Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Картел

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Росица Ташева

ISBN 954-529-075-7

История

  1. — Добавяне

3

И така, преди осем години, веднага след епизода с Анджела, Джеймс Доре Макартър изоставя преподавателската професия и отваря собствена адвокатска фирма. Първите му клиенти са хора, изпращани му само и единствено От Мора. Сумите, които му се поверяват, нарастват в главозамайваща прогресия. Той, естествено, разбира. Ясно му е, че първият милион, поверен му от Мора, е бил просто начален залог за изпробване на способностите му. Днес през ръцете му минават вече стотици милиони долари.

Десет месеца по-късно приема като знак на Провидението факта, че Лети дава дъх на първото им живородено дете. Момиченце. Ребека. Беки. Бащинството и успехите в управлението на поверяваните му огромни средства го убеждават в собствената му компетентност и го изпълват с достатъчно увереност, за да изясни взаимоотношенията си с Мора и неговите съдружници. Не ще и дума, че ще ги запази като клиенти, като привилегировани клиенти, с предимство пред всички останали, и че ще бъде на тяхно разположение при всички обстоятелства, денонощно, седем дни в седмицата и трийсет дни в месеца, но ще приема й други клиенти. Не че иска да печели повече, разбира се. Доходите, които получава, са му напълно достатъчни (по това време, и то без да укрива нито цент, той декларира пред данъчните власти един милион и триста хиляда долара годишно). Чисто и просто иска да си осигури прикритие. Нищо повече. Аз съм предпазлив човек. Защото коя да е федерална служба с право би могла да се учуди, че осигурява издръжката на цялата си кантора (вече осем души) благодарение само на четирима клиенти. И е дори още по-категоричен: ще продължи да набира обикновени клиенти, без проблеми, почтени (ако такива изобщо има — започва да става саркастичен), които да му носят доходи, равностойни на доходите, осигурявани му от Мора и компания. Ако не и по-високи. Мора е готов да му плаща повече? Все едно. Всичко, което изкара над милион и половина долара, да му бъде внасяно по сметка в някоя банка на Бахамските острови. Или на Каймановите. Или в Кюрасао, в бившите Холандски Антили. Или другаде. Изобщо в място, което ще „им“ посочи. И в чиято дискретност предварително ще се е убедил. Да избират. Прочита нещо в черните очи на Мора и се усмихва: Не, Мора, няма да ме убиете. Както няма да убиете жена ми или дъщеря ми. Защото „онези там“ ще ви потърсят сметка за това. Аз съм най-добрият специалист, когото някога сте вербували. И вие го знаете.

По онова време Макартър все още нито веднъж не е стъпил „там“. В Колумбия. Нито в Панама, От предпазливост винаги е избягвал този район. Обаче се е досетил за почти феодалните връзки между Мора и „онези“. „Онези“, чието име засега не му е известно. Неговите шефове, с една дума.

Кралете, императорите на кокаина.

Седмица след като Макартър е формулирал изискванията си, Мора го уведомява, че трябва да замине за „там“. „Там“ искат да го видят, да си поговорят с него, да го опознаят. „Една-единствена грешка, Мак, и вече няма да е необходимо да се връщате при семейството си, което ще остане да ви чака тук и за което аз специално ще се погрижа.“ Повече от недвусмислено предупреждение. Ала безполезно. Излишно. Макартър поставя условията за пътуването си: не иска и да чуе за директен полет до Богота. Съгласява се за Мексико. От Мексико продължава с кола до малко дискретно летище, където го чака частен самолет. Междинно кацане на пистата на една бананова плантация в Белиз и смяна на самолета. Там се качва един мъж, който ще придружава Макартър до крайната цел на пътуването му.

Никакво представяне, никакви имена. Мъжът е среден на ръст, мускулест, подвижен. Носи черни очила и очите му почти не се виждат. Сурово лице, чиято бруталност се подчертава още повече от слънчевия загар. Безизразно, издялано сякаш от тъмночервен камък лице. Бавни, отмерени движения, създаващи като цяло впечатлението за ужасяваща сила, която, макар и строго контролирана, всеки момент би могла да се развихри в делириум от жестокост. Докато прелитат над Мокситовите рифове и след това над Дарианския залив, човекът се задоволява да зададе небрежно няколко банални въпроса. Очевидно му е добре известно кой е Макартър и кой Мора. Що се отнася до Макартър, знае дори марката и цвета на първата му кола и телефонния му номер от времето, когато е живял в Сан Франциско. За Мора говори със снизхождението на началника към незначителния служител.

Това е Ел Сикарио, Убиеца, за когото Макартър дълго време няма да знае нищо, дори истинското му име. За Макартър сикариото е убиец-терорист, предпочел насилието пред всеки друг начин на действие. Историкът Флавий Йосиф[1] е наричал зелотски сикери най-непримиримите еврейски поборници, сражавали се срещу римската окупация. До този момент Макартър не знае дали Ел Сикарио е латиноамериканец или „гринго“, но по-късно, слепвайки събраните оттук-оттам късчета информация, стига до значително по-конкретни заключения и разбира, че Ел Сикарио е изкарал Виетнам.

Засега този момент е все още далеч. Самолетът не лети вече над морето, а над реки и гори. Може би градът, който забелязва вляво, е или Картахена, или Баранквила. Над Колубмия пада нощ. „Пристигаме“, подхвърля Ел Сикарио.

Кацат по тъмно. Вдясно, облени от лунната светлина, се извисяват склоновете на Андите. Писта, чиито прожектори светват едва в последния миг. Изненадваща влага, чиято плътност кара Макартър почти да залитне, след което се качват в климатизирана лимузина. В далечината — някаква река. Това е Магдалена, но той все още не го знае.

Хасиенда. Корали, сред които дремят коне. Пазачи, тоест мъже, въоръжени, както му се струва, с „М 16“. Питат го иска ли да си отдъхне, да се поосвежи. След три четвърти час се озовава в присъствието на шестима мъже; между тях е и този, с който е пътувал от Белиз. Останалите са на възраст между трийсет и четирийсет и пет години, като се изключи един, около шейсетгодишен и толкова тлъст, че носи прякора Шишкото. Макартър ги преценява от пръв поглед: арогантни дръвници, опиянени от собственото си всемогъщество; диваци, надарени с примитивен животински разсъдък, които не се съмняват в нищо и вървят безпощадно напред, без да изпитват каквито и да било угризения, тъй като са напълно лишени от съвест. Първоначално изпитва едновременно две чувства: истински страх и омраза.

Сетне към тях се добавят презрение и — което силно го учудва — неподправено удоволствие. Защото е уверен, че лесно ще манипулира петимата от Картела. Все едно да държи в ръцете си страховито оръжие, което при най-малка грешка от негова страна ще унищожи, разбира се, и самия него (и Лети, и Беки). Но просто няма да има грешка, и толкоз!

Дори престава да си задава въпроси по отношение на необузданата амбиция, обсебила го, откакто е започнал да работи за своя сметка; амбиция, в която за жаждата за пари почти няма място. Ще служи най-добросъвестно на мъжете, които в момента го разпитват на плах английски (по това време испанският на Макартър е все още елементарен). Но същевременно на свой ред ще си служи с тях. До деня, в който открие начин да стане абсолютно необходим. И неуязвим. Вярно, все още не е намерил такъв начин. Ще му бъдат необходими няколко години, докато го открие и усъвършенства. Но и това ще стане.

Засега послушно отговаря на задаваните му въпроси. В един момент долавя не толкова погледа — все така невидим зад черните очила, — колкото изражението на непознатия си спътник. И мигновено го осенява интуицията, че той споделя презрението му към членовете на Картела и че ги използва така, както възнамерява да ги използува и самият той.

През този ден се заражда странно съучастничество между Ел Сикарио и Макартър. Което така и остава несподелено. И двамата проявяват предпазливост, граничеща с параноя. В действителност това е още една обща черта, още една причина, за да се разберат. Съвършено безмълвно.

Разпитът приключва. Съобщават на Макартър, че не са им се понравили нито неговите изисквания, нито начинът му да разполага със самия себе си. Какво, да не би случайно да си въобразява, че е свободен? Той е чисто и просто едно нищожно американско адвокатче, което може да бъде размазано като курешка. Иска да бъде размазан, така ли? Иска да види как ще пукнат жена му и дъщеря му? Достатъчен е един жест. Да внимава много и за себе си, и за курвенската си жена, и за курвенската си щерка! Тях няма да се задоволят да ги убият веднага — първо ще им доставят удоволствие.

Макартър не помръдва, изключително горд от факта, че успява да прикрие треперенето на пръстите си, стискащи чашата, макар вътрешно да се тресе от ужас. Хайде, от тях да мине този път, но да не си позволява вече такива волности. За този път става, разрешават му да се организира както е поискал — да си набере обикновена клиентела и да си създаде почтено прикритие. Но да знаеш, курешко нищожна, че отсега нататък ще бъдеш наблюдаван по-внимателно от когато и да било. Ясно ли ти е, курешко? Сега е моментът. Макартър на свой ред атакува. Предпазливо — о, безкрайно предпазливо! — и унизявайки се до такава степен, че му се повдига. Взема думата. За миг му се струва, че забелязва на устните на Ел Сикарио, застанал по-назад, на границата между сянката и нахлуващия през вратата на верандата поток светлина, да трепва едва доловима усмивка. Надявал се е на тази усмивка, признак на тяхното съучастничество. Обяснява колко много може да бъде подобрен използуваният понастоящем метод за пране на пари. Колкото до самите наркотици, за тях той не знае нищо и нищо не иска да знае. Наели са го да инжектира произхождащите от произволна търговия капитали в официалната финансова система. Точно в това отношение би искал и да направи някои предложения.

Говори сред гробно мълчание. Осъзнава, че залага на карта не само своя живот, но и живота на Лети и на дъщеря им.

Има някои идеи по новата организация, която биха могли да създадат. Нещо по-централизирано, по-функционално, не чак толкова разпиляно. Преход от занаятчийството към промишлеността, включително и за кокаиновия пазар, отбелязал небивал разцвет със своите двайсет милиона консуматори. Било той, било някой друг би трябвало да се нагърби с отговорността за общата концепция и ръководство. Необходимо е и е възможно създаването на почти съвършена система. Макартър дава примери, влиза в подробности. Гробното мълчание, което съпровожда думите му, в известен смисъл го окуражава. Прилага правилото, валидно в случаите, когато човек има насреща си неколцина слушатели, и си избира един от петимата, надарен, както му се струва, с по-силна индивидуалност. Обръща се почти единствено към него, стремейки се да проникне в тайната на черния поглед и на непроницаемото лице с метисовидни черти. Старае се все пак да не засегне мнителността на останалите четирима. Описва организацията, над чиято структура е умувал през последните няколко месеца и благодарение на която би било възможно изпирането не на някакви си стотици милиона долара, а на милиарди и милиарди, почти без ограничения. Изтъква предимствата, от гледна точка на сигурността, на всекидневния анализ на цифрите, на постоянния контрол. На печалбите в „чисти“ пари, които ще нараснат до фантастични стойности. На световното могъщество, което тези пари ще им позволят да постигнат.

Световно могъщество. Повтаря думите. Доразвива смисъла на понятието (и може би именно в този момент дълбоко в съзнанието му се оформя зародишът на идеята за Общия план, който ще разработи изцяло едва шест години по-късно).

Мълчание. Макартър също е млъкнал. Звън на парчета лед в чашите, кучешки лай в нощта. След което му се струва, че дочува рев на лъв. По-късно ще разбере, че не е сънувал, че наистина е бил лъв, че хасиендата притежава резерват за диви животни.

— Сикарио, изведи го.

Заповед, дадена на испански. Ел Сикарио го извежда, придружава го до някаква стая.

— Ще чакате тук.

За миг двамата се озовават лице в лице, после Убиеца се обръща и излиза. Минават часове. Един прислужник донася вечеря на Макартър, който се чувства буквално като човек, пледирал в защита на собствения си живот пред съдебен състав от вампири. Сега очаква присъдата.

Присъдата е благоприятна. „Те“ одобряват плана му. Ще му бъдат отпуснати всички необходими пари. Дават му се пълни правомощия. Единствена поправка към предложението му: ще трябва да работи съвместно с човек, който ще му бъде посочен и когото ще приеме за съдружник в нюйоркската си кантора. От когото няма да крие нищо. Нито едно важно решение не бива да бъде вземано без „тяхно“ одобрение. Негово е задължението да установи сигурни начини за свръзка, и то сигурни според собствените му критерии, щом толкова много държи на сигурността. Дава му се една година, за да докаже на какво е способен. След дванайсет месеца ще бъде взето окончателно решение. Било Картелът ще продължи да му гласува доверие (крайно относително, наистина), било…

Ще го смаже като курешка, каквато е всъщност; да, ясно му е.

И въпреки това, по обратния път към Щатите Макартър разбира, че е удържал пълна победа. Залавя се за работа. Човекът, когото му посочват, се казва Виктор Аламеда. Бива си го, познава финансовите механизми, но не му достига класа — особено ако се мери с аршина на Макартър. Нова среща на Макартър с Убиеца. Точно по времето, когато Макартър предприема създаването на подвижните бази. Вече е наумил да ги установи на кораби, недосегаеми за чийто и да било контрол. Научил е за тесните връзки между Картела и кубинското правителство, жадно за валута заради блокадата, наложена му от Вашингтон, и заради скъперничеството на Съветите. И вече планира да използува протекциите на Lider Maximo. Знае, че Куба служи за междинен пункт в трафика на наркотици. Корабите ги поемат в Картахена и ги стоварват в Сиенфуегос, на западния бряг, докато от Варадеро самолети транспортират кокаиновите пратки до Андрос, един от Бахамските острови, и до крайната южна точка на Флорида. „Ще ми се наложи да пътувам все повече, обяснява Макартър на Убиеца. Ще бъда много по-често на някоя от подвижните бази, отколкото в кантората си в Ню Йорк. С обикновените клиенти официалният ми екип ще се справи без никакви проблеми. Виж, с Мравките нещата стоят по-различно. Не че критикувам Виктор, но той просто не си тежи на мястото. И вие го знаете.“ Ел Сикарио уведомява, когото трябва, но предварително е дал съгласието си. Доверява му, че вече са взети необходимите мерки.

„Онези там“ ще сменят Аламеда. Ще го сменят с човек, на когото имат пълно — или почти пълно — доверие и когото отдавна подготвят за изпълнението на подобни задачи. Освен това Бил Лодегър носи име, което в Щатите не привлича вниманието. И ето че един ден Лодегър наистина се появява. Той е повече от интелигентен; той е буквално свръхнадарен, що се отнася до управлението на парите. Макартър признава това. Лодегър му е почти равностоен в доста области. А в някои отношения дори го надминава. Едва ли биха могли да направят по-сполучлив избор. Като се изключи склонността му да решава всичко чрез насилствени методи. Не че има някаква патологична слабост към кръвта. Не, той действа просто като компютър, за който всичко е бинарно: бяло или черно, нула или единица. Никой не е съвършен, се задоволява да заключи Макартър в началото на сътрудничеството им.

Мравки — вложители, Мравки — пътешественици, Мравки контрольори, Мравки — пазачи, Мравки — счетоводители, Мравки — войници (бригадите, командувани от Ел Сикарио)… именно Макартър измисля термина. Хрумва му съвсем спонтанно, докато излага замислите си пред хората от Картела, „там“. Защо Мравки? Опитва се да възстанови направената асоциация: припомнил си е един по-скоро посредствен филм е Чарлтън Хестън и с една фантастична червенокоса мадама, в който става въпрос за марабунта, за онова ненадейно нашествие на мравки в Амазония, които връхлитат с милиарди и унищожават всичко по пътя си, без да се намери сила, която да ги спре.

„Марабунта“ — сравнението се харесва. И се раждат Мравките.

 

 

Прозорците и на трите стаи на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур гледаха към един хиподрум, отвъд който се гънеха синкави хълмове. Където може би щъкаха тигри. Ако тигрите изобщо могат да щъкат.

Зенаид не беше наясно по този въпрос. Бе виждала тигри единствено на кино или по телевизията. Същото се отнасяше и до Малайзия, чието местоположение до завчера, ако случайно я бяха попитали, би определила някъде в южния край на Индийския полуостров. Да де, ама не. Разликата беше някъде от порядъка на две-три хиляди километра, ако се вярваше на картите в самолета.

Гръм и мълнии! Аз съм в Малайзия!

Едва не скочи от леглото, но навреме си спомни, че е гола, и изчака прислужникът на етажа да й донесе кафето.

Голямо пътуване му бяха ударили от Ню Йорк дотук. Изпи кафето, отвори голямата остъклена врата, излезе на балкона и тутакси я връхлетя жегата. Вече не беше сутрин; ако се съдеше по слънцето, вероятно бе някъде към пет-шест следобед. Ако не и по-късно. Но кой ден? На вратата се почука. Отиде да отвори. Алекс Дьошарм.

— Честита Нова година! — ухили се журналистът. — И благодаря за подаръка.

— Какъв подарък?

— Ами че ти си чисто гола.

— Извинявай.

— Бога ми, наистина няма защо!

Тя припряно намъкна един пеньоар.

— Кой ден сме днес?

— Първи януари. И не ми излизай друг път с тоя номер, ако обичаш. На моите години това може да ме довърши.

— Каква е часовата разлика?

— Дванайсет часа. Когато в петък вечерта излетяхме от „Кенеди“, тук е било девет сутринта. А сега е почти пет следобед и вече се мръква.

Отново се почука. Този път беше Лавиолет, пременен в бански на цветчета.

— Честита Нова година, Зенаид!

Не успя да избегне прегръдката му, комбинирана с мощна целувка, която я запрати на леглото.

Ако Алекс не ни гледаше, изнасилването ми беше в кърпа вързано, особено както съм замаяна. Странно как този климат… Добре де, както и да е.

— Престани, Лавиолет. Достатъчно ми честити Новата година. Освен това вониш на хлор.

Обясни й, че се бил изкъпал в басейна. Ами да, станал преди сума ти време. Алекс също. Двамата чудесно си отспали в самолета. Зенаид взе душ и на излизане от банята ги видя настанени пред закуска за шестима, четири порции от която бяха предназначени за Лавиолет. Беше гладна и за момента не обърна внимание на вестника, поставен така, че статията и снимката да се набият веднага на очи. Найсетне погледът й попадна върху заглавието и тя попита:

— Къде изнамерихте това, Алекс?

— Чисто и просто в сутрешния вестник. Изобщо не ми се е налагало да го търся.

Тя остави ананаса си и се вторачи в снимката.

— Кой от всичките е? До един си приличат.

— Третият от дясно на ляво.

— Снимката е много неясна. Дори и собствената му майка не би го познала. Какво има на главата си?

— Нещо като тюрбан.

Заглавието съобщаваше, че Лакомника е внесъл половин милион долара във фонда за защита на природата в Малайзия. „Прословутият Лакомник“, бяха точните думи.

— Да знаеш случайно как се потопяват джонки?

— Осведомих се — каза Алекс. — Снимката и интервюто са били направени завчера в Малака. Но джонката вече е отплавала; на север, доколкото разбрах. Щяла да продължи покрай малайското крайбрежие до остров Пенанг. А може би и по-нататък. Гантри споменал бегло Пхукет, в Тайланд. Това също е остров. Там е работата обаче, че Лакомника може да отиде, където си поиска в района, разположен между Индия и Австралия. Разправят, че понякога изчезвал със седмици, след което се появявал там, където най-малко го очаквали.

 

 

Зенаид продължаваше да се взира в снимката. На нея се виждаха дванайсетина души, между които три жени (нито една бяла). Мъжете почти не се различаваха един от друг.

Всички носеха саронги, всички бяха голи до кръста, всички бяха мургави, чернокоси и се държаха за ръка — жизнерадостна тайфа моряци. Или пирати, с препасаните си с кърпи чела. Ще те науча аз да си играеш на пирати, говно миризливо! Вече не я притесняваше нито горещината, нито часовата разлика.

Това, че е рейдър, все някак може да се преглътне. Но че в същото време се обявява за пламенен защитникът природата!… И то, като продава Мисиками на Макгилди, които се канят да построят там завод за азбест или друга подобна гадост!

— Как се стига до Пенанг?

 

 

Имаха проблеми с парите. Вярно, Алекс беше взел кредитните си карти. Зенаид също. Но Алекс имаше да изплаща къща в Монреал, а колкото до Зенаид, би било истинско чудо, ако в сметката й оставаха и пет хиляди долара — на всичкото отгоре почти със сигурност бе вече и безработна.

— Аз имам пари — обяви Лавиолет. — Вярно, намалиха заплатата ми, тъй като се контузих при игра на футбол, а не на хокей, но все пак продължават да ми снасят около двайсетина хиляди месечно. Трябва да имам още към триста-четиристотин хиляди. Ще дрънна на Бернар.

Бернар беше неговият комисионер в Монреал. Но в неделя, и то на първи януари, доста трудно би се свързал с него. Алекс и Зенаид смаяно изгледаха гиганта. Не бяха и подозирали, че може да има толкова пари.

 

 

— Аз съм знаменитост — поясни Лавиолет.

Понеделник, 2 февруари, сутринта. Пътуваха за Пенанг.

Според Зенаид — и Алекс бе склонен да се съгласи с нея — следенето, на което я подлагаха от Милуоки до Ню Йорк (толкова зле прикривано всъщност, че най-вероятно имаше за цел просто да я сплаши), бе прекратено. Не забелязаха нищо подозрително нито в Хонолулу, нито в Куала Лумпур, при все че Алекс патрулира най-съзнателно по протежение на целия „фронт“. Лавиолет също бе изключително наблюдателен. Още от детските им години Зенаид го оприличаваше на огромен мечок. Огромен влюбен мечок. Макар че, в интерес на истината, той никога не бе претендирал да е влюбен. Но това чудовище имаше наистина невероятен нюх. В Хонконг, докато чакаха самолета за Малайзия, той най-неочаквано се бе втурнал, догонил, вдигнал във въздуха и залепил за една стена, при това без оня изобщо да успее да реагира, някакъв мъж, чието подозрително държане не направи впечатление на никого другиго, освен на него. Довтасалите китайски полицаи откриха у мъжа едрокалибрен пистолет, но по всичко личеше, че той няма за задача да ги следи. „Трябвало е да станеш ловец на шпиони, Лавиолет“, подхвърли тогава Зенаид. „Предпочитам да търча подир шайбата“, кротко отвърна той.

Изглежда, вече наистина не ги следяха. Нищо чудно впрочем. Виновниците за инцидента в Милуоки и за смъртта на дребния бакалин от Кеноша очевидно нямаха нищо общо с Лакомника. Или с някаква си ПОП. Нито пък с „Обауита Дженерал Уд“.

Поне в това отношение можеха да бъдат спокойни.

 

 

— В момента са на път за Пенанг — каза Милан. — Това е остров и същевременно щат на Малайзия.

— Знам много добре къде е Пенанг — сопна се Лодегър.

Веднъж бяха изкарали там една отпуска с Манди. По времето, когато да прекара с Манди повече от седем минути насаме все още не му беше нетърпимо.

— Е, и?

— Ами нищо — отвърна Милан с обичайната си флегматичност. — Като се изключи тази подробност, че близо до Пенанг, на една свръхмодерно оборудвана джонка, в постоянна връзка с основните световни финансови пазари, се намира някой си Джонатан Гантри, по прякор Лакомника.

Лодегър премълча. Премълча, защото сметна, че от тактическа гледна точка ще бъде полезно да помълчи няколко секунди. Преброи до шест, след което реши, че достатъчно е симулирал изненада и размисъл.

— Какво целите, Милан? Да ме накарате да повярвам, че онази мърла, която ни създаде толкова неприятности в Милуоки, е в комбина с Гантри?

— Не е изключено.

Гласът на Милан бе съвършено безизразен. Двамата мъже разхождаха кучетата си. Лодегър се мъчеше да удържи двата бобтейла на Манди — отвратителни песове с ужасно космати муцуни, които му се бе наложило да докара със специален самолет от някакъв развъдник за свръхпородисти кучета в Шотландия. Естествено, след като ставаше дума за специални кучета. Според Манди. Стрували му бяха около трийсет хиляди долара. И се стигна дотам аз, човек, който се разпорежда със суми, надхвърлящи бюджета на повечето европейски страни, да разхождам тези лайнени псета на лунна светлина! Ама че гадост! Преди десет минути Милан му се беше обадил по телефона и — без да се представи, както обикновено — като че ли малко саркастично бе попитал: „Не е ли време да изведете кучетата си? Аз тъкмо се каня да поразходя моето.“ Беше десет часа вечерта в Ню Йорк в неделя, 1 януари. И съответно десет часът в Малайзия, но сутринта на втори.

— Не е изключено, но трябва да се провери — добави Милан след известно мълчание.

Лодегър внимателно претегли думите си:

— Ако случаят е такъв, би трябвало да се предвиди елиминирането не само на момичето, но и на самия Гантри.

— Би могло да се обмисли такъв вариант — кимна Милан.

Само не прекалявай. Капанът ти действа. Какво повече искаш? При нормални обстоятелства никога не би успял да убедиш Милан и Ел Сикарио да те отърват от Гантри. Но сега си близко до целта. Нито дума повече.

— И ме накарахте да изляза под снега единствено за да ми говорите за онази тъпачка?

— Не. Имаме произшествие. Една от Мравките — пътешественици изчезна. Вече четвърти час сме без никакви вести от нея. Самолетът излетял както обикновено малко след свечеряване от пистата в Озаркс. Предвидено било да се свърже за първи път с Андрос в девет и петнайсет, но не го направил.

— В колко часа е трябвало да се приземи в Андрос?

— В девет и петдесет и осем. Преди деветнайсет минути.

— С колко на борда?

— Двеста и петдесет милиона, предназначени за една банка в Насау.

Но Милан очевидно изчакваше, преди да заключи категорично, че Мравката-пътешественик се е изпарила в неизвестна посока заедно с парите.

— Още с обявяването на тревогата телефонирах на моите хора в Мисури. Там всичко е нормално. Жената и децата на пилота не са мръднали. Същото се отнася и за семейството на придружителя.

Не, по-скоро е станала катастрофа. В момента на излитането от Озаркс метеорологичните условия са били на пределната летателна норма и не е изключено самолетът да си е имал сериозни неприятности. Лодегър напрегна паметта си, ала напразно; тя съдържаше хиляди имена и цифри, но не и подробностите около подобни транспортни канали, по които всеки месец от Америка се изнасяха милиарди долари. Използуваните средства бяха напълно подходящи и сигурни: самолети от редовните линии — нерядко със съучастничеството на членове от персонала на авиокомпаниите — и преди всичко чартърни самолети. И внушителен контингент от Мравки-пътешественици, който включваше пилоти, вербувани измежду професионални наемници, всевъзможни авантюристи и ветерани от Виетнам, но съставляваше напълно самостоятелна организация спрямо онази, която се занимаваше с прането на парите. Разполагаше дори с контролна кула в самото сърце на джунглата, способна, да следи едновременно стотици самолети в полет. Граничен контрол се упражняваше главно на влизане в Съединените щати или в Канада и далеч по-малко на излизане.

Предвиждаше се с тези пари да се захранят близо шест хиляди шифровани сметки в почти всички краища на света. И именно той, Лодегър, отговаряше за този сектор от дейността на Мравките по начина, по който един държавен глава отговаря за дейността на дадено министерство или друга правителствена институция. Но нищо повече. Мравките-пътешественици се намираха под прекия контрол на човек на име Харисън Лад.

— Той е или вече там, или ще пристигне всеки момент — каза Милан. — Според обичайната практика е предвидена резервна писта за транзитните полети от Средния запад. В момента проверяват дали самолетът не я е използвал. Тя се намира в Южен Арканзас, на границата с Луизиана.

— Няма ли установена процедура за подаване на предупредителен сигнал в случай, че се използва някоя от резервните писти?

Имало, естествено, само че сигнализацията не се задействала. Не било изключено да е съществувала някаква уговорка между Мравката-пътешественик и наземния екип.

Ала на Милан не му се вярваше.

— Най-вероятно самолетът да се е разбил някъде: Лад вече е изпратил патрули. Теренът е доста труден.

Тъй като не можеше и дума да става да алармира местната полиция и да поиска официално издирване, Лад щеше да предприеме незабавно такова със собствени средства, които, между другото, бяха значителни — според Милан можел да разчита на двеста души и шест хеликоптера. Защото в случай, че самолетът се е разбил, съществуваше реалната опасност ловци или фермери да открият първи сред останките му двеста и петдесетте милиона долара. Това вече се бе случило веднъж, през 1986-а. Тогава една Мравка-пътешественик изчезна по трасето между Юта и Каймановите острови. Хората на Лад пристигнаха твърде късно на местопроизшествието, някъде насред Мохавската пустиня. Но все пак имаха късмет: туристите, претърсили останките на самолета, решили да си мълчат и чисто и просто да си поделят четиристотин и петдесет милиона долара. Екипът на Лад набързо ги накара да замлъкнат завинаги. Тримата мъже, трите жени и двете им коли бяха заровени в един и същ гроб с Мравките, загинали при катастрофата.

— В този случай или ще научим за катастрофата от телевизията и вестниците, или ще имаме пълно мълчание по въпроса, при което шансовете на Лад значително ще се увеличат.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

Кучето на Милан беше от неопределена порода. Лодегър дори не се запита откъде го е изнамерил. Така или иначе, ставаше дума само за прикритие. Двамата мъже крачеха по Парк Авеню под сипещия се сняг — двама собственици на кучета, които бяха извели скъпоценните си бубенца за традиционното вечерно пишкане и междувременно най-безобидно си бъбреха. Евентуалната загуба на двеста и петдесет милиона долара (освен в случай, че Харисън Лад успее да ги намери, което можеше да отнеме и цяла седмица) ни най-малко не притесняваше Лодегър. Лимитът на вероятните загуби бе фиксиран на пет процента. Бяха все още твърде далече от него, така че нямаше основания за тревога. Дори и ако „онези там“ се понамръщеха. Лодегър знаеше, че вуйчовците му са сключили помежду си застраховка, нещо като тяхна собствена „Лойд“, която щеше да разпредели загубите между членовете на организацията. При все това самолетният транспорт оставаше най-сигурен, дори и след наистина анекдотичния случай, публикуван навремето като сензация на първа страница на почти всички вестници: един самолет, осигурявал доставката на кокаин на един от седемстотинте Бахамски острови и натоварил на борда си в замяна на „стоката“ куфарче с един милион долара, бил подгонен от американските митничари и се видял принуден да изхвърли парите — единствено доказателство за сделката — над плаж на остров Парадайз. Сащисаните летовници видели от небето да се изсипва същински дъжд от стодоларови банкноти. Последвал невероятен масов пердах и случаят вдигнал страхотен шум. Пилотът отричал всичко и го освободили по липса на доказателства. И все пак транспортът по море беше по-рискован. Вече на три пъти крайбрежната охрана залавяше товара на Мравки-пътешественици в Мексиканския залив, или по-скоро онова, което оставаше от него, тъй като Мравките, подчинявайки се на заповедите, съумяваха всеки път или да изгорят, или да изхвърлят зад борда пренасяните от тях пачки стодоларови банкноти. Шест милиона долара, отчасти превърнати в пепел, отчасти изпратени на дъното в специално утежнени с олово сандъци. И нищо не можа да накара арестуваните мъже да проговорят. Съгласно правилата, те до един бяха женени и имаха деца.

При тази система американската администрация просто не беше в състояние да определи мащабите на трафика на кокаин между Колумбия и Щатите. Сведенията, с които разполагаше СБН (Службата за борба с наркотрафика), натоварена да прилага закона за борба с търговията с наркотици, далеч не отговаряха на действителността и заловените количества дрога представляваха само нищожна част от огромния поток, който заливаше страната. Границите и преди всичко мексиканската граница бяха същински сита.

Бобтейлите с наслада джапаха в кишата.

— Докато не съм забравил, дръжте ме в течение и за Малайзия.

Лодегър умишлено вмъкна в гласа си необходимата нотка леко раздразнено безразличие.

— Разбира се — повтори Милан.

Сбогуваха се с усмивка като добри съседи, които се разделят, след като са си побъбрили за времето, за жени и за кучета. Лодегър се прибра у дома. Отведе двете животни на втория етаж на мезонета и ги изрита в градината около басейна на покрива на сградата. След като чак толкова обичаха снега, гадините проклети… Слезе на долния етаж и отиде в кабинета си. На пулта с шестте телефонни секретари, включени към шест отделни линии, мигаше една-единствена червена лампичка. Прие съобщението. От Лондон Армбръстър им честитеше Новата година и му благодареше за шоколадите. Или с други думи, Армбръстър потвърждаваше получаването на трийсетте милиона лири стерлинги.

Много добре.

Манди спеше в стаята си. Бяха се любили преди час и той за пореден път се бе изумил от желанието, което продължаваше да изпитва към нея. Изтегна се в собственото си легло, като нави будилника за четири и петнайсет. Обикновено заспиваше много бързо, и то без да прибягва до сънотворни, тъй като използуването на какъвто и да било наркотик искрено го отвращаваше. Но този път сънят се позабави. С няколко минути. Мислеше си за Лакомника, срещу когото — най-сетне! — Милан със сигурност щеше да хвърли своите Мравки-войници. Веднага щом съучастничеството между него и канадката бъде установено, което бе вече въпрос на часове. Една най-обикновена среща между двамата би била за Милан предостатъчно доказателство.

 

 

Три години и половина по-рано. Лодегър вече се е срещал неколкократно с Макартър по един или друг повод, но все още не е заел официално поста на Виктор Аламеда. При все че „онези там“ го уведомяват за предстоящото назначение, което ще бъде звездният миг в живота му. Той ни най-малко не се съмнява в способността си да поеме функциите, които „те“ ще му поверят. И безпристрастният анализ на изминатия досега път го потвърждава. Той притежава вродени дарби — и това е очевидно, — но ги доусъвършенства. През целия период на учението си умишлено развива у себе си онова упорство, което обикновено съставлява единственото достойнство на трудолюбивите, лишени от талант.

Натрупва куп дипломи, убеждава се в тяхната маловажност и не се поддава на изкушението да ги приеме като доказателство за способностите си. Прави всичко възможно, за да придобие опит; най-смирен сред смирените е в желанието си да учи и неизменно се стреми към съвършенство. Знае, че роднинските му връзки с „онези там“, по-точно фактът, че майка му е „тяхна сестра“, е решаващ коз, с който мнозина други напълно биха се задоволили. Но не и Лодегър. Лодегър изгаря от желание да докаже, че е ценен сам по себе си. На практика той жертва младостта си. Дори бракът му с Манди е програмиран: поставят му за задача да се ожени за благовъзпитана и богата американка от фамилия, която да може да улесни възхода му. Лодегър избира бъдещата си съпруга с присъщата си безчувствена ефикасност. Спира се на Манди, „сортирана“ измежду четири други, които също отговарят на изискванията. Но Манди — и той установява това почти с възхищение — не му е безразлична, поне във физическо отношение. Провидението явно си знае работата.

И така, три години и половина по-рано той е в период на очакване. Най-сетне е на прага да достигне преследваната от години цел, коствала му толкова усилия и жертви. Умее да бъде търпелив и да избягва всяка възбуда. И все пак живее в страх през седмиците и месеците преди Назначението. Никакви грешки — наистина не е моментът да прави такива! Може би „онези там“ все още хранят някои съмнения по негов адрес. Може би наблюдението, на което знае, че е подложен, се е засилило. Веднъж да заеме мястото си до Макартър, и ще може малко да се отпусне. Но дотогава е уязвим. Под карантина, в известен смисъл. Поне той оценява обстановката именно така.

Още тогава поема множество сделки. Те нямат нищо общо с тези, които ще ръководи впоследствие, но все пак в тях са заложени десетки и десетки милиони долари.

Измежду всички проекти, които разработва по това време, има един, отнасящ се до недвижими имоти. Става дума за терени в Калифорния, в района на Сан Диего. Парцели за застрояване. Общо двайсет и осем. Със също толкова или приблизително толкова отделни собственици. Чрез упълномощени адвокати и много дискретно, разбира се, той започва преговори за закупуването на парцелите с оглед осъществяването на мащабен градоустройствен план. Площта на един парцел възлиза средно на един акър или малко повече от четири хиляди квадратни метра. Средна цена: един милион долара за акър. След ожесточени пазарлъци и оказване на натиск (нерядко граничещ със заплаха) върху един или друг от собствениците той успява да намали началната цена. Смята, че може да я смъкне до осемстотин и петдесет хиляди, а в резултат и да даде ново доказателство за способностите си на далновиден инвеститор.

Има една подробност, която ще се окаже важна — един обширен терен съседства с парцелите и ги допълва. Този терен не струва нищо, макар че му искат десет милиона.

Той е просто нещо като естествена бариера, която ще предпази бъдещата благоустроена зона от безразборно строителство и нежелани съседи. Но десет милиона е прекалено висока цена. Тези разядени от морската сол хектари, които местните закони за защита на природата правят неизползуваеми за строеж, в никакъв случай не струват десет милиона. Лодегър, отишъл лично да ги види и подсигурил се със заключенията на всички възможни експерти, отказва да ги купи. Мъртвият терен ще си остане мъртъв.

В замяна на това замисленият градоустройствен план се очертава извънредно обещаващ. И го потвърждават всички изчисления: след завършването на строителните работи и препродажбата печалбата може да възлезе на четиристотин процента, ако не и повече.

Току-що се е завърнал в Ню Йорк от отпуската, прекарана с Манди, когато научава новината. В Сан Диего някой е започнал срещу него нещо като мълниеносна война. Всички парцели са продадени. Срещу милион и двеста хиляди за акър. С триста и петдесет хиляди над цената, предложена от Лодегър. Закупен е и мъртвият терен. За исканите десет милиона. Операцията е осъществена за рекордно кратко време — по-малко от две седмици, — и то сякаш от истински десантен отряд. Продавачите, готови да подпишат съответните документи с адвокатите на Лодегър, променят решението си за една нощ, заслепени от купищата пачки, струпани пред тях. И нещо още по-лошо: един от козовете в проекта на Лодегър е разработването на находището от природен газ, открито на съседен хълм, което е предвидено да бъде от полза не само за новопостроения жилищен комплекс, но при по-мащабна експлоатация да донесе допълнителни, още по-значителни печалби. Непознатият клиент откупува правата върху разработването на газовото находище и незабавно ги препродава на кметството, като парите от продажбата инвестира в обществени обекти — училища, плувни басейни, спортни площадки и други подобни. Колкото до мъртвия терен, любителят на тоталната война тутакси му намира приложение: там той смята да разработи солници (планираният добив от сол е предварително продаден на японски компании), които имат това предимство, че се приемат благосклонно от екологическите дружества, стига да не загрозяват пейзажа. Освен солниците той ще създаде и център за таласотерапия, който не след дълго ще стане известен и високо рентабилен. Така триста и петдесетте хиляди долара, заплатени в повече за всеки акър, ще бъдат много бързо възстановени.

Лодегър е побеснял от гняв. Гняв срещу самия себе си заради това, че не е проявил достатъчно въображение и решителност. Гняв срещу купувача, който му е доказал — в противовес на досегашната му убеденост, — че все още може да стане лесна плячка на по-смели от него.

Това е неговият първи провал, откакто „онези там“ са му гласували доверие, предоставяйки му значителни капитали.

До този момент не е допускал и най-незначителна грешка, с което безкрайно много се е гордял. Би приел да получи урок в друга област, но не и в тази. Не и в неговата собствена!

Освен това едва ли има по-неподходящ момент за този инцидент от „карантинния период“, в който се намира. Изживява дни на неописуем ужас. В Сан Диего, разбира се, действа толкова дискретно, че само двама от адвокатите му знаят за кого в действителност работят. А и той не споделя плановете си с никого — чака да успее, за да може гордо да обяви победата си. Но това няма значение. Ако „онези там“ разберат, че са го изиграли, не е изключено всичко отново да бъде поставено под въпрос.

Разминава му се. Провалът му остава в тайна. А и в предпазливостта си той стига дотам, че скалъпва заговор срещу единствените свидетели — двамата калифорнийски адвокати, които знаят името му — и успява да издейства елиминирането им.

Гневът му прераства в ненавист, в неутолима омраза към непознатия купувач — Джонатан Гантри, Лакомника. Това копеле дори не е напускало шибаната си джонка, докато е водело своята война в Калифорния! Господинът се е климбучкал най-спокойно някъде край Бали или в пролива Торес!

Досието остава висящо. Лодегър търпеливо изчаква, премисляйки всички „за“ и „против“, за да стигне в крайна сметка до заключението, че може да си отмъсти. Нито Ел Сикарио, нито Милан, нито Макартър не научават за поражението, което му нанася Гантри.

Всъщност Макартър не познава Лакомника. Лодегър е твърдо убеден в това. Много отдавна е съставил списък на бившите студенти на Макартър. Между тях не фигурира никакъв Гантри. И с основание: Гантри винаги се е хвалил с теоретичното си невежество по отношение на всичко, свързано с парите.

 

 

С малко повече късмет след няколко дни Милан ще му види сметката — ще им види сметката, на него и на канадката. В подобни случаи Милан никога не протака. И отдавна вече не е необходимо да доказва колко е ефикасен.

 

 

Бяха в Пенанг и от два часа знаеха, че Лакомника няма намерение да се отбива тук. Рибари бяха видели джонката.

Хората на нея купили риба от тях. По всичко личало, че плава по посока на Пхукет, в Тайланд.

— Където може също да не спре.

Алекс започваше да мърмори. Бе напуснал Монреал на път за Ню Йорк с мисълта да не остава там повече от ден-два, след което да се върне при семейството си и към своята работа. А ето че ставаше повече от седмица, откакто бяха заминали. Без да се смята обратното пътуване, което — през Банкок и Европа — щеше да е истинско околосветско пътешествие. В най-добрия случай едва ли ще пъхне крака в домашните си пантофи по-рано от сряда.

— Слушаш ли ме, Зенаид?

Зенаид кимна, отдръпна се от края на басейна и се потопи в синята вода, чиято температура решително гонеше трийсетте градуса. Същински чай. Опирайки се на стълбата, тя се отблъсна към дъното на басейна, където седна.

Нямаше особен афинитет към плуването, а още по-малко към подводния спорт. Освен това едва ли би могла да го практикува в езерото на Мисиками. Карибско море беше единственото море, в което се бе къпала през петдневния си меден месец с Лари, прекаран на остров Мартиника.

Впрочем какво ти къпане — там имаше най-малко двайсет и пет метрови вълни. Иначе обичаше спорта. Играла беше баскетбол, посветила бе немалко време на кроса и леката атлетика (осемстотин метра за две минути и единайсет секунди), прехласвала се бе по футбола и американския футбол. Но не обичаше плуването. Намираш се само на два метра и седемдесет сантиметра под водата и умираш от страх, Ганьон. И то в един най-обикновен басейн.

Полузадушена, Зенаид изскочи на повърхността със скоростта на торпедо, изстреляно от подводница.

— Лично аз заминавам за Пхукет, Алекс. Наложи ли се, ще стигна и до Австралия. Ще преследвам този тип по всичките седем морета, та ако ще това да ми отнеме и десет години.

В този момент се появи Лавиолет, пременен в очарователен памучен костюм. Той с изумление се вторачи в банския на Зенаид (вярно, че й беше малко тесничък, особено сутиенът), след което обяви, че е наел гемия — тумбесто корито, снабдено едновременно с платна и мотор. С трима души екипаж, между които един готвач, плюс капитанът, който се казвал Чарли и бил от Сан Франциско. „Гръм и мълнии! Зенаид, чисто гола да беше, нямаше да е по-страшно! Надявам се все пак, че няма да останеш с този миниатюрен бански!“

— Напротив! — изръмжа тя.

Това съставляваше част от бойния й арсенал.

 

 

Пристигнаха в град Пхукет на едноименния остров и не намериха там джонката, която търсеха.

— Аз се прибирам, Зенаид.

На Алекс му бе дошло вече много. А и в добавка към семейните и професионални задължения, които го зовяха в Канада, никак не му се нравеше идеята да живее на разноските на Лавиолет. Освен това далеч не споделяше възхищението на двамата си млади спътници към околния пейзаж. Вече познаваше Тайланд, Често прескачаше насам през 60-те и 70-те години. В Банкок имаше приятели, французи от Камбоджа, Кошиншин или Лаос. На минаване оттам щял да ги помоли евентуално да й помогнат. Искрено съжалявал.

Замина сутринта в сряда, на 4-ти, със самолета за Банкок. Зенаид настоя да го придружи до малкото летище в северния край на острова, недалеч от моста, който го свързваше с континента.

— Госпожа Ганнон?

Тя откъсна очи от излитащия еърбъс на „Тай Еруейс“ и видя до себе си един мъж, за когото реши, че е тай.

— Ганьон.

— Да, Ганнон — потвърди той, след което на разваления английски, използуван почти повсеместно в тези райони, я попита дали търси човек на име Ганти.

— Гантри.

— Да, Ганти.

Ще му даде ли нещо?

— Майната ти! — бе първоначалната мила реакция на Зенаид.

След което кимна утвърдително. Сто бата.

— Недостатъчно.

— Сто и петдесет.

В крайна сметка се споразумяха за хиляда двеста и петдесет. Мъжът заяви, че знае къде е джонката на „Ганти“.

Той произнесе едно съвършено неразбираемо име и на лицето му се изписа безкрайно самодоволно изражение. По настояване на Зенаид повтори името, от което то не й стана по-ясно.

— Може ли да ми го напишете?

Мъжът изпълни молбата й, като преди това я въведе в залата за пристигащи, където беше ужасно задушно. Там той надраска върху късче хартия нещо, подобно на наниз от парчета студена юфка.

— Много хитро, няма що.

Тя взе хартийката и я завря под носа на първия срещнат.

Можеха ли да й прочетат написаното? Можеха. И какво означаваше то? Името на един остров. Име, което й написаха отново, този път на латиница.

— Сигурен ли сте, че това е остров?

Не миряса, докато не й изнамериха карта и не й показаха въпросния остров. С изражение, от което личеше, че я смятат за пълна идиотка, й обясниха, че „Ко“ означавало остров. Та островът се казвал Ко Ланта и се намирал на около осемдесет километра югоизточно от Пхукет. Зенаид плати хиляда двеста и петдесетте бата, без да има никаква представа на колко се равнява това в долари. Поинтересува се в коя част на Ко Ланта се намира Гантри. На юг, в един залив. „Откъде знаете?“ Единственият отговор беше искрен изблик на смях. Тя настоя, а глупакът му с глупак се разкикоти още по-силно. Към него се присъединиха други глупаци, което доведе до истински празник на смеха. Зенаид побърза да вземе автобуса и се върна в града.

— Какво правиш тук, Лавиолет?

— Чаках те.

— Така или иначе, щяхме да се срещнем на гемията.

— Вече няма гемия, Чарли замина — уведоми я той със спокойствието, присъщо му извън моментите, в които ставаше жертва на сексуалните си щения.

— Как така замина? Ти беше ли наел гемията, или не? Та ти му плати!

Чарли върнал парите и обяснил, че в действителност гемията не му принадлежала и че истинският й собственик го викал по спешност.

— Ще намерим друг кораб — успокои я Лавиолет. — Няма място за притеснение. Намираме се на остров, в края на краищата, така че кораби колкото щеш.

Обиколиха цялото крайбрежие. Няма кораб. Или най-рано утре. Няма кораб за Ко Ланта — много далече. Няма кораб, защото мотор съвсем счупен. Няма кораб, защото тъща на мене много болна, вие дойде пак, като умре, моля.

— Лавиолет, имаш ли същото впечатление, което имам и аз?

— Да, че някой ни пречи. На всичкото отгоре си правят майтап с нас.

Няма кораб, защото…

— Да, това начин.

Мъжът товареше бамбукови кошове в някакво подобие на дълга и тясна пирога, която сигурно се движеше и с платна, но си имаше и малък мотор, странно забучен в единия край на солиден триметров прът.

— Което ще рече?

— Има кораб. Заминава сега.

Да ме вземат мътните, ако се кача на това чудо!, помисли си Зенаид. И дума да не става! Искам истински кораб. Едва не се просна възнак, когато пирогата с пълна скорост се стрелна напред.

— Лавиолет, направи нещо!

— Искахме кораб, ето ни кораб. Все си недоволна.

Лавиолет собственоръчно я бе вдигнал от земята и настанил на нещо като пейка за гребците, в която тя, истински ужасена, побърза да се вкопчи с всички сили. Пирогата скоро остави вляво зад себе си малкия нос, на който се намираше Изследователският център по морска биология.

При всички други обстоятелства Зенаид със сигурност би направила връзката, ала сега се задоволи просто да се вторачи в носа на пирогата, която цепеше като нож тюркоазносините морски води. Падна нощ, но достатъчно ясна, за да не намалят скоростта. Тук-там ненадейно се очертаваха контурите на странни островоподобни скали или пък на малки островчета с разкошни плажове, чийто бял пясък искреше на лунната светлина. В момента се носеха покрай колосални кървавочервени стени, които според картата на Зенаид не би трябвало да се намират тук. В тях от време на време се разкриваха пустинни тесни заливчета, обградени с внушителни канари.

— Не отиваме в Ко Ланта, Лавиолет. Този тип ни разправя небивалици.

— Много си нервна, Зенаид. Като разходка е много приятно. На мен ми харесва.

Нещо не се връзва, каза си тя. Ко Ланта се намираше на седемдесет-осемдесет километра от Пхукет; и никой не можеше да я убеди, че с лодка подобно разстояние се изминава за времето, което би отнело на едно такси. Да не говорим за външността на кормчията!

 

 

— Не, ама ти видя ли му мутрата, Лавиолет? Прилича на мошеник. Или на пират. Ще ни вкара в някакъв капан, помни ми думата!

— Ами че той тежи четирийсет кила, Зенаид. Бих могъл да го смачкам с два пръста, защо се притесняваш?

Нощта ставаше все по-непрогледна и водната повърхност все по-гладка, но същевременно и по-тъмна. Безпокойството на Зенаид нарастваше с всяка изминала минута и изключителното спокойствие на Лавиолет не й беше от никаква полза. Пирогата внезапно намали ход и настъпи пълна тишина, докато навлизаха в един толкова тесен проток, че ако разпереха ръце, биха могли почти да докоснат обграждащите го скални стени. Сега пирогата се плъзгаше по инерция с едва доловимо шипене.

— Я гледай!…

Странни червени, сини, зелени и жълти отблясъци играеха по лицето на Лавиолет, който се беше облещил от изумление. Зенаид се обърна на пейката си и дъхът й секна при разкрилата се гледка. Намираха се в обширен залив с формата на циркус, заобиколен от почти стометрови отвесни скали. По скалите блещукаха разноцветни бенгалски огньове и изпълваха неподвижния нощен въздух с червено-синьозелено-жълти димни завеси. Самото море се виждаше ясно като посред бял ден. Мощни прожектори осветяваха кораловото дъно и пъстроцветното гъмжило от всевъзможни морски твари. Джонката, която изглеждаше огромна, стоеше в самия център на залива. За миг тя се очерта на фона на огньовете, наподобявайки с двурогия си катраненочерен силует колосален паяк, после на свой ред светна цялата в истинска феерия от разноцветни лампички, окачени по фалшбордовете, мачтите, ноковете, кърмата и шпила на бака:

Лампичките започнаха да примигват подобно на рекламата на китайски ресторант, изписвайки фразата: „Добре дошла, Зенаид“, и в същото време от множество високоговорители се разнесоха звуците на „Чучулиго, малка чучулиго…“

— Ужасно мило, а? — подхвърли Лавиолет. — Сама виждаш, че беше излишно да се притесняваш.

Пирогата спря до широк трап. Приближи се един моряк, след него иконом в бял фрак, последван на свой ред от самия Лакомник, облечен в саронг и е препасано със зелена кърпа чело.

— Търсили сте ме навсякъде, доколкото разбрах — каза той.

Подаваше й пари. Зенаид изгледа банкнотите с огромно подозрение.

— Какво е това?

— Вашите хиляда двеста и петдесет бата. Струва ми се, че за една финансистка раздавате бакшиши с твърде лека ръка. Това са около четирийсет и пет долара.

— Човекът от летището за вас ли работи?

— Да речем, че работим заедно. Той е изследовател в Центъра по биология в Пхукет. Завършил е в Бъркли и говори английски по-добре от мен. Ужасно се е забавлявал.

— А така нареченият рибар, който ни докара тук?

— Той е истински рибар. Приятели сме от дванайсет години.

— А Чарли, който ни заряза?

— Той ви взе в Пенанг по мое настояване и се оттегли от сцената, когато го помолих за това. За което искрено съжаляваше, между другото. Много му било приятно да ви наблюдава, докато сте правели слънчеви бани на палубата.

— Вие ли заповядахте на всички тези хора да не ни наемат кораб? На всички, освен на един?

— Опасявам се, че да. Искате ли да пийнете нещо? Разполагам с доста добро шампанско.

Тя го оглеждаше. Докато се качваше на джонката, за миг й се бе сторил по-нисък от нея. Но не беше така. Измамното впечатление се дължеше на почти неестествената широчина на плещите и торса му. Имаше плосък корем с ярко изразена мускулатура. Косата му бе тъмнокестенява, а очите толкова наситеносини, че изглеждаха почти черни. Загарът му бе съвсем равномерен. Обзалагам се, че е почернял навсякъде, помисли си тя и в следващия миг реши, че подобни мисли са пълна идиотщина от нейна страна. Да не си откачила, Ганьон? Косата му падаше на раменете, а късо подстриганата брада оставяше страните му открити. Същински пират. Не липсваше дори широката кръвожадна усмивка, разкриваща ослепително бели зъби.

— И защо точно този рибар, а не някой друг? Всеки би могъл да ни докара дотук.

— Исках да изпитам упорството ви. Ако не бяхте попаднали на Хонг, никой друг нямаше да ви вземе, вас и Лавиолет. Обърнали сте се към двайсет и девет собственици на плавателни съдове. И ако това не е инат, значи, нищичко не разбирам.

Двамата стояха на кърмата в нещо като терасовиден салон. Нисък диван, разположен в кръг по протежение на фалшборда, заобикаляше масичка от тиково дърво. Разкошни плетени кресла от индийска палма с облегалки във формата на паунова опашка допълваха обзавеждането. Платнен сенник на бели и зелени райета създаваше известна интимност. Дори прекомерна за вкуса на Зенаид. Огньовете по скалите бяха угаснали, подводните прожектори също, нощният мрак отново обгръщаше джонката.

Едва не попита откъде знае имената им, нейното и на Лавиолет, но се сети, че те фигурираха върху формулярите в хотела в Куала Лумпур. Освен това се бяха представили на Чарли, оня иначе толкова симпатичен мошеник.

— Как разбрахте, че ви търся?

Третият човек, Алекс Дьошарм, който сутринта взел самолета за Банкок, задавал твърде много въпроси. И някои от тях на хора, които Гантри познавал много добре. Именно те го предупредили.

— След което на свой ред се осведомих за вас — уточни той. — На кораба разполагам с известни възможности в това отношение. Искате ли да ви кажа колко гола е вкарал за хокейния си отбор от Монреал вашият приятел Франсоа-Ксавие Лавиолет през последното първенство?

Тя седна. Неохотно, ядосана и същевременно леко объркана. Но беше изминала двайсет хиляди километра, за да открие този човек, и гневът й можеше да изчака още малко преди да избухне.

— А какво знаете за мен?

— О, доста неща! — възкликна той все така нехайно. — Датата и мястото на раждане, имената на родителите ви, както и това на дядо ви, който ви е отгледал. Знам също къде сте следвали, къде сте работили и каква заплата сте получавали. Освен това съм в течение на рекорда ви на осемстотин метра, на брака ви с Лари Елиът и, естествено, на развода ви. Известно ми е за кратковременния ви престой първо при Кац, след това в отдела на Марти Кан, както и за сегашния ви статут на пълномощник в банката „Кесъл“ в Милуоки, макар че в момента сте в отпуск, който впрочем би могъл доста да се удължи. Иначе нищо друго. Освен може би това.

Той взе от тиковата маса един плик и извади от него няколко снимки. На тях тя бе заснета последователно в псевдоиталианския ресторант на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур и до басейна в хотела в Пенанг, където двамата с Алекс бяха обядвали, докато Лавиолет водеше преговори по наемането на гемията на Чарли. Фотографът шпионин бе успял да хване дори момента, в който закопчалката на сутиена й стачкуваше.

— Трябва да призная — отбеляза невъзмутимо Гантри, — че тези снимки спомогнаха много, за да ме убедят в необходимостта да ме намерите на всяка цена.

Той седна на свой ред, протегна голите си крака и разпери пръсти. От доста време насам от високоговорителите на джонката вече не се лееше „Чучулигата“, а тиха нежна музика.

— Мога ли да ви наричам Зенаид?

— Не.

— Добре, госпожо Ганьон. Ще се преоблечем за вечеря, разбира се, но за никъде не бързаме. Не се безпокойте за куфара си, той пристигна на борда, преди вас. Освен това тук имаме вечерни облекла за дами, макар че се питам дали ще се намери нещо по ваша мярка. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо?

— Абсолютно.

В действителност умираше от жажда: От пътуването с пирогата гърлото й беше съвсем пресъхнало.

Лакомника се усмихна и даде някаква заповед. Даде я на непознат език и без да повишава глас на невидим прислужник. Някъде отзад долиташе смях. Оня глупак Лавиолет, изглежда, се забавляваше чудесно в компанията на трите красиви жени, които Зенаид забеляза още с качването си на борда.

— А сега ще ми кажете ли защо сте тук? — попита Гантри.

Един прислужник, облякъл нещо като бял мундир върху саронга си, донесе напитки. Литри плодов сок и „Дом Периньон-розе“.

 

 

Изслуша я, без да я прекъсне нито веднъж. Отначало тя се притесняваше от погледа му, който не я изпускаше и за миг. Не че беше неприятен или че се задържаше прекалено дълго върху нея, разсъбличайки я от разстояние, макар донякъде и да имаше нещо такова, а преди всичко, защото от време на време долавяше в очите на Лакомника някакво смущаващо напрежение. И в тези моменти имаше усещането, че той вече не гледа на нея като на жена и че би я погледнал точно по същия начин, ако беше някой мустакат секретар или банкер.

Зенаид млъкна. Той отново си наля шампанско, предложи й за пореден път и тя отново отказа. Но виж, на лимонадата със зелен лимон, поръсена с щипка черен пипер, не успя да устои. Разкош!

Мълчание.

— Спомням си много добре „Обауита“ — проговори най-сетне той: — Аз действително предприех първата ПОП.

— Защо?

— От техническа гледна точка компанията представляваше идеалната „мишена“. Но имах и други причини.

— Какви?

— Обичам горите. „Обауита Дженерал Уд“ имаше в активите си един милион хектара. Освен това смятах тогавашните й ръководители за рядко тъпи. И последвалите събития недвусмислено го доказаха.

— Първата ПОП?

— Да, но не и втората. Нямам нищо общо с нея.

— Така ли?

— Дали ми вярвате, или не, за момента е без значение. Аз предприех първата ПОП, след това я прекратих.

— Защо?!

— По лични съображения.

— С други думи, „зелена поща“ — подхвърли тя. — Колко спечелихте от оттеглянето си?

— Десетина милиона плюс разходите. Но не това беше причината.

— Лу Манти твърди, че сте атакували отново чрез подставени лица. Според него, ако сте прекратили първата атака, то е било именно защото сте се страхували да не се разкриете прекалено много. След което сте я подновили по-дискретно.

— Не познавам въпросния Лу Манти. Как си обяснява той внезапната ми склонност към дискретността? Винаги съм действал открито.

— Когато вижда какво правят, и най-вече какво се канят да направят новите ръководители на „Обауита“, на човек му става ясно защо някой, който претендира, че е еколог и се преструва на влюбен в природата, растенията, дърветата и животните до такава степен, че го използва дори за самореклама, та човек разбира, както казах, защо този някой предпочита да закупи мажоритарен пакет акции от „Обауита“, без да се показва. Защото това би навредило на имиджа му.

— Прелюбопитна теория.

— Способна съм да смачкам физиономията на доста мъже — сопна се ядно Зенаид.

— С удоволствие бих се преборил с вас.

— Не съм се отказала от мисълта да убедя Лавиолет да го направи вместо мен.

— Той вероятно би се справил. Няма да е зле да вземете един душ, ще ви поотпусне.

— А вие сигурно ще се пишете доброволец да ми изтъркате гърба, предполагам?

— Що за странна идея!

Тонът на Гантри беше все така безгрижен.

— Вървете по дяволите! — заяви Зенаид.

— С това и ще завършим. Какво ще кажете, ако отидем да вечеряме?

Вечеряха на палубата, където прислужниците, мъже и жени, с усмивка описваха същински балетни фигури около масата с дванайсет куверта. Някои от сътрудниците на Гантри бяха останали на поста си в компютърния сектор, но за сметка на това трите млади жени присъстваха на вечерята.

Едната беше секретарката на Гантри, другата — компютърен инженер, а третата се оказа специалист по съобщителна техника. А че и трите бяха наистина красавици, бе допълнителна бонификация. Вечерята мина много весело. Никой не отвори дума за работа. В екипа на Лакомника цареше атмосфера на другарство. Човек би рекъл, че вижда тайфа приятели, тръгнали на ваканционно плаване. Средната възраст беше двайсет и седем години; самият Гантри бе на двайсет и девет. Всички бяха във вечерно облекло. Зенаид намери в каютата си осем дълги рокли и бележка, която я уверяваше, че никога не са били обличани. Избра една от четирите, които й бяха по мярка, само дето деколтето й слизаше почти до коленете.

Към края на вечерята дойдоха да повикат Гантри, който се извини и слезе долу. Все още не се бе върнал, когато сервираха кафето. Лавиолет бе притиснал една от сътрапезничките си до главната мачта и й демонстрираше как се смазва противников хокеист в мантинелата.

Зенаид отиде да си легне. Каютата й беше относително малка, но чудесно оборудвана. Разполагаше дори с баня, облицована с тиково и санталово дърво. Отново взе душ и изключи климатичната инсталация, която не понасяше. Предпочете да отвори подобието на люкове, използувани вместо прозорци. Джонката почти не помръдваше. Като се изключат разговорите на палубата, където Лавиолет продължаваше да разказва историите си, не се чуваше нищо. Морето беше спокойно, сякаш застинало. Скалите около залива смътно се очертаваха в полумрака. Мирис на море и санталово дърво. Легна си, леко изпотена под въздействието на неподвижния и влажен въздух. Прочете няколко страници от един сборник разкази на Пол Баулс, който намери в малката библиотека. Угаси лампата и почти заспиваше, когато усети нечие присъствие. Първата й мисъл бе за Лавиолет.

Но силуетът не беше достатъчно висок.

— Не ви виждам в тъмното — каза той. — И искрено съжалявам за това, повярвайте ми.

Зенаид се покри с чаршафа и запали нощната лампа. Беше сменил вечерното си облекло със саронг. Само че друг, в преобладаващи сини и черни тонове. Дали има вечерни саронги? Не ставай глупава, Ганьон.

И нещо доста странно: позата му много наподобяваше тази на Лари, когато посред нощ дойде в стаята й в хотел „Девън“. Въпреки че Гантри беше подчертано по-спокоен.

И по-самоуверен. Внимавай! Този тип не е Лари. Нито който и да било от мъжете, с които си имала вземане-даване досега, макар и далеч да не са триста и петдесет — не си Лукреция Борджия все пак.

— Та какво? — попита тя.

— Не се опитвайте да отгатнете, часът е четири сутринта.

И следователно плюс-минус половин час, четири следобед по крайбрежието на Щатите.

— Благодаря за информацията. Свободен сте. Мисля да поспя още малко.

— Сега вече знам кой е Лу Манти. Не претендирам, че ми е известно всичко за него, разбира се, но картината постепенно започва да се изяснява.

Гантри леко помръдна. Очевидно бе невероятно гъвкав въпреки могъщите си гърди, силните ръце и мускулестите бедра, очертани под копринения саронг. Направи три-четири крачки и се озова до нея. Зенаид видя, че в дясната си ръка — имаше фини, изключително дълги пръсти — държи наполовина изпушена пура.

— Димът пречи ли ви?

— Да.

— Жалко.

И с олимпийско спокойствие дръпна от пурата си.

— Момичето, с което Манти е отишъл на онова събиране, се казва Текси Морган; истинското й име е Мери-Джо Шмилър. Тя е момиче на повикване от най-висша категория.

Никой не се кара с тези момичета, те не се наемат с такава цел. И още по-малко с Текси, която е едно от величията в бранша. Според нея Манти е получил покана за соарето след препоръката на някой си Уд, който изобщо не бил чувал за него. Манти пристигнал в Ню Йорк същия следобед, само четири часа преди да блъсне с ягуара си поршето на бившия ви съпруг. И е напуснал Ню Йорк веднага след като сте обядвали в „Меридиън“. Може ли?

С два пръста на лявата си ръка държеше чаршафа, който покриваше Зенаид.

— Щом ви харесва — каза тя.

Той не дръпна чаршафа.

— Та нашата приятелка Текси разбрала в последния момент, че трябва да придружи някой си Манти на приема у Сайди. Имала друга среща, но срещу десет хиляди долара се съгласила да я анулира. Всичко, което се искало от нея, било да пристигне на приема С Манти, да му прави известно време компания, след което повече да не се занимава с него.

— Предполагам, че сте постоянен клиент на красивата Текси?

— Нищо подобно. Но може и да я изпробвам при следващото си пътуване до Ню Йорк. Просто ми намериха човек, който познава човек, който я познава.

Започна да издърпва чаршафа. Много бавно. На едва осезаеми тласъци. Показа се едната й гърда.

— Може и да сте измислили всичко това — подхвърли Зенаид.

— С каква цел?

— За да се отървете от мен.

Но не откъсваше очи от Лакомника, който разголи и другата гърда.

— Аз предприех само една ПОП. Първата.

— Която, доколкото разбрах, сте прекратили по лични съображения. И какви по-точно?

— Бих се учудил, ако това ви засяга.

Той леко придърпа чаршафа обратно нагоре, така че да се закачи за зърното на лявата гърда.

— Бих се учудила, ако този отговор ме задоволи.

— Получих също така информация за Рандолф М. Харкин III, за Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела.

Това бяха имената на хората, предприели официално увенчалата се с успех ПОП срещу „Обауита“.

— Харкин не би могъл да си купи самостоятелно дори хамбургер без лук — продължи Гантри. — Фийлдинг има качества, но по-малко, отколкото си въобразява. Преди четири години е имал големи неприятности по време на един рейд, в който затънал по катастрофален начин, като неприятностите се задълбочили в резултат на конфликт с данъчните власти. Освен това бил забъркан и в доста мръсна афера с малолетна, от която се е измъкнал по чудо. Няколко дни преди началото на рейда срещу „Обауита“ той със сигурност не е можел да събере повече от два-три милиона долара, и то при условие, че продаде къщата си и колите си.

— Откъде е намерил тогава пари?

Чаршафът отново се плъзгаше надолу, издърпван с леки, но резки движения с решително обезпокояващ ефект. Зенаид беше вече гола до кръста. Докъде ще го оставиш да стигне? Не, уточни мисълта си: докъде искаш да стигне?

— Уместен въпрос и благодаря, че ми го зададохте — отбеляза той. — Все още не знаем отговора. Но рано или късно ще го узнаем.

Чаршафът се спря на чертата, оставена от банския. Слава Богу, не успя да изгори много. Изпразнила беше три туби крем: в Куала Лумпур, на Пенанг и на гемията на Чарли.

— Сега за Кампанела — подхвана Гантри, който продължаваше да държи в дясната си ръка пурата, докато с лявата леко подръпваше чаршафа. — Господин Албърт Кампанела е от друг калибър. По-интелигентен от Харкин, не толкова компрометиран като Фийлдинг и най-вече несравнимо по-дискретен от него. Което обяснява и факта, че не са ми намерили нищо. Дори и в момента си задават въпроси по негов адрес. Търсят. И ще намерят, разбира се.

— Ще намерят?

— Моите стари лели в Мейн. Те са малко от типа „Арсеник и стари дантели“, но любопитството им е неутолимо.

Гантри хвърли пурата. Тя забеляза, че ново помръдване на чаршафа бе оголило един сантиметър бяла кожа. Под линията на загара започваха да се появяват първите косъмчета.

— Всичко навежда на мисълта, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са подставени лица, опериращи за чужда сметка.

— За ваша според Манти.

— Вече се занимават с Манти. Скоро ще ми изпратят възможно най-пълно досие за него.

— С колко души едновременно могат да се занимават вашите стари лели?

— С цяла навалица. Проверихме сведенията, които ни дадохте за банкерите, взели участие в операцията, за всички адвокати, които са посредничили, както и за инвестиционните и пенсионни фондове, съставлявали „мецанина“.

Чаршафът вече не помръдваше. Венериният й хълм бе открит само наполовина.

— Да продължавам ли, госпожо Ганьон?

— Все ми е тая — заяви тя.

— Имах предвид обясненията си, естествено.

— Разбрах.

Говориш глупости, Ганьон.

— В момента градинарят на старите ми лели, който някога е бил разсилен в една банка, проучва втората ПОП, с която нямам нищо общо. Открие ли нещо странно, веднага ще ми съобщи. Ако ни направите удоволствието и честта да останете известно време при нас, бихме могли заедно да получим някои от отговорите в близките часове или в близките дни. Да или не?

— Не.

— Не говоря за престоя ви тук, разбира се. Нито за моите обяснения.

— Досетих се.

— Наистина ли не?

— Да.

Той дръпна чаршафа докрай, този път с едно-единствено движение. Задържа погледа си върху нея десетина, най-много двайсет секунди, след което се обърна и се отправи към вратата.

— Закуската е по всяко време и навсякъде. Целият кораб е ваш, ходете, където желаете. Ако имате нужда от нещо, достатъчно е да го поискате. Един хеликоптер ще бъде на ваше разположение в случай, че решите да отидете на пазар. Лека нощ.

— Лека нощ.

Вратата се затвори зад него. Искам да ти задам само един въпрос, Зенаид, само един: защо му каза не?

 

 

С чаша кафе в ръка, тя слезе по широкия трап, покрит с плетен килим от дебело въже. Часът беше девет. Известно време наблюдава неподвижната кристалночиста вода, после седна и потопи краката си до средата на прасците.

— Добре ли спахте?

Въпросът й бе задал един от сътрудниците на Гантри, облегнал се на фалшборда. Помъчи се да се сети името му:

Пат Не-знам-що-си. Изглеждаше най-много двайсетгодишен с розовите си бузки и красивите си сини очи.

— Мога ли да се изкъпя?

— Всички го правим.

— Няма ли акули?

— Нищо по-голямо от четири метра — отвърна той през смях. Зенаид проследи погледа му и видя на трийсетина метра над тях един мъж със саронг, въоръжен с пушка с оптически мерник.

— Не толкова заради акулите. Тук те са напълно безопасни. Най-елементарна предпазна мярка, а и Гани не успя да намери друг начин, за да накара тези хора да поработят.

Тези хора? Зенаид се озърна към скалния хребет и забеляза още трима пазачи. За целия екип Гантри Лакомника е просто Гани. Остави чашата и се потопи във водата; умираше от страх, но бе твърдо решена да не го показва. Мислеше, че ще може да стъпи, но се оказа, че се е излъгала, и й се наложи да поплува. Около двайсетина метра. Усети пясъка под ръцете си, след това и под краката. Дъното най-неочаквано се беше издигнало и сега водата стигаше едва до коленете й. Въпреки това имаше чувството, че е преплувала езерото Онтарио от изток на запад по пунктира на американо-канадската граница. Голямо геройство, няма що!

Обърна се към Пат Еди-що си, който стоеше все така облегнат на фалшборда.

— Къде е господин Гантри?

Спял. Снощи работил до много късно. Известно ми е нещичко по въпроса, помисли си Зенаид и в душата й отново се прокрадна горчивината на съжалението. Тя продължи по пясъка до сравнително широк процеп в скалната стена, през който водата се вливаше в морето. Хвърли поглед назад. Пат Не-знам-кой-си й направи знак да продължи. Навлезе в процепа, който се оказа вход към доста дълъг проход, газейки в осезаемо по-хладната вода на нещо като поток. След петдесетина метра проходът неочаквано се разшири, а потокът се стрелна надолу, преминавайки във водопад. Тя изкачи една скала, после втора, преоткривайки с наслада позабравените емоции на катеренето и планинските преходи. Накрая, останала без дъх, се озова на малко плато, върху което се изсипваше друг водопад. Водата падаше от около шейсет метра височина в почти овална вдлъбнатина, чието каменно дъно напомняше дъното на басейн. Наоколо растяха дървета. Мясото беше съвършено безлюдно.

Зенаид се потопи във водата, този път несравнимо по-спокойна, отколкото беше в морето преди двайсетина минути, после се изтегна по гръб на една плоска скала и побърза да се отърве от сутиена, който я притесняваше. Беше гладна, но не до такава степен, че да хукне към джонката.

Не лъже, невъзможно е да лъже. И ти му вярваш не защото ти се иска да… Добре, да оставим това. Ти му вярваш, защото е логично.

Като попремисли обаче, реши, че не е чак толкова логично. Гантри бе наредил да се започне разследване. Или поне така твърдеше.

Не. Ти просто му вярваш, и толкоз!

Потопи се повторно и отново легна на скалата, този път по корем, елиминирайки и втората част от банския си. Унесе се в лека дрямка, ала все пак чу приближаването му. Едва успя да се хвърли в „басейна“.

— Катерите се като коза, Бога ми. Момичетата никога не са успявали да стигнат дотук. Вярно, че никога не съм им оставял и достатъчно време, за да го сторят.

Гантри държеше доста тежка на вид кошница, покрита с кърпа на зелени и бели карета. Той нави въжето, което явно бе използувал при изкачването, за да я изтегли. Остави я малко по-встрани от скалата, върху която тя беше проснала банския си, и седна. Погледна я едва-едва, някак мимоходом. Носеше все така саронг. Зенаид забеляза върху лицето му признаци на умора.

— Пат е трябвало да ви предупреди; Плочата, върху която сте се настанили, не е най-подходящото място.

— Не знаех, че е необходима предварителна резервация — сви рамене тя.

— Вижте.

Бе вдигнал от земята нещо като дълъг бамбуков бастун, който се намираше тук сякаш случайно. После се приближи до плочата, разрови с върха му една вдлъбнатинка, намираща се на по-малко от два метра от мястото, където беше придремвала, и бързо се отдръпна. След десетина секунди от нея със съскане се показа главата на една, сетне на втора змия.

— Кобри — отбеляза Гантри. — В това гнездо живеят сигурно четиринайсет-петнайсет парчета. От пет години насам, откакто идваме тук, сме сключили с тях нещо като пакт за ненападение. Не ги закачаме и те ни оставят на мира.

— Пат наистина е трябвало да ме предупреди.

— Не се страхувате много от змии, нали?

— Не. Не много.

— Всъщност не рискувате почти нищо. Наблюдавайте пак. Той взе едно кръгло камъче с големината на орех, постави го на земята на няколко метра от тях, след което пак се отдръпна и направи знак с ръка. Изтрещя изстрел и глухият ек на гърмежа се заблъска в отвесните скали. Камъкът се бе пръснал на парченца. Зенаид потърси с поглед стрелеца, но не го забеляза. Излиза, че съм се дупила чисто гола пред очите на трийсет и шест души охрана, помисли си тя. Браво, Ганьон! Голяма гъба се оказа! Погледна отново Гантри. Той клечеше в обичайната за азиатците поза на цяло стъпало, с опрени на коленете лакти и с безжизнено отпуснати ръце.

Не се усмихваше и мислите му несъмнено бяха другаде. Зенаид реши, че явно не е спал цяла нощ, и се изуми от странното чувство на нежност, което най-неочаквано я обзе.

— Изглежда, че почти нищо не е в състояние да ви уплаши, госпожо Ганьон. Или бъркам?

— Зенаид.

— Освен морето — добави той. Увериха ме, че плувате като ютия.

— Това тук не е море.

Има да ти казва нещо важно. Очевидно старите му лели от Мейн са му съобщили това-онова.

— Зенаид, минавала ли ви е през ум мисълта, че би могло да съществува някаква връзка между онова, което ви се е случило в Милуоки, и ПОП срещу „Обауита“?

Тя спря да цапа във водата и се приближи до брега.

— И съществува ли?

— Проследили са ви до Малайзия — вас, Дьошарм и Лавиолет. Няколко мъже, китайци, които са се качили на самолета в Хонконг и несъмнено са поели щафетата от друг екип, пристигнал заедно с вас от Ню Йорк. Дори на Пхукет някой непрекъснато е вървял подир вас, докато друг се е лепнал за Алекс Дьошарм.

— Той добре ли е?

— Прибрал се е в Монреал без проблеми, но е под наблюдение.

— А знае ли това?

— Не — поклати глава Гантри, все така без да я поглежда и с все същото замислено изражение в очите. — Да, що се отнася до отговорите на следващите два въпроса.

Тя тъкмо се канеше да го попита, първо; сигурен ли е в получената информация, и второ: смята ли, че Алекс се намира в опасност.

Мислите й ли четеше, що ли?

— Не мога да чета мисли — продължи Гантри с извънредно спокоен тон. — Но на ваше място също бих задал тези въпроси. Мога и да греша, разбира се. Не е изключено например някой от трима ви да си има лични неприятности.

Според вас има ли нещо в живота на Дьошарм, което би могло да обясни факта, че го следят?

— Не.

— Занимава ли се с политика? Да е работил или пък да работи за тайните служби?

— Това е смешно.

Лакомника отново поклати глава. Като се изключи това движение, той запази досегашната си пълна неподвижност, на каквато сигурно бяха способни твърде малко хора, особено в тази тъй неудобна на пръв поглед поза.

— Просто елиминирам други възможни обяснения. Познавам бившия ви съпруг Лари Елиът само по име. Никога не съм го виждал, но знам, че е забележителен специалист в своята област.

— Лари никога не би наел цяла кохорта детективи, за да му докладват къде съм и какво правя. Това е още по-смехотворно от предположението ви, че Алекс би могъл да бъде шпионин, преследван от КГБ или ЦРУ.

— Значи отпада още едно обяснение. Между другото, свободна ли сте?

Имам усещането, че съм такси.

— Да — отвърна тя.

— Аз също — заяви все така невъзмутимо Гантри.

После обърна глава към нея и погледите им се срещнаха за пръв път, откакто се бе появил. Господи, Зенаид! Ето че ти се случва. Като на всичкото отгоре и дума не може да става за сравнение с онова, което изпитваше към Лари.

— Остава Лавиолет. Съмнявам се обаче, че неговият хокеен тим е наел хора да го следят, и то с единствената цел да му попречи да подпише договор с някой малайски клуб по бадминтон. Между другото, той прекара нощта с моята специалистка по компютърна техника. Горката Ли, сутринта беше съвсем замаяна. Което не ме устройва много. Може и да не си личи, но тук ние сме на работа и това място е една от работилниците ни. Атмосферата му спомага всеки от нас да се съсредоточи максимално. Като, се започне от мен. В момента провеждаме една малко деликатна операция, която, естествено, няма нищо общо с… вашия случай.

— Съжалявам, че ви се натрапих.

— Не съжалявайте — отвърна той без усмивка, като продължаваше да я гледа втренчено. — Безкрайно съм щастлив, че сте тук, независимо от причината за вашето идване.

Междувременно вече взех необходимите мерки. Към нас всеки момент ще се присъединят хората, които бях изпратил да си починат. Ще сформирам два работни екипа. По същия начин, по който мобилизирах и още някои от старите ми лели. Имате ли обичай да се събличате чисто гола за щяло и нещяло?

— Не. Трябваше да се сетя за вашите пазачи. Изобщо нямам такъв навик.

— Толкова по-добре.

Продължаваха да се гледат в очите. И погледът на Лакомника беше сериозен. Накрая той се изправи, вдигна ръка право нагоре и описа с показалец два малки кръга във въздуха.

— Нареждам на охраната да се оттегли. С кобрите все някак ще се справим. Страхувате ли се?

— Не.

— Нямах предвид кобрите — усмихна се той.

— Нито пък аз.

— В кошницата има всичко необходимо за един пикник. През последните две седмици доста поработих, така че си давам два часа почивка.

Толкова по-добре било. По-добре било единствен господинът да си оплакне очите с анатомията ми. Ганьон, ако някой друг мъж ти беше казал това, най-малко би се взривила от смях.

Ето че ти се случи и повече приказки са просто излишни.

Тя стоеше в края на басейна и пазеше равновесие на върха на пръстите на краката си върху извивката на издигащото се към повърхността дъно. Гантри беше на три метра от нея. Гантри, който свали саронга си и за миг застина чисто гол, преди да се гмурне. Изчезна под водата и заплува на около четири метра дълбочина с невероятна скорост, но същевременно безкрайно дълго — две, после три минути.

Най-сетне изскочи точно зад нея. Зенаид почувства докосването му, но не помръдна. Водата около тях стана отново гладка като стъкло.

— Случва ми се нещо съвсем непредвидено — каза той.

— Искрено ви вярвам.

— Странно е, че човек осъзнава подобно нещо, макар и никога до този момент да не го е изпитвал. Или поне не със същата интензивност.

— Много странно, наистина.

Дишането й леко се бе ускорило, но не можеше да направи нищо. А и нямаше желание всъщност да прави каквото и да било.

— Вие дойдохте при мен с целия си арсенал с единствената цел да ме накарате да застана на ваша страна.

— Което и остава моя цел.

— Тя е постигната.

Зенаид знаеше това. Като се изключи, че в момента мислеше най-малко за Мисиками. Придвижи се с няколко сантиметра назад, към него. Ръцете на Гантри я обгърнаха. Той попита:

— Със същата интензивност?

Мъжете винаги изпитват нужда да задават подобни въпроси. Дори и той. При все че нещата са повече от ясни.

— Да.

Зенаид се обърна и жадно потърси устните му.

 

 

Изваденият от кошницата мобифон иззвъня повторно.

Гантри каза името си и изслуша гласа, който му говореше за някой си Бейзинджър, който на свой ред се интересувал от някакъв кореспондент в Манила и от евентуалния таван на наддаването.

— Да се свърже с Хара. Никакъв таван — отвърна Гантри.

— И не ми се обаждайте повече. Ще бъда на джонката след четирийсет и пет минути.

Изключи мобифона и го остави. Главата на Зенаид лежеше на корема му. Ръцете на Зенаид шареха по тялото му.

— Изпратили са те тук, Зенаид. Някой много старателно те е насочил към мен, макар отлично да е знаел, че рано или късно ще разбера истината. Успокой топката, Ганьон. Говоря сериозно.

— Едното не пречи на другото.

— Този някой е наумил нещо. Не, недей, моля те! Не е честно! Не!

Очарована, тя избухна в смях и отиде отново да се окъпе.

— Освен това не съм спал — заяви той.

След което навлече саронга си за по-сигурно и попита:

— Сега може ли да поговорим?

— Може.

Зенаид седна по турски и се зае да довърши наченатото преди десетина минути манго. Чудесно, кимна тя, защото стигнала до същото заключение, а именно че въпросният някой, за когото говорел, бе направил всичко възможно, за да ги събере заедно, нея и Гантри. Не възразявала и срещу твърдението му, че са ги следили през цялото време, още от Ню Йорк. Добре, приемала го. Приемала също идеята, че всичко това е насочено именно срещу нея, защото в Милуоки е попаднала на поредица от случайности — Моралес бил разпознат от една служителка в банката „Кесъл“, а самата тя същата онази сутрин го срещнала последователно в две банки, където депозирал суми в рамките на операция по пране на пари. Което безспорно имало отношение към констатираните от нея нередности в банката „Кесъл“.

— Всичко хубаво, но не виждам връзката между този случай й аферата с „Обауита“.

— Връзката си ти — каза Гантри. — Няма друго обяснение.

Освен ако разследването, което се водело в момента по негово нареждане, не установяло наличието на някаква връзка между банката „Кесъл“ и ПОП срещу „Обауита“. В което се съмнявал. Първоначалният анализ на монтажа на споменатата ПОП доказвал, че е бил осъществен от професионалисти от най-висока класа. А такива в Щатите се броели на пръсти. Особено истинските специалисти. Всъщност самото качество на монтажа на ПОП издавал неговите автори.

— Според старите ми лели не повече от петнайсетина души са способни да доведат една атака чрез ПОП до такъв завършек.

Това означавало — и отсега нататък трябвало да се примирят с тази мисъл, — че едва ли биха могли да установят самоличността на действителните автори на ПОП. Онези, които стоят зад Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Но на които все пак могат да съставят нещо като портрет-робот.

— Хора, разполагащи с огромни средства, които изключително много държат на своята анонимност.

— Неоткриваеми.

— Изобличава ги самата тайнственост, с която се обгръщат. Нито един обикновен финансист не би имал нужда да се крие заради една, общо взето, най-обикновена ПОП. Което означава, че не става дума за обикновени финансисти.

— Мафията.

— Това е първата вероятност. Но една от старите ми лели в Мейн преследва инвеститорите мафиоти вече двайсет и пет години и е експерт по въпроса. Освен това, си има едно приятелче в колежа на ФБР. За никоя от деветте банки, отпуснали заемите, както и за никой от пенсионните и инвестиционните фондове от „мецанина“ не е известно да поддържа връзки с мафията. А и стилът не е същият.

— Чуждестранни групировки. Японци, араби. Или пък руснаци.

— Втора вероятност. Виждам, че и ти си помислила за това. Там е работата обаче, че нито на японците, нито на арабите, нито на руснаците им е необходимо да перат пари.

Било то в Милуоки или другаде.

— Ако двата случая са свързани.

— Свързани са. Да се обзаложим ли?

Тя втренчено го изгледа.

— Ще спечеля облога — прихна той. — Лично аз имам предпочитания към третата вероятност.

„Педродоларите“[2]. Парите от кокаина. Да, подозирал, че и на нея й е хрумнала същата мисъл, която, разбира се, не обяснявала…

Наложи им се да прекъснат разговора. Над тях прелиташе хеликоптер. Зенаид предположи, че става дума за хеликоптера „за пазар“, но Гантри отрицателно поклати глава.

— Не е от моите.

Звънът на мобифона наруши отново възцарилата се тишина. Нечий глас попита: „Контролна връзка?“ — „Да, приоритетна“, отвърна Гантри, след което продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … не обяснява защо Манти си е направил труда да установи контакт с теб чрез посредничеството на Лари Елиът, и то единствено за да те накара да тръгнеш по следите ми. Той стана, сгъна кърпата, изработена от големи карета палмово лико, и събра остатъците от пикника им.

— По-добре да се прибираме, Зенаид.

— Хеликоптерът?

Хеликоптерът и всичко останало. Тя му помогна да подреди кошницата.

— Защо ти е охрана, Гантри, щом си само най-обикновен финансист?

— Това са ибани от Борнео. Наричат ги също морски даяки[3].

Гантри вдигна кошницата и двамата тръгнаха по обратния път към първия водопад, който Зенаид толкова трудно бе преодоляла на идване.

— Не отговори на въпроса ми, Гантри.

— Това е чисто и просто екипажът на джонката. Повечето от тях плават с мен от години.

— Защо е тази охрана?

— Защото са те проследили дотук.

Той спусна кошницата по стръмния трийсетметров скат с помощта на въжето, което след това здраво завърза, за да подсигури собственото им слизане.

— Манти да ме е насочил към теб, за да ме екзекутират по-лесно? Като план ми се струва по-скоро тъп. Освен ако… — Мисълта току-що й бе хрумнала. — Може би на теб ти имат зъб?

— Може би. Слизай.

— Нямам нужда от въже.

— Скачай тогава.

Тя не скочи, но в желанието си да демонстрира ловкост буквално се изтърколи надолу, рискувайки на два пъти да си строши главата по хлъзгавите скали.

— Много умно, няма що.

Той я последва. Протегна ръка и я погали по бузата. Миг след това тя беше в обятията му. Но се отдръпна първа.

— Ще се опитат да ни убият, така ли?

— Възможно е.

Нагазиха в потока, който се вливаше в морето.

Алекс.

— Алекс Дьошарм знае почти толкова, колкото и аз. Но той е в Монреал, а не на борда на джонка, охранявана от морски даяки.

— Вероятно бихме могли да направим нещо.

— Старите ти лели от Мейн.

— Именно.

Изневиделица се появи един даяк, после втори. Бяха голи, като се изключат саронгите. Възхитителни татуировки красяха гърдите, раменете и ръцете им.

— Откъде ми каза, че идват?

— От Борнео. По-точно от Саравак.

— Разбират ли какво си говорим?

— Не. Ранда, по-възрастният от двамата, е отрязал най-малко дузина глави.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Естествено.

От джонката дойдоха да ги вземат с надуваема лодка.

Беше дванайсет и половина на 4 януари.

 

 

Към полунощ на 3-ти, вторник, Макартър закри работното заседание със сътрудниците си и се прибра в каютата си на борда на „Морският вълк“. Със себе си взе едно досие, което изискваше спешно решение и което досега не бе успял да проучи. Очакваха го цели четири и дори пет часа сън. На другия ден призори щеше да се качи на хидроплана и да започне уморителното пътуване към Колумбия.

Усмихна се: някой шегаджия бе закачил точно над леглото му текста на Базелския конкордат[4], с който повечето от големите западни държави и Япония заявяваха волята си „да съгласуват (своите) инициативи, за да предотвратят въвличането на международната банкова система в прането на мръсни пари“.

Въвличане. Забавна дума. От днес, решиха участниците в срещата на високо равнище на Седемте, ние ще вземем необходимите мерки, за да предотвратим въвличането на Земята в центробежна орбита около Слънцето.

Легна си с досието, което се отнасяше до италианските съкровищни бонове. През четирите предидущи години Макартър бе вложил в тях осемнайсет милиарда долара. По-точно осемнайсет милиарда сто и единайсет милиона и триста хиляди, ако паметта му не го лъжеше. А тя не го лъжеше. През последните дванайсет месеца обаче той осезаемо разреди покупките, докато накрая, през март, окончателно ги прекрати. От Милано Манчини го бе информирал за загадъчни трансакции по същите тези бонове, чиито автори не успя да идентифицира. Макартър не се колеба нито за миг, той нямаше нужда от доказателства — ставаше дума за мафията. За конкуренцията, с други думи. И реши: пълен отбой. Жалко! При седем процента лихва и гарантиране на абсолютна анонимност на купувача тези бонове представляваха напълно задоволителен изчаквателен вариант.

Ще намеря нещо друго.

Канеше се да угаси лампата, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Бърт Съсман.

— Решението е взето. Започват лова на пилето и гугутката.

С други думи, Лодегър бе получил съгласието на Милан за елиминирането на Лакомника и на канадката, което означаваше, че в момента те би трябвало да са заедно.

— И на какво основание? — попита Макартър.

— Пилето си пъха гагата навсякъде.

Тоест Лакомника разследваше аферата „Обауита“.

— Благодаря и лека нощ.

— Лека нощ.

Макартър угаси и гаврътна остатъка от уиски в чашата си.

Всичко се развиваше според предвижданията. За миг се запита дали не бе подценил Гантри. И дали командосите на Милан нямаше да надделеят. Дори не знам къде се намира тоя мил ненормалник. Ако е в някой град в Европа, Азия или Америка, шансовете му са нулеви.

Но са малко над нулата, ако се мотае на джонката си.

Какво пък, трябва да се поеме този риск. Риск за Лакомника, не за мен.

Бъдещето щеше да покаже.

 

 

Сведенията за хеликоптера, който бяха забелязали около обяд, се получиха малко преди три. Нает бил в Банкок.

Принадлежал на филмова компания със седалище в Хонконг, специализирана в предоставяне на услуги на свои американски посестрими, които снимали филми за войната във Виетнам. Компанията изглеждала напълно редовна. Значително по-голям интерес представлявали клиентите (трима мъже, между които един пилот с необходимото разрешително). Основната фигура бил Джустиниари — корсиканец, който имал фирма за внос-износ в Сингапур, но навремето излежал тригодишна присъда в Пном Пен по обвинение в контрабанда на наркотици. Минавал за убиец. Колкото до втория от спътниците му, смятали, че са успели да установят и неговата самоличност. Ставало дума за китаец от Сингапур, някой си Хоу Ши Сак, комуто преди две години се наложило по спешност да напусне Хонконг, след като се забъркал в същинска касапница в Кулон. Третият, пилотът, бил най-вероятно американец, известно им било само името, фигуриращо в паспорта му: Джордж Стивън.

Пристигнал същата сутрин в Банкок с полета от Сан Франциско, само три часа преди излитането на хеликоптера.

— Това стига ли ти, Зенаид?

— Да. А за Алекс?

— Аз съм най-обикновен финансист и нямам навика да се занимавам с подобни неща.

— Струва ми се, че досега се справяш много добре. Можеш ли да направиш нещо за Алекс и за семейството му?

Гантри се усмихна.

— Ако се заблуждаваме, ако тези хора нямат ни най-малкото намерение да ни убиват, хубаво ще се насадим. Твоят Алекс направо ще побеснее от гняв.

Тя размисли няколко секунди, след което заяви, че поема риска.

Съгласно указанията, дадени му от Зенаид, той помоли една от старите си лели да направи необходимото в Монреал. Междувременно продължаваше да пристига информация.

Малко след четири следобед се разбра, че една яхта напуснала Джорджтаун на остров Пенанг, докато друга отплавала от Сингапур. И в двата случая на портовите капитани направило впечатление пълното отсъствие на жени на борда. За сметка на това мъжете били необичайно много, и то до един току-що пристигнали с различни полети. Твърдели, че са участници в някакъв семинар, но решително нямали вид на такива.

Джонката вдигна котва в шест часа, трийсет-четирийсет минути преди падането на нощта. Като предпазна мярка, в случай че я наблюдават от сушата, тя се отправи с минимална скорост първо към Пхукет.

Нощта падна много бързо, почти изведнъж, както става по тези географски ширини. Всички светлини, запалени няколко минути преди това, бяха угасени. Джонката пое курс на запад, към архипелага Никобар, през Андаманско море.

Единствен радарът можеше да предотврати евентуално сблъскване.

Към осем дочуха бръмчене на хеликоптер. Мина твърде далече, за да ги забележи.

Бележки

[1] Юдейски пълководец и историк (37–100), автор на „Войната на евреите“ и на „Юдейски антики“. — Б.пр.

[2] По аналогия с петродоларите — парите от износа на наркотици от Латинска Америка, където името Педро е широко разпространено. — Б.пр.

[3] Етническа група на о. Борнео, занимаваща се предимно със земеделие, чиято социална система се основава на матриархата. — Б.пр.

[4] Договореност между монетарните институции на най-развитите страни, според която националните власти отговарят за надзора на чуждестранните филиали, образувани от местни банки. — Б.пр.