрия хан.

— Ти си Чен, не си склададжия. Остави тази работа на свестни хора като Ло Йин.

Чен вдигна поглед — изведнъж се беше ядосал.

— А как е Ло Йин?

Кар се разсмя — спомни си как Ло Йин се бе метнал върху него.

— Храбрец си е той, но от него боец не става. О, много е щастлив, Чен. И той получи пари.

Чен погледна пластинката.

— Значи смятате да ме купите?

Кар се поколеба, после поклати глава.

— Не бих те обидил по този начин, Као Чен. И двамата знаем, че верността на един човек не може да се купи. Но човек може да се опита да я спечели — облегна се назад и сви широките си рамене. — Добре. Питам те направо, Као Чен. Искаш ли да работиш за Танга? Или ще гниеш тук, на това ниво?

Чен сведе очи. Животът му беше тук. Живееше добре! Ето, тук бе съпругата му, трябваше да се съобразява със сина си. Но да стане отново куай… Предложението го караше да се разкъсва. Прошумоля плат. Чен погледна над рамото на Кар. Уан Ти се беше промъкнала пред завесата и сега стоеше изправена там и се взираше в него многозначително. После рязко притича и се метна пред Кар — направи пълен ко ту.

— Уан Ти! Какво правиш?!

Тя вдигна очи и трескаво погледна Чен, после отново прилепи чело о земята пред мъжагата.

— Съпругът ми приема любезното ви предложение, ши Кар. За него ще е чест да работи с вас.

* * *

Хан Чин стоеше мълчаливо, с гръб към вратата. Отвън чакаха двамата убийци. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои — спомни си на какво го бяха учили. Неподвижно стоящият си има предимства. Той чува по-добре. Има избор за действие. Движещият се човек е ограничен. Силата му, самото му движение можеше да бъде използвано срещу него.

Остави ги тогава да дойдат. Прави се, че не си ги усетил. Но нека тялото ти бъде като на дракон — нащрек и за най-малкото раздвижване на въздуха зад гърба ти.

Навън се колебаеха. После първият влезе.

Хан се обърна едва когато мъжът го приближи на една ръка разстояние, приклекна ниско, изстреля крака си напред и нанесе прав удар с лявата си ръка. Щом мъжът се строполи, Хан се претърколи назад и скочи на крака, лице в лице с втория убиец.

Тъмната маскирана фигура залитна и ритна вляво от Хан, махайки с ръце — всяко движение бе съпроводено с остро съскащо издишване.

Хан следваше движенията на убиеца — знаеше, че не може да си позволи друго. Сега беше сам. Ако направеше и най-малката грешка, го чакаше смърт. Само бе повалил човека на земята и сега времето беше ценно. Налагаше се да го довърши, а после да се справи и с другия.

Забеляза шанса си. Убиецът бе отпуснал цялата си тежест върху десния си крак. Това го приковаваше. Хан направи фалшиво движение надясно, след това скочи, обърна се във въздуха и ритна високо. Целеше се в брадичката на мъжа.

Кракът му улучи въздуха. После той падна.

Убиецът мигом скочи върху него и притисна врата му. Хан изкрещя.

Светлините веднага светнаха. Двамата убийци отстъпиха назад и се поклониха ниско, с уважение. Хан се преобърна и седна. Беше се задъхал. Шиао Ши-Уе стоеше на вратата и го гледаше с неразгадаемо изражение.

— Пак! — излая най-накрая той. — Колко пъти, Хан? Нищо ли не си научил от мене?

Хан коленичи и се поклони на инструктора си. Ши-Уе беше прав. Беше нетърпелив.

— Съжалявам, господарю Шиао. Безпокоях се за втория.

Шиао Ши-Уе изсумтя леко, после вирна брадичка. Хан Чин веднага скочи на крака.

— Ти си добър боец, Хан Чин. Рефлексите ти са много добри. Тялото ти знае как да се движи. Как да рита и да удря. Как да блокира, да пада и да се претъркаля. Наистина си храбър. Това е рядко нещо. Ала въпреки всичките тези качества ти липсва нещо жизненоважно. Не си се научил да мислиш като противника си.

Хан отново се поклони смирено.

— Какво трябваше да направя, господарю Шиао? Да чакам той да нападне?

Шиао Ши-Уе беше дребничък, почти с цяла глава по-нисък от седемнадесетгодишния си ученик. Главата му беше обръсната и излъскана с мазнина и бе съвсем гол, само с тъмночервена препаска около слабините. Гърдите му, ръцете му и краката му бяха невероятно мускулести и все пак, когато прекоси стаята, го направи с грацията на танцьор. Беше на шейсет и пет години, а изглеждаше на четиридесет.

Застана пред Хан Чин и загледа наследника на Танга, но в стойката му нямаше раболепие. В тази стая Шиао Ши-Уе бе метнал малкото момченце през коляното си и го бе натупал, защото се държи нагло — и когато Хан Чин отиде при баща си да се оплаче, Тангът просто се разсмя, а после сериозно заповяда наказанието да се повтори, така че синът му да си научи урока. Оттогава Хан Чин не смееше да спори с учителя си.

— Три неща — подхвана Ши-Уе. — Дисциплина, търпение и самоконтрол. Без тях дори и добър боец със сигурно ще изгуби. Ако ги притежава… — учителят вдигна гордо глава; мускулите на врата му изпъкваха като издатини на скала — … то тогава добрият става съвършен.

Откъм вратата се чу шум. Без да се обръща, Шиао Ши-Уе вдигна ръка.

— Моля те, изчакай там, Юан. Имам да казвам на брат ти още нещо.

Ли Юан се поклони леко зад гърба на инструктора — както винаги, бе смаян, че старецът можеше, без да поглежда, да разбере кой е зад него. Всеки човек си има свои собствени звуци — бе казал той веднъж. Как се движи, КОИ е той — тези неща можеха да се различат също толкова ясно, колкото и отпечатъците от пръстите и идентифициращата пигментация на ретината. — Успокой се, вслушай се, научи се да различаваш звуците на приятеля от звуците на врага, защото подобни умения могат някой ден да ти спасят живота.

Може и да беше така, но колкото и пъти да се бе опитвал, Юан бе открил, че не може да различи звуците на брат си от тези на някой негов прислужник. Ако това е някакво умение, бе си помислил той, малцина го притежават. Тогава беше по-добре да имаш добър боец зад гърба си.

Ли Юан погледна брат си. Хан Чин бе свел глава, а бузите му се бяха изчервили леко. Какво пък е направил Хан сега? — почуди се той, като го знаеше колко е импулсивен. — Пак ли е „умрял“?

Майстор Шиао подсмръкна шумно, после посочи вляво от Хан.

— Заеми позиция.

Хан се раздвижи веднага и застана на мястото, където се намираше само преди минутка, лице в лице с убиеца. Шиао Ши-Уе кимна леко и зае позиция пред ученика си.

— Дисциплина — каза той, приведе се надолу и разтри бедрата си — загряваше. — Търпение — изправи се и се изви в кръста наляво и надясно, за да отпусне мускулите си.

— И самоконтрол.

Без предупреждение Шиао Ши-Уе се метна към Хан Чин.

Ли Юан зяпна, сепнат от това, колко внезапна беше атаката на учителя. Но Хан се бе отместил и юмрукът на Ши-Уе просто се обърса о бузата му. Ако бе го улучил, щеше да му счупи носа.

Хан Чин отстъпи бързо назад, дишайки тежко — атаката беше толкова яростна, че той забележимо трепереше. И все пак не се оплака. Прегъна се, отпусна тяло и се приготви за следващата атака: успокои дишането си и повтори триадата в ума си. Дисциплина. Търпение. Самоконтрол.

Последвалото нападение бе нещо, каквото момчето никога преди не беше виждало. Шиао Ши-Уе се затича към Хан на зигзаг, почти като луд — движенията му приличаха на движения на автоматон. Докато тичаше, от широко отворената му уста се изтръгна странен, плашещ писък.

Хан го наблюдаваше как се приближава през притворените си клепачи и в последния момент се приведе под възрастния човек, подхвърли го във въздуха и отново се обърна срещу него.

— Чудесно! — Шиао Ши-Уе бе скочил на крака невредим. Усмихна се за миг, после лицето му се изкриви и той отново се метна към Хан.

Така и продължи: Шияо Ши-Уе нападаше диво, Хан Чин се отбраняваше, докато изведнъж, също толкова внезапно, колкото беше и първото нападение, старецът се дръпна и се поклони ниско.

— Добре! — той погледна ученика си с гордост. — Иди сега да се окъпеш. Младият Юан също трябва да вземе урока си.

Хан се поклони и изпълни, каквото му наредиха. Ли Юан погледна след него, след това отново се обърна с лице към майстор Шияо.

— Можеше да го убиеш — тихо каза той, все още шокиран от онова, което беше наблюдавал.

Шиао Ши-Уе отмести поглед. Беше по-замислен от всеки друг път, когато Ли Юан го бе виждал.

— Да — каза най-накрая той. — Можех, ако той не се бе бил толкова добре.

* * *

— Е, Чен, ще си лягаш ли?

Уан Ти дръпна назад завесата и потупа мястото до себе си. Цял ден Чен и дума не й бе обелил, ядосан, задето се беше намесила. Тя го бе разбрала и търпеливо си бе гледала работата, но сега вече беше вечер и Джиян бе заспал. Сега щеше да се наложи да й говори. Нямаше да го остави да легне до нея все още ядосан, все още с непречистени тайни мисли.

— Е, съпруже?

Той се извърна и я изгледа на бледата светлина на единствената лампа, после погледна надолу и поклати глава.

— Още ли си ми сърдит?

Той не я и погледна — просто кимна. Цялото му тяло беше вдървено, неловко, сковано от думите, които задържаше за себе си. Тя седна, разпусна косата си и остави завивките да паднат и да разкрият гърдите й.

— Щеше да откажеш.

Той я погледна безмълвно, отмести очи, след това пак я погледна — гърдите й, раменете й притегляха погледа му. Щом срещна нейния, сви рамене и въздъхна.

— Щеше да му откажеш. И после щеше да се почувстваш като в капан. Зле. С мен. С Джиян. Щях да гледам как радостта ти от нас се превръща в горчилка.

Той заклати глава, но тя настояваше — с тих, ала твърд глас.

— Точно така е, Као Чен. Знам, че е така. Мислиш ли, че мога да живея с тебе толкова дълго и да не го знам?

Той я погледна неразбиращо.

— Знаех. Разбра ли ме? Знаех, че си бил куай.

Чен се оцъкли срещу нея.

— ЗНАЕЛА СИ? Откога? Как?

Тя потупа по леглото до себе си.

— Още когато се запознахме. Веднага го разбрах. Още преди баща ми да ми каже.

Чен прекоси стаята и седна до нея.

— Баща ти ли?! И той ли е знаел?!

— О, Чен. Мислиш, че не сме го разбрали веднага ли? Само един поглед ни беше достатъчен. Ти приличаше на птичка, пусната от клетката. Още от самото начало знаехме, че не си роден по тези нива. Що се отнася до документите ти…

Чен погледна ръката й, положена върху завивката, и я покри със своята.

— И все пак ти се ожени за мене. Защо, след като си знаела?

Тя се поколеба, после взе в ръка и другата му ръка.

— Нали се запозна с дядо Лин?

Чен кимна — спомни си мъдрия белокос старец, който седеше мълчаливо в дъното на стаята, докато молеше за ръката на Уан Ти. Спомни си как очите на стареца следяха всяко негово движение.

— Да, спомням си Уан Лин. Та какво за него?

Уан Ти се усмихна.

— Бил е куай. Също като тебе. И също като тебе е дошъл тук от Мрежата.

Чен се разсмя смаяно.

— И казваш, че и баща ти е знаел.

— Направи… някои справки.

Поразен, Чен поклати глава.

— Справки… И никой от вас не е имал нищо против? Ти, Уан Ти… Ти си знаела и си нямала нищо против това, че съм дошъл оттам?!

Тя го притегли към себе си — лицето й беше само на педя от неговото — и се взря в очите му.

— Ти си добър човек, Као Чен. Знаех го още от първия миг, когато те погледнах. Но през последната година те гледах как страдаш, как се мъчиш и сърцето ми кървеше за тебе.

Тя поклати глава и за миг прехапа устни.

— Не, Чен, онзи, големият, беше прав. Склададжия от тебе не става.

Той потръпна, после кимна на себе си — много бавно.

— Тогава ще е точно както каза ти, Уан Ти. Пак ще бъда куай.

Уан Ти се разсмя тихичко, след това притегли Чен към себе си и бутна чаршафа встрани. Беше гола.

— Ех, глупчо мой. Още ли не разбираш? За мене ти винаги си бил куай.

Тя протегна ръка, освободи пениса му от гънките на чаршафа и го хвана здраво.

— Хайде, дай ми ножа си, ще го прибера в ножницата.

* * *

Генералът се наведе над модела в уедрен мащаб на Цу Чин Чен, Пурпурния забранен град, и посочи групата сгради около Ю Хуа Юан, Императорските градини.

— Можем да затворим портите Шен Ву и Шун Чен и да отрежем шестте Източни и шестте Западни двореца, тук и тук. Това ще улесни нещата.

Шепърд се приближи и погледна двете огромни порти от задната страна на Императорския град, после кимна.

— Да. Но защо да спираме дотук? Защо не запечатаме цялата област? Така ще можем да се концентрираме върху по-малка площ. Всъщност защо не запечатаме всичко, което няма да използваме? Да затворим и Хун И Ко, и Ти Джен Ко. Да ограничим по-маловажните гости между Портата на меридиана и Залата на върховната хармония. По същия начин да ограничим специалните гости, които ще присъстват на втората церемония, във Вътрешния град и в Имперските градини.

Толонен поклати глава.

— Боя се, че не е възможно. Ли Шай Тун е приготвил банкет за по-маловажните гости пред Павилиона на стрелата. Ако го отмени, ще загуби престиж.

Шепърд вдигна ръка към врата си и го разтри. През последните три дена почти не беше спал. А сега и това. Погледна отново модела и осъзна колко трудна е всъщност задачата на Толонен. Ку Кун, Императорският дворец, се състоеше от около девет хиляди сгради и се простираше почти две ли на дължина и една и половина на ширина. Покриваше 1500 му — почти двеста и петдесет акра по старите мерки. Дори и да запечатаха всичко, както беше предложил, това отново би означавало надзор над петстотин му.

Вдигна поглед от покрития със стъкло модел към оригинала. Бяха поставили масата в средата на двора, пред Тай Хо Тиен, Залата на върховната хармония. Само след по-малко от дванадесет часа цялото това огромно открито пространство щеше да е претъпкано с придворни и гости, слуги и охрана. Обърна се, погледна към Портата на върховната хармония и отвъд нея — към петте бели моста над Златната вода. Щеше ли да се случи нещо днес? Щяха ли да успеят враговете им? Или можеха да ги спрат?

Бяха говорили до късно снощи — той, Ли Шай Тун и Толонен. Бяха разбрали, че „нещото“, което откриха — „копието“ на Клаус Еберт, — означаваше нещо от огромна важност. Копия на живи индивиди — това беше нещо, за което Седмината отдавна се страхуваха, че ще се случи — забранено или не — и макар Декретът да предвиждаше най-строги наказания за отклоненията от неговите разпоредби по отношение на човешката генетична технология, през годините имаше многобройни случаи, когато любопитството на учените бе надвило страха от наказание. Сега тези сурови мерки бяха оправдани. Щом по света щъкаха такива копия, кой би могъл да се чувства в безопасност в собствената си кожа? На кого можеше да имаш доверие?

Бяха изминали едва два дена от екзекуцията на Уайът и шокът от нея все още отекваше по света. Може би дисперсионистите смятаха да отговорят с нещо. Но беше много по-вероятно да са се задействали много по-отдавна, с надеждата планът за удара им да постигне максимален ефект, когато цяло Чун Куо гледа.

— Благодаря на боговете, че го открихме навреме — беше казал Толонен, когато показа на Танга холограмата на копието на Еберт. — Поне сега знаем какво търсим. — Но Шепърд хранеше съмнения. Ами ако беше уловка? Ами ако всичко това беше просто мащабна диверсионна тактика с цел да ги накара да гледат в друга посока, докато се провежда истинската атака.

„Биха ли прахосали двеста милиона юана за примамка?“ — бе го попитал Толонен и той бе отвърнал „да“. Хиляда милиона. Две хиляди. Колкото и щяха да са, само да отклонят погледа им. Но Тангът се беше съгласил с генерала. Беше щастлив случай. Еберт се върнал ненадейно в офиса си, а и без това нещото бе твърде добро копие, за да го изхвърлят просто ей така. Беше ясно, че са смятали да убият Еберт и после да проникнат в светая светих на Имперския град. Щеше да има и други — Ли Шай Тун бе убеден. Щяха да сложат постове на портите и да проверяват всеки гост на влизане. И не само гостите, а също и семейството, и Седмината. За доброто на всички.

— Ще видим — бе казал Шепърд, приел последната дума на своя Танг.

Но продължаваше да размишлява. Ами ако няма други копия? Ако смятат да ударят по друг начин?

Толонен обмисляше предложението му да запечатат части от Имперския град. Сега изрази гласно мислите си:

— Може и да си прав, Хал. Няма да е голяма трудност да запечатаме цялата предна част на Града, както и тази част тук, на североизток. Тук, покрай Южните кухни, има достатъчно място, за да се поберат всички, а и няма да пречат и на банкета.

Шепърд се прозя и се засмя.

— По-добре побързай, Кнут, преди всички да сме започнали да клюмаме.

Генералът се взря в него за момент и се разсмя.

— Да. Разбира се. Извинявай, Хал. Искаш ли нещо да се ободриш? Адютантът ми ще ти донесе нещо.

Шепърд поклати глава.

— Благодаря ти, но не искам. Не вярвам на хаповете. Дразнят ми нервната система. Не, ще спя, когато всичко свърши.

— Както кажеш — генералът се поколеба, после хвана Шепърд за ръката. — Чувстваш ли се реален?

Шепърд се засмя.

— Доста реален се чувствам. Защо?

— Портите са готови. Исках да пробвам някоя. Ще минем заедно през нея?

— Разбира се. Хайде, води ме.

При Портата на небесния покой Шепърд спря и се загледа нагоре. Само на една ли нататък се издигаха гладките перлени стени на Град Азия, стърчащи на две ли в небето като чистото лице на огромен ледник, заобикалящ древната столица от всички страни. Това, припомни си той, беше центърът на всичко — самото сърце на Чун Куо. Тук преди 118 години бе започнало всичко. Това бяха първите построени палуби, направени по проекта на неговия прадядо. Високи триста нива, те се издигаха над Имперския град. И все пак, докато се оглеждаше наоколо, той не можеше да реши кое е по-велико. Новият Град бе величествено постижение, но все пак притежаваше ли дори и малка част от величието, от чистото великолепие на Забранения град, от което ти спираше дъхът?

Не. Нито капка.

Портите бяха разположени между двата Града. Шест редици, свързани с подобна на лабиринт серия от коридори, открити отгоре. Беше груба, набързо стъкмена постройка.

Там, където коридорите се засичаха, бяха издигнати стражеви кули на пилони, от които надолу сочеха дулата на оръдия — и ръчни, и компютъризирани.

— Няма да им хареса — обърна се Шепърд към Толонен.

— Не. Боя се, че не. Но ще трябва да се примирят.

Шепърд тъжно поклати глава. Положението беше лошо.

Особено след екзекуцията. Щеше да създаде впечатлението, че влизат в нова, по-брутална епоха. Онова, което трябваше да бъде празник, за мнозина щеше да придобие много по-злокобни обертонове.

Но кой беше виновен? Имаха ли друг избор?

— Наистина ли мислиш, че ще хванеш някое копие?

Генералът се усмихна отнесено.

— Сигурен съм, Хал. Знам, мислиш, че греша. Е, може и да греша. Всичко е възможно. Точно затова съм се подготвил и за още стотина възможни неприятности. Нападение от въздуха. Бомби. Убийци сред собствената ми елитна гвардия. Отрова в храната. Снайперисти. Предателство под сто различни маски. Учил съм история. Знам по колко много начини може да бъде убит един крал.

По гранитното лице на Толонен за миг се изписа умора.

— Правил съм ужасни неща, за да опазя своя Танг, Хал. Ужасни, ала необходими неща.

Да — помисли си Толонен. — Например убийството на петнадесетте човека, проектирали тези предпазни врати. Още петнадесет имена в дългия зловещ списък срещу името ми. И то свестни хора. Но смъртта им беше необходима. За да се опазят Седмината. Защото без Седмината…

Той потръпна и побърза да изхвърли тези мисли от ума си, после тръгна към портите. Шепърд ситнеше след него, умълчан и потънал дълбоко в размисъл. Щом приближиха най-близката порта, елитните гвардейци застанаха мирно с пушки на рамо.

— Къде е дежурният офицер?

— Тук съм, генерале! — капитанът на елитния отряд притича, също застана мирно и се поклони официално и на двамата. — Почти привършихме, сър. Останаха само още около двадесетина за проверка.

— Добре. Тогава покажи ни някоя от специалните стаи. Искам да демонстрирам на главния съветник на Танга какво сме подготвили.

Капитанът се поколеба, понечи да каже нещо, после се поклони отново.

— Разбира се, сър. Моля, последвайте ме…

Отидоха при една от по-големите порти. Стъпалата водеха навътре. Зад завесата имаше богато тапициран стол. Около стола бе подредена цяла изложба от най-съвременна медицинска апаратура.

— Впечатлен съм — Шепърд започна да разглежда и да докосва различните уреди като познавач. — Всичко е много добре изпипано.

Генералът кимна на медицинския техник, побързал да се присъедини, и без всякакви церемониалности започна да се съблича. — Аз ще мина пръв. После ти.

Шепърд се усмихна.

— Разбира се.

Иззад завесата се чу леко съскане, след това — звук от въртящо се колело.

— Сега сме затворени тук, вътре. Ако излезе, че не съм онзи, който твърдя, че съм — ако съм фалшив, — цялата кабина се изпълва със силно токсичен газ.

Шепърд се засмя.

— Тогава се моля да си този, който твърдиш, че си. Толонен кимна, смъкна панталона си, после свали и оръфаните си долни гащи.

— Доста интересни белези имаш, Кнут.

Толонен погледна надолу и се засмя.

— О, да. Вярвай или не, но това го имам от една жена. Тигрица си беше — усмихна се и погледна Шепърд в очите. — Е, това беше много, много отдавна. Вече минаха четиридесет години оттогава.

Седна в креслото и се остави да го омотаят с жици. После му взеха отпечатъци, провериха ретината му и взеха проба за генотип.

Генералът погледна спокойно Шепърд.

— Ако са като копието на Еберт, тези няколко теста ги хващат. Както и да е, докато проверяваме за копия, проверяваме и за други неща: психологическо индоктриниране и наркотици.

— Сигурно на Клаус не му е било много лесно.

— Прие го много зле.

Шепърд отмести поглед за миг.

— Сигурно не е лесно да гледаш самия себе си в подобно състояние. Мъртъв. Отворен като чувал с месо. Собственото ти лице — побеляло и студено.

Толонен помълча за миг, после кимна сериозно.

— Да. Както и да е…

Техникът чакаше, заслушан в разговора им. След това придърпа над главата на генерала голяма куполообразна машина.

Толонен обясни:

— Това е, общо взето, мозъчен стимулатор. Но е пренастроен, за да наблюдава как отговаря тялото. Прожектира ми образи — холограми на членовете на Върховните фамилии — и наблюдава скоростта на пулса и ударите на сърцето ми. Всички отклонения от нормата се регистрират на този екран.

Той протегна ръка към машината, докато техникът я нагласяваше около главата му, и потупа малкото черно екранче.

— Освен това извършва и пълно сканиране на мозъка.

Шепърд го погледна замислено.

— Както казах — много изпипано. Ако има още едно от онези, няма как да не го хванем.

Генералът не отговори. Тестът бе започнал. Техникът погледна нервно Шепърд, после отново се загледа в мониторите. Шепърд изведнъж разбра. Ако откриеха и едно копие, то веднага щеше да бъде неутрализирано. Това беше добре. Но онзи нещастен техник, който се случеше в предпазната стая заедно с него, също щеше да бъде неутрализиран.

— Не трябва да се безпокоиш — увери го Шепърд. — Съмнявам се да съществуват и други.

Вън, зад огромните стени на Града, слънцето тъкмо изгряваше над Пей Чин. Новият ден — денят на сватбата на Хан Чин — бе започнал.

* * *

Мария застана на вратата и погледна мъжа си. Йозеф Кренек се обличаше с гръб към нея. Тя го гледаше как нахлузва новото копринено пау и връзва колана. Едва тогава се обърна към нея.

— Какво има, Мария? Не виждаш ли, че се приготвям?

Тя се бе облякла още преди час и оттогава го чакаше да се събуди и да се облече, за да може да поговори с него.

— Става дума за брат ти, Йозеф. Мисля, че е болен. Вече дни наред не е ял и когато отидох да го събудя, от стаята не ми отговори никой. Заключили са се и не отговарят — нито той, нито Ирина.

Кренек изсумтя. Брат му Хенрик и жена му бяха пристигнали преди три дни от Марс и трябваше да заминат утре, след сватбата. Всичките четирима бяха гости на Танга, местата им бяха на масата пред големия Павилион на стрелата. Но ако Хенрик беше болен…

Кренек раздразнено изтика жена си и тръгна по коридора. Спря пред една врата, поколеба се и похлопа силно.

— Хенрик! Добре ли си?

Вратата почти веднага се плъзна встрани. Там, облечен, стоеше брат му — неговото ма куа, или церемониално сако, в полунощно синьо бе закопчано догоре, а тъмната му коса бе гладко пригладена назад.

— Йозеф… Какво искаш?

Кренек се поклони леко на по-възрастния си брат. Беше се върнал от Марс само преди три седмици — наскоро го бяха повишили в Старши представител на колонията.

— Мария се безпокоеше за тебе. Тя…

Хенрик Кренек се усмихна и отвърна на брат си с по-лек поклон от неговия. Жена му Ирина — висока, с царствена осанка — бе дошла и бе застанала зад него. Хенрик я погледна.

— Извинявай, Мария, но това беше тайна. Подарък за по-малкия ми брат. Защото през тези три дни той беше толкова добър домакин.

Йозеф се усмихна възторжено.

— Ти ми оказваш твърде голяма чест, братко.

— А, сигурно… Както и да е — Хенрик се обърна, погледна жена си, после отново се обърна към брат си. — Йозеф, ще влезеш ли? Мария, би ли ни извинила за момент?

Мария се поклони ниско.

— Имам още много работа, Хенрик. Извинявай, че те обезпокоих с глупавите си страхове — с поруменели бузи тя отстъпи назад, след това се обърна и побягна по коридора.

Хенрик я наблюдаваше известно време, после се обърна, влезе вътре и заключи вратата след себе си.

— Е, братко… — обърна се той с лице към Йозеф. И щом го каза, видя как Ирина се доближи откъм гърба на по-малкия му брат, затегна здраво жицата около врата му и го дръпна надолу със странна, нечовешка сила.

* * *

Щом Хан Чин влезе в Чиен Чин Кун — Двореца на небесната чистота, — всички прислужници направиха пълен ко ту. Редове от маси бяха наредени по цялата дължина и ширина на голямата зала. Хиляди маси изпълваха пространството между колоните. Покривки в императорско жълто покриваха всяка маса и върху всяка бе струпан огромен куп сватбени дарове.

Хан Чин се огледа и влезе в сумрачната зала. Двама прислужници веднага побързаха да придружат принца — единият тръгна пред него, другият плътно го следваше. И двамата носеха прости маслени фенери на дълги пръти. По традиция тези зали оставаха неосветени от съвременни енергийни източници — традиция, която никой не се опитваше да променя.

Хан Чин се разходи между масите, разгледа предметите, после се обърна — светлината падаше отгоре върху лицето и раменете му, тъмните му очи сияеха влажно. На всички страни се простираше по една негова сянка — като призрачни танцьори — тъмни, дълги и слаби, трептящи на неравната светлина.

— Юан! Ела! Виж!

Ли Юан бе спрял на високата врата и се бе втренчил в богато украсения таван. За първи път идваше в Имперския град и бе смаян от царящата в него разточителност. В сравнение с него техният собствен дворец въпреки лукса си изглеждаше толкова малък и гаден. Това беше великолепие в невъобразим мащаб. Красота — все пак тази красота си имаше и тъмна страна. Знаеше историята: бе научил как чин — манджурците, — които бяха управлявали тук повече от два века, бяха паднали, повалени от собствената си преданост, гордост и невежество. Този дворец — всъщност този град от дворци — бе построен върху страдание. Чрез несправедливост и експлоатация.

Историята на Чун Куо — беше низ от мечти и разочарования, огромни цикли на величие, последвани от упадък. Сякаш огромно колело се въртеше в самото време, неизбежно издигаше хората и после ги хвърляше в бездната, за да се разбият заедно с мечтите си за мир или за по-нататъшни победи. Така беше вече три хиляди и повече години, но трябваше да свърши, след като бе построен огромният Град. Жестокото въртене на Великото колело трябваше да спре и да сбъдне мечтата за десет хиляди мирни години.

Но отново ли се бе завъртяло Великото колело, невидимо под леда? Или вече бе изпълнило пълен кръг? Те ли бяха новите чин, обречени на свой ред да паднат?

— Юан! — Хан бе застанал до една от масите и го гледаше. — Стига си сънувал наяве и ела! Погледни това!

Ли Юан го погледна, после се усмихна и отиде при него. Един прислужник осветяваше пътя му.

Хан Чин му подаде статуетка на кон.

— Красиво е, нали? В този край са изложени всички дарове от по-важните семейства. Конят е от семейство Пей.

Ли Юан го повъртя в ръце и му го подаде. Беше от чисто злато.

— Много е тежък, нали?

Хан се засмя.

— Не толкова тежък, колкото сребърния феникс, който ми е изпратила Камарата на представителите. Трябва да го видиш! Огромен е! Цели осем души трябваше да го внесат!

Ли Юан се огледа — взираше се в сенките от всяка страна. Масите сякаш нямаха край и върху всяка имаше малко съкровище.

— Нямат край, а?

Хан поклати глава със странен израз в очите.

— Не — той се засмя нервно. — Да се смаеш. Тук има повече от осем милиона предмети. Знаеше ли го, Юан? От седмици ги описват! И през цялото време идват още и още! Секретарският отдел не спира да работи денонощно само за да изпраща благодарствени писма. Всъщност толкова е зле, че се е наложило да наемат допълнителни 10 000 души!

Хан се умълча за миг и се загледа в пълната със сенки стая. Светлината на фенерите хвърляше отблясъци в тъмната му коса. После той се обърна и погледна Юан в очите.

— Знаеш ли, ти ти, мислех си…

Ли Юан се усмихна на обръщението. Означаваше „малко братче“. Но между тях то звучеше по особен начин. Като знак за обич.

— ТИ да мислиш?!

Хан Чин се усмихна и отново отмести поглед — лицето му имаше по-замислен израз от обикновено.

— Виж всичко това. Напълнило е тази зала и още пет. Чак преливат. И все пак, ако трябваше да прекарам целия си живот просто в разглеждане на тези неща — да ги вдигам, да ги докосвам… — той поклати глава и сведе очи. — Изглеждат някак си прахосани. Аз не бих могъл да разгледам и половината, нали?

За миг помълча, после остави кончето.

— Какво ли няма тук!

Ли Юан се вгледа в брат си. — Значи, това място потиска и тебе. Оглеждаш се и мислиш: колко приличаме и ние на АИ ХСИН ЧИЯО ЛО — манджурците — и все пак — колко сме различни. Но после се питаш: различни в какво? И започваш да се тревожиш да не те споходи същата съдба. — Усмихна се, по гръбнака му пробягна лека тръпка. — О, Хан Чин, колко те обичам заради това, че си способен да се тревожиш. Това ще ти помогна да станеш добър Танг — защото така остро усещаш, че си отговорен. Не се променяй, скъпи ми големи братко. Никога не забравяй своите тревоги, защото те — това си ТИ, това е всичко истински добро в тебе.

Хан Чин се бе преместил. Сега разглеждаше един от големите гоблени, закачени, на страничната стена. Ли Юан се приближи и застана до него. За миг и двамата мълчаха и гледаха яркоцветния пейзаж на неравната, колеблива светлина. После Хан коленичи и обгърна с ръце раменете на Юан.

— Знаеш ли, Юан, има моменти, когато ми се иска да не съм наследник — гласът му бе стихнал до шепот. — Понякога искам просто да се откажа от всичко това и да бъда нормален човек. Разбираш ли?

Ли Юан кимна.

— Разбирам те достатъчно добре. Ти си като всички хора, Хан. Най-много искаш онова, което не можеш да имаш.

Хан помълча за миг, после поклати глава.

— Не. Не ме разбра. Искам, защото го искам. Не защото не мога да го имам.

— Ами Фей Йен? Какво ще кажеш за Фей Йен? Би ли се отказал от нея? Би ли се отказал от коня си? От прекрасните си дрехи? От дворците извън Града? Наистина ли би се отказал от всичко това?

Хан се взря напред с неподвижно лице.

— Да. Понякога си мисля, че бих могъл.

Ли Юан се обърна и погледна брат си в лицето.

— А аз понякога си мисля, че си луд, големи братко. Светът е твърде сложен. Няма да е толкова просто за тебе. Пък и без това никой никога не получава онова, което наистина иска.

Хан се извърна и се втренчи в него.

— Ами ТИ какво искаш, ти ти?

Ли Юан сведе очи, бузите му леко поруменяха.

— Трябва да вървим. Татко ще ни търси.

Хан Чин се изправи и загледа Ли Юан, който вървеше между масите към голямата порта, следван от прислужника с фенера. Не — помисли си той. — Изобщо не ме разбираш, малки братко. Веднъж да не усетиш накъде бия.

Тази мисъл бе покълнала в съзнанието му през последната година. Отначало беше фантазия — нещо, с което се забавляваше от време на време. Но сега, днес, тя му изглеждаше съвсем ясна. Щеше да се откаже. Щеше да застане долу и да коленичи пред по-малкия си брат.

Защо не? — помисли си той. — Защо ТРЯБВА да съм аз?

Значи ще е Ли Юан. Хан се усмихна и кимна на себе си. Да. Така ще бъде. Ли Юан ще бъде Танг, а не Ли Хан Чин. И ще бъде велик Танг. Може би най-великият от всички. И той, Ли Хан Чин, ще се гордее с него.

Да. Така ще бъде. Той ще настоява да бъде така.

* * *

Мария Кренек се поклони раболепно — съпругът й, Йозеф, вече се бе придвижил напред.

— Дълбоко съжалявам, госпожо Ю. Мъжът ми днес не е на себе си. Сигурна съм, че нищо не искаше да каже.

Госпожа Ю вдигна вдървено ръка. Лицето й бе почерняло от гняв. Освободи по-нисшестоящата жена и се обърна към двамата придружаващи я мъже.

— Как смее да зяпа така през мен, все едно, че не ме познава! Ще се погрижа това високомерно копеле да бъде лишено от прилична компания! Ще го дръпна няколко нива по-надолу. Брат му като е представител на Марс, той си мисли, че може да обижда когото си ще! Е… Ще видим!!!

Мария отстъпи назад, ужасена от чутото. Не си струваше да ставаш враг на госпожа Ю. Тя имаше достъп до Низшите семейства. Събиранията й бяха важна част от живота Горе, а самата тя бе средството, чрез което двама мъже можеха да се съберат за взаимна облага. Тя бе унищожавала и по-големи клечки от Йозеф Кренек, а сега щеше да унищожи и него.

— Йозеф — тихо, ала настоятелно прошепна тя, щом настигна мъжа си, и се вкопчи в ръката му. — Какво си мислеше? Върни се и коленичи пред нея! Кажи, че съжаляваш. Моля те, Йозеф!

Той погледна ръката й, вкопчена в неговата, после брат си и жена му. След това изненадващо отблъсна ръката й.

— Прибирай се вкъщи, Мария! Веднага! На мига!

Ченето й увисна. После лицето й стана тъмночервено и унизена повече отвсякога, тя се обърна и побягна.

* * *

Гласът на Ноченци прокънтя задъхано в главата на генерала:

— Кнут! Хванахме нещо!

Генералът стоеше до задния вход на една от стаите на охраната. Тъкмо я бяха разпечатали и бяха изнесли навън нещото, което се бе опитало да мине през нея. Както и другите, то обезпокояващо приличаше на човек — беше по-добро от копието на Еберт. По-различно. Много по-сложно устроено. Сякаш копието на Еберт бе опит да ги отклони от следата.

— Какво е, Виторио?

— Проверих списъка на гостите, пристигащи в Нанкин. И познай какво намерих?

— Дошли са от Марс.

— Точно така.

— Всичките?

Досега бяха хванали осем копия. Осем! Страх го бе да си помисли какво щеше да стане, ако не бяха открили фалшивия Еберт. Но за разлика от „Еберт“ тези бяха въоръжени. Представляваха ходещи арсенали, въоръжението им бе скрито вътре в плътта. Само двама да се бяха промъкнали, щяха да предизвикат неописуем хаос. Но осем…

Ноченци се поколеба — получаваше потвърждение; после се обади:

— Досега — всички до едно.

Толонен коленичи над мъртвото нещо, извади ножа си, разряза коприните и разкри торса му. Това беше копие на млада, седемнадесетгодишна жена, дъщеря на водещ бизнесмен от групата Брахе. Той чакаше вътре в Забранения град и нямаше представа, че дъщеря му е била убита още преди месеци и е била заместена от това нещо. Толонен потръпна — опитваше се да не позволява на чувствата да замъглят мисленето му. Лош ден се случи. Много лош. Но можеше да е и много по-зле.

Поколеба се после разряза едната гърда. Бликна кръв и потече по гладката кожа на тялото. Толонен се стегна и отново заби ножа, разтвори плътта и разкри твърдата предпазна обвивка под нея. Да, беше също като другите. Всички имаха предпазни обвивки над най-важните си органи и под лицето. Сякаш онзи, който ги беше правил, ги бе проектирал да издържат на тежка стрелба: да издържат достатъчно, че да нанесат максимална вреда.

— Чуй, Виторио. Искам досиетата на всички марсиански колонисти, които още не сме прегледали. Докарай елитен отряд да ги залови още преди да са стигнали портите. Искам да хванете живо поне едно, разбра ли ме?

Живо… — Полазиха го мравки. — Исках да кажа — функциониращо. Тези неща никога не са били живи. Не и в действителност.

Стана и махна на техниците да отнесат нещото.

— А, Виторио… Предупреди хората си, че са опасни. Вероятно никога не са се сблъсквали с по-опасно нещо от тях.

* * *

Веднага щом пристъпи в пространството между Градовете, Йозеф Кренек разбра, че нещо не беше наред. Гостите се редяха на опашка и минаваха през нещо като постове на охраната. Постове, които не трябваше да бъдат там. До него Хенрик и Ирина изобщо не усещаха, че става нещо. Но нямаше и как да се усетят: те бяха програмирани много по-просто от него.

Огледа се и се опита да прецени ситуацията. Елитни отряди от по трима души бавно вървяха покрай редиците от хора и проверяваха личните им карти. По-нататък, над нещо, което изглеждаше като някакъв капан за плъхове, се издигаха стражеви кули.

Разбрали са за нас — досети се той веднага. — Тези порти са сканиращи устройства.

Той дръпна нехайно Хенрик и Ирина назад, далече от опашката, все едно бяха забравили нещо в приемната зала. После с напрегнат шепот им обясни какво според него ставаше.

— И какво ще правим? — Хенрик впи студените си бистри очи в неговите. — Нямаме инструкции.

Йозеф му отговори незабавно:

— Искам да отидеш там, Хенрик. Искам да отидеш при някой от онези отряди и да ги питаш защо трябва да се редим на опашка. Искам да разбереш какво търсят. Става ли?

— Ами ако търсят мене? Ако се опитат да ме арестуват?

Йозеф се усмихна студено.

— Тогава ги доведи тук.

Гледаше как Хенрик се приближи и ги поздрави и веднага забеляза реакцията на войниците. Чу как крещят въпроси, после видя как Хенрик се обръща и сочи към него и Ирина.

Е, добре — помисли си онази част от него, която беше Де Вор. — Можеше и да стане. Можеше да стане разкошно. Представете си само! Как и дванадесетте се изкачват по мраморните стъпала и носят смъртта в ръцете си, а Фамилиите капят като листи пред тях!

Усмихна се и се обърна към Ирина:

— Не прави нищо, докато аз не ти кажа. Ще се опитам да мина през тях — той посочи лабиринта от екрани, коридори и стражеви кули. — Но не направо. Ако имам късмет, ще се промъкна. Ако ли не…

Хенрик се приближи и застана пред тях. Един от елитните стражи го държеше хлабаво за ръката. Насам бързаха и други отряди.

— Какъв е проблемът, капитане? — Йозеф се изправи — спокоен, лице в лице с офицера.

— За вас — никакъв, сър. Но се боя, че брат ви и съпругата му трябва да ме придружат. Имам заповед да задържам всички марсиански колонисти.

Йозеф скри изненадата си. Защо не и мене? — зачуди се той. После се досети. — Схванали са връзката с Марс. Но мене не ме доведоха оттам. Аз вече бях тук. Първият, който пристигна. Гвоздеят на плана.

— О, богове — погледна той загрижено Хенрик. — И все пак сигурен съм, че е просто някакво недоразумение, братко. Най-добре е да слушаме тези момчета, а? Докато изясним нещата.

Капитанът поклати глава.

— Съжалявам, сър, но имам заповед да задържам само марсианските колонисти.

— Разбира се, капитане — в миг той отново бе Йозеф Кренек във възможно най-подмазваческия си вид, сякаш се опитваше да убеди клиент да купи нов продукт. — Позволете ми да придружа по-големия си брат и съпругата му. Има си закони за несправедливото задържане и за правото на представяне. Или са отменени?

Капитанът се поколеба — вслушваше се в заповедите, звучащи в главата му, после кимна отсечено.

— Казаха ми, че можете да дойдете и вие, ши Кренек. Но моля ви, не се намесвайте. Това е важно. Сигурен съм, че бързо ще го уредим.

Кренек се усмихна и ги последва мълчаливо. Да, сигурен съм, че ще го уредим бързо. Но не тук. Още не.

* * *

Генералът погледна през еднопосочното стъкло натъпканите в малката стаичка мъже и жени.

— Е? — попита той. — Това всичките колонисти ли са?

Ноченци кимна.

— Всички до един. Общо шестдесет и двама.

Толонен погали замислено брадичката си, след това се обърна и погледна майора в очите.

— Можем ли да инсталираме порта тук? Искам да проследя всичките останали копия. Но не искам да бъдат унищожени. Разбра ли?

Ноченци кимна.

— Моите хора вече работят по това.

— Добре — първата му инстинктивна подбуда бе да изтрови всички копия, но им трябваше едно функциониращо. За да го проследят. За да установят откъде бяха дошли и да се доберат до хората зад тях.

— Какъв процент от колонистите се оказаха копия?

Ноченци погледна лейтенанта си, който се поклони и отговори вместо него:

— Девет от триста и осемнадесет. Малко под три процента.

Толонен погледна пак в стаята. Значи ако процентът бе постоянен, това означаваше, че там вътре имаше поне едно, а може би и две от тези неща. Но как да ги познаеш? Не можеха да бъдат различени с просто око.

— Поне не са усетили, че са хванати в капан — Ноченци се доближи и също застана до стъклото. — Помисли си само какви поразии биха направили в такъв случай. Ако аз ги бях правил, щях да ги направя устойчиви на подкупи. Нещо повече, щях да ги направя не чак толкова хрисими. Нито един не се поколеба да влезе в стаите за тестове. Сякаш не са били програмирани за такова нещо. И все пак трябва да са доста сложно програмирани, за да поддържат облика си — да не говорим пък колко трябва да е сложно, за да дойдат тук. Сигурно са имали някакъв план.

Толонен трепна, после се обърна към майора:

— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? — той се изсмя късо, после потръпна. — Не разбираш ли, Виторио? Дванадесет. Единият е бил в дъното, той е бил стратегът и всичко е било в главата му, а останалите са имали съвсем слаба представа какво трябва да правят, но не и чувство за по-сложна стратегия.

Ноченци схвана веднага.

— Елитен нападателен отряд. Като собствените ни отряди от охраната. Функционират по същия начин.

— Да! — въодушевено възкликна Толонен. — Това обяснява защо бяха толкова покорни. Трябвало им е само известно програмиране. Те просто са следвали заповеди. Но никой от тях — от „хората“ в онази стая — не е главатарят. Стратегът.

Де Вор. Всичко водеше към Де Вор. Ръката му бе зад всичко това. Мисълта му. Елитната му подготовка.

— Ще са трима, уверявам те. Двама войници и един стратег. Точно него искам. Главатаря. Другите нищо няма да знаят. Но този…

И точно когато го каза, го видя… Видя как двама се приближават един към друг в средата на стаята, докосват се, припламва искра, а във въздуха около тях проблясват сините вени на електрически поток.

— Лягай! — кресна той и се метна на пода. Стаята зад огледалото се изпълни с ослепителна светлина.

А после таванът се стовари върху тях.

* * *

Кренек коленичи и сведе глава; бе опрял празните си ръце на бедрата си с дланите надолу, пръстите му сочеха навътре; цялата му стойка имитираше десетките хиляди хора около него. След това се изправи и заразглежда групата, събрала се на върха на стъпалата пред Залата на върховната хармония. Йин Цу и неговото семейство бяха отляво, Ли Шай Тун и семейството му — отдясно. Под тях, на самите стъпала, седемте неоконфуциански служители се кланяха и нареждаха древните церемониални думи.

Погледна надясно, после наляво и отново сведе глава заедно с останалите. Навсякъде имаше стражи — въоръжени и нащрек. Мнозина от тях без съмнение бяха „Джен Син“. Послушни същества, които не задават въпроси. Надеждни. Предсказуеми.

Кренек се усмихна. Толкова са различни от мен — помисли си той. — МЕН са ме направили по-добър от тях. По-неискрен. По човек.

Но все още съществуваше и един проблем. Беше твърде назад. Дори и само двама от останалите да бяха тук, имаше вероятност да се получи. Но сега?

Той се огледа — преценяваше разстояния, определяше слабите и силните им точки, прехвърляше в главата си сценарии с висока степен на вероятност и накрая видя ясно. Тогава и само тогава… И той направи своя план. Имам петнадесет секунди. Най-много осемнадесет. Дотогава мога да се добера до средата на пътя. Те ще охраняват Танга и синовете му. Или поне ще се опитат. Но ще се опитват да охраняват и Йин Цу и дъщеря му, Фей Йен. Това ще им раздели вниманието.

Да, но те ще очакват от него да се нахвърли върху Танга. Точно там ще съсредоточат защитата. Той отново се усмихна — онази част от него, която беше Де Вор, си спомни получената елитна подготовка. Виждаше как ще го направи — щеше да оформи пред себе си параван от тела, двама стражи щяха да го дърпат назад и по този начин да го превръщат във възможно най-неудобната мишена. А при сериозна заплаха щяха да открият огън и да убият де когото заварят в обсега им — без разлика невинен или не.

Но той няма да нападне Танга. Нито пък Хан Чин. Ще удари там, където най-малко очакват. Негова мишена ще бъде Ли Юан. Както си беше поначало.

Думите на Де Вор отекнаха в главата му: „Убий мозъка — и звярът ще се строполи. Ли Шай Тун е стар, Хан Чин е некадърен. Само Ли Юан, най-малкият, е заплаха за нас. Ако можеш, довърши Хан Чин. Ако се наложи, убий и Танга. Но Ли Юан със сигурност трябва да умре. След смъртта му домът Ли няма да издържи дълго.“

Изчака — усещаше, че моментът бързо наближава. Всеки момент облечените в шафранови роби служители щяха да се обърнат с лице към тях и огромната тълпа щеше да се вдигне като един и да зареве поздравления към новобрачните. Точно тогава той щеше да се придвижи напред и да използва навалицата като параван. Щеше да има пет секунди — после те отново щяха да коленичат.

Да, помисли си той и този път си го представи съвсем ясно. Виждаше се как тича, а унищожените му ръце пламтят. Можеше да подуши сляпата паника на тълпата, да чуе гръмовно отекващото заекване на кръстосания огън. А после, преди завинаги да склопи очи, щеше да види сина на Танга, проснат по очи върху мрамора, а кръвта му щеше да струи от дванадесет отделни рани.

Да, помисли си той. Да. Само след секунди.

Напевното нареждане изведнъж секна. Като един служителите се обърнаха с лице към тълпата. Като един цялата тълпа се вдигна на крака.

Опита се да тръгне напред и усети, че някой го задържа, после го вдига във въздуха. Две огромни ръце обхванаха гърдите му, други две мускулести ръце притиснаха собствените му ръце отстрани и бавно започнаха да го притискат.

— Накъде така, а, господин Кренек?

* * *

Кар захвърли безжизненото тяло на нещото и застана мирно пред Толонен.

— Не зная какво му стана, сър. В първия момент му нямаше нищо. В следващия от него остана ей това.

Толонен се изправи неуверено и се приближи до нещото. Гръдният кош и ръцете му бяха добре обинтовани и въпреки болкоуспокояващите, които бе поел, му беше доста трудно да диша. Имаше две счупени ребра и изметната раменна става. Инак бе излязъл голям късметлия. По-голям късметлия от Ноченци. В момента майорът беше в интензивното и се бореха за живота му.

Сега, почистен и в нова парадна униформа — празният ляв ръкав бе закопчан с безопасна за туниката — Толонен отново бе поел командването. Щом погледна копието, усети как целият му гняв отново се надига на повърхността.

— Кой го е пуснал това вътре? Кой е заповядал да се затворят портите?

Кар леко сведе глава.

— Маршал Киров, сър. Той предположи, че експлозията в стаичката е убила последните копия. Ставаше късно, а през портите трябваше да минат още хиляди гости…

— Мамка му! — гърдите на Толонен се надигаха и спускаха рязко, по лицето му се изписа мигновена болка. Как може Киров да е толкова глупав? Как може така идиотски да рискува живота на Танга? Значи, няколко хиляди гости се чувствали неудобно… Но какво бе това в сравнение с оцеляването на Танга?

Киров по принцип му беше началник. Бе избран за маршал от Съвета на генералите едва преди шест месеца и при спешни случаи имаше правото да се намесва и да поема командването, но за стореното сега от него нямаше никакво извинение.

Толонен потръпна.

— Благодаря ти, Кар. Оттук нататък аз ще се оправям.

Гледаше как големият си тръгва, съзнавайки, че по своя собствена инициатива Кар вероятно бе спасил Танга. Той сам се бе сетил да вземе копие от записа на онова, което бе станало в стаичката. Сам бе идентифицирал по досиетата двамата, които се бяха „съединили“ с подобен опустошителен ефект. После самичък бе проследил брата, Йозеф Кренек, бе разбрал какво представлява и какво е намислил.

Слава на боговете — помисли си Толонен. — Този път ги бихме.

Генералът повдигна лицето на мъртвото тяло с върха на ботуша си и пак го пусна. Този имаше съвършена прилика с оригинала. Вероятно беше най-добрият от всичките. Жалко. Сега никога нямаше да разберат как точно е станало всичко.

Извърна се и махна на адютанта си. Младежът веднага притича и му помогна да седне.

— Кажи на майор Крьогер да поеме командването — той включи моторчето на стола. — Трябва веднага да видя Ли Шай Тун.

* * *

Свечеряваше се. Последните слънчеви лъчи се изкачваха по източната стена и си отиваха от Ю Хуа Юан, превръщайки градината на Имперския град в огромно квадратно блюдо, пълно със сенки. Яркоцветни хартиени фенери осветяваха бамбуковата горичка и висяха на въженца над осеяните с лотоси езерца и под стрехите на чайните. Птичките в клетките пееха своите сладки, предизвикани от наркотици песни в сплетените древни клони на смриките. Под тях прислужниците сновяха сред гостите с кани вино, ликьори и подноси с лакомства, а стражите шао лин стърчаха покрай стените и сред скалите като призраци.

Ли Юан гледаше всичко това отвисоко, от мраморната тераса. Усмихна се. Цялата церемония вече бе привършила. Под него, отдясно, двойката се движеше непринудено сред гостите — Хан Чин говореше разпалено, а до него Фей Йен мълчеше, свела скромно очи.

Видя как баща му се засмя и протегна ръка, за да махне бяло цветче, заплело се в тъмната коса на Хан, после се обърна и прошепна нещо на чичо му Ли Юн-Ти. Атмосферата беше весела, почти лекомислена и изпълнена с чувство за облекчение, че нещата са се развили по този начин. И все пак само преди час всичко бе много различно. Ли Юан бе присъствал на разговора между баща си и генерала.

Никога не беше виждал генерала толкова разярен. Наложи се баща му да използва всичките си умения, за да успокои Толонен и да го убеди да не се разправя сам с Киров. Но бе видял и как се разтрепери баща му, когато с такава сигурност се бе оказал прав за „копията“, както бе разгневен от глупостта на Киров. Щом се изправи пред своя генерал, той с усилие контролираше лицето си.

— Моля те, не предприемай нищо, Кнут. Остави това на мене. Киров е човек на Уей Фен. Веднага ще говоря с Уей Фен.

Бе удържал на думата си. Юан се наведе и погледна надолу. Сега Толонен седеше там, в инвалидния си стол, точно под него, освободен от напрежението, и си говореше с колегите си генерали. Киров го нямаше.

Уей Фен, Танг на Източна Азия, бе много смутен. Мисълта, че негов генерал почти е погубил живота на Танга и на неговото семейство, беше повече отколкото можеше да понесе. Беше се обърнал ядно към Киров и бе скъсал емблемата — чи лин, символ на маршалския му статут като военен офицер от първи ранг — от гърдите му, преди да извади церемониалната кама от колана на Киров и да я хвърли на земята.

— Ти си нищо! — бе казал той на просналия се на земята маршал с насълзени от гняв очи. — И семейството ти е нищо! Ти ме посрами, Киров. Сега се махай. Очите ми да не те виждат!

Новината, че Киров се е самоубил, пристигна само минути по-късно; синът му, майор под негово командване и негов заместник, също се беше самоубил.

Междувременно Хан Чин не бе разбрал нищо за тези събития. Никаква сянка не трябваше да падне върху брачното му легло.

— Нека да не знаят нищо за това — бе казал баща му и бе хванал Юан за ръка, щом се върнаха в Ю Хуа Юан. — Защото ако семето е силно, то ще се вкорени и от него ще израсне син.

Син… Юан ги погледна отново. Фей Йен беше зашеметяваща. Тъмната й коса бе заплетена със златни нишки, панделки и мънички орхидеи, после навита в стегнат кок върху главата й и разкриваше бледозлатиста лебедова шия. Беше толкова крехка. Ушите й, носът й, очертанията на скулите й — всичко в нея беше изключително. Ала в светлите й лешникови очи проблясваше огън; в брадичката и в устата й се забелязваше сила. Стоеше там, до Хан, в поза на покорство и все пак алено-златната й дреха й стоеше така, сякаш тя бе родена да я носи. Макар главата й да бе ритуално склонена в позата на пасивно приемане, неподвижната й стойка издаваше сила, която му противоречеше. Тази птичка, тази летяща лястовичка беше горда. Никога не би позволила да й подрежат крилцата.

Отмести поглед от Фей Йен към брат си и забеляза колко изпълнен с чувства е Хан. Очите му я поемаха на малки глътки, тя всеки път го изненадваше; всеки път, щом я погледнеше, той бе смаян от това, че тя е негова. В това, както и в толкова други неща, Хан беше по-малък от него. Толкова го изненадваше. Толкова много неща не можеше да проумее. „Лесно ти е на тебе, ти Юан — бе му казал той веднъж. — Ти си се родил стар. За мене всичко е ново.“

Интересна двойка ще са те — помисли си той. — Любовна двойка. Най-мощната и най-трудната за контролиране сила. Тя ще е Огън за неговата Земя и Земя за неговия Огън.

Ли Юан се засмя, обърна се и бързо заслиза надолу. Церемониалните му обувки с твърди подметки затропаха по дървения паркет, дългите му копринени ръкави струяха зад него. Надолу, надолу, право в ръцете на неговия зет, Пей Чао Ян.

Чао Ян, най-големият син и наследник на семейство Пей, една от двадесет и деветте Низши фамилии, стоеше на ръба на декоративен алпинеум до павилиона. Баща му, Пей Ро-Хен, който също беше наблизо, бе крепостен на Ли Шай Тун и приятел на Танга от детинство. Преди почти петдесет години ги бе учил един и същи учител. А преди осем години семействата им се сближиха още повече, когато Чао Ян се ожени за втората дъщеря на Танга.

— Хей, Юан! Задръж малко, момченце!

Чао Ян стисна ръката на Юан за миг, клекна и му се усмихна добродушно, после го загъделичка.

— Какво има, мъничък Юан? Пак ли те безпокои пикочният ти мехур? Или пък някоя от малките прислужници ти е обещала нещичко, а?

Той намигна и пусна Ли Юан, след това го загледа как тича по тясната, обградена с дървета пътека и през портичката, която водеше към Ложата на природната храна. После осъзна, че новобрачните почти щяха да го блъснат, изправи се и се обърна към тях.

Чао Ян беше висок, красив мъж на около 35 години — син от първия брак на баща си. Лесно се разбираше с хората, беше интелигентен и имаше репутацията, че знае как да оживи всяко тъпо събиране, затова бе добре дошъл във всички дворци и много пъти бе карал злите езици сред хората Отгоре да плещят за предполагаеми интриги. Собствените му съпруги, три на брой, в момента стояха зад него, докато го представяха на новобрачните. Той поздрави и двамата поред с усмивки и поклони и първа представи старшата си съпруга — Йе Чин, сестрата на Хан. След като изпълни дълга си, вече бе свободен да разговаря по-неофициално с тях.

— Радвам се пак да те видя, Чао Ян — разтърси жизнерадостно ръката му Хан Чин. — След като се настаним, трябва да ни дойдеш на гости. Чувам, че обичаш да яздиш.

Чао Ян се поклони ниско.

— За мене е чест, Ли Хан Чин. Ще се радвам да пояздим заедно — после той се приведе към него и понижи глас. — Но довечера обаче ще яздиш самичък, а?

Хан Чин избухна в смях.

— Ех, пък и ти, Чао Ян! Ти и на погребение ще изръсиш нещо такова!

Чао Ян също се засмя.

— Зависи кое къде погребваш, нали така, млади приятелю?

Забеляза, че Фей Йен сведе очи, за да скрие, че й е забавно, и се усмихна вътрешно, докато й се кланяше. Но когато се изправи, изведнъж главата му се замая леко и се наложи да пристъпи назад, за да запази равновесие. Цял ден се чувстваше странно. По-рано, докато се обличаше, се бе протегнал да вземе четката за коса от масичката до него, но ръката му не бе хванала нищо. Беше се намръщил и бе извърнал изненадано глава, но когато отново бе погледнал натам, бе видял, че, всъщност върху масичката няма нищо. Четката бе плод на собственото му въображение. Тогава бе поклатил глава и се бе засмял самоподигравателно, но освен че му беше станало забавно, се бе и разтревожил.

Чао Ян се поклони още веднъж на двойката и ги загледа как се отдалечават — забелязваше и колко е нервен Хан Чин, и колко е красива Фей Йен. Тя много го бе развълнувала — усещаше парфюма й върху езика си, представяше си маслинената бледност на плътта й под алените и златни покрови. Усмихна се отново. Не. По-добре изобщо да не си мисли такива работи, защото след две-три чашки подобни мисли се изплъзват и от езика ти и те предават.

Хан бе спрял на няколко крачки от него. За миг Чао Ян се взря в профила му, очертан на светлината на фенерите, и забеляза колко си приличаха формите на ухото, брадичката и шията на Хан с тези на собствената му съпруга, Йе Чун. После взе да става нещо странно. Чао Ян видя как плътта около ухото му бавно взе да се разтича, самото му ухо — да се стапя и деформира, кожата — да се накъсва като нагрята филмова лента и да се сгърчва, а под нея — да се разкрива нещо твърдо и сребристо, направено от жици и метал.

Чао Ян залитна назад — ужасен, онемял.

— Хан Чин… — изхриптя той. — Хан Чин!

Но не беше Хан Чин.

Чао Ян изкрещя — миризмата на горяща пластмаса измъчваше сетивата му; тегнеше мирис на машинно масло и нажежени жици. За кратък миг той се поколеба, ужасен от онова, което виждаше, после се метна напред и се нахвърли върху нещото, сграбчи го изотзад и дръпна здраво онова място, където фалшивата плът се бе обелила. Трепна за миг, когато Фей Йен се хвърли върху него и се опита да му издере очите, след това я срита грубо, стискайки здраво машината; повали механичното нещо на земята и притисна гърба му с коляно. После нещо изпука и той с удоволствие вдъхна сладката, изгаряща миризма на повреден мотор.

Нещото нададе един-единствен, невероятно човешки вик. След това — нищо.

Сега, докато лежеше отпуснато в ръцете му, то бе странно меко, странно топло. Съвършена илюзия. Не беше чудно, че бе успяло да измами всички.

Остави го да падне на земята, огледа се и забеляза изписалия се по обкръжаващите го лица ужас. Значи и те го бяха видели. Усмихна им се окуражително, но странното чувство, онази особена забрава, отново се връщаше към него. Опита се да се усмихне още веднъж, но някаква странна топлина изпълни черепа му отвътре и после разцъфна.

Пей Чао Ян остана на колене още миг, погледът му изведнъж стана стъклен и той се строполи по очи. Мъртъв.

* * *

Толонен се бе отдалечил към стълбите, когато всичко започна. Първият писък го накара да обърне инвалидната количка. Сърцето му затуптя и той погледна натам, откъдето идваше викът, но дърветата и храстите скриваха всичко от погледа му. После скочи от стола, без да обръща внимание на болката. Сигналите на връзката се преплитаха един с друг в главата му. Писъците и виковете се извисиха в кресчендо. От всичко страни се стичаха шао лин с извадени, вдигнати нагоре мечове и се оглеждаха трескаво. Толонен си запробива път през тълпата с единствената си ръка, мръщейки се от болката в гърдите и рамото всеки път, когато някой се блъснеше в него.

Сигналите рязко спряха. Ужасен, той прекъсна връзката в главата си, после се запрепъва напред. В ума му бушуваше буря. Какво бе станало? Какво, в името на всички богове, бе станало тук? Сърцето му думкаше болезнено в гърдите. Дано всичко е грешка — замоли се той мълчаливо, промъквайки се през последните няколко души най-отпред. — Дано релето ми е изиграло някой номер. Но знаеше, че не е.

Огледа се с изцъклени очи — опита се да осъзнае какво бе станало.

Фей Йен лежеше на една страна, вкопчила ръце в дрехите си, и се задъхваше от невероятна болка. Една от прислужничките й се суетеше около нея. На няколко крачки от нея лежеше Хан Чин.

— Лекар! — изкрещя Толонен, ужасен от гледката — Хан лежеше там абсолютно безжизнен. — В името на всички богове, доведете лекар! Веднага!

Почти на мига се появиха двама униформени и коленичиха от двете страни на Хан Чин. Единият разкъса туниката му и започна енергично да натиска гърдите му с две ръце, другият заопипва пулса.

Толонен се изправи до тях. Отчаянието го разкъсваше. Бе виждал достатъчно мъртъвци и знаеше колко е безнадеждно всичко. Хан лежеше там в неестествена поза — гръбнакът му бе прекършен, вратът му бе счупен.

След миг единият вдигна поглед. Лицето му бе посивяло.

— Господарят Хан е мъртъв, генерале. Нищо не можем да направим.

Толонен затрепери силно.

— Бързо — единица за запазване на живота! Веднага! Откарайте го в специалното отделение! Личните хирурзи на Танга да се погрижат веднага за него!

Обърна се и погледна другото тяло. Позна го веднага. Богове! — помисли си той. Почувства силна болка — та това беше неговият кръщелник, Пей Чао Ян. Нямаше ли край? Огледа се трескаво, взря се в лицата на зяпачите.

— Кой го направи? Видя ли някой как стана?

Вдигна се врява от надвикващи се гласове. После един се чу по-ясно. Гласът на Фей Йен:

— Беше Чао Ян — думите едва излизаха от устата й. — Чао Ян… е убиецът.

Толонен се завъртя рязко, объркан. ПЕЙ ЧАО ЯН! НЕ! БЕШЕ НЕВЪЗМОЖНО! АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО!

Но беше ли така наистина?

Той бързо извика двама шао лин и ги накара да обърнат Чао Ян. После взе ножа на единия, коленичи над тялото и разпра туниката на Чао Ян. Поколеба се секунда-две, след това заби ножа в гърдите и ги разряза напречно.

Ножът му срещна само плът и кост. Кръвта бликна по ръцете му. Пусна ножа, обзет от ужас, и погледна Фей Иен.

— Сигурна ли си?

Тя сведе глава.

— Да.

Точно зад нея настъпи раздвижване и тълпата направи път. Там застана Ли Шай Тун, съзерцаващ сцената с изпълнени с ужас очи. Хората около него бавно коленичиха със сведени глави.

— ЧИЕ ХСИЯ — изправи се Толонен. — Умолявам ви да се върнете там, където сте в безопасност. Не знаем…

Тангът му направи знак да замълчи.

— Мъртъв ли е?

Бе ужасно да гледаш лицето на Ли Шай Тун. Беше вдигнал брадичката си по познатия начин, както когато даваше заповеди, но сега едва можеше да овладее дори самия себе си. Лекото треперене на мускулите на врата му издаваше вътрешната му борба. Устните му бяха стиснати, а очите му…

Толонен потръпна и сведе очи.

— Боя се, че да, ЧИЕ ХСИЯ.

— А убиецът?

Генералът преглътна:

— Не зная, ЧИЕ ХСИЯ. Изглежда…

Фей Йен го прекъсна:

— Беше… Пей Чао Ян.

Устата на Танга леко се отвори; той кимна.

— А… Разбирам.

Опита се да каже още нещо, после сякаш го забрави.

Толонен отново вдигна поглед. Едва смогваше да гледа Танга в очите. За първи път в живота си осъзнаваше, че е разочаровал господаря си. Коленичи с ниско наведена глава, извади церемониалната си кама и я протегна с дръжката напред към Танга с жест, който съвсем ясно казваше: „Моят живот е твой.“

За миг се възцари мълчание, после Тангът се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Стани, Кнут. Моля те, стани.

В гласа на Ли Шай Тун имаше мъка, дълбока болка, която преряза Толонен и го разтърси. Той беше причината за тази болка. Неговият провал я бе причинил. Стана бавно и усети колко е остарял; продължаваше да стои със сведена глава, протегнал камата.

— Скрий я, стари приятелю. Скрий я.

Отново погледна Танга в очите. Да, там имаше тъга — ужасна, тежка тъга. Но зад нея имаше и нещо друго. Приемане на нещата. Сякаш Ли Шай Тун го бе очаквал. Сякаш бе рискувал и бе загубил, като през цялото време е знаел, че може и да загуби.

— Моя е вината — каза Ли Шай Тун, изпреварвайки генерала. — Знаех колко е рисковано — той потръпна, после сведе очи. — Стига вече смърт за днес. А и имам нужда от тебе, Кнут. От твоите знания, от твоите способности, от твоята непоколебима вярност към мене.

Замълча за миг — бореше се да се овладее; след това отново погледна Толонен в очите.

— В края на краищата Кнут, аз имам още един син. Ще си нужен и на него.

Дойдоха още лекари. Бутаха носилка. Генералът и Тангът стояха мълчаливо и гледаха как поставят Хан Чин в апарата и запечатват капака. И двамата знаеха колко напразно е това. Нищо вече не можеше да върне Хан Чин. Когато Ли Шай Тун отново обърна лице към Толонен, бе свил юмруци. Лицето му бе маска на болката и търпението.

— Открий кой го е направил. Открий КАК са го направили. После ела при мене. Не действай без моя заповед, Кнут. Не поемай върху себе си моето отмъщение — той потръпна, гледайки как лекарите започват да бутат носилката обратно. — Хан не трябва да е умрял напразно. Смъртта му означава нещо.

Толонен разбра, че Тангът вече не можеше да говори. Вече бе стигнал границата. Лицето му сякаш започна да се разпада, очите му и брадичката му започнаха яростно да играят, издавайки дълбочината на обзелите го чувства. Махна отсечено с ръка и се извърна.

Генералът прибра камата в ножницата и се обърна с лице към гостите. Новината за смъртта на Хан Чин вероятно се носеше надолу по нивата на Чун Куо. А някъде — беше сигурен в това — една групичка хора празнуваше — усмихваха се жестоко и вдигаха чаши.

Някъде… Толонен потрепери — тъгата отстъпваше място на гнева. Ще намери тези копелета! Ще ги намери и ще ги избие! Всичките до един!