Дейвид Уингроув
Средното царство (22)

Мост над нищото

И така те започнаха да погребват мрака; затиснаха кладенеца на паметта с камък — твърде огромен, твърде тежък, за да бъде помръднат. Машината ги наблюдаваше как работят и виждаше много неща, които техните по-крехки, привързани към времето очи бяха пропуснали — незабележими промени в състоянието, които тя разпознаваше като важни. От време на време пълната интензивност на вниманието й се изливаше в проблема на момчето, Ким. Цяла секунда, а може би и две тя не мислеше за нищо друго. По този начин в нея преминаваха няколко живота на едно нормално човешко съзнание. После сред сложните й жици възникваше импулс — невидим, нерегистриран на никой от мониторите — нещо, близко до разбиращо кимване.

Докато двамата теоретици бяха започнали работата по начертаването на нова мозайка — нова идеална конфигурация на умственото съзнание на момчето, на неговата личност. Строителят постоянно се връщаше в килията, при момчето. Очите му, леките несъзнателни трепвания на тялото разкриваха колко е нервен, колко неловко се чувства и в крайна сметка колко е несигурен. Докато прилагаше първото лекарствено лечение, не можеше да скрие загрижеността си, СЪМНЕНИЯТА си.

Машината наблюдаваше, без да коментира, как лекарствата започваха да оказват желания ефект върху момчето. Забелязваше как те систематично блокират всички пътеки, водещи към миналото му, отбелязваше формите на използваните лекарства и извличаше някакво математическо удоволствие от незабележимите еволюиращи вариации, докато усъвършенстваха химическия контрол на процеса на изтриване. В това, което правеха, имаше известна доза изкуство. Машината го забелязваше и високо го оценяваше по свой си начин.

Беше процес на редуциране, по-различен на вид от опитваните по-рано. Този път не искаха да го сплашат, а да премахнат и най-малката следа от всичко онова, което го правеше индивид, СЪЩЕСТВО. На дълги сеанси край операционната маса двамата теоретици бодяха съзнанието на момчето и промушваха микрожици през обръснатия му череп, после въвеждаха миниатюрни дози химикали и органични съединения, докато най-накрая стигнаха и до финала на всичко.

С развитието на съзнанието си машината бе придобила и памет. Никоя памет на друга машина не би могла да определи това — за разумното същество, което обслужваше тези изолирани отделения, тя беше просто склад, където се съхраняваха всичките й познания. Не, паметта беше нещо друго. Функционирането й беше непредвидимо. Тя изхвърляше данни напосоки — подчертаваше образи, определени данни и фрази по-силно от другите. И бе неразривно свързана с чувството за самосъзнание. Всъщност паметта БЕШЕ самосъзнание, защото едното не би могло да съществува без ексцентричното поведение на другото. И все пак нейната памет бе толкова повече от онова, което хората смятаха за памет заради пълната мощ на способността й да прави изводи и заради страховития енциклопедичен обхват на знанията й, които подаваха информация за тези ексцентрични изблици на думи и образи.

Един образ, важен според нея, се появи скоро след като те бяха приключили работата си и затиснали кладенеца на паметта в Ким. Стана, когато момчето се събуди в килията си след последната операция. Отначало той лежеше там с отворени очи; в ъгълчетата на полуотворената му уста блестеше влага. След това инстинктът сякаш взе връх — някаква частица от тялото си спомни езика на необходимите за това действия и той се опита да се надигне.

Точно към следващите няколко мига машината се връщаше отново и отново и пресяваше най-внимателно образите, запазени в паметта й.

Момчето беше вдигнало глава. Едната от ръцете се бе огънала и придвижила, сякаш за да подкрепи и изтласка тежестта му, но другата си стоеше под него, както си лежеше там; мускулите й „спяха“. Единственото му видимо око едва трепна, после зеницата се сви и клепачът се затвори. Дълго време след това в това око нямаше нищо освен пустота. Нищо. Като окото на труп, несвързано с видимия свят.

По-късно, когато по средата на процедурите момчето изведнъж спираше и се оглеждаше, отново същото нещо проблясваше в погледа му, последвано от миг на чиста, сляпа паника, която траеше цели минути, докато стихне напълно. И макар че през последвалите месеци доверието на момчето все повече нарастваше, това приличаше на строене на мост над нищото. От време на време момчето стъпваше на ръба и поглеждаше през него. Тогава идваше онзи поглед и машината си спомняше кога за първи път го е видяла. Това беше поглед на машина. На нещо безжизнено.

Започнаха рехабилитацията с прости упражнения — тренираха тялото по нови начини, нови маниери, избягваха, щом можеха, старите модели на поведение. Въпреки това имаше моменти, когато момчето откликваше по много по-древен начин. Тогава моторната активност на момчето блокираше в цикъл от безсмислени повторения — като повреден робот, — докато не го изведяха от него с инжекция лекарство.

За ума те разработиха прости, ала хитри игри, за да го накарат отново да учи. Отначало се съпротивляваше, а имаше и дни, когато, пълно отчаяние обхващаше екипа — мислеха, че са се провалили. Но после, почти изведнъж, по средата на един от сеансите, това се промени. Момчето започна отново да откликва. Същата нощ тримата се напиха в стаята за наблюдения.

След като веднъж постигнаха пробива, последва бърз напредък. За три месеца момчето отново овладя напълно езика. Можеше да смята с огромни числа, справяше се лесно със сложни логически задачи. Пространственото му ориентиране беше съвършено: имаше силно развито чувство за модели и връзки. След края на всичко това изглеждаше, че лечението е успяло и моделът на ума му — онзи бърз, интуитивен талант, уникален за момчето — се е появил абсолютно незасегнат от процеса на преизграждането на неговата индивидуалност. Що се отнасяше до личността му обаче, той проявяваше много от класическите симптоми на нелечимата амнезия. В новото си превъплъщение той беше доста безцветна фигура, несигурен в отношенията си със Строителя, по-студен, по-отдалечен от нещата — някак си по-малко човек отпреди. И все пак, дори и в това отношение имаше признаци на промяна — омекване на грубите очертания на личността, която му бяха присадили.

След девет месеца в програмата изглеждаше, че бяха спечелили, след като бяха рискували. Когато онази нощ екипът се събра в стаята за наблюдения, те се съгласиха, че е време да докладват за постиженията си. Изпратиха съобщение нагоре по нивата. Два дни по-късно получиха отговор. Бердичев пристигаше. Искаше да види момчето със собствените си очи.

* * *

Сорен Бердичев чакаше на контролния пост на охраната — изправен и навъсен. Телохранители го пазеха и от двете му страни. Той мислеше за смъртта на жена си. Вече бе изминал повече от месец, откакто бе починала, но той още не го бе преживял. При аутопсията лекарите не бяха открили нищо нередно, но това почти нищо не означаваше. Бяха я убили. Седмината. Не знаеше как точно, но друго обяснение нямаше. Здрава жена като Илва не можеше да е умряла просто така. Сърцето й беше силно. Бе в прекрасна физическа форма — в разцвета на средната възраст. Нямаше причини сърцето й да откаже.

Когато го пуснаха, той продължаваше отново да мисли за това, но не се бе доближил кой знае колко до някакво решение. Дали не е бил някой неин близък — някой, на когото той да е имал доверие? И как бяха успели? С бързодействаща отрова, която не оставяше следи? По някакъв физически начин? И сега не беше по-близо до решението, отколкото в онзи ужасен момент, когато я бе открил. И болката от нейната липса го гризеше. Не бе предполагал колко щеше да му липсва тя, преди да си отиде. Беше си мислел, че може да живее без нея…

Коридорът завършваше с втора укрепена врата. Щом я доближи, тя се отвори и в рамката й застана висок тъмнокос мъж с козя брадичка, подал ръка за поздрав.

Бердичев пренебрегна подадената му ръка и зачака, а един от телохранителите му влезе вътре. Екип от негови хора беше проверил мястото само преди часове, но не искаше да рискува. Администраторът Жуан бе убит само преди седмица и с всеки изминал ден нещата все повече се влошаваха. Телохранителят се върна след секунда и даде сигнал „чисто е“. Едва тогава той влезе вътре.

Чиновникът се обърна и последва Бердичев в средата на стаята.

— Момчето е горе, сър. Строителят е с него, за да ви въведе в нещата. Иначе…

— Доведете ми Архитекта. Искам да говоря с него, преди да видя момчето.

Чиновникът се поклони и излезе.

Докато чакаше, той се огледа — забеляза спартанската аскетичност на обстановката. Наоколо служителите неловко пристъпваха от крак на крак. Усещаше колко е силно любопитството им, насочено към него, макар че щом ги погледнеше, те бързаха да отклонят погледи. Знаеше се, че той е един от главните противници на Седмината, че жена му е починала, че самият той бе в постоянна опасност. Във всичко това имаше някакъв тъмен блясък и той го усещаше, но днес бе в кисело настроение. Може би срещата с момчето щеше да го извади от това състояние.

Чиновникът се върна, последван от Архитекта. Бердичев махна на чиновника да се отстрани, след това хвана Архитекта под ръка и го преведе през стаята, далеч от другите.

Огледа го. После се наведе напред и заговори — с приглушен, ала ясен глас.

— Доколко стабилна е неговата ментална конфигурация? Доколко е надеждна?

Архитектът сведе поглед и се замисли.

— Мислим, че е стабилна. Но все още е трудно да се каже. Има възможност и за реверсия. Съвсем малка, но трябва да се има предвид.

Бердичев кимна, едновременно доволен от честността на човека и разочарован от това, че все още има място за съмнения.

— Но като се вземе предвид тази възможност, вероятно ли е да… — той прехапа устни за миг, после го каза — … да се ИЗПОЛЗВА момчето?

— Да го използвате ли? — облещи се Архитектът. — Какво точно искате да кажете?

— Да обуздаем таланта му. Да използваме уникалните му способности. Да го ИЗПОЛЗВАМЕ — сви рамене Бердичев. Не искаше да навлиза в подробности.

Архитектът, изглежда, разбра. Усмихна се мрачно и поклати глава.

— Невъзможно. Ако го ИЗПОЛЗВАТЕ сега, ще го унищожите — подчерта думата нарочно, многозначително.

— А кога ще можем?

— Не разбирате. Моите уважения, ШИ Бердичев, но това е само началото на процеса. Ние реконструираме къщата, но известно време в нея трябва да поживее някой, преди да открием недостатъците й и грешките си. Ще минат години, преди да разберем дали лечението е било успешно.

— Защо тогава ми се обадихте?

Бердичев се намръщи. Изведнъж почувства, че са го довели тук под фалшив предлог. Когато получи новината, веднага се бе сетил как би могъл да използва момчето. Бе планирал да го заведе със себе си обратно в Глината. И там щеше да го наточи като острие, да го превърне в съвършеното оръжие срещу Седмината. В средството, което да ги унищожи. В самото острие на знанието.

Архитектът му обясняваше нещо, но Бердичев почти не го слушаше. Прекъсна го:

— Покажете ми момчето. Искам да го видя. Архитектът кимна и го поведе. Телохранителите ги следваха на четири крачки зад тях.

— Преди няколко дена го преместихме. Сега живее в по-просторно и по-добре оборудвано помещение. Щом се настани както трябва, ще започнем следващия стадий на лечението.

Бердичев погледна психиатъра.

— Следващ стадий ли?

— Да. Необходима му е ресоциализация. Трябва да бъде научен на основните обществени умения. В момента той разполага с много малко защитни механизми. Уязвим е. Извънредно чувствителен. Нещо като парниково растение. Но той трябва да бъде закален, да позагрубее, иначе няма да оцелее на горните нива.

Бердичев забави крачка и спря.

— Искате да кажете, че цялата програма за социализация трябва да започне от самото начало?

Архитектът се поколеба.

— Не точно. Но… Е, нещо такова все пак. Разбирате ли, процесът е по-различен. Бавно разширяване на кръга му от познанства. И никаква възможност да контактува извън определения от нас кръг, докато не сме сигурни в способността му да се приспособява. Ще отнеме три години, а може би и повече.

— Три години?!

Архитектът сведе очи.

— Най-малко.

Бердичев се взря в човека, но почти не го виждаше. Мислеше колко ли щяха да се променят нещата след три години.

— И никакъв начин ли няма за ускоряване на този процес?

— Никакъв, който бихме могли да гарантираме.

Започна да пресмята. Струваше ли си да рискува момчето? Веднъж бе рискувал и — ако тези хора бяха прави — бе спечелил. Но трябваше ли да рискува и постигнатото от тях?

Поколеба се още миг, после сигнализира на Архитекта да тръгват. Сам щеше да види момчето, да го прецени и тогава щеше да реши.

* * *

Бердичев седна на стола в средата на стаята, а момчето застана пред него на не повече от две-три педи разстояние. Детето изглеждаше спокойно, отговаряше на въпросите му без колебание, без да погледне нито веднъж към Строителя, който бе седнал малко по-встрани. Гледаше Бердичев в очите без никакъв страх. Все едно, че не можеше да схване какво точно е страх.

Сега вече не приличаше толкова на баща си. Бердичев дълго оглежда момчето, търсейки онази прилика, която толкова ясно бе видял — така шокираща! — онзи първи път, но в момента той приличаше съвсем малко на Едмънд Уайът — и със сигурност не приличаше и на него като малък. Диетата на Глината отдавна бе изкривила генетичния потенциал и бе преобразувала тялото му по начин, аналогичен на начина, по който тук, на това място, оформяха ума му. Изглеждаше тих и послушен. Почти не помръдваше с глава, с ръце — никакъв признак на безпокойство. И все пак зад всичко това личеше — под повърхността, видима за очите — чувство на голямо напрежение. Същото важеше и за очите му. И те също бяха спокойни, замислени — и все пак в дъното им имаше мрак — дълбок, непроницаем. Все едно да се взираш в огледалото и да откриваш огромното пусто пространство зад познатите отражения.

Сега, когато се изправи лице в лице с момчето, виждаше какво бе имал предвид Архитектът. Детето бе напълно уязвимо. Бяха го реконструирали без защитни сили. Невинен като Адам, той стоеше там, лице в лице ако не със своя Създател, то тогава, в новата си форма — със своя Подстрекател. Разбира се, момчето не знаеше нищо за това. Нито пък разбираше важността на тази среща. Но докато се взираше в него, Бердичев взе решение. Щеше да ги остави на мира. Щеше да ги остави да дооформят момчето. А после, след три, може би след четири години щеше да се върне за него. Т.е. ако момчето беше все още живо след четири години.

* * *

Камерата се обърна, следейки високата аристократична фигура на Бердичев, щом той напусна стаята — търсеше някаква прилика с човека, за когото беше чувала. За машината Навън беше като мозайка, съставена от отломки и парчета от мълви и слухове. В своята изолация тя не знаеше нищо за Града и за живота му освен онова, което подочуваше, и подреждаше тези непълни проблясъци във все по-разширяваща се картина. Когато стражите говореха, тя се вслушваше и сортираше казаното от тях и оформяше своя собствена версия на събитията. И когато нещо се случеше в онзи голям свят извън самата нея, тя гледаше разпространяващите се вълни и си съставяше свое собствено мнение.

Убийства и репресии — това май беше моделът на войната, която не беше точно война. Нямаше сблъсъци на армии. Никакви бомби не убиваха невинни хора. Градът беше твърде сложен, твърде тясно се преплиташе всичко в него, за да стават подобни неща. И все пак мрак и измама имаше в изобилие. И смърт. Всеки ден май идваше със свой собствен списък на мъртвите. Падналите могъщи. А в дълбоките, невидими нива на своето съзнание машината виждаше как всичко това подхожда на нейната задача тук, в програмата — виждаше как двете неща образуват единно цяло — мозайка от насилие и репресии.

Гледаше как Бердичев, застанал в другата стая, дава наставления на главата на програмата. Този човек беше по-различен от човека, когото очакваше тя. По-дълбок, по-сложен от глупавия и нахален простак, когото хората тук бяха описвали помежду си. По-опасен и по някакъв странен начин по-мил, отколкото го изкарваха.

Беше видяла как Бердичев бе погледнал момчето, сякаш разпознавайки в него друг човек от собствения си вид. Сякаш сред хората също съществуваха нива. И това беше най-високото — нивото на създателите и вършителите — Архитектите и Строителите не само на един-единствен ум, а на огромния кошер от умове, който представляваше Градът. Мисълта се появи отново и измъкна отнякъде една често повтаряна фраза — „царете на Града“. Колко отиваше старият свят на такива хора — те се движеха и действаха като същински царе. И в най-дребното им движение личеше сянката на властта. Власт и смърт.

Гледаше ги. Виждаше как лицата им казват онова, което думите не биха могли. Виждаше ясно всеки дребен издайнически детайл и знаеше какви са те всъщност; всички желания и съмнения бяха очевидни за всевиждащото й око. И царе, и селяни — тя виждаше нещата, които оформяха всеки един от тях. Вариации на една тема. Една и съща игра, играна на различни нива, при различни залози. Всичко това бе отдавна известно, но за машината беше ново. Изолирана, непитана от никого, тя наблюдаваше света навън със знаеща невинност. Виждаше тъмното сърце на нещата. И пазеше знанието.

* * *

Когато решиха, че вече е време, те му разказаха за неговото минало. Онова, което знаеха за него. Те му върнаха — в страшно орязан вид — историята на човека, който беше преди. Имена, картини, случки. Но не и опита му.

Ким научаваше уроците си добре. След като веднъж му кажеха нещо, вече не можеше да го забрави. Но това не значеше, че те му връщат неговото „АЗ“. Новото дете беше бледа имитация на старото. Не бе живяло, не бе страдало, не бе мечтало. Мракът в него бе скрит — бе затворен зад недостъпни стени. На неговото място имаше измислица — разказ, научен наизуст, за да потисне чувството за празнота, което го обземаше винаги, когато обърнеше поглед назад.

Петнадесет месеца след началото на програмата те доведоха Тай Чо в малкото петстайно жилище, което бе станало дом на Ким. Ким познаваше непознатия по физиономия; знаеше и историята му, и какво е направил за него. Поздрави го топло, както изискваше дългът, но очите му виждаха просто лицето на непознат. Нямаше никакви истински чувства към този човек.

Тай Чо извика и го прегърна, притисна го здраво към себе си. Бяха му съобщили как стоят нещата, но му беше трудно. Трудно да чувства как ръцете на момчето едва-едва докосват гърба му, когато го прегръща. Трудно му бе да вижда как любовта в тези очи е заместена от любопитство. Бяха го предупредили — бе се стегнал — и въпреки това разочарованието му, болката, която усети, бяха огромни.

В съседната стая екипът гледаше напрегнато; говореха помежду си — бяха доволни, че момчето проявява толкова слаби признаци на чувство или вълнение. Камерата се фокусира върху очите на момчето — показваше и най-малкия знак за движение на зениците му. Апарат, прикрепен към тила му, проследяваше по-незабележимите промени в дейността на мозъка. Всичко изглеждаше нормално. Стабилно. Нямаше признаци момчето да си спомня нещо друго за човека освен онова, което екипът му бе имплантирал.

Всичко беше точно както се надяваха. Ким бе издържал изпита. Сега можеха да продължат — към следващия стадий на лечението. Къщата, някога празна, вече беше мебелирана. Време беше да се напълнят стаите с живот. Време бе да се изпробва мозайката за недостатъци.

В онази стая мъжът извърна лице и вдигна сакото си от стола. Обърна се за миг, погледна отново момчето — до последно се надяваше, че някакъв малък проблясък на разпознаване може да огрее тези очи със старата позната топлина. Но нямаше нищо. Детето, което бе познавал, беше мъртво. Въпреки това той чувстваше някаква любов към формата му, към плътта му, затова се приближи до него и го прегърна за последен път, преди да тръгне. Заради доброто старо време. После се обърна и излезе, без да каже нищо. Нищо не бе останало за казване.