Дейвид Уингроув
Средното царство (15)

Глава 11
Разговор край огъня

В светлината на огъня от камината силните азиатски черти на Танга сякаш бяха изрязани в древна, пожълтяла слонова кост. Той се облегна в креслото и се усмихна — тъмните му очи грееха.

— И мислиш, че това ще ги направи щастливи, Хал?

Ръцете на Ли Шай Тун бяха леко опрени на ръба на масичката, опразнената купичка от храна бе отместена встрани, за да не му пречи. Бен веднага забеляза как матовочерната повърхност на тежкия железен пръстен, който носеше на десния показалец, сякаш улавя и поглъща светлината. УАИУИ ЛУН. Печатът на властта.

Хал Шепърд се разсмя и поклати глава.

— Не. Нито за миг. Там всички те ще се мислят за императори.

Говореха за Камарата на представителите във Ваймар — „това гнездо на неприятностите“, както постоянно я наричаше Тангът — и за начина за укрепване на напрегнатия мир, съществуващ сега между нея и Седмината.

Тангът и баща му седяха в единия край на масата от черно дърво с лице един към друг, а Бен беше на другия край — сам. Майка му не вечеря с тях — беше се подчинила на желанието на Танга. Но във всичко останало нещата вървяха по нейному. Готвачите, които Тангът си беше довел, висяха в кухнята и наблюдаваха с подозрение и — до известна степен — със смайване как тя самичка приготви и сервира вечерята. Това отклонение от обичайните навици на Танга само по себе си бе забележително, но онова, което се бе случило в началото на вечерята, изненада дори и баща му.

Когато опитвачът пристъпи към масата, за да изпълни обичайните си задължения, Тангът му махна да се дръпне, взе пръчиците и сам опита първата хапка. След като сдъвка и преглътна ароматното късче и сръбна от силния зелен лонджински ЧА, погледна Бет Шепърд и се усмихна широко — хвалеше домакинята за гозбата. Щом забеляза изненадата и удоволствието, изписани по лицето на баща си, и смаяния ужас на официалния „опитвач“, Бен веднага разбра, че това е нещо съвсем безпрецедентно, и го накара да осъзнае колко ограничен от норми е животът на Танга. Съвсем не свободен, както биха си помислили другите, а мъчен — живот, изживян в сянката на смъртта. За Ли Шай Тун доверието бе най-рядкото и най-ценното нещо, което би могъл да предложи; доверявайки се, той поверяваше живота си — съвсем буквално: живота си — в ръцете на другите.

С този дребен, ала многозначителен жест Тангът бе оказал на майка му и на баща му най-високата възможна чест.

Бен се вгледа в този човек, докато той говореше — усещаше в него сила, която бе повече от физическа. Във всяко негово движение имаше сигурност, виталност — такива, че дори и най-малкото колебание би го издало. Цялото му тяло говореше негласно за власт — нещо, развило се съвсем естествено и неосъзнато по време на дългите години управление. Да го гледаш — това означаваше да наблюдаваш не човек, а насочваща сила, да бъдеш свидетел на канализирането на агресия и решителност в най-елегантната им и изразителна форма. В някои отношения Ли Шай Тун приличаше на атлет — всеки нюанс в гласа и жестовете му бе резултат от дълга, упорита тренировка. Тренировка, превърнала всичко това във втора природа на Танга.

Бен го гледаше като омагьосан — едва дочуваше какво си говорят, но долавяше, че е важно — както и важността на факта, че той е там и ги слуша.

Ли Шай Тун се приведе леко напред — брадичката му и снежнобялата му, грижливо сплетена брада лекичко се вдигнаха нагоре — сигнал за предлагане на доверие.

— Никой не е и предполагал, че Камарата може да се сдобие с такава власт. Прадедите ни са виждали в нея само жест. Нека да съм откровен, Хал — като дребна отстъпка на някогашните им съюзници и маска за истинските им намерения. Но сега, след сто години, определени фракции настояват на нея да се гледа насериозно. Те поддържат, че властта на Камарата принадлежи „на народа“. И знаем защо, нали? Не е заради „народа“. Подобни хора хич не си и мислят за „народа“. Не, те мислят само за себе си. Търсят как да се издигнат за наша сметка. Да се издигнат, като смъкнат Седмината. Искат власт, Хал, а Камарата е средството, чрез което се опитват да я получат.

Тангът отново се облегна назад, полупритворил очи. Протегна десница и стисна стегнатото кокче на тила си — пръстите му се сключиха около възелчето от гъста бяла коса. Беше любопитен, почти разсеян жест — и все пак за Бен той подчерта колко се отпускаше Тангът в компанията на баща му. Наблюдаваше нащрек целия език на тялото в диалога между двамата — съзнаваше не само какво казват, но и как го казват; как се срещат или се разминават погледите им; как една споделена усмивка изведнъж разкриваше дълбочината на взаимното им разбиране. Всичко това му показваше колко много разчита Тангът на баща му, за да разкрие тези думи, тези мисли, тези чувства. Може би защото на никого другиго не можеше да ги довери.

— Често се питам има ли някакъв начин да премахнем Камарата и да разградим огромната бюрократична структура, разраснала се около нея. Но всеки път, когато се запитам, предварително знам отговора. Не. Или поне не сега. Преди петнадесет, може би двадесет години вероятно е било възможно. Но дори и тогава това сигурно просто би ускорило нещата. Щеше да ни доведе пак до тази точка, но по-бързо.

Хал Шепърд кимна.

— Съгласен съм. Но може би тогава трябваше да се изправим срещу това. Тогава бяхме по-силни. По-здраво държахме нещата в ръцете си. Сега всичко се промени. Забавянето с всяка една година ги кара все повече да укрепват за наша сметка.

— Значи ти ме съветваш да започнем война, Хал?

— Нещо такова, но не съвсем.

Тангът се усмихна — Бен усети, че, гледайки го, го сравнява с учителя си Пен Ю-Вей. Тази тежка гънка над окото, която бе една от основните „отлики“ на андроида — на механичната му природа — върху лицето на истински, естествен човек изглеждаше красива.

— И що за война ми предлагаш?

— Онази, в която сме най-добри. Война на полето. На откритостта и измамата. Като онази война, която тиранинът Цао Чун ни е учил как се води.

Тангът наведе поглед към ръцете си; усмивката му се разсея.

— Не знам. Наистина не знам, Хал. Понякога се питам какво ли сме направили.

— Каквото трябва да прави всеки човек, несъмнено.

Ли Шай Тун го погледна и поклати глава.

— Не, Хал. Мисля, че грешиш. Мисля, че този път грешиш. Всъщност, малцина си задават подобни въпроси. Повечето хора са слепи за грешките си. Глухи за критиката на другите — той се засмя кисело. — Можеш спокойно да твърдиш, че Чун Куо е претъпкано с такива хора — слепи, порочни, алчни същества, които виждат слепотата си като сила, порочността — като необходимост, а алчността си — като исторически процес.

— Това е толкова…

За миг и двамата млъкнаха — лицата им бяха строги на трепкащите отблясъци на огъня. Преди някой от двамата да проговори, вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майката на Бен с поднос. Постави го на една табуретка до камината, наведе се да вземе нещо от една купичка върху нея и напръска горящите цепеници.

Стаята веднага се изпълни със сладкия, свеж мирис на мента.

Тангът се засмя леко — това му достави удоволствие, пое дълбоко дъх и го задържа.

Бен гледаше как майка му обърна гръб на огъня, отметна дългата черна коса от лицето си и се усмихна.

— Донесох ви пресен ЧА — каза тя просто, вдигна подноса и им го поднесе.

Тя седна, Тангът се изправи, протегна ръка и я сложи върху нейната, преди тя да успее да посегне към чайника.

— Моля ви. За мене ще е чест, ако поседите и пийнете ЧА с нас.

Тя се поколеба, после се усмихна и се подчини. Доста странна гледка беше да видиш как Тангът налива ЧА на свой поданик.

— Заповядайте — подаде й той първата купичка. — ЧА от кладенеца на дракона.

Думите на Танга бяха безобидна игра с името на лонджинския ЧА, но на Бен му се стори, че притежават и някакво особено значение. Погледна майка си, забеляза как тя се усмихна доволно на себе си и сведе глава; за миг младоликото й лице ужасно заприлича на това на Мег — така щеше да изглежда Мег след година-две. След това отново погледна Танга, който, изправен, наливаше втора купичка за баща му.

Бен се намръщи. Самото присъствие на Танга в стаята изведнъж му се стори съвсем странно. Коприните му, сплетената коса, самата му чуждост изглеждаха така не на място сред ниските дъбови греди и грубите йоменски мебели. Този контраст, това странно противопоставяне на човека и стаята припомни на Бен колко странен е всъщност този техен свят. Свят, грубо отклонен от естественото си равновесие.

Кладенецът на дракона. Това го накара да мисли за огъня и за мрака, за необузданата сила. ТОВА ЛИ ЛИПСВА НА НАШИЯ СВЯТ? — запита се той. — СВЪРШИЛИ ЛИ СМЕ С ОГЪНЯ И МРАКА?

— А ти, Бен? Ще пиеш ли от кладенеца на дракона?

Ли Шай Тун го гледаше и му се усмихваше, но зад усмивката — отвъд нея, в някое мрачно, недостъпно място, се таеше дълбоко безпокойство.

Пламъците танцуваха върху двете му очи, проблясваха мокро и мимолетно върху тъмната повърхност на зрението му. Но къде беше огънят? Къде бяха дълбините, които правеха от човека ЧОВЕК? На думи и жестове Тангът беше велик и силен човек — Танг; безпогрешно личеше, че е крал сред хората — но бе изгубил връзка със самата същност на онова, което бе създало — БЕ СЪГРАДИЛО — външната му форма. Беше се отричал от вътрешната си същност твърде често и сега кладенецът бе запушен, а огънят — потушен.

Вгледа се в Танга — чудеше се дали той сам знае в какво се е превърнал; дали съмнението, което долавяше, бе толкова дълбоко, толкова всеобхватно, колкото трябваше да бъде. Дали когато погледнеше отражението си в огледалото, виждаше зад стъклото отвъд очите си? Бен потръпна. Не. Нямаше как да е така. Защото това би го сринало. Думите щяха да станат слаби, жестовете — колебливи. Не. Този Танг може и да се съмняваше в направеното от тях, но не и в себе си. Това му беше вродено — бе враснало в костите му. Щеше да умре, преди някога да се е усъмнил в себе си.

Усмивката продължаваше да стои на лицето му — съвсем истинска; предложената купичка го чакаше.

— Е, Бен? — обърна се към него баща му. — Ще пийнеш ли купичка ЧА с нас?

* * *

Ли Шай Тун се наведе напред и подаде купичката на момчето — съзнаваше, че се е превърнал във фокус на странните, трескави мисли на това дете, на неукротимата свирепост на вътрешния му поглед.

Хал беше прав. Бен не беше като другите деца. В неговата природа имаше нещо диво; някаква част от него оставаше неукротена, нецивилизована. Когато седна в края на масата, сякаш бе нащрек за нещо. В него имаше такава неподвижност, когато се движеше, че приличаше на нещо, което е било мъртво и отново е оживяло. И все пак той беше по-жив — по очевидно жив — от всекиго, който някога Тангът бе срещал.

Щом му подаде купичката, той почти очакваше да получи някакъв шок — яростно изпразване на неестествената енергия на това дете през купичката като проводник. Но нищо не стана. Само дивото му въображение работеше.

Тангът сведе замислено поглед. Бен Шепърд беше саморасляк. Не притежаваше никое от онези дребни подобрения, които правеха човека годен за компанията на подобните нему. Нямаше чувство за „ти — на мене, аз — на тебе“, нямаше никаква представа за отстъпките, които човек прави за социалното си удобство. Погледът му беше безкомпромисен, почти собственически. Сякаш всичко, което виждаше, беше негово. ДА — усмихна се вътрешно Ли Шай Тун. — ТИ ТРЯБВА ДА СТАНЕШ ТАНГ, БЕН ШЕПЪРД, ЗАЩОТО ЗА ТЕБЕ ЩЕ Е ТРУДНО КАТО ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.

Вдигна купичката си и отпи — мислеше за събитията от ранния следобед. Разхождаха се в градината, когато Хал му предложи да дойде с него и да разгледат стаята на Бен.

Бе застанал в центъра на мъничката стаичка, сбутана на горния етаж, и бе разгледал картините, покриващи стената над леглото.

Някои бяха фотографски точни етюди на Имението. Точни, без да се броят тъмните, размазани фигури в сенките на дърветата от другата страна на реката. Други бяха по-абстрактни, реалността в тях беше странно изкривена. В тези последни композиции често присъстваха фигури-близнаци: единият близнак — съвсем нормален, здрав и силен, а другият — изкривен, със забелени очи, с уста, разтворена сякаш от болка. Те бяха плашещи, необикновено плашещи и все пак техническото им изпълнение изобщо не можеше да се поставя под въпрос.

— Добри са, Хал. Наистина са много добри. Момчето има талант.

Хал Шепърд се усмихна леко и застана до него.

— Ще е много доволен да го чуе. Но щом смяташ тези за добри, я погледни това.

Тангът пое папката от него и я отвори. Вътре имаше един-единствен свръхтънък лист — изглеждаше като направен от чисточерна пластмаса. Заобръща го в ръце и се засмя.

— Какво е това?

— Ето — той посочи един визьор на масата до прозореца и дръпна щората. — Сложи го на поставката и натисни копчето.

Ли Шай Тун сложи листа на поставката.

— Има ли значение как го слагам?

— И да, и не. Ще видиш.

Тангът натисна копчето. Веднага подобната на резервоар клетка на визьора се изпълни с цветове. Това беше холограма. Портрет на жената на Хал Шепърд — Бет.

— Той ли го е правил?

Шепърд кимна.

— Тук има 180 наслагващи се слоя информация. Деветдесет хоризонтални и деветдесет вертикални. Рисувал е на ръка всеки лист, а после ги е насложил. Негова собствена техника. Той я измисли.

— На ръка?!

— И то по памет. Бет не искаше да му позира, нали разбираш. Каза, че имала много работа. Но все пак той го направи.

Ли Шай Тун бавно поклати глава.

— Смайващо, Хал. Сякаш е снимано с камера.

— Ти и половината не си видял. Чакай… — Шепърд изключи холограмата, протегна се и извади гъвкавата плака. Обърна я и отново я постави. — Моля…

Тангът натисна копчето. Отново клетката на визьора се изпълни с цветове. Но този път образът беше друг.

Холографският портрет на Хал Шепърд бе далеч от ласкателен. Плътта бе много по-сурова, много по-груба, отколкото в действителност, бузите бяха по-румени. Косата беше по-гъста, по-къдрава, веждите — по-тъмни и тежки. Носът бе дебел и месест, ушите — заострени, очите — по-големи и по-тъмни. Устните бяха по-чувствителни от тези на оригинала, почти развратни. Сякаш се усмихваха подигравателно.

Шепърд се приближи и погледна във визьора.

— Има нещо от сатирите в образа. Нещо стихийно.

Тангът се обърна и го изгледа — не разбираше за какво намеква.

Шепърд се засмя.

— Гръцка митология, Шай Тун. В тяхната митология сатирите били първични духове на планините и горите. Полуозли, получовеци. С копита, с гъста козина, чувствени и разпуснати.

Ли Шай Тун се вгледа в градския, високоизтънчен човек пред себе си и се засмя за кратко, смаян, че Шепърд виждаше себе си в този брутален портрет.

— Забелязвам ЛЕКА прилика. Нещо в очите, във формата на главата, но…

Шепърд поклати бавно глава. Взираше се напрегнато в холограмата.

— Не. Погледни я, Шай Тун. Погледни я внимателно, той ме вижда съвсем ясно. Вътрешната ми същност.

Ли Шай Тун потръпна.

— Боговете да са ни на помощ, щом нашите синове ни виждат такива!

Шепърд се обърна и го погледна.

— Защо? Защо да се страхуваме от това, стари приятелю? Ние знаем какви сме. Мъже. Полуразум, полуживотно. Защо да се страхуваме от това?

Тангът посочи образа.

 

— Да, мъже. Но такива ли? Наистина ли се виждаш такъв, Хал?

Шепърд се усмихна.

— Това не съм целият аз, знам го, това е част от мене. Но важна част.

Ли Шай Тун потръпна — раменете му трепнаха съвсем леко, — после погледна отново изображението.

— Но защо другият е друг? Защо не са еднакви?

— Бен има достатъчно смахнато чувство за хумор.

Тангът отново не разбра, но този път Шепърд не направи никакъв опит да го просвети.

Ли Шай Тун разглежда холограмата още няколко секунди, след това й обърна гръб и се огледа.

— Таланта го е взел от тебе, Хал.

Шепърд поклати глава.

— Аз никога не съм притежавал и една десета от неговия талант. Както и да е, дори думата „талант“ в случая не стига. Неговото е гений. По това си приличат с прадядо му.

Тангът се усмихна — спомни си разказите на баща си за това, колко ексцентричен бил Огъстъс Шепърд.

— Може би. Да се надяваме, че от него е наследил само това.

Веднага разбра, че е сбъркал, като го е казал. Или ако не беше сбъркал, то поне бе казал нещо, което бе докоснало болното му място.

— Приликата е повече от обичайната.

Тангът леко наклони глава — искаше веднага да приключи темата, но Шепърд сякаш напираше да обясни.

— И Бен има шизофрения, нали разбираш. О, не, далеч не е толкова зле, колкото Огъстъс. Но създава определени нелепости в характера му.

Ли Шай Тун отново погледна картините над леглото — с ново разбиране.

— Но според онова, което казваш, момчето е достатъчно здраво.

— Дори щастливо, бих казал. През повечето време. Има пристъпи, нали разбираш. Тогава или го упояваме здравата, или го оставяме на мира.

Шепърд се наведе и изключи визьора, после вдигна тънкия черен лист и го прибра в папката.

— Навремето са мислели шизофренията за най-обикновено мозъчно разстройство; неравновесие на определени химически вещества — допалин, глутаминова киселина и гама-амино-битурична киселина. Използвали са лекарства като ларгактил, модекат, диазепам, приадел и халоперидол главно като транквилизатори. Но те просто са поддържали болестта и са имали страничен ефект: разширяване на допаминовата система. Най-лошото, поне що се отнася до Бен, е, че притъпяват творческите му способности.

Тангът се намръщи. Медицината, както и всичко друго, се основаваше на традиционните начини на ХАН. Разработването на западни лекарства, също като западните идеи за прогреса, бяха изоставени, след като Цао Чун бе построил Града. Всъщност повечето подобни лекарства в момента бяха незаконни. Човек обикновено чуваше за тях единствено във връзка с наркоманиите — нещо процъфтяващо на най-долните равнища на Града. В днешно време всички сериозни заболявания се диагностицираха още преди детето да се роди и се предприемаха стъпки или за излекуването им, или за абортиране на зародиша. Затова се изненада — първо, когато чу, че болестта на Бен не е била диагностицирана предварително, после — че дори е мислел да взема лекарства.

— Надявам се, че не е вземал тези лекарства.

Шепърд срещна погледа му.

— Не само че ги е вземал, но и продължава да ги взема. Освен когато работи.

Тангът въздъхна тежко.

— Трябваше да ми кажеш, Хал. Ще уредя моят знахар да навести Бен в близките няколко дни.

Шепърд поклати глава.

— Благодаря ти, Шай Тун. Трогнат съм от твоята любезност. Но това никак няма да е добре за него.

— Няма да е добре Ли? — Тангът озадачено се намръщи. — Но съществуват многобройни успокоителни — неща, които успокояват и възстановяват равновесието на Ин и Ян в тялото. Хубави, здравословни лекове, не тези… наркотици!

— Знам, Шай Тун, и отново ти благодаря за загрижеността. Но Бен няма да иска да ги взема. Направо го чувам: „А, драконови кокали и стридени черупки! — ще каже той с презрение. — Че какво ще ми помогнат за болест като моята?“

Тангът разтревожено сведе очи. Не можеше да настоява. Рожденото право на Шепърдови ги имунизираше срещу законите, които управляваха другите. Щом Бен вземаше наркотици, за да поддържа стабилността на ума си, той, Ли Шай Тун, едва ли можеше да направи нещо за това. Но въпреки всичко чувството, че това не е редно, не го напускаше. Смени темата.

— Добър син ли е той, Хал?

Шепърд се засмя.

— По-добър не може и да има, Шай Тун. Същият е като Ли Юан — уважението му не е привидно, както е с някои от това ново поколение, а си има дълбоки корени. И както видя, то се дължи на това, че прекрасно познава баща си.

Тангът кимна — остави съмненията за себе си.

— Добре. Но ти си прав, Хал. През последните години моралът много бързо взе да запада. ЛИ обредите означават днес толкова малко. Младите произнасят старите думи, но за тях те не означават нищо. Тяхното уважение е празна черупка. Късметлии сме ние с тебе, че имаме добри синове.

— Наистина. Макар че Бен от време на време е и надуто и нагло синче. Но той няма време за глупости. Пък и за умни неща има съвсем малко време, ако ме разбираш какво ти казвам. Например той презира механичния си учител.

Ли Шай Тун вдигна вежди.

— Това ме учудва, Хал. Мислех си, че той жадува за знания. Всичко това — той посочи с поглед книгите, картините, машините — говори за любов към знанията…

Шепърд се усмихна със странна усмивка.

— Може би трябва сам да поговориш с него, Шай Тун.

Тангът се усмихна.

— Може би.

Сега, гледайки момчето от другата страна на масата, той разбираше.

— Ти, какво мислиш, Бен? Мислиш ли, че е дошло времето да се бием с враговете си?

Неочаквано момчето се разсмя.

— Зависи дали знаете кои или кое са враговете ви, Ли Шай Тун.

Тангът леко вдигна брадичка.

— Мисля, че това поне знам доста добре.

Бен отново го погледна в очите със същия онзи проницателен поглед.

— Може би. Но първо трябва да се запитате срещу какво се борите. Когато мислите за враговете си, първата ви мисъл е за някакъв определен човек или група хора, не е ли така?

Тангът кимна.

— Точно така е, Бен. Познавам враговете си. Мога да ги изредя поименно, зная и как изглеждат.

— Ето на, виждате ли. И си мислите, че като тръгнете на война срещу тях, ще намерите изход от сегашното положение — Бен остави купичката си на масата и се облегна назад; всеки негов жест — макар че никой освен самия Бен не го осъзнаваше — бе мигновен огледален образ на жестовете на Танга. — Моите уважения, Ли Шай Тун, но вие не сте прав.

Тангът се разсмя високо — разговорът му харесваше.

— Мислиш, че тяхната идеология ще ги надживее? Това ли било, Бен? Бих се съгласил с тебе, но, първо, тя е ужасно фалшива. А и единствената им мотивация е собствената им алчност. Те всъщност не искат промяна. Искат власт.

Бен поклати глава.

— Да, но вие продължавате да мислите за точно определени хора. Признавам — хора, които притежават доста мощ, дори влияние, но просто хора. Хората не могат да разрушат Чун Куо — те могат да разрушат само онова, което е вътре в човека. Би трябвало да се освободите от мисълта за тях. За вас те изглеждат много голяма заплаха, но всъщност не са. Те са боклукът по повърхността на кладенеца. А кладенецът е дълбок.

Ли Шай Тун си пое дълбоко въздух.

— Моите уважения, Бен, но тук ТИ не си прав. Аргументът ти предполага, че няма значение кой управлява, че нещата ще си останат същите, независимо кой е на власт. Ала не е така. Идеологията им е фалшива, но, прости ми, те са ХУН МАО.

Хал Шепърд се усмихна, но личеше, че се чувства неудобно. Вече повече от две десетилетия бяха изминали, откакто се бе обиждал от това наименование — но то продължаваше да се използва в двора на Танга, където преобладаваха ХАН, а неколцината бели бяха третирани като почетни ХАН; а тук, в Имението, тези думи му звучаха неуместно, за негова изненада почти обидно.

— Те нямат чувство за хармония — продължи Тангът, без да се усети. — Нямат чувство за ЛИ. Всяка промяна, която те ще докарат, няма да е за добро. Те имат малко принципи. Ще объркат най-главните неща и пак ще докарат война. Безкрайна война. Както преди.

На устните на Бен заигра лека усмивка.

— Забравяте собствената си история, Ли Шай Тун. Нито една династия не може да бъде вечна. Колелото се върти. Промяната идва, независимо дали я искате, или не. Така е с човечеството. С цялото човечество, дори и с ХАН.

— Може и да е било така, но сега е друго. Колелото вече не се върти. Ние приключихме с историята.

Бен се засмя.

— Но вие не можете да спрете Земята да се върти!

Искаше да каже и още нещо, но майка му го докосна по рамото. Седеше абсолютно мълчалива и неподвижна и гледаше огъня, докато говореха. Тъмната коса скриваше лицето й. Сега тя се усмихна, стана и се извини.

— Сигурно вие, мъжете, ще искате да се оттеглите в кабинета. Запалила съм там камината.

Шепърд погледна Танга, който кимна леко в знак на съгласие, стана и се поклони на домакинята. Отново й благодари топло за вечерята и за гостоприемството, а когато тя си тръгна, се упъти с Шепърд и сина му към другата стая.

— Бренди? — Шепърд отвори барчето и вдигна гарафата. Тангът обикновено се въздържаше, но тази вечер бе в особено настроение. Имаше желание да говори — и да насърчава говоренето. Сякаш наистина това говорене трябваше да ги насочи към някакъв проблем, който той искаше да засегне. Нещо, което му се виждаше трудно; нещо, което дълбоко го безпокоеше.

Тангът се поколеба и се усмихна.

— Защо не? В крайна сметка, допустимо е един мъж да си го позволява от време на време.

Шепърд наля на Танга един напръстник от тъмната течност и му подаде старинната тумбеста чаша. После се обърна към сина си.

— Бен?

Бен се усмихна с почти детска усмивка.

— Сигурен ли си, че мама няма да има нищо против?

Шепърд му намигна.

— Мама няма да разбере.

Подаде на момчето чашката, после наля и на себе си и седна до огъня срещу Танга. Може би беше време да се ускори крачката — време да накара Танга да се отпусне.

— Нещо те безпокои, Шай Тун.

Тангът вдигна почти отнесен поглед от чашата и тихичко се разсмя.

— Всичко ме безпокои, Хал. Но не това искаш да кажеш, нали?

— Не. Нито пък е обичайно да ми идваш на гости, Шай Тун. Имаше точно определена причина, за да дойдеш при мене, нали?

Усмивката на Танга беше изпълнена с благодарност.

— Както винаги, Хал, ти си прав. Но следващия път няма да имам нужда от предлог, за да дойда. Тук ми е много приятно.

— Е?

Тангът пое дълбоко въздух, стегна се и каза:

— Заради Толонен е.

От известно време Камарата оказваше върху Танга настоятелен натиск генералът да бъде изпратен на съд за убийството на низшия секретар Леман. Искаха главата на Толонен заради онова, което беше сторил. Но Тангът криеше мислите си за това убийство. Никой — нито Седмината, нито Хал Шепърд — не знаеше какво всъщност мисли той по въпроса — знаеха само, че оттогава отказва да приема Толонен, че веднага го е разжалвал и е назначил нов генерал на неговото място — Виторио Ноченци.

Шепърд изчака — усети колко се бе напрегнал изведнъж Ли Шай Тун. Толонен и Тангът бяха от едно и също поколение и споделяха едни и същи негласни ценности. В личния им живот имаше съвпадения, които ги бяха сближили и бяха създали връзка между тях — не на последно място беше и това, че и двамата бяха загубили съпругите си преди десетина години. По темперамент обаче си приличаха колкото ледът и огънят.

— Липсва ми. Разбираш ли ме, Хал? Този стар дявол наистина ми липсва. Преди всичко и най-вече — самият той като човек. Заради всичко, което беше той. Верен. Честен. Храбър — той вдигна за миг очи и пак ги сведе — бяха се замъглили. — Сякаш беше моят пръв рицар, Хал. Винаги беше до мене. Още откакто бях осемнадесетгодишен. Моят генерал. Най-довереният ми човек.

Той потръпна и замълча. После отново заговори — с по-мек и все пак някак си по-силен глас, по-определен отпреди.

— Странно, но най-вече ми липсва безразсъдството му. По това си приличаха с Хан Чин. Част от мене винаги чувстваше точно онова, което той казваше — макар и да не го изразявах, то напираше вътре в мене, в мрака.

— Искаш да го върнеш?

Ли Шай Тун се засмя горчиво.

— Като че ли мога! Не, Хал, но искам да го видя. Искам да поговоря с него.

Шепърд помълча известно време в размисъл, после се наведе напред и остави чашата си на масата.

— Трябва да го извикаш, Шай Тун. Веднъж пък зарежи и Камарата, и исканията й. Предизвикай ги. Ти си Танг и затова си над техните закони.

Ли Шай Тун вдигна очи и срещна погледа на Шепърд.

— Да, аз съм Танг, но съм и един от Седмината. Не мога да действам на своя глава.

— Защо не?

Тангът учудено се разсмя.

— Не приличаш на себе си, Хал. Повече от двадесет години ме съветваш да бъда предпазлив, да обмислям всички последици от моите действия, а сега изведнъж ме подтикваш към безразсъдство.

Шепърд се усмихна.

— Не е безразсъдство, Шай Тун. Далече е от безразсъдството. Всъщност през последната година съм мислил почти единствено за това — той стана, приближи се до едно бюро в далечния ъгъл на стаята и се върна миг по-късно с папка, която подаде на Танга.

— Какво е това, Хал?

Шепърд се усмихна и отново седна.

— Моите мисли по въпроса.

Ли Шай Тун се взря замислено в Шепърд за миг, след това остави чашата си и отвори папката.

— Но то е писано на ръка.

Шепърд кимна.

— Това е единственият екземпляр. Тук вътре съм казал неща, които не бих искал да попаднат в ръцете на враговете ни.

При последните няколко думи хвърли кратък поглед към сина си — съзнаваше, че момчето нищо не изпуска.

Ли Шай Тун го погледна — в лицето изведнъж заприлича на ястреб, погледът му стана по-свиреп отпреди.

— Защо не си го споменавал по-рано?

— Не му беше мястото. Пък и без това още не бях готов.

Тангът отново погледна папката и резюмето, което Шепърд бе приложил към доклада си. Това бе нещо повече от проста дестилация на нечии мисли върху настоящата политическа ситуация. Тук, във всички подробности, беше планът на онази „Война на полето“, която Шепърд бе споменал по-рано. Схема, която, ако се приложеше, щеше да постави Седмината в директна конфронтация с Камарата.

Ли Шай Тун прелисти бързо страниците — прегледа ги, спираше погледа си върху фрази, които Шепърд бе отделил или подчертал. Пулсът му се ускори. Дребният, чистичък почерк на Шепърд изпълваше почти четиридесет страници, но главното беше там, в онова уводно резюме. Прочете още веднъж написаното от Шепърд.

ВЛАСТТА СЕ ДЕФИНИРА САМО ЧРЕЗ НЕЙНОТО УПРАЖНЯВАНЕ. ТВЪРДЕ ДЪЛГО НИЕ СЕ ВЪЗДЪРЖАХМЕ ДА УПРАЖНЯВАМЕ ОТКРИТО ВЛАСТТА СИ И НАШИТЕ ВРАГОВЕ ПРИЕХА ТОВА ВЪЗДЪРЖАНИЕ ЗА СЛАБОСТ. С ОГЛЕД НА ПОСТИЖЕНИЯТА НИ МОЖЕ ДА СЕ СПОРИ ДАЛИ ТОЗИ ИМ ВЪЗГЛЕД Е ОПРАВДАН. АЛА НАШАТА ИСТИНСКА СЛАБОСТ НЕ Е ЛИПСАТА НА ПОТЕНЦИАЛ, А ЛИПСАТА НА ВОЛЯ ЗА ДЕЙСТВИЕ.

ЗАГУБИХМЕ ИНИЦИАТИВАТА И ПОЗВОЛИХМЕ НА НАШИТЕ ПРОТИВНИЦИ ДА ДИКТУВАТ ТЕМАТА — И ДОРИ ПРАВИЛАТА — НА ДИАЛОГА. РЕЗУЛТАТЪТ Е ПОСТОЯНСТВОТО НА ВЯРАТА, ЧЕ ПРОМЯНАТА НЕ Е ПРОСТО ЖЕЛАТЕЛНА, А Е НЕИЗБЕЖНА. НЕЩО ПОВЕЧЕ: ТЕ ВЯРВАТ, ЧЕ ЕСТЕСТВЕНОТО СРЕДСТВО ЗА ПОСТИГАНЕТО НА ТАЗИ ПРОМЯНА Е КАМАРАТА, ЕТО ЗАЩО ТЕ ТЪРСЯТ НАЧИНИ ДА ЗАСИЛЯТ НЕЙНАТА ВЛАСТ.

ЛОГИКАТА НА ТОЗИ ПРОЦЕС Е НЕУМОЛИМА. НЯМА НИЩО ОСВЕН КАМАРАТА И СЕДМИНАТА, ЗАТОВА КАМАРАТА МОЖЕ ДА СЕ РАЗВИВА САМО ЗА СМЕТКА НА СЕДМИНАТА.

ВОЙНАТА Е НЕИЗБЕЖНА. ТЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАБАВЕНА, НО НЕ И ИЗБЕГНАТА. И ЕТО ЗАЩО ВСЯКО ЗАБАВЯНЕ Е ОТ ПОЛЗА ЗА ПРОТИВНИКА. ТЕ СЕ РАЗВИВАТ, А НИЕ СМЕ В УПАДЪК. СЛЕДОВАТЕЛНО ТРЯБВА ДА ПРЕКРАТИМ ТЯХНАТА ИГРА НА ВЛАСТ.

ТРЯБВА ДА ГИ УНИЩОЖИМ СЕГА, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ СМЕ ОТГОРЕ.

Ли Шай Тун затвори папката с въздишка. Шепърд беше прав. Знаеше, вътрешно беше убеден, че точно това трябва да направят. Но вече бе казал: той не беше просто Танг, той бе един от Седмината, а Седмината никога не биха се съгласили да действат така. Те го виждаха по друг начин.

— Е?

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Писана е за тебе.

Тангът се усмихна тъжно и погледна момчето. Заговори му, както говореше със собствения си син — безстрастно, като възрастен с възрастен.

— Ти чел ли си я, Бен?

Шепърд отговори вместо сина си.

— Вече го чу. Смята, че това са пълни глупости.

Бен го поправи:

— Не са глупости. Никога не съм казвал нищо подобно. Казах, че заобикаля истинската причина.

— Която е? — Ли Шай Тун се протегна за чашата си.

— Че хората никога не са доволни от настоящето.

Тангът се замисли за момент и тихо се разсмя.

— Така е било винаги, Бен. Как мога да променя самата човешка природа?

— Можете да подобрите положението им. Те се чувстват затворени в клетки. Не само физически, но и умствено. Нямат мечти. Нито един от тях вече не се чувства реален.

Последва миг на тишина, после отново заговори Хал Шепърд:

— Откъде го знаеш, Бен? Говорил ли си с хората?

Бен се взря в баща си за миг и отново насочи вниманието си към Танга.

— Не можеш да не го забележиш. То е там, в очите на всички. Очите им са празни! Незапълнено, неосъществено пространство, дълбоко вътре в тях. Няма нужда да говориш с тях, за да го забележиш. Стига ми само да гледам новините. Сякаш всички те са мъртви, но не могат да го забележат. Търсят някаква цел във всичко това и не могат да я открият.

Ли Шай Тун се втренчи за миг в момчето, после сведе очи — от думите му го бяха полазили хладни тръпки. Огледа се из стаята — изведнъж забеляза колко нисък беше таванът, тъмните дъбови греди, които се открояваха върху белосаните стени, току-що отрязаните рози в сребърната купа в ъгъла на стаята. Чувстваше старото дърво под пръстите си, усещаше силния мирис на бор от огъня. Всичко това беше истинско. А той — той, разбира се, също бе истински. Но понякога, само понякога…

— И смяташ, че можем да им дадем цел?

Странно, но Бен се усмихна.

— Не. Но можете да им дадете пространство, за да си я намерят сами.

Тангът кимна.

— Аха. Пространство. Е, Бен, в Чун Куо живеят повече от 39 милиарда души. Какво бихме могли да направим, за да дадем пространство на толкова много народ?

Но Бен вече клатеше глава.

— Грешно ме разбрахте, Ли Шай Тун. Възприехте думите ми твърде буквално — той докосна с пръст челото си. — Имах предвид пространство тук. Точно там се чувстват хванати в капан. Градът — той е само външната му конкретна форма. Но схемата — парадигмата — е вътре в главите им. Там трябва да им дадете пространство. А това можете да им дадете само ако им дадете чувство за посока.

— Промяна. Това искаш да ми кажеш, нали?

— Не. Няма нужда нищо да променяте.

Ли Шай Тун се разсмя.

— Тогава не те разбирам, Бен. Да не смяташ да ми предложиш Някой вълшебен фокус?

— Съвсем не. Искам да кажа, че щом проблемът се намира в главите им, там можем да намерим и решението му. Те искат разширяване навън. Те искат пространство, вълнение, новост. Е, защо да не им ги дадете? Но не там, в реалния свят. Дайте им ги също тук, в главите им.

Тангът се намръщи.

— Но те не го ли имат и сега, Бен? Информационните средства не им ли го дават?

Бен поклати глава.

— Не. Говоря ви за нещо съвсем друго. Нещо, което би накарало стените да се разтворят. Това ще накара света да им изглежда реален — той отново почука по челото си. — Само тук важи това.

Тангът понечи да му отговори, ала на вратата се почука.

— Влез — Шепърд се полуизвърна на стола.

Беше стюардът на Танга. Той се поклони ниско на Шепърд и сина му, после се обърна — с все още сведена глава — към своя господар:

— Простете ми, ЧИЕ ХСИЯ, но вие ме помолихте да ви напомня за вашата аудиенция с министър Чао — след това с поклон стюардът заотстъпва назад и затвори вратата след себе си.

Ли Шай Тун погледна Шепърд.

— Съжалявам, Хал, но се налага да тръгвам след малко.

— Разбира се… — подхвана Шепърд, но синът му го прекъсна:

— Едно последно нещо, Ли Шай Тун.

Тангът се обърна — търпелив, усмихнат.

— Какво има, Бен?

— Видях нещо. Днес следобед, в града.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Видял си нещо?

— Екзекуция. И самоубийство. Двама от елитните гвардейци.

— Богове! — Тангът се наведе напред. — Видял си го?!

— Бяхме на втория етаж в един от магазините.

Шепърд се намеси:

— НИЕ… Искаш да кажеш, че и Мег е била с тебе?!

Бен кимна и им разказа какво е видял. Накрая Ли Шай Тун, с болезнен израз на лицето, се обърна към Шепърд:

— Прости ми, Хал. За всичко съм виновен аз. Капитан Ростен действаше по моя пряка заповед. Обаче ако знаех, че Бен и Мег ще са там… — той потръпна и отново се обърна към момчето: — Бен, моля те, прости ми. И помоли и Мег да ми прости. Ако можех да поправя станалото…

Бен сякаш се готвеше да каже нещо, после наведе очи; главата му трепна. Отрицание. Но какво означаваше то, не знаеше никой от двамата възрастни.

На вратата отново се почука — сигнал, на който Тангът отвърна с няколко думи на мандарин. След това двамата мъже се изправиха с лица един към друг и се усмихнаха за кратък миг в пълна хармония.

— За мене беше чест да ме посетиш, Ли Шай Тун. Чест и удоволствие.

Усмивката на Танга се разшири.

— Удоволствието бе изцяло мое, Хал. Не ми се случва често да си позволявам да бъда самият аз.

— Тогава ела пак. Винаги, когато имаш нужда да си самият ти.

Ли Шай Тун задържа за миг ръката си върху рамото на Шепърд и кимна.

— Ще дойда. Обещавам ти. Но ела, Хал. Донесъл съм ти подарък.

Вратата се отвори и двама от личните прислужници на Танга внесоха подаръка. Поставиха го на пода в средата на стаята, както предварително им беше наредил Тангът, и отстъпиха назад с наведени глави. Това беше дърво. Мъничко, миниатюрно ябълково дърво.

Шепърд се приближи и коленичи до него, после се обърна и погледна Ли Шай Тун — личеше колко е развълнуван от жеста.

— Прекрасно е. Наистина е прекрасно, Шай Тун. Откъде разбра, че искам да имам такова?

Тангът се засмя тихо.

— Надхитрих те, Хал. Питах Бет. Но подаръкът е и за двама ви. Вгледай се внимателно. Дървото е близнак. Има два вплетени един в друг ствола.

Шепърд се вгледа.

— О, да! — той се засмя, бе се досетил какво означават.

Съединените дървета се смятаха за добра поличба — символ на брачно щастие и вярност. Нещо повече, ябълката — „пий“ на мандарин — беше символ на мира.

— Просто е съвършено, Ли Шай Тун. Наистина — той поклати развълнувано глава. В очите му напираха сълзи. — Ще го пазим като очите си.

— А аз — това — Ли Шай Тун вдигна папката на Шепърд. Усмихна се и се обърна към момчето: — Радвам се, че си поговорихме, Бен. Надявам се някой ден пак да си поприказваме.

Бен неочаквано се изправи и леко се поклони на Танга.

— Баща ми е прав, разбира се. Трябва да ги унищожите. Сега, докато още можете.

— А… — Ли Шай Тун се поколеба, после кимна. Може би е така, помисли си той, изненадан отново от това, колко непредсказуемо беше детето. Ала не каза нищо. Само времето щеше да докаже кой е прав и кой крив.

Отново погледна Шепърд, който вече се беше изправил.

— Трябва да вървя, Хал. Не е добре да карам министър Чао да чака — той се засмя. — Знаеш ли, Чао е на служба при мене най-дълго от всички, без да броим Толонен.

Беше го произнесъл, преди да се усети.

— Забравям… — каза той с тъжна усмивка.

Шепърд, вперил очи в него, поклати глава.

— Върни го, Шай Тун — изрече тихо той. — Само веднъж — този път — и ти послушай сърцето си.

Тангът се усмихна напрегнато и стисна папката още по-здраво.

— Може би — кимна той. Но знаеше, че няма да го направи. Защото, както вече бе казал, той беше Танг, но бе и един от Седмината.

* * *

След като Тангът си тръгна, те слязоха долу, край реката. Луната бе високо — ярка, пълна луна, която сякаш плуваше в тъмното огледало на водата. Нощта беше топла и тиха, единственият звук — далечен, безплътен — бе шумът, който вдигаха войниците, работещи по къщата.

Шепърд приклекна и се загледа над водата, в мрака отвъд.

— Всъщност, какво искаше да кажеш тогава, Бен? Всичкото онова за разтварящите се стени и за света, който щял да изглежда реален. Само си приказваше или действително имаше нещо наум?

Бен стоеше на няколко крачки от него, загледан в тревистия хълм, там, където бяха поставили лампи с волтови дъги около цялата къща. Тъмните фигури на униформените мъже сякаш прелитаха през сиянието като предмети, които виждаш с периферното си зрение в някакъв сън.

— Една моя идея. Нещо, върху което работя.

Шепърд леко се извърна и се вгледа в сина си.

— Доста уверен изглеждаше. Все едно, че това нещо вече почти съществува.

Бен се усмихна и срещна за миг погледа на баща си.

— Съществува, наистина. Ей тук.

Шепърд се засмя, сведе очи и задърпа високата трева.

— Е, какво е то? Интересно ми е. Според мене и на Танга му беше интересно.

— Какво искаше той?

Лек повей набразди водата и накара луната да се разтанцува буйно сред мрака.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз какво търсех там?

Шепърд се усмихна на себе си. Беше мислил, че Бен може и да не зададе този въпрос.

— Защото искаше да те види Бен, защото смята, че един ден ти може да помагаш на сина му.

— Разбирам. Значи преценяваше ме?

— Може и така да се каже.

Бен се засмя.

— За това и сам се сетих. Според тебе дали съм му се сторил странен?

— Защо да е така?

Бен погледна баща си право в очите.

— Знам какво представлявам. Достатъчно съм видял от света, за да разбера колко съм различен.

— На пръв поглед — да. Но не всичко се вижда на пръв поглед, Бен.

— Така ли? — Бен отново погледна към хълма, към къщичката на върха му. Мятаха първите тънки опаковъчни слоеве от върха на скелето — мъжете в тежки костюми дърпаха въжетата.

— И какво не се вижда на пръв поглед?

Шепърд се засмя, но остави въпроса без отговор. Бен беше прав. Наистина знаеше какво представлява и наистина беше различен. Нямаше смисъл човек да го отрича.

— Няма нужда да следваш стъпките ми, Бен.

Бен се усмихна, но не го погледна.

— Да не би да смяташ, че искам точно това?

Шепърд усети, че го жегна огорчение, но поклати глава.

— Не. Не, предполагам, че не. Във всеки случай, никога не бих те принудил. Знаеш го, нали?

Бен се обърна и се втренчи неподвижно във водата.

— Тези неща не ме интересуват. Политическите тънкости. Кой какво върти и кой какво крои. Ще ми писне много бързо. А какво струва един съветник, на когото му е писнало? Няма нужда да се кося за всичко това — и аз не се кося!

— Май преди малко се косеше. Когато говорехме за тези неща.

— Не. Това беше нещо друго. Беше по-дълбокото нещо.

Шепърд се засмя.

— Разбира се. ПО-ДЪЛБОКОТО.

Бен го погледна.

— Вие гледате повърхностно на нещата, татко — и двамата. Но проблемът е по-дълбок. Той е вътре. Под повърхността, под кожата. Той се е сраснал с костите и с кръвта на хората, със сложната плетеница от нерви, мускули и органична тъкан. Но ти… Е, ти упорито се занимаваш само с онова, което виждаш. Лекуваш петната по кожата и оставяш човека да загнива отвътре.

Шепърд гледаше замислено сина си — усещаше бездната, която се бе появила между тях от няколко години насам. Сякаш Бен ги бе надраснал всичките. Бе приключил с детинщините.

— Може би. Но това не решава непосредствено стоящия проблем. Тези повърхности, които с такава готовност отхвърляш, имат остри ръбове. Сблъскай се с тях — и веднага ще го разбереш. Хората се чувстват наранени, животните се убиват, а това не са повърхностни неща.

— Не исках да кажа това.

Шепърд се засмя.

— Не. Сигурно не. И сигурно си прав. От тебе би излязъл страшно некадърен съветник, Бен. Създаден си за съвсем други неща, не за политика и интриги — Шепърд се изправи и избърса ръце в панталоните си. — Знаеш ли, с много неща исках да се занимавам, но никога не ми остана време. Картините, които исках да нарисувам, книгите, които исках да напиша, музиката, която исках да композирам. Но трябваше да жертвам всичко това, а и много други неща, за да служа на Танга. Виждал съм и тебе, и Мег много по-рядко, отколкото исках — а майка ти — още по-рядко. И така… — той сви рамене. — Е, ако не искаш и твоят живот да е такъв, разбирам те. Прекалено добре те разбирам. Нещо Повече, Бен — според мене светът ще изгуби, ако пренебрегнеш своите дарби.

Бен се усмихна.

— Ще видим.

После той посочи хълма.

— Мисля, че почти приключиха. Това е третият изолационен слой.

Шепърд се обърна и погледна към върха на хълма. Сега къщичката беше напълно облепена, уютният й силует беше скрит под огромните бели изолационни слоеве. Само отпред, там, където беше градинската порта, гладката геометрична форма бе нарушена. Там бяха монтирали запечатващата единица — голям цилиндър, съдържащ въздушна помпа и генератор за екстрени случаи.

Дузина мъже в защитни костюми прикрепяха краищата на изолатора към скобата. Скобата беше здраво вкопана в земята около къщичката — грубо, тежко парче метал, широко един фут и дебело три инча, с втора, по-малка „яка“, прикрепена към основата със страмодни винтове.

Цялата странна конструкция бе разработена от прапрапрадядото на Бен, Еймъс — първия Шепърд, живял тук, — като предпазна мярка срещу ядрен инцидент. Но когато Третата световна война — „войната, която ще сложи край на всичко“, както бе записал старецът в дневника си — така и не започна, цялата нелепа изолационна конструкция бе сгъната и прибрана — останала беше само металната скоба за забавление на всяко ново поколение Шепърдови деца.

— Опакована е като подарък! — пошегува се Шепърд и се заизкачва по хълма.

Бен, който го следваше на няколко крачки, се засмя, но смехът му нямаше нищо общо с бащината му забележка. Бе получил прозрение. Синът на Еймъс, Робърт, беше онзи, който бе проектирал Града Земя. Предварителните му архитектурни скици висяха в дълга стъклена рамка на стената в коридора вътре в къщата. Но идеята не бе хрумнала на него. Семето на Града Земя беше тук, сега, пред тях — там, на върха на тревистия хълм. Тук, в този външен символ на прапрапрадядовата му параноя беше началото на всичко, което бе последвало. Робърт просто бе уголемил и подобрил схемата на баща си, докато тя бе обгърнала целия свят.

Той се разсмя тихичко и погледна баща си — чудеше се дали и той се е досетил, или тази връзка съществуваше само в неговия ум.

Близо до къщичката войниците бяха монтирали обезпаразитяваща решетка — матовата морава светлина привличаше де що има дребни същества с крилца от околните ливади. Бен се спря и се загледа в един молец — крилата му приличаха на похабения тюл на някоя стара, износена рокля, а тялото му беше дебело и набито като миниатюрна пура, — който запърха към решетката. За миг той танцуваше в розово-синкавата светлина, омагьосан от сиянието; пурпурен цвят обля прозрачните му крила. После върхът на крилото му бръсна нажежената повърхност. Блесна искра, чу се съскане и молецът падна безчувствен в решетката, където пламна — крилцата му се сгърчиха и той изчезна за миг; тялото му прегоря и се превърна в тъмна пепел.

Бен гледа още миг, осъзнавайки, че и той е сякаш омагьосан. Ушите му се изпълниха с бруталната музика на решетката — пращенето, пукането, цвърченето на умиращите създания; всяко кратко, внезапно припламване привличаше погледа му. А в съзнанието му се оформи жива картина на безплътните им образи в матовата бледоморава светлина.

— Ела, Бен. Да влезем вътре.

Обърна се. Майка му стоеше на вратата и му махаше, усмихна се и подуши във въздуха. Бе изпълнен с тръпчивата, сладка миризма на озон и изгорели насекоми.

— Наблюдавах — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Знам — тя се доближи до него и постави ръка на рамото му. — Ужасно е, нали? Но е необходимо, предполагам.

— Да.

Но той искаше да каже нещо друго — нещо повече от просто съгласие. Беше и ужасно, и необходимо — макар и само заради това, да се предотврати плъзването на болестта из имението; но точно това — ужасната необходимост от смъртта — му придаваше такова очарование. Целият живот ли е такъв? — замисли се той, отмести поглед от решетката и се взря над тъмната, огряна от лунната светлина вода на залива. — Дали всичко е просто кратък, хаотичен полет към изгарящата светлина? И после нищо?

Бен потръпна — не от страх, нито от студ, а от някакъв по-дълбок, по-сложен отклик вътре в него; после се обърна и се усмихна на майка си.

— Добре. Да се прибираме.

* * *

Капитанът на работния отряд наблюдаваше как жената и синът и влизат в къщата, след това сигнализира на хората да довършат запечатването. За него това не беше нищо — заповедите си бяха заповеди — и все пак на няколко пъти му беше хрумвало, че щеше да е много по-просто Шепърдови да бъдат евакуирани, отколкото да се правят всичките тези глупости. И живота си да заложеше, пак не би могъл да проумее защо искат да си стоят в къщата, докато върху Имението се сипят отрови. И все пак трябваше да признае — конструкцията си я биваше. Дъртият Еймъс е знаел какво прави.

Приближи се и огледа внимателно работата. После, доволен, че печатът не пропуска въздух, издърпа микрофончето изпод брадичката си.

— Добре. Свършихме. Почвайте да ръсите.

На шест мили оттук, край устието на реката, четири големи транспортьора, специално приспособени за задачата, се вдигнаха един по един от площадката и започнаха да се строяват в редица над реката. След това по сигнал започнаха да се придвижват надолу по реката, а под тях — безцветен, като ситен-ситен сняг — се носеше тънък облак.