Пол-Лу Сюлицер
Картел (18)

5

Групата, водена от Пат Хенеси, бе пристигнала в Капит.

Самолетът кацна на трийсетина километра източно от града. Останалата част от пътя изминаха с моторна лодка по Ражанг. Хенеси бе убеден, че нито една Мравка не е могла не само да ги проследи, но и да съобщи за заминаването им от Австралия. Съгласно евакуационния план онези, които бяха напуснали Гуадалканал, още с пристигането си в Бризбейн се пръснаха по посока на Сидни, Мелбърн, Аделаида, Фриймантъл, Пърт и други по-малки градове, изгубени сред просторите на обширния австралийски континент. Прегрупирането на екипа, определен да замине за Борнео, се извърши в пълна тайна за най-голяма радост на Пат, очарован от удалата му се възможност да си поиграе на стражари и апаши.

Ли Ванг, специалистката по информатика, Пийт Карстов и Бабу се инсталираха в кабинета още с пристигането си, замествайки Гантри в приемането на съобщенията на старите лели. Съобщенията оредяваха и това според Зенаид бе признак, че досието на Мравките не след дълго ще е окончателно попълнено.

Лавиолет се чувстваше прекрасно. От раните му бе останал само спомен. Можеше да заеме мястото си в своя хокеен отбор още със завръщането си в Канада.

— Ако изобщо някога се завърнем в Канада — промърмори Зенаид.

— Не ме карай да се смея! Разбрах, че Гани има план, който не може да не успее.

— Не го наричай Гани, Лавиолет. Нервираш ме.

— Май си в лошо настроение, а?

Да. И дори в ужасно лошо. През последните четирийсет часа Гантри не се отделяше от компютрите си. Отсъствието му едва ли би се чувствало по-малко, ако се намираше, да речем, на Северния полюс. Освен това избягваше всички въпроси за „плана, който не може да не успее“. „Нямам време“, бе единственият му отговор. Добре. Той не означаваше задължително, че е прекалено тъпа, за да разбере, но основната идея явно включваше подобен нюанс. Това силно я бе по дразнило. Упрекна се заради раздразнението си и в резултат се ядоса още повече, но този път на самата себе си. Аз съм чисто и просто една друсла; не ме бива за нищо. Намерих си гадже, каквото едва ли има второ на планетата, и изведнъж ни в клин, ни в ръкав реших, че дори и през ум не бива да ми минава мисълта да живея с него. И от която и страна да разглеждам проблема, стигам все до същото заключение. При това тук, при ибаните, ужасно много й харесваше — утежняващо вината обстоятелство! А и се безпокоеше за дядо Ганьон, от когото нямаше никакви вести… — Той е във Франция.

Тя втренчено изгледа Лавиолет.

— Откъде знаеш?

— Пат Хенеси и старите лели са му осигурили сигурно убежище. В Канада не беше достатъчно безопасно за него.

Нов гневен изблик на Зенаид.

— Гантри знаеше ли за това?

— Не. Решението са взели старите лели. Гани… искам да кажа, Гантри… помолил просто да го закрилят. Така, както бе помолил да закрилят Алекс Дьошарм и моето семейство. И всички други.

— Кои други?

Лавиолет сви рамене. Не разполагал със списък. Според него това станало още в самото начало. Горе-долу по времето, когато разбрали, че Мравките ги преследват с яхтите си. Гантри го предупредил, че съществува опасност да посегнат на родителите и на сестрите му — както на тези в Монреал, така и на двете по-малки, които живееха все още в Мисиками — и че се налагало да се вземат предпазни мерки. Какъвто бил случаят и е дядо Ганьон. Така че той, Лавиолет, последвал примера на Зенаид: убедил близките си да потърсят сигурно убежище, тоест да се съгласят старите лели да им намерят такова.

— Изобщо не си ми казал за това!

— Мислех, че го знаеш, Зенаид.

— И същите мерки са били предприети по отношение на всички, които се намираха на джонката?

Естествено. Как по-рано не се сетих за това?, помисли си Зенаид. Не бе видяла по-далеч от собствения си голям нос, от Алекс Дьошарм, жена му и децата му. Но Гантри не оставяше нищо на случайността. За пореден път се почувства раздвоена между възхищението, което изпитваше от интелигентността на Гантри, и разочарованието от собствените си недостатъци.

— Къде във Франция?

— Не знам.

— Къде са родителите ти?

— В Париж. Заедно със сестрите ми.

— И баща ти е позволил да го убедят да напусне Канада?

— Забравяш, че сега Мисиками принадлежи почти изцяло на Гили-Гили.

В Мисиками родителите на Лавиолет държаха бакалница, която бе същевременно и бензиностанция. Можеха да я запазят, но в амбицията си да прогонят всички Ганьон и Лавиолет, Макгилди бяха побързали да построят свръхмодерна дрогерия, чиято конкуренция се оказа гибелна. Още повече, че на персонала на дъскорезницата (собственост на Макгилди) бе наредено да пазарува навсякъде другаде, но не и от Лавиолетови. А и новонаетите работници бяха до един проклети англичани.

— Така че заминаването се налагаше само по себе си… Сестрите ми продължават следването си в Париж. Там също говорят на френски. С акцент, вярно, но все пак на френски, Фабиан иска да стане актриса или певица. Най-вече певица. Жил Виньо й казал, че има хубав глас.

Зенаид обикаляше улиците на Капит, придружавана от огромния Лавиолет и охраняващите ги ибани начело с Ранда. Капит беше малко градче, селище от рода на онези, в които навремето в Канада индианците са заменяли своите кожи. Тук ролята на някогашната Компания на залива Хъдзън изпълняваха китайски търговци, които изкупуваха латекса, сагуто, плодовете и зеленчуците, доставяни от ибаните от хълмовете с пироги. Разнасяше се остра миризма на тиня, разлагаща се риба и ферментирали плодове. По бреговете на Ражанг се точеха типичните наколни жилища, които с нанизаните си една до друга стаи нерядко достигаха двеста-триста метра дължина. Джунглата бе навсякъде; често я палеха, за да освободят обработваема земя, но тя бързо си я отвоюваше обратно. Дебрите й целодневно и особено привечер кънтяха от писъците на маймуни, калаоси и безброй други пернати.

— Ще останеш ли при Гантри, Зенаид?

— Не.

— С удоволствие бих ви навестявал между два хокейни сезона или тук, или на проклетата ви джонка. Би било интересно като ваканция, пък и бих могъл да му ударя една бродерия.

Или, другояче казано, да го удари на живот. А пък аз ще ти извъртя един тегел, глупако дебел!, помисли си Зенаид.

Или, казано с по-прости думи, един колосален шамар. Ранда ги покани в дома си, в „дългата къща“, на която беше „туа рума“, сиреч вожд (макар че при ибаните йерархията бе доста относителна). Наложи им се да пият „туак“, оризова ракия, и да се прехласват пред колекцията от човешки черепи, овесени на голяма желязна халка до вратата, с която Ранда извънредно много се гордееше. Притежаваше шейсет и четири парчета, между които, по думите му, фигурираха три английеки от XIX век и трийсет и два японски от 40-те години. Колкото до по-скорошните придобивки, обясненията му бяха значително по-мъгляви.

— Очарователен тип — отбеляза Лавиолет на излизане. — Може само да се радваш, че ще си имаш такъв съсед.

— Ще си намериш друго място, където да си прекарваш ваканцията, Лавиолет. Няма да живея с Гантри. Просто чакам цялата тази история да приключи, независимо по какъв начин, и се връщам в Америка.

Което, поне според нея, бе вече въпрос на не повече от две седмици.

Независимо по какъв начин.

През следващите дни в Капит започнаха да пристигат куриерите. Ставаше дума за пратениците, чиято задача бе да пренесат досието на Мравките, съставено в пет екземпляра. Този път черно на бяло, без никакви кодове.

— Мога ли да го прочета, Гантри?

— Разбира се.

— Защо пет?

И си отговори сама в момента, в който зададе въпроса.

Пет, за да увеличат шансовете поне един от екземплярите да пристигне на местоназначението си. А там от него щяха да извадят други копия.

— Как ще разберем дали някой от пратениците ти е успял да мине?

Друг идиотски въпрос, Ганьон, помисли си тя. От само себе си се разбираше, че старите лели незабавно щяха да потвърдят получаването на досието с шифровано съобщение. Но Гантри смяташе, че куриерите ще минат безпрепятствено. Един-единствен човек в света би могъл да се досети за естеството на последния удар срещу Мравките.

Съдбата на всички се намираше в ръцете, или по-точно в главата на Джеймс Доре Макартър.

Бе въпрос на няколко дни. Трябваше да чакат. Гантри се усмихна.

— Ганьон, мисля, че съм заслужил три дни почивка. При всяко идване тук си доставям удоволствието да се поразходя с пирога нагоре по Ражанг. Какво ще кажеш за вдругиден сутринта, ако те блазни подобна идея, разбира се?

Което означаваше да остане насаме с Лакомника. Тя се съгласи. Въпреки или именно заради перспективата да останат съвършено сами.

Логиката ти е най-малкото нелогична, Ганьон!

 

 

Ел Сикарио беше в Сингапур. Не бе стъпвал тук почти десет години. Първото му посещение датираше от март 1965-а. (От края на февруари всъщност, тъй като бяха дебаркирали в Да Нанг на 6 март.) В промеждутъка бе наминавал насам доста често, без да се смята трийсетмесечният му непрекъснат престой между 1977-а и 1980-а, през който бе научил китайски и малайски.

Едва успя да се ориентира. Градът се бе променил неузнаваемо. Орчърд Роуд приличаше изумително на нюйоркското Осмо Авеню. Избягна модерните хотели, където рискуваше да го познаят, и отседна в едно от малките китайски хотелчета на Бенкулийн Стрийт. Остана в стаята си до три следобед, когато напусна „Саут Ейжа“ и отиде да обядва в един ресторант на открито, след което се отправи за срещата си в „Джуронг“, парка на птиците. Пристигна там в четири и половина — трийсет минути преди определения час, които посвети на внимателно проучване на околностите. Чист рефлекс — нямаше никакво основание да смята, че Хау Тек може да му устрои капан.

— Не си се променил — каза Хау. — Само дето нямаш мустаци. Мислех, че… Какво става с теб?

— Започнах търговия с плодове и зеленчуци — отвърна Убиеца. — Имаш ли хора и оръжие?

Той извади парите от пояса, който носеше под ризата — двеста банкноти от хиляда долара, сгънати по дължина. Хау не си направи труда да ги брои и пъхна пачката в дипломатическото си куфарче. Беше около шейсетгодишен китаец.

Логично Хау би трябвало да е покойник от 77-а година, но разбирайки, че животът му е станал предмет на „договор“, той бе проявил благоразумието незабавно да се свърже със съдружника си в Банкок, който от своя страна прие предложението му за ново преразпределение на печалбите и спря в последния момент наетия от него убиец. Този убиец, естествено, бе Ел Сикарио. Хау прояви дори още по-голяма гъвкавост, ангажирайки на свой ред наемника, и не след дълго загуби съдружника си от Банкок, застрелян от неизвестен убиец.

— Петдесет и девет „договора“, като смятаме и покойния Лим. Винаги съм се питал защо се спря преди шейсетия.

Поне щеше да закръглиш цифрата.

— Призванието ми в областта на плодовете и зеленчуците най-неочаквано се превърна за мен в насъщна потребност. Колко души?

— Трийсет, както поиска. Между тях има доста виетнамци. Говориш виетнамски, нали?

— Да.

— Знаеш, че ако мимоходом ти се прииска да свършиш някоя дребна работа, колкото да си спомниш доброто старо време…

— Не.

— Добре де, не се сърди — припряно избъбри Хау.

Ел Сикарио наблюдаваше огромния птичарник пред себе си, в който някой бе имал идиотското хрумване да затвори множество морски птици. Очевидно на път да измрат до една. Идеята окончателно се оформи в главата му и той взе решение.

— Хау, твоите хора вече не ми трябват.

Само няколко оръжия. И един хеликоптер. Без пилот — щеше да пилотира сам. И резервно гориво.

Хау Тек озадачено се вторачи в него. Нямаше представа нито какво е намислил Ел Сикарио, нито накъде ще поеме.

Китаецът бе явно убеден, че целта му е Виетнам. Но не му зададе никакъв въпрос. Едно от нещата, които бе научил покрай общуването си с този слаб и мрачен мъж през трийсетте месеца, докато го използуваше като екзекутор, бе, че той е невероятно опасен — най-опасният, когото познаваше. А след четирийсет години, посветени на контрабандата на опиум и оръжие, Хау беше безспорно експерт в това отношение.

Ел Сикарио си тръгна пръв. Мина покрай четиримата телохранители, които се престориха на безкрайно заинтересовани от птичарника, и не го и погледнаха. Тръгна пеш обратно към Бенкулийн Стрийт, като дори самонадеяно забави крачка. Жегата и задухът го притесняваха не повече, отколкото студът в Орегон.

Трийсет и два часа по-рано, точно преди да отпътува за Малакския пролив, бе дал заповед за атака на личните си командоси, за чието съществуване не знаеше даже Милан.

Преторианската му гвардия, в известен смисъл. От едно напълно безобидно съобщение, очакващо го на сингапурското летище, на което, подобно на останалите пътници, се бе задоволил да хвърли привидно разсеян поглед, разбра, че набелязаните цели са почти постигнати. Заложниците се намираха под контрол: старият Ганьон, две от сестрите на Лавиолет, семейство Дьошарм (без бащата Алекс, който пътуваше някъде из Съединените щати под чуждо име), приятелката на Пат Хенеси (млада англичанка, която работеше в британското консулство в Сингапур), жената и синът на Антъни Биърдсли, капитанът на джонката, и още близки на други членове на екипажа. Общо трийсетина души.

Между тях се намираше и бащата на самия Гантри, заловен в Испания, в андалуското си имение. Всички отвличания бяха извършени за дванайсет часа и почти в един и същи час по средно универсално време. Нямаше съмнение, че Гантри бързо ще научи за тях; по всичко личеше, че е извънредно добре организиран. По принцип в девет сутринта на следващия ден Ел Сикарио би трябвало да се свърже лично с Гантри в убежището му в Саравак и да му продиктува условията за капитулацията. И Гантри нямаше да има друг избор, освен да дойде на срещата, подписвайки така собствената си смъртна присъда.

Именно такъв бе планът, от който Ел Сикарио току-що се бе отказал. Вече съжаляваше дори за това, че е взел заложници. Стигна дори дотам да обмисля дали да ги освободи, или чисто и просто да заповяда незабавно да ги избият, отдавайки предпочитанията си на втория вариант. Отложи вземането на решение за по-нататък. Нямаше защо да бърза.

Следващите часове посвети на подготовката на самотния си рейд. Свърза се с хората на Хау в Бруней и Саравак, до един китайци, и уточни подробностите и периметрите на помощта, която очакваше от тях. Те бяха най-многобройни в Бандар Сери Бегауан, в Бруней; четирима имаше в Кушинг, двама в Сибу и Белага и трима в Капит. Агентурната мрежа, която Хау бе изтъкал за четирийсет години в огромната китайска диаспора, се оказваше особено полезна. Без агентите му, Ел Сикарио несъмнено не би се решил да планира подобна атака. Те потвърдиха, че Гантри се намира все така в осмоъгълната си къща в Капит (Убиеца я бе видял на снимки, направени няколко месеца преди това). Там беше и канадката. Към двамата се бе присъединил малък екип, включващ Пат Хенеси, американо-китайката, Пийт Карстов, индиеца и хокеиста.

Уведомиха го също, че през последните два дни Гантри бил посетен от пет-шест души, отнесли със себе си някакви тайнствени пакети, каквито не носели на идване. Информацията озадачи Ел Сикарио. Кои биха могли да бъдат пратениците? Системата за международни съобщителни връзки в Сингапур функционираше безупречно. Ел Сикарио успя да се свърже с личния си щаб (нямащ нищо общо с този на Милан), и нареди да се предприеме незабавно разследване за установяване на самоличността на непознатите, които би трябвало (елементарна, но напълно приемлива хипотеза) да са заминали от някое от международните летища в близост до Саравак, Бруней, Сингапур, Куала Лумпур или Джакарта.

Последното съобщение, което получи, го накара да се усмихне. За сутринта на следващия ден Гантри бе планирал нещо като екскурзия с пирога нагоре по Ражанг, по посока на планината Хоуз.

Ел Сикарио се наведе над щабните си карти. Предстоящият рейд се очертаваше да бъде много по-забавен, отколкото се надяваше. За кой ли път, въоръжен до зъби, щеше да поеме през джунглата на смъртоносен лов.

Свърза се отново с Мексико и продиктува координатите на тактическите си помощници в Кушинг, Капит и останалите населени пунктове, които щяха да му препредават съобщенията. Щеше да ги приема или по бордовата радиостанция на хеликоптера, или по другата, преносимата, която възнамеряваше да вземе със себе си. „Установете самоличността на петимата пратеници“. И, естествено, поиска да бъде уведомяван и за най-незначителното движение на Гантри.

При това повторно обаждане Ел Сикарио научи, че Феникс (кодово име на Макартър) току-що бил напуснал острова си в архипелага Каикос и пътувал за Ню Йорк.

Това нямаше никакво значение.

 

 

Убиеца реши да се приземи в Саравак, над Капит, на трийсетина километра югоизточно от Аджан, в горното течение на Ражанг и близо до мястото, където в нея се вливаше един от многобройните й притоци, Балех. В случай че Гантри променеше маршрута си, винаги можеше да избере някоя друга река.

Излетя в три и половина сутринта на малък хеликоптер от типа „Морска кобра“, снабден с допълнителни резервоари. Със себе си носеше някои от любимите си оръжия: бойна карабина „SIG 530–1“ с оптически мерник и двуножник, един „М16“, дублиран с гранатомет „Колт“, картечен пистолет „Инграм М10“ със заглушител, две дузини гранати (за всеки случай) и, разбира се, неизменните два ножа и мачетето. Вкусовете му бяха строго класически, дори консервативни.

Малко преди шест сутринта беше вече над индонезийската част на Борнео. Приземи се на една уединена поляна и след като се убеди, че подаването на гориво е нормално, отново се свърза с поста в Кушинг, намиращ се само на сто и двайсет километра оттам. Всичко бе наред. Гантри и канадката, придружавани от шестима ибани, всеки момент щяха да потеглят нагоре по Ражанг. Не, никакви съобщения от Снейк (кодово название на командния пункт в Мексико).

Ел Сикарио продължи полета си.

В съзнанието му нахлуха спомени. Видя се с двайсет години по-млад, когато с Лу Манти летяха на борда на значително по-големи от „Кобра“-та хеликоптери над високите лаоски плата, покрити също с гъсти гори, но малко по-различни от тукашните. Припомни си други мисии, несравнимо по-опасни от сегашната.

Кацна в осем и петдесет и три. Седем минути по-рано от най-доброто предвидено време. Прикри грижливо „Кобра“-та, нарами екипировката си и пое към реката. На около осем километра надолу по течението бе разположено едно ибанско село и имаше голяма вероятност някой да се затири насам, за да удовлетвори любопитството си, предизвикано от минаването на хеликоптера.

Притаи се, двоумейки се дали да използува снабдения със заглушител „Инграм“, или един от ножовете си.

Ножът се оказа напълно достатъчен. Ибаните, дошли да разберат за какво става въпрос, бяха само двама. Ел Сикарио набързо им преряза гърлата, изскачайки безшумно зад гърба им. Да убива с нож му доставяше все същото удоволствие. Забави се още трийсетина минути, в случай че се появят и други любопитковци.

Не. Жалко!

Два километра по-нататък излезе на реката и не след дълго намери идеалното място, което му предоставяше открита стрелкова полоса с дълбочина около четиристотин метра. Щеше да стреля тогава, когато мишената, сиреч пирогата на Гантри, се приближеше на не по-малко от двеста метра от него. Иначе би било прекалено лесно. Първо Гантри, после канадката или… Все още не бе решил.

Търсеха го по радиото.

— Би трябвало да бъдат в Аджан към обяд. Пирогите са две. Двойката е в челната.

Още нещо: Снейк открил един от петимата тайнствени пратеници. Мъжът пристигнал със самолет в Лос Анджелис. Носел някакви кутии с неизвестно съдържание. Може би филми. Предал ги на други мъже — частни детективи, които работели вероятно за Гантри. Снейк питал дали трябва да предприеме съответната операция, за да изясни какво съдържат кутиите.

— Предайте им, че засега ще изчакаме — заповяда Ел Сит карио. — И не ми се обаждайте повече, освен ако въпросът наистина не търпи отлагане.

Той се настани удобно, монтира „SIG“-a на двуножника и разположи своя „Армалит М 16“ така, че да му бъде подръка. Пирогите щяха да се появят най-рано след петдесетина минути, а може би и по-късно, ако на Гантри му хрумнеше да направи престой в някое от крайбрежните села.

Засече като ориентир една малка скала, стърчаща над водата в средата на правата линия, която следваше тук течението на Ражанг. От това разстояние Ел Сикарио бе способен да уцели десетцентова монета в профил.

В крайна сметка реши да убие първо момичето. По един куршум във всяка гърда и трети в главата. Говореше се, че Гантри много държи на нея, така че задължително щеше да изгуби няколко секунди, за да се втурне към любимата си.

Ще му оставя време да се убеди, че наистина е мъртва, преди да се заема с него.

 

 

В Ню Йорк минаваше полунощ. Макартър напусна официалната си кантора и се прибра в апартамента си — отчайващо пуст в отсъствието на Лети, която отново отказа да го придружи в поредното му пътуване. Двойката прислужници, която живееше там постоянно, му бе приготвила лека вечеря, но той се задоволи да хапне само малко плодове. Влажната жега на Манхатън го потискаше. Легна си. По телевизията отново говореха за Колумбия. Натисна дистанционното и изключи разположения в долния край на леглото телевизор: показваха деца, жертви на „крака“.

„Онези там“ бяха полудели, поддавайки се отново и както винаги на вродената си жестокост. Арестуването на хиляди от миниатюрните им подчинени „ги“ бе хвърлило в безумна ярост и пренебрегвайки всички съвети (Макартър предвидливо се въздържа да „им“ дава такива, оставяйки грижата за това на обикновените адвокати), „те“ бяха стигнали дотам да заплашват с ужасно отмъщение правителството, страната, цялата държава. Тяхната разюзданост не бе нещо ново, но започваше да се проявява все по-открито.

При превземането на съдебната палата в Богота през 85-а например бяха убити деветдесет и пет души, между които председателят на Върховния съд, единайсет полицаи и войници и трийсет и двама съдии и сътрудници на съдебните органи. Официално, разбира се, това бе обявено за акция на терористичната група М 19, но колумбийските власти знаеха много добре, че зад нея стои Картелът: „те“ искаха да унищожат делата за екстрадиране и съдебните архиви и да всеят ужас сред магистратите. Пари или олово — методите оставаха същите. Много съдии предпочетоха да си подадат оставката.

След убийството на един съдия и на някакъв полицейски началник властите арестуваха един от членовете на Картела, но директорът на затвора почти веднага го освободи.

Пред гнева на Съединените щати Картелът дори предложи на колумбийското правителство той да изплати външния дълг на страната (четиринайсет милиарда долара), а в замяна да получи имунитет и узаконяване на кокаина. Държава в държавата. Чиста проба параноя.

 

 

Макартър „ги“ прогони от мислите си. Спомни си за телефонното обаждане от същия следобед. Измежду десетките обичайни повиквания секретарката му, чудесно обучена да пресява кореспондентите, му прехвърли именно това. Лицето на другия край на линията заяви, че се казва Торнстън и се обажда от името на адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. По много спешен въпрос. „Господин Макартър, имам за вас съобщение от страна на един от нашите клиенти, който навремето ви е платил осемстотин долара. Той би искал да ви предостави колкото може по-скоро някои важни документи от изключително лично естество.“ Макартър отговори, че повече уточнения не са необходими и че през следващите два дни ще бъде в Ню Йорк.

Единайсет минути след полунощ. Продължаваше да се върти в леглото. Две минути по-късно на външната врата се позвъни. Прислужниците си бяха легнали, така че навлече един халат и отиде да отвори. Озова се лице в лице с около трийсетгодишен мъж с очила със стоманени рамки, който носеше дипломатическо куфарче. В коридора зад него забеляза още четирима мъже, чиято дясна ръка бе многозначително пъхната под сакото.

— Господин Макартър? Може ли да вляза? Казвам се Гари Калаферте. Работя за господин Торнстън.

Макартър се отдръпна. Мъжът влезе; онези четиримата останаха в коридора. Калаферте се насочи направо към просторната дневна, обзаведена от Лети. Постави върху масата дипломатическото си куфарче и го отвори.

— Господин Макартър, оригиналът на съобщението на нашия клиент е записан на тези дискети. Предположихме обаче, че нямате компютър в дома си.

— Така е, всичките ми компютри са в кантората — кимна Макартър, чувствайки как постепенно го обзема едновременно приятна и тревожна възбуда.

— Затова разпечатахме текста на съобщението. Заповядайте.

Около двеста страници. Стандартна компютърна разпечатка.

— И трябва да изчета всичко това тази нощ? — вдигна вежди Макартър.

— Наредено ми е най-настоятелно да ви го препоръчам — отвърна Калаферте.

Макартър пробяга с очи по първата страница, после по втората. Четеше невероятно бързо. Само на тях срещна шейсет и едно познати имена. Премина на трийсета или трийсет и пета страница. На нея фигурираха други деветнайсет, добре известни му имена, от които осем „сигурни“ (в един или друг момент през последните шест години лично бе използувал споменатите мъже или жени) и единайсет „вероятни“ (не познаваше, разбира се, всички онези, до чиито услуги прибягваше Лодегър, но бе повече от сигурен, че въпросните единайсет лица са Мравки).

— Още нещо?

Калаферте извади от куфарчето си втори набор документи, този път напечатани на обикновена машина, който съдържаше списък на вестници, телевизионни станции и радиокомпании, както и — естествено! — имената на началниците на съответните служби в съответните федерални учреждения.

— Ясно — кимна Макартър.

— С това задълженията ми приключват — заяви Калаферте. — В допълнение трябва само да ви уведомя, че съществуват около седемстотин копия от тези документи, които са разпратени, където е необходимо. Впрочем помолиха ме да използвам по-скоро термина „заложени“.

— Разбирам — каза Макартър.

— Лека нощ, господине. Надявам се, че ще ме извините за среднощното ми нахлуване.

Пратеникът си тръгна и затвори вратата след себе си.

Макартър отиде да сложи резетата.

Заложени. Като бомби.

Очакваше го, Мак. Дори го беше предвидил, точно това. Лакомника изигра единствения възможен ход. Само едно те учудва — и то как! — астрономическото количество на събраната от него информация.

Отиде в библиотеката, където се намираше голямата радиостанция. По време на последния им престой в нюйоркския апартамент дъщерите му чудесно се бяха забавлявали с него, установявайки дори връзка с един радиолюбител в Аляска.

Седна пред апарата. Продължаваше да прелиства първия списък.

Все още не знаеше какво ще предприеме. Нито кога ще го предприеме.

А и в очите му това решение нямаше неотложен характер. Поне до близките пет-шест часа. Погледна машинално часовника си: деветнайсет минути след полунощ.

 

 

Часовникът на Ел Сикарио показваше единайсет и двайсет. Гантри и неговата флотилия закъсняваха. Очевидно бяха спрели в някое от селата по поречието. Ел Сикарио отхапа ново парче шоколад и пийна глътка вода от манерката. Ставаше все по-горещо и промъкващите се през листака (макар и много плътен) слънчеви лъчи изгаряха голия му гръб като нажежено желязо. Белезите по ръцете му го сърбяха, както винаги когато станеше по-топло от обикновено. Никакво значение. Малко преди това близо до него бе кацнала летяща змия с коремни люспи във формата на парашут. Ел Сикарио я определи като chrysopelea paradisi.

Гъвкавото й тяло бе покрито с възхитителни златисти и яркозелени шарки. Подлъгана от пълната неподвижност на Убиеца, змията се уви около ботуша му, а след това и около крака. Триъгълната й плоска глава бавно се плъзна нагоре към гърдите му. И едва в последния момент, когато бе оголила зъби, за да ухапе, Ел Сикарио я обезглави с ножа си.

Със съжаление. Обожаваше животните.

Единайсет и петдесет.

Провери взривното устройство на радиостанцията. Нямаше намерение да я влачи обратно, след като избие хората в пирогите. Беше програмирал взрива, който му гарантираха шестнайсет свързани една за друга гранати. Убиваше времето с каквото може. Но без да проявява нетърпение. Способен бе да се спотайва в засада часове наред, докато набелязаната цел сама не кацне на мушката му.

Дванайсет и девет минути. Надолу по течението на Ражанг минаха няколко пироги. Осем мъже и шест жени. Мъжете бяха покрити с татуировки с преплитащи се цветни мотиви и тъмносиви арабески.

Този път скорпион. Приближи се до Ел Сикарио, докосна лакътя му и се отдалечи. Жегата заглушаваше всички горски шумове. Чуваше се единствено плисъкът на реката.

Двете пироги се появиха в дванайсет и двайсет и три. С помощта на бинокъла Ел Сикарио веднага разпозна Гантри. Момичето седеше зад него. Беше невероятно привлекателна, дори и така, вкопчила се в ръба на пирогата, силно разтревожена и с плувнало в пот лице. Ел Сикарио фокусира лещите и задържа поглед на гърдите й, изпълващи до пръсване блузата с къси ръкави; гърди, свободни от сутиен, чиито потни зърна бяха изрисували малки кръгчета върху синия памучен плат. Канадката носеше шорти и положението на голите й крака разкриваше гънката на слабините й и крайчеца на черни пликчета. Заедно с тях в първата пирога пътуваха двама ибани. Четирима други ги следваха във втората. Ел Сикарио наброи пет М 16 и една карабина „Армалит 18“. Бяха на триста и шейсет метра. Малките извънбордови мотори с мъка преодоляваха силното течение.

Ел Сикарио буквално се уви около „SIG“-a. Все още без да слага пръст на спусъка. Чувстваше невероятно спокойствие, почти безразличие.

Триста метра. След тринайсет-четиринайсет секунди носът на пирогата щеше да достигне показващата се над водата скала, която бе избрал за ориентир. Ел Сикарио взе на мушка дясната гърда на канадката, прицелвайки се точно в безочливо щръкналото зърно.

Радиостанцията.

Включи я на прием. Не без известно колебание.

— Съобщение от Снейк — каза гласът на китайски. — Съобщение от една дума: Desligado. Чухте ли ме?

Desligado — „развързан“ на испански — беше кодирана заповед за незабавно прекратяване на дадена операция.

Седем секунди преди изстрела.

— Чух ви много добре — отговори Убиеца, — но е прекалено късно. Повтарям: прекалено късно. Предайте.

Сложи показалец на спусъка и протегна лявата си ръка, за да изключи станцията.

— Второ съобщение — обади се отново гласът. — Съобщение от Феникс, също от една дума: Ейми.

Една секунда.

— Чухте ли ме?

Ел Сикарио не помръдна; спусъкът беше вече наполовина обран.

— Чухте ли ме?

— Повторете второто съобщение — настоя Убиеца.

— Ейми. Повтарям: ЕЙМИ.

— Прието — отсече Ел Сикарио. — Край.

Показалецът му се отдръпна от спусъка. Дулото на „SIG“-а се отмести от зърното на гърдата, пропълзя нагоре по гърлото и се спря на пълните сочни устни.

Ел Сикарио демонтира двуножника, остави „SIG“-a, излетна се по гръб на земята и впери поглед в преливащия в златни оттенъци червеникавокафяв листак. Чу отминаващите пироги и гласа на Гантри, който говореше за предстоящия престой в Аджан.

— Ганьон — казваше Гантри, — продължавай да ми се пудриш и ще се прибираш с плуване.

Отговорът на канадката бе заглушен от пърпоренето на моторите. Пирогите се отдалечиха и отново се възцари тишина. Най-сетне Ел Сикарио се надигна. Изостави радиостанцията, своя „М 16“ и гранатите, като дори се отказа да ги заложи като мини на една-две пътеки по обратния път.

Върна се при хеликоптера и веднага излетя. По пътя не беше срещнал никого и съжаляваше за това. Но усещането, че са го измамили, принуждавайки го да се откаже от убийството, не беше нищо; още по-малко това, че „онези там“ бяха използувани desligado за първи път от девет години насам.

Ейми стоеше над всичко.

Ейми го обезоръжаваше напълно. Дори собствената му смърт, бърза или бавна и мъчителна, не би била нищо в сравнение с Ейми.

 

 

Ел Сикарио се казва Юън Гарет.

Макартър е почти убеден в това. Дълго време смята, че никога няма да успее да установи истинската му самоличност. И почти се примирява с мисълта, че този мъж така и ще си остане пълна загадка за него. Но разбира, че никога не би могъл да обуздае напълно Мравките, докато съществува гибелната опасност, олицетворявана от Ел Сикарио. Че всяка победа би била несигурна, ако не намери начин постоянно да го държи в шах.

Случаят с Гантри потвърждава това. Макартър решава да попречи на Ел Сикарио да екзекутира Гантри и неговата канадка. Може би в името на бащинските приятелски чувства, които изпитва към Лакомника. Както и заради последствията, който рискува да понесе организацията и неговият Общ план, ако стратегията на Гантри се увенчае с успех.

В хода на опитите си да установи самоличността на Ел Сикарио, Макартър изхожда от три факта. Първо: Лу Манти бива нает от Мравките по препоръка на Убиеца. Второ: странният навик на Ел Сикарио да носи винаги ризи с дълги ръкави. И накрая: убеждението му, че преди да стане това, което е, Ел Сикарио е бил военен и несъмнено офицер.

По времето, когато експериментира — в състояние на принудителна самоотбрана — свободно падане с хеликоптер над Североизточна Бразилия, Макартър все още не разполага с резултатите от издирванията, които е поръчал да се направят. За това разследване той използува (както и в случая, когато осигурява на Гантри закрилата на американските военноморски сили) връзките си във Вашингтон. При съблюдаване на пълна тайна. Редица важни постове във Вашингтон се заемат от бивши клиенти на официалната му фирма, които са престанали да бъдат такива, защото са се отказали — поне на теория — от всичките си лични дела, за да се посветят на тези на държавата. Той ги държи в ръцете си. Знае за тях неща, които не биха направили добро впечатление, ако бъдат съобщени на пресата. Случвало се е вицепрезиденти да си подават оставката и за нещо много по-незначително.

Той моли един от тях да се осведоми за човек, който е воювал във Виетнам като офицер от разузнаването, контраразузнаването или специалните части; човек, под чиито заповеди е служил Лу Манти и който има особени белези на ръцете си (следи от стари рани или татуировки).

Получава две папки още със завръщането си от Бразилия. Придружени със снимки. Макартър се свързва отново с приятеля си от Вашингтон и му казва, че „не, това не е човекът, когото търся, а и всъщност той вече не ме интересува, но благодаря все пак“. Излъгва, разбира се.

Юън Гарет. Въпреки пластичните операции Ел Сикарио може да бъде разпознат от някой, който упорито се старае да долови приликата.

Юън Гарет е роден в Корпус Кристи, в Тексас. Майка му е мексиканка. Говори испански също толкова добре, колкото и английски. Баща му търси петрол в Латинска Америка (във Венецуела, Мексико и най-вече в Бразилия). Младият Юън получава образование, достойно за уважение. На осемнайсет години взема участие в археологическа експедиция в Андите, чийто базов лагер е в Колумбия. Постъпва във военната академия „Уест Пойнт“, откъдето излиза с учудващо висок чин. Установили са изключителното му умение да борави с оръжие, забележителните му способности на командир и чувството му за организация, както и, не на последно място, подчертана склонност да изпълнява единствено онези заповеди, които са му по сърце. Изборът на Юън пада върху морската пехота. Първото му сериозно назначение е в Панама, където остава двайсет и два месеца.

Там успява ловко да се измъкне от една неприятна история, свързана с няколко набързо претупани екзекуции (общо шестима мъже и жени, убити със снайперистка пушка; вярно, жертвите са смятани за кубински агенти, но все пак!).

По негова молба лейтенант Гарет е включен в първия контингент морска пехота, който на 6 март 1965 година дебаркира в Да Нанг, предшествайки пристигането на стотици хиляди американски войници. Много скоро получава специално назначение, за което армията с учудваща съобразителност го избира именно заради неговите недостатъци: дивия му индивидуализъм, пълното незачитане на заповедите, вкуса му към убийствата, желанието му да отговаря сам и единствено за себе си. До края на годината осъществява множество мисии, които го отвеждат в сърцето на джунглата по следите на Хо Шимин, чиито маршрути успява да установи. В досието му е отбелязано, че е научил виетнамски и кхмерски. Юън става специалист по операциите в тила на противника. Създава собствен ударен отряд, съставен отчасти от американци — нерядко от латиноамерикански произход, — отчасти от преминали на американска страна виетконгци. От този момент нататък той се изплъзва от какъвто и да било официален контрол и започва да води своя собствена война. Една от любимите му тактики са нощните полети с хеликоптер (Юън е забележителен пилот) — изнася хората си на стотици километри пред най-предния американски пост, след което се отдава на саботажи, убийства и разузнавателна дейност. Сред американските участници в тези експедиции е и някой си Лу Манти, един от малцината, останали живи.

На два пъти отрядът на Гарет бива унищожен, но самият той успява да се спаси с цената на немислими преходи през джунглата и платата на моите^[1]. В края на февруари 1968-а, по време на Тетската офанзива, когато Виетконг връхлита върху Сайгон, смятаният за безследно изчезнал от двайсет и три седмици Гарет се появява от джунглата в самия край на Северен Тайланд, на границата между Бирма и Лаос. Още по-мълчалив отпреди, той все пак благоволява да спомене, че е бил пленен, измъчван и държан затворен при „неприятни“ условия, преди да успее да избяга, и да измине стотици километри през джунглата. Намира се в кошмарно физическо състояние и ръцете му и целият торс са покрити с ужасяващи, отчасти зараснали рани. Пояснява, че са го връзвали с бодлива тел и са го теглили с камион. Изпращат го в болница в Банкок, после в Манила, след което го репатрират и го настаняват в болницата на морската пехота в Балбоа Парк, в Сан Диего. Много скоро той подава молба да бъде върнат във Виетнам и през юни тя бива удовлетворена.

Три дни по-късно се оженва за Лорийн Бонин, дъщеря на военен лекар, което е и единственият проблясък в живота му на полупсихопат.

Няма да я види никога повече. Подновява своите рейдове, но му отнемат командуването след едно ужасно клане, на което се отдава с хората си в Долината на делвите. Убива полковника, който му връчва призовка да се яви пред военния съд. Убива още трима офицери и войници, които се опитват да го арестуват, и изчезва. През следващите месеци се получават сведения за присъствието му в Камбоджа и Лаос, където Юън командува новосъздаден ударен отряд, включващ в състава си мнозина от бившите му подчинени. От него остават живи само трима души, които през септември 1972-ра решават да се върнат в Пном Пен. Именно от тях и научават за смъртта на Гарет. Остатъците от отряда му, преследвани от Червените кхмери, опитали да си пробият път към позициите на проамериканската армия на маршал Лон Нол или към тайландската граница. Гарет бил пленен. Никой не вярва, че има дори минимален шанс да е оживял. С това приключва и официалното досие на Юън Гарет.

През 1979-а съдът признава Лорийн Гарет-Бонин за вдовица. Няколко месеца след това тя се омъжва за един лекар, някой си Марголин, и той се съгласява да осинови дъщерята на младата си жена от брака й с Гарет, която е умствено недоразвита.

На 23 февруари 1980 година Марголинови и десетмесечният им син са убити по време на ваканцията, която прекарват в околностите на Тумстоун, в Аризона. Начинът, по който е извършено тройното убийство, предизвиква ужас.

Убийците са отнели живота на трите си жертви с неописуема по своята изтънченост жестокост. Телата са накълцани на парчета, като най-много е пострадало това на Лорийн Марголин. Полицията заключава, че става въпрос за ритуално убийство, извършено от членовете на някоя секта или от наркомани. Случаят остава неизяснен.

На 16 май 1980 година дъщерята на Лорийн Марголин и Юън Гарет, поверена на грижите на специализирана институция, изчезва на свой ред в пожар, в който намират смъртта си още седемнайсет умствено недоразвити деца.

Пламъците — следствието няма да успее да установи дали пожарът е възникнал случайно, или е предизвикан умишлено — били толкова буйни, че се оказва невъзможно да идентифицират труповете.

Предположенията на Макартър се превръщат в твърда убеденост, която се основава на три заключения: Гарет е оживял след пленяването си в Камбоджа; завърнал се е в Съединените щати под чуждо име и е единственият извършител на тройното убийство в Тумстоун; пак той е подпалил болничното заведение, където се е намирала дъщеря му, и или е оставил детето да загине в пламъците, или го е отвел със себе си и го е скрил някъде.

Момиченцето се казва Ейми.

 

 

От четирийсет часа над Ражанг и околната джунгла се сипеше дъжд. Тропически дъжд, най-често ситен и кротък, от време на време с неочаквано резки усилвания, преминаващи в яростни пориви, които бясно блъскаха дърветата, извивайки короните им.

— Като за почивка на село, това си е чиста проба провал — отбеляза Гантри.

— Лично аз нямам нищо против дъжда.

Зенаид Лежеше по корем на сламеника, проснат върху бамбуковия под. Идеше й да вие, което сигурно би уталожило отчасти силния гняв, който изпитваше преди всичко срещу самата себе си и донякъде срещу Гантри.

— Защото това наистина се равняваше на почивка на село, Зенаид. Неуспешна, признавам.

— Повтаряш се.

Бяха се настанили на терасата на една „дълга къща“, пред вратата на така наречената „билек“ (самостоятелна стая).

Цял следобед ибаните — само мъжете — бяха танцували. И продължаваха да танцуват, въпреки че бе два часът през нощта. И щяха да танцуват до сутринта. Носеха плетени бамбукови шапки, украсени с пера на калао, и кожени наметки. В ръце стискаха дълги щитове и копия, имитирайки потегляне на боен поход. Не възнамеряваха да режат ничия глава, разбира се. Е, по принцип. Или само тази на Майкъл Джаксън, който се дереше от един портативен грамофон, захранван с батерии. Майкъл Джаксън тук!? Гръм и мълнии!

„Дългата къща“, където двамата с Гантри „прекарваха седмичната си почивка“, се намираше на майната си, или по-точно на два дни плаване с пирога от село Румах Унгка, намиращо се на свой ред на четирийсет и осем часа път от Капит.

Мястото беше безспорно прекрасно. Реката тук бе възхитително „разчупена“ от многобройни водопадчета и каскади, които създаваха действително неповторим по красотата си ефект.

За първи път се любих с Гантри в подножието на един тайландски водопад, а за последен път ще го направя на десет метра от друг такъв, само че в Борнео. За следващия път (какъвто няма да има) би трябвало да си осигурим Ниагарския водопад или поне някой от ония на Замбези.

— Ще тръгнем в четири часа — каза Гантри. — Благодарение на течението на връщане ще пътуваме много по-бързо.

Преди десетина часа Пат Хенеси им се бе обадил по радиостанцията, за да потвърди за пореден път съобщението на старите лели; че петимата пратеници са пристигнали живи и здрави на местоназначението и че всичко е готово. Но Пат им предаде и едно доста странно известие, получено все така от старите лели в Ню Йорк и препратено в Саравак. Анонимният кореспондент уточнил по телефона, че иска на „Лакомника в осмоъгълната къща в Капит“ да бъде предаден следният текст: „Мравият лъв победител с нокаут. Ловът хименоптери приключен.“

— И смяташ, че го изпраща Макартър?

— Да. Мравките са хименоптери, което ще рече ципокрили насекоми.

— А що за чудо е мравият лъв?

— Разред невроптери, мрежокрили. Ларвата на мравия лъв дълбае дупки, в които излавя сума мравки.

— Ще рече, че си нещо като кръстоска между лакомник и мрави лъв? Та ти си бил същинска зоологическа градина, Бога ми! А ако това е примамка, за да ни накарат да напуснем Саравак?

Гантри бе отговорил, че няма никаква представа.

Зенаид се обърна по гръб. Гантри седеше по китайски на един метър от нея. Ибаните продължаваха да танцуват под проливния дъжд, докато половинките им и госпожиците сновяха с голи гърди по „руай“ — дългия коридор-веранда, който предоставяше достъп до „билеците“ на двеста и петдесет метровата „дълга къща“, издигната на четириметрови колове на брега на Ражанг. Някои просто спяха, други чукаха или вееха ориз, трети плетяха кошници и рогозки. А онези, които не правеха нито едно от трите, подготвяха жертвоприношения от сушена риба, ориз и банани за Пулангана, бога на мира, без при това да престават да димят с лулите си. (Пулангана вероятно бе много добър бог, тъй като сред тези триста-четиристотин създания, живеещи вдън джунглите, цареше безметежен покой, който й напомняше до болка потъналия в сняг Мисиками.) Зенаид седна, после стана. Направи няколко крачки и излезе под дъжда.

С изключение на Гантри, нямаше вероятност да я види който и да било от мъжете, прекалено заети с подрипванията си.

Тя развърза коприненото си парео и се съблече гола, установявайки (но това не беше нещо ново), че гърдите й стърчат. Около минута стоя неподвижно под топлия дъжд, после се върна под покрива от палмови листа, докосна Гантри и влезе в „билека“, спечелвайки си на минаване беззъбата усмивка на няколко ибански дами, които чудесно познаваха тази тактика и сами прибягваха към нея винаги когато, искаха да подсетят благоверните си, че точно сега е моментът да си поиграят на мама и тати. Зенаид на свой ред им се усмихна. Излегна се на латексовата постеля и се обърна на лявата страна, с лице срещу преградата от слама и бамбук.

Не плачи!

На Гантри му бе необходим като че ли цял век, докато дойде при нея. Но дойде. Един безкраен миг остана прав, неподвижен, на две крачки от постелята.

— Ако си съгласна, ще останем още няколко дни в Капит заедно с Пат и другите. Колкото да се убедим, че навън всичко е наред. Ще ти отстъпя моята стая.

Тя не можа нищо да отговори.

— После — продължи Гантри, — при съблюдаване на всички необходими предпазни мерки, разбира се, ще можете да вземете някой самолет от Бруней. Или от Сингапур. Ти и Франсоа-Ксавие, искам да кажа.

Не плачи!

— Мога ли да те докосна, Зенаид?

— Да.

— Той направи значително повече. Тя се почувства смазана, във всички смислови нюанси на думата. Но успя да не се разплаче.

Призори се натовариха на пирогите, една от които беше истинска антика и можеше да побере петдесет души. Седемдесет и пет часа по-късно пристигнаха в Капит, където Пат Хенеси им потвърди новината, която им бе съобщил по време на обратното им пътуване: дядо Ганьон и всички останали заложници са не само живи и здрави, но и освободени, и то без абсолютно никакви обяснения.

На 3 август Зенаид и Лавиолет взеха от Сингапур самолета за Лондон и Монреал.

Гантри остана в Саравак.

 

 

През нощта, когато Калаферте му връчи съставените от Гантри досиета, Макартър взе две решения. При това много бързо, в един от онези пристъпи на лудост, в каквито изпадат само извънредно пресметливите хора.

Обади „им“ се в Бразилия, пренебрегвайки всички правила на безопасността. Очакваше всичко, включително да чуе и собствената си смъртна присъда, но установи, че греши. И то много! „Те“ не само удовлетвориха исканията му, не само се заклеха, че незабавно ще заповядат на Вики (кодово име на Ел Сикарио) да прекрати операцията си, но освен това проумяха и одобриха всяка от мерките, които възнамеряваше да вземе. Всяка. Todas. Всичко, което предприемел, щяло да бъде добре дошло, но да го прави бързо, по дяволите, колкото може по-бързо! Да включи в действие всичко. Добре ли е разбрал? Всичко!

И Макартър изведнъж осъзна степента на уплахата им на преследвани животни и на собственото си могъщество.

„Те“ се надяваха вече единствено на него. Беше станал наистина неприкосновен! — След това много по-лесно взе второто решение. С Бразилия се бе свързал от една телефонна кабина на Медисън Авеню; за второто си обаждане избра друга. От години знаеше наизуст номера на командния пункт на Убиеца в Мексико, но никога не го беше набирал. Този път го направи. Назова се с кодовото си име Феникс и поиска да предадат на Доминго думата Ейми. Да, незабавно.

След това отиде да си легне, без да знае дали непогрешимата ракета вече е поразила целта си (Гантри), дали всеки момент ще я порази и дали неговата и „тяхната“ намеса ще се окажат достатъчни, за да спрат полета й. Без да знае също дали току-що самият той не се е изложил на смъртна опасност, разкривайки пред Юън Гарет, че го е идентифицирал и че е в течение на съществуването на Ейми. Но като претегли всички „за“ и „против“, заключи, че случаят не е такъв. Вероятността да бъде убит от Ел Сикарио датираше от години; рискът не беше нов; дори напротив, логично бе да смята, че отсега нататък Гарет ще се откаже да атакува семейство Макартър. Под страх от репресии под формата на досие, което е убеден, че съм съставил за него и за близките му. Досие, което ще стане публично достояние, ако с Лети, момичетата и мен самият се случи нещо. От възкръсването си в индокитайските джунгли насам Гарет живее под закрилата на официално удостоверената си смърт. Току-що му дадох доказателство, че тази закрила би могла да не съществува повече.

От този момент нататък той е в ръцете ми.

Както и „онези там“.

Чудесен двоен удар!

Новината, че заложниците са освободени, окончателно го успокои. Също и констатацията, че нито Гантри, нито канадката са били екзекутирани. Ракетата действително бе спряна по средата на полета си. И насочена към друга цел.

Всичко се развиваше добре.

Позволи си дори лукса да се свърже с адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. Без да се назовава, поиска да говори с Гари Калаферте. Калаферте отсъстваше. Тогава Макартър помоли да го свържат с Торнстън, на когото предаде съобщението си до мравия лъв за победата му над хименоптерите, които бяха прекратили преследването.

Гантри ще разбере, ще прояви безспорно известна подозрителност, но накрая ще приеме очевидното.

Всичко вървеше наистина много добре.

Освен може би в Колумбия. И имаше защо. Колумбийското правителство реагираше със завидна смелост на безумните заплахи, които му отправяха „онези“. „Те“ действително се бяха поставили в положение, от което имаше твърде малко шансове да се измъкнат невредими. Декларацията на колумбийския президент Виргилио Барко бе категорично доказателство за това. Истинската война срещу дрогата започваше! Толкова по-зле за „тях“.

През следващите дни „Макартър се посвети на официалните си клиенти, които съставляваха най-доброто му прикритие, но преди всичко на разгръщането на цялата си финансова мощ, усъвършенствайки още повече механизмите за сигурност, анализирайки внимателно и най-незначителната от инвестициите, които бе направил. Сега управляваше общо над четиристотин милиарда долара. Или поне доколкото съществуваше напълно реална възможност «онези там» да загубят смехотворния си двубой с колумбийските власти. Както и в случай на засилване на американския федерален контрол върху операциите по прането на пари.

Посети последователно «Морският вълк» и Грациела“.

Там всичко беше наред. Чудовищната машина, която бе създал, продължаваше и щеше да продължава да действа независимо от обстоятелствата. Все така налице и в пълна готовност бяха приспособленията, които при нужда щяха да позволят мигновеното заличаване на информацията, съдържаща се в паметта на всички компютри, А в случай на унищожаване или залавяне на двете яхти щафетата незабавно щеше да бъде поета от трите центъра, намиращи се в Ирландия, на Каймановите острови и във Франция, които в момента бяха замразени, но можеха да бъдат приведени в действие за четирийсет и осем часа. Преди повече от година Макартър бе предвидил и дори започнал разработването на трети вариант за предислокация.

В началото на август получи вести от Япония. Неговият Общ план бе одобрен, оставаше да се доуточнят някои подробности. Вероятно би могъл спокойно да преговаря по тях от разстояние, но предпочете да го направи на място. Предусещайки какво ще се случи в Ню Йорк (поне се надяваше, че нещо ще се случи; достатъчно бе „онези там“ да удържат на думата си), Макартър предпочете да бъде някъде по-далеч.

Лети отново отказа да го придружи.

 

 

Лодегър беше болен от грип. Чувстваше се трескав, отпаднал и постоянно се секнеше. Разликата между температурата в кантората му или в мезонета на Парк Авеню и тази на манхатънските улици, смазани от пренаситения с влага пек, го караше ту да зъзне, ту да се облива в пот.

Освен това беше ядосан, напрегнати доста разтревожен.

Причината в никакъв случай не бе в операциите, свързани с аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, които бяха най-малката му грижа, а и всъщност вече приближаваха към победен завършек.

Ядоса го съобщението на Милан. Бяха прекратили окончателно преследването на Гантри. Чисто и просто се отказваха да го убият, и толкоз. По „тяхна“ изрична заповед. И не можеше и дума да става тя да бъде престъпена. По неизвестни за Милан причини „те“ бяха решили, че нито Гантри, нито канадката, нито който и да било, замесен в тази история, не трябва да умре. Милан дори не се бе опитал да разбере нещо повече и незабавно бе изтеглил хората си.

Първата реакция на Лодегър беше да обжалва това решение, но не успя да се свърже с „тях“. В същото време изведнъж си даде сметка за сериозността на положението, в което се намираха „те“. Това беше доста обезпокояващо.

Както и колосалната по мащабите си кампания в пресата, която се вихреше в Съединените щати и в целия свят. Не трагично, но обезпокояващо.

Дотолкова, че да бъдеш засегнати самият ти? О, не, чак дотам няма да се стигне. В крайна сметка ти си им племенник. Освен това си незаменим.

Дълго време Лодегър бе одобрявал със свирепо задоволство всички стъпки, които „онези“ предприемаха „там“. Нямаше нищо по-полезно от убийството на няколко съдии, полицаи или военни, претендиращи, че се борят срещу наркотрафика, за да се успокоят духовете и да се даде на всички да разберат кой командува. Дори екзекуцията на един кандидат за президент на републиката му се бе сторила напълно благоразумна мярка.

Но ето, че започваше да питае известни съмнения. Може би „те“ бяха отишли малко по-далеч от допустимото.

И почти успя да убеди сам себе си, че при сегашните обстоятелства елиминирането на Гантри и на цялата му шайка наистина може да бъде отложено.

— Отивам да си легна, Бърт. Смени ме. Обади ми се, ако има нещо важно…

— Никакъв проблем. Лекувай се.

Съсман намираше начин да си тананика „Олд Мен Ривър“ и едновременно с това да нагъва един отвратителен хотдог, натъпкан с горчица и лук. Лодегър едва не повърна. Тръгна си. В кантората цареше спокойствие. И напълно обяснимо: невероятно силните августовски горещини действаха буквално парализиращо. Към това се прибавяше и фактът, че от две-три седмици постъпленията от вече изпрани пари бяха значително по-малки от обикновено — може би резултат от събитията в Колумбия, а може би оня негодник Макартър започваше постепенно да се дистанцира! Грипът взе връх над пристъпа на омраза. Още повече, че стомахът му гореше след всички лекарства, които бе изгълтал от сутринта. След дълго чакане, което го изнерви още повече и засили неразположението му, най-сетне успя да хване такси и тутакси влезе в разпра с шофьора, който пушеше някаква гадна пура.

Но много скоро щеше да бъде в леглото си. В съвършено пустия мезонет. Манди и децата заминаха на вилата в Мейн още с първите големи горещини и всички прислужници бяха в отпуск. За Лодегър август имаше предимството, че му осигуряваше спасителна самота.

Наложи му се буквално да се бори с вратата, докато я отвори, тъй като едва се държеше на краката си. И още с влизането забеляза, без отначало да си даде сметка точно за какво става въпрос, трите куфара, оставени насред хола.

— Манди?… Какво правиш тук?

Никакъв отговор. Но нямаше съмнение, че това беше багажът на Манди.

Понечи да тръгне към стаите, когато изневиделица до ушите му долетя тракането на пишещата машина. Какво ли е наумила пак тази долна мръсница, за да ми къса нервите?

Влезе в кабинета си и застина на място. Слабият мургав мъж, който въпреки горещината носеше риза с дълги ръкави (предишния ден Лодегър лично бе изключил климатичната инсталация), му се усмихна.

— Жена ви наистина е тук, Карлос — каза той. — Децата ви са все така в Мейн и са много добре. Познахте ли ме?

Споменът изплува в замъгленото съзнание на Лодегър.

Бяха се срещнали „там“, може би преди четири-пет години.

— Да.

Мъжът стана и се отдръпна от пишещата машина — в нея беше поставен лист, върху който бяха написани няколко реда. Приближи се до Лодегър. Движеше се смайващо мудно, като в забавен филмов кадър.

— Карлос, тази сутрин жена ви отговори на вашето телефонно обаждане и взе първия самолет.

— Какво се е случило с нея?

— Това, което й се пишеше много отдавна: вие я удушихте.

Ножът изскочи като по магия и се опря в гърлото на Лодегър.

— Наричат ме Убиеца, Карлос. Идвам от „тяхно“ име и изпълнявам „техните“ заповеди. „Те“ ми заръчаха да ви предам, че вече от седмица във ваша памет се чете заупокойна литургия и че това ще продължи една година. Моите най-искрени съболезнования.

 

 

— Ние работим за господин Гантри. Не се нервирайте, ако обичате — избъбри мъжът, когото Лавиолет държеше в лявата си ръка, притискайки го към стената на един от коридорите на монреалското летище на петдесет сантиметра от пода.

— Прегледай документите им, Зенаид.

Тя ги пребърка и намери разрешителните им на частни детективи.

— Да ги беше пуснал, Франсоа-Ксавие.

Гигантът разтвори пръсти и двамата отново влязоха в контакт със земята.

— Моля да го извините — усмихна им се Зенаид. — Той просто не си знае силата. И докога възнамерявате да ни следвате?

Обясниха й, че в заповедите, които получили, не се споменавала конкретна дата, но че ако им нямала доверие, можела да се обади в адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“ в Ню Йорк и че освен това не ги пазели само те двамата, а общо осем души. Охранителните мерки, взети още в Сингапур, били все така в сила. И щели да останат в сила, докато не получат изрична заповед от господин Торнстън. Или от самия господин Гантри, разбира се, който помолил един от приятелите си да им осигури апартамент на улица Сен Пол, в старата част на Монреал.

— Вървете по дяволите — въздъхна Зенаид.

Навън ги чакаше Алекс Дьошарм. Той също си имаше телохранители, които го бяха следвали седмици наред в пътешествието му през Съединените щати, докато подготвяше евентуалната публикация на досието на Мравките, което прочете от край до край, без нищичко да разбере; за него то не бе нищо повече от невероятен поменик с имена и фирми. Алекс просто не виждаше каква заплаха може да представлява това за когото и да било.

— Бих постигнал абсолютно същия резултат, ако препиша наслуки няколко професионални телефонни указателя. Наясно ли си какво е имал предвид Гантри?

Зенаид излъга. От преумора, както и по ред други причини, измежду които и тази, че не бе много сигурна дали е в състояние да обясни на Алекс, а може би и на самата себе си всички тънкости на стратегията на Лакомника.

— Не. Къде е семейството ти?

— Нали знаеш, че бяха отвлечени, а после освободени?

— Да.

— Прибрах си ги вчера. Зарежи Старото пристанище. Двамата с Франсоа-Ксавие идвате у дома. Господи!… Зенаид!

Какво се е случило?

— Просто съм уморена, Алекс.

Следващите часове бяха мъчителни. Алекс, естествено, искаше да узнае всичко, което се бе случило от раздялата им на остров Пхукет, в Тайланд, до този момент. Колкото до него, Гантри го помолил да обиколи всички вестници и всички телевизионни компании и радиостанции на северноамериканския континент и да им обещае някаква сензационна информация, която трябвало да стане публично достояние в момента на получаването й. Алекс не се побираше в кожата си от яд. Добре де, къде беше фамозната му сензационна информация? Едва ли ставаше дума за този най-обикновен списък все пак!? Несъмнено трябваше да пристигне нещо друго, нещо…! Какво?

— Нямам никаква представа, Алекс.

Тя продължи упорито да се придържа към тази позиция.

Дядо Ганьон се намираше все така във Франция. И се чувствал чудесно, както я увери по телефона. Защо Зенаид не отиде при него? Тъкмо ще й покаже театъра на бойните си подвизи в Диеп. Пък и много си я бива и пустата провансалска писту^[2], и касулето^[3], и омлетът с пачи крак, и трюфелите. Да, знае. Знае, че започва да привиква с френската префиненост; ял дори сладкиши във „Фошон“.

— Нищо не е уредено, дядо. Не успяхме да си вземем Мисиками от Макгилди.

— Ще трябва да се примирим.

И дума да не става! Не и тя. Прескочи до Мисиками, колкото да хвърли един поглед, оставайки все пак на благоразумно разстояние от триумфиращите Гили-Гили. Сякаш нищичко не се бе променило, като се изключи огромната дрогерия, която на драго сърце би вдигнала във въздуха.

След това замина за Ню Йорк. Лари Елиът отсъстваше.

Беше заминал в отпуск, както и почти всички останали.

Толкова по-добре; ядоса се, че дори и за миг бе допуснала мисълта да се обърне към него. За сметка на това Марти Кан беше в кантората си. Покани я на вечеря, както и очакваше.

— Мога да ти намеря работа, Зенаид.

— Искам да работя за своя сметка.

Марти намери идеята за глупава и не го скри. Според него Зенаид трябвало да се влее със своя собствена клиентела в някоя утвърдена фирма, където щяла да има статута на нещо като съдружник, на партньор.

— Като твоята ли, Марти?

— Примерно.

Той започна да си припомня работата — забележителна, както я увери, — която бе извършила по подготовката на защитата на „Йелоухед и Стар“. После отвори дума за заплатата; предложи и три хиляди — хайде, да речем, три хиляди и петстотин седмично. За начало. През първите шест месеца например. После щели да обсъдят въпроса заедно: тя, той и неговите съдружници. Зенаид престана да го слуша и мислите й се върнаха назад — към джонката, към Гантри, към Мисиками, към странстванията й по южните морета, към Малайзия и Тайланд, островите Каикос и Ямайка, Тасмания, Гуадал…

Ненадейно втренчено изгледа Марти Кан.

— Какво име каза?

— Лодегър. Бил Лодегър. Защо?

— Какво му се е случило?

— Онова, което всички очакваха да му се случи. Тоя тип работеше прекалено много, а жена му беше направо непоносима. Удушил я и после се хвърлил от терасата на апартамента си върху тротоара на Парк Авеню. Не си ли чела вестниците преди две седмици?

Зенаид почувства, че се вледенява. Случваше се нещо подмолно, нещо много потайно. О! Боже мой!

— Познаваше ли го, Зенаид?

— Не. Някой просто спомена името му пред мен. Съгласна съм на четири хиляди; Марти. И ще ми помогнеш да си намеря апартамент.

 

 

По-малко от час след като научи за смъртта на Лодегър, Макартър взе необходимите мерки, набелязани още преди шест месеца. Както и бе предвидил, щеше да замени оперативната група на Лодегър с пет други, всяка от които нямаше и представа за съществуването на останалите четири.

Бърт Съсман ще управлява една от новите машини за инвестиране на изпрани пари. Фолет, отговарящ до този момент за дейността на „Морският вълк“, ще поеме командуването на втората. За останалите три Макартър бе спрял избора си на съвършено нови лица, които не познаваха нито Бърт, нито Фолет, нито Боб Сасия, нито Строуд, нито Толивър — нито един от бившите помощници на Лодегър.

Те знаеха твърде много. Бърт, естествено, също беше обречен. Трябваше да се отърве от него, за да може наистина да създаде онази съвършена организация, в която центровете за пране на пари няма да знаят нищо един за друг (или едни за други, ако решеше да увеличи броя им) и ще „зареждат“ с изпрани пари петте автономни групи, всяка от който ще се смята за единствена.

А на върха на пирамидата ще стои един човек, запознат с всички секретни механизми, имащ точна представа за цялостната система, която съставляваха, и единствен способен да ги привежда в действие, да ги спира, да ги унищожава или заменя.

Аз, Макартър. Който няма да има наследник. След мен потоп.

На 6 август, два дни след смъртта на Лодегър, той направи светкавично посещение в Токио и незабавно отлетя обратно за Ню Йорк, за да подготви всичко необходимо. След това отново замина за Япония. Преговорите по Общия план почти бяха приключили, но имаше други причини за престоя си в японската столица. Беше се случило нещо доста забавно: наеха го, при това срещу царски годишни хонорари, да защитава интересите в Съединените щати на няколко от най-големите японски компании. Официално.

От Токио замина на 17-и. По западното направление. Със спиране в Хонконг и Банкок, където имаше значителни интереси както в качеството си на създател на Мравките, така и на юридически съветник по инвестициите.

Беше в Банкок, в апартамента на Греъм Грийн в хотел „Ориентал“, когато на вратата се почука. Веднага разбра кой е посетителят.

— Влезте, Гантри.

 

 

— Искате ли нещо за пиене?

— Минерална вода. Не се притеснявайте, разположението ми е добре известно.

Гантри влезе в малката кухня вдясно. Макартър го чу Да отваря големия хладилник, да отпушва една бутилка и да пуска няколко парчета лед в чашата.

— Наистина ли имате работа в Банкок, Мак?

— И още как.

— Предполагам, че смъртта на Лодегър означава за вас поемането на още повече задължения.

Макартър се усмихна, усмихна се сам на себе си. Беше затворил папките с преписките, над които работеше, и се бе преместил на канапето, разположено с гръб към библиотеката.

По телевизията даваха последния филм на Силвестър Сталоун. Макартър не намали звука, дори малко го увеличи.

— Ако приемем, че с Лодегър сме имали нещо общо, то случаят би бил именно такъв — отговори той.

Гантри излезе от кухнята с чаша, пълна с минерална вода „Перие“ и лед, към които бе добавил резен зелен лимон.

Носеше бял платнен панталон, тъмносиньо поло и сандали. Мина пред телевизора, съвсем близо до масата с досиетата, на които хвърли само бегъл поглед, и застана пред полуотворената остъклена врата на балкона, от който се разкриваше изглед към Чхао Прая.

— Имам голяма слабост към хотел „Ориентал“ и особено към този апартамент, Мак. Самият аз често съм отсядал тук. Какво ще кажете, ако за начало си поговорим за „Обауита“?

— Знам само това, което писаха вестниците. Любопитен случай. Може би разполагате с по-пресни сведения от мен. — Фийлдинг се е самоубил, а Албърт Кампанела все още не е заловен. Банкерите, които са им служили за посредници и са им помагали да перат парите от дрогата, са арестувани. Техните изявления и пълните признания, оставени от Фийлдинг, преди да сложи край на живота си, са позволили да се установи без никакво съмнение, че миналогодишната ПОП срещу „Обауита“…

— Срещу „Обауита“ е имало две ПОП, като се смята и вашата.

— Имам предвид втората, която позволи на Харкин, Фийлдинг и Кампанела да сложат ръка на дружеството. Изглежда, вече е твърдо установено, че е била финансирана е изпрани пари. Рандолф Харкин III се кълне във всичко свято, че не е знаел нищо за произхода на капиталите, които Кампанела му е предоставил, за да участва в рейда, но явно му е малко трудно да убеди американските власти в искреността си.

— Вълнуващо — отбеляза Макартър. — Нормално би било в резултат на това въпросната ПОП чисто и просто да се анулира. Или бъркам?

— Едва ли.

— А вие, къде е вашето място във всичко това? Опитахте се да купите „Обауита“ от хора, за които в крайна сметка се оказа, че не са нейни собственици. Напълно добронамерено, разбира се.

— Ще ни възстановят средствата, които аз и съдружниците ми вложихме в нашата оферта за покупка. Както и разходите.

— За сметка на имотите на Харкин, Кампанела и компания, които са били конфискувани. Разбирам. В общи линии, вашата ПОП също е анулирана.

— Точно така. С някои малки разлики, що се отнася до последствията. Спомняте ли си младата жена, която ме придружаваше, когато съвсем случайно ви посетих на вашия остров?

— Кой би могъл да забрави едно толкова красиво момиче?

— Тя и семейството й много държаха на един от активите на „Обауита“. Няколко хиляди хектара гора и една дъскорезница, забутани вдън Онтарио. Някои си Макгилди купили това парче земя от Кампанела. По последни сведения същите Макгилди били склонни да го продадат колкото може по-скоро и едва ли не на първата предложена им цена. Доколкото разбрах, не искали да се замесват в афери по пране на пари от търговия с наркотици.

— Вероятно някой ги е посъветвал да се оттеглят, за да не бъдат подведени под отговорност.

— Не е изключено — съгласи се Гантри. — Възможно е също така да са били подложени на известен натиск както от страна на канадското правителство, така и на някои частни инвеститори. Собствената им компания далеч не беше застрахована срещу една малко по-брутална ПОП. Мак, на дневен ред са и неотдавнашните събития, отнасящи се до едно дружество, известно под името „Йелоухед и Стар“.

— Четох няколко статии по този повод в „Уолстрийт Джърнъл“. Очевидно на фронта на ПОП напоследък кипи трескава дейност. Я ми припомнете докъде по-точно стигнаха нещата.

— Двамата инициатори на ПОП срещу „Йелоухед“ се казват Едуард Несим Шаде и Франеис Солър. Шаде си е имал много големи неприятности. Той доста непредпазливо се бе ангажирал да надплаща акциите на „Йелоухед“ и европейските му кредитори затвориха кранчето.

 

 

— И не можа да задържи офертата си?

— Не, Претърпя пълен крах. Неговият съдружник, Солър, предпочете също да се оттегли, покривайки разходите.

— Познавам Адам Роарк. Радвам се, че е победил.

Застанал на прага на терасата, Гантри бавно се обърна и погледът му за пръв път срещна този на Макартър. Беше леден. Настъпи мълчание. Гантри излезе на терасата.

Край на първия рунд, Мак. И този рунд беше само за опознаване на противника. Сега вече започва истинският мач.

Гантри очевидно бе прекосил терасата с г-образна форма по цялата дължина, тъй като се появи отдясно на Макартър. Продължаваше да държи чашата си, от която не бе отпил нито глътка.

— Мак, колко Мравки имаше в списъците, които съставихме?

— Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?

— Бихте могли да отговорите сто пъти по-добре, отколкото би го направил Лодегър, Според мен допустимата грешка при съставянето на списъка на мъжете и жените, които в една или друга степен имат отношение към прането на пари, е около петнайсет процента.

Твоите детективи, твоите адвокати и твоите компютри, Гантри, са извършили такава работа, каквато никога не бих предположил, че е възможно да се извърши. Всички имена в проклетия ти списък са точни, Гантри. Всички. Но никога няма да го призная, естествено. По дяволите! Защо, мислиш, пожертвах Фийлдинг и Кампанела (който, между другото, вече живее под чуждо име в Парагвай), защо пожертвах толкова пари и защо унищожих всичко онова, което Лодегър с толкова труд беше създал?

И фактът, че моето собствено име не фигурира в твоя списък, не ме успокоява, повярвай ми.

— Гантри — каза Макартър, — разговорът ни започва да приема подчертано изненадващ обрат. Двамата си бъбрим тъй приятно, чисто приятелски. Необходимо ли е наистина… как да кажа?… да си отправяме лични забележки?

Тежкият поглед на Гантри се спря за миг върху него, после се отмести.

— Добре, Мак. Да приемем, че даден списък е накарал някого, когото ще наречем Джоунс, да пожертва част от предполагаема колосална организация по начина, по който се ампутират гангренясалите части на едно тяло.

— Ето че разговорът ни отново става забавен и приятен — подсмихна се Макартър. — И какво друго е направил въпросният Джоунс?

— Преди всичко предотврати екзекутирането на няколко души, които бяха съставили споменатия списък. Той прецени, че смъртта на авторите на списъка рискува да бъде много по-опасна, отколкото оживяването им. Каза си, че може би ще успее да спазари отменянето на смъртната присъда срещу запазването на списъка в тайна.

— Този Джоунс е сигурно много важна личност, щом може да контролира могъща организация като тази, за която споменахте.

— Той стана такава личност. Историята му е доста необичайна. В началото, а и допреди не повече от седем-осем години, Джоунс не беше в състояние да убие дори муха, нито пък да извърши и най-незначителната простъпка. А да не говорим за престъпление. Особено за такова отвратително престъпление, каквото е създаването на условия за изтравянето на милиони деца в света. През първите трийсет-трийсет и пет години от живота си Джоунс беше много мил и особено приятен човек. Както и невероятно умен, но или не го осъзнаваше напълно, или просто не можеше да намери практическо приложение на действително необичайния си интелект.

Гантри отново влезе в хола и се спря за момент пред малката масичка, върху която бе поставен портрет на писателя Греъм Грийн.

— После — по причина, за която се досещам — Джоунс изведнъж се поддаде на покварата. Неговата завидна интелигентност му позволи да си намери възможно най-доброто оправдание. Първо, за да приеме парите, които му се предлагаха, и, второ, за да даде воля на амбициите си. Той се възгордя; хареса му да дава все нови и нови доказателства за забележителните си способности; постави се в зависимост от хора, към които без съмнение изпитваше неописуемо презрение.

— Нещо като мазохизъм или що?

— Вероятно. А може би и защото вече предусещаше, че би могъл да си играе с тези хора, да ги манипулира така, както му е изгодно.

— И успя ли?

— Да. Благодарение най-вече на някои странични събития. Но може и да е предвидил, че рано или късно тези събития ще се разиграят. Според мен е анализирал безпогрешно скудоумната арогантност и жестокост на своите работодатели и е стигнал до заключението, че тя задължително ще ги доведе до катастрофа.

— И вие заложихте на успеха на Джоунс.

— Нямах друг избор. Това беше единственият ми шанс. Навремето хранех приятелски чувства към Джоунс. Вече няма и помен от тях. Презрение би било твърде слаба дума, за да изрази онова, което изпитвам към него. Ала въпреки всичко се надявах, че той ще успее. От това зависеше животът ми и преди всичко животът на хора, който за мен струва много повече от моя собствен.

— Изумителна история, наистина — подхвърли Макартър, изпитвайки неописуемо облекчение, че точно в този момент Гантри не го гледа. Цял беше плувнал в пот и му се гадеше. — И колко могъща е тази организация, която, както твърдите, Джоунс е поставил под свой контрол? Световният трафик на наркотици?

— Джоунс се занимава само с парите, предпочитайки да се преструва, че не знае откъде идват. По моему управлява най-малко петстотин милиарда долара. При това по такъв начин, че никой друг, освен него, не би могъл да се справи с механизмите, които е създал. Никой не би могъл нито да го наследи, нито да го измести. Той е неуязвим. Най-много да се изложи на риска да стане жертва на някоя чисто емоционална, безразсъдна и самоубийствена реакция на един или друг от хората, за които е работил, преди да си разменят ролите. Стигнах дори до предположението, че тези хора разполагат със свой личен Берия, със свой върховен екзекутор, нещо като идеалното оръжие.

— Когото Джоунс сигурно също е поставил под контрол?

— Да.

— Имате богато въображение, Джонатан.

Гантри поклати глава. Влезе в спалнята, където леглото бе вече подготвено за сън — часът беше единайсет и половина. И върху чиято възглавница камериерката-тай, тъй грациозна и неизменно усмихната, бе оставила както винаги кратка, трогателно мила поема и една орхидея.

— За Джоунс съществува една опасност, която, изглежда, пренебрегвате, Джонатан.

Гантри излезе от спалнята.

— Полицията ли, Мак? Всички полиции на света? Шейсет и седем нации сключиха нещо като пакт за борба срещу наркотрафика и преди всичко срещу прането на парите, идващи от дрогата. Наскоро седемте най-богати страни в света декларираха, че тази борба придобива първостепенно значение и важност. Какво мислите за това?

— Би трябвало да зададете този въпрос на Джоунс, след като е толкова интелигентен.

— Задавам го на вас — каза Гантри.

— Ще се опитам да ви отговоря колкото може по-изчерпателно, макар че, естествено, далеч не мога да се сравнявам с вашия Джоунс. Джонатан, имате ли представа за броя на трансакциите, регистрирани всяка година от CHIPS^[4]?

— Аз не съм финансист, Мак. Не знам какво е CHIPS.

— Система, която контролира всички американски междубанкови преводи. През 1988 година например тя е регистрирала близо четири милиона трансферни операции на обща стойност сто шейсет и пет милиарда долара.

— Главозамайващо, наистина — отбеляза Гантри с обичайния си нехаен тон.

— Друга цифра. Тази на всекидневните разплащания и в двете посоки между Съединените щати и останалата част на света. На каква стойност, мислите?

— Не знам.

— Шестстотин и петнайсет милиарда долара. На ден, Гантри. На ден. И то без да се смятат разплащанията във всевъзможна валута между останалите страни на планетата. Да се издири Джоунс в този океан, да се открият следите му, ми се струва съвършено нереално. Още повече, че вашият Джоунс е разполагал с години, за да заличи следите си. Като освен това несъмнено е разработил и неизвестна досега техника, щом твърдите, че е толкова гениален. Не ви говоря, разбира се, като бивш преподавател, станал бизнес адвокат. Аз не съм гений. Но съм се интересувал от тези неща ако не винаги, то поне от десетина години насам. Искате ли да цитирам и друга, особено красноречива цифра?

Гантри стоеше с гръб към него. Слава Богу!

— Джонатан, чрез лабораторни изследвания са открили, че дванайсет милиарда банкноти, емитирани от американския трезор и възлизащи на двеста и трийсет милиарда долара, носят повече или по-малко забележими следи от кокаин, физически следи, имам предвид.

За Бога, Мак, стегни се! Ти си на ръба на нервната криза. Малко остава да изпееш всичко!

— Още нещо: според Националния център за контрол върху изпраните пари само два процента от тях биват засичани. Нищо не ни пречи да смятаме, че дори и тази оценка е прекалено оптимистична, като се има предвид, че никой не може да определи с точност количествата изпрани пари.

Говори се за сто и двайсет — сто и трийсет милиарда долара годишно, което се равнява на оборота на „Дженерал Мотърс“, смятана за първата многонационална компания в света. Но и това не е нищо повече от преценката на някой чиновник, основаваща се по правило — или поне така мисля — на непълни данни.

Ноктите на Макартър като че ли всеки момент щяха да скъсат тапицерията на канапето, на което седеше. Бореше се със себе си, съпротивляваше се с всички сили на този пристъп на логорея, на разтърсващото го непреодолимо, болезнено, безумно желание да говори, да говори, да говори. Заповяда си да млъкне. Подвоуми се дали да не си налее отново от бутилката „Рикар“, поставена на масата до него, но не посмя да се довери на ръцете си, които трепереха прекалено силно.

Най-сетне замълча.

И като че ли донякъде успя да се овладее.

Гантри бе оставил все така недокоснатата си чаша. Откъм реката, чиито мазни жълти води влачеха хиляди тонове зловонни боклуци, долетя воят на сирената на конвой шлепове, спускащ се към морето и Сиамския залив.

— Джонатан, вие очевидно познавате този Джоунс. Защо не го издадете?

Мълчание.

— Защото той е единствената ви защита срещу хората, за които, както твърдите, е работил и които сега контролира, така ли? В известен смисъл той е вашата гаранция, че няма да ви се случи нищо нито на вас, нито на онези, които обичате, нито на техните близки и приятели дотогава, докато те се намират под негов контрол. Греша ли, Джонатан?

Мълчание.

— От друга страна — продължи Макартър, — дори да допуснем, че го изложите на показ пред целия свят, какво бихте могли да докажете? Благодаря ви, че ми изпратихте списъка. Той подчертано ме заинтригува. Предполагам, че сте взели необходимите мерки при положение, че ви се случи нещо, той да бъде публикуван в международната преса заедно със съответните коментари и обвинения. За момента го държите в тайна, поддържайки нещо като равновесие на страха по подобие на онова, което управлява света от петдесет години насам. Благодаря ви, че ми се доверихте. Можете да разчитате на мълчанието ми, разбира си. Питам се само защо този Джоунс поначало ви е оставил с развързани ръце. Могъл е да ви затвори устата завинаги още първия ден. Могъл е дори да предотврати замесването ви в тази афера, като нареди например на копоите си, на своите наемни убийци, на своите „сикариос“, както се казва на испански, да елиминират младата жена, с която ми направихте честта да ме запознаете. Ако тя беше мъртва, вие никога нямаше да влезете във война. И сте стигнали сам до това заключение, естествено.

— Да — потвърди Гантри с неизменния си, тъй характерен безгрижен тон.

— Този Джоунс е действително доста сложна личност. Но защо, по дяволите, се е обърнал един вид за помощ именно към вас?

Погледът на Гантри се спря върху екрана, където Сталоун се въргаляше в калта на някакъв затвор, изтърпявайки откровено садистично наказание:

— Има много обяснения — отвърна той. — Джоунс си е послужил с мен, за да осигури собственото си издигане, за да се отърве от някой, който му е пречел.

— Хитро.

Сега вече е много по-добре. Отново си предишният Макартър. На косъм беше, вярно, но все пак не се предаде.

— Според мен — продължи Гантри — не е изключена и вероятността Джоунс да е изпитвал отчаяна нужда да докаже на някого, чиято интелигентност и мнение цени — основателно или не, — колко е гениален и какво могъщество е постигнал.

— Търсел е просто достоен зрител, дори с риск отчасти да се компрометира — нали това искате да кажете? Нещо като ексхибиционизъм?

— Да. Или пък смътно се е надявал, очаквал е, при това може би без да го осъзнава в началото, че този зрител, този привилегирован и единствен свидетел ще съумее да приложи спрямо него наказанието, което самият той е знаел, че заслужава.

— Напразни надежди, струва ми се. Освен ако не поемете безумния риск да направите всичко, което е по силите ви, Джоунс да бъде наказан.

— А може би — поде отново Гантри с привидно безразличие — просто е искал да изпробва защитата си. Да се увери, че дори Лакомника, към когото изпитва уважение и дори нещо като странни приятелски чувства, не е способен да я разбие.

— Смятате, че още от самото начало е прозрял вашата… да речем, стратегия и начина, по който възнамерявате да се възползвате от него и от особения му характер, за да се спасите?

— Дали е от самото начало, това не знам. Но мисля, че наистина е прозрял стратегията ми доста отдавна. И че умишлено се е оставил да бъде манипулиран.

— Излиза, че този Джоунс е също толкова странна птица. И за мен е очевидно, че вие сте не по-малко интелигентен от него. Любопитно нещо, Джонатан. На едно определено ниво на интелигентност, на което в никакъв случай няма навалица, често се установява учудващо сходство. Както например между алпинисти, които са изкачили връх, недостижим за мнозинството простосмъртни.

— Между мен и Джоунс не съществува никакво сходство.

Дори и най-малкото. А и не бих искал да съществува. Джоунс и неговите съучастници имат нещо общо по-скоро с Кей Крок, създателя на „Макдоналдс“. Кей Крок заля Америка с хамбургери. Той осигури на всички, дори и на най-онеправданите, достъп до свещения символ на отмората и спокойствието, на семейните разходки, на известна форма на утеха. Джоунс и неговата банда се занимават със същите консуматори, но ги снабдяват с „крак“, осигурявайки им достъпен и евтин начин да се самоунищожават, да гинат в насилие и болести. Всеки ден умират шестима американци. Така че не ме сравнявайте с Джоунс. Той е конник на Апокалипсиса.

Думите изплющяха като камшик, разсейвайки без остатък привидната апатия на Гантри, който за втори път впи поглед в Макартър.

Мак, току-що постигна нещо, което не е по силите на всеки. Накара Гантри да избухне. Той изгаря от желание да те убие. Да те стисне за гърлото, да те вдигне (преспокойно би могъл да го направи с една ръка) и да те хвърли през прозореца. И най-вероятно ще се разбиеш на ръба на по-малкия от двата басейна на „Ориентал“. Той е прав: несъзнателно искаш да те убият, да бъдеш наказан.

Неподвижност.

Първи се размърда Гантри, но само за да се отправи към вратата. След три-четири стъпки обаче отново застина на място и възвърнал нехайния си тон, промълви:

— За нещастие не вярвам в божието наказание, Макартър. И все пак Бог знае, че искам то да ви сполети. Пожелавам ви всички беди на света и се надявам, че ужасно много ще страдате.

— Лека нощ, Джонатан — усмихна се Макартър.

 

 

— Няма да се бавя повече, Лети. Тук е десет часът сутринта. Самолетът ми излита в седемнайсет и трийсет. От Париж ще взема самолет за Лондон, а от Лондон имам връзка за Насау, където ще ме чака Джейк. Освен ако не искаш да дойдеш да ме посрещнеш?

— Ще те чакаме в къщи.

Гласът на Лети беше както винаги спокоен.

— Невероятно съм щастлив, че се прибирам, скъпа. Този път всичко ми се стори ужасно дълго. Уредих всичко, така че отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно.

— Радвам се.

— Целувам те възможно най-силно.

— Аз също.

Опита се да добави още нещо. Но не се сети какво. Всъщност Лети вече бе затворила.

Макартър на свой ред остави слушалката и напусна апартамента.

Навън го чакаше лимузина, която щеше да го откара на предпоследната му среща в Банкок, а след това на една вечеря, която не бе успял да откаже. Но генералът и бизнесмените, които настояваха да присъства на нея, щяха да му предоставят на разположение хеликоптер, за да го откара на летището навреме, веднага след вечерята — тук, в Азия, обедите и вечерите бяха безкрайни.

Настани се на задната седалка на кадилака, поздравяван раболепно от целия персонал на хотела — портиери, шофьори… Раздаде им щедри бакшиши. Уредих всичко, Лети; отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно. Така беше. Смъртта на Лодегър и мерките, които бе взел, за да осигури наследници на този жалък глупак, щяха да му предоставят много повече свободно време. От друга страна не беше изключено събитията в Колумбия да доведат до намаляване на постъпленията на пари за пране, а следователно и за инвестиране. Общият план се развиваше чудесно; точно сега бе моментът да си даде почивка.

Най-малко петнайсет дълги дни в компанията на Лети и момичетата, на острова им в Каикос или другаде. Това щеше да реши Лети.

По време на вечерята му бе доста трудно да поддържа деловия разговор. После хеликоптерът на всемогъщата тайландска армия го откара на летището, където успя да се качи съвсем навреме на самолета на „Ер Франс“. Имаше резервирано място в първа класа, на третия ред вдясно, до прозореца. Лявата седалка беше празна, макар че всички останали места бяха заети. Изпи традиционната чаша шампанско.

 

 

Ел Сикарио седна до него точно преди да затворят вратите.

— Ще сляза по пътя. Какво ви каза Гантри?

— В общи линии това, че няма да ме атакува, ако не го атакувам.

Макартър се престори, че търси нещо под седалката си и се надигна. Зад тях, на четвъртия ред, седяха двама мъже, които като че ли спяха, а отпред, на втория ред, около трийсетгодишна двойка със слушалки на ушите гледаше филма.

— Без нерви, Мак. Двамата зад нас са мои хора и разбират само испански и китайски.

Макартър седна.

— Ще ме убиете ли, Матаморос?

— Можете да ме наричате Юън. Никой не ме е наричал така от седемдесет и втора година. Знаете ли къде съм скрил Ейми?

— Не.

— Бихте ли ми казали, ако го знаехте?

— Не — усмихна се Макартър.

— Бях на косъм от решението още със завръщането ми от Саравак да дойда директно при вас и да ви убия заедно със семейството ви. Само че след това „онези там“ щяха да убият мен и вече нямаше да има кой да се грижи за дъщеря ми.

Можете ли да разберете това?

— Без особени затруднения.

— Разкрихте ли „им“ кой съм?

— Не.

— „Те“ никога не са го знаели. Вие сте единственият, който знае това. Ще се наложи да свикна с тази мисъл. Всъщност вече започвам да свиквам.

— Много добре.

— Бях на части от секундата да убия момичето, а след това Гантри и неговите ибани. И нищо не би могло да ме спре, освен името Еймй. Но да сменим темата. Размислих върху разговора, който водихме в Бразилия. Предвидили сте вероятността „те“ да бъдат победени, нали? Независимо дали от правителството или от другиго.

Ето въпросите, които трябваше да ми зададе още в деня, когато се правехме на акробати над Североизточна Бразилия. Сега бих могъл да реша и да не му отговарям.

— Да — отговори Макартър. — Да, естествено.

— И какво ще стане тогава?

— Ще ги заместят нови хора. Значително по-умерени централизатори, бих казал. Не чак такива монополисти. Колкото до търговията, резултатът ще бъде почти същият.

— Но затова пък лично за вас всичко ще бъде много по-различно.

— Въпросните нови хора ще трябва задължително Да минат през мен.

Юън Гарет поклати глава и запали цигара.

— Мисля, че няма да ви е необходимо много време, за да „ги“ убедите, че сте незаменим. А що се отнася до мен?

Макартър взе нова чаша шампанско. Чувстваше леко опиянение, но в никакъв случай не беше пиян. През живота си никога не бе пил толкова, че да загуби самоконтрол.

— Ясно — промърмори Гарет. — По всичко личи, че отсега нататък изцяло ще завися от вас.

— Приемам предложението ви да постъпите на служба при мен, Юън. Сигурен съм, че ще се разбираме чудесно. Би трябвало да пийнете малко шампанско.

— Никога не пия. А ако „те“ останат на местата си?

— Аз пак ще бъда налице.

И си помисли: Аз пак ще бъда налице, но нищо няма да ми попречи да направя така, че „те“ да изпаднат в същата зависимост от мен, както и Убиеца, който сега е под моите заповеди. Освен това нищо не ми пречи да завъртя малко по-бързо колелото, за да ускоря краха им. Не знам. Ще видя. Лично за мен „те“ имат това предимство, че са организирали пазара и здраво го държат в ръце. С „тях“ поне знам къде отивам и мога да изчислявам приблизително общата стойност на бъдещите приходи. Докато бих бил далеч по-несигурен в това отношение с евентуалните им заместници, въпреки че значително по-лесно бих могъл да ги контролирам. Съществуват все още много „за“ и „против“.

Друго разрешение би било (и идеята е наистина оригинална) да се предложи на американското правителство, а и на всички заинтересовани правителства да направят от „тях“ нещо като жандарми на дрогата. „Те“ да продължат да я събират с тъй характерните си нежни и деликатни методи, но вместо да я насочват към пунктовете за продажба, да се договарят за изкупуването й от споменатите правителства, които от своя страна, ако искат да я изгарят, ако искат да я подаряват на рибите в Тихия океан. Как се казваше онзи крадец французин, когото накрая назначиха за началник на полицията, изхождайки от принципа, че най-добрият начин да пипнеш един разбойник е да пуснеш по дирите му друг разбойник? А, да! Видок. Бих могъл да превърна всеки от „онези там“ в един латиноамерикански Видок. Не бих имал нищо против дори да посреднича между „тях“ и правителствата. Наричайте ме Кисинджър!

Май взе да се накъркваш, Мак. Дали пък да не спреш дотук с пиенето, ммм?

Добре. Усмихна се на седящия от лявата му страна Ел Сикарио, който като нищо можеше да се е качил на борда с единствената цел да го екзекутира въпреки уверенията си в преданост. Би било напълно в стила му да успокои жертвата си преди да я убие.

Не ми се вярва. Ще видим.

Реши да направи обобщение на размислите си през последните дни. Съществуваха, общо взето, четири възможни варианта.

„Те“, повече или по-малко засегнати, остават на място и той, Макартър, ги държи в ръцете си.

„Те“ биват заместени от други, още по-тъпи от тях (и в резултат се стига до разпиляване на пазара). Някои от заместниците успяват се справят с конкурентите си и на свой ред се превръщат в каменни богове, което е напълно в реда на нещата. И рано или късно също попадат под негов контрол.

Предприема се тотална кампания за изкореняване на насажденията от кока (предполагаща най-вероятно повече шум, отколкото реални действия), придружена с нещо като план „Маршал 2“, предназначен да компенсира загубите, понесени от южноамериканските земеделци (боливийци, перуанци и най-вече колумбийци) в резултат на лишаването им от обичайния им поминък. И той, Макартър, е главният печеливш от този план „Маршал“, тъй като притежава най-малко половината от всичко онова, което си заслужава да бъде купено в Южна Америка.

Обявява се амнистия и каменните богове биват превърнати в неподкупни борци против дрогата. Освен че този последен вариант му се струваше напълно утопичен (не трябваше да забравя обаче, че навремето президентът Картър бе замислил нещо подобно по отношение на доставчиците на хероин в Златния триъгълник), той го лишаваше в бъдеще и от всички негови доходи. Което не беше чак толкова трагично. Може и да не разполагаше с петстотинте милиарда, за които бе споменал Гантри, но му се събираха към четиристотин и няколко. Все някак щеше да свързва двата края.

Причината не беше в шампанското — действително бе изпаднал в еуфория.

Съществува един-единствен начин да те спрат, Мак: да прекратят незабавно всички международни финансови операции, независимо от естеството им, и да поставят по един полицай (неподкупен) зад всеки финансист на планета.

А това ще стане на куково лято.

Ел Сикарио слезе при кацането им в Делхи. Както и двамината спящи юначаги от четвъртия ред.

 

 

Свърза се, или по-точно опита да се свърже с Лети от лондонското летище. Напразно. Очевидно имаше атмосферни смущения; вече се бе случвало.

Джейк го чакаше в Насау, където се намираше от предишния ден. Изтълкувал погрешно дадените му нареждания и мислел, че Макартър ще пристигне двайсет и четири часа по-рано. Хидропланът изящно се откъсна от морската повърхност.

— Никакви проблеми — заяви Макартър в отговор на въпроса на пилота. — Спокойно можете да ползвате вашите десет дни. Ще намеря начин да се оправя, ако ми се наложи да пътувам. Вземате ли жена си и децата?

Джейк каза, че те вече били напуснали острова на път за Маями, откъдето цялото семейство щяло да отлети за Италия — Джейк беше от италиански произход и имаше куп братовчеди и чичовци в района на Мантуа.

— Но ако наистина имате нужда от мен, господине, веднага ми се обадете. Ще бъда тук още на следващия ден.

— Починете си хубаво. Аз също имам намерение да си дам отдих…

Последва обичайното приводняване и обичайната разходка с лодка до плажа. Макартър припряно скочи на брега.

— Лети? Тук съм.

Най-много го учуди отсъствието на момичетата… Забави се, събирайки безбройните подаръци, които бе донесъл, и колкото повече от тях се стараеше да обгърне с ръце, толкова повече изпускаше. Беше дяволски смешно! Самият аз съм дяволски смешен в тоя тропически костюм, измачкан безбожно след двайсет и девет часа пътуване. Веднага ще взема един душ. Тя ще дойде при мен и…

— Лети?

Смееше се, все така в чудесно настроение, и се подиграваше на собствената си несръчност, която ставаше…

Обърна се и впери очи в хидроплана, който маневрираше, готвейки се да отлети за Маями. О! Не! Изведнъж го поразиха множеството съвпадения: невъзможността да установи радиотелефонна връзка; отсъстващото от два дни семейство на Джейк; самият Джейк, който го чакаше в Насау от предишния ден…

И тази тишина, това потискащо усещане за празнота, за запуснатост. Втурна се към къщата, разпилявайки подаръците по пясъка.

Нито една, нито една-единствена прислужница.

— Лети!

Първата от дъщерите му лежеше в леглото си. Малко кръв бе протекла от дупката в слепоочието, направена от двата куршума.

Другите две трупчета също лежаха в креватчетата си; очевидно смъртта бе изненадала децата в съня им.

Макартър излезе. Вече знаеше какво ще намери.

Карабината, с която си беше послужила, за да убие дъщерите си, бе грижливо поставена върху един шкаф, на по-малко от метър от краката на Лети, обесена на една греда.

И навсякъде из стаята имаше отворени вестници и списания, подредени и сгънати така, че да се четат заглавията на статиите, посветени на колумбийската афера. Придружени с кошмарни снимки на деца, станали жертва на „крака“.

Телевизорът продължаваше да работи; един журналист от Си Ен Ен коментираше заплахите, които тегнеха над живота на колумбийския министър на правосъдието и на децата му.

Лети изглеждаше ужасяващо. Бележката, изписана с възхитителния й дребен почерк, тъй точен и равен, гласеше:

„Не питай защо, Джими. Знаеш защо.“

Един ден преди Коледа Зенаид отпътува от Ню Йорк за Мисиками. На шестнайсетия си опит Марти Кан се бе отказал да я убеждава да остане в Манхатън, за да прекарат празниците заедно. Дори и тържествената му клетва в паметта на майка му, че ще я вземе за съдружник още в началото на следващата година — е, няма да е през януари, нито през февруари, нито пък през март, но виж, може би през юли или най-късно през септември, добре де, през ноември, да речем, и шест хиляди долара седмично, — та дори и след това тя остана неумолима. Щеше да прекара Коледа с дядо Ганьон в Мисиками. Точка по въпроса! Гръм и мълнии! Беше бачкала като щура, откакто Марти Кан я нае, и щеше да прекара Коледа или в Мисиками, или никъде.

И тъй, пристигна в Мисиками и завари любимите си палачинки, току-що приготвени, още парещи, прелели от кленов сироп и изпита неописуемо щастие, че е отново тук, точно година, откакто бе започнало всичко. И че най-сетне всичко е свършило.

Попързаля се с кънки по езерото и дори изпита същото удоволствие, както някога. С тази разлика, че Лавиолет не беше същият. Лавиолет вече не я преследваше, за да я „награби“. Огромният глупак си бе намерил гадже. При това не особено отблъскваща, макар и чужденка — момичето беше от Чикутими: „Прекосяваш Лорантидите на идване от Квебек и си точно там.“ Да бъде в Мисиками, и то без Лавиолет да препуска подире й, за нея бе нещо ново.

— Традициите се губят — отбеляза дядо Ганьон.

С подчертано многозначителен вид. Това й се стори малко странно и тя попита:

— Има ли нещо, което би трябвало да знам и което не знам?

— Нямам представа за какво говориш, малката. Хайде, върви да вземеш един душ. Студът така те е изрисувал, че може да ти завиди и северното сияние!

И току подръпваше от лулата си, макар че от три години вече не пушеше. Всъщност наоколо вонеше на лула. Зенаид изведнъж си спомни също тъй многозначителното изражение, което се бе изписало на лицата на Лавиолетови, Дьошармови и останалите Ганьонови малко преди това, когато напусна заледената повърхност на езерото и свали кънките.

— Дядо?

— Върви да се къпеш.

— Бих искала все пак…

Беше все още дяволски силен за възрастта си. Сграбчи я за врата и я запрати към облицованата с дърво баня, която приятно ухаеше. Заливайки се в щастлив смях и едновременно леко раздразнена, тя се съблече и се пъхна под горещата водна струя. След това, съвършено гола, като се изключи увитата около главата й хавлия, влезе в стаята си.

— Ето това значи да си оплакнеш очите! — заяви Гантри.

Трябваше да се досетя, че се мъти нещо подобно, още когато видях тъпите им физиономии на всички ония навън!

— Омитай се, Гантри!

— Добре ли си? Загубила си целия си загар.

— Първо, аз съм сгодена за Марти Кан…

— Глупости. Снощи вечерях с него в Ню Йорк. Обличай се, тръгваме.

— Ха! — озъби се Зенаид. — Още не се е родил оня, който ще ме накара да отида някъде, където не искам да отида!

— Той е пред теб, Ганьон.

Тя обу пликчетата си без да бърза. Избра червени, защото знаеше, че той обича контраста между този цвят и кожата й, но се престори, разбира се, че не си спомня това и че се е спряла на червеното така, както би избрала антрацитенозелено или вишневосиньо.

 

 

И тогава замахна. С всички сили. Ударът попадна в устната на Гантри, която се сцепи и пусна кръв. Той й отговори с кроше в стомаха, което я повдигна и я запрати на леглото. Гантри припали лулата си.

— Чакам от втори август. И взе да ми писва, Ганьон. Боли ли те?

— По-малко, отколкото теб.

Той се усмихна.

— Виж, тук съм съгласен с теб. И нямам предвид устната.

— Аз също.

— Ти, ми причини голяма болка. Би ли се облякла, ако обичаш?

— А ако не се облека?

— Увивам те в две одеяла и те отнасям на гръб. Дядо ти вече е приготвил куфарите ти. А и освен това там, където отиваме, ще ти е необходим само чифт долни гащи.

Той действително я уви в две одеяла и я метна на рамо.

— Сложих куфара ти в колата — уведоми я дядо Ганьон. — Увих ти и няколко палачинки. За из път.

— Долен, гаден предател! Весела Коледа, дядо!

— Весела Коледа, малката. Гантри, на ваше място бих я проснал в безсъзнание. Способна е да ви създаде куп неприятности в колата.

— Няма да се лиша от това удоволствие — увери го Гантри. — Весела Коледа, господине. Много се радвам, че се запознахме.

— А аз двойно повече — усмихна се широко дядо. — Бях започнал да губя надежда, че някой ден ще се отърва от тази кощрамба, която изгълтва всичките ми палачинки. И благодаря за всичко.

— За какво му благодариш, по дяволите? — полюбопитства Зенаид.

Отвън Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови се бяха наредили в двоен шпалир като за обиколката на Франция.

Алекс и останалите също благодариха на Гантри, който в отговор само се усмихна и прибра глава в раменете си, за да предотврати да бъде удушен от Зенаид. Тя опита да се докопа до палците му, за да ги извие, но той така силно я стисна през кръста, че за момент и се стори, че е счупил ребрата й.

Лавиолет крачеше до тях. Без дори малкия си пръст да помръдне, дръвникът проклет!

— На драго сърце бих ви придружил донякъде — обърна се той към Гантри, — но трябва, да се заема с упражненията си. Чувствам се малко понатежал; навярно за това са виновни всички онези пуйки, дето ги изядох напоследък. Искате ли да ви помогна да я удържите?

— Дотук се справям много добре. Можеш да ни навестиш винаги когато пожелаеш, Франсоа-Ксавие. Двамата със Зенаид ще се опитаме да дойдем на сватбата ти.

— Зенаид ви плюе на фасона на всички, до един! — уведоми ги Зенаид, която тъкмо разкопчаваше колана на Гантри, за да го накара да се оплете в собствените си панталони и да се принуди да спре. Той я хвърли в колата и удобно се настани върху нея пред очите на струпалите се около колата жители на Мисиками, които направо виеха от смях.

— Мръсни помияри! — изкрещя Зенаид. — Здрасти, Пат.

— Здравей, Зенаид — усмихна се Пат Хенеси, който седеше на волана в компанията на Бабу. — Честита Коледа.

— Весела Коледа и на теб, Бабу — изпъшка Зенаид.

— Весела Коледа — отвърна Бабу, който буквално плачеше от смях, но от учтивост бе сложил ръка пред устата си.

— Това е последната ти Коледа, Гантри! — заяви тя. — Знай, че няма да доживееш Великден.

— Значи имаме време — заключи Гантри. — Тръгвай, Пат.

Зенаид, това, което хапеш, не е онова, което си въобразяваш, че хапеш, а едно старо кожено яке, останало ми от студентските години.

По пътя спряха само два пъти. Първия, за да заредят на една бензиностанция, а втория, за да разплетат Зенаид и Гантри, които така се бяха увлекли в борбата си, че се бяха заклещили между предните и задните седалки. В Монреал, докато минаваха по булевард Ласал, към тях се приближи един полицай, заинтригуван от тримата мъже в моряшки костюми, единият от които носеше нещо, силно наподобяващо висока, съвършено гола девойка, увита в одеяла и жестикулираща като семафор.

— Какво става тук?

— Нищо особено. Защо? — ухили се Гантри.

Полицаят го заобиколи и се озова лице в лице със Зенаид.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред, госпожо? — попита той.

— Гледай си работата, мръсно, затъпяло от пиене ченге! — изръмжа Зенаид.

— Това ми е подарък за Коледа — обясни Гантри на полицая. — Просто не ми го опаковаха.

Джонката беше тук, на котва. Същата джонка, абсолютно същата. Стори й се невероятно, че я вижда отново, и то тук, на заприщената с ледове, но все още плавателна Сен Лоран.

— Предупреждавам те, Гантри. Няма да остана на гадната ти джонка. Ще скоча в морето при първия удобен случай. А дори и преди това. Весела Коледа, Тони.

— Весела Коледа, Зенаид — отвърна Антъни Биърдсли, който беше придружен от съпругата си (както Пат Хенеси и Бабу, между другото). — Добре дошла на борда.

Тук бяха и ибаните, ала премръзнали до смърт, горките!

— Престъпление е да мъкнеш тези нещастници по такива географски ширини!

— Ако беше балийка, нямаше да има нужда да бия толкова път.

Той я хвърли върху леглото в просторната си каюта, още по-красива от предишната.

— След като и така, и така си платил да ти построят нова джонка, можеше да поръчаш да направят леглото малко по голямо.

— Държа да си ми винаги подръка, Ганьон.

Джонката цяла потръпна, докато нарастващото боботене на двигателите ги уведоми, че потеглят.

— И за какво ти благодарят всички в Мисиками, и то начело с дядо ми?

— За нищо.

— Тоест?

— За нищо, казах ти.

— Ти ли откупи Мисиками?

— Не…

— Кой тогава?

— Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови.

— Нищо не съм подписвала.

— Има време за това.

Той заключи каютата, след което изхвърли ключа в коридора през малкото зарешетено прозорче на вратата. Започна да се съблича.

— Май си наумил нещо, Гантри?

— Същото, което и ти. Наумил съм го още в един часа и петдесет и три минути сутринта на двайсет и седми юли, на един латексов дюшек, в един билек, на брега на Ражанг, в Саравак.

— Добре де, а как ще излезем от каютата, след като изхвърли ключа?

— Няма да излизаме от нея, преди да стигнем нос Добра надежда. Най-малко.

— Не си въобразявай, че ще получиш нещо. Нямаш никакви шансове.

Той се наведе над нея. Зенаид отхвърли двете одеяла на дядо и обгърна кръста му с крака.

— Ела насам — промълви тя.

И нежно започна да лиже раната на устната му, която сама му бе нанесла.

— А аз не те ли ударих много силно? — попита той.

— Покрай Лавиолет са ми се случвали къде-къде по-страшни изпълнения. О!… Боже мой, Джонатан! Аз…

И потресена млъкна. Ти го нарече Джонатан. Гръм и мълнии!

— Ти ме нарече Джонатан — каза Гантри.

— Кой това?

— Ти.

— Аз? Аз съм те нарекла Джонатан? Да не бълнуваш?

Явно започваш да приемаш мечтите си за действителност!

Тя се отпусна по гръб и затвори очи, обзета от неописуемо щастие.

— Зенаид, уверявам те, че ме нарече Джонатан!

— Говори по-ясно, нищо не чувам.

Тя изстена.

И миг по-късно промърмори:

— В деня, когато те нарека Джонатан, ще бъде много по-топло, отколкото сега.

— Мммм… — изсумтя Гантри, зает е други неща.

— Чуваш ли, Джонатан?

— Не — отвърна той.

Тя блажено се протегна.

— Все едно. Не се беше разбързал кой знае колко да дойдеш да ме вземеш.

Веднага щом излезе от Сен Лоран, „Лакомник IV“ пое курс право на юг. И много скоро започна да става все по-топло и по-топло.

„Там“, в Колумбия, валеше дъжд.