Пол-Лу Сюлицер
Картел (12)

2

— Налага ми се пак да пътувам — каза Макартър. — До Европа. А може би и до някъде другаде.

— Много добре — промърмори Лети.

Тя решаваше кръстословица. Носеше онези слънчеви очила, които Макартър не можеше да понася — огромни, подобни на илюминатори. С тях приличаше на един от героите от „Питър Пан“, чието име бе забравил. Очила, които изцяло скриваха очите й, и то неслучайно — знаеше това.

Бяха се завърнали на острова си след краткия престой в Ню Йорк, където Макартър се постара — доколкото бе възможно, разбира се — да избягва Лодегър. Пътищата им се пресякоха само два пъти и всеки път разговаряха само по финансови въпроси.

Погледна изпитателно Лети. Беше около девет сутринта. През нощта, както обикновено, бе станал да хвърли поглед на азиатските пазари. След това, разбира се, отново си легна, но вече не успя да заспи. Напоследък това му се случваше все по-често. Накрая внимателно излезе от стаята, докато Лети — бе напълно убеден в това — симулираше дълбок сън. Да, Макартър беше сигурен, че тя не спи. Лежеше свита, съвършено гола, покрита само с лек чаршаф. Обгърна с поглед стройното тяло, от което познаваше всеки квадратен милиметър, нежната линия на раменете, деликатната гънка на талията и овала на ханшовете. Изпита неудържимо желание. Желание да я грабне в обятията си, да погали гърдите й, да плъзне ръка към изящната вдлъбнатина между бедрата й. А Лети бавно да се обърне, все още замаяна от съня, но вече с усмивка в полупритворените очи. Както бе правила хиляди пъти досега.

Двайсет и четири години брак. Жената в моето легло отдавна вече не е на двайсет години. Така се казваше в една поема и една песен, която бяха чули във Франция по време на първото им пътуване до Париж.

Не я бе докоснал въпреки неистовото желание, което изпитваше към нея. Излезе на пръсти, приел да се преструва, докато отново го обземаха срамът, гневът и отвращението от самия себе си.

— Ще тръгна утре. Ще мина първо през Лондон. Два дни. После през Париж и Швейцария.

Задълбочаваше се в напълно излишни подробности. Тя се задоволи да кимне, хапейки крайчеца на флумастера си. Бяха на верандата; чисто теоретичната карибска зима вече си отиваше. Дъщерите им все още не бяха станали. Лети нанесе думата „опистоглиф“ в съответните квадратчета. Тя знаеше думи, за които Макартър не беше и чувал.

— Какво е опистоглиф?

— Вид влечуго — отговори тя. — Би трябвало по-често да решаваш кръстословици, Джими. Няма да дойда с теб до Европа „или до някъде другаде“, ако това искаш да питаш.

— Бихте могли да отседнете в „Ричмънд“ в Женева или в хотел „Париж“ в Монте Карло. Така ще мога да прескачам при вас между две срещи.

— С момичетата тук сме си много добре. А и нямам какво повече да купувам. В Ню Йорк направо опустоших „Сакс и Блумингдейл“. Благодаря за поканата все пак.

Макартър отново беше обзет от съмнения. Лети действително ли се бе променила, или той виждаше нещата вече по друг начин, като придаваше ново значение на мълчанието й и търсеше многозначителни недомлъвки зад всяка нейна фраза? Откога знаеше тя всъщност? От половин година? От една година?

От години. От самото начало — би се заклел в това. И никога нищо не беше казала. Но — бъди искрен, Мак! — ти щеше яростно да отричаш; по онова време ти се срамуваше. Тогава все още не беше наясно с амбициите си. Дори официалната си кариера, дори твоята почтена кариера на адвокат дължиш пак на „онези там“. Ако „те“ не те бяха принудили да форсираш етапите, и до днес щеше да бъдеш само един нищожен, зле платен преподавател. Много преди самият ти да си дадеш сметка за това, „те“ бяха открили у теб качества, за чието съществуване дори и не подозираше; именно „те“ те накараха да опознаеш сам себе си.

Лети го познаваше прекалено добре, за да е наясно, че е безполезно да се опитва да го отклони от пътя, който бе решил да следва. И именно заради това не реагира. Освен ако не предпочиташе да премълчи по други причини? Заради парите например? Заради лукса, на който се радваха и с който толкова бързо се бяха сдобили? О, не! Не и Лети!

Изведнъж му се прииска да й каже всичко. Да й се изповяда от игла до конец. И фразите вече се оформяха в съзнанието му: Добре, Лети, нека да поговорим. Знам, че знаеш. Така е, аз съм главният съветник на най-големите трафиканти на наркотици в света. Чувала ли си за Картела? Това са „те“. И аз работя за „тях“. Плащат ми сто милиона долара годишно. Освен приходите, които официално ми носи кантората в Ню Йорк, ние притежаваме половин милиард долара, разпределени в трийсетина строго засекретени банкови сметки, за които дори „те“ не знаят нищо. Взел съм всички мерки в случай, че с мен се случи нещо, ти и момичетата да получите тези пари, и то необложени с данъци, разбира се. Не се безпокой от въпросите, които би могло да ти зададе американското правителство. Направил съм необходимото. Естествено — нали съм най-добрият специалист в света по прането на мръсни пари. Изпирам сто и шейсет милиарда годишно, при това само нови постъпления. Без да говорим за вече капитализираните през предидущите години суми. Впечатляващо, нали? А и кокаинът „си е работа на gringos“. Двайсет милиона американци най-редовно го консумират и това е само началото… „Те“ ме смятат за гений. „Те“ са двамата или тримата, които са запознати — и то не изцяло! — със същността на дейността ми. Не и „онези там“. „Онези там“ ме презират и се държат с мен едва ли не като с куче. Но аз „им“ се подчинявам, защото това ми доставя нещо като мазохистична наслада. И защото нямам друг избор. Добре, Лети, нека да поговорим. Ако онзи ден ви взех със себе си в Ню Йорк, то бе, защото имах всички основания да смятам, че Убиеца може да заповяда дави избият. Но опасността отмина. Засега. Кой е Убиеца ли? Дори и аз нямам никаква представа. Оръжие. Безпогрешно оръжие. Също толкова бездушно, колкото и револверът, на чийто спусък „онези там“ постоянно държат пръст.

Не, Лети, не мога вече да се върна назад; не мога да се спра, не мога да „им“ заявя, че се отказвам. Защото в следващия миг всички ще бъдем убити. И то, опасявам се, по кошмарен начин. Където и да отидем, във всяка точка на света. Дори и да използваме до грош тези половин милиард долара. Важното е не да си мъртъв богаташ, а да си жив милиардер. „Те“ биха ни намерили; Убиеца би ни намерил. Вземи случая с Гантри например, макар че той успя да „им“ избяга с джонката си на другия край на света. „Те“ ще го убият, бъди убедена.

Съжалявам, Лети, но е така.

Всъщност не. Не съжалявам чак толкова. Харесвам това, което правя; харесвам и властта, която то ми дава. Доказвам на самия себе си на какво съм способен. А и съм на път да достигна върха в кариерата си. Хрумна ми една гениална идея, наистина гениална. И заминавам именно за да я приложа на практика.

Лети, откога знаеш и защо си мълча? Дълго време се възхищавах на твоята дискретност. Съжалявам, че трябва да ти го казвам, но ти ме разочарова. Знам, не е много логично, но у нас винаги има по нещо, което не се подчинява на логиката.

— Искаш ли още кафе, Джими? Изчакай поне момичетата да станат, преди пак да се затвориш в кабинета си.

Макартър не можа да произнесе нито една от фразите, които си беше наумил. По-късно натрапчиво щеше да го измъчва въпросът как биха се развили нещата, ако се бе престрашил да направи пълни признания.

Впрочем това не би променило нищо в ужасяващия механизъм. Абсолютно нищо. Прекалено много беше закъснял. Най-малко с десет години.

Продължаваше напрегнато да наблюдава жена си. Изминали бяха едва няколко секунди, през които безславно изрецитира безполезния си вътрешен монолог. Ръката на Лети, която стискаше флумастера, леко трепереше. Недвусмислен признак, че бе очаквала той да проговори. Макартър си даде сметка и за едва доловимото облекчение, което тя изпита, когато разбра, че няма да го направи.

— Повече никакво кафе, Лети — заяви той. — От сутринта изпих литри. Ще отида да поработя малко. Ще прескоча за четвърт час, когато момичетата дойдат да се изкъпят.

— До скоро виждане, тогава — каза Лети, без да вдигне глава от кръстословицата си.

Той стана, приближи се до нея, целуна я по тила и се отправи към разположените на около двеста метра оттам сгради, където се намираше кабинетът му. С цената на огромно усилие успя да си наложи да насочи съзнанието си към работата и единствено към нея.

И така, на следващия ден щеше за пореден път да напусне острова и да замине първо за Лондон, а оттам за Париж, Женева и Цюрих, което беше само началото на голяма обиколка, подготвена отдавна и възможно най-старателно.

Макартър започваше изпълнението на своя Общ план.

 

 

Лодегър изучаваше проектите за инвестирането на един милиард осемстотин и шейсет милиона долара, както и на милиард четиристотин й двайсет пет милиона долара вече изпрани пари. Чудесно изпипана работа, и в двата случая.

Бърт Съсман и Арни Толивър бяха съставили списък на възможностите за инвестиране във всички сектори на икономиката и промишлеността. На Арни му хрумна интересна идея: капиталовложения в Съветския съюз чрез доставката на готови заводи — строежа щяха да възложат на италиано-германски консорциум, чиито операции Мравките контролираха, разбира се, благодарение на мажоритарно участие от трийсет и четири процента.

Съсман предлагаше също да предприемат нови, мащабни пробиви на пазара на произведенията на изкуството. Това бе пак идея на вездесъщия Макартър. Господин Всезнайко! Купуваха например даден шедьовър на живописта, независимо от цената, но тайно; сдобиваха се с фалшив акт за продажба, удостоверяващ, че официалната сделка датира от години, след което го препродаваха, откупувайки го при нужда от самите себе си, на някоя галерия в Лондон или Ню Йорк. В резултат получаваха кристално изпрани пари. Съсман бе усъвършенствал още повече системата — той намери нови „собственици“, съгласни да им услужат с името си. Ласкаеше ги мисълта да се славят сред приятелите си от хайлайфа на Ню Йорк или Токио като хора, които могат да си позволят или вече са си позволили лукса да притежават един Пикасо или един Ван Гог. Съсман планираше същинска хайка по отношение на шедьоврите на живописта, скулптурите, оригиналните ръкописи, стъклописите, световноизвестните бижута, замъците по поречието на Лоара и така нататък. След това щеше да се разиграе извънредно забавна партия пинг-понг (с Мравките от двете страни на масата), благодарение на която щяха да осигурят на придобивките си главозамайващи цени. В девствено чисти пари. Докато в един момент намерят някоя застрахователна компания — японска например: тези типове вече не знаят какво да правят йените си, — за да й продадат стоката на цената на обогатения уран.

Добре. Лодегър класира листчето така, че да му бъде подръка.

Върна се към австралийското направление. В Австралия Мравките вече притежаваха терен с територията на Арканзас и известен брой острови, някои от които бяха предмет на умопомрачително луксозни благоустройствени проекти.

Австралия му напомни за Макнълти. За участието на клана Макнълти в едното от двете дружества, които неотдавна се бяха слели, за да образуват „Йелоухед и Стар“.

И за Гантри.

Гантри, който — и това не можеше да бъде съвпадение — беше приятел на Макнълтови и най-вероятно инициатор на сливането.

И който сега може би очакваше той, Лодегър, да започне битка за установяването на контрол върху „Йелоухед“.

Може би.

Не че на Лодегър му липсваше желание да се хвърли в бой, разбира се. Ако Гантри търсеше сблъсък, той беше готов! Преди всичко заради Сан Диего. (Отдавна вече не съм хлапето, каквото бях по времето на онази афера, Гантри, а да не говорим, че вече разполагам с финансови средства, които надхвърлят въображението ти!) Но също и заради това, че според проучванията на Боб Сасия „Йелоухед“ представляваше идеална „мишена“ за рейд. Всъщност Боб смяташе да предприемат този рейд. Бърт, Арни и останалите също.

Това, което възпираше Лодегър, беше предчувствието, че парченцето хартия, намерено от хората на Милан между дъските на паркета, е примамка.

Телефонът. Отново Манди. Искаше развод. Беше му дошло до гуша както от исканията й да се разведат, така и от заплахите й, че ще се самоубие.

— Върви по дяволите!

Затвори. При следващото си пътуване до „там“ трябваше да постави въпроса за Манди. Толкова по-зле. Положението ставаше нетърпимо. С малко късмет може би щеше да успее да „ги“ убеди да приемат елиминиране, изкусно прикрито под формата на злополука. Би било чудесна идея, ако мръсницата се зарази със СПИН например. На всичко отгоре и ще ме съжаляват. И без това непрекъснато гълта всевъзможни боклуци за сън и за успокояване на нервите, а аз изпитвам ужас от каквато и да било дрога! Ще се окаже, че си е направила инжекция. Със замърсена игла. Случват се такива неща. Или пък ще излезе, че ми е изневерявала под път и над път. Не! И дума не може да става да си играя на рогоносец!

А още по-малко да предприема нещо без „тяхно“ съгласие.

Той извади от едно чекмедже късчето хартия, което му бяха донесли от Тасмания. Разчитаха се само три фрагмента от един-единствен ред, останалата част от листа липсваше. Според Милан в огнището на колибата бяха открили ясни следи от изгорени документи. Почеркът беше женски. Може би на канадката. Която никъде не бе изписала изцяло названието на „Йелоухед и Стар“. Веднъж „Йел.“ и втори път, малко по-надолу, само „ЙСК“.

Това е капан, Карлос.

Не знам.

Във всички случаи щеше да изчака малко. Милан рано или късно ще вземе главата на онова копеле Гантри. Който, между другото, страхотно бе изпързалял хората му в Тасмания. Вече не знаеха дори къде се намира проклетата му джонка. Дали на Южния полюс, дали в Индия или някъде другаде. Ще видиш, че накрая ще се окаже закотвена в Хъдзън, точно под прозорците ми. Става направо комично!

Отвори отново досието на „Йелоухед“, изготвено от Сасия. Наистина чудесна „мишена“, която ще увеличи активите на „Обауита“. От техническа гледна точка ударът беше много добър, дори идеален.

Как ми се иска да атакувам!

Но щеше да изчака. Нямаше защо да бърза.

Публична оферта за покупка не се обявява просто така, само защото президентът на дружеството „Бадабум“, да речем, ви е победил на голф. Или защото млякото в една от милиардите кутии, продадени от „Бадабум“ (ако „Бадабум“ продава мляко), се е пресякло. За да обяви една неприятелска ПОП — или „нежелана“, за да използуваме по-елегантна терминология, — инициаторът й трябва да отговаря на известни условия. Да не бъде титуляр на свидетелство за съдимост с размерите на телефонен указател например, да има спестявания (макар че…), да не бъде сам президент на набелязаното дружество (изключително рядко, но и това се случваше) и накрая, и преди всичко, да бъде убеден, че въпросното дружество действително си заслужава да бъде атакувано.

Че то наистина е „мишена“.

Първият елемент, определящ го като „мишена“, е стойността му. Идеалната „мишена“ предполага точно дефинирани характеристики. Тя не е „чиста“. Не се занимава само с една дейност. Налице е ясно изразена многостранност. Етапите на нейното развитие, фантазията на ръководителите й, придобивките, обединенията, сливанията или необходимостта да се установи контрол върху определен, предполагаемо допълващ дадена дейност сектор — всичко това довежда до сформирането на странен конгломерат, чиито съставни елементи не са задължително рентабилни или не са еднакво рентабилни.

В резултат стойността й на борсата е по-ниска (става дума за общата стойност на всички акции, емитирани от нея) от глобалната цена, която би се получила при препродажбата на компонентите й поотделно. „Черните овце“ в актива й намаляват общата стойност, което се отразява отрицателно върху приходите, декларирани на борсата, маркираща печалбите само по тримесечия, без да държи сметка как са изчислени. Това е нещо като терен, който човек има интерес да закупи изцяло, знаейки, че по-късно ще спечели от продажбата на парче на всеки от парцелите му. Стойността на конгломерата на борсата е по-ниска от цената, която биха взели при „разфасоването“ му.

Особено ако ръководителите на дружеството, замаяни от дълго dolce faraiente^[1] и загрижени преди всичко да запазят придобитите привилегии, не се интересуват от пазарната стойност на управляваната от тях компания (след като, така или иначе, самите те почти никога не притежават акции от нея) и не са си направили труда да създадат ефикасна рекламна служба със задача да привлича сериозни потенциални инвеститори.

За дребните акционери, както обикновено, на никой не му пука.

Планираният рейд е особено лесен за осъществяване, когато ръководителите са небоеспособни, имат малко опит в подобен род битки и не са склонни към самокритика. Или са по-възрастни. Или, да речем, са направо идиоти. Или поне са предразположени към преговори и разтакаване, вместо да се втурнат на палубата със секира в ръка при първия признак за абордаж.

Не е изключено дадено дружество, което отначало не представлява съблазнителна „мишена“, изведнъж да се превърне в такава, било поради смъртта или пенсионирането на „душата“ на дружеството (най-често неговият създател, който му е посветил целия си живот), било защото онзи страшен „пълководец“, чието едничко присъствие е било достатъчно, за да държи рейдърите на разстояние, бива уволнен.

Уволнението му може да се дължи на факта, че е пречел на колегите си да спят на заседанията на управителния съвет. Може да са го изритали, защото снахата на приятелката на главния акционер не го е понасяла. Може да му е писнало да върши цялата работа, докато останалите са ходили на лов в Полша със самолета на компанията. Или категорично се е противопоставил на проект, който останалите членове на ръководството са искали да приемат.

За сливане например.

 

 

Джонката напусна Тасманско море и навлезе в Тихия океан. Зенаид се надвеси над фалшборда, опитвайки се да забележи пунктирната линия, която бележеше границата между тях, но не видя нищо. Прозина се. Часът бе четири следобед и следователно единайсет вечерта в Ню Йорк и Монреал. Беше прекарала десет часа на радиотелефона в разговори с безброй събеседници.

— Кафе?

До нея се бе приближила една от разкошните, изумяващи е вечно доброто си настроение ибанки, които безропотно понасяха студа и бурите.

— Не, благодаря — отказа Зенаид с възможно най-любезен тон.

Морската даяка грациозно кимна, усмихвайки се още по-широко. Мимиката беше недвусмислена. Нещо друго, освен кафе?

— Не, нищо. Благодаря. Моя сега спи — поясни Зенаид. — Много уморена.

Искаше и се да легне още тук, на палубата, и да затвори очи, напълно убедена, че ще заспи мигновено.

— Къде сме, Тони?

— На четирийсет и три хиляди шестстотин двайсет и четири нула цяло седемстотин и осем на юг-югоизток от Тонгатапу.

— Наистина ли съществува такова нещо, или си измисляш?

— Съществува. И, ако ти се гмурка, точно сега е моментът. Под кила имаме десет километра й половина.

Зенаид се съгласи, че шансовете да достигне дъното са по-скоро нищожни.

— Не бяхме ли в Нова Зеландия по някое време?

— Миналата седмица. Направихме съвсем кратък престой през нощта, колкото да купим домати.

Тони Биърдсли се намираше в положението на безработен капитан на джонка. Нахлупил фуражката на очите си, той по цял ден се излежаваше в хамака си само по гащета, възхваляващи достойнствата на ливърпулския футболен отбор „Редс“. Като се изключеха ибаните, Тони единствен от целия екипаж не спазваше златното правило на трите осмици (осем часа работа, осем часа сън, осем часа почивка).

Единствен, освен Гантри и Зенаид, които също нямаха точно определено работно време. Отначало Гантри и Зенаид като че ли си бяха обявили състезание кой ще остане по-дълго на работния си пост. Победи Гантри. По точки, не с нокаут. Гантри бе способен да издържи трийсет и четири часа без почивка. Издигането на Зенаид до поста заместник-командир на операцията „Йелоухед“ бе станало неусетно. Доказала бе, че мисли по-бързо от останалите (с изключение на Гантри) и същевременно „по-широко“, опирайки се на практическия си опит във финансите и в банковото дело, с какъвто никой от младия екип на „Лакомник“ не можеше да се похвали. За да опише промяната, станала с нея през последните четири-пет седмици, Зенаид прибягваше до спортна метафора. Дълго време се смяташе, че да се пробягат хиляда метра за по-малко от четири минути, не е по човешките възможности. Докато не се появи Банистър и не го направи, след което примера му бяха последвали мнозина други. Зенаид би собствения си рекорд, фигуративно казано, тя се чувстваше едва ли не способна да пробяга хилядарката за три минути и петдесет секунди. Почти толкова бързо, колкото и Гантри.

Почти.

Това ципоного е направо невероятно!

— До скоро виждане, Тони.

— Лека нощ, Зенаид.

Тя слезе долу. Беше пред вратата на каютата на Гантри, сега вече и нейна, когато…

— Търсят те, Зенаид. От номера, с който искаше да те свържа — уведоми я Лоли, секретарката.

— Дядо?

— Радвам се да те чуя — разнесе се гласът на дядо Ганьон.

— Аз също? Къде си?

Дядо бе напуснал Мисиками, дома си, езерото си, любимата си гора. Намираше се у Людовик — с една дума, у Робитайови, в Квебек, в бетонен апартамент, където не се усещаше мирис на дърво, където вероятно се отегчаваше до смърт, където несъмнено се задушаваше. Бе заминал както по настояване на Гантри, който искаше да го предпази от Мравките, така и под натиска на Гили-Гили, който бяха започнали да опразват долината. Отсега нататък тя им принадлежеше. Но дядо не се оплакваше; не беше в характера му. Увери я, че е добре.

— А ти как си, малката?

— Много добре. Размотавам се по моретата, спокойно ми е. Изобщо не ми липсваш, за разлика от твоите палачинки.

— Малко диета няма да ти се отрази зле — изсумтя дядо. — Че то инак задникът ти щеше да стане троен покрай толкова палачинки.

Зенаид плачеше със затворени очи, защото беше капнала от умора, защото най-сетне бе успяла да се свърже с дядо (който навярно се топеше в черни мисли!), защото самата тя бе на ръба на отчаянието, защото обожаваше дядо и защото, както вървяха нещата, той щеше да умре далеч от дома си, а тя бе готова да й отрежат и двете ръце, само и само да му спести това!

— Задникът ми е точно толкова закръглен, колкото трябва, не се безпокой. Между другото, имам си ново гадже, което е повече от свястно за един проклет англичанин. С него синята лампичка светва без грешка, всеки път.

— Не би ми било особено неприятно, ако стана прадядо.

— Имаш шансове.

— Чудесно. Време е да спираме, малката. Разговорът на такива разстояния сигурно струва милиони.

Тя се поколеба, но накрая се реши. Толкова по-зле, ако Мравките подслушваха линията!

— Дядо, ще смачкаме фасона на Гили-Гили; вече е въпрос на месеци.

— Много добре. Ужасно съм доволен, че си побъбрихме. Дочуване, малката.

Връзката прекъсна. Неспособна да задържи очите си отворени, Зенаид пипнешком се опита да постави слушалката на мястото й. Нечия голяма ръка обгърна нейната и й помогна да се справи със задачата.

— Ти наистина си бил негодник, Гантри, щом така ме шпионираш — промърмори тя.

— Просто исках да взема един душ.

— На всичко отгоре си и лъжец.

— Така е — съгласи се Гантри.

Колкото и да й се спеше, Зенаид се досети защо Гантри бе дошъл в каютата точно в този момент. Знаеше, че тя ще говори с дядо си и че това ще я разстрои и искаше да бъде до нея, за да я утеши.

— Не се нуждая от утеха, Гантри.

— Всеизвестна истина е, че никой никога не се нуждае от утеха. Не го излъга чак толкова много. Ще смачкаме фасона на вашите Гили-Гили. Може би няма да е в близките няколко дни, може би ще ни отнеме малко повече време, но в крайна сметка ще го направим.

 

— И искаш да се обзаложим?

— Именно.

Момент, Ганьон, сепна се ненадейно тя в просъница. Гантри не знае френски, а ти, естествено, разговаряше с дядо на френски. Как е разбрал думите ти по адрес на Гили-Гили?…

— Разбирам много добре френски — каза Гантри, четейки отново мислите й, както нерядко се случваше. — Разбирам една дума на всеки седемнайсет и половина и успявам да схвана за какво става въпрос, колкото и проклет англичанин да съм.

Има и нещо по-лошо. Представи си, не е чул и онова, другото, дето го каза на дядо. Първо за новото гадже, което било повече от свястно. И преди всичко опашатата лъжа за детето или децата, които искаш да имаш от Гантри. Защото това беше лъжа. Да! Да! Лъжа беше! Никакви деца!

Или само едно, съвсем мъничко. С което ще си тръгнеш в деня, в който се разделиш с Гантри. Гръм и мълнии! Би ми било много неприятно, ако е чул и разбрал.

— Не беше лъжа — каза Гантри.

— За какво говориш?

— За Гили-Гили. За какво друго?

— Просто имам някои подозрения — промърмори Зенаид.

Обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Вече имаше доста точна представа за ефекта, който оказва върху Гантри гледката на бедрата и на задника й — слава Богу, незасегнат от палачинките. Е, или поне не чак толкова.

— Не беше лъжа — повтори Гантри и в гласа му, колкото и спокойно да се стараеше да звучи, се долови една вече добре позната на Зенаид нотка, която издаваше желанието му.

Какво пък, ужасно й се спеше, вярно, но три-четири минути повече или по-малко бяха без значение. Още повече, че бе адски приятно да те галят, когато си така замаяна.

— Не си излъгала дядо си. Лодегър ще обяви своята ПОП и тогава ще му надробим страхотна попара.

— Как ли пък не! Твоят Лодегър изобщо не шавна. Моята хартийка сигурно го е накарала да застане нащрек. Досега не е купил нито една акция на „Йелоухед“. Очевидно тя не представлява никакъв интерес за него. Просто си изстреляхме патроните нахалост и вината най-вероятно е моя. Не трябваше да ти се бъркам в тактиката. На всичко отгоре Лодегър дори не е шестметровата Мравка, ако такава въобще съществува.

— Той е.

— Говориш наизуст.

— Всеки момент ще получа доказателство за това. И той ще се хвърли да купува като луд акции на „Йелоу хед“. Най-много до петнайсетина часа.

— Глупости.

Но тя обърна глава и при движението устните й срещнаха устните на Гантри.

— Да не би да си направил нещо по-специално, Гантри?

— Нищо особено. Просто обявих ПОП от мое име срещу „Обауита“.

Обясни й какво по-точно имал предвид. Общо взето, бил склонен да вярва, че инициативата му ще предизвика суматоха в мравуняка. Мравуняк, който всички стари лели ентомолози внимателно наблюдавали с дебелите си лупи.

Старите лели успели да съставят изключително подробен списък на всички адвокати и други специалисти, работещи за Лодегър, както и на повечето подставени лица, използувани от него. Щяло да бъде интересно да видят кой ще реагира на ПОП срещу „Обауита“. Имената на войниците на предната линия в предстоящата битка щели да им позволят да разкрият тайната самоличност на главнокомандуващия.

— Аз съм дяволско изчадие, Ганьон.

— Спи ми се. Върви да работиш, мързел такъв!

— Кой ти пречи да спиш?

— Дяволско изчадие бил… Разправяй ги на друг!

— Светна ли?

— Кое?

— Синята лампичка.

— Нещастник!

 

 

— Започна преди шест дни — каза Робърт Сасия. — Извънредно предпазливо. Едно едва забележимо движение.

— Има ли вероятност да е започнало преди това?

— Да. Сега проверяваме.

Но Сасия смяташе, че първите покупки на акции на „Обауита“ датират най-много от седем-осем дни. Общо девет работни дни. Освен ако операцията не е засегнала първо най-дребните акционери, ненамерили просто за необходимо да разгласяват това. Нищо чудно. Атаката срещу „Обауита“ била най-дискретната, която бил виждал. Можело дори и днес да не забележат нищо, ако екипът му от четири седмици насам не бил подложил на специално наблюдение и „Йелоухед“, и „Обауита“.

— На колко са според вас? — попита Лодегър.

На процент и половина или малко по-малко.

— От тази сутрин обаче се забелязва значително ускорение. Довечера ще бъдат на два процента.

И ако тенденцията се запазеше, във вторник или сряда щяха да бъдат на пет процента. Достигнеше ли веднъж фаталните пет процента, тайнственият купувач ще бъде принуден да разкрие самоличността си по силата на формуляр 13-г, който всеки автор на ПОП, било тя враждебна или не, е длъжен да попълни и да адресира до Комисията по ценните книжа и борсите (КЦКБ). Инвеститорът трябва да посочи името си, имената на евентуалните си партньори, финансирането, което смята да използува, броя на вече закупените акции, курса, по който са осъществени покупките, и накрая намеренията си относно всеки от елементите на конгломерата, върху който държи да установи контрол, тоест какъв вид преструктуриране се готви да извърши.

— Кой купува, Боб?

— Петдесетина души. Но мисля, че знаем кой води атаката.

Марти Кан, един от двамата виртуози на ПОП. Другият беше Джак Фейн. Когато Фейн тръгнеше в нападение, почти неизбежно насреща му заставаше Кан, призован да организира отбраната. И обратно. Трябваше да платиш един милион долара на някой от двамата само за да му кажеш „добър ден“ и да се поинтересуваш как намира времето. Да се лишиш от единия от двамата, бе все едно да си наумиш да сформираш идеалния баскетболен отбор, пренебрегвайки Карим Абдул Джабер, Лари Бърд или Маджик Джонсън.

— Бил, вече се свързах с Джак — каза Сасия. — Той нареди да ми предадат… Всъщност наредил е да предадат на Крюгер, че ще отсъства от Ню Йорк за три-четири седмици.

Бил, това може би означава, че някой го е помолил да не се намесва.

Макс Крюгер беше официалният юрисконсулт на „Обауита“. Или по-точно началник на правния отдел на дружеството, ръководено официално от Кампанела, чиито не по-малко официални съдружници бяха Харкин и Фийлдинг.

— Бил?

Лодегър се беше вглъбил в себе си.

— Дайте ми два часа, Боб. Трябва да помисля. Ти също, Бърт.

Съсман и Сасия излязоха. На бюрото на Лодегър звъняха едновременно два телефона, но той не им обърна внимание. Марти Кан. Марти Кан, при когото канадката беше работила навремето.

Знаеш, че е Гантри. Той е!

Звънеше вече трети телефон. Също напразно.

Лакомника беше. Интуицията му буквално виеше името на Гантри. По дяволите! На каква игричка играеше това копеле?

Трудно бе да се каже. Още повече, че началото на офанзивата срещу „Обауита“ се характеризираше с особена дискретност, което далеч не бе в парадния стил на Лакомника, проявявал досега предпочитания по-скоро към светкавичните войни. Лодегър внимателно беше проучил обичайната тактика на Гантри в рамките на десет-петнайсет операции. Брутални рейдове, осъществени с бързина, която объркваше противника.

Но не и този път.

Може пък и да не беше той.

В противен случай трябваше да се предполага, че Гантри е възприел стратегията на клещите — „Йелоухед“ отляво, „Обауита“ отдясно.

Той няма необходимите средства за това. Дори и с шибаните си „боклучави“ облигации. Но ако все пак си въобразява, че разполага с подобни възможности, ще си получи заслуженото. Мога да го размажа.

Или всичко това е просто клопка. Започнал е атака срещу „Обауита“ с единствената цел да ме накара на свой ред да атакувам „Йелоухед“. Отначало се опита да ме подмами с онази хартийка, но установявайки, че не реагирам, предприема друг ход.

Да.

Само че по този начин ми предоставя чудесна възможност да го унищожа. От финансова гледна точка той не е в състояние да се сражава на два фронта.

Докато аз мога. Способен съм да водя едновременно цяла дузина битки като тази. Че и повече. Бих могъл да вкарам в бой сто милиарда долара. Дори до сто и петдесет.

Никой в света не разполага с подобно поле на действие.

Може би е взел предвид тази подробност.

Е, и какво от това? Да не мислиш, че Гантри подозира, че именно ти си върховният главнокомандващ на Мравките-финансисти? Недей да изкарваш този тип чудовище все пак. Просто си обсебен от омразата, която изпитваш към него.

Не знам какво да правя. По дяволите!

Изведнъж в съзнанието му изплува името на Макартър, последвано на мига от изблик на яд срещу самия себе си. И дума да не става, че ще викам на помощ този мръсник! Предпочитам по-скоро да пукна!

Спокойно, Карлос. Засега остави гнева настрана. Обмисли спокойно нещата. Първо: нямаш никакво основание да смяташ, че Гантри те е идентифицирал, абсолютно никакво. Между теб и „Обауита“ не съществува никаква официална връзка. Дори КЦКБ и ФБР, взети заедно, биха били неспособни да открият такава и след сто години разследване. Откъде, по дяволите, ти хрумна идеята, че атаката на Гантри е насочена лично срещу теб? Аферата в Сан Диего? Единственият, който знаеше за нея, беше Нат Лиденски и той е мъртъв. Второ: дори и да приемем, че по някакво чудо Гантри все пак е успял да те засече зад всичките ти защитни екрани (но ти току-що се убеди, че това е невъзможно), той никога не би се добрал до доказателство. Даже Съсман или Сасия, които знаят толкова много, не биха могли да докажат абсолютно нищо. Трето: ако приемем и това, че Гантри стои едновременно зад удара с „Йелоухед“ и зад този с „Обауита“… Какво пък, нека си стои. Няма никакви шансове да те бие. Никакви! Колкото пъти и да го премисляш и от която и страна да разглеждаш проблема, фактът си е факт…

Сигурен ли си, че не се поддаваш на така наречената си импулсивност, заради която Макартър те укоряваше навремето?

Напълно!

Хубаво си помисли.

Даде си още един час и за да се разведри, най-подробно се запозна и одобри по същество инвестиционните проекти, представени му от Рей Перети, Леман Строд, Боб Сасия и Арни Толивър. Формално и по-скоро отегчително занимание, което обаче, не изискваше повече внимание, отколкото един най-елементарен пасианс. Така че през цялото време част от съзнанието му продължаваше да бъде съсредоточено върху проблема с Гантри.

Гантри, който допусна грешката да подцени огневата мощ на противника си. Не че беше глупак, чисто и просто не можеше да допусне, че атакува такава монументална Организация. Тази мисъл поуспокои Лодегър. Дори Службата за борба с наркотрафика, дори ФБР, дори самото ЦРУ и Министерството на икономиката нямаха представа за размерите на организацията, за мащабите на производството и продажбата на кокаин, а още по-малко за колосалните суми, които се разиграваха.

— Госпожо Макартър? Може би си спомняте за мен. Казвам се Бил Лодегър и преди две години вечеряхме заедно в „На баския бряг“. Спомняте ли си? Искрено съм поласкан.

Опитвам се да се свържа с Мак…

Негодникът Макартър беше заминал, ако се вярваше на думите на жена му. Нямаше го обаче на нито една от двете яхти-кантори. Нито „там“. Нито в Ню Йорк, нито в Мексико.

Къде бе изчезнал? За миг му Мина през ум мисълта да потърси съдействието на службите на Милан.

Чудесно! И така „онези там“ ще научат, че при първата трудност хукваш да искаш помощ от татко Макартър!

Защото не трябваше да забравя и „онези там.“ Досега никога нито една от компаниите, контролирани изцяло или частично от Мравките, не беше нападана. И той да се откаже от битката? „Те“ не биха му го простили.

— Боб? Елате в кабинета ми.

Повика също Сасия и Строд.

Започвам.

— Леман, искам още по-подробно досие върху „Йелоухед и Стар“. Възложете съставянето му на осем души от вашия екип. Никакъв лимит. Боб, отсега нататък основната ви грижа е „Обауита“. Подсилете Крюгер с екипа Спаг-Десанти и с фирмата на Даунс.

— Мога пак да се опитам да привлека Джак фейн.

— Тук също разполагате с неограничени средства.

Бърт Съсман си подсвиркваше „Хелоу, Доли“. Дори не помръдна, когато другите двама се насочиха към вратата.

Нещо повече, изпъна крака и внимателно ги вдигна на бюрото на Лодегър.

— Нарочно ли ме дразниш, Бърт?

— Просто е по-силно от мен. Кой ще се заеме с ПОП срещу „Йелоухед“?

— Аз — отсече Лодегър.

— Означава ли това, че мога да изляза в отпуск?

Лодегър се усмихна.

— Бърт, главната причина да те търпя, макар да ми прилошава само при вида ти, е, че имаш най-изчанчения мозък, който съм срещал. Искам да се поставиш на мястото на човек, решил на всяка цена да ме унищожи, като ме въвлече в ПОП срещу „Йелоухед“, докато самият той атакува „Обауита“ чрез друга ПОП.

— Адски забавно — отбеляза Съсман.

— Ще ти бъде ли трудно да влезеш в ролята на някой, който иска да ми вземе главата?

— Ще трябва да се изнасиля — въздъхна Съсман.

— Най-мръсните номера, които можеш да измислиш. Най-щурите.

— Знаеш ли кой е клиентът на Марти Кан?

— Ще го разберем във вторник или сряда. От 13-г.

— Но явно имаш нещо наум.

Лодегър беше вече на телефона и привикваше един по един хората, които трябваше да дадат старта на публичната оферта за покупка срещу „Йелоухед“. Това, разбира се, ще стане чрез обичайната щафета от подставени лица и под прикритието на всички възможни паравани. (Никакъв писмен документ, нищо никога няма да позволи установяването на връзка между него и въпросната ПОП. Страхът от Мравките-войници е по-сигурна гаранция от всеки договор.) Но голямата хайка за акции, тъй или инак, ще започне. И няма да им е необходимо много време (механизмът бе разработен до съвършенство — Лодегър полагаше особено големи грижи в това отношение), за да достигнат петте процента и да започнат процедурата, изисквана от 13-г.

Лодегър още не бе решил кои ще бъдат хората, които официално и напълно правдоподобно ще поемат ролята на инициатори на публичната оферта за покупка. Можеше да избира измежду стотина подставени лица.

Гледаше втренчено Бърт Съсман, продължавайки да разговаря по телефона. Все още не искаше да споменава името на Гантри. Не откъсваше очи от Бърт. С удоволствие го подлагаше на изпитание. Съсман почти винаги преливаше от най-екстравагантни идеи.

Точно такива, каквито можеше да роди богатото въображение на Лакомника.

И ако някъде имаше клопка, която той, Лодегър, не бе открил, Бърт бе напълно способен да я измисли.

Накратко — наистина забавна идея! — възлагаше тази мисия на Съсман по абсолютно същите причини, които обикновено го караха да се отнася с недоверие към него.

В Ню Йорк беше почти единайсет и половина сутринта.

И следователно пет и половина следобед в Женева, където Макартър се намираше вече от три дни. Хората от Будапеща се бяха съгласили да пристигнат за провеждането на тайно заседание.

По същия начин Макартър бе действал в Лондон и Париж.

Общият план постепенно придобиваше конкретни очертания и другаде, не само в главата му. Нищо още не е направено, разбира се. Несъмнено ще е принуден още седмици наред, ако не дори и месеци да води упорити тайни преговори. Какво пък, отдавна го знаеше. Една толкова сложна й същевременно толкова нова система не може да се създаде само с няколко съвещания.

Макартър току-що се бе прибрал в хотела. Телефонира на Лети на острова. Стори му се спокойна и напълно естествена. „Да, момичетата са добре; целуват те. Къде си? В Женева? Не прекалявай с яденето; там здравата си похапват. Да, добре. До утре. Целувам те… А, щях да забравя! Обади се някой си Бил Лодегър, искаше да говори с теб. Казах му, че си заминал и че не знам как да се свържа с теб. Но му обещах да ти предам, че те е търсил. Ето, предадох ти. Дочуване, скъпи, целувам те.“ След това се обади в кантората си в Ню Йорк. На Уолстрийт беше спокойно. Говореше се обаче за леко раздвижване, свързано с американо-канадското дружество „Обауита Дженерал Уд“.

Сливане, в резултат на което се ражда ново дружество, отслабено чрез отстраняването на неговата основна ръководна фигура. И сега, без съмнение, ПОП срещу „Обауита“. Учудващо. За момента, дори и аз не мога да проумея какво цели с това този щурак Лакомника. Разбирам объркването на Лодегър.

Който, между другото, се е обадил, за да ме повика на помощ. Сигурно е бесен. Манди пак ще опере пешкира. Но е вярно, че е истерична.

Да се обади ли на Лодегър, или не?

Не. Нека поври малко в собствения си сос. Едно е сигурно: той ще атакува „Йелоухед“. Петдесет към едно, както би казал Гантри.

Пет часа по-късно, след чудесна вечеря в италианския ресторант „Общинската странноприемница на Онекс“, разположен на няколко километра от града, Макартър отново се свърза с официалните си сътрудници. Движение срещу „Йелоухед“. Както и очакваше. Лодегър беше тръгнал на бой.

След като несъмнено се бе посъветвал с най-способния (в тази област) от собствените си сътрудници. Тоест с Бърт Съсман. Не беше изключено Лодегър да му е възложил дори да води атаката. Не. Най-вероятно щеше да я води лично.

Реванш заради Сан Диего, в известен смисъл.

Все още не разбирам как Гантри смята да победи. Очевидно е подценил възможностите на Лодегър.

Рядко ми се случва да не разбирам.

Приятелите от Женева, с които бе прекарал вечерта, си отидоха. Прибра се в „Ричмънд“, поседя двайсетина минути в бара, където изпи два коняка, обсъждайки с Евънс, главния барман, международното положение и най-добрите реколти уиски.

После се качи в стаята си. Вдругиден летеше за Бахрейн. Очакваше го една безалкохолна, или почти безалкохолна седмица в родината на Пророка. По-скоро неприятна перспектива.

Припомни си съвета — всъщност заповедта, — която даде миналата седмица на Бърт Съсман: да не се противопоставя на Лодегър, ако той реши да обяви ПОП срещу „Йелоухед“. Дори при нужда предпазливо да го окуражава.