Дейвид Уингроув
Средното царство (13)

Глава 9
Вувей

Мракът се разстилаше над водата като масло. Почти се беше съмнало, но тук, в далечния север, денят щеше да изгрее едва след месец. Лежаха мълчаливо в плоскодънните лодки на половин ли от брега на острова и чакаха сигнала да се обади в главите им. В 05 часа и 10 минути той дойде и те започнаха да се придвижват навътре — лицата и ръцете им бяха почернени, тъмните им дрехи се сливаха с мрака.

Ханс Еберт, който командваше нападателния отряд, пръв излезе на брега. Сви се върху гладките каменни стъпала и зачака, вслушвайки се в постоянния плисък на вълните, разбиващи се в скалите долу.

Нищо. Всичко вървеше добре. Няколко секунди по-късно в главата му прозвуча втори сигнал и той бързо се раздвижи — тялото му отреагира почти без мисъл, вършеше онова, което бе репетирал сто пъти за последните няколко дни.

Усещаше как хората му го следват в тъмнината — 264 души, елитно обучени. Най-добрите в Град Европа.

На върха на стълбата Еберт спря. Докато неговият сержант Одън нагласяше заряда под дебелата метална врата, той се загледа през мрака към континента. Хамерфест беше на осем ли източно оттук — като обширен къс от ледник, вдаден в студеното северно море. На север и на юг високата стена на Края на Града се простираше в далечината като накъдрена панделка и бледата й белота беше осветена отвътре — тя проследяваше бреговата линия на древния Норвежки Финмарк. Потрепери и се обърна; усещаше невидимото присъствие на старата крепост, надвесена над него в безлунния мрак. Страхотно място. Точно такъв пейзаж човек би очаквал да види на място, където „Сим Фик“ са построили специален изследователски център.

Одън се приближи. Двамата се свиха зад противовзривния щит и смъкнаха инфрачервените лещи върху очите си. Зарядите щяха да се взривят автоматично при третия сигнал. Чакаха. Без предупреждение нощта прокънтя от цяла серия взривове, някои наблизо, други — по-надалеч. Пуснаха щита да падне напред и без да изчакат да се разреди димът, скочиха през зейналата врата, последвани от още дузина души. В петнадесет други точки на острова се случваше съвсем същото. Дори, щом влезе в празния коридор, чу първите отекващи изстрели.

Първото разклонение се оказа точно там, където трябваше да бъде. Еберт застана на ъгъла с насочен наляво поглед, опрял приклада на рамо — търсеше мишени в мрака пред себе си. Изчака, докато отрядът му се строи зад него, и преброи хората си — пръв беше Одън. Напред беше първият стражеви пост — ако плановете бяха точни, — а зад него — първата лаборатория.

Еберт докосна ръката на последния, след това пак погледна нататък, откъдето бяха дошли. За миг му се стори, че нещо там се раздвижи несигурно, но с инфрачервеното зрение не забелязваше нищо. Обърна се бързо и се затича след отряда си — чуваше как ботушите им отекват по пода пред него. Но едва направи десетина крачки и подът сякаш пропадна — той се затъркаля по някаква наклонена повърхност.

Разтвори крака, за да забави движението, й се опита да забие пушката си в гладката, прилична на стъклена повърхност. Постепенно се забави, хлъзна се вляво и изведнъж се блъсна в стената. За миг изгуби ориентация — тялото му яростно се извъртя. Чу как пушката изтропа нанякъде, после отново се хлъзна надолу, този път с главата напред. Виковете сега се чуваха по-отблизо, смесени с дрезгаво мърморене. Миг по-късно болезнено тупна върху купчина тела.

Изстена, огледа се и забеляза Одън, надвесен над него; позна го по осветения опознавателен знак под шията му.

— Има ли ранени? — тихо, почти без дъх попита Еберт, докато Одън му помагаше да се изправи.

Одън се наведе по-близо и прошепна в ухото му:

— Мисля, че Лейтър е мъртъв, сър. Счупен врат. Беше точно зад мене, когато стана. Има и още неколцина по-леко ранени. Иначе обаче…

— Богове… — Еберт се огледа. — Къде сме?

— Не знам, сър. Нямаше на картата.

От три страни ги обкръжаваха вертикални стени, високи четиридесет, а може би и петдесет чи. Сякаш бяха на дъното на дълбок кладенец с квадратна основа. Еберт отстъпи и се взря в мрака нагоре — опитваше се да схване.

— Виж — посочи той нагоре след миг. — Ако успеем да метнем въже, може и да се измъкнем.

— Ако не дойдат да ни приберат преди това.

— Прав си — Еберт си пое въздух и кимна. — Разруши повърхността на шест-осем чи нагоре по хълма. Дотогава копелетата нека си траят, а?

Сержантът се поклони леко, обърна се и излая заповед на един от хората си. Междувременно Еберт извади две гранати от колана си. Беше трудно да се прецени точно на какво разстояние оттук е входът на коридора. Вероятно на тридесет чи. Може би и повече. В топлинното излъчване имаше съвсем лека промяна — слаб намек за някакво очертание. Стисна едната граната, дръпна халката, наведе се назад и я метна в мрака. А ако не улучеше…

Чу някакво тракане по повърхността отгоре. Чу викове на изненада и паника. После мракът внезапно се изпълни с ярка светлина. Щом тя намаля, хвърли и втората граната, този път по-уверено — целеше се в тлеещия в червено вход на тунела. Някой там горе пищеше — ужасен, неестествен, пронизителен писък, който смрази кръвта му. След това и вторият взрив накара въздуха да затрепери. Пищенето рязко спря.

Еберт се обърна. Одън се бе вкопчил с „котки“ на краката в хлъзгавата повърхност на склона. Сега стоеше там изправен, с опряна на бедрото насочена пушка и чакаше заповеди от своя капитан.

— Добре — обади се Еберт. — Опитай се да го закрепиш на тавана на тунела. Веднага щом е готово, тръгвам. След като се изкача, на всеки десет секунди да ме следва човек. Разбрано?

— Тъй вярно, сър.

Одън погледна нагоре, прецени разстоянието, вдигна тежката пушка и стреля. Куката изхвръкна и опъна тънкото здраво въже. Чуха как се забива в тавана, после двама мъже увиснаха на въжето, за да проверят дали куката се е забила здраво.

Единият се обърна към Еберт, свел глава:

— Въжето е проверено, сър.

— Добре — той пристъпи напред и взе пушката на войника. — Вземи пушката на Лейтър, Шпиц. Или моята, ако я намериш.

— Сър!

Еберт метна пушката на дясното си рамо, захвана се здраво за въжето и се заизкачва — катереше се бързо, ръцете и краката му се движеха автоматично. След като измина три четвърти от пътя, забави темпото, премести пушката от рамото в дясната си ръка и продължи да се катери, като се издърпваше с една ръка към изхода.

Щяха да го чакат. Гранатите бяха нанесли известни разрушения, но сигурно не бяха смогнали да ги довършат всичките. Щяха да дойдат и подкрепления.

Спря точно под перваза, погледна надолу и даде сигнал на Одън да започва. Веднага усети как въжето под него се изопва — бе поело тежестта на първия войник. Обърна се и освободи предпазителя с палец, след като промуши дулото над ръба и натисна спусъка. Почти веднага въздухът се изпълни с шумотевицата на ответния огън. Сигурно са четирима, прецени той.

Въжето се заклати под него, после се опъна — вторият бе започнал да се изкачва. Еберт потръпна и вдъхна продължително, взрян над перваза в тунела отгоре.

Бързо приклекна — точно когато откриха огън. Но вече знаеше къде се намират. Знаеше и как да се прикрие там, горе. Пръстите му бързо освободиха закопчалката, той измъкна димката от колана си, рязко отвинти шийката и я метна нагоре в тунела. Чу предупредителни викове и разбра, че и нея са помислили за граната. Вдъхна дълбоко още веднъж, дръпна маската върху устата и носа си, измъкна се над перваза и се метна на пода, закрил очи с ръка.

Нещо леко изпука, последвано от ярко избухване на светлина. Миг по-късно тунелът се изпълни с кълбящ се дим.

Еберт бързо пропълзя напред и се прикри зад две зле изпатили си тела, скупчени едно върху друго до стената отляво. Не се забавиха много. Куршумите изсвистяха само на педя над главата му. Изчака секунда, после се прицели по памет в първия и стреля в гъстия дим.

Чу се кратък писък и отново се разнесоха изстрели. Този път обаче стреляха само двама.

Усети как куршумите се забиха в трупа, на който се беше облегнал, и бързо се претърколи вдясно. Последва мигновена тишина. Или почти тишина. Чу зад себе си звуци — странно познати звуци. Меко хрущене, което тук звучеше някак си не на място. Вдигна пушката си и тъкмо щеше да открие огън, когато чу леко изщракване, след това и тракането на нещо дребно, ала тежко, което се търкаляше към него.

Граната.

Опипа с лявата си ръка пода — опитваше се да я хване и да я метне обратно, но тя изтрополи покрай него и се затъркаля към перваза.

— Сър?

Вече нищо не можеше да се направи. Метна се напред, вдигна пушка и стреля в плътния дим пред себе си. После взривът го събори и той вцепенен се просна сред чувалите с пясък в дъното на тунела. Ушите му звънтяха.

— Светлина! — каза някой. — Дай тук светлина, мамка му!

Одън. Гласът беше на Одън.

— Тук съм — едва измърмори той и се опита да се претърколи, но нещо тежко бе притиснало краката му. След това се обади по-силно: — Тук съм, сержант!

Одън се приближи бързо, наведе се и отмести затисналия го труп.

— Слава на боговете, сър! Безпокоях се, че сме ви загубили — наведе се напред и изправи Еберт на крака.

Еберт се засмя, след това отново седна — краката му изведнъж бяха омекнали.

— И аз — той отново се огледа. Един от войниците беше донесъл лампа с волтова дъга.

— Мамицата му! — той пак се огледа. — Какво е станало?!

— Сигурно сте припаднали, сър. Но не и преди да нанесете известна вреда тук. — Еберт потръпна, после се извърна леко и вдигна ръка към врата си. Близо до чувалите по очи бяха проснати два трупа. Погледна отново Одън.

— Какви са нашите загуби?

— Шестима, сър. Включително Лейтър. А Грант е тежко ранен в главата. Може би ще се наложи засега да го оставим тук.

— Шестима? Мамицата му! — той преглътна и се приведе напред. — Имаме ли информация как се справят другите отряди?

Одън сведе очи.

— Това е другият проблем, сър. Изгубихме връзка. Всички канали са пълни със статично електричество.

Еберт се засмя кисело.

— Статично електричество ли? Ама какво става тук? Какво става, мамка му?

Одън поклати глава.

— Не знам. Наистина не знам, сър. Но наистина много е смахнато. Тук отпред има някакво кръстовище, дето го няма на картата. А когато вие се изкачихте… — Одън се поколеба, после продължи: — Ами те май бяха разлели нещо по дъното на склона. В един миг съм там и помагам на хората да се захванат за въжето, а в следващия изведнъж съм затънал до колене в ледена вода.

Еберт погледна надолу. Значи това беше странният звук, който бе чул. Потръпна и погледна Одън.

— Чудех се. Знаеш ли? Докато се катерех, се чудех защо ли не ни довършиха веднага. Една-две гранати и толкова. Повече не им трябваше. Но това обяснява всичко, нали? Искали са да ни удавят. Но защо? Каква е разликата?

Одън му се усмихна мрачно.

— Не знам, сър, но ако сте добре, по-хубаво да продължаваме. Тази тишина не ми харесва. Имам чувството, че през цялото време ни наблюдават и се готвят да ударят пак.

Еберт се усмихна и потупа сержанта по рамото.

— Добре. Давай тогава да се движим, а?

Одън се поколеба още миг.

— Едно последно нещо, сър. Нещо, което трябва да знаете.

Еберт забеляза, че очите на Одън се насочват към един от труповете, и усети, че го обзема вътрешен хлад.

— Не ми го казвай. И те са като копията на сватбата. Това ли е?

Одън кимна, приближи трупа, обърна го и дръпна шлема му.

— Богове! — Еберт бавно стана, приближи се, наведе се над тялото, извади ножа от пояса си, разряза дрехата и оголи гърдите му.

Погледна Одън и видя собствената си изненада и объркване, отразени в неговото лице.

— Боговете да ни пазят! — погледна меките извивки на гърдите на трупа, меките, кафяви, слепи очи на зърната и потръпна. — Всичките ли са като нея?

Одън кимна.

— Всичките, които съм прегледал досега.

Еберт придърпа дрехата обратно върху гърдите на мъртвата жена и се изправи. Гласът му прокънтя гневно:

— Какво означава всичко това? Искам да кажа, какво, по дяволите, значи всичко това?

Одън сви рамене.

— Не знам, сър. Но едно нещо знам със сигурност. Някой им е казал, че идваме. Някой ни е насадил.

* * *

Генерал Толонен освободи двамата стражи, заключи вратата, обърна се с лице към младия принц и сведе глава.

— Съжалявам, че се наложи да ви извикам, млади господарю, но не бих рискувал — колкото и малък да е рискът — нашите врагове да научат това.

Ли Юан стоеше там вдървено, с леко вирната брадичка. Под зачервените клепачи очите му бяха пълни с горчив гняв. Беше висок едва на половината на генерала и все пак властната му осанка, макар и да тънеше в дълбока скръб, не оставяше никакво съмнение кой тук е господар, а кой — слуга. Принцът беше облечен в чен фу — грубата, непоръбена традиционна траурна дреха от зебло, — краката му бяха обути в прости сандали без украшения, по врата и ръцете му нямаше никакви бижута. Изглеждаше толкова грубо аскетичен — тъгата му така личеше, — че Толонен го заболя сърцето.

Намираха се в една от стаите на охраната в сърцето на Бременската крепост. Стая, голяма не повече от двадесет квадратни чи, изолирана от всички страни от заобикалящата я постройка — крепеше се върху няколко подпори. До нея се стигаше по един къс коридор с два въздушни шлюза, всеки от които се изпразваше до пълен вакуум след използването му. Повечето я смятаха за неуютно място, в което човек се чувства крайно неудобно. След като обаче веднъж се влезеше вътре, абсолютната секретност беше гарантирана. Вътре не надничаха никакви камери, навън от нея не излизаха никакви комуникационни връзки. С оглед на последните открития Толонен на драго сърце приемаше това съвършено изолиране. Беше му се струпало твърде много, че да поема ненужни рискове.

— Говори ли вече с него? — попита Ли Юан с пламнали от гняв очи. — Опита ли се да те лъже това копеле?

Гневът на момченцето беше нещо, което трябваше да се види. Толонен не бе и предполагал, че Юан може да крие в себе си толкова гняв. Той винаги беше толкова студен, толкова безстрастен. Нещо повече — в думите му се долавяше разяждаща горчивина, която отекна в душата на Толонен. Ли Юан бе приел много зле смъртта на брат си. Само отмъщение би го успокоило. В това си приличаха.

Толонен свали униформената си шапка и се поклони.

— Трябва да сте търпелив, млади господарю. За тези неща се иска време. Трябва ми солидно доказателство, за да мога да обвиня нашия приятел Бердичев.

Осемгодишното момченце рязко му обърна гръб — внезапността на жеста издаваше вътрешната му борба. После отново се извърна с пламнал поглед.

— Искам ги мъртви, генерал Толонен. До последния гад. И семействата им да се премахнат. До трето поколение.

Толонен отново сведе глава. Бих го направил — помисли си той, — ако ми заповяда моят Танг. Но Лй Шай Тун още не беше казал нищо за това, как се чувства, какво иска, нито пък какво е говорил пред Съвета вчера. Какво ли бяха решили Седмината? Как щяха да отговорят на подобна наглост? Да, малки господарю; с радост бих ти се подчинил. Но ръцете ми са вързани.

— Сега вече знаем много повече — той хвана Ли Юан за рамото и го поведе през стаята към двата стола, поставени пред екран. Седна с лице към Ли Юан — виждаше не само тъгата и гнева на момчето, но също и огромното му достойнство. — Знаем как точно е станало.

Забеляза как се напрегна Ли Юан.

— Да — кимна Толонен. — Ключът към всичко е бил в симулираното видение — забеляза, че това нищо не говореше на Ли Юан, и продължи: — Открихме го при нашето нахлуване в инсталацията на „Сим Фик“ в Пунто Наталес. Там повече от осем години очевидно са провеждани нелегални опити. Май че устройството, което открихме в главата на Чао Ян, е част от някоя тяхна система.

Ли Юан поклати глава.

— Не те разбирам, генерале. В „Сим Фик“ са правени незаконни опити? Така ли? Умишлено са престъпвали постановленията на Декрета?

Толонен кимна, но вдигна ръка да отклони въпроса на Ли Юан. Положението беше сложно и не му се влизаше в дискусия за това, как всички компании провеждат подобни опити и после се опитват да накарат Министерството да одобри предполагаемо „теоретичните“ им постижения.

— Остави това за момент — обади се той. — Онова, което в случая е от първостепенна важност, е, че Пей Чао Ян не носи никаква вина за смъртта на брат ти. Преди около пет години той е претърпял операция за изваждане на тромб от мозъка — операция, която баща му, Пей Ро-Хен, е запазил в тайна. Чао явно е претърпял злополука по време на лов. Паднал лошо от коня. Но операцията излязла успешна и той нямал никакви по-нататъшни неприятности. Искам да кажа, до деня на сватбата. Сега знаем защо.

— Искаш да кажеш, имплантирали са нещо в мозъка му? С което да го контролират?

— Не точно да го контролират. Но нещо, което би го накарало да вижда точно онова, което те са искали да вижда. Нещо, което е наслагвало върху действителността съвсем други образи. Дори май и съвсем други миризми. Нещо, което го е накарало да види Хан Чин КАТО НЕЩО ДРУГО…

— И знаем кой е направил тази… операция?

Толонен погледна момчето.

— Да. Само че всички са мъртви. Всъщност мъртви са от няколко години вече. Който и да е организирал всичко това, го е изпипал до съвършенство. Наистина до съвършенство.

— Но „Сим Фик“ са виновни, нали? Бердичев е виновен?

Генералът забеляза яростта, изписана по лицето на Ли Юан, и кимна.

— Предполагам. Но недостатъчно може би, за да им отправим убедително според закона обвинение. Всичко зависи от това, какво ще открием в Хамерфест.

* * *

С пронизителен писък тя връхлетя върху него като луда. Размахваше голям остър ловджийски нож в лявата си ръка, а в дясната — срязан байонет.

Еберт се наведе и избягна яростния замах, после заби острието на своя нож между гърдите й с две ръце — ударът беше толкова силен, че тя залитна назад и почти изхвърча.

— Богове… — прошепна той, свел поглед към умиращата жена, потресен от яростта, с която го беше нападнала. — Колко още?!

Беше 6 часът без 5 минути и той беше объркан. Вече осем от неговите хора бяха мъртви, двама тежко ранени изоставиха в коридорите. Бяха убили повече от двадесет защитници. Всичките — жени. Луди жени, също като тази, която току-що бе убил. И все пак те продължаваха да прииждат.

Защо жени? — продължаваше да се пита той. Но подсъзнателно разбираше защо. Това създаваше психологическа пречка у врага. Не се чувстваше никак добре, като убиваше жени. Нито пък хората му се чувстваха добре. Беше ги чул какво си мърморят. А сега те бяха мъртви. Или все едно мъртви.

— Продължаваме ли? — попита го Одън, сержантът.

Еберт се обърна и изгледа останките от своя отряд. Бяха останали четирима, включително той. И нито един от тях не бе преживявал досега нищо подобно. Виждаше го в очите им. Бяха уморени и объркани. Изминалият час им се струваше цяла вечност, а не знаеха откъде ще връхлети следващата атака.

Плановете на сградата, по които се ръководеха, се бяха оказали абсолютно фалшиви. Който и да отговаряше за това, той бе престроил тайно комплекса и го бе превърнал в лабиринт — паяжина от смъртоносни слепи коридори и капани. Нещо по-лошо — бяха наводнили коридорите с призрачни сигнали и бе невъзможно да поддържат връзка с другите бойни групи.

Еберт се усмихна мрачно.

— Продължаваме. Няма как да е далече.

На следващото кръстовище отново попаднаха под огън и изгубиха още един човек. Но този път очакваната контраатака не се материализира. Може би почти сме стигнали — помисли си Еберт, притиснал се до стената, поемайки си дъх. Може би това беше последният им защитен пост. Погледна през коридора и срещна погледа на Одън. Да — помисли си той. — Ако се измъкнем оттук, ще те препоръчам; през последния час ти ми спаси живота неведнъж.

— Приготви се — прошепна той. — Аз тръгвам пръв. Прикривай ме.

Одън кимна и вдигна пушка — напрегнат, готов за стрелба.

Кръстопътят бе точно пред тях. Зад него, на около десет крачки вдясно по коридора, имаше врата.

Еберт се метна през откритото пространство, стреляйки наляво — пръстът му беше залепнал за спусъка на автомата. Зад него Одън и Шпиц шумно откриха огън. Той се приземи не особено успешно и запълзя напред към вратата.

Чу я още преди да я види. Извърна глава и тя се мярна в лъча отгоре — тялото й беше сгърчено, вече падаше към него. Вдигна рязко пушката си, но вече бе твърде късно. Стреля диво, ала краката й, обути в ботуши, се врязаха тежко в гърба му и го размазаха върху бетонния под.

* * *

Филмът свърши. Толонен се обърна и погледна момчето.

— Има още два и свършваме.

Ли Юан кимна, без да го гледа. Седеше там изправен, втренчен в екрана, сякаш искаше да прогори дупка в него. Толонен се взира в него още миг и отмести очи. Трудно му беше на момчето, но точно това искаше баща му. В края на краищата, Ли Юан един ден щеше да стане Танг, а един Танг трябваше да бъде твърд.

Толонен отново се облегна и натисна бутона. Екранът светна.

В сватбената вечер навсякъде по стените, ограждащи Ю Хуа Юан, бяха поставени дискретни камери. Логиката на проследяването на 1500 индивида в подобно малко, лошо осветено пространство диктуваше, че трябва да използват двуизмерна фотография. Но дори и така, тъй като всеки индивид влизаше в обхвата на повече от една камера във всеки един даден момент, се постигаше един вид триизмерен ефект. Компютър, програмиран за пълно разпознаване на всеки от присъстващите индивиди, анализираше всеки от сто и осемдесетте отделни филма и произвеждаше 1500 нови, „окръглени“ филма с времетраене от по седемнадесет минути — времето, обхващащо смъртта на Хан Чин, и по осем минути преди и след нея. Новите филми изключваха всички онези моменти, когато се намесваха чужди глави и затулваха образа точно тогава, когато устата се движеше и устните оформяха думи. Резултатът беше серия от индивидуални „портрети на реакцията“, толкова живи, че човек би си помислил, че обективът е бил на някаква си педя от всяко лице.

Вече бяха гледали пет от 17-минутните филми. Бяха видели несъмнената изненада — шока по лицата на хората, за които предполагаха, че биха могли да са замесени.

— Това значи ли, че са невинни? — бе попитал Ли Юан.

— Не е задължително — бе отвърнал Толонен. — Подробностите може умишлено да са били пазени в тайна от тях. Но парите идват от тях. Сигурен съм.

Този, шестият филм, показваше един от хората на Толонен, онзи шао лин, който същата вечер беше на пост в градината.

Ли Юан се извърна и погледна Толонен изненадано.

— Но това е капитан Ериксон!

Генералът кимна.

— Гледай. Кажи ми какво мислиш.

Ли Юан се извърна и мълчаливо се съсредоточи върху екрана.

— Е? — подсказа му Толонен.

— Реакцията му ми се вижда доста странна. Очите му… Сякаш се опитва да се възпре и да не реагира.

— Или може да е бил дрогиран? Не ти ли се струва, че лицето му показва симптоми, като че изпадна в транс след приемане на арфидис? Не е известно да е употребявал досега, но знае ли човек. Може и да е наркоман, нали така?

Ли Юан се обърна и отново погледна генерала. Между думите, които изрече, и тона, с който бяха казани, се усещаше въпросителният знак.

— Не вярваш, нали? — обади се той след миг. — Не смяташ, че би рискувал публично да демонстрира този си навик.

Толонен мълчеше и се взираше в момчето. Ли Юан отново отмести поглед, после трепна — изведнъж разбра какво всъщност имаше предвид генералът.

— Знаел е! Това искаш да кажеш, нали? Ериксон е знаел, но… но не е посмял да го покаже. Прав ли съм? Мислиш, че е рискувал публично да вземе арфидис.

— Така мисля — обади се тихо генералът. Беше доволен от Ли Юан. Ако има поне малко добро в цялата тази гадна история, то е, че: Ли Юан един ден щеше да стане Танг. Велик Танг. Ако го доживееше.

— Тогава това обяснява защо нито един шао лин не е бил достатъчно наблизо.

— Да.

— Ами Ериксон?

— Мъртъв е. Самоубил се е един час след убийството. Отначало мислех, че защото е смятал, че се е провалил пред мене. Сега обаче знам друго.

Толонен се взря в лицето на Ериксон — забелязваше нещастието под привидната безизразност на погледа му. Бе страдал заради предателството си.

Гласът на Ли Юан бе странно тих.

— Какво го е накарало да постъпи така?

— Не сме сигурни, но според нас вероятно е бил замесен в убийството на Лу Кан. По онова време е бил подчинен на Де Вор и се знае, че е поддържал лична връзка с Де Вор, докато последният е бил началник на Марсианската охрана.

— Разбирам.

Филмът свърши. Започна следващият. Лицето на Леман изпълни екрана.

Нещо не беше наред. Това веднага си личеше. Леман изглеждаше нервен, странно възбуден. Говореше гладко, но сякаш беше далече от онова, което казваше. Вратът му бе вдървен, държеше главата си странно, а очите му шаваха хаотично в орбитите си.

— Знае! — прошепна ужасено Ли Юан, неспособен да откъсне очи от образа на екрана. — Куан Йин, о, сладка богиньо на милостта, той ЗНАЕ!

Там, в пространството между главата на Леман и горния край на екрана, той виждаше брат си и булката, застанала до него — двамата се смееха и си разменяха изпълнени с обич погледи…

НЕ, помисли си той. НЕ-Е-Е-Е! В него бликна най-чист ужас и накара ръцете му да затреперят, а стомахът му да се свие от мъка. Лицето на Леман бе огромно, почти изпълваше екрана. Обширно — кожата му — смъртнобяла като пролетна луна, открита и изровена, — то изпълваше небето. А зад него стоеше неговият брат Хан, милият Хан, дишаше, говореше, смееше се — ЖИВ! Да, в този застинал във времето миг все още жив — и все пак толкова дребен, толкова крехък, толкова ужасяващо уязвим.

Леман се обърна и погледна Хан, който разговаряше с генералите. За миг той просто се взираше натам с нескрита враждебност, после се извърна леко надясно сякаш да отговори на някого, който му бе казал нещо, и се засмя. Този смях — толкова противоречащ на студенината в очите му — предизвикваше студени тръпки, когато го гледаш. Ли Юан потрепери. Сега нямаше никакво съмнение. Леман е знаел какво ще се случи.

Бавно, почти незабележимо Леман се придвижи към кръга на своите познати тъкмо когато новобрачните спряха при Пей Чао Ян, застана с лице срещу тях. Сега на огромния екран не се виждаше нищо освен лицето му, втренчено в тях. Лице, реконструирано от дузина отделни ъгли. Всичко между обектива и лицето му беше изтрито, затулващите го образи от времето на убийството бяха изчистени от компютърната памет.

— Не… — изстена тихо Ли Юан. Гърдите така го стягаха, че почти се задушаваше. Болката нарастваше с всеки миг. Бавно, толкова бавно вървяха секундите — а после цялото лице на Леман сякаш замръзна.

— Очите му — прошепна Толонен. Гласът му бе изпълнен с болка. — Виж очите му…

Ли Юан простена. Чертите на Леман се бяха оформили в маска на загриженост, но очите му се смееха, зениците му бяха разширени, възбудени. И там, в тъмния център на всяко око, се отразяваше образът на Пей Чао Ян, който се бореше с Хан Чин. Там — удвоен, изкривен в изпъкналия мрак.

— НЕЕЕЕ! — Юан скочи на крака, стиснал юмруци; лицето му беше озъбена гримаса на болка и копнеж. — Хан! Мили Хан!

* * *

Когато Еберт се свести, жената лежеше до него мъртва; по-голямата част от главата й бе отнесена от изстрел. Сержант Одън бе коленичил над него и стреляше с автомата по гредите над тях.

Вдигна глава, но веднага я отпусна — за миг го обля вълна от мрак, придружена с остра болка. Чувстваше мека мокрота на тила си — там, където болката беше най-силна. Докосна го леко, после отново затвори очи. Можеше да е и по-зле, помисли си. Можеше и да съм мъртъв.

Одън отново стреля нагоре, след това го погледна.

— Добре ли сте, сър?

Еберт се изкашля и се насили да се усмихне.

— Нищо ми няма. Какво става?

Одън мръдна пушката си и отново насочи поглед към паяжиноподобната конструкция от греди и мертеци горе в мрака.

— Нещо там горе се раздвижи, но в момента не става кой знае какво.

Еберт се опита да фокусира поглед, но откри, че не може. Отново затвори очи — в главата му кънтеше, болката го поглъщаше. Одън продължаваше да говори:

— Тук е също като гнездо на плъхове. Много е странно обаче, сър. На тяхно място бих пускал цели кофи гранати. Бих поставил мрежа от автоматични оръжия.

— Може и да са поставили — измънка Еберт. — Може пък да не е останал никой, който да оперира с тях.

Одън го погледна загрижено.

— Сигурен ли сте, че сте добре, сър?

Еберт отвори очи.

— Главата ми… Нещо е станало с главата ми.

Одън остави автомата и внимателно повдигна главата на Еберт с една ръка, а с другата я опипа леко.

Еберт се намръщи.

— Богове…

Одън коленичи, шокиран от степента на нараняването. Замисли се за миг, после извади малък спрей от джоба на туниката си и напръска тила на Еберт. Еберт заскърца със зъби — болката беше студена, свирепа, изгаряща, — но дори и не гъкна. Одън пусна спрея и извади бинт за спешни случаи — подплатен квадрат, педя широк — от друг джоб и го прилепи към раната. След това сложи Еберт да полегне, обърна го настрани и отпусна яката на туниката му.

— Не е чак толкова зле, сър. Раната не е дълбока. Преди да успее да ви навреди сериозно, тя беше вече мъртва.

Еберт погледна Одън в очите.

— Май трябва да ти благодаря.

Одън бе вдигнал пушката си и отново се взираше в мрака отгоре. Бързо погледна надолу и поклати глава.

— Няма нужда, сър. Беше мой дълг. Както и да е, никой от нас не би оцелял дълго, ако не си помагаме.

Еберт се усмихна — простотата на онова, което бе казал Одън, странно го бе стоплила. Болката утихваше, мракът в главата му се разсейваше. Огледа се около Одън и откри, че вижда доста по-ясно.

— Къде е Шпиц?

— Мъртъв е, сър. Нападнаха ни отзад, докато пресичахме кръстовището.

— Значи сме останали само двамата.

— Да, сър — Одън още веднъж огледа тавана над главите им напред-назад и метна пушката на рамо.

— Ще се наложи да ви нося, сър. В края на коридора има шахта със стълби. Ще сме късметлии, ако намерим там, горе, някой от нашите. Чух гласове отгоре. Мъжки гласове. Мисля, че са някои от нашите.

Одън хвана Еберт под мишниците и издърпа ранения в седнало положение, после коленичи и като влагаше цялата си сила в това, метна капитана си през рамо. Той се сви там за миг, за да запази равновесие, протегна дясната си ръка и вдигна пушката си.

* * *

Ли Юан я откри в източния дворец в Сечуан, седяща сред своите прислужнички. Стаята бе голяма и просторна и от едната страна излизаше на балкон, от който стъпала водеха надолу към голямо зелено езеро. Вън денят беше слънчев, но в стаята бе сенчесто. Светлината, отразяваща се от езерото, къпеше украсения таван в постоянно променящи се шарки в сребърно и черно, а под тях всичко тънеше в мрак.

Фей Йен беше облечена в цуи и шан — грубото конопено платно бе непоръбено, както изискваше траурът първа степен за чан цуи. Пред нея се простираха три години траур — в действителност двадесет и седем месеца. Всички прислужнички, насядали около нея, бяха в прости бели дрехи, а в една бяла кръгла купа до стола с висока облегалка, на който тя седеше, вехнеше букет цветя — тяхното алено-златно великолепие бавно умираше.

Погледна го с очи, потъмнели от многодневния плач, и го извика по-близо. Изглеждаше много по-стара отпреди. Стара и изтощена. А бяха изминали само четири дни от смъртта на Хан Чин.

Поклони се ниско, изправи се и зачака тя да заговори първа.

Фей Йен се извърна бавно и прошепна нещо. Прислужничките й веднага наставаха и една по една взеха да излизат от стаята, като пътем се покланяха на Ли Юан. После той остана сам с нея.

— Защо си дошъл?

Той замълча за миг, уплашен от нея, от неочакваната враждебност в гласа й.

— Дойдох… Дойдох да те видя как си. Да видя дали си вече по-добре.

Фей Йен подсмръкна и отмести поглед. Лицето й тънеше в горчивина. След това го погледна отново, вече омекнала.

— Прости ми, Ли Юан. Лека-полека се оправям. Докторите казват, че всъщност изобщо не съм пострадала физически. Нямам нищо счупено…

Тя потръпна и отново сведе очи — в ъгълчето на окото й проблесна нова сълза. Ли Юан я гледаше и усети колко го тегли сърцето му към нея. Тя бе обичала дълбоко брат му. Сигурно толкова, колкото го бе обичал и той. Може би точно затова бе дошъл сега — да сподели с нея и тъгата, и ужасното отричане на тази любов. Но сега, тук, при нея, разбра, че му беше невъзможно да сподели какво чувства — беше му невъзможно дори да заговори за това.

За миг тя остана абсолютно неподвижна, после припряно избърса сълзата, изправи се и се приближи до него.

— Прости ми, девере мой. Трябваше да те поздравя както подобава.

Прегърна го за кратко и се отдалечи. На вратата на балкона тя спря и се облегна на една от колоните, взряна над езерото, към далечните планини.

Ли Юан я последва и застана до нея. Нито знаеше какво да каже, нито какво да направи.

Тя се обърна и го погледна. Макар и да ги деляха осем години, той не бе много по-нисък от нея. Но въпреки това тя винаги го караше да се чувства дете край нея. Само някакво си дете. Всичко, което той знаеше — всичко, което той беше, — изглеждаше съвсем незначително. Дори и той, бъдещият Танг, в нейно присъствие се чувстваше по-низше същество от нея. Да, дори и сега, когато облаци засенчваха красотата й, а очите й бяха пълни със злоба и гняв. Той преглътна и отмести очи, но продължаваше да чувства погледа й върху себе си.

— Значи ТИ ще станеш Танг.

Той я погледна — опитваше се да отгатне какво мисли, защо думите й бяха безцветни, сякаш просто изтъкваше някакъв факт. Но какво ли чувстваше? Огорчение? Ревност? Гняв, че не неин син някога щеше да стане Танг?

— Да — каза той просто. — Някой ден.

Много по-рано същия ден той стоеше там, в бащиния си кабинет, и се взираше в гигантския образ на Европа, изпълващ едната стена — същия образ, който можеше да се види и от наблюдателната площадка в плаващия дворец на 160 000 ли над Чун Куо.

Завихрен облак, приличен на числото три, закриваше доста голяма част от океана в крайната лява част на кръга. Земята под облака бе грубо оформена. На изток към Азия се простираха обширни зелени равнини. Всичко останало беше бяло — бяло със сиво-черно петно в средата и още едно сиво-черно петно леко на изток; те го караха да прилича на черепа на някакъв огромен фантастичен звяр с рога. Бялото бе Градът Европа — „леден“, в хватката на втория „ледников“ период.

Там, горе, светът изглеждаше малък, сведен до диаграма. Всичко, което виждаше, беше собственост на баща му и той царуваше над него; всички предмети, всички хора бяха негови. И все пак най-големият му син беше мъртъв и той нищо не можеше да направи. Какъв беше тогава смисълът от всичко това?

Мина край нея и излезе на балкона, застана до каменната балюстрада и се загледа надолу, в бледозелената вода — гледаше как рибите играят в дълбините. Но за пръв път не почувства връзка с тях; съзерцаването им не го успокояваше.

— Много добре понесе всичко — приближи го тя отзад. — Храбро момченце си ти.

Той я изгледа остро, огорчено — пренебрежението й го нарани; това, че бе използвала думата „момченце“, странно го опари.

— Какво знаеш ти? — сопна се той и я отблъсна. — Как смееш да предполагаш, че на мене ми е по-леко, отколкото на тебе? Как СМЕЕШ?

Заобиколи я почти разплакан — тъгата му, нестихналият му гняв го караха да изпитва желание да троши, да тъпче и да мачка всичко крехко. Да нарани някого толкова силно, колкото самият той се чувстваше наранен.

— Аз… — тя го погледна съвсем объркана — избухването му беше прогонило от нея цялото огорчение, цялата ревност. — О, Юан, мъничък Юан… Не знаех… — тя се приближи до него, притисна го здраво до себе си, започна да гали косите му, без да обръща внимание на болката, когато той се вкопчи в нея и притисна натъртените места по страните й. — О, Юан… Горкият ми малък Юан… Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Можех ли да зная, мъничък мой? Можех ли да зная?

* * *

Стълбите водеха към широка площадка, претъпкана с щайги. От нея излизаха три коридора. Двата бяха слепи, а третият водеше към нова, много по-дълга шахта със стълби. Одън отново тръгна нагоре с вдигнат автомат със свален предпазител, с пръст на спусъка, готов да стреля всеки момент. Еберт беше безмълвният товар на лявото му рамо.

Близо до върха на стълбището той забави ход и се огледа — очите му бяха на равнището на пода, дулото на автомата му дебнеше за мишени. Откритото пространство беше обширно, приличаше на пода на някакъв склад — тук-там по него имаше огромни четириъгълни бетонни бункери. Таванът беше високо горе, пресечен от кръстосващи се греди. Купчини от щайги стърчаха тук-там, а наблизо бяха паркирани електрокари. Иначе мястото изглеждаше безлюдно.

— Не ми харесва — прошепна тихо Одън на Еберт. — Всичкото това там. И после — нищо. Няма как да сме ги изтрепали всичките. Ами нашите къде са?!

— Това какво представлява?

— Нещо като склад. Огромно място. Има и някакви бункери. Изглеждат празни, но като нищо може някой да ги пази.

Еберт преглътна болезнено. Главата го болеше — висеше и в нея се бе насъбрала кръв; повръщаше му се. Гласът му беше слаб.

— Хайде да се подслоним някъде, където да ме сложиш да легна.

Одън се поколеба.

— Не зная, сър. Според мен това е капан.

Гневът за миг потисна умората на Еберт.

— Сигурно. Но май нямаме кой знае какъв избор, а? Не можем да слезем обратно. Не можем и да останем много време тук.

Одън пренебрегна острия тон на капитана си и заоглежда внимателно привидно празния склад. Нищо. Беше почти сигурен, че там няма нищо. И все пак инстинктът му подсказваше друго. Точно така би постъпил и самият той. Да удариш здраво веднъж, след това пак и пак, и пак. И после, когато врагът очаква Най-лошото, да се спотаиш. Да го накараш да си помисли, че те е победил. Да му позволиш да те доближи със съпротива. Да го привлечеш до сърцевината на своята защита. И след това…

Гласът на Еберт прокънтя в тишината:

— Богове, сержант, не стой така, направи нещо! Умирам!

Одън потръпна.

— Добре… Ще намерим подслон. Ще ви сложа някъде да легнете.

Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и се хвърли нагоре по последните няколко стъпала — очакваше всеки момент да попадне под тежък автоматичен огън или някой от големите лазери да го пререже на две, но нищо не стана. Побягна колкото му сили държат, прегъваше се и залиташе — Еберт изведнъж беше станал много тежък.

Преодоля пространството между две купчини сандъци без отличителни белези и се обърна към стълбището. Би се заклел, че за миг мярна някаква глава, точно там, откъдето току-що бе дошъл. Пое на пресекулки дъх, пусна оръжието и внимателно свали Еберт от рамото си, после го нагласи на земята.

— Трябва да намерим помощ за вас, сър. Изгубили сте много кръв.

Еберт бе затворил очи.

— Да — простена той болезнено. Гласът му се бе превърнал в шепот:

— Давай. Бързо. Ще се оправя.

Одън кимна и протегна ръка за оръжието. Поопипа, след това ръката му бавно се сви в юмрук. Инстинктът. Трябваше да се довери на инстинкта си. Вдигна ръце, изправи се и се обърна бавно с лице към човека с автомата, застанал само на няколко крачки от тях.

— Точно така, сержант. Дръжте си ръцете вдигнати и не правете никакви резки движения. Излезте сега тук, на открито.

Човекът отстъпи назад с насочено дуло, а Одън пристъпи напред. Беше висок, доста мършав хан с дълго, конско лице и с голяма уста. Беше облечен в бледозелена униформа с емблемата на „Сим Фик“ — двойната спирала — на ревера и на кепето. Емблемата на гърдите му изобразяваше мечка, нападнала ято малки копринени пеперудки, и означаваше, че е офицер пети ранг — капитан.

Щом Одън излезе на открито, се приближиха и други стражи — излязоха иззад сандъците и го обкръжиха.

— Добре — каза капитанът и даде знак на неколцина от хората си. — Бързо! Закарайте другия в лазарета. Не искаме да умре, нали така?

Очите на Одън се разшириха от изненада и той се полуизвърна — видя как те се приближиха до Еберт и внимателно го вдигнаха на носилка.

— Какво става тук? — погледна той капитана от „Сим Фик“. — На какво си играете?

Капитанът наблюдаваше как хората му отнасят Еберт, после се обърна към Одън и отпусна пушката си.

— Съжалявам, сержант, но не можехме да си позволим да рискуваме. Не исках да изгубим още хора заради недоразумение между нас — той неочаквано се усмихна. — Вече сте в безопасност. Базата е освободена. Вмешателството е отстранено.

Одън се разсмя — не вярваше на ушите си.

— Вмешателство ли? Какво искате да кажете?

Усмивката на хан-а се разля по лицето му.

— Да. Без предупреждение в инсталацията бе проникнала терористична група и я беше завзела. Разбрахме едва тази сутрин. Пристигнахме веднага щом беше възможно.

— Ама че съвпадение — Одън веднага схвана какво се бе случило и му призля. Беше станало точно както го каза на Еберт. Бяха ги натопили. Цялата работа си беше нагласена. Шарада. И само за да може „Сим Фик“ да се откачи от въжето.

— Да. Но и щастливо, нали? Ако не бяхме дошли, всички до един щяхте да сте мъртви. А сега повече от дузина от вашите успяха да се измъкнат живи.

Одън потръпна — сети се за всички онези свестни хора, които се биха редом с него. Сега бяха мъртви. Мъртви просто заради спасението на нечий копелдашки задник от горните нива.

— Ами терористите?

— Всичките са мъртви. Бяха се барикадирали в лабораториите. Боя се, че се наложи да ги отровим с газ.

— Удобно, а? — той изгледа хан-а на кръв.

Капитанът се намръщи.

— Съжалявам, но не ви разбирам, сержант. Цялата тази работа… Е, нямахме късмет, но нямаше как да не стане, нали? Самият аз изгубих в битката повече от тридесет души!

Одън се взря в него. Да — помисли си той; изпитваше погнуса от този хан с мазен език, изправен пред него. — Изгубил си тридесет „души“ — но не са ги избили терористите, това е сигурно!

* * *

В коридора отвън се чуха силни гласове и светлината на интеркома на бюрото му започна да мига настоятелно. Сорен Бердичев, глава на „Сим Фик“, погледна петимата мъже, насядали около неговото бюро, и поправи кръглите си очилца — изчисти компютърно генерираните фигури, чиито дубликати бяха прожектирани на повърхността му.

— Какво, в името на небесата…

Едва беше минало осем сутринта, а от началото на седмичната им стратегическа конференция бяха изминали вече два часа.

Човекът, който седеше от лявата му страна, се изправи, обърна се и му се поклони.

— Извинете ме, сър. Да разбера ли какъв е проблемът?

Бердичев сложи ръка върху бутона „отказ“ на интеркома и погледна своя старши заместник. Заговори — студено, строго:

— Благодаря, Пол. Моля те, направи го. Ако е член на личния състав, уволни го веднага. Няма да толерираме подобно поведение в нашия офис.

Муър отново се поклони и тръгна да изпълнява нареждането. Но едва бе прекосил стаята наполовина, когато вратата се отвори с трясък.

Толонен застана на вратата — висок, посивял; очите му горяха от гняв, цялата му осанка излъчваше презрение. Беше в пълна бойна униформа — шлемът висеше на врата му, на кръста му имаше закопчан лек автомат в кобур, сякаш идваше направо от бойното поле. Зад него стояха с наведени глави неколцина членове на персонала на Бердичев, засрамени, че не са успели да предотвратят нахлуването му.

Бердичев стана умишлено бавно, здраво овладял собственото си негодувание.

— Генерал Толонен… Надявам се да имате основателна причина да нахлувате при мене по този начин.

Толонен не обърна никакво внимание на забележката му. Огледа стаята и влезе; мина покрай Муър, без да го погледне, и тръгна право към Бердичев. Промъкна се между двама от седящите мъже, надвеси се над бюрото и тресна с юмрук по него.

— Прекрасно знаеш защо съм тук, стенен гущер такъв!

Бердичев седна спокойно и събра длани.

— Има още много да се желае от маниерите ви, генерале. Ако бяхте проявили обичайната любезност да се обадите на моята секретарка, щях да ви определя среща днес следобед. Но сега… Е, бъдете сигурен, че ще докладвам за поведението ви в Комитета по въпросите на охраната към Камарата. Това е частен офис, генерале, и дори вие не можете да влизате тук без разрешение.

Толонен ядосано изпъна рамене, извади заповедта от джоба на туниката си и я хвърли на бюрото пред Бердичев.

— А сега обясни! Или ще дойда и ще изкарам проклетата истина от тебе, дори и ако се наложи да те удуша!

Бердичев вдигна малкия, приличен на карта документ, разгледа го и го хвърли обратно на масата пред Толонен.

— Значи, наистина имате право да бъдете тук. Но легалността не извинява лошото ви държание, генерале. Оплакването ми продължава да важи. Поведението ви е възмутително. Обидихте ме и открито ме заплашихте пред свидетели. Аз…

Толонен го сряза — наведе се над масата и изрева:

— Хсин фа цаи! Какво разбираш от маниери ти, хсияо джен такъв!

Бердичев за първи път настръхна. Обидата го бе засегнала, но вътрешно чувстваше и леко удовлетворение. Тактиката му бе нервирала генерала. Фактът, че се бе изпуснал на мандарин, разкриваше колко е разклатено емоционалното му равновесие.

Той се наведе напред, без да трепне, и срещна погледа на генерала.

— Щом като сте тук, най-добре ми кажете какво точно искате от мене. Аз съм зает човек — парвеню или не, човече или не. Аз си имам империя и я управлявам… — ако ме извините за израза.

Толонен се взира още миг в него с кръвнишки поглед, после отново изпъчи гърди.

— Освободи тези хора. Трябва да говоря с тебе насаме.

Бердичев погледна най-близкия до него мъж и кимна леко. Бавно и неохотно те започнаха да напускат стаята. Старшият му заместник Муър обаче остана на мястото си, вперил загрижен поглед в своя началник. Едва след като се приготви да тръгне, Бердичев го погледна.

— Пол… Моля те, остани. Бих искал и свидетел да присъства на казаното тук.

— Казах… — започна Толонен, ала Бердичев го прекъсна:

— Уверявам ви, генерале, че няма да кажа и дума, ако не присъства свидетел. Виждате ли, в тази стая няма нито камери, нито магнетофони. Много от казаното тук има секретен характер. Неща, които не бихме искали да стигнат до ушите на конкуренцията. Разбирате ли ме, генерале? Освен това вие ме заплашихте. Как иначе да се чувствам в безопасност, да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат нарушени, освен ако не присъства някой от моите хора?

Толонен подсмръкна презрително.

— Права! Чудесно го каза — ти, който толкова малко уважаваш правата на другите!

Бердичев изцъка и сведе поглед.

— Отново ме обиждате, генерале. Може ли да ви попитам защо? Какво съм направил, че да ви накарам да ме обиждате по този начин?

— Знаеш много добре, да му се не види, какво си направил! И тия актьорски номера този път няма да ти спасят задника! Оплел си се до ушите, ши Бердичев! Говоря за убийството на Ли Хан Чин, а не за някакви си там маниери. Две от твоите инсталации се пряко замесени. А това означава, че ти си виновен. Ти, лично!

Бердичев свали очилата си и избърса стъклата, после погледна генерала.

— Предполагам, че имате предвид работата в Хамърфест.

Толонен се засмя, смаян от безочливостта му.

— Работата в Хамерфест… Да. Имам предвид твоето двуличие!

Бердичев се намръщи и се обърна към Муър:

— Моето двуличие? — Той погледна генерала и поклати тъжно глава. — И отново не ви разбирам, генерале. Не бях ли напълно открит с вас? Не ви ли дадох копия от всички документи, свързани и с инсталацията в Пунто Наталес, и с базата в Хамърфест? Да, наистина, ако не бяха моите хора, терористите биха погубили всичките ви войници, сред тях — и сина на Клаус Еберт…

— Терористи! Продължавате с вашите глупости! Знаеш прекалено добре, че никакви терористи не е имало!

— Можете ли да го докажете, генерале?

Толонен снижи глас:

— Няма нужда да го доказвам! Знам! Знам го тук — той се потупа по сърцето — и тук! — потупа се и по главата.

— И какво означава това? — Бердичев се приведе напред. Мършавото му лице се втвърди, очилцата му проблеснаха на светлината. — Отправяте сериозни обвинения, генерале, и аз се надявам, че можете да ги подкрепите. Съжалявам за случилото се в Хамерфест, НО АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО.

Толонен поклати глава.

— Точно тук грешиш, Бердичев. Извършваните и в двете станции изследвания са били незаконни и са директно свързани с убийството на Хан Чин. Тези изследвания са извършвани от името на „Сим Фик“, в сгради, наети от „Сим Фик“, и дори субсидирани от „Сим Фик“. Като глава на „Сим Фик“ ти си пряко отговорен.

— Не съм съгласен. Някои проекти, извършвани от наше име, може и да са били незаконни, както казвате. Може — макар че би трябвало да се намери някакво убедително доказателство — и да са свързани със злощастната смърт на Ли Хан Чин. Но това, че нещо е било извършено от името на нашата компания, не означава, че ние сме знаели за него, нито че сме го одобрили. Както знаете, генерале, веднага щом разбрах какво става, наредих да се оказва пълно съдействие на силите на охраната и дори заповядах собствените ми охранителни отряди да ви помогнат.

За миг Толонен остана мълчалив; лицето му изразяваше студен гняв.

— Искаш да ти повярвам, че изобщо не си знаел какво става?!

— Нека бъда искрен с вас, генерале — всъщност изобщо не ми пука в какво вярвате ВИЕ. Интересува ме само истината — той посочи голяма схема на дясната стена. — Видяхте ли това, генерале? Това е схема на моята организация. Структурата й, ако така повече ви харесва. Виждате как тя се разделя и подразделя. Как определени части от организацията имат определена степен на автономност. Как други пък са погребани под дълга верига субструктури. Една компания като „Сим Фик“ е много сложно устроена. Това е жива и функционираща общност, развиваща се през цялото време.

— Е, и?

Бердичев скръсти ръце и отново се облегна назад.

— Колко души командвате вие, генерале? Половин милион? Един милион?

Толонен изпъчи рамене.

— Командвам четири Знамена. Общо два милиона души.

— Разбирам — той се обърна към старшия си помощник. — Пол… Колко са нашите работници в Африка?

— Четиристотин и осемдесет хиляди.

— А в Северна Америка?

— Седемстотин и четиридесет хиляди.

— А в Азия?

— Един милион и двеста хиляди.

Бердичев погледна генерала.

— Това е една трета от всичките ни работници, а основната част от работата ние развиваме тук, в Града Европа. Така че виждате, генерале, моята „войска“ е три пъти по-голяма от вашата. Позволете ми сега да ви задам един въпрос. Знаете ли какво прави всеки един от вашите хора в даден момент?

Толонен изфуча.

— Но това е абсурдно! Разбира се, че не знам!

Бердичев се усмихна студено.

— А очаквате от мене да знам какво правят през цялото време всички мои мениджъри! Очаквате АЗ да отговарям за техните действия! А по същата логика вие не сте ли отговорен за действията на Де Вор? За неговото предателство?

Толонен не отговори, просто се взря в Бердичев с неприкрита омраза.

— Е? — попита след малко Бердичев. — Свършихте ли?

Толонен поклати глава; след споменаването на Де Вор държанието му изцяло се бе променило. Сега бе по-студен, по-далечен.

— Имам да ви казвам само още едно нещо, ши Бердичев. Твърдите, че не вие сте отговорен. Така казвате вие. Щом е така, вие ще откриете КОЙ е отговорен за това. И сам ще ми доставите главите им, разбрахте ли? Давам ви три дни.

— Три дни! — Бердичев се наведе напред. — Кой ви дава право…

Толонен се приближи до вратата, обърна се и погледна Бердичев.

— Три дни. И ако не го направите, сам ще дойда за вас!

Щом си тръгна, Бердичев се наведе напред и натисна бутон на интеркома.

— Чули?

Обади се глас:

— Всичко чух. Сега проверяваме, но май и шестте камери са снимали чудесно. След час ще ви доставим редактирания запис.

— Добре! — прекъсна връзката и погледна Муър. — Е, Пол?

Муър все още стоеше до вратата.

— Много се изсили, Сорен. Той е опасен човек. Трябва да си по-предпазлив с него.

Бердичев се разсмя.

— Кой, Толонен? Хм, че той е просто дърт импотентен глупак! И собствения си задник не може да избърше без разрешението на Танга, а Ли Шай Тун и след хиляда години не би му дал правото да действа срещу нас — не и докато не се сдобие със сигурно доказателство. Не, достатъчно направихме, Пол. Това преди малко си бяха чисти глупости и дрънканици. Не се страхувай! Толонен няма нищо да направи, освен ако неговият Танг не му е разрешил!

* * *

Три часа по-късно се състоя и аудиенцията на Толонен при Танга. Шепърд, съветникът на Танга, бе пристигнал там малко по-рано и бе осведомил Ли Шай Тун за всичко свързано със случая. Веднага щом пристигна Толонен, те се захванаха с по-важни работи.

Тангът седеше там на трон, поставен в подножието на платформата, облечен в просто непоръбено ленено платно — траурна дреха, скромна и строга, стоварила хиляди грижи върху главата му. От убийството на сина му насам не беше напускал Имперския дворец, нито пък бе сложил нещо в уста. На шията му бе пришито голямо квадратно парче бял плат, а в лявата си длан стискаше бамбукова тояжка. И двете символизираха неговата скръб.

В обширната Тронна зала с висок таван нямаше никой друг освен тях тримата — гласът на Танга отекваше в стените.

— Е, Кнут? Какво предлагаш?

Генералът се поклони и обрисува своя план — настояваше в полза на превантивния удар. Война, но ограничена, с атакуване на специфични мишени. Бързо възмездие, после — преди всичко — мир.

Ли Шай Тун го изслуша, след това сякаш се вгледа дълбоко в себе си.

— Изгубих най-ценното за всеки човек — обади се той най-накрая и ги изгледа поред. — Изгубих най-големия си син. С това не мога да се примиря. Нито пък бих могъл да обикна враговете си. И наистина, когато се вгледам в сърцето си, откривам там единствено омраза. Люта омраза — той изпусна дълга въздишка и прикова очи в Толонен. — Бих ги избил като животни, ако с това щеше да свърши всичко, Кнут. Но няма да е така. Ще има война, както казваш ти, но не такава, каквато си я представяш. Това ще бъде мръсна, тайна, братоубийствена война и изходът от нея няма да е никак добър за нас.

Той се усмихна тъжно на генерала и отмести поглед — нещастието в тъмните му очи бе толкова красноречиво, че Толонен усети, че и неговите очи се замъгляват в отговор.

— Според мене, добри ми генерале, този път ти грешиш. Не вярвам, че бихме могли да водим ограничена война. Наистина, Седмината го знаят доста отдавна. Такъв сблъсък няма как да не се разпростре. Ще се разпростира, докато Фамилиите се изправят лице в лице с пълната мощ на Ония Отгоре, защото за тях това ще е предизвикателство, атака срещу правата им, срещу самото им съществуване като класа.

Толонен сведе очи — спомни си погледа на Леман и безочливата наглост на Бердичев — и сви рамене.

— И после какво, чие хсия? — възрази той остро, почти войнствено. — Нищо ли да не предприемаме? Несъмнено, нещата не са чак толкова зле.

Ли Шай Тун рязко вдигна ръка, за да го накара да млъкне. За пръв път, откакто познаваше генерала — вече повече от четиридесет години, — си го позволяваше. Преди да сведе глава, Толонен за момент се взря в него с оцъклен поглед.

Тангът погледна тояжката в ръката си. Това беше самият символ на зависимостта — така мъката изсушаваше човека. И все пак истината бе друга. Страданието каляваше човека, правеше го по-силен. Погледна отново генерала — разбираше гнева му, желанието му да отвърне с удар на онези, които го бяха ранили.

— Да, Кнут, да не се прави нищо наистина е лошо. Но да се действа прибързано е още по-зле. Трябва да изглеждаме слаби. Трябва да се огъваме с вятъра; да се привеждаме накъдето вилнее бурята и да чакаме да мине време. В момента трябва да изберем курс на вувей.

Вувей. Не-действие. Това бе стара даоистка идея. Вувей означаваше да поддържаш хармония с развитието на нещата — без да правиш нищо срещу това развитие.

Последва миг на напрегнато мълчание, после Толонен поклати глава почти гневно.

— Мога ли да ви кажа какво чувствам, чие хсия? — официалността на генералския тон казваше твърде много неща. За пръв път двамата мъже бяха толкова близо до кавгата.

Тангът се взря за момент в генерала и отмести очи.

— Прави каквото трябва.

Толонен се поклони ниско и изопна рамене.

— Само това. Не си прав, Ли Шай Тун. Екзекутирай ме, задето ти го казвам, но ме изслушай. Не си прав. Знам го. Не е време за вувей. Нито пък е време да бъдем безстрастни и с хладни умове. Сега трябва да сме като тигри. Трябва да извадим нокти, да оголим зъби и да нападаме! Или ще е така, или живи ще ни изядат.

Тангът се замисли за миг, после се наведе напред.

— Говориш също като Хан Чин — в гласа му се смесваха по равно радостно учудване и горчивина. — И той не би възразил срещу войната. „Те ме убиха, татко — би казал той. — Сега ти трябва да ги убиеш“ — той потръпна и отмести поглед с внезапно отвлечено изражение. — Добре, Кнут. Дълго и упорито мислех върху това. Но съветите на Хан винаги са били твърде прибързани. Той мислеше със сърцето си. Но сега трябва да мисля за другия си син. НА НЕГО трябва да дам живот, стабилност, бъдеще. Ако започнем война, той ще умре. Абсолютно сигурен съм в това. Ще намерят начин също както намериха начин да се доберат до Хан Чин. И в края на краищата ще унищожат Фамилиите.

Ли Шай Тун се обърна към Шепърд, който през цялото това време мълчеше.

— Правя го в името на живота. Ти разбираш, нали, Хал?

Шепърд се усмихна тъжно.

— Разбирам, Шай Тун.

— Ами Седмината? — Толонен стоеше вдървен, в стойка „мирно“, цял трепереше от мъката, която изпитваше. — Няма ли да им кажеш какво чувстваш в сърцето си? Няма ли да ги склониш за вувей?

Тангът отново се обърна към генерала:

— Седмината сами ще вземат решение. Но да, аз ще ги склоня за вувей. За доброто на всички.

— А какво каза Ли Юан?

Въпросът на Толонен бе неочакван, почти нахален, но Ли Шай Тун го пропусна покрай ушите си. Сведе поглед — спомни си разговора със сина си по-рано същия ден. „Правя го заради тебе — беше му казал той. — Разбираш смисъла, нали, Юан?“

Но Ли Юан се бе поколебал и Тангът бе видял по очите му как се борят в него чувствата и дългът пред баща му.

— Ли Юан се съгласи с мене. Както си знаех.

Прочете изненадата в очите на генерала; след това забеляза колко вдървено беше застанал той в очакване да го освободят.

— Съжалявам, че не сме на едно мнение по въпроса, Кнут. Бих искал да не е така. Въпреки това ти благодаря, задето говори с мене открито. Ако това те успокои, ще изложа възгледите ти пред Съвета.

Толонен вдигна изненадано поглед, после се поклони.

— За което съм ви дълбоко благодарен, чие хсия.

— Добре. Тогава няма да те задържам.

След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун дълго седя, потънал в мисли. След всичко, което Толонен бе казал убедеността на генерала го бе потресла. Не беше го очаквал. Когато най-накрая се обърна към Шепърд, тъмните му очи бяха потънали в болка, а на лицето му се беше изписала тревога.

— Е, Хал… Какво мислиш?

— Кнут го приема лично. И поради това преценката му е замъглена. Ти не бъркаш. Макар сърцето ти да кърви, помниш, че си Танг. А един Танг трябва да вижда нещата ясно. Макар и да дължим на мъртвите най-дълбока почит, трябва да посветим енергията си на живите. Мислите ти са здрави, Ли Шай Тун. Това е и ще бъде най-важната ти мисъл, за каквото и да ридае сърцето ти.

Ли Шай Тун, старши член на Съвета на Седмината и управник на Град Европа, се изправи и обърна гръб на съветника си; в ъгълчето на окото му, зачервено от кръвоизлив, проблесна сълза.

— Тогава — вувей.

* * *

Момиченцето се извърна рязко — движенията й бяха плавни като на балерина. Лявата й ръка се спусна надолу в дъга и сграбчи нападателя отстрани. В същия миг изхвърли десния си крак, стъпалото й се изопна, удари нападателя и изби оръжието от ръката му. Движението бе съвършено и мъжът, висок почти два пъти колкото нея, залитна назад. Тя за миг се намери върху него, а от устните й се откъсна пронизителен боен вик.

— Задръж!

Тя застина, дишайки тежко, и извърна глава към инструктора си. Бавно се отпусна и отстъпи от просналия се на земята нападател.

— Отлично. Този път точно навреме, Джелка. Без никакви колебания!

Инструкторът й, същински великан на средна възраст, когото тя познаваше само като Сиян, се приближи към нея и я потупа по рамото. На пода, близо до нея, нападателят — професионален боец, поканен само за тазсутрешната тренировка — се изправи бавно и се поотупа, после й се поклони. Явно беше изненадан, че го е победило дребосъче, при това момиче, но Сиян му махна с ръка да си върви, без дори да го погледне.

Сиян се отдалечи от детето и го заобиколи. Тя се обърна — беше нащрек, знаеше колко много обича той да погажда номера. Но преди да успее да отбие ръката му, той залепи червена лепенка върху предпазната и дреха там, където се намираше сърцето. Щом понечи да измъкне ръката си, тя я хвана, ала беше твърде късно.

— Убих те! — каза той.

Напуши я смях, но не посмя да се засмее. Знаеше колко сериозно е всичко това.

— Уби ме — сериозно кимна тя.

Имаше игри и игри. Тази беше от онези на живот и смърт. Знаеше, че трябва да я научи добре. Със собствените си очи бе видяла какво можеше да й струва другото. Горкият Хан Чин. Дни наред беше плакала за него.

В дъното на залата за тренировки вратата се отвори и влезе баща й. Беше облечен в пълна униформа, но в чистобял, неопетнен цвят — от ботушите до фуражката. Бяло. Траурният цвят на хан.

Генералът се приближи към тях. Сиян направи дълбок поклон и се отдалечи. Джелка, все още задъхана от усилието, се усмихна и се втурна да прегърне баща си. Той се наведе и я целуна.

— Добре беше — каза той. — Много си напреднала, откакто те гледах за последен път.

Беше произнесъл тези думи с яростна гордост — хвана ръката й и я стисна. В подобни моменти усещаше странна смесица от емоции — любов и одобрение, радост и лекота, горчиво ужилване на спомена. След три месеца щеше да е седмият й рожден ден и с всеки изминал ден тя сякаш заприличваше все повече на мъртвата си майка.

— Кога ще се върнеш? — тя го погледна; очите й бяха в същия леденосин цвят, от който ти спира дъхът — същите като на майка й.

— След ден-два. Имам да довърша някои работи след погребението.

Тя кимна — беше свикнала със загадъчното споменаване на „работата“. После продължи по-замислено:

— Какво ще прави Ли Шай Тун, тате?

Когато й отговори, не успя да скрие огорчението от лицето си.

— Нищо — каза той. — Нищо няма да прави — и щом го каза, си представи какво ли би направил той, ако погребението беше на Джелка; смъртта й през очите на другите; тялото й, лежащо там, в ковчега, младо като пролетта, ала студено като зимата.

Ако беше ти, мое цвете, цялото Чун Куо щях да разруша, но щях да ги хвана.

Но дали това не беше негов недостатък? Толкова неестествени ли бяха чувствата му? Или недостатъкът бе у Ли Шай Тун, който поставяше политическата необходимост пред чувствата си? Да искаш да унищожиш онези, които са причинили болка на близките ти — толкова грешно ли беше това наистина? Дали това, че иска отмъщение, го правеше по-непълноценен като човек?

Толонен потръпна — мисълта, че могат да убият и скъпата му Джелка, го изпълни със странно предчувствие. После осъзна, че дъщеря му го гледа, и постави ръце на раменете й. Дланите му бяха толкова огромни; костите й — толкова дребни, толкова крехки под пръстите му.

— Трябва да тръгвам — каза той просто и коленичи да я прегърне.

— Пази се — усмихна му се тя.

Той й се усмихна в отговор, но стомахът му се сви при тези й думи. Точно това винаги казваше и майка й.

* * *

От запад, от високите плата на Тибет, духаше студен вятър, пееше в короната на райското дърво и браздеше повърхността на продълговатото езеро. Ли Шай Тун стоеше сам под дървото с тояжка в ръка; непокритата му глава беше сведена, старото му, ала красиво лице бе покрито с бръчките на тъгата. До краката му, вкопана в черната земя, беше Плочата на рода — огромен правоъгълник от бледорозов камък, на който бяха изрязани символите на предците му. Повече от половината камък — на един човешки бой разстояние от мястото, където стоеше той — беше мраморно гладък, недокоснат от длетото на гробаря. Също като бъдещето — помисли си той, взрян в името на Хан Чин, прясно врязано в камъка. Бъдещето… белотата, върху която се изписват ВСИЧКИТЕ ни смърти.

Вдигна очи. Това беше малко и уединено място, оградено с древни стени. В южния му край — проста дървена порта извеждаше към Северния дворец. Скоро щяха да дойдат с ковчега.

Заговори — гласът му беше изпълнен с ужасна болка; така приличаше на писъка на вятъра в клоните отгоре.

— О, Хан… О, милото ми малко момченце, любимото ми момченце…

Залитна, после изскърца със зъби при внезапно връхлетелия го спомен за майката на Хан, неговата първа съпруга Лин Юа — представи си я как е седнала на слънце в края на източната овощна градина, до езерото, одеждите й са разпрострени край нея, а Хан, тогава още бебе, пълзи съсредоточено наоколо.

Върни това — замоли се той и затвори очи от болка. — Куан Йин, сладка богиньо на милостта, върни ми това! — Но отговор нямаше. Те бяха мъртви. И двамата бяха мъртви. И този ден нямаше да се върне. Освен в паметта му.

Потръпна. Беше непоносимо. Непоносимо…

Ли Шай Тун придърпа мантията си и бавно тръгна обратно по тревата, облягайки се тежко на тоягата; сърцето беше студен черен камък в гърдите му.

Чакаха го в двора отвъд стената — всички, които бе помолил да дойдат. Синовете на Небесата и техните синове, доверените му хора, синът му, жената на мъртвия му син и, най-накрая, неговите дъщери.

Всички са тук — помисли си той. — Всички освен Хан Чин, когото обичах най-много.

Поздравиха го сдържано — без да крият любовта си, споделената си скръб; след това се обърнаха и зачакаха да донесат ковчега.

Той се носеше от тридесет души — с наведени бръснати глави; белите им дълги одежди плющяха на вятъра. Следваха ги четирима служители в оранжеви роби, а зад тях две момченца носеха сандъче, в което бяха поставени мънички камбанка и чукче.

Хан лежеше в широк ковчег от розово дърво, облечен в сватбените си дрехи. Красивата му тъмна коса беше сресана и сплетена, лицето му беше така гримирано, че сякаш цъфтеше от здраве. Около него бяха постлани богати кожи, а на шията му бяха окачени сватбените дарове от скъпоценни камъни и злато и парче карминен плат, извезано със сватбените символи — дракон и феникс.

В подножието на ковчега беше постлана ивица бял памучен плат с ширина девет чи — собственият символичен траур на Хан Чин за баща му; традицията повеляваше синът, преди да облекат траурни одежди за самия него, винаги да носи траур за бащата.

Ли Юан, застанал до баща си, затаи дъх. За първи път виждаше брат си след неговата смърт и за кратък миг му се стори, че не е мъртъв, а само спи. Гледаше с отворена уста как се изнизва процесията. Сякаш изтръгваха сърцето му. Милостиви богове — помисли си той. — Мили Хан, как можаха да те убият? Как можаха да те погребат в земята?

Онемял, той тръгна зад мълчаливото шествие — смътно усещаше само присъствието на баща си до себе си и това на великите господари на Чун Куо, вървящи зад него с непокрити глави, облечени в прости дрехи без никаква украса. Представи си как протяга ръка да извади бяло цветче от косата на брат си — чистобелите венчелистчета на гарвановочерния фон.

В далечния край на продълговатото езеро процесията спря. Гробницата беше отворена, голямата каменна врата бе дръпната встрани. Зад нея стъпала водеха надолу, в студената земя.

Повечето от носачите отстъпиха встрани и оставиха само четиримата най-яки да носят ковчега надолу по стълбите. Те бавно се заспускаха, последвани от служителите и двете момченца.

Баща му се обърна към него:

— Ела, синко. Трябва да положим брат ти да почива.

Ли Юан се дръпна назад — за един ужасен миг го завладя страхът от онова място долу, под земята. После вдигна очи към очите на баща си, видя, че в лицето му се отразява неговият собствен страх, и намери сили да се поклони и да му отвърне:

— Готов съм, татко.

Слязоха долу сред светлината на свещите и сенките. Носачите се бяха отстранили и бяха коленичили от двете страни, долепили чела о земята. Хан лежеше върху издигнатата каменна маса в средата на гробницата с глава на юг и крака на север. Служителите застанаха до главата му, свели глави в очакване на Танга, а двете момченца коленичиха при краката му — едното държеше пред себе си камбанката, а другото — чукчето.

Ли Юан за миг се спря в подножието на стъпалата, смаян от размерите на гробницата. Таванът беше много висок, поддържан от високи, стройни колони, вкопани в отъпкания пръстен под. Великолепни скулптури, покрити с глазурата сан-цай в жълто, кафяво и зелено, бяха подредени в ниши покрай стените, а в събраните им шепи горяха свещи. Зад тях бяха гробниците на предните му — в камъка бяха врязани огромни йероглифи, изписващи името и ранга на всеки. Върху четири от тях беше изрязан и още един символ — уайуи лун. Те бяха Тангове. Баща му беше петият Танг от рода Ли. Той, когато му дойдеше времето, щеше да стане шестият.

От едната страна имаше малка масичка. Върху нея бяха положени ритуалните предмети. Погледна отново баща си, после се приближи до масата и застана до нея в очакване на ритуала.

Камбанката прокънтя в тишината, чистият й тънък звън сякаш идваше от самите небеса. Щом заглъхна, служителите започнаха литаниите.

Той стоеше там и наблюдаваше трепкането на сенките върху камъка, слушаше отекващите думи на древния език и усети, че се отделя от себе си.

Човек има две души, пееха служителите. Животинската душа — по, — която възниква в момента на зачатието, и хун — духовната душа, която възниква едва в момента на раждането. В живота двете са смесени, но при смъртта съдбата им е различна. По остава долу и живее в гробницата, а хун, по-висшата душа, се издига в небесата.

Служителите млъкнаха. Звънна камбанката — тънко и чисто в тишината. Ли Юан взе първия ритуален предмет от масичката и го отнесе на баща си. Това беше пи — символът на Небесата — голям диск от зелен нефрит с дупка по средата. Той беше ин — положително, светлина, мъжко. Служителите вдигнаха трупа, Ли Шай Тун го постави под гърба на Хан, отстъпи и те отново го положиха.

Камбанката отново звънна. Ли Юан се върна при масичката и донесе втория предмет. Това беше цун — куха квадратна нефритова тръба, символизираща Земята. Тя беше ян — отрицателно, мрак, женско. Гледаше как баща му го поставя върху корема на мъртвия му брат.

Всеки път, когато камбанката звъннеше, той вземаше от масичката по един предмет и го отнасяше на баща си. Първо хуан, символа на зимата и севера — полу-пи от черен нефрит, който баща му постави при нозете на Хан. После чан, символа на лятото и юга — тясна заострена плочка от червен нефрит, поставена над главата на Хан. Последва куей — символа на изтока и пролетта — широка плочка от зелен нефрит, два пъти по-голяма от чан, поставена до лявата ръка на Хан. Най-накрая Ли Юан донесе ху — бял нефритов тигър, символ на запада и есента. Гледаше как баща му го остави до дясната ръка на мъртвия му брат, после коленичи до него, а камбанката звънна — веднъж, дваж, триж.

Литаниите отново започнаха. Свещените символи около тялото го предпазваха. Нефритът, сам по себе си неразрушим, щеше да предпази тялото от гниене. Така по, животинската душа, щеше да бъде спасена.

Коленичил, Ли Юан почувства страхопочитание пред достойнството на ритуала. Но означаваше ли той нещо? Любимият му брат Хан беше мъртъв и нищо — нито на небето, нито на земята — не можеше да го върне. Тялото щеше да изгние, без значение дали има около него нефрит или не. А душите…?! Щом литаниите свършиха, той се облегна назад на пети и се огледа, огледа камъка, земята и осветените от свещите фигури на смъртта. Нищо не се връщаше оттам, за да разкаже — кой знаеше дали душите наистина съществуват?

Отвън той отново се изправи, замаян от всичко това. Хладният вятър дърпаше косите му, следобедната светлина режеше очите му след трепкащите сенки в гробницата. Един по един Танговете се приближаваха, за да изразят уважението си към баща му и още веднъж да поднесат съболезнованията си — и най-незначителният от тях притежаваше по-голяма власт и богатство от всеки Танг от династиите Сун или Чан. Уан Хсиен — едър кръглолик мъж, Танг на Африка. Ху Ти, строен мъж на около четиридесет — четиридесет и пет години, Танг на Южна Америка. Уей Фен, най-близкият приятел на баща му сред равните нему, Танг на Източна Азия — сякаш вечната му усмивка този път я нямаше. Чу Ху Уей, висок и странен мъж, Танг на Австралиите. У Ши, Танг на Северна Америка — едър мъж с телосложение на борец — широките му рамене се сгърбиха, когато прегърна бащата на Ли Юан. И най-накрая — Цу Тияо, Танг на Западна Азия, старец, подпрял се на ръката на сина си.

— Трябваше да останеш вътре — прегърна го Ли Шай Тун и го целуна по бузите. — Този вятър е вреден за тебе, Цу Тияо. Мислех, че тези стени ще го спрат.

Цу Тияо протегна ръка и го стисна за рамото. Изглеждаше крехък, ала хватката му, също както и гласът му, беше силна.

— Високите стени не могат да спрат студения вятър да духа, нали, стари приятелю? Знам какво е да загубиш син. Нищо не би ме спряло да изразя почитта си към Ли Хан Чин.

Ли Шай Тун се наведе с мрачно лице.

— Вярно е, Цу Тияо — той се обърна към сина му: — Цу Ма, благодаря ти, че дойде. Щеше ми се да се срещнем при по-щастливи обстоятелства.

Цу Ма се поклони. Той беше силен, красив мъж на 28 — 29 години, който доскоро бе водил своенравен, разпуснат живот. Но след като баща му се беше разболял, той бе принуден да се промени. Носеше се мълва, че Цу Тияо го гласи за регент, но сега за първи път се появяваше публично до баща си.

— И аз съжалявам, че се срещаме така, чие хсия. Може би ще ми позволите да ви посетя, когато се поуталожи всичко?

След това почитта си изразиха чичовците на Ли Юан — Ли Юн-Ти, Ли Фен Чиян и Ли Чи Чун. Съветници на Ли Шай Тун, те имаха с баща му същите отношения, в каквито някога бе той със СВОЯ брат. Но сега бе различно. Защото Хан Чин бе мъртъв и сега той, Ли Юан, беше предопределен да стане Танг.

Бе отбелязал внезапната промяна в тях. Очите, които някога го подминаваха, сега променяха посоката си и го забелязваха; сякаш смъртта на брат му го бе овеществила. Сега непознати му се кланяха и умилкваха. Забеляза колко раболепни бяха станали; как страхът бе изместил хладната им вежливост.

Да, виждаше го дори сега — страха зад усмивките.

По странен, горчив начин това го забавляваше. Старци, които ги е страх от момченце, което няма и девет години.

Щях ли — запита се той — да израсна такъв като тях: истинската ми форма — изкривена от страха и завистта? Може би. Но сега никога нямаше да го разбере.

И другите се приближиха и застанаха пред тях. Фей Йен и баща й — старецът бе почти толкова съкрушен, колкото и дъщеря му; сериозните му мили очи бяха обкръжени от тъмни кръгове. После втората съпруга на баща му и трите й дъщери — и четирите бяха съвсем чужди на Ли Юан.

Последни бяха хората на баща му — Хал Шепърд и генералът.

— Лош ден, приятелю — каза Шепърд. Прегърна Танга, след това отстъпи назад и се огледа. — Надявах се да не видя това място, докато съм жив.

— Нито пък аз — обади се Толонен. За миг се взря отвъд, в далечните планини на Та Па Шан. И щом погледът му се върна върху гробницата, сякаш НЕГОВИЯТ син лежеше там, под земята — такава болка и любов имаше изписана в очите му.

Толонен се взира още миг в гробницата, после отново погледна Танга.

— Трябва да действаме, чие хсия. Такава горчилка е непоносима.

— Не, Кнут. Не си прав. Трябва и можем да я понесем. Трябва да намерим сили да я понесем.

— Съветът взе ли решение?

— Да. Преди един час.

Генералът сведе глава. Разочарованието му беше явно.

— Значи — вувей?

— Да — тихо отвърна Тангът. — Вувей. За доброто на всички ни.

* * *

Камарата провеждаше заседание. Говорителят Закар от катедрата държеше реч за финансирането на експанзията, когато огромните двойни врати в дъното на залата се отвориха с трясък. Закар се стресна и се обърна.

— Генерал Толонен! Какво искате да кажете с това?

След това Закар забеляза и въоръжените стражи, които нахлуха след генерала, и млъкна. Охраната на Камарата беше разбита. Това бяха личните елитни гвардейци на генерала. Те се подредиха покрай горното равнище на стените на залата — тъпите дула на дългите им оръжия сочеха надолу, към сърцето на събранието.

Генералът не обърна никакво внимание на бурята от протести. Придвижи се бързо и целенасочено към банката, на която седяха старшите представители, и тръгна право към низшия секретар Леман.

Леман крещеше и протестираше — буйно като всички останали.

Толонен се спря за миг пред него — сякаш за да се увери, че точно за него е дошъл, после протегна ръка през банката, сграбчи Леман за раменете и го дръпна напред.

Последва миг на шокираща тишина, след това ревът стана още по-яростен. Толонен дръпна Леман и го събори върху банката, хвана го за косата и го мяташе насам-натам, все едно че се разправяше с най-долния боклук от Глината. Лицето на Леман беше изкривено от болка и гняв, той се мъчеше да се освободи, но хватката на генерала беше здрава. Толонен го издърпа на пътеката между пейките на Висшия съвет и местата на Общото събрание, после рязко спря и дръпна Леман нагоре. Леман си пое дъх, но преди да успее да направи нещо, Толонен го обърна и рязко издърпа ръцете му зад гърба. Генералът беше извадил церемониалната си кама и я опря в гърлото на Леман.

Стоеше там и ги чакаше да утихнат; зъбеше се на всеки, който дръзнеше да припари по-близо. Над него, обкръжили залата, хората му чакаха търпеливо с прицелени лазерни пушки.

Наложи се да изчака само една-две секунди. Залата застина в смъртна неподвижност, напрежението бе почти осезаемо. Толонен леко дръпна Леман за ръкава, за да му подскаже да си мълчи; върхът на камата се бе забил в кожата на секретаря и там блестеше малка капчица кръв.

— Дошъл съм да въдворя справедливост — Толонен се огледа дръзко, търсейки в тълпата онези лица, за които знаеше, че са най-заинтересовани, най-уплашени в този момент. Не им е и хрумвало, че ще дойда тук за тях. Мисълта почти го накара да се усмихне, но моментът не беше подходящ за усмивки. Лицето му си оставаше мрачно и решително. Сега нищо не можеше да го спре.

Приглушено мърморене посрещна думите му, а също и няколко крясъка от дъното на залата. Беше събудил гнездо на стършели и Ли Шай Тун щеше да побеснее. Но в момента това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен едно: беше дошъл, за да убие Леман.

Докато стоеше там, трима от хората му донесоха портативен тривизор, поставиха го до него и го включиха. Образът на Лемановото лице, десет пъти по-голямо от нормалното, се оформи във въздуха.

— Искам да покажа едно нещо на всички вас — гласът на Толонен се издигна. Изглеждаше спокоен, измамно благ.

— Този филм с нашия приятел заснехме на сватбата на Ли Хан Чин. На частната церемония, вечерта, в Имперските градини. Може би трябва да ви обясня. Низшият секретар гледа нататък, където се намират синът на Танга и булката. Мисля, че сами ще разберете останалото.

Толонен огледа отново претъпканите банки и забеляза как всички са обзети от напрегнато очакване; после се обърна и кимна на подчинените си. Огромното лице веднага оживя, но Толонен не го и погледна. Вече го беше гледал достатъчно пъти; сам бе видял как беше реагирал Ли Юан.

През следващите няколко минути цареше мълчание. Едва към края на филма се разнесе нервно мърморене, което ставаше все по-силно. Нямаше защо да им обяснява. Увеличеният образ на окото им разкриваше всичко по-ясно от всякакви думи.

Образът избледня и се стопи. Леман, извърнал глава, за да гледа, започна отново да се дърпа, но генералът го държеше здраво — бе извил ръката му почти до счупване и караше Леман да стене от болка.

— Видяхте — каза Толонен просто. — Но искам да разберете: не правя това заради Ли Шай Тун, а заради самия себе си. Защото този човек ме посрами. И защото за такава подлост трябва да се отговаря — той дръзко вирна брадичка. — Това правя заради себе си. Разбра ли ме, чун цу? Заради себе си!

Едва-що произнесъл тези думи, Толонен бавно изтегли ножа по гърлото на Леман — острото като лед острие преряза голата плът, все едно че беше оризова хартия.

Сякаш измина цяла вечност — генералът държеше тялото, от чието гърло бликаше кръв, и се взираше в шокираните лица на депутатите. После пусна тялото на пода — то тупна тежко и пръсна кръв — и отстъпи назад. Панталоните на бялата му парадна униформа бяха оплескани с кръв.

Изобщо не се опита да я избърше — просто стоеше там — дързък, с вдигната кама, сякаш се готвеше да нанесе нов удар.