Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Middle Kingdom, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Средното царство

Първо издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Невена Николова

Оформление: Силвия Янева

Печат ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“ ООД

ISBN 954-8079-69-0

 

Hodder and Stoughton, 1990

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Играта на Ким

Бяха упоили момчето и го бяха откарали в изследователския център на остров Корсика, на триста ли оттам. Там го бяха почистили, обезпаразитили и настанили в килия.

Беше гола килия, без никакви мебели — куб със страни, дълги по петнадесет чи. Таванът се губеше в мрака нагоре, врата нямаше, макар и едно малко прозорче високо горе в гладката тъмна стена да предполагаше, че все има някакъв изход оттук. От тавана и от прозорчето излизаше леко сияние, недостойно за името „светлина“, а от средата на тавана на дълга, гъвкава дръжка висеше камера с шест обектива.

Момчето се бе сгушило до стената под прозореца, втренчено в камерата — на лицето му бяха изписани и любопитство, и враждебност. Не помръдваше, защото когато го правеше, камерата като нещо живо се извърташе да го проследи и две от очите й непрекъснато бяха фиксирани върху него. Знаеше го, защото си бе правил опити с нея; освен това се бе опитал и да се изкатери по стената до прозорчето.

В съседната стая един човек седеше зад контролно табло и наблюдаваше момчето на екрана. Зад него бе застанал още един. И двамата бяха облечени в еднакви черни костюми с кройка по тялото. Лицата и на двамата бяха покрити като с маски с фина марлена мрежа — виждаха се само очите с техните абаносови лещи.

Известно време не се случи нищо. После момчето се обади:

— Bos agas pen gweder? Bos eno anawy py plas why dos mes?

Седящият преведе на другия:

— Главата ти от стъкло ли е? Има ли светлина там, откъдето идваш?

Тай Чо се разсмя. Момчето бе започнало да му харесва. Толкова бързо схващаше, толкова беше умно. Беше почти удоволствие да му партнира в тези сеанси. Извърна се наполовина и погледна изправения човек. Той изсумтя незаинтересован.

— Трябва да видя още нещо, Тай Чо. Някакъв ясен знак за това, на какво е способен.

Тай Чо кимна и отново се обърна към екрана.

— Ef bos enawy — отвърна той любезно. ТОЙ СВЕТЛИНА, искаше да каже, буквално преведено, макар смисълът да беше „има светлина“. — Pur enawy — продължи той. МНОГО СВЕТЛО. — Re rak why gordhaf whath, edrek. — ТИ НЕ БИ Я ПОНЕСЪЛ, ИЗВИНЯВАЙ. — Mes bos hebask. A brys why mynnes gweles py plas my dos mes. — НО ИМАЙ ТЪРПЕНИЕ. СЛЕД ВРЕМЕ ЩЕ ВИДИШ ОТКЪДЕ СЪМ ДОШЪЛ.

Момчето се замисли, после, като че доволно, кимна.

— Да — каза то. — ДОБРЕ.

— Какъв е този език? — попита изправеният. Името му беше Андерсен, той беше директор на Проекта. Работата на Тай Чо беше да го убеди, че за кандидата си струва да се похарчат пари и време, защото това бе отдел, подчинен на правителството на Танга, а дори и правителствените отдели трябва да носят някаква печалба.

— Стар керноулски — отвърна Тай Чо, полуизвърнал се на стола, но продължавайки да наблюдава екрана. — Вулгаризирана поджин-версия, почти лишена от глаголни времена. Граматическата му структура е калкирана от английски.

Знаеше много повече, ала сдържа езика си — знаеше колко е нетърпелив началникът му поначало. Храбри хора са били онези неколцина хиляди, създали кралството Керноу през първите години от съществуването на Града. Храбри, умни хора. Но не са знаели колко ужасен ще бъде животът в Глината. Не бяха отчели какви огромни преобразуващи налягания щяха да се оформят и да ги притиснат. Разумът бе коленичил пред нуждата и пред теглото на всичко, което бе струпал животът върху главите им, извън техния досег. Бяха деградирали. За 10 000 дни се бяха върнали назад с 10 000 години. Пак във времената на кремъка и костта. Пак в каменния век. Сега бяха останали само опърпаните останки на езика, който си бяха избрали — звуците му бяха също толкова изкривени, колкото и телата на децата на децата на техните деца.

Андерсен се наведе напред и почука по екрана с дългите си нокти.

— Искам нещо убедително. Нещо, което да мога да покажа на спонсорите ни. Нещо, което можем да продадем.

Тай Чо откъсна за миг очи от екрана и срещна погледа на Андерсен. Отвътре инстинктът му подсказваше, че момченцето е различно от останалите — може би беше тъкмо онова, което целеше да открие Проектът. Но можеше ли да разчита на „нещо убедително“?

В очите на директора не се четеше нищо.

— Ще се опитам — след малко каза Тай Чо. — Ала утре.

Андерсен кимна отсечено и му обърна гръб.

— Значи утре.

* * *

„Утре“ започна доста рано. Тай Чо стана с петия звънец и застана на поста си. Наблюдаваше спящото момче. Бавно, почти незабележимо той увеличи осветлението в килията. Беше четвъртият ден на момчето тук, но като всички, доведени от Глината, то нямаше истинска представа за времето. Там, долу, и денят, и нощта бяха еднакво тъмни.

Бавно, постепенно щяха да го научат на друго. Щеше да се научи да живее като хората от Горния свят.

Когато пристигна, му оставиха храна и питие в килията. Щом се събуди, той веднага ги видя, но просто подуши двете купички и ги остави недокоснати. На втория ден обаче гладът и жаждата надвиха страха му и той яде като вълк.

Тай Чо беше виждал това много пъти. Бе изкарал осем години във вербовката и бе видял повече от дузина кандидати в процеса им на социализиране. Но никога досега не бе се чувствал толкова убеден по отношение на някой кандидат. В това момче имаше нещо, някакъв чар, ако това бе възможно за подобно мършаво, изпосталяло създание; имаше мощно, почти осезаемо чувство за потенциал.

През първите няколко дена всички представляваха жалка гледка. Повечето бяха като животни, които се опитваха да прегризат капана, в който се бяха хванали. Някои полудяваха и се опитваха да се самоубият. Други изпадаха в кома. И в двата случая следваше проста процедура. Въпрос на политика. При докосването на едно копче от контролното табло килията се изпълваше с бързодействащ смъртоносен газ. Всичко свършваше за секунди.

Ким обаче бързо бе преодолял първоначалния страх. След като нищо лошо не му се случи, той започна методично да изследва килията си, а увереността му нарастваше с всеки изминал час, през който оставаше невредим. Любопитството бе започнало да излиза на първо място в природата му. Материалът, от който бяха направени стените, следящата го камера, клапата за отпадъци, направата на купичките — всичко бе подложено на внимателен оглед; та според проявеното старание това си беше почти научно изследване, помисли си Тай Чо. И все пак, когато го заговори, веднага се убеди колко крехка бе тази увереност. Момчето замръзна, както си правеше нещо, косите му настръхнаха, то бързо се шмугна в своя ъгъл и се сви. Трепереше, а големите му кръгли очи се бяха разширили от ужас.

Тай Чо и преди бе виждал прояви на ум, а хитруването си беше втората природа на тези деца от Глината, но тук имаше нещо повече от ум и хитруване. Момчето не беше просто схватливо и любопитно, а и можеше да брои, но имаше явни признаци за нещо повече.

Много фактори спираха развитието на истински разум в Глината и най-главният беше недохранването. Когато съществуването се оголваше до самия си скелет, първото нещо, което се губеше, бе цивилизованият аспект на абстрактното мислене. И все пак при някои въпреки всичко то излизаше на повърхността.

През последната година обаче Проектът бе под наблюдението на фракции в Камарата, които искаха да го закрият. Аргументите им бяха познати. Проектът беше скъп. През последните пет години той на два пъти не бе донасял никаква печалба. Нито пък фактът, че бяха разширили мрежата си под целия Град Европа, умилостивяваше критиците. Защо, на първо място, изобщо беше необходим Проектът? За двадесет години от него бяха излезли пет хиляди годни за нещо човеци, ала какво бе това в контекста на огромната научна общност? Нищо. Или същото като нищо.

В най-мрачните си мигове Тай Чо се съгласяваше с тях. След някой от онези дни, когато се налагаше да напълни килията с газ, се качваше едно ниво по-нагоре в апартамента си и се чудеше защо изобщо са се захванали с това. Там, долу, имаше толкова много лошо гледани деца, толкова много физическо страдание, такова прекъсване на веригата на познанието. От време на време му изглеждаше, че бариерите пред развитието на разума там са непреодолими. Глината — това беше кошмар, въплътил се в действителност. Това беше ти ю, „земен затвор“ — светът под земята, мястото, където живееха демоните. Долу разумът бе деградирал до хитростта на убиец, притъпяван от варварския език, в който нямаше място за по-широки представи. Като си го помислеше по този начин, всичко изглеждаше не повече от игра. Успокояване на съзнанието, но нищо повече.

От време на време се чувстваха по този начин. Но чувството не беше трайно. Тай Чо бе убил може би стотина момчета като Ким, знаейки, че така е най-добре — жал му беше, задето бедните създания са се хванали в капана, но знаеше, че нямат никакво бъдеще — нито Горе, нито долу. И все пак видял бе светлината на разума да проблясва в очите им — очи, които според правилата трябваше да бъдат просто тъпи или страхливи. И всеки път това му изглеждаше като някакво чудо, отвъд простото разбиране. Всеки път то лъжеше онези, които казваха, че Глината раждаше истински хора; околната среда и генетиката — не съществуваше нищо друго. Не, имаше и още нещо.

Беше нещо, което никой от тях не споменаваше — почти някаква ерес. И все пак сред тях нямаше човек, който да не го усеща. Нито един, който да не знае кое точно оправдава и вдъхновява работата им тук.

Човекът беше нещо повече от пластика на плътта, управлявана от клавиатурата на сетивата. Повече от носител на генетични кодове. Само на Човечеството бе дадена разпръскващата се, неуловима искра на индивидуалността. Изглеждаше парадоксално, но беше точно така. Всеки път, когато „спасяваха“ някого от Глината, вярата им в това укрепваше. Човекът бе нещо повече от по — повече от животинската душа, плътта, която изгниваше в земята, след като умре. Имаше и духовна душа — хун.

И така те работеха — кръстосваха тъмните дълбини и издирваха онези особени души, в чиито очи гореше искрата на самия живот. Всеки един — чудо. Всеки един — потвърждение. „Ние осигуряваме печалба — снабдяваме компаниите с работници“ — изтъкваха те, когато се наложеше. Но истинската причина криеха от другите. Това беше тяхната тъмна професионална тайна.

Започна. По негова заповед един униформен мех влезе в стаята и постави на пода до спящото момче поднос. На подноса имаше няколко различни предмета, покрити с тънко черно покривало.

Стаята отново бе запечатана. Тай Чо изчака. Измина час.

Щом Ким се събуди, веднага видя подноса. Спря, рязко нащрек, напълно буден. Космите по врата му настръхнаха. Вдигна глава, подуши из въздуха, после бавно обиколи подноса. Опря гръб о стената и погледна към камерата — в тъмните му очи ясно се четеше въпрос:

— Pyn an jawl us wharfedhys? — И КАКВО СЕГА?

Тай Чо се усмихна, наведе се напред и набра един код на интеркома.

Последва пауза, после му отговори гласът на Андерсен:

— Какво има, Тай Чо?

— Мисля, че това ще ви заинтересува, сър. С момчето съм. Мисля, че сам трябва да видите това.

След известно колебание Андерсен се съгласи. Прекъсна връзката.

Тай Чо седна на стола и се загледа в екрана.

Погледът на момчето сновеше между камерата и подноса, после се спря върху подноса. Бавно, почти плахо се приближи. Вдигна поглед — бе намръщило чело, големите му кръгли очи бяха изпълнени с подозрение. После с бързо, внезапно движение отметна покривалото.

Това беше стандартен тест — Тай Чо беше присъствал на този момент петдесет, може би и сто пъти. Беше виждал момченца да душат, да опипват, да пробват предметите на вкус, след това да ги захвърлят или да си играят с тях по напълно неразбираем начин, но този път бе различно — съвсем различно от всичко, което беше виждал досега. Той гледаше мълчаливо, усещайки присъствието на директора до себе си.

— Това е погрешно, нали така? Предполага се, че това е игра за запаметяване, нали?

Директорът се протегна да включи интеркома, но Тай Чо бутна ръката му, обърна се и го погледна.

— Моля ви. Още не. Гледайте какво прави!

Директорът се поколеба, после кимна.

— Ама КАКВО точно прави?

Тай Чо се обърна към екрана и се усмихна на себе си.

— Прави каквото си прави винаги. Променя правилата.

Отначало момчето не вдигна нито един предмет, а започна да ги движи по подноса, опитвайки се да схване по-добре какво представляват. После, работейки, сякаш си е поставил някаква цел, започна да ги комбинира по няколко. Малко огледалце, парче пластмасова тръба и парче тел. Ръцете му се движеха бързо, умно и за миг стъкми нещо, което приличаше на детска играчка. Постави го до стената под прозореца и го вдигна към окото си — опитваше се да надникне навън. Не успя, седна и търпеливо го разглоби.

Двамата мъже бяха вперили очи в екрана като омагьосани — видяха как момчето постави длан пред огледалото и бавно го наклони, изучавайки какъв ще е ефектът върху образа. След това, сякаш доволно, се върна при подноса и взе в ръка по-тежък предмет. Претегли го на ръка замислено, после се протегна за друг и ги постави встрани.

Припълзя по пода, прибра захвърленото парче плат и го разстла на пода. След това постави огледалото със стъклото надолу върху него. Постави гравираното парче дърво да го прегражда наполовина, като внимаваше как го нагласява, после удари здраво гърба на парчето с фенерчето.

Вдигна внимателно двете половинки на огледалото, провери с палец доколко са остри ръбовете им. Тай Чо инстинктивно протегна ръка към бутона, готов да напълни килията с газ, ако момчето се опита да направи нещо безразсъдно. Но Ким изобщо не смяташе да си навреди. Като използва ръбчето, той сряза жицата на четири парчета, след което започна отново да конструира играчката си — постави по едно парче огледало и от двете страни на тръбата. Нагласи пет пъти ъгъла, под който бяха поставени огледалцата, преди най-сетне да му хареса, после затегна телчетата и отново отиде при прозореца. Този път трябваше да успее да надникне навън.

Андерсен се наведе напред.

— Мислиш ли, че е виждал такова нещо преди?

— Къде? В Глината? — Тай Чо се засмя, обърна се и погледна Андерсен. — Не. Всичко това му е за първи път. Експеримент. Само си помисли как НИЕ научаваме нещата. Как като деца гледаме другите и ги копираме. Как трябва да ни учат дори на най-основните умения. Но Ким не е такъв. Няма от кого да копира. И никога не е имал. Всичко трябва да идва от собствения му ум. Ето защо онова, което прави, е направо смайващо. Не виждаш ли? Той се отнася към света като към нещо ново. Нещо, което тепърва трябва да бъде сглобявано.

Момчето отмести саморъчно сглобения перископ от очите си и бавно седна, явно разочаровано от онова, което бе видяло. После наклони глава назад и заговори към мрака нагоре:

— Pandra vyth gwres? — Къде се намирам?

Изчака, но когато не дойде никакъв отговор, хвърли тръбата и остави главата си да падне на гърдите му, все едно че беше уморен.

Тай Чо се обърна и погледна директора.

— Е?

Андерсен остана неподвижен още миг, взрян в екрана, после погледна Тай Чо.

— Добре. Този следобед ще подпишем договор за шест месеца.

Под бялата марлена маска Тай Чо се усмихваше.

— Значи да започвам веднага?

Директорът се поколеба, след това рязко кимна. Очите му, обикновено толкова безжизнени, сега изглеждаха замислени и може би изненадани.

— Да — каза той най-накрая. — Започвай веднага. Но веднага щом стане нещо интересно, ми го съобщавай!

* * *

Час по-късно Андерсен седеше на бюрото си. Директивата, за която го бяха предупредили, че е изпратена, вече беше пристигнала. Сега лежеше на бюрото пред него. Имаше два месеца. Два месеца да преобърне нещата. А новите финансови резултати, които му бяха дали и които той трябваше да получава, бяха четири пъти по-високи от старите.

Засмя се горчиво. Чудо трябваше да стане. Не бе имал шанса да изпълни старите норми, пък да не говорим за новите цифри. Не — някой Отгоре бе решил да дръпне шалтера на Проекта, сигурен беше в това. Това беше политика.

Андерсен се наведе напред и заговори по интеркома:

— Изпратете стандартен договор. За срок от шест месеца. За новото момче, Ким.

Облегна се назад. Чудо… Е, може би Тай Чо беше прав. Може би това момче наистина бе особен случай. Но дали особеността му щеше да премине в пари? Както и да е, не му възлагаше всичките си надежди. Шест месеца? Ако Проектът се закриеше, Ким щеше да е мъртъв след два месеца. Той и още стотина като него.

— Политика! — измърмори той. Чудеше се кой ли стои зад последната директива и какво ли би могъл да направи, за да удължат срока; с кого ли би могъл да говори, за да се променят нещата.

После договорът изпадна от принтера на бюрото. Той се наведе напред, взе четката си и се подписа със замах — с йероглифи, на мандарин — в долния му край.

* * *

Наблюдателната тръба лежеше там, където Ким я беше захвърлил — долното огледало се бе измъкнало и жицата висеше. Ким седеше абсолютно неподвижно, обгърнал коленете си с ръце и заврял глава между тях. Чакаше.

Първо го чу. Усети леко движение във въздуха. Дръпна се назад, после се сви под стената, опулил очи. След това отсрещната стена започна да се бели от средата. Изкрещя.

Онова, което преди беше стена, сега бе открито пространство. Зад отвора имаше стая, същата като тази, в която седеше. Вътре, зад тясна дървена бариера, седеше великан. Великан с лице от бяло като кост стъкло.

Великанът се изправи и започна да се приближава покрай стената. Ким отново изкрещя и се опита да отстъпи назад, но нямаше накъде да бяга. Огледа се отчаяно. Урина се стичаше по краката му.

Тогава великанът проговори:

— Ow hanow bos T’di Cho. My bos an den kewesel yn why — МОЕ ИМЕ ТАЙ ЧО. АЗ ЧОВЕК, КОЙТО ГОВОРИ С ТЕБЕ.

Великанът млъкна, после влезе в стаята и застана там, разперил ръце встрани. Жест, който бе предназначен да каже „виж, аз не те заплашвам с нищо“, но човекът бе висок почти два пъти колкото най-високия човек, когото Ким някога бе виждал. Приличаше на боговете, които тогава Ким бе видял в Глината, ала крайниците и тялото му бяха черни като пръст, а очите му приличаха на черни скъпоценни камъни сред чистата стъклена белота на лицето му.

Това бе жестоко лице. Лице в странно противоречие с меката окуражителност на гласа.

Ким оголи зъби и изръмжа.

И тогава великанът направи нещо съвсем неочаквано. Коленичи. Все още беше по-висок от Ким, но сега не изглеждаше вече чак толкова страшен. Разперил ръце, той заговори отново:

— My golyas why, Kim. — Наблюдавам те, Ким. — My gweles pandra why canna obery. — Виждам какво можеш да правиш. — Why a-vyn bewa a-ughof? — Искаш ли да живееш горе?

Мракът в него бавно се разсейваше. Той си пое дъх и отговори:

— MY A-VYN. — Искам.

Великанът кимна.

— Да. Ena why gweres-vy. — Добре. Тогава ми помогни. Bysy yu dheugh obery pandra my kewesel. — Трябва да правиш всичко, каквото ти кажа.

Великанът протегна ръка и обели плътта от лицето си. Под него имаше второ лице — устата се усмихваше в червено, показвайки съвършени зъби. Вътрешната му уста. Значи изобщо не е бил направен от стъкло.

Ким си помисли за онова, което му беше казал великанът. Прекалено общо беше. Поклати глава.

— Ny puptra. — Не всичко.

Великанът кимна. Този път думите излизаха от вътрешната му уста. Останалата плът висеше около брадичката му.

— Ny puptra. Mes moyha talcow. — Не всичко. Но повечето неща. — May ef gul styr. — Когато има смисъл.

Обмисли го. Не го обвързваше кой знае колко.

— Да — каза тихо той.

— Flowr — усмихна се отново великанът. — Чудесно. — Ena bysy yu dheugh onen tra a-dherak pup ken. — Значи трябва преди всичко да ми отговориш на един въпрос. — Pyu dysky why fatel vyvera? — Кой те е научил да броиш?

* * *

Андерсен седеше зад бюрото си и преглеждаше доклада на Тай Чо. Бе краят на първата седмица на привикване. Нормално следваха още седемнадесет седмици търпеливо наблюдение, но Тай Чо бе помолил нещата да се ускорят. Андерсен с готовност се съгласи. Същата сутрин бе разговарял с първия секретар на един от заместник-министрите и му бяха съобщили, че молбата му да бъде изслушан била отхвърлена. Което означаваше, че директивата е последна. И все пак нещата не стояха чак толкова зле. През последната седмица беше доста зает.

Вдигна поглед и изсумтя.

— Добре — каза той просто и отмести папката встрани. — Ще подпиша препоръката си. Съветът заседава утре. Ще поставя въпроса пред тях.

Тай Чо се усмихна и кимна с благодарност.

— Извън протокола — продължи Андерсен и се наклони напред през бюрото. — Колко високо оценяваш потенциала му? Тук казваш, че според тебе е гений. Това може да означава много неща. Искам нещо, което бих могъл да продам. Нещо, което би впечатлило изпълнителен служител от върха.

— Всичко е там, вътре — посочи папката Тай Чо. — Той има ейдетична памет. Почти съвършени рефлекси. И способност да разбира и използва сложни идеи мигове след като за първи път се запознае с тях. Добави към това дълбоки, почти поразителни математически и лингвистични способности.

Директорът кимна.

— Всичко това е чудесно, Тай Чо, но нямах точно това предвид. Те могат да правят машини, които са способни на всичко това. КАКВО МОЖЕМ НИЕ ДА ПРАВИМ, А МАШИНАТА НЕ МОЖЕ?

Странен въпрос. Преди никога не се бе появявал кандидат като Ким. Той вече говореше гладко английски и бе възприел основите на алгебрата и логиката, сякаш бяха мръвки, които бе погълнал и смлял.

Директорът се облегна назад и леко се извърна на стола, като отмести поглед от Тай Чо.

— Нека да ти обясня положението. Тогава може и да разбереш защо те питам.

Погледна оперативния си работник и се усмихна.

— Много си добър в работата си, Тай Чо, и аз уважавам твоята оценка. Но моята гледна точка е различна от твоята. Така и трябва да бъде. Трябва да оправдая някак си продължаването на цялата операция. Трябва да докладвам пред съвет, който отговаря пред самата Камара. А Камарата я интересуват само две неща. Първо: Проектът за вербовка дава ли някаква печалба? И второ: „вербуването“ на хора от Глината — това ли е най-доброто за пазара?

Вдигна ръка, все едно искаше да отблъсне някой аргумент, който Тай Чо смята да изтъкне.

— Знам, че сигурно ти звучи грубо и антиидеалистично, но така стоят нещата.

Тай Чо кимна, ала не каза нищо.

— Както и да е, така стоят нещата. В момента имам стабилни отношения с пет компании. Три са подписали договори за опции на търг, когато му дойде времето. Очаквам и останалите две скоро да подпишат.

Тай Чо се изцъкли от изненада.

— Търг?!

Андерсен вдигна ръка.

— Както и да е… Ако той е такъв, какъвто казваш, можем да намерим пари за цялата програма за година, може би и за повече. Искам да кажа, ако сключим сделката точно както трябва. Ако накараме някоя от големите компании да подпише договор с изключителни права.

Тай Чо смаяно поклати глава. Договор с изключителни права! Значи директорът не говореше за обичайното спонсорство, а за нещо голямо. Нещо от порядъка на два до пет милиона юана! Не беше чудно тогава, че иска нещо повече от казаното в доклада. Но какво можеше да предложи той, Тай Чо?

— Не знам… — започна той и млъкна. ИМАШЕ нещо, което Ким можеше да прави, а машината — не. Можеше да измисля неща, да изобретява. Можеше да вземе две неща и да направи от тях трето.

— Е? — обади се Андерсен. — Да речем, аз съм главата на „Сим Фик“. Как би ме убедил да ти подхвърля двадесет милиона юана срещу малко момченце, без значение генийче или не?

Тай Чо преглътна. ДВАДЕСЕТ МИЛИОНА ЮАНА! Намръщи се, съсредоточавайки се върху поставената му задача.

— Ами… Той свързва неща… Свързва неща, които ние обикновено смятаме за несвързани — той погледна надолу, опитвайки се да изрази с думи онова, което правеше Ким толкова особен. — Но има и нещо повече. Много повече. Той не просто научава, запомня и пресмята, той СЪЗДАВА. Нови идеи. Изцяло нови идеи. Гледа на нещата по начин, за който ние никога не сме се сещали.

— Например?

Тай Чо сви рамене. Беше толкова трудно да се определи, да се изтъкне, но той знаеше, че точно това прави Ким толкова различен. Не беше само способността му да запаметява или бързината му, беше нещо, което надхвърляше всичко това. И тъй като това ставаше през цялото време, беше трудно да се извлече и да се каже: „Той прави това и това.“ Това беше самият му начин на мислене. Той НЕПРЕКЪСНАТО измисляше нови неща.

Тай Чо се засмя.

— Имаш ли някакво понятие от астрономия?

— Малко — Андерсен го изгледа странно. — Това има ли някаква връзка, Тай Чо?

Тай Чо кимна.

— Знаеш ли какво е Нова?

Андерсен сви рамене.

— Опресни ми паметта.

— Нова е стара звезда, която колабира в себе си и чрез това експлодира и изхвърля големи количества енергия и светлина. Е, Ким е един вид Нова. Изкушавам се да кажа Свръхнова. Сякаш в самия му център има някакъв плътен мрак, който всмуква знанията в себе си и после ги изхвърля навън във вид на светлина. Ярка, ослепителна светлина.

Андерсен поклати глава.

— Стари звезди… Не можеш ли да измислиш нещо по-приложимо?

Тай Чо се наведе напред, вече сериозен.

— Защо не го доведеш тук този твой глава на „Сим Фик“? Покажи му момчето. Нека сам си доведе експерти, сам да си направи изпитания, да го подложи на свои собствени тестове. Ще се шашне, гарантирам ти.

— Сигурно — смънка Андерсен и притисна устата си с ръка. После по-уверено повтори: — Сигурно. Знаеш ли, това май не е чак толкова лоша идея.

* * *

На другия ден Тай Чо подаде молба — очакваше веднага да я отхвърлят. Обаче след час получи от директора уведомление за пълното одобрение на Съвета. Щяха да преместят момчето от „Привикване“ в „С и Д“ — „Социализация и индоктриниране“ — за осемнадесетмесечно обучение. А той щеше пряко да отговаря за новия кандидат, Ким Уард.

Обикновено се мръщеха на възникването на лични чувства. Гледаше се като на необходимост на наличието на ясно разграничение между степените на обучение, но директорът беше убедил Съвета, че случаят е особен. И те се съгласиха, признаха колко важно е да се насърчават способностите на момчето, макар че може би мисълта за петте милиона юана — цифра, спомената неофициално и изцяло извън протокола — се оказа допълнителен аргумент да отстъпят от традициите в този случай. И така Тай Чо преведе Ким през пет нива в отдел „Социализация“ и му помогна да се настани в новото си жилище.

* * *

Седмица по-късно Тай Чо бе застанал на катедрата в малка шестоъгълна стая за лекции, осветена само по средата, и то с възможно най-слабата лампа. Три момчета седяха на разстояние едно от друго, оформяйки триъгълник, а в средата му като паяк се бе разположил тривизионен апарат. Тай Чо бе застанал в сянката зад най-дребничкото момченце и контролираше образите.

Лекцията беше за Чун Куо и Града Земя. Образите на огромната, подобна на кошер конструкция се появяваха и се стопяваха. Екстериори, разреди, части. Първият поглед на тези деца към средата, построена над Глината.

Докато Тай Чо придружаваше с обяснения последователността от образи, се чудеше дали изобщо понякога те мечтаят да се върнат отново там, под огромната, въздигаща се канара на Града. Колко странно би било. Как ли биха се чувствали? Сигурно като хлебарки под къщата. Да, когато гледаше тези картини, дори и той се изпълваше със страхопочитание. А какво ли им беше на тях? Нали го виждаха за първи път — за първи път през съзнанието им минаваше мисълта, колко са незначителни; колко дребно нещо е индивидът, колко огромно — видът. Градът, покриващ Земята като ледник, прекъсван само от океани, планини и плантации. Вид, наброяващ почти четиридесет милиарда.

Да, виждаше страхопочитанието по лицата на двете момченца срещу него. Бяха зяпнали широко от почуда, а очите им бяха впити в образите, сякаш се опитваха да ги погълнат. После погледна дребничката тъмнокоса глава точно под катедрата и се зачуди какво ли си мисли Ким.

— Прекалено е голям — каза изведнъж Ким.

Тай Чо се засмя.

— Голям е точно толкова, колкото е. Как може да е прекалено голям?

— Не — Ким се извърна и го погледна — тъмните му очи пламтяха трескаво. Другите две момчета го гледаха внимателно. — Не искам да кажа точно това. Но той е… прекалено обширен и прекалено тежък, за да стои на колони, без да се срути или да потъне в земята.

— Продължавай — Тай Чо усети, че ставаше нещо важно. Беше също както когато Ким конструира перископа, но този път използваше идеите като градивни части.

— Е, на повечето места е висок триста нива, нали така?

Тай Чо кимна — внимаваше да не го прекъсне.

— Е, ами на всяко ниво живеят хиляди, може би и милиони хора. С всичките им нужди. Храна, дрехи, транспорт, вода, машини. Много машини — Ким тихо се засмя. — Ами че то е абсурдно. Просто не може да бъде. Прекалено е тежък. Прекалено е голям. Видял съм с очите си колко МАЛКИ са колоните, които го поддържат.

— И все пак — ето го — обади се Тай Чо, изненадан от думичката „малък“ и от онова, за което намекваше тя. Ким бе схванал нещо, което останалите дори не забелязваха: истинските размери на Града. Въображението му веднага бе прегърнало мащаба на нещата. Все едно винаги бе знаел всичко това. Но решителният етап тепърва предстоеше. Щеше ли Ким да направи и този скок в разбиранията си?

Тай Чо погледна другите момчета. Вече съвсем се бяха объркали. Изобщо не проумяваха, че има проблем.

— Значи той съществува? — попита озадачено Ким. — Точно такъв, какъвто ни го показа?

— Точно така. Освен това можеш да вземеш под внимание, че има и големи фабрики и леярни и много индустриални машини, разположени по всичките му нива. Поне едно ниво от двадесет се използва за складове. А има и цели нива, които се използват като водохранилища и за преработка на отпадъците.

Лицето на Ким се смръщи в гримаса на напрегнато съсредоточаване. Сякаш се взираше в нещо право пред себе си — челото му се набърчи, очите му изведнъж се фокусираха остро.

— Е? — подсказа му Тай Чо, когато мълчанието вече беше станало неловко.

Ким се разсмя.

— Ще ме помислиш за луд…

— Не. Опитай.

— Ами… Сигурно има нещо в структурата му. Но не може да е само това — Ким почти се бе сгърчил от болка.

Юмруците му бяха здраво свити, а очите оцъклени, втренчени.

Тай Чо затаи дъх. Още една стъпка. Още една мъничка, ала жизненоважна стъпка.

— Ами че той трябва да е построен от въздух. Или от нещо, също толкова леко, колкото е и въздухът, но… твърдо като стомана.

Леко като въздуха и твърдо като стомана. Вещество, яко като междуатомните връзки и толкова леко, че триста нива от него да тежат колкото десетина кирпичени тухли. Вещество, толкова важно за съществуването на Града Земя, че използваха химическото му название изключително рядко. Познато беше просто като „лед“. Лед, защото в неукрасения си вид изглеждаше студено и крехко като най-тънкия слой замръзнала вода. „Надиплени“ слоеве лед — дебели едва няколко стотици молекули — оформяха нивата и стените на Града Земя. Оформени листове лед бяха основният материал за асансьорите и съединенията, мебелите и канализацията, дрехите и водопроводите, играчките и сечивата. Гъвкавостта и многостранното му приложение, това, че бе евтино и издръжливо — всичко това означаваше, че е заменило повечето традиционни материали.

Градът Земя бе огромен дворец от лед. Гигантска къщичка от карти — всяка карта толкова невероятно тъничка, че ако го сгънеха целия, нямаше да е по-дебел от лист хартия.

Бавно, едно по едно, Тай Чо обясни всичко това на Ким и забеляза как лицето на момчето светна от удоволствие. Не въздух, а лед! Това накара момчето да се засмее от радост.

— Значи колоните не го крепят да не падне, а го държат да не хвръкне! — каза той. — Държат го да не излети!

* * *

Сорен Бердичев погледна иззад купчината документи, които подписваше.

— Е, Блейк? Видя ли момчето?

Шефът на неговия „Личен състав“ се поколеба — достатъчно дълго, че да накара Бердичев да го погледне пак. Блейк явно се чувстваше не особено щастлив.

— Значи нямаме никаква полза от него?

— О, точно обратното, сър. Той наистина е такъв, какъвто е описан в доклада. Изключителен е, сър. Абсолютно изключителен.

Бердичев остави четката върху мастилницата и се облегна назад, после освободи суетящия се покрай него секретар.

— Значи постъпил си както се договорихме и си откупил неговия договор?

Блейк поклати глава.

— Боя се, че не, сър.

— Не те разбирам, Блейк. Оставил си да ни го отмъкне някой съперник?

— Не, сър. Директорът Андерсен ни предложи договор с изключителни права.

— Тогава какъв е проблемът? Предложи ли му посочената от мене сума? Пет милиона юана?

— Да… — Блейк преглътна. — Всъщност вдигнах я до осем милиона.

Бердичев се усмихна студено.

— Разбрах. Искаш да потвърдя увеличението?

— Не, сър. Нали разбирате, точно там е работата. Андерсен направо ме отряза.

— Какво?! — Бердичев се приведе напред. Очите му зад малките кръгли очилца се изцъклиха от гняв. — Осем милиона — и той ни отрязал?!

— Да, сър. Каза, че искал двадесет милиона минимум, иначе — никакъв договор.

Бердичев смаян бавно поклати глава.

— И ти просто си си излязъл, надявам се?

Блейк сведе поглед. Изчерви се.

Бердичев се приведе напред и му кресна:

— Хайде бе, човек! Изплюй го! Какво става?!

Блейк вдигна отново поглед — сега целият му маниер бе колеблив.

— Аз… Аз обещах на Андерсен да говоря с вас, сър. Казах му, че ще ви попитам дали сте съгласен със сделката.

— КАКВО?! — Бердичев се разсмя невярващо. — Двадесет милиона юана за шестгодишен пикльо?! Ти да не си луд, Блейк?

Блейк го погледна решително в очите.

— Вярвам, че той наистина струва толкова, сър. До последния йен. Не бих се осмелил да дойда при вас, ако не го вярвах.

Бердичев поклати глава.

— Не… Двадесет милиона! Изключено!

Блейк пристъпи напред и умолително се приведе пред началника си.

— Само да го бяхте видели, сър… Само да го бяхте видели със собствените си очи! Щяхте да разберете. Нищо подобно не съм виждал досега! Лаком, точно такъв е — гладен за знания! Наистина, сър, само да го видите!!!

Бердичев погледна ръцете на Блейк, отпуснати върху бюрото. Блейк веднага ги отмести, изправи се и отстъпи назад.

— Това ли е всичко, Блейк?

— Моля ви, сър. Ако размислите… Ако отделите време…

— Знаеш, че нямам — прекъсна го грубо той, раздразнен от неговата настоятелност. Грабна ядосано четката. — Убийството на сина на Танга хвърли всичко като във водовъртеж. Пазарът е изнервен, през цялата седмица имам срещи, за да успокоя нещата. Хората имат нужда от уверения, а това изисква време — погледна отново своя управител на „Личен състав“. Лицето му беше твърдо, гневно. — Не, Блейк, наистина нямам време.

— Простете ми, сър, но мисля, че в този случай трябва да отделите.

Бердичев се взря в Блейк за момент — чудеше се дали пък да не го уволни незабавно. Но нещо го караше да внимава. Блейк никога преди не си беше позволявал подобно нещо — никога не се бе осмелявал да му противоречи по този начин. Трябваше да има основателна причина. Погледна купчината документи, които чакаха подписа му, с почти невиждащ поглед. Опита се да се успокои и да си представи ясно нещата. После отново вдигна очи.

— Значи, мислиш, че си струва толкова? Двадесет милиона юана? Ами ако вземе, че хване някоя детска болест и умре? Ами ако излезе, че е от ония деца-чудо, които прегарят още преди да излязат от пубертета? Двадесет милиона юана. Доста големичка сума е, дори за нашите мащаби.

Блейк сведе глава — сега, след като беше накарал Бердичев да се вслуша, беше самото покорство.

— Съгласен съм, сър. Но аз временно се договорих за плащане на шест вноски. Двадесет процента при подписването, четири изплащания от по десет процента за две години и четиридесет процента при доставянето на момчето при нас на шестнадесетгодишна възраст. Освен това ще има клаузи и за връщане на парите в случай на смърт или злополука. Рискът значително намалява.

Бердичев се замисли за момент. Това повече приличаше на онзи Блейк, когото познаваше и ценеше.

— Хващаш ли се на бас, Блейк?

— Какво искате да кажете, сър?

— Залагаш ли на твоя човек? Ще заложиш ли работата си срещу това, че момчето ще ме впечатли?

Блейк сведе очи. По устните му бавно се плъзна усмивка.

— Мисля, че вече съм я заложил.

* * *

— Ким! Какво, по дяволите, правиш?!

Ким се извърна от полуразглобения тривизор и се усмихна. Ужасеният Тай Чо се втурна през стаята и го дръпна от машината.

— Куан Йин! Не разбираш ли, че това можеше да те убие?! В това нещо има достатъчно ток, че да те изпържи, докато станеш на пепел!

Ким поклати глава.

— Сега вече няма — той хвана Тай Чо за ръката, отвори дланта му и пусна нещо в нея. Тай Чо се облещи срещу малката, матовочерна четвъртита тръбичка за миг, после, щом разбра какво представлява, я хвърли, сякаш беше нажежена. Беше енергийният източник.

Коленичи и постави ръце върху раменете на момчето. Изгледа го кръвнишки, за първи път наистина ядосан.

— Забранявам ти да се ровиш по подобен начин в машините! Ако направиш нещо не както трябва, те могат и да те убият! Късмет имаш, че си жив!

Ким отново поклати глава.

— Не — отвърна той тихо, явно потресен от гнева на Тай Чо. — Не и ако си наясно какво правиш.

— А пък ти си много наясно, нали?

— Да… — момченцето потрепери и отмести очи.

Тай Чо, чийто гняв бе подхранван от страха му за Ким, усети, че омеква, макар че беше важно да опази момчето невредимо. Продължи да говори със суров, твърд глас.

— Откъде знаеш?

Ким го погледна — широко отворените му тъмни очи го пронизваха със странната си трескавост.

— Питах оня човек… инженера по поддръжката. Той ми го обясни. Показа ми как да го разглобя цялото и после пак да го сглобя. И как работи. На какви принципи.

Тай Чо за миг остана мълчалив.

— Кога?

Ким сведе поглед.

— Тази сутрин. Преди звънеца.

Тай Чо се засмя.

— Преди звънеца ли?! — Звънецът биеше в шест. Преди това килията на Ким, както и всички други, беше заключена. — Да не би да ти е дошъл на гости? И си е носил тривизор под мишница?

Ким поклати глава, но нищо не каза.

— Кажи ми истината, Ким. Ти просто се ровичкаше, нали? Експериментираше.

— Да, експериментирах. Но не се ровичках. Знаех какво правя. И ти казах истината, Тай Чо. Никога не бих те излъгал.

Тай Чо седна на петите си.

— Тогава не те разбирам, Ким.

— Аз… — Ким вдигна очи. Снежнобялата му шия странно се беше изчервила. — Аз се измъкнах от килията и слязох тук, долу. А пък човекът тъкмо работеше тук — преглеждаше машината.

Тай Чо мълчеше. Взря се задълго в Ким, после се изправи.

— Знаеш, че това е невъзможно, Ким. Ключалката има електронен код.

— Знам — отвърна просто Ким. — А генератор на случайните числа всеки ден сменя комбинацията.

— Значи разбираш защо не мога да ти повярвам.

— Да. Само че аз отвинтих ключалката.

Тай Чо поклати глава — търпението му се бе изчерпало.

— Но ти не можеш, Ким! Щеше да бъде регистрирано като повреда. Алармата веднага щеше да се обади.

Ким клатеше глава.

— Не. Не точно това исках да ти кажа. Аз извадих КЛЮЧАЛКАТА. Електрониката си е още там. Така ги нагласих, че отново да регистрират „заключено“, като затворя вратата.

Тай Чо все още не беше убеден.

— И с какво направи всичко това? Заключващият механизъм е много фин! Както и да е, цялото това нещо е покрито с предпазна пластина!

— Да — каза Ким. Изчервяването му беше преминало. — Това беше най-мъчното. Да отмъкна ей това — той извади спретнато пакетче от джоба на туниката си и го подаде на Тай Чо. Оказа се комплект фини като скалпели инструменти.

— Дубликатите — поясни Ким. — Инженерът по поддръжката сигурно още не се е и усетил, че не са у него.

Тай Чо се взира в инструментите още миг, след това отново погледна Ким.

— Небеса… — каза той тихо. — Значи е вярно?!

Ким кимна. Усмивката се върна на лицето му.

— Точно както ти казах, Тай Чо. Никога не бих те излъгал!

* * *

Директорът Андерсен се поклони ниско на Бердичев, щом той влезе в офиса. Бе прекарал сутринта в четенето на досието на собственика на „Сим Фик“ и бе впечатлен от прочетеното. Той беше човек, извел компанията си отникъде до осемнадесетото място в списъка Хан Сен само за някакви си десет години. Сега се говореше, че богатството му възлизало на осемнадесет милиарда юана. Не беше сума като за Танг, но с нея би се задоволил всеки древен император.

— Присъствието ви тук е чест за нас — и той му предложи своето кресло.

Бердичев не му обърна внимание.

— Къде е момчето? — обади се нетърпеливо той. — Бих искал да го видя. Веднага.

— Разбира се — Андерсен погледна Тай Чо, застанал срещу вратата редом с Блейк. Тай Чо се поклони и се обърна да подготви нещата.

Бердичев се взря студено в директора.

— Гарантирате ли, че момчето не знае, че го наблюдават?

— Разбира се. Ние тук винаги сме работили така. Имаме стая за наблюдения. Помощниците ми ще ви донесат нещо разхладително…

Бердичев рязко го прекъсна. Светлината проблясваше в очилата му.

— Няма да пием нищо. Само ми покажете момчето, директоре. Искам да видя защо си мислите, че можете така да ме обиждате.

Андерсен пребледня.

— Аз… — той отново се поклони. Устата му бе пресъхнала от страх. — Аз… ще ви заведа веднага.

* * *

Двете машини бяха поставени върху работната маса точно както бе поискало момчето. Едната беше тривизорът „Мед Фак“, върху който Ким бе работил по-рано, другата — стандартна „Художествени форми Сим Фик IV“. Между тях бе поставен пълен комплект инструменти.

— Какво е това? — Бердичев седна пред наблюдателния прозорец само на една ръка разстояние от ръба на масата.

— Момчето ги поиска.

Андерсен преглътна — молеше се Тай Чо да излезе прав. Само той знаеше колко много зависи от това.

— Според… според мене иска да опита нещо.

Бердичев се извърна леко и изгледа студено Андерсен.

— Не ви разбирам, директоре. Да опита какво?

Андерсен поклати глава, после спря и се усмихна. Знаеше, че трябва да извлече възможно най-доброто от всичко това.

— Точно там е работата. Никога не сме съвсем сигурни какво всъщност е замислил Ким. Точно затова е толкова ценен. Толкова е непредсказуем. Толкова изобретателен.

Бердичев за миг се втренчи в Андерсен, после се обърна. Изглежда, далеч не беше убеден. Сякаш единствената причина изобщо да се намира там бе абсурдно високата сума, която му бяха поискали срещу договора на момчето. Андерсен се отпусна на облегалката на празния стол до Бердичев — чувстваше се слаб. Момчето щеше да провали всичко! Знаеше си! Всичко щеше да тръгне накриво, той щеше да бъде унизен, и то пред Бердичев. Още по-лошо — това можеше и да е краят на всичко: закриване на Проекта, ранно пенсиониране за самия него. Потръпна, извади ветрилото от пояса си, отвори го и започна да си вее.

— Предполагам, че смята да прави нещо с тези две машини?

Ветрилото на Андерсен застина.

— Предполагам.

— И откога е при вас?

— От двадесет и три дена.

Бердичев се разсмя.

— Не е възможно. Най-добрите ни инженери с месеци се учат как точно се оперира с тези машини.

— Четири месеца интензивно обучение — обади се Блейк от дъното на стаята.

— И се е научил самичък?

Андерсен облиза устни.

— За два дена.

Бердичев се облегна назад и отново се разсмя.

— Наистина, вие просто си правите майтап с мене, директор Андерсен. Прахосвате ценното ми време. Ако е така…

Андерсен се поклони ниско.

— Повярвайте ми, ши Бердичев, никога не би ми и хрумнало подобно нещо! Моля ви, имайте търпение. Сигурен съм, че момчето няма да ви разочарова.

Вратата в дъното на залата за лекции се отвори и влезе Тай Чо с момчето. Андерсен наблюдаваше Бердичев — забеляза, че се намръщи, после на лицето му се изписа странен израз.

— Къде го намерихте това момче?

Блейк отговори, преди Андерсен да успее да гъкне:

— На Западния остров, сър. Идва от Кантон Кернуол.

Бердичев кимна. Сякаш го бе обхванала странна трезвост.

— А, да. Много добре го познавам. Ходил съм там веднъж. С приятели.

Тай Чо коленичи и заговори нещо на момчето, след това го пусна. Ким притича през стаята — лицето му беше въплъщение на нетърпението. Качи се на една табуретка и веднага се захвана за работа — първо разглоби вътрешното устройство на тривизора, после придърпа към себе си тежката машина за „Художествени форми“.

Вперил поглед в момчето, Бердичев усети вътрешен хлад. Приликата беше обезпокоителна — изкривяването на оригинала беше гротескно, признаваше го, но по някакъв начин така приличаше на НЕГО, че просто един поглед към момчето го връщаше към всички онези чувства. Към цялата любов, вина и болка.

ЕДМЪНД — помисли си той. — ТИ СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ. БИХ СЕ ЗАКЛЕЛ.

Наблюдаваше го — едва съзнаваше какво прави момчето, забелязваше само онази странна, неочаквана прилика. Трябваше да погледне холограмата, която му беше дал Блейк. Трябваше да намери време да я погледне. Но беше твърде зает. Иначе щеше да дойде тук много по-рано, сигурен беше.

Нормално той веднага би го сметнал за един от странните номера, които животът погажда на хората, но в този случай всичко съвпадаше. Съвпадаше абсолютно точно. Момчето не само беше на съответната възраст, но и идваше от съответното място.

Едмънд беше с мен. Там, долу, в Глината. Преди седем години. Едмънд, Пьотър и аз. Там, долу, в мрака под Града. Да… Той беше с нас, когато отидохме да видим Подградния крал, Мигтерна, в замъка му в древния Бодмин. Беше с нас, когато посетихме публичния дом на Мигтерна. И сега семето му се връщаше. ОТ МРАКА.

Потръпна и се изправи.

— Достатъчно.

Андерсен, объркан, се поклони ниско. Лицето му беше бяло като платно, очите му се оцъклиха от внезапно обзелата го паника.

— Моля ви, ваша светлост, изчакайте. Изчакайте само още малко. Та той едва започва.

Бердичев, без да му обърне никакво внимание, се извърна към Блейк:

— У тебе ли е договорът?

Блейк измъкна договора от чантата си и му го подаде.

Бердичев се поколеба за миг, втренчен в договора — чудеше се как ли ще е най-добре. Първият му подтик беше да го накъса на парченца, но сега не знаеше какво да прави. Отново погледна момчето. Ако то беше син на Едмънд Уайът — а това можеше да се докаже много бързо чрез изследване на генотипа, — то не струваше и един йен, да не говорим за двадесет милиона юана, защото бе обречен на смърт — законът постановяваше, че цялото семейство на предателя споделя съдбата му до трето поколение — предци и потомци.

Погледна Андерсен. Човекът беше примрял от страх.

— Десет милиона — каза.

Щеше да протака. Може би дори щеше да поръча генотипното изследване, за да се увери. Но после? Потръпна. После нямаше да предприема нищо.

— Петнадесет — отвърна Андерсен. Гласът му издаваше колко плах се чувства в момента.

— Десет, иначе ще помоля приятелите ми в Камарата да ви закрият след две седмици, а не след осем.

Забеляза как Андерсен примигна от изненада и преглътна. Щом разбра как стоят нещата, директорът сведе глава.

— Добре. Да приключваме веднага. — Но си мислеше: Кой друг би забелязал приликата? Кой друг знаеше за посещението ни при Мигтерна? Кой освен мене и Леман?

Може би всичко щеше да се нареди. И може би в края на краищата, можеше да помогне на мъртвия си приятел. Може би сега би могъл да облекчи чувството за вина, което го измъчваше, откакто умря Едмънд.

Бердичев потрепери и отново погледна момчето. Да, а може би в същото време бих направил услуга и на себе си.

* * *

Когато всичко свърши, Тай Чо се върна в залата за лекции. Носеше поднос, а в джоба му беше нещото, което директорът му беше дал да го върне на Ким. Постави подноса на бюрото, до машината на „Сим Фик“, после седна на съседната табуретка.

— Добре тръгна тази сутрин — той протегна ръка и разроши хубавата черна коса на Ким. — Директорът е много доволен от тебе.

— Че защо да е доволен?

Тай Чо сведе поглед.

— Наблюдаваше те, докато работиш. А с него имаше и един много важен човек. И този важен човек е решил да те… да те осинови.

— Да ме осинови?!

— О, не се тревожи, Ким. Ще живееш тук, докато навършиш шестнадесет години. Но после ще отидеш да работиш в една компания. Същата, която произвежда ей тия, като стана дума.

Протегна ръка и докосна усъвършенстваната „Художествени форми“, все още изненадан от онова, което беше направил Ким.

— Бердичев — каза Ким.

Тай Чо се разсмя от изненада.

— Да. Как позна?

— Даваха го по новините преди два дена. Казаха, че е собственикът на „Сим Фик“.

— Точно така. — А СЕГА И ТВОЙ СОБСТВЕНИК. Мисълта тревожеше Тай Чо — макар че защо с Ким да постъпват по-различно, отколкото с всички останали, които не познаваше. Като му дойдеше времето, така ставаше с всичките му възпитаници. Бяха спасени — но в същото време бяха нечия собственост. Потръпна, после взе чашката от подноса, подаде я на Ким и загледа как момчето жадно я пресушава.

— Имам и нещо за тебе — той отново напълни чашката от каната. — Обикновено не позволяваме на нашите момчета да си пазят неща от времето, когато са живели в Глината. Директорът Андерсен реши, че в твоя случай можем да направим изключение.

Тай Чо го извади от джоба си, сложи го в ръката на Ким и сви юмручето му около него.

Ким разтвори длан и се засмя лекичко. Вдигна медальона, докосна висящото кръгче с пръст и го накара да се завърти. То се забави, след това се завъртя обратно и взе да се върти напред-назад. Изглеждаше зарадван от подаръка — и все пак, когато отново погледна Тай Чо, очите му бяха потъмнели от болка.

— Какво е това? — попита Тай Чо.

— Бодмин.

Тай Чо поклати глава.

— Какво? Не мога да схвана, Ким.

— Мястото, откъдето идвам. Нарича се Бодмин, нали?

Тай Чо се засмя от учудване.

— Ами да, чак сега се сетих. Но ти как разбра?

Ким се наведе напред, топна пръст в чашата и започна да рисува по масата — топваше пръста си всеки път, когато изписваше буква.

— Стрела. Дупка. Женски гърди. Пръстен. Обтегнат лък. Два стръмни върха. Изправена колона. Порта. Око с вдигната вежда. Близо до портата имаше такава табела. На шест ли от нея.[1]

— Мили — поправи го Тай Чо. — Но… няма значение. Изненадан съм.

— Защо?

Тай Чо замълча за миг.

— Всичко ли помниш?

Ким поклати глава — очите му отново се изпълниха с тъга, още по-силна отпреди.

— Не. Не всичко. Бях заспал, нали разбираш. Много дълго спах. И после се събудих. Светлината ме събуди.

Бележки

[1] Вж. латинските букви: В. О. D. М. I. N — Бел.прев.