Пол-Лу Сюлицер
Картел (3)

2

Зенаид успя да се срещне с Лари Елиът едва във вторник вечерта, на 27 декември. В първия момент бившият й съпруг се задоволи мълчаливо да я изгледа от глава до пети.

Зенаид не помръдна, Лари също. Накрая той каза:

— А пък аз си въобразявах, че съм бил достатъчно ясен снощи, по телефона.

Тя разгъна краката си, които започваха да изтръпват; седеше на мокета, опряла гръб на изработената от бял дъб врата на мезонета на Лари на Парк Авеню. Захапа втория си хотдог и промърмори:

— Жадна съм.

— На една пряка оттук има бар. — Завиваш два пъти вдясно.

— Спомням си. Още ли го държи Тими Клег?

— Още. Бих искал да си вляза у дома, Зи.

— Никога не ми е било приятно да ме наричаш Зи.

— Знам.

— Името ми е Зенаид. Първата сричка е Зе, а не Зи. Освен това не обичам да ме наричат и Зе.

Той се облегна на вратата на асансьора, от който току-що бе слязъл на петия етаж. Беше двайсет и девет или трийсетгодишен — Зенаид не си спомняше с точност — и все така хубав. За блондин. Запита се за пореден път как е могла да се влюби в блондин до такава степен, че дори да се омъжи за него.

— Наистина имам нужда от теб, Лари.

— Омитай се!

— Не съм спала с Марти Кан. Докато бяхме женени, не съм спала е никого, освен с теб.

— Чудесно.

Зенаид добре познаваше този упорит, дръпнат тон, който обикновено следваше изблиците му на гняв. Веднъж се опита да я удари. Само опита. Не стигна по-далеч от намека за един страхотен шамар. В качеството на превантивна мярка тя строши в главата му една лампа, монтирана върху ваза, и той се цупи в продължение на десет дни.

— Преди няколко месеца — започна Зенаид — е била обявена ПОП срещу една компания на име „Обауита Дженерал Уд“. Довчера още не го знаех, но се оказа, че тя е била истинският собственик на нашата долина в Мисиками.

— Това изобщо не ме интересува, Зи.

— Да оставим настрана подробностите. Цялото градче, целият ми род ще бъде принуден да напусне мястото, където живее от триста години насам, ако не и от повече. Ако има някакъв начин да се предотврати това, аз ще го намеря.

— Искрено казано — подсмихна се той, — перспективата всички тези тъпи канадци да бъдат изхвърлени на снега предизвиква у мен подчертано положителни емоции.

При други обстоятелства Зенаид би се разсмяла. Единствения път през краткотрайния им брак, когато беше успяла да замъкне Лари до Мисиками, посещението му завърши в една каца е меласа и той ни най-малко не оцени шегата.

— Трябва да разбера кой е обявил въпросната ПОП. Кой е нейният истински инициатор.

— Чети вестниците.

— Прочетох ги. Прегледах и всички възможни преписки. Разполагам с имена, но те почти нищо не ми говорят. А и не можах да хвана нито един от типовете, свързани със случая. Или не са в Ню Йорк, или отказват да ме приемат. Ти сигурно познаваш мнозина от тях. Ти познаваш всички на Уолстрийт. Ще ми помогнеш да спечеля време.

Лари изучаваше тавана на широкия, облицован с мрамор коридор, осветен от стенни аплици от венецианско стъкло.

Зенаид мразеше тези аплици.

— Ще останеш ли при мен тази нощ? — попита той.

Беше предвидила въпроса.

— Това сделка ли е, Лари?

Той не отговори веднага. Хлапе, помисли си тя. Хлапе, което печели един милион долара годишно и е смятано за един от най-големите мозъци на Уолстрийт. Както са я подкарали, там скоро ще си отворят детска градина.

— Би могло и да бъде.

Тя сви на топка парчето хартия, в което доскоро бяха увити двата хотдога, и го запрати по посока на високия пепелник до вратата на асансьора. За малко да улучи. След това стана и си тръгна.

Лавиолет я чакаше отвън. Беше му забранила да се качва.

— Има трима типове в една кола, които ми се струват доста съмнителни. Ей там, в синия линкълн.

В първия момент тя се задоволи разсеяно да кимне с глава, после изведнъж спря и се върна обратно.

— Искам само да се обадя по телефона на господин Елиът — обясни тя на портиера.

— Да?

— Лари, пак съм аз. Отседнала съм в хотел „Девън“, на Четирийсета източна улица. Не му знам телефона. Ще го намериш.

Той затвори, без да каже нито дума. Зенаид се усмихна на Пийт, портиера, насочи се право към синия линкълн и отвори вратата откъм шофьора. Вътре имаше трима мъже.

Само един обърна глава към нея; другите двама продължиха задълбочено да съзерцават предното стъкло.

— Казвам се Зенаид Ганьон. Не знам за кого работите, но му кажете, че вече нямам абсолютно никакво отношение към онази история, в Милоуки. Излязох от играта. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Никакъв отговор. Тя затръшна вратата и с широки крачки се присъедини към Лавиолет, който унищожаваше деветия си хотдог.

 

 

В началния стадий на една публична оферта за покупка нейният автор не е длъжен да разкрива самоличността си.

Той започва да закупува всички акции, които са за продан.

Възможно най-дискретно, използувайки един или повече брокери. Толкова, колкото пожелае (или на колкото може да плати).

Идва момент, когато събира пет процента от акциите на „мишената“. Точно пет процента. Не. 4,9% или 5,1%. Според действащото в Съединените американски щати законодателство оттук нататък той разполага с период от десет работни дни — наречен „спринт“, — за да продължи закупуването на максимален брой от желаните акции. Но достигне ли веднъж петте процента, вече е длъжен да заяви самоличността си. Тогава казва: аз съм господин Еди-кой си (или ние сме господата Еди-кой си и Еди-кой си) и вече съм (или сме) собственик (или собственици) на пет процента от акциите на компанията Х.

След изтичането на десетдневния срок задължително трябва да се представи един официален, надлежно попълнен документ, предназначен за Комисията по ценните книжа и борсите и известен като 13-г. 13-г идентифицира автора, или най-често авторите, на публичната оферта за покупка. Той уточнява кои са те, колко акции възнамеряват да закупят и, на първо място, за какъв период от време и на каква цена. 13-г трябва също така да описва, при това колкото може по-подробно, финансирането на ПОП. Да включва точни данни за инвестираните собствени фондове (като тези капитали, естествено, могат по всяко време да бъдат подложени на данъчен контрол или на разследване, с цел да се изясни произходът им), за отпуснатите банкови кредити и другите начини на финансиране.

13-г, отнасящ се до ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“, фигурират десетина банки, които са отпуснали кредити на обща сума от около четиристотин и шейсет милиона долара.

За установяването на контрол над ОДУ са били ангажирани един милиард сто четирийсет и два милиона долара.

Сто деветдесет и пет милиона са идвали от собствени фондове, тоест от капитали, внесени от лицата или дружествата, лансирали и довели до успешен завършек ПОП. Салдото (четиристотин осемдесет и седем милиона) е било осигурено в значителната си част чрез облигации и интервенцията на шест фонда на почти институционни инвеститори, управители на частни пенсионни фондове.

Намесили са се и арбитражисти. От онези, които са известни под името риск-арбитражисти, или накратко „арби“.

Става дума за независими финансови специалисти, които работят изключително за своя сметка като професионалисти по рисковите операции. За рейдърите, инициатори на неприятелски ПОП, те са същото, което е рибата, прилепнала за акулата. Въпросните „арби“ постоянно дебнат на пазара и разполагат с широка мрежа от информатори. Те нерядко успяват да предварят обявяването на една или друга ПОП и — в зависимост от това, което знаят за лицата или компаниите, готвещи се за схватка, както и според собствената си преценка относно шансовете на нападателя или на отбраняващия се — бързат да заемат позиции в компанията мишена, като боравят с личните си, често значителни капитали, така че да могат да започнат препродажба в най-подходящия момент. Тогава, когато яростната битка между рейдъра и неговата жертва ще е вдигнала максимално цените.

 

 

Зенаид знаеше по име един от риск-арбитражистите, намесили се в случая с ОДУ. Научи го почти случайно при първото си посещение в „Кац, Лърнър и Компания“, където бе отишла с надеждата да се свърже с Марти Кан — засега неоткриваем или по-точно все така на риба нейде край Флорида, най-вероятно в компанията на две-три приказни създания.

— Попаднах на Клей Уолтърс, един от помощниците на Марти. Марти го нае няколко дни преди да си подам оставката, за да отида на работа в Милуоки, така че почти не го познавам. Не знаеше нищо за атаката срещу ОДУ, не я бил следил. Но точно когато си тръгвах, изведнъж си спомни за една вечеря, на която присъствал преди два месеца. Някой си Нийл Соломонс празнувал печалбата си от доста милиона долара, които реализирал в рамките на една ПОП срещу компания, свързана с Канада. Клей успя да телефонира на Соломонс и оня потвърди, че наистина става дума за ОДУ.

— Ще се виждаш ли със Соломонс? — попита Алекс Дьошарм.

— Имахме среща утре сутринта. — Зенаид му показа листчето, на което телефонистката на хотел „Девън“ бе записала съобщението. — Но той се обади преди един час, за да я анулира. Щял да пътува.

— И мислиш, че иска да те избегне?

Тя сви рамене. Наистина не знаеше. В крайна сметка течеше последната седмица на годината, притисната между коледните и новогодишните празници, и нямаше нищо необичайно в това, че величията от Уолстрийт излизат в отпуск.

— Освен това Соломонс е „арб“. А арбитражистите често са много странни типове.

Нито Алекс, нито Лавиолет знаеха какво е „арб“ и Зенаид им обясни. Беше минало полунощ и тримата се съвещаваха в нейната стая.

— Може и да се заблуждавам, но защо си мисля, че един от тези „арби“ би могъл чудесно да ни осветли относно подводната част на ПОП?

Алекс не се заблуждаваше. Проблемът се състоеше единствено в това, че трябваше да идентифицират останалите „арби“, участвали в операцията.

— Не всички са бонвивани като Соломонс. Мнозина просто прибират печалбите си и преминават към следващата операция, без да си правят самореклама. И невинаги са склонни да обясняват как са получили информациите си.

Тя взе отново съкратеното ръкописно копие на 13-г, отнасящ се до ОДУ. Алекс го бе получил по напълно законен начин — 13-г не е поверителен документ. Особено за журналист, който подготвя репортаж. От деветте банки, предоставили финансовата си помощ чрез заеми, една-единствена се намираше в Ню Йорк. Другите осем бяха пръснати из цялата страна. Две в Калифорния, една в Мичиган и така нататък. Но затова пък нито една в Слънчевия пояс — Южните щати, от Флорида до Аризона. Тази подробност смътно озадачи Зенаид, но за момента младата жена не й обърна особено внимание. Едва по-късно щеше да й намери обяснение. Алекс бе посетил нюйоркската банка, където удари на камък. След безкрайно чакане един от пълномощниците най-сетне склонила го приеме, но категорично отказа да говори за своите сегашни, бивши или бъдещи клиенти.

Независимо дали става дума за репортаж, или не.

— Алекс, изпитахте ли усещане, че този човек е… Как да кажа?… Притеснен?

— Беше сърдечен като банкер, който не храни никаква надежда да спечели пари на твой гръб. Стори ми се естествен. Смяташ, че някой се опитва да ни попречи?

Това тя също не знаеше. Поне засега. Всички трудности, с които се сблъскваше феноменът, наречен от Алекс „експедиционен корпус на Мисиками“ можеха да се дължат на ред причини: на периода на празниците, на пословичната недоверчивост на банкерите, както и на самата сложност на комбинирането на ПОП срещу „Обауита“.

— Обичайна ли е подобна сложност?

— Никой не може да събере повече от милиард долара, без да срещне известни затруднения.

— А използването на почти десет банки, пръснати из целите Щати?

— За това не съществуват правила.

Макар че тази разпръснатост беше наистина доста странна. За момента обаче Зенаид просто не виждаше какъв извод би могла да направи от това.

Тя се задълбочи в проучване на „мецанина“. В повечето от случаите на подготовка на една ПОП финансирането включва три пласта. Подобно на сандвич. Най-горният слой се състои от собствени фондове. Най-долният — от банкови кредити, а по средата, на мястото на шунката, се намира така нареченият „мецанин“. В конкретния случай „мецанинът“ беше обзаведен — класически подход, прилаган от години насам — с облигации, наричани понякога неуместно „облигации с повишен риск“, със средства, инвестирани от управителите на частните пенсионни фондове (общо шест), и с капитали, предоставени от инвестиционни фондове. Зенаид съсредоточи вниманието си върху тях. Не й беше известен нито един.

— Хрумна ми странна идея, Алекс. Разказах ти за онзи Моралес, в Милуоки. И двата пъти, когато го видях да внася пари — и всеки път под десет хиляди долара, той поиска от банката да ги преведе по сметка на някакви обществени инвестиционни фондове. Интересно щеше да бъде, ако ги бяхме открили в този списък.

— Няма ли ги?

— Не.

— Съвпадението би било наистина невероятно.

— Безспорно.

Алекс беше започнал да съставя списък на адресите на всички инвеститори, вложили капитали в „мецанина“. И тук бе налице подчертано разсейване: само два от частните пенсионни фондове бяха със седалище в Ню Йорк. Останалите четири се намираха в отдалечени щати като Уошингтън, Луизиана, Южна Каролина и Южна Дакота.

— Мога още утре да навестя двата нюйоркски фонда и да се опитам да подразбера това-онова.

— Няма да има полза. Управителите на шестте фонда пласират общо повече от трийсет милиарда долара на финансовите пазари. Двамата, които ни интересуват в Ню Йорк, са инвестирали малко над осемдесет милиона. Дреболия!

И ако изобщо ни отговорят, то ще бъде с общи приказки от сорта: „Ами вложихме там малко от нашите парици, тъй като сметнахме, че не би било зле да го сторим.“

Оставаше да се проучи най-горният слой на сандвича: капиталите, хвърлени в битката от изпълнителите на ПОП, както и самите изпълнители. Четири компании и три имена. Човекът, който пръв бе обявил, че държи пет процента от акциите на „Обауита“, се казваше Рандолф М. Харкин III. Беше калифорниец от Сан Диего. Говореше се, че „струва“ сто и двайсет милиона долара, по-голямата част от които дължеше на труда на дядо си и баща си, Рандолф М. Харкин I и II. През повечето време живееше на разкошната си яхта. Алекс бе изнамерил в различни вестници снимки на въпросното лице, излегнало се на кърмата на яхтата си, нейде в Кортесово море. Бе трийсет и две годишен. И не беше рейдър, или поне не толкова известен рейдър като Т. Бун Пикънс, Роналд Перълман, Карл Айкан, Ъруин Джейкъбс, Джефри Стейнър, Сал Стейнбърг, Нелсън Пелц, Бас или Джими Голдсмит. При все това две години по-рано предприел рейд срещу един конгломерат, специализиран почти изключително в производството на фармацевтични продукти (основната дейност на династията Харкин).

Без успех. Отбранителната мощ на „мишената“ се оказала твърде сериозна, а и самата атака, според „Уолстрийт Джърнъл“, не била проведена особено умело. Някои специалисти изказали предположението, че нападателят е проявил, в една или друга степен, признаци на чиста проба кретенизъм. За сметка на това разработил много по-добре стратегията на своята ПОП срещу „Обауита“ (а и нищо чудно бившето ръководство на ОДУ да не се защитавало чак толкова яростно). Така или иначе, този път Харкин успял. Без особени проблеми. Разгорялата се битка далеч не била от онези, в които противниците проявяват еднакво ожесточение. Ръководителите на ОДУ се предали почти без бой.

— Нормално ли е това, Зенаид?

— Ръководителите на една „мишена“ да не се отбраняват както трябва? Защо не? Не всекиму е дадено да бъде едновременно интелигентен, упорит, готов да отблъсне всяка атака, склонен да заплати цената на една ефективна защита и решен по-скоро сам да потопи кораба си, отколкото да капитулира. Всъщност в значителната си част ръководителите на големите компании заемат чисто синекурни длъжности. Получават царски заплати, ползват се с извънмерни привилегии — самолетът на компанията ведно със стюардесите например, за да отидат на риба в Норвегия или пък на лов в Полша или Испания — и изобщо не им пука за дребните акционери. „Изборите“ в управителния съвет се произвеждат най-често чрез кооптиране. С други думи, избират се помежду си, по приятелски, твърдо решени дискретно да запазят за себе си цялата баница. И с течение на времето се изнежват. Доста от тях дори не са акционери на собствената си компания — или ако са, то в смехотворни пропорции, — което обуславя почти пълната липса на интерес към дребните акционери, а в най-общи линии й към пазарната цена на компанията им. Така че една умело осъществена атака, която освен това ги заварва неподготвени, ги принуждава бързо да вдигнат бяло знаме. Впрочем те разполагат с парашути.

— С парашути?

— Мерки, гласувани от управителния съвет — тоест от тях самите, — които предвиждат в случай на лишаване от собственост да им се изплатят компенсации, възлизащи нерядко на милиони долари.

— Такъв ли е случаят с ръководителите на „Обауита“?

Все още не бе имала време да проучи въпроса, но смяташе на всяка цена да го направи. Двамата други съавтори на рейда срещу ОДУ се казваха Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела. За Фийлдинг Алекс не откри почти нищо, освен че е тексасец от Далас, който по изключение не е в петролния бизнес. Кампанела бе малко по-известен. Чрез игра на фондовата борса, публични оферти за покупка и веднъж чрез рейд (извънредно брутален) през последните години той беше създал истинска империя в дърводобива и дърводелската промишленост, която се простираше от Канада до Мексико.

— Има репутацията на костелив орех и дори направо на завършен мръсник. Успях да се свържа с него по телефона, колкото да разбера какво мисли за журналистите. Речникът му е изключително богат.

— А Фийлдинг го нямаше…

— Нещо подобно на испано-мексиканска камериерка ме уведоми, че „el senor Fielding se fue a Italia. No se cuando volvera“^[1]. Зенаид, както е тръгнало, нашето разследване явно ще ни отнеме бог знае колко дни, ако не и седмици и дори месеци.

— Можете да си тръгнете, когато пожелаете, Алекс. Ти също, Лавиолет.

Дори и за миг не допусна, че ще я оставят сама. Алекс Дьошарм се задоволи да се усмихне. Колкото до Франсоа-Ксавие Лавиолет, той изобщо не я чу. Изтегнал се бе на леглото й с вида на човек, който възнамерява да прекара там нощта. Зенаид бе уморена. Отказа се от последното проучване, отнасящо се до четирите компании, участвали във финансирането на ПОП като оператори. Статутът им бе доста неясен. Няма да се оправим, ако някой не ни помогне. Марти Кан например.

Или оня глупак Лари.

Който рано или късно ще й се обади. Изобщо не се съмняваше в това. Веднага щом престане да се цупи, което можеше да отнеме от няколко часа до две седмици. Спомни си въпроса, зададен й преди малко от Алекс, който в момента й помагаше да измъкне сто и двайсетте килограма на Лавиолет от леглото и да ги положи в коридора на хотела. Пречеше ли някой умишлено на разследването им? Общо взето, бих предпочела да мога да отговоря утвърдително, помисли си тя. Това би означавало, че някъде в цялата тази афера все пак има нещо за скриване. А оттук и че имаме някакъв шанс.

— Дай ми поне една целувчица — примоли се Лавиолет, проснал се в цял ръст — гледката беше внушителна! — насред коридора.

Зенаид го целуна по челото и отскочи назад точно навреме, за да избегне мечешката му прегръдка.

 

 

Боб Сасия беше един от сътрудниците на Лодегър. Измежду най-добрите. От малтийски произход и ужасно късоглед. Огромни старомодни очила с рогови рамки закриваха почти цялото му лице. Говореше малко и най-вече по работа, пазейки пълно мълчание, що се отнася до семейството му и до личния му живот. Беше от първия екип на Макартър от времето, когато последният живееше още в Ню Йорк и се прехранваше предимно с приходите от собствената си кантора. Лодегър го получи в нещо като наследство и поради това се отнасяше с подозрение към него. Не от професионална гледна точка. Този изумителен, почти маниакално педантичен работохолик, надарен с енциклопедични познания, бе на пръв поглед безупречен. Но понякога Лодегър си мислеше, че Сасия нито за миг не е престанал да работи за Макартър. Че може би го информира. Друг път оставаше с убеждението, че дребният мълчалив Боб е просто агент на Ел Сикарио, натоварен със задачата да ги наблюдава — първо Макартър, а сега и него, Лодегър.

— Всичко е наред — каза Боб Сасия. — Най-напред се свързах, или наредих да се свържат, с всички лица, които са били замесени в аферата с „Обауита“. Някои от тях накарах да напуснат Ню Йорк; сезонът е напълно подходящ. Колкото до останалите, те са наясно какво трябва да отговорят на момичето и дали изобщо трябва да му отговорят. Подбрах хората, които ще отговарят на нея или на журналиста, както и онези, които ще откажат контакт с тях, и то по такъв начин, че тя да не останех убеждението, че се опитват да я избегнат. Ще заподозре нещо такова, разбира се, но няма да разполага с доказателства.

Имаше нещо, което успокояваше Лодегър по отношение на Сасия. Ставаше дума за една подробност от досието му: седем години по-рано, преди да бъде нает от Макартър, той бе удушил една жена. Или поне жената бе загинала при такива обстоятелства, че Сасия неминуемо щеше да бъде обвинен в убийство, ако не се бяха намесили онези, които по онова време все още не се наричаха Мравки-войници и които се бяха погрижили трупът да изчезне. В тази изключително благоприятна за шантаж операция Лодегър разпознаваше почерка на Себастиан Мюра (починал през 1984-та от рак), когото Милан беше заместил. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че и други, че и мнозина други са били манипулирани по подобен начин. Най-забавното беше, че в действителност „удушената“ жена и до ден-днешен се радваше на чудесно здраве. Обикновено използуваше името Анджела, когато играеше тази роля.

— Помислихте ли за банките, Боб?

В големите късогледи очи на Сасия не се мярна дори и сянка на упрек. Като че ли би могъл да забрави нещо толкова важно!

— Журналистът е отишъл в банката на Уотър Стрийт под предлог, че прави репортаж. Не е постигнал абсолютно нищо, разбира се. Той, тя или пък техният хокеист могат преспокойно да посетят и останалите осем банки — навсякъде взехме необходимите мерки.

Сасия уточни, че той и екипът му са съставили списък на шейсет и трима души, с които канадката би могла да установи контакт и които — умишлено или случайно — да й предоставят информация относно установяването на контрол върху ОДУ.

— Единствената реална опасност би могла да дойде от Марти Кан. Истински късмет е, че му е хрумнало да отиде на риба.

— Кога се връща в Ню Йорк?

— На трети януари. Ако не възникне някаква сериозна пречка, разбира се.

— Сериозна или не, би могло и да възникне, ако се наложи — промърмори Лодегър, докато палеше пурата си.

Сасия наведе глава и потърка ръце.

— Дотогава ще сме решили случая, Бил.

Лодегър внимателно го изгледа. Подобната на притеснение реакция, която забелязваше у Сасия всеки път, когато станеше дума за насилствени действия, му се струваше поредното доказателство, че човекът не можеше да е нищо друго, освен това, което бе: идеален изпълнител, но със сигурност не и шпионин на Макартър или на Ел Сикарио.

— В общи линии останахте само вие, Боб. Обадила ви се е още същата вечер, когато е пристигнала в Ню Йорк, нали?

Притеснението на Сасия се усили до такава степен, че стана почти комично. Впусна се в обяснения, напомняйки, че се е срещал със Зенаид Ганьон само три пъти, и то съвсем случайно, по времето, когато е работела за „Кац, Лърнър и Компания“ заедно с Липтън по аферата „Стивънс“.

Вярно, изпратил младата жена до тях, но нито за миг не се оказали насаме. Бърт Съсман също бил в колата.

— Пошегувах се, Боб — усмихна се Лодегър. — Как изглежда? Хубава ли е?

— Да.

Сасия аха да се изчерви. Лодегър предпочете да не настоява повече. Едва ли имаше нещо по-лесно от това да вземеш Боб Сасия на подбив. Върна се към по-сериозни въпроси.

— И кога ще й позволим да открие истината за „Обауита“ и за неприятелския рейд, чиято жертва е станала компанията?

— Утре. Тоест в четвъртък, на 29-и.

— Това е грижа на Бърт — каза Сасия. — Уредил е нещата така, че тя да получи информацията някъде привечер.

Имаше обаче един елемент в целия инак тъй грижливо изпипан механизъм, който дори Бърт Съсман не бе в състояние да контролира: промеждутъкът от време между момента на подаването на сигнала и този, в който Лари Елиът щеше да се обади на бившата си жена.

— Според Бърт, Елиът е все така влюбен в нея и не може да се примири с факта, че е получила развод. За момента се прави на сърдит.

 

 

— Аз съм.

Малко остана да попита: „Кой аз?“, но се въздържа. Излишно бе да усложнява нещата. Погледна часовника си: два и нещо сутринта. Беше заспала преди не повече от час.

— Къде си, Лари?

— В колата, пред гадния ти хотел. Мога ли да се кача?

— Опри чело в някое дърво, преброй до сто със затворени очи и се качи.

Тя се пъхна под душа, задържа се под струята три-четири секунди и й остана време колкото да навлече един панталон от едро кадифе и дебелия вълнен пуловер с висока яка, изплетен специално за нея от Мадлен Лавиолет, която явно я смяташе за още по-висока, отколкото беше (обикновено го използуваше, когато излизаше на разходка).

— Отворено е.

Той влезе, но остана до вратата.

— Вече облечена ли спиш?

— Наистина ли преброи до сто? Много бих се учудила.

Знай, че Лавиолет спи в съседната стая и е достатъчно само да кихна, за да мине през стената. Такава ни е паролата.

Обгърна го с поглед и й се стори трогателен. Това ще да е било: сторил ми се е трогателен и тогава, векове назад, в Торонто, когато ме покани на вечеря за пети път и аз най-сетне приех.

— Дали пък да не седнеш, а? Има един стол в посока север-североизток от мястото, където се намираш.

— Можеше да останеш да спиш у дома. В краен случай щях да се махна — каза Лари.

Ужасно мило наистина, помисли си тя. Поне на думи. Защото, върнеше ли я веднъж у дома, и по-точно в брачното ложе, за нищо на света не би го напуснал!

Вече й беше нетърпимо топло, тъй като се бе пъхнала с панталона и пуловера под завивките, които държеше с две ръце на височината на гърдите си. Продължаваше да оглежда Лари Елиът и го намираше все така трогателен. И красив. Винаги е бил красив всъщност. Русокос, със сини очи, с чудесни зъби, с широка усмивка, широкоплещест. С не кой знае каква мускулатура — нищо общо с животинското, — но определено хващаше окото. Изведнъж й се случи нещо, което силно я изненада: спомни си специфичната миризма на тялото на Лари Елиът, при това с обезпокояваща точност. След което оживяха и спомените за него. Надявам се все пак, че нямаш намерение отново да се влюбваш в него?

— Ела седни тук, глупчо.

Зенаид потупа покривката на леглото. Лари мълчаливо се подчини. Ама че тъп вид имат мъжете в подобни случаи! Едва се сдържа да не се разсмее. О, не, слава богу! И дума не може да става за разгаряне на пламъка на любовта. Просто много отдавна не си била с мъж, това е всичко.

— Слушам те — каза тя.

И побърза да уточни мисълта си: човек не нахълтва да събужда някого в два и петнайсет сутринта, ако няма какво да му каже. Още повече, че при последната им среща на стълбищната площадка пред асансьора тя му беше задала един въпрос. Или бе дошъл с единственото намерение да й скочи отгоре?

— Нищо подобно — възрази Лари. — Нищо подобно.

И лъжата му беше толкова прозрачна, че тя отново едва не избухна в смях. Как бе възможно Лари, тъй способен, когато ставаше въпрос за финанси, цифри и изчисления, да бъде толкова задръстен по отношение на всичко останало?

Има манталитета на дванайсетгодишно хлапе, бога ми!

Най-сетне той се реши да отвори уста:

— Съжалявам, че ти казах, че бих се радвал, ако прогонят хората от твоето градче.

— Ти каза: „тези тъпи канадци“.

— Добре де, извинявай.

— Приемам извиненията ти, Елиът.

— Все още ли искаш да разбереш кой е комбинирал аферата срещу твоята „Бобабита“?

— Срещу „Обауита“. Да, все още. Повече от когато и да било. Знаеш, че съм доста упорита.

— Думата е решително слаба. Упорита? Света Богородице! За теб би трябвало да измислят специална дума.

Ето че пак взе да се ежи, помисли си Зенаид. Но е открил нещо за публичната оферта за покупка. Изпълни я усещане, силно наподобяващо чувството за удържана победа. Лари щеше да й помогне, точно както бе предвидила — и се надявала, — че ще направи.

— Зенаид, когато дойде при мен, не знаех практически нищо за въпросната „Обачита“. Публичната оферта за покупка е била реализирана лятото и есента. По това време не бях в Ню Йорк, така че нямах възможност да следя развитието на нещата. Мога ли да съблека палтото си? В стаята ти е адска жега. Чудя ти се как издържаш с този пуловер.

И аз си се чудя. Освен това още не е видял кадифения панталон.

— Съблечи го — разреши тя.

— Опитах се да те осведомя по въпроса. Обадих се на десетина души, които по принцип би трябвало да бъдат в течение на подробностите.

Той се възползува от случая, за да свали ведно с палтото си и сакото. Ще видиш, че накрая ще се съблече чисто гол, животното проклето!

— Най-малко половината от тях не бяха в Ню Йорк, което е по-скоро необичайно. Не много, но донякъде. Наистина за първи път виждам толкова народ от Уолстрийт да изчезва за празниците.

— Трябва да е нещо като епидемия — отбеляза Зенаид. — А другата половина?

— Там случаят е също малко странен. Познавам добре тази работа, Зенаид. Та дори и да познавам единствено нея, ако се вярва на думите ти. Всички в една или друга степен умело избягваха въпросите ми.

— Заповед да се мълчи, така ли?

— Нещо подобно, като се изключи, че в това няма никаква логика. Не виждам кой би могъл да бъде достатъчно влиятелен, за да класира като строго секретна една най-обикновена ПОП. Твоята „Обакрата“ не работи за националната отбрана все пак! Да си представиш, че някой, бил той отделно лице или пък група хора, е способен да затвори устата на толкова различни типове, като Уочтъл Сондърс, Джо Карпентър, Бен Крочи или Сол Ъпстейн, е пълна идиотщина. Дори президентът на Щатите не би успял да го постигне. Опитах се да се свържа и с Марти Кан. С когото не си спала.

— С когото не съм спала, каквото и да си мислят някои. В крайна сметка откри ли нещо, или не?

Той разхлаби вратовръзката си.

Зенаид, в момента това подобие на русокос кренвирш е на път да ти спретне номера „дай ми една целувка, или няма да ти услужа с цветните си моливи“. Но не знае дали си навита, или не. За разлика от теб. Виж, ти много добре знаеш. Това няма да има продължение. В края на краищата не съществува закон, който да ти забранява да се любиш с бившия си съпруг. Все едно да платиш просрочен данък, ако разбираш какво имам предвид.

— Открих нещо — заяви Лари. — И не искам от теб каквото и да било в замяна. Извини ме за оня ден. Този път никаква сделка.

Нищо не му коства да го каже, но е добре, че го каза. Още петнайсет-двайсет години, и съвсем ще порасне. Какво да го правя тоя тъп панталон!?

— Жадна съм — каза тя, връщайки се към репликата си от последната им среща. — Ще те затрудни ли да ми донесеш чаша студена вода от банята? Там има един малък хладилник.

Възползувайки се от това, че й бе обърнал гръб, докато се ровеше в хладилника, Зенаид светкавично смъкна панталона и го натика под леглото. Когато Лари се върна, тя отново бе заела предишната си поза на изненадана в леглото девственица, вкопчила се в завивките.

— Случи се снощи — продължи Лари. — Бях поканен на събиране у семейство Сайди. Познаваш ги.

— Пол и Мериан? Да. Е, и?

— Както обикновено. Много народ. Тъкмо си тръгвах някъде към полунощ, когато един тип, който също си отиваше, закачи поршето ми с ягуара си. Нищо сериозно, просто леко го поодраска. Познаваш ли Лу Манти?

Не. Или пък само по име, което вероятно е чула или прочела някъде.

— Манти е „арб“ — уточни Лари. — Не е от най-известните, но преди две години си имах работа с него. Беше успял да събере повече от четири процента от „Континентал Маркс“, като на финала гушна чудна сумичка от няколко милиона.

Доста странен тип. Дори не работи в Ню Йорк; оттогава действа в Калифорния. Завършил е Харвард през 68-а. Между другото, бил е във Виетнам, откъдето се е върнал покрит с медали. Лично аз не бих се пробвал да си меря силите с него, било то физически или по някакъв друг начин.

Зенаид започваше да губи търпение. Обикновено Лари беше значително по-експедитивен, отвореше ли се дума за бизнес. При все че в момента не мисли единствено за бизнес и ти чудесно знаеш това!

— Накратко, той учтиво се извини и ми предложи да уредим директно разходите по ремонта на поршето. Отидохме да пийнем по чашка. За всеки случай му подхвърлих за твоята „Обатита“. Никаква реакция; запази вида на човек, който не знае за какво става дума. И едва когато дойде време да се разделяме, най-неочаквано се върна към темата. Каза ми, че някой го бил помолил да бъде дискретен, ако случайно започнат да го разпитват за въпросната „Обакати“.

— Кой?

— Някакъв адвокат, с когото работил два-три пъти. Нат Лиденски, калифорниец от Лос Анджелис.

— Не го познавам.

— Аз също. Но попитах Лу откога е стигнал дотам, че да се остави да го сплашват. Той се разсмя и уточни, че според Лиденски ставало въпрос само за дребна услуга.

Лари й подаде чашата и тя я изпи — наистина беше жадна.

— Зенаид, Лу Манти е дошъл да прекара празниците в Ню Йорк, където все още живее майка му. Съгласи се да се видите утре в дванайсет и половина. Срещата е в бара на хотел „Меридиън“. Лесно ще го познаеш: висок е горе-долу колкото теб, но с четирийсетина килограма отгоре. Прилича малко на Бърт Рейнълдс.

— И това ли е всичко?

Беше разочарована.

— Междувременно ще се опита да разбере какви са причините, накарали Лиденски да го посъветва да бъде дискретен. Имай предвид, че му е известно почти всичко, свързано е ПОП срещу „Обатата“. Спечелил е три милиона и половина от сделката.

Първоначалното чувство на тържество тозчас отстъпи място на подозрението.

— И защо Манти проявява такава словоохотливост, когато всички останали си мълчат?

— Защото ми е длъжник. Навремето му помогнах да направи един удар. Аз не съм кой да е, Зенаид.

— За момента си най-вече някой, който се опитва да ми свали пуловера.

— Потна си.

Двамата се вторачиха в голите й гърди. Наистина се беше поизпотила.

— Нека сме наясно, Лорънс Уебстър Елиът! — заяви тя. — Ще се гушкаме, но само за удоволствие.

— Добре.

— Това в никакъв случай не означава, че подновяваме връзката.

— Разбирам.

— Не съм чак толкова сигурна. А искам да бъда! След това — край! К-Р-А-Й! Измъкни си главата оттам, все още не съм дала сигнал за старт. Никакво подновяване на връзката! Следващия път, когато ме видиш, ще стоиш на разстояние от мен; най-малко на десет метра. Ясно ли е?

— Напълно.

— И още утре си намери друга жена.

— Обещавам. По дяволите, Зи! Не издържам повече!

— Не ме наричай Зи, ще ме нервираш. Добре, започваме.

Но само един път, и толкоз!

— Един път? — изгледа я той сащисан.

Тя се разсмя.

— Исках да кажа една нощ, глупчо!

 

 

В петък, 30-и, Лодегър пристигна в кантората си малко преди пет и половина сутринта, след като беше спал само три часа. Цяла вечер се бяха карали с Манди, при това особено свирепо, което напоследък им се случваше все по-често. Добре поне, че този път Нова година се падаше в неделя, което щеше да му спести прекарването на два почивни дни единствено в нейната компания.

Двайсетина души от екипа му на втория етаж бяха вече на работните си места. Отделът за борсовите операции се намираше един етаж по-долу. Не се отби там, задоволявайки се да хвърли бегъл поглед на контролните екрани и нижещите се по тях безкрайни колони цифри.

— Тази нощ той отиде при нея в хотела малко след два часа. Прекараха нощта заедно.

Бърт Съсман бе влязъл по обичайния си безшумен начин. Макар и едва трийсетгодишен, той бе вече сериозно оплешивял. Имаше сини очи, остър, проницателен поглед и изключителен интелект. Може би дори прекалено изключителен за вкусовете на Лодегър. Както и Боб Сасия, Съсман идваше от бившия екип на Макартър. Не можеше да се каже и думица за качеството на работата му, а още по-малко за наистина уникалната му способност да комбинира, да ръководи и приключва успешно и най-сложните операции. Беше забележителен специалист по камуфлажа и задкулисните машинации, надарен с куриозно жизнерадостен макиавелизъм. Бърт често изказваше съжаление, че не се е посветил на кариерата на оперетен певец, или най-малкото на тази на кабаретен артист.

— Имам предвид Елиът, естествено.

— Разбрах — отвърна сухо Лодегър, заемайки се с яйцата с бекон, които току-що му бе поднесла една секретарка (кантората разполагаше с напълно оборудвана кухня, имаше дори барбекю).

— Мога ли и аз да хапна едни яйца, Бил?

Най-дразнещото у Съсман — освен впечатлението, което създаваше, че може да манипулира, когото си пожелае — беше неизменно доброто му настроение.

— Поръчай на Нели. Тя е тук за това.

Съсман седна и протегна краката си.

— Срещата на момичето с Лу Манти е определена за днес. В дванайсет и половина. Очевидно едва тогава ще можем да разберем дали капанът е задействал. Но според мен работата е в кърпа вързана.

— Ще видим.

— Онази вечер тя е налетяла директно на хората на Милан и буквално им е вдигнала скандал, настоявайки да престанат да я следят. Би могло да се каже, че е най-малкото жена е характер. А и хваща окото. Не че е някаква умопомрачителна красавица, но… Има нещо в нея. Поглеждаш я и просто преставаш да мислиш. Изумително наистина. Това си е чиста проба хипнотизъм.

Дразни ме и явно го прави нарочно, мислеше си Лодегър, на когото му се повдигаше от пържените яйца. Само няколко часа след разговора, в който Макартър бе предложил да се предприемат лъжливи маневри, у Лодегър, както винаги, бяха възникнали някои подозрения. Имаше усещането, че го манипулират. Но, така или иначе, два елемента го накараха да последва съвета на Макартър.

Преди всичко фактът, че при благоприятно развитие операцията щеше да му предостави възможност да види сметката на Лакомника. Откога само го чакаше да му падне на мушката! Успееше ли да го компрометира покрай инцидента с канадката, може би най-сетне щеше да си издейства съгласието на Милан, ако не и директно съгласие „оттам“. Преди три години недвусмислено му бяха отговорили, че е изключено да се използуват Мравките-войници за разчистването на лични сметки. Тогава се въздържа да разкрие на Милан името на човека, срещу когото желаеше да се предприемат наказателни действия. И днес се радваше, че го е сторил. Никой не знаеше за противоречията между него и Лакомника. Дори и Макартър. И слава богу, мина му през ум, защото в противен случай щях да се чудя дали Макартър не е включил в сметките си и омразата ми към оня кучи син!

Вторият елемент, който го накара да предпочете стратегията на заблудата пред елементарното премахване на канадката (в чиято необходимост, освен това — Ама че свинщина! — би му се наложило да убеждава Милан), беше мнението на неговите съветници. И наистина, Бърт Съсман, Боб Сасия, Леман Строд, Арни Толивър и Реймънд Перети бяха единодушни: при липсата на радикално решение идеята да се насочи момичето към Лакомника ще им позволи да спечелят време, през което да анализират подробно монтажа на ПОП срещу „Обауита“, за да се убедят, че нищо не куца. След това щяха да измислят нещо.

Съсман, Сасия, Строд, Толивър и Перети. Лодегър беше сигурен в последните двама, които бе вербувал лично (с одобрението на Милан, разбира се). Но тримата други…

Строд, как да е. Беше работил за Макартър само една седмица и едва ли бе прекалено пристрастен. Оставаха Сасия и Съсман. Съмнения, фактът, че и двамата бяха не само толкова добри, но и, кажи-речи, незаменими, ни най-малко не спомагаше за разсейването им. Да се лиши от тях би представлявало сериозна професионална грешка, за която рано или късно щяха да му дърпат ушите. Освен ако не представеше доказателства. Като не е изключено, помисли си Лодегър, дори и да докажа, че някой от двамата информира Макартър, „онези там“ да ми заявят: Е, и какво от това? След като Макартър работи за нас.

И все пак чувствам, че единият от тях редовно осведомява Макартър за всички мои действия.

Но кой? Известно време смяташе, че това е Сасия. Тази сутрин обаче подозираше Съсман.

Лодегър, разбира се, бе взел някои мерки, като фрагментира операциите и прехвърли върху всеки от членовете на генералния си щаб само частица от отговорността за една или друга конкретна фаза. Никой от тях не познаваше целия план в подробности. Това се отнасяше и до случая с канадката.

Бърт Съсман поглъщаше с апетит четирите си яйца, забъркани с шест резена шунка и обилно наквасени с доматен сос. Като на всичкото отгоре намираше начин да си тананика „Чай за двама“, животното!

Понякога Манди също си тананика. Най-вече за да ми даде да разбера, че мога да си завра на определено място укорите, които съм й отправил.

Наистина ми писна от Манди!

Ако можех да допусна дори за миг, че Милан ще се съгласи, бих го помолил да ми организира една малка катастрофица. Сериозна. Окончателна.

Никакви лични отмъщения, Мравките-войници не са създадени за това!

Майната им!

Лодегър престана да фиксира Съсман, който го изкарваше от търпение, и насочи вниманието си към екраните. Отклонение с два пункта на акциите на „Юнивърсал“. Вдигна телефона, обади се на долния етаж и разпореди да се изготви ордер за дванайсет милиона долара, съставляващи петте процента от депозита по трансакция на обща стойност от двеста и четирийсет милиона. Разпределена, разбира се, между десет-петнайсет различни официални оператори. Изключено беше да действа под едно и също прикритие, дори и когато ставаше въпрос за някаква банка на Каймановите острови.

— На твое място — обади се Бърт Съсман — бих отишъл да хвърля едно око в бара на хотел „Меридиън“ към дванайсет и половина. Канадката си заслужава разкарването.

Лодегър дори не си направи труд да отговори. В ход бяха трийсетина операции, всяка от които изискваше постоянно внимание. Въпреки Манди, въпреки Макартър, въпреки „онези там“ (а и донякъде именно заради „тях“) той се смяташе за един от двамата или трима най-добри финансисти в Щатите. Ако не и за най-добрият.

И най-учудващо беше, че не грешеше.

 

 

Хидропланът се откъсна от тюркоазносиньото море и островът бързо се превърна в малка точица, далече долу.

Макартър се наведе и погледна надясно. Много скоро архипелагът, разположен на юг от Голям Каик, се разпиля и изчезна на свой ред.

Не след дълго зърна под себе си повърхността на Голям Инагуа, най-южния от Бахамските острови, насред който ясно се виждаше прословутото му езеро. Хидропланът продължи полета си на запад. Установиха радиовръзка.

— Чакат само вас, господине — уведоми го пилотът.

— Кажете им, че съм гладен, Джейк.

Приводниха се без проблеми. Яхтата беше дълга шейсетина метра и на кърмата й се развяваше либерийският флаг.

Обикновено плаваше с минимална скорост на границата на кубинските териториални води, готова всеки момент да потърси убежище в тях — при появата на някой американски военен кораб например. Подобно нещо се бе случвало два пъти. Втория път на яхтата — кръстена „Морският вълк“ в чест на Джек Лондон — й се наложи да се укрие в едно заливче на кубинското крайбрежие. Един катер на бреговата охрана бе понечил да се поинтересува от натрапниците, но дошлата от Хавана заповед набързо прогони прекалено любопитните полицаи, и то в пълно противоречие, както личеше по всичко, с повеленията на самия Lider Maximo^[2].

Макартър се качи на борда. Негов главен помощник на „Морският вълк“ беше Анди Фолет, един от най-старите му ученици и първият, вербуван от него по времето, когато изостави професията на преподавател, за да се посвети на частната практика.

— За обяд има телешки котлети — обяви Фолет.

— Прекрасно.

Телешките котлети със сладки корени бяха едно от любимите ястия на Макартър, който така и не се бе осмелил да признае на Лети, че ненавижда макаронената й торта и сладкишите й с равен. Двамата слязоха в салона на втората палуба, оборудван с неизбежните компютри в комбинация със също толкова неизбежните телетипи, между които и този на Ройтер. Но най-важната, наистина поразяваща въображението инсталация на яхтата се намираше на Третата палуба — там работеха трийсетина души, разпределени в екипи, които се сменяха на всеки три часа.

— Нещо ново?

— Обичайната рутина. Тази сутрин Бил направи чудесен удар срещу „Юнивърсал“ в Лондон.

Макартър беше в течение на случая. Неговите контрольори на острова незабавно му бяха докладвали за операцията. Да, наистина, Лодегър имаше ако не гениален, то най-малкото невероятно тънък усет към финансовите пазари.

И изумителни рефлекси. Добре, така да бъде.

— Анди, вие какво, да не би да искате да основем клуб на феновете на Бил Лодегър? Дали пък да не преминем направо на масата? Сутринта закусих прекалено рано.

Първото съобщение по радиотелефона завари Макартър в момента, в който се канеше да пристъпи към ордьовъра (кълцано свинско в лют сос, доставено специално от Югоизточна Франция).

Обаждаше се Бърт Съсман. Лодегър се бе хвърлил е главата напред право в заложения му капан; всичко вървеше като по ноти. Съсман, съгласувано с Лодегър и по негова заповед всъщност, беше създал цял механизъм, чрез който канадката да научи „истината“ благодарение на Лу Манти.

Точно в този момент канадката и Манти обядваха заедно в ресторанта на хотел „Меридиън“.

— Благодаря, Бърт — каза Макартър. — Сигурен съм, че ще си хапнат чудесно.

Последва ново обаждане, което го подразни още повече — не беше приключил втория си котлет. Този път му докладва Арни Толивър, друг от помощниците на Лодегър.

По време на десерта му се обадиха за трети път.

— Благодаря, Боб — промърмори Макартър по адрес на Робърт Сасия. — Информацията ви е наистина ценна.

С незначителни разлики тримата му шпиони съобщаваха едно и също. Сведенията им взаимно се допълваха поради установената от Лодегър система на разделение. Нито един от тримата, естествено, нямаше представа за ролята на другите двама. Макартър обожаваше подобни ситуации.

За момента обаче си имаше други, по-важни грижи. Погледна часовника си: дванайсет и четирийсет и три. Голямото съвещание бе насрочено за един. „Морският вълк“ беше една от двете плаващи кантори на Макартър. Другата, „Грациела“, яхта с още по-внушителен тонаж, транспортираше в добавка към екипажа си шейсетина членове от подчинения му персонал и в този момент би трябвало да кръстосва в открито море на ширината на Белиз, бивш Британски Хондурас. Хората, които се намираха на борда на „Морският вълк“, не знаеха за съществуването на „Грациела“ и обратно. На всяка от яхтите се извършваше една и съща дейност, по едно и също време и при същите условия на пълна секретност. „Морският вълк“, както и „Грациела“, бе оборудван с най-доброто, което предлагаха съвременната електроника и съобщителна техника. Той поддържаше връзка с целия свят и можеше да приема едновременно до двеста съобщения, както и да установи симултанен контакт със също толкова кореспонденти. Цената му надхвърляше двеста милиона долара.

През краткия период, прекаран с Лети и с дъщерите им, Макартър посвещаваше на работата си от шест до осем часа дневно. И все пак това си беше ваканция. Поизостана с програмата си и през шестте дни, които му оставаха до заминаването за Колумбия, щеше да се постарае да навакса. На първо място, що се отнася до основното му задължение: управлението на парите за пране, на вече изпраните пари и на парите, спечелени от изпраните пари (над петдесет милиарда долара, инвестирани в седемстотин финансови институции и всевъзможни предприятия).

Но всичко това беше рутина. Макар и доста забавна.

Междувременно щеше да окомплектова преписката по Общия план. Да, по онова, което наричаше най-тривиално своя Общ план. Същият, който — по собствените му думи — ще го направи неуязвим и ще увенчае края на кариерата му. Следващата седмица щеше да го изложи пред „онези там“. Не бе много сигурен, че са способни да осъзнаят грандиозната му същина и наистина феноменалните последствия от него, ала смяташе, че ще успее да ги убеди.

— Мога ли да получа десерта, Анди? После вземам един душ, слизаме долу и се залавяме за работа.

Отдели още трийсетина секунди на Зенаид Ганьон и на Лодегър. Вярно, ставаше дума за второстепенна операция, но това също беше забавно.

И ще бъде още по-забавно, ако всичко върви така добре и занапред. Особено ако, както искрено се надяваше, се състои дуелът между Бил Карлос Лодегър и Лакомника.

 

 

Той влезе във фоайето на хотел „Меридиън“ в дванайсет и четирийсет и три. Зенаид го позна веднага: действително приличаше на актьора Бърт Рейнълдс, но с не чак толкова ехиден мустак и с осезаемо по-сериозен поглед на катраненочерните очи.

— Мадам Елиът?

— Ганьон. Разведени сме.

Той изрази искрено съжаление за закъснението си, за което обвини уличното движение в Ню Йорк, значително по-оживено, отколкото в Лос Анджелис.

— Хиляди извинения. Искате ли веднага да обядваме? Запазил съм маса.

Много увереност в гласа, подчертана пестеливост на жестовете, гъвкава мощ, прозираща във всяко движение. Мъж от онези, които са способни да изкачат през две стъпала стълбите към ресторанта, без при това да създават впечатление, че тичат.

— Запазих дори две в случай, че пушите.

— Не пуша — каза Зенаид.

— Манти. Непушачи — подхвърли той по адрес на посрещналия ги на входа салонен управител.

Отведоха ги до масата.

— Лично аз — заяви той — бих пийнал нещо за аперитив. Ще ми правите ли компания? Малко шампанско?

Тя прие чаша шампанско с касис, като междувременно вниманието й привлякоха ръцете му — силни, с грижливо, дълбоко подрязани нокти. Също изключително спокойни, едва-едва помръдващи, и то само при крайна необходимост.

Тя незабавно се хвърли в атака:

— Нарочно ли одраскахте поршето на Лари?

Загорялото му лице дори не трепна, черните му очи останаха все така непроницаеми, ръцете — съвършено неподвижни. Разсмя се.

— Имам ли вид на човек, който ненавижда немските коли чак до такава степен? О, не, стана съвсем инцидентно.

Бях отишъл на събирането с една млада жена, която оставих там след малка разправия, и докато маневрирах на тръгване, просто забравих да погледна назад. Подобно нещо ми се случва твърде рядко наистина. Други съмнения?

… щом веднъж си започнала…, помисли си Зенаид.

— Вашият ягуар. С него ли дойдохте от Лос Анджелис?

Манти отново се разсмя. Наел бил кола за целия си престой в Ню Йорк. Предпочитал ягуарите пред всички ролсове, кадилаци или бентлита. Би ли искала да й даде адреса на агенцията за коли под наем? Там можела да се убеди, че постъпва по абсолютно същия начин при всяко свое посещение. А сега…

— А сега бих искал да знам имате ли основания да смятате, че не съм този, за когото се представям? Изглежда, ме подозирате в нещо.

Няма да излезеш наглава с него, Зенаид. Или е голям играч, или чисто и просто казва истината.

Тя на свой ред се усмихна и отпи глътка от своя „kir royal“^[3]. Да, предпочита да я нарича Зенаид вместо мадам Ганьон. Добре, ще го нарича Лу. Да, гладна е. За нея телешко филе, „а л’англе“. През нощта спа малко, наистина много малко. Епичните ласки на Лари я бяха изтощили и в момента изпитваше смътна тъга.

— А сега ми разкажете за „Обауита“, за което предварително ви благодаря — каза тя.

Манти не се остави да го молят, като междувременно пресуши една, после втора чаша шампанско и приключи с предястието в очакване на телешките си котлети. Не, не попаднал случайно на „Обауита Дженерал Уд“, Наблюдавал я от месеци. Както и други потенциални „мишени“, разбира се. Известно ли й е какво представлява една неприятелска ПОП и по-точно един рейд? Да? Толкова по-добре; това щяло спести време и на двама им. През 1975-а, когато се завърнал от Азия и му се наложило да си търси работа, първоначално възнамерявал да постъпи в адвокатска кантора, тъй като притежавал няколко дипломи. Но пък щял да бъде принуден да напусне Калифорния и най-вече да се озове в положението на подчинен. Избрал независимостта и след известен мъчителен период постепенно опознал пазарите.

— Не беше чак толкова трудно. Един човек, за когото ще ви разкажа, твърди, доказвайки го всъщност и на практика, че за две-три седмици първият срещнат кретен може не само да проумее всички пазарни механизми, но и да спечели. И аз в голяма степен съм съгласен с него.

В крайна сметка решил да стане „арб“, риск-арбитражист.

Имал склонност към риска. Към авантюрите. Към голямата игра. Доста бързо успял да направи удар. Късметът на новаците. Последвали няколко не особено резултатни години, докато не решил да хване бика за рогата. Докато не му хрумнала идеята да изпреварва рейдърите в замислите им.

— Нямам нищо против рейдърите, Зенаид, макар че днес добрият тон изисква да ги обвиняваме във всички смъртни грехове. Те са хищници, съгласен съм, но поне имат достойнството да действат открито. Освен това те съществуват, поемат рискове. Ние с тях сме от една кръв, както казва Маугли. Финансите винаги са били и ще бъдат вид война. И не са я измислили те. Така, както аз и хилядите други не сме измислили войната във Виетнам. Май не сте съгласна?

— Ще поговорим за това друг път.

Много добре. И тъй, за да успее да си осигури преднина спрямо рейдърите, той съставил списък на евентуалните „мишени“. Има ли Зенаид представа как се определя дадена „мишена“? Тук отново влизали в действие някои прости правила. Логични. Та съставил той този списък, включващ само предприятия, чийто оборот надхвърлял един милиард долара. Налагало се все пак да фиксира някакъв критерий за подбор. Така попаднал на „Обауита“. Наблюдавал я, дебнел и най-малката аномалия в движението на акциите й.

Започнал да купува през октомври миналата година, в момента на първата ПОП.

— Първата?…

— Срещу „Обауита“ имаше две ПОП. Не го ли знаехте? Вярно е, че този първи опит бързо се провали.

— „Зелена поща“?

— Дори и дотам не се стигна. Рейдърът беше ангажиран на друг фронт и не прояви достатъчно настойчивост.

— Но е подновил атаката.

— Точно така. Само че под друго прикритие. Човекът явно не е кой да е.

— Преди да продължим — прекъсна го Зенаид, — бих искала да знам защо вие и единствено вие си позволявате да разговаряте с мен така свободно по въпроса?

Манти се разсмя. Като на калифорниец му било съвършено безразлично какво мислят или правят нюйоркчаните. Не обичал да му диктуват поведението. И най-добрият начин да го накарат да направи нещо бил да му забранят да го прави.

— Онзи адвокат от Лос Анджелис ви е помолил да си мълчите.

— Нат Лиденски? Досега съм го използвал три пъти. Добър е, много е добър. Същински звяр в бизнеса: безмилостен, хладнокръвен, ефикасен. Не е на нивото на Марти Кан или на неговия вечен противник Линдън Кусак, разбира се, но почти ги догонва.

— Марти Кан и Кусак намесиха ли се в аферата „Обауита“?

— Не. Нито единият, нито другият, доколкото знам. Те са асове, които, между другото, вземат по един милион на консултация. Дори и за мен са малко скъпички. Но когато единият от тях атакува, можете да бъдете сигурна, че другият ръководи отбраната. Известни са ми много случаи, когато са им плащали, за да не се намесват, да не правят абсолютно нищо.

— И някой им е платил, за да не се намесят?

— В случая с ОДУ? Не знам. Бих се учудил. Битката не беше особено ожесточена. Ръководителите на ОДУ веднага вдигнаха бяло знаме, след което прибраха обезщетенията си и се ометоха. Лично мен доста ме разочароваха.

— Марти Кан знае ли това, което ми разказвате в момента?

— Възможно е. Не съм сигурен, но не е изключено. Едва ли има нещо, което Марти и Линдън да не знаят по въпроса за ПОП. Познавате ли Марти?

— Навремето работих за кратко време при него. Да се върнем на Лиденски.

— Излиза, че ме подлагате чисто и просто на разпит, или греша? Нат ми се обади преди три месеца и ме помоли да се въздържам от коментари по аферата ОДУ. Особено пред журналисти. Уточни, че ще го смята за услуга.

— Каза ли ви защо?

— Не беше необходимо да ми казва — чудесно знаех защо. Още малко вино?

— Не, благодаря. Бога ми, отпускате ми информация буквално с пипетка!

— То е, защото искрено се наслаждавам на всяка секунда, прекарана с вас. Цял живот няма да си простя, че закъснях с тринайсет минути. Чудя се как Елиът ви е пуснал да си отидете. Аз щях да подпаля Ню Йорк.

— Каква е причината Лиденски да поиска от вас тази услуга?

— Същата, която ви доведе днес тук. Фактът, че новите собственици и ръководители на „Обауита“ съсипват канадските гори и нарушават определен начин на живот. Очевидно сантименталността не е от най-силните им страни.

— Не разбирам.

— Познавате ли Джонатан Гантри?

— Не — отвърна тя, след като поразмисли, въпреки че името й беше познато.

— Той е нещо като знаменитост в малкия свят на финансите и най-вече сред рейдърите, които, между другото, би трябвало да му издигнат паметник. Вярно, че на него изобщо не му пука за това. Извинете ме за израза.

— Необходимо е много повече, за да бъда шокирана — усмихна се Зенаид. — И с какво въпросният Елмър Гантри е дотолкова забележителен, че да заслужи благоговението на идните поколения?

— Джонатан, не Елмър. Именно той е изобретателят на junk bonds^[4].

Зенаид запази мълчание.

— Знаете ли какво представляват junk bonds?

— Естествено. Но са ми казвали, че този тип облигации са били ако не измислени, то поне използвани за пръв път от друг.

— Първоначалната идея беше на Гантри. Той прибра печалбите си — доста внушителни, както се говори — и побърза да отиде да играе другаде. Казах ви, че не е кой да е. И не патентова изобретението си.

Манти отново се разсмя: Беше си поръчал три парчета торта „Кастелнодари“ и им се наслаждаваше, без да бърза, поливайки всяка хапка с глътка коняк.

— Струва ми се, че виждам в очите ви известно недоверие — отбеляза той. — Не измислям нищо, тъй като съм сигурен, че ще проверите дума по дума всичко, което ви казвам. Никой не ме е принудил да дойда тук.

— Гантри ли е авторът на ПОП срещу „Обауита“?

— Той е автор и на двете. И при втората успя.

— Но защо му е да се…

Зенаид искаше да каже „да се крие“, но замълча, тъй като неочаквано си спомни нещо. Един репортаж, който беше чела за човек, живеещ на борда на голяма джонка някъде в Азия. Човек, когото журналистът представяше като един от великите апостоли на световната екология, пламенен защитник на носорозите, пандите, пантерите, слоновете и на всички животни, на които посвещаваше живота си и значителна част от не по-малко значителното си богатство. Нещо като Еко-Христос, слязъл на земята.

Гантри.

Копелето гадно!

— Сега вече съм наясно кой е господин Джонатан Гантри — каза тя.

— Разбирате ли защо е предпочел да не се набива прекалено на очи във вашата афера „Обауита“?

— Да, стига да не ми разказвате врели-некипели.

— Щом и без това ще проверявате дали всичко отговаря на истината.

— Ще го направя.

— Не се и съмнявам. Онази вечер Лари ме предупреди, че най-малкото, което може да се каже за вас, е, че сте дяволски упорита. Дори смята, че би трябвало да се измисли специален термин, за да се дефинира точно това ваше качество.

Все още несигурна, Зенаид втренчено гледаше Манти. И постепенно я изпълни гняв както в деня, когато разбра, че Макгилди са сложили ръка върху Мисиками. Но този път омразата, която я изгаряше, беше още по-силна.

Успокой се. Ще трябва да провериш дума по дума всичко, което ти разказа този тип.

— Споменахте ми за някого, който твърдял, че финансите можели да се изучат за две-три седмици. За Гантри ли ставаше дума?

— Да, за него. Но тази определено екстравагантна теория не му попречи да спечели за две-три години двеста милиона долара. Без да се смята онова, което продължава да печели между две плавания, посветени на изучаването на рибките. Истински феномен, Бога ми. Знаете ли какъв му е прякорът?

Не, Зенаид не знаеше. И не я интересуваше.

— Лакомника — подсмихна се Лу Манти. — Гантри Лакомника. Сполучлив прякор за един рейдър, нали? Моля ви, Зенаид, аз ще платя сметката. Това е най-малкото. Дали една покана за обяд… Не? Така и предполагах, искрено казано.

Тя вече се отдалечаваше с присъщата си широка крачка и с усещането, че е способна да помете всичко по пътя си.

Престани да ме убеждаваш да се успокоя, Зенаид! Нервираш ме!

 

 

— Както и бях предвидил, работата е в кърпа вързана — заяви Бърт Съсман, който бе влязъл в кабинета на Лодегър, подпявайки голямата ария от „Розмари“. — Отидох лично в „Меридиън“ и я видях да излиза след обяда с Манти. Когато е ядосана е още по-секси. За момент се запитах дали не бихме могли да монтираме скрити камери в банята и спалнята й в хотел „Девън“. Колкото да видим как изглежда гола. Сигурно е фантастична.

— Нямаш ли си друга работа?

— Екипът на Боб работи по случая „Обауита“. Според мен няма да открият нищо. Не си допуснал грешка, Бил. Никой не е допуснал грешка. Но човек никога не знае, разбира се. Смятам, че идеята все пак си заслужава.

— Коя идея?

— Да я снимаме гола. Не само, за да си оплакнем очите. Би могло да ни послужи.

— Попитай за това Макартър следващия път, когато му се обадиш, за да му докладваш — прекъсна го мрачно Лодегър.

Не разполагаше, естествено, дори и с най-незначително доказателство, че Съсман действително работи за Макартър.

— Защо пък не, след като и тъй, и тъй му се обаждам на всеки два часа? — отвърна Съсман, без ни най-малко да се смути и с обичайния си влудяващо жизнерадостен тон. — Дори и да ни се наложи да я елиминираме, което никак не би ме учудило, поне ще си имаме спомен от нея.

— Изчезвай, Бърт. Имам работа.

Съсман ръководеше лично повече от двеста души, от които само дузина в Ню Йорк. Останалите бяха пръснати из Съединените щати и по всички краища на света. Нямаше отношение към Мравките — вложители, за които отговаряше Толивър. Основното му задължение бе да контролира инвестициите, а при необходимост и да измисля такива, макар че последното бе по-скоро от компетенцията на Макартър. Бърт се разпореждаше предимно с подставените лица, или, според утвърдената терминология, с така наречените бели Мравки. Всички онези, които, съзнателно или не, служеха за фиктивни титуляри. Шест хиляди осемстотин и шейсет мъже и жени от всички националности. През последните четири месеца се наложи да елиминират само четирима от тях, от предпазливост, което бе наистина забележително постижение и свидетелстваше за качеството на подбора, направен от Бърт и неговите специализирани в този профил сътрудници.

— Имаме малък проблем в Хонконг, Бил. Нищо сериозно, но мисля, че би трябвало да изпратим там някого.

Съсман поясни за какъв проблем става въпрос. Една бяла Мравка…

— По-скоро жълта всъщност — уточни той със смях.

Та една бяла Мравка давала признаци на умора; при все че досега била изключително съвестна и дисциплинирана.

— В никакъв случай няма да отиваш лично, Бърт. Изпрати Карлети или Бюканън. Бърт?

Съсман се усмихна, досещайки се за продължението.

— Кълна ти се, Бил! Никакво минаване през Сингапур или Куала Лумпур. Жалко. Девойката Ганьон по бански за новогодишните празници — Бога ми, това повече от щедро би компенсирало едно такова разкарване. Казах ли ти, че тя и двете й приятелчета отлитат довечера?

— Не ме интересува.

Съсман кимна и излезе, като си тананикаше. Подкрепяйки предложението, формулирано като „лъжлива маневра“, което предвиждаше да изстрелят Зенаид Ганьон досущ като ракета срещу Лакомника, за да спечелят времето, необходимо им за цялостен анализ на ПОП срещу „Обауита“. Съсман се бе подчинил безпрекословно на заповедта, дадена му от Макартър по телефона (тогава Макартър се намираше все още на своя остров). Съсман се подчини, но без да разбира. Всъщност той отдавна се бе отказал да вниква в замислите на Макартър. При все това го учудваха два момента, които имаха пряко отношение към заплануваната „лъжлива маневра“.

Първо: единодушното й одобрение от всички съветници на Лодегър.

И второ: съгласието на самия Лодегър, който обикновено се придържаше към несравнимо по-радикални решения.

Означаваше ли това, че е станал по-дипломатичен? Вярно, с възрастта човек се променя, но все пак! Да се чудиш и маеш защо му е да щади това момиче, след като дори и очите му не е виждал. Обяснението явно няма отношение към Лакомника, още повече, че Лодегър, поне доколкото ми е известно, не познава и него.

Променя се. Лодегър просто се променя, и толкова. Винаги се е изявявал почти като гений, когато става дума за пари, но досега в заключенията му липсваше малко финес. „Убийте го!“ или „Убийте я!“ — това беше за него вълшебната дума.

— Ще изпратя Карлети, Бил.

— Добре.

— Защо го наричат Лакомника?

— Доколкото знам, това е голяма морска прелетна птица, която всяка година мигрира от северното полукълбо до тропиците и обратно: Гантри се озовал за пръв път в Азия, когато нямал още шестнайсет години. Успял да се качи на един товарен кораб. После се връщал там всяка година, предимно през лятната университетска ваканция. И всеки път сам плащал пътуването си. Не разполагал с други пари, освен с онези, които припечелвал, поработвайки тук-там. Като освен това платил сам и следването си.

— Какво е завършил?

— Биология. Морска биология. Ботаника. И Бог знае какво още. Този тип е защитил четири доктората.

Едва-що научил името на Гантри, Алекс Дьошарм само за няколко часа бе направил възможно най-задълбочено проучване. Той хвърли поглед на бележките си.

— Но нищо, свързано с финансите. Нито с правото или математиката.

— За какъв дявол му е да следва на някой, който изучава финансите за три седмици? — промърмори Зенаид и протегна крака, доколкото й позволяваше разположението на седалките в туристическата класа. — Има ли семейство?

— Има баща, който преживява в Испания от пенсията си на инженер. Майка му продължава да живее там, където е роден нашият герой — в Мейн, близо до Бангор. Гантри й е купил къща и й изпраща толкова пари, колкото му поиска.

Несъмнено би правил същото и за баща си, но старецът не иска и да го знае. Той смята сина си за мошеник.

— Откъде научихте всичко това?

— От един колега, който е правил репортаж за Джонатан Гантри.

— И какво е мнението на колегата ви за Гантри?

— Смесено. Според него оня е съвършено откачен. Трябва да се има предвид обаче, че Гантри го изхвърлил зад борда в момента, в който интервюто преминало от екологията към парите. Зенаид, сигурно ли е, че именно Гантри е купил „Обауита“?

— Той е заличил следите си, що се отнася до втората ПОП, но безспорно е участвал в първата, която е прекратил по неизвестни причини. Не знам нищо повече, но това ми стига.

Огромният „Боинг 747“ излетя от летище „Кенеди“ и пое курс на запад по посока на Лос Анджелис, Хаваи и Хонконг, където трябваше да сменят самолета и да вземат „Катай Пасифик“ до Куала Лумпур.

Според последните сведения джонката на Лакомника се намираше край бреговете на Малайзия, някъде в Малакския пролив.

— Ревящите мравки влизат във война.

— Грра-уу! — изръмжа Зенаид.