Пол-Лу Сюлицер
Картел (17)

4

Младият Джонатан Гантри току-що е навършил шестнайсет години, когато потегля за Южния Пасифик. Висок е вече метър и осемдесет, ще порасне с още пет сантиметра и му вярват, когато твърди, че е осемнайсетгодишен. Товарният кораб, с който заминава, плава под хонконгски флаг.

Става дума за „скитник“: кораб без редовен маршрут, курсиращ от пристанище до пристанище по поръчка. Това, че е успял да измине хиляди мили през океана и да стигне до Сан Франциско, е само по себе си чудо. Построено през 30-те години, въпросното корито се разпада все повече с всяка следваща вълна. Екипажът се състои предимно от малайци; капитанът е американец. Обратният преход до базовото пристанище е направо епичен — дванайсет пъти едва не отиват на дъното. Но все пак успяват да се доберат до Хонконг. И дори отново вдигат котва, за Сингапур, през Южнокитайското море. Ала не стигат дотам. Тринайсетият път се оказва фатален. Бълбук-бълбук! Младият Джонатан Гантри се озовава заедно с шестима приятели малайци в спасителна лодка, която на свой ред се оказва продънена и в продължение на девет дни се носи, накъдето й скимне. Рибари прибират корабокрушенците, вече доста поуплашени, и ги откарват в Бинтулу.

Рибарите са морски даяки; Бинтулу се намира в Саравак. Младият Джонатан Гантри, който започва да борави доста добре с малайския, намира мястото за приятно. Но за забавяне и дума не може да става. Училищната ваканция е към края си. Тогава си наумява сам да стане капитан и да си купи собствен кораб, с който да кръстосва южните морета. Решението е взето. Събира направените с тази цел спестявания от предишната година, които е увеличил трикратно и дори четирикратно благодарение на спечелените по пътя облози с китайци; заминава за Бруней, който все още не е независима държава, и взема първия самолет за Съединените щати.

Навикът е изработен. Потегля на път всяка година и неизменно през ваканцията, но с три съществени промени: отказал се е от идеята да става капитан и сега иска да следва морска биология; вече пътува със самолет, тъй като спестяванията му стават все по-сериозни, и разнообразява маршрутите. Запознава се последователно с Тайланд, Малайзия, Шри Ланка, Южна Индия, после — изоставяйки западното направление — със Суматра, Ява и целия архипелаг, чак до Арафурско море, след което идва ред на Нова Гвинея, Австралия и Нова Зеландия. Обикаля и пръснатите сред безбрежните сини простори райски кътчета на Меланезия, Микронезия, Линейните острови, Туамоту, Маркизките острови. Не всичките, но почти. Понякога се застоява тук или там. Университетската ваканция в края на годината бива на свой ред посветена на тези експедиции, които му отнемат повече от четири месеца годишно. Но никога не пропуска да прекара известно време в Саравак, при своите приятели ибаните.

Джонатан е на двайсет и една години, когато построява първата си джонка; на двайсет и четири, когато поема командата на втората, и на двайсет и седем, когато пуска на вода „Лакомник III“. В действителност джонките са четири, но едната от тях почти не се брои, тъй като я загубва на бас само четири дни след завършването й.

За тези четиринайсет години той спечелва (освен няколкото дипломи) четвърт милиард долара. Благодарение преди всичко на своите „боклучави акции“.

Както — не ще и дума! — и на петнайсетте частни урока, дадени му от Джеймс Доре Макартър.

 

 

— И вече си без пукната пара — подхвърли Зенаид.

— Почти.

Пак добре, ако му оставал един милион долара. Всъщност загубил само някакви си двеста четирийсет и девет милиона. Уточнявайки това, Гантри изглеждаше съвършено спокоен.

Зенаид едва не му зададе на шега въпроса, който логично би могла да зададе на самата себе си: какво правеше с един напълно разорен тип? И то в Борнео, като капак? Но се въздържа. Шегата беше твърде плоска, а и тя имаше всички основания да си мълчи. Ако не беше отишла при него на Пхукет, в Тайланд, Гантри нямаше да изпадне в това катастрофално положение, Запъртъка Макнълти нямаше да е мъртъв и джонката нямаше да е на дъното на океана. Сега Мравките-войници щяха да подновят хайката. Вярно, ще им бъде доста трудно да ги намерят тук, в царството на ибаните, където с дни напред се знае за приближаването на всеки чужденец, особено ако е надарен с голям бял нос, и откъдето винаги (при условие, че разполагат с необходимите връзки) могат да се оттеглят в джунглите във вътрешността на Борнео. А там Мравките-войници със сигурност няма да посмеят да ги последват. Говореше се, че последните нежелани гости, посетили тези места през 1942-ра, били японски туристи, облечени в униформата на Петдесет и шеста дивизия, с чиито глави ибаните със завиден ентусиазъм издигнали няколко пирамидални исторически паметници. Така че тук бяха на сигурно място. С този нюанс, че един ден все щеше да им се наложи да си тръгнат. Нямам никакво намерение да прекарам живота си в тази дупка, естествено. Само че в момента, в който си подадем носа навън, ще започнем да се препъваме в Мравки. Защото те ще чакат и сто години, ако трябва.

Пилотът на малкия самолет, собственост на Черешов цвят и Алфи Ийтън, беше загубил облога си с Гантри и му бе изплатил полагащите се десет австралийски долара. Не бе успял да прелети без междинно кацане разстоянието от Гуадалканал до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Над Соломоново море, което гъмжеше от гигантски бели акули, очакващи падането им с подчертан апетит, двигателят на самолета изведнъж се разкиха. С мъка кацнаха на един от островите Ентрекасто, поломявайки малко вършинак, след което чакаха три дни, докато намерят с какво да напълнят резервоара. Бордовата радиостанция все още работеше и те с интерес проследиха разговорите на Мравките, които се уведомяваха взаимно, че самолетът-беглец е засечен и че първият пристигнал на мястото на принудителното му приземяване трябва незабавно да избие робинзоновците.

Успяха да излетят в момента, в който „Сивата сянка“ се намираше на не повече от две хиляди метра от острова. Гантри изплати двайсет австралийски долара на пилота, с когото този път се бе обзаложил, че ще се врежат в кокосовите палми. Останалата част от пътуването мина без усложнения. Подминаха Кеърнс след полученото предупреждение, че районът се намира под наблюдението на Мравките.

Кацнаха в Нормантън, на брега на Карпентарийския залив, където Гантри загуби третия си и последен облог с пилота от Гуадалканал и му изплати дълга си от двайсет долара — все така австралийски, — което всъщност си бе замаскиран бакшиш. Сетне заминаха за Дарвин, на Тиморско море, оттам за остров Тимор, после за Унжунгпанданг (Макасар) на остров Сулавези, след това за Банджармасин в Калимантан, на индонезийската част на Борнео.

И накрая за Капит.

Бяха пристигнали.

 

 

Зенаид намери къщата приятна, гостоприемна, удобна и с чудесно местоположение — малко нависоко, с очарователен изглед към белите сгради на Капит, столица и икономически център на ибаните от вътрешността, както и към джунглата и пресичащата града река Ражанг. Къщата беше осмоъгълна и построена изцяло от дърво. Разположена бе около голям централен пилон, който служеше за носещ елемент на двестате квадратни метра под, ширнали се на три метра над земята. Към пилона бяха прикрепени въжета, с помощта на които, в зависимост от посоката на вятъра и дъжда, можеха да се вдигат или свалят големите вертикални капаци. Беше много красиво, дори великолепно.

— Като се изключи ей това. Което представлява какво всъщност?

— Моят домашен персонал — отвърна Гантри.

— Шест жени?

— Къщата изисква голяма поддръжка. Освен това има и още две, който са в отпуск. Утвърдих сменното начало.

— Домашни прислужници? Как ли пък не! Така се фръцкат, че чак скърцат.

— Не се фръцкат. Това е просто начинът им да вървят.

— И ги оправяш посменно, предполагам?

— Колкото до скърцането, къщата е от дърво. Аз ли? Не.

— Шест любовници едновременно! Гръм и мълнии! Да де, знам, работят на смени. Необходимо ли е все пак да се завират с нас под душа и да те търкат навсякъде?

— Ревнуваш, Ганьон.

— Не ме карай да се смея. И й кажи на тая да си махне ръцете оттам. Мога чудесно да се изтъркам и сама. Освен това не ревнувам.

Отидоха да доуредят сметките си в стаята — в банята беше същинска манифестация.

Не е особено удобно допускаш ръце на гаджето си, докато тези фръцли (най-възрастната сигурно е на не повече от осемнайсет години; бих могла да им бъда едва ли не майка) постоянно щъкат навън-навътре. Или пък чисто и просто наблюдават спектакъла, тъпо захилени. Интимно е колкото на олимпийския стадион в Монреал. Но Гантри е унил, налегнали са го черни мисли и на теб ужасно ти се иска да го утешиш с всички средства, които ти се намират под ръка. Толкова по-зле за зрителките. А и в името на какво би настоявала да бъдат изхвърлени навън, моля? И без това нямаш намерение да живееш до края на дните си с това проклето ципоного. Било защото ще бъдеш мъртва доста преди това, изкльопана без остатък от Мравките, било защото след като цялата тази история се уреди (което става все по-съмнително), ще се прибереш в колибата си в Канада. И дума не може да става да ми се правиш на благоверна половинка на Великия Гантри, който с течение на годините ще те смаже с интелекта си и ще започне да завършва собствените ти фрази, преди да си ги започнала. Та той още отсега ти играе по нервите. Единствено по тази причина, разбира се, тъй като, що се отнася до останалото… Представи си тогава какво те чака само след пет години! Не се справих зле със защитата на Роарк. Дори по-скоро добре, макар че господин Гантри едва-едва благоволи да го признае. Сбърках, когато отидох да работя за братята Кесъл; от професионална гледна точка това си беше чиста проба погребение. Мога да направя кариера като всеки мъж. И аз ще стана рейдър, та ако ще и само за да им покажа на какво съм способна. Но рейдър джентълмен, а не хищник, който унищожава всичко по пътя си. Има два вида финанси и човек може да бъде финансист, без да е задължително мошеник и пират, каквото и да си мислят хората.

— Зенаид?

Любиха се, после отново взеха душ — този път сами, след като Гантри през смях даде съответните разпореждания.

Вечеряха, при това разкошно — в съседната „дълга къща“ явно разбираха от кухня. В действителност това, че се намираха вдън Борнео, не бе довело до някаква съществена промяна във всекидневието им. Както на джонката, така и тук Гантри разполагаше с компютри; не много, но също толкова съвършени. Съдържанието на скъпоценните дискети, донесени от Гуадалканал, отново зае мястото си в компютърната памет. Възстановена бе и връзката със старите лели и те незабавно започнаха да ги засипват с информация, заложена в други кодирани дискети, които само те и Гантри бяха в състояние да дешифрират. Ако Гантри умре — да чукам на дърво! — няма да има вече кой да анализира съдържанието на дискетите; нито аз, нито Пат Хенеси, нито който и да било друг. Пратките на старите лели са защитени до такава степен, че би трябвало да минат години, докато някой гений от категорията на Лакомника съумее отново да ги превърне в оръжие срещу Мравките. Но тогава би било прекалено късно за всички.

— Зенаид.

Тя отвори очи и установи, че е вече ден. Гантри явно не беше спал — лицето му бе хлътнало от умора. През нощта го бе оставила да се сражава с компютрите, напълно неспособна да схване смисъла на манипулациите му.

— Би трябвало да дремнеш малко — промърмори тя.

— Мисля по въпроса. Пат пристига утре следобед. При това не сам: придружават го Ли, Пийт, Бабу и (Гантри се усмихна) твоят приятел Лавиолет. Уотърс успял да го натовари на един по-дискретен самолет.

Ли, американо-китайка от Сан Франциско, беше главният специалист по информатика на джонката. Пийт Карстов изпълняваше длъжността на експерт по досиетата, съставени от старите лели, и в качеството си на такъв беше пряк заместник на Гантри в ръководството на стратегическите операции. През последните няколко седмици Хъри, индиецът, известен още под прякора Бабу, беше проявил неподозиран и неоспорим талант, както и завиден макиавелизъм, въпреки че поначало се занимаваше с екологическите проблеми. Той представляваше идеално доказателство на влудяващата теория на Гантри, според която, за да блеснеш във финансите, най-добре би било да нямаш никакво понятие от тях.

— Радвам се, че ще видя отново оня кретен Лавиолет — подвикна Зенаид, вече под душа.

— Събудих те, защото искам да ме смениш. Не пипай абсолютно нищо. Записите се правят автоматично. Освен ако на долния десен монитор не се появи паролата. Всъщност, която и да е от четирите пароли: „Уили Уондър, Мозамбик, Полигонацея и Хасдрубал“. Ще ги запомниш ли?

— Върви по дяволите! Какво е това „полигонацея“?

— Равен. Събуди ме веднага, щом се появи някоя от тях.

Не, събуди ме след два часа, при всяко положение.

След три секунди вече спеше. Тя мина в намиращия се в съседство кабинет, който заедно със спалнята беше единственото затворено пространство в осмоъгълната къща.

Фръцлите й донесоха закуската — кафе и плодове. Остави плодовете. Впери поглед в екрана. Принтерите тракаха почти без прекъсване, редейки тайнствени поредици от цифри, комбинирани в групи по шест. Зенаид нямаше и най-малка представа за значението им. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да вкарва в един от компютрите данните, изпращани от старите лели. А компютърът от своя страна изплюваше дискета след дискета.

Според Гантри това беше единственият им шанс ако не да елиминират Мравките, то поне да парират кръвожадните им инстинкти.

Зенаид съумя да прозре част от стратегията на Гантри.

Само част. Не бе присъствала на разговора му с Макартър на островчето в архипелага Каикос и й липсваха някои елементи.

Но това, което прозря, бе предостатъчно, за да усети как по гърба й пробягват ледени тръпки.

— „Мозамбик“.

— Идвам.

Той скочи от леглото, плисна няколко шепи вода на лицето си и погледна часовника си.

— Бях те помолил да ме събудиш след два часа, Ганьон.

— Беше направо гроги.

Оставила го бе да спи почти четири часа. Той отиде в кабинета, седна пред една от клавиатурите и се зае да пише Бог знае какво, в отговор на което един принтер започна да печата дявол знае какво. В продължение на два часа Гантри и анонимният му кореспондент се замеряха с цифри и Зенаид, която се опитваше да разчете нещо над рамото му, за пореден път се почувства пълен идиот.

Край на съобщението.

— Адски ми харесва чувството за хумор на този тип — каза Зенаид. — А да не говорим за стила му.

— Завършила е филология. Докторат по руска литература.

— Значи става дума за жена? Седмата любовница?

— Четиристотин петдесет и шестата.

Той отпи глътка кафе и се усмихна.

— Мога да ти обясня кода, който използваме с нея. Или с останалите стари лели.

— Но няма да разбера, така ли?

— Ще разбереш, естествено. Не се прави на интересна.

Не бе поръчал нищо, но фръцлите му донесоха яйца и риба, залята с неидентифициран сос, по чиято едничка миризма човек лесно можеше да се досети, че съдържа нитроглицерин, подсилен с лют червен пипер.

— Ще ме напуснеш ли, Зенаид?

— Малко рано е да говорим на тази тема. Няма съмнение, че Мравките не могат да се доберат до нас, но все още ни обсаждат.

— Ще ме напуснеш.

— Да не говорим повече за това.

Той поклати глава, продължавайки да се храни.

— Това е моя реплика, Ганьон. Бъркаш текста. Напротив, по-добре е да поговорим сега.

— Защото Пат, Лавиолет и другите пристигат утре?

— Това би било напълно основателна причина. Двамата с теб никога не сме оставали прекалено дълго сами.

— Има ли и друга причина?

— Да — кимна той.

Бил почти готов да направи удара си на покер. Да започне атаката си срещу Лодегър. Старите лели свършили всичко необходимо. Почти приключили работата си. Всичко било въпрос на няколко десетки часове. Може би и на по-малко. Той, Гантри, бил на границата да започне офанзивата си срещу Мравките. След което нямало да им остане нищо друго, освен да чакат резултата. Да видят дали ще се получи нещо, или не.

Каза всичко това е обичайния си нехаен тон.

Няколко секунди тя остана вцепенена от изумление.

— Не знаех, че е толкова близко.

— Неминуемо би била по-подходящата дума — уточни Гантри. — Не отговори на въпроса ми.

— Да.

— „Да“, че не си отговорила на въпроса ми, или „да“ в отговор на въпроса ми?

— И двете.

Зенаид наблюдаваше дългите пръсти на Гантри, което не бе нищо повече от опит да избегне погледа му. Забеляза, че леко треперят, и гърлото й се сви. Знаеше, че ще бъде тежко, но не чак до такава степен. Той е несравнимо по-нежен и чувствителен, отколкото смяташе. Тези диваци изглеждат мъжествени, силни и интелигентни, но в действителност са крехки и уязвими.

Най-малко сега му е времето да се сополивиш, трътко глупава!

Но гласът на Гантри звучеше все така безгрижно.

— Не ти ли харесва тукашния ми дом?

— Чудесен е.

— Ще вдигна още един, някъде другаде. Без момичетата.

— Не.

— Във всички случаи ще построя и нова джонка. Е, стига да нямаш нищо против, разбира се.

Тя наведе глава и точно в този момент — слава Богу! — тъпият компютър бе осенен от вдъхновението да изпише на екрана още една от паролите.

— Виж, „Хасдрубал“.

— Видях.

Продължавайки да дъвче, той протегна ръка и натрака на клавиатурата поредната абракадабра. Получи в отговор идентични дивотии. Не помръдна, запазвайки все същото невъзмутимо изражение. Край на съобщението. То бе много по-кратко от първото, с „Мозамбик“.

 

 

— Ако се наложи — продължи Гантри, — готов съм да живея дори в колиба в Канада.

Зенаид премълча.

— Но все пак се омъжи за Лари Елиът.

— Никаква връзка.

— Навремето спечелих двеста и петдесет милиона долара. Мога пак да го направя.

— Виж, това вече е наистина глупаво като довод.

— Права си. Оттеглям го. Ти свърши фантастична работа за Роарк. Дори Марти Кан не може да се начуди.

— Той ли ти го каза?

— Ъхъ.

— Благодаря ти, че ми го съобщи.

— Проведохме чисто мъжки разговор. Останах с впечатлението, че не си спала с него.

— Не му се уреди въпросът, макар че на два-три пъти за малко да стане. Имала съм девет хиляди осемстотин осемдесет и седем любовници, но той не фигурира сред тях.

— Защото вече си била наумила да отвориш собствена кантора, която да конкурира неговата, и защото една интимна връзка с него доста би усложнила нещата.

Господи, пак се започваше! Никога не беше споделяла с Гантри плановете си, а ето че той четеше в нея като в отворена книга. И ти би понасяла това в продължение на петдесет години?

— Бих могъл да ти помогна да отвориш тази кантора — продължи той. — Бих могъл да бъда и първият ти клиент.

Стига да искаш.

— И би ме оправял между два договора и две врати.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Беше вулгарно и глупаво.

— Извинявай — промърмори тя. — Но мисля, че това би било най-лошото разрешение и за двама ни.

„Полигонацея“ на екрана.

Повече от десетминутен кодиран разговор.

Край.

— В общи линии — продължи Гантри, — не искаш да живееш с мен, защото ужасно ти се иска да живееш с мен и това би ти попречило да си живееш живота така, както ти се иска да го живееш. Ако бях втори Елиът, несъмнено бих имал някакви шансове.

— Не е необходимо да бъдеш язвителен.

— Не съм язвителен — възрази той, унищожавайки един банан с привидно непоклатимо спокойствие. — Направо съм бесен. Иде ми да хвана компютъра и да го строша в главата ти. Между другото, Лу Манти е мъртъв.

— Екзекутиран от Мравките?

— Със сигурност шейсет към едно. Вероятно защото се е срещал с теб.

— Не съм спала с него.

— Никога няма да разбере какво е пропуснал.

— Ти май ще се пръснеш от ревност, а, Гантри?

— Донякъде. О, нищо особено. Малко гъдел оттук, малко оттам. Колкото да хвърля на крокодилите петимата типове, с които си се любила преди мен, но нищо повече. Стига сме говорили за това.

На монитора се появи „Уили Уондър“. Зенаид стана, излезе от кабинета, от къщата, спусна се по стълбите и тръгна напосоки, да се поразтъпче.

„Стига сме говорили за това!“

И другото, за петимата типове! Точно толкова бяха. Гръм и мълнии! Ловната ми колекция е наистина жалка. Този негодник е накарал старите си лели да проведат разследване. Обзалагам се, че знае на колко години ми е покарал първият зъб и колко пъти Лавиолет се е опитвал да ме сгащи натясно.

Добре де, ами той, с шестте си тропически любовници?

Вървеше с широки, яростни крачки. Обърна се. Ранда и неговите ибани с главите си на потомствени главорези бяха тук, около нея, за да я охраняват.

 

 

Призовката пристигна на острова към единайсет сутринта. Шифрована, но категорична. Макартър замина незабавно. Пристигна в Насау двайсет минути преди излитането на един самолет за Ресифе.

През целия път изпитваше страх. Очевидното им нетърпение да го видят силно го безпокоеше. Познаваше твърде добре изблиците им на гняв, навика им най-брутално да се отмятат от думите си. От състояние на самодоволно блаженство „те“ можеха изведнъж да изпаднат в дива ярост. И тогава бяха способни да прережат гърлото на всекиго. Новините от „там“ не бяха добри. Пресата, радиото и телевизията се надпреварваха да съобщават за поголовни убийства и арести. Единствена комична нотка: споменаваше се за арестуването на „главния счетоводител“ на каменните богове. Пресвети Боже! Счетоводител, та било то и главен!

„Тамошната“ полиция явно смяташе, че става дума за бакалница! „Главният счетоводител на Съединените американски щати е бил арестуван в задната стаичка на правителствения дюкян.“ Звучеше почти обидно! Но „те“ действително бяха прехвърлили всяка граница, поддавайки се, както винаги, на хищническите си инстинкти.

„Те“ бяха способни на всичко. Включително да накълцат на кайма и самия Макартър, и то не с друга цел, а просто за да излеят нервите си върху „грингото“.

В Ресифе го чакаха двама мъже. Бразилци. Нито един от тях не говореше дори малко английски. Прелетяха с хеликоптер над очарователното колониално градче Олинда и над хотел „При кръстопътя“, където с Лети бяха прекарали няколко дни по времето, когато тя се съгласяваше да го придружава в пътуванията му. Следователно летяха на север. След малко обаче завиха на запад, по посока на залязващото слънце. Седналият до пилота Макартър чувстваше почти осезаемо вперения в него поглед на двамата наемни убийци. Сигурно би се смръзнал от ужас, ако ги срещнеше нейде в гората. Най-сетне се появиха светлини. Огнен кръст им посочи мястото за приземяване.

— Добре дошли в Бразилия — поздрави го Ел Сикарио. — Не ми е работа да ви давам съвети, но на ваше място не бих „им“ казал нищо, което би могло да ги раздразни още повече. И без това са в достатъчно лошо настроение.

Убиеца пушеше обичайната си пурета на няколко крачки от близката ферма, заобиколена от многобройна охрана, от която преспокойно би могъл да се сформира батальон.

— Успех, Мак.

 

 

Очакваха го само двама. Другите трима също бяха „в отпуск“, но в Перу и в Боливия, ако се вярваше на американската преса, която Макартър бе прегледал в самолета. Тези, които седяха срещу него, на теория се намираха в Панама, при един от подчинените си — твърде непопулярен във Вашингтон генерал, или пък точно обратното, тъй като непрекъснато го канеха да посети „големия бял брат“.

Заявиха на „Макату“, че прекалено много се е забавил да се отзове на повикването им. Че „те“ не обичали подобни работи. Наистина ли държал да си има неприятности?

Така че въпреки препоръките на Убиеца и на онази част от самия него, която го призоваваше да запази спокойствие, в първия момент Макартър едва се въздържа да не ги прати на майната им. По дяволите! Точно сега изобщо не им отиваше да се перчат, след всичките извършени магарии, заради които се криеха вдън пущинаците на Бразилия.

Но съумя да се овладее. Не зададе нито един въпрос. В известен смисъл дори се престори, че въобще не е наясно с положението. Но проблемите, с които „те“ се сблъскваха в момента, послужиха за фон на доклада му. И дори „те“ успяха да го осъзнаят.

Макартър се впусна в подробно изложение на своя Общ план. И прочете в дръпнатите очи на полуиндианците, че този път, че поне този път наистина го слушат. Дявол го взел! Та аз съм на път да спечеля! Запозна ги обстойно и без ни най-малко да бърза с резултатите от срещите си в различните страни, като внимаваше да не предизвика раздразнението им с тази основополагаща лекция.

Изчака въпросите им почти търпеливо, убеден, че най-сетне е успял да внесе просветление в кратуните им на прости селяци от Андите. И въпросите не закъсняха. И то точно тези, които трябваше и които свидетелстваха — хвала тебе, Господи! — че бяха разбрали.

Даде им достатъчно отговори, но запази някои сведения за себе си. Все едно, че им бе предоставил всички части на даден пъзел, освен онази, без която пъзелът беше безсмислен. Тази частица щеше да задържи и нямаше да се раздели с нея по никакъв повод. Основната цел на шахматната партия, която разиграваше тази нощ, бе засега да скрие съществуването на въпросната частица. Тя беше неговата застраховка живот.

Ако не и нещо много повече.

Ако не и начинът да „ги“ постави под свой контрол.

Не се прехласвай; все още не си стигнал дотам.

Но не бе и много далече. Обзе го неописуемо чувство на тържество. „Те“ мълчаха. Дори не се бяха сетили да му предложат нещо за пиене. А и само дето не го накараха прав да стои. Едва се въздържа да не „им“ подвикне, да не избълва насреща им цялата злостна неприязън, която се бе трупала в душата му години наред.

Още не, Мак. Успокой се, моля те! Можеш да почакаш още малко!

Мъжете, които от 1978-а до 1981-ва бяха произвели и продали в Щатите сто седемдесет и четири тона кокаин, поклащаха замислено глава, за пръв път забравили високомерието си. Единият попита:

— И това ще разреши всичко, todas las cosas^[1], Макату?

— Todas. Ако е рекъл Господ.

През цялото време „Макату“ беше говорил на испански, за да увеличи шансовете си. Бе плувнал в пот. Излезе. Отвън неколцина типове в кожени дрехи, напомнящи някогашните свободни планински ловци, играеха на зарове направо на земята. Донесоха на Макартър чашата алкохол, която бе поискал. Той я изпи бавно, след което поиска втора. Седна на един люлеещ се стол и се загледа в играчите на зарове, убеден, че всеки от тях е готов да му пререже гърлото при първия подаден знак. Малко по-надалеч забеляза петнайсетина телохранители, въоръжени с автоматични пистолети „МАС 10“, калибър 45, или така наречените „хамбургери“.

Измина около час.

— Ще ви откарам, Мак. Аз ще пилотирам. Двамата трябва да си поговорим, а височината е изключително подходяща за откровения. Между другото, все още не знам какво сте „им“ казали, но „те“ са доволни. Доволни са и от вас. И това е много добре, редник!

 

 

Ел Сикарио очевидно умееше чудесно да пилотира хеликоптер. Усмихна се.

— Къде искате да преспите? В „При кръстопътя“, както преди шест години, когато бяхте заедно с жена си? Резервирах ви президентския апартамент.

— Напълно ме устройва. Не знаех, че сте пилот. В картотеката ви отбелязано ли е какво сме яли двамата с Лети?

Смях.

— Не. Просто ме уведомиха, че два пъти сте ходили в „Ателието“. По всичко личи, че френската им кухня е превъзходна.

Хеликоптерът набираше височина точно над фермата.

Макартър и Ел Сикарио бяха сами на борда. Разговор на четири очи в небесата. Според надписа на командното табло хеликоптерът беше „S 70 Сикорски“.

— Научихте ли какво става „там“, Мак?

— Арестували са главния счетоводител и няколко хиляди души.

— Имам предвид американската реакция.

Вашингтон беше предложил да изпрати на място свои военни части и да предостави на колумбийското правителство десетки милиони долари, които да дадат възможност на армията и полицията най-сетне да се опънат на частните милиции, евентуално да ги разбият и да приложат на дело договора за екстрадикция от 1981 година, сключен между Колумбия и Съединените щати. Това беше и единственото сериозно опасение на петимата от Картела. Неведнъж бяха казвали: „По-добре гроб в Колумбия, отколкото килия в Щатите.“ Затова и бяха създали невероятно силна милиция, която ползуваше услугите на безброй професионалисти в областта на военното дело, тероризма и партизанската война. Ядрото й се състоеше от южноафрикански, израелски и множество други специалисти.

— Тези неща малко ме интересуват — каза Макартър. — И вие ли сте наемник, Матаморос?

— Без лични въпроси, ако обичате — прихна в отговор Ел Сикарио, който явно беше в чудесно настроение.

Но под тази приветливост, под това тъй необичайно за Убиеца разположение на духа Макартър почти осезаемо долавяше още по-странна нервност и дори трескавост. Изведнъж го обзе страх. Този човек е луд, в клиничния смисъл на термина, а ти си сам с него на Бог знае каква височина и си изцяло в ръцете му.

Убиеца продължаваше да говори. Засегна гигантската кампания в пресата на Съединените щати, където започваха да се осъзнават, където бе настъпило раздвижване. Политици от най-висш ранг, журналисти и всевъзможни групи за обществен протест призоваваха към незабавни и решителни действия. Нещата като че ли вървяха към глобално преразглеждане на ситуация, която все повече и повече започваха да оприличават с тази във Виетнам. Имаше хора, които смятаха, че е недопустимо, че е безумие да позволяват на няколко души от една малка латиноамериканска държава да продължат да присаждат и занапред на Съединените щати подобни ракови клетки, да накърняват националната им сигурност. Всъщност отдавна вече не се говореше дори за присаждане — епидемията бе взела колосални размери. И ракът не засягаше единствено американците и техните канадски съседи; той бе връхлетял върху целия Запад, дори върху целия свят. Разпространяваше се несравнимо по-бързо от СПИНа, за който, в интерес на истината, се говореше много повече. И неколцината, които имаха полза от тази зараза, трупаха богатство, за каквото никой никога не беше и мечтал; богатство, което разяждаше из основи световната финансова система. Ставаше дума за война, за истинска война. И за да я води, президентът Буш току-що бе отпуснал специален бюджет от осем милиарда долара. От този момент нататък борбата срещу наркотрафика се превръщаше в задача номер едно на неговото правителство. Европейците бяха последвали примера му. Във Франция Пиер Жокс говореше за свещения дълг на международната общност да унищожи дрогата и нейните капитали и обявяваше сформирането за тази цел на специална финансова бригада. Самият колумбийски президент отправи патетично послание към целия свят. В него призоваваше консуматорите на кокаин да се откажат от един личен порок, създал предпоставки за възникването и процъфтяването на най-голямата престъпна организация в историята на човечеството. Положението било толкова сериозно, че излагало на опасност самата демокрация в Колумбия. Апелираше към мобилизация в международен мащаб. Неговият френски колега, Франсоа Митеран, дори го посети лично, за да го увери в подкрепата си.

— Просто повтарям това, което се говори, Мак. Нищо повече.

— Именно така го и приемам.

— Говори се също за училища със строго ограничен достъп, охранявани като бункер на диктатор на бананова република, където скъпите руси главици ще бъдат недосегаеми за лошите чичковци, които ги зарибяват с „крак“ и кокаин.

Макартър не откъсваше поглед от висотомера, чиито стрелки бързо се въртяха. Хеликоптерът продължаваше да се издига. Чак на такава височина ли летяхме на идване? Не ми се вярва. Може би следваме друг маршрут, над по-високи планини… Но пък има ли чак толкова много планини в Североизточна Бразилия?

— Мак, според вас съществува ли вероятност за изпращането на експедиционен корпус, бил той национален или международен, със задачата да изкорени насажденията от кока в Перу, Боливия и Колумбия?

— Не съм специалист във военната област.

— С други думи, изобщо не ви пука.

Ел Сикарио продължаваше да се смее.

— Би трябвало да окупират цяла Боливия; същото се отнася и до другите две страни, където се произвежда най-хубавата кока. Всъщност би трябвало да окупират всички страни, в които съществуват предпоставки за отглеждането на тази култура. А това от своя страна би означавало да посегнат на тяхната независимост. И винаги биха се намерили състрадателни души, които да заявят, че дрогата е само повод за нова колонизация. За общественото мнение в тези страни цялата тази история засяга единствено проклетите „гринговци“, сиреч консуматорите. Колкото до представителите на въпросното мнение, то те се изживяват само като износители. А да не говорим, че акредитирането на един войник зад всеки земеделец би било крайно непрактично, скъпо и опасно. Войниците могат да бъдат подкупени, независимо от техния чин.

— Не предполагах, че сте такъв експерт и във военнополитическата област. Необходимо ли е да се издигаме чак на такава височина?

— За армията на Съединените щати хеликоптерите от типа „S 70“ притежават други параметри. Що се отнася конкретно до този обаче, лично аз внесох някои малки модификации. Таванът му е почти пет хиляди метра и районът му на действие е значително по-голям от този на „Сий Кинг“. Мак, пак в Щатите се говори за нещо като нов план „Маршал“. Но този път предвиждали да се притекат на помощ на страните, за които коката е жизненоважна суровина. Интересува ли ви това, което ви казвам?

— Изключително много.

— Страх ли ви е, Мак?

— Да. — Хеликоптерът продължаваше да набира височина.

— И още нещо, Мак. Предвиждало се също отъждествяването на наркотрафика с престъпление срещу човечеството. Неоспоримо и изключващо всеки отказ за екстрадиране. Нови нюрнбергски закони в известен смисъл. Мак, в момента сме на височина петнайсет хиляди сто седемдесет и пет стъпки, което се равнява на около пет хиляди метра.

Намираме се точно по вертикала над град Кампина Гранде. Как смятате, колко време ще ни е необходимо при свободно падане, за да се разбием, да речем, на покрива на пощата на ъгъла на площад Бандейра и авеню Гетулио-Варгас, или точно до нея, на площад Клементино-Прокопио?

Макартър затвори очи.

— Ще направя нещо много забавно — обяви бодро Ел Сикарио. Ще спра ротора и ще си устроим леко падане. Ще броя до пет и отново ще включа витлото, което може да спре падането ни… но може и да не го спре. Ще бъде интересно да проверим това. Знаете, разбира се, какъв въпрос искам да ви задам, нали?

Макартър беше твърдо решен да каже „да“ и да отговори на въпроса, но не му остана време да го стори. Оглушителното свистене над главата му намаля, после секна; двата мотора престанаха да работят. Настъпи ужасяваща тишина.

— Едно — каза Ел Сикарио и се протегна със сключени зад главата ръце.

Очакваше нещо подобно, Мак.

— Три — обяви Ел Сикарио.

На пет включи двигателите. Стремителното падане продължи още няколко секунди, после се забави, докато накрая хеликоптерът се стабилизира.

— Сега пак ще се издигнем и не е изключено да започнем отново, Мак. Какъв е въпросът ми?

— Какво съм им казал. Какъв план съм съставил, за да бъдат толкова доволни.

— Играете нечестно, Мак. Очевидно ще получите право на второ свободно падане. Забравяте да уточните, че благодарение на въпросния фамозен план се чувствате наистина учудващо спокоен на фона на катастрофалните вести, които току-що ви съобщих. Дори и да са ви били вече известни. Не. Изчакайте, преди да кажете каквото и да било. Ще направим още един експеримент. Ако той се провали, разкритията ви няма да представляват за мен никакъв интерес.

При второто свободно падане Ел Сикарио брои до шест.

После дойде онзи кошмарен момент, когато двигателят започна да прекъсва, а роторът мъчително захърка, преди да възстанови нормалните си обороти.

Този път се разминахме почти на косъм — заяви жизнерадостно Ел Сикарио. — Не бих заложил много на шансовете ни при трети опит, макар че идеята доста ме блазни. Слушам ви, Мак. Не забравяйте, че отново набираме височина.

— Създадох международен пул^[2] — каза Макартър. — Нещо като клуб на всички големи длъжници на Съединените щати.

— Известно ми е къде сте били по време на последната ви обиколка.

— Японците държат около трийсет процента от боновете, емитирани от американския трезор. Арабите притежават значително по-малко, но въпреки това става дума за чудовищни суми. В момента в обращение в света се намират повече от три хиляди и триста милиарда от тези бонове.

— И в Европа?

— Там има доста частни лица, за които тези бонове представляват сигурно капиталовложение.

— Бяхте в Индия.

— Бях почти навсякъде, а можех да отида и навсякъде, включително и на Изток.

— Мравките притежават ли такива бонове?

— В огромни количества.

— Което им осигурява, което ни осигурява членство в клуба?

— Именно.

— Не разбирам нищо от финанси, Мак. Какво представлява съкровищният бон?

— Най-просто казано, нищо повече от джентълменска полица. Нещо като заемни книжа, които американският трезор емитира всеки път, когато се окаже в затруднено положение.

Американските граждани успяха да закупят известни количества от тях, но контрольорите бяха извънредно стриктни.

За сметка на това проявяваха несравнимо повече гъвкавост в случаите, когато купувачът се окажеше чужденец.

— Което означава, че ако всички тези кредитори поискат едновременно да им върнат заемите, това би довело до крах, така ли?

— В известен смисъл. Разбрахте много добре всичко, Матаморос.

Не прекалявай с иронията, Мак. Убиеца е по-интелигентен от „тях“. Ти чисто и просто му казваш истината. Е, част от истината, разбира се. Разкриваш му само един етаж от твоя Общ план. И той ще трябва да се задоволи с това. Както се задоволиха и „те“.

— Що за хора са тези, Мак, които приемат в клуба си долни трафиканти на наркотици като вас и мен? Кои са тези японци например? Якуза? Японската мафия?

— Нищо подобно. Изключително почтени бизнесмени. И в една или друга степен доларови мултимилиардери, естествено; било сами по себе си, било чрез конгломератите, които ръководят.

— Какъв интерес имат от пула?

Въпросите идват по-бързо, отколкото при „ония“.

— Да гарантират собствените си инвестиции, защото при един американски крах биха могли да загубят всичко. И защото са на мнение, че точно по силата на тези инвестиции би трябвало да имат някакво право на глас. А те нямат.

Или поне недостатъчно според тях.

— Това ли е всичко?

Уместен въпрос. Убиеца определен „ги“ бие по точки.

— Не. Не всичко, Матаморос. Ние можем да им предоставим достъп до целия южноамерикански пазар. Освен това клубът им позволява да проникнат много по-лесно на големия европейски пазар. Членовете на клуба си правят такива услуги.

— Защото наистина сме в състояние да им предоставим достъп, както казвате, до южноамериканския пазар?

Пусни му още малко информация. Отиди дори по-далече, отколкото с „онези там“. Нямаш ни най-малко желание да експериментираш трети път свободно падане.

— Ние го контролираме много повече, отколкото можете да си представите, Матаморос. Чрез всички директни покупки, които направихме през последните години в съответните страни. Освен това използвах и друг фактор.

— Намираме се отново на петнайсет хиляди стъпки, Мак.

— Точно затова бих предпочел да слезем колкото може по-кротко. Този друг фактор е външният дълг на същите тези страни. Сумите, които дължат, са астрономически. Няма нищо по-просто от това да откупим от банките част от отпуснатите кредити. И въпросните банки са повече от склонни да се отърват от тях, при това на цени, изключващи всяка конкуренция. Те до една приеха пратениците ми с ентусиазъм, без ни най-малко да ги е грижа за произхода на парите, които им се предлагат. Дори сами допринесоха за окончателното им изпиране.

— И сега, след като вече притежаваме тези кредити?

— Чрез използването на безброй подставени лица станахме собственици на цели сектори от южноамериканската икономика. С допълнителното предимство, че се намираме в позиция, която ни позволява да претендираме за международна помощ и на първо място за помощта на Международния валутен фонд в качеството ни на почтени предприемачи, посветили се на възстановяването на напълно съсипани икономики. А оттук до медалите и почестите не е далеч!

От всички части на неговия Общ план тази беше най-бляскавата и точно тя бе поразила бедното въображение на „онези там“. Заслужаваше си да се види ефектът, който оказа и върху самия Ел Сикарио.

Шашнах го.

— А за „тях“, Мак?

— Сигурно ще можем да се спазарим да им бъде предоставен имунитет. Някои лица, близки до колумбийското правителство, се отнасят доста благосклонно към тази идея. Колкото до американците, те също биха могли да се съгласят, като се има предвид присъщият им прагматизъм.

— Ясно.

Бих се учудил, ако всичко ти е ясно, драги ми Матаморос. Показах ти само това, което исках да ти покажа.

— Мак, намирате се едва ли не в позиция да „ги“ наставлявате какво трябва да правят.

— Да не прекаляваме.

Да видим какво ще ме попита сега. Ще доразвие ли мисълта си докрай?

— Аз се подчинявам единствено на „тях“, Мак.

Не се получи. Току-що достигна границите на интелекта си. Не трябваше да му разкривам повече, отколкото на „тях“. Той е просто един убиец. Специалист в професията си, безспорно, но нищо повече. Не е способен да се абстрахира от собствените си проблеми.

— Знам това, Матаморос.

— Накрая ще ме ядосате с вашия Матаморос. Мак, напълно способен съм да ви убия. Обикновено действам само по заповед.

— Но за мен ще направите изключение.

— Да. Колкото до заповедта, „те“ вече ми дадоха една.

Която очаквах. И която вие несъмнено също сте очаквали.

— Да елиминирате Гантри и канадката. Да свършите работата, която Милан не можа свърши.

— Ще се опитате ли да ми попречите, Мак?

— Имам ли такава възможност?

— Не.

Хеликоптерът се стрелна надолу в нещо, като смъртоносен лупинг, но за щастие контролиран. За разговор и дума не можеше да става — Макартър имаше усещането, че сърцето му засяда между зъбите. Нямаше никаква възможност да спре ракетата, изстреляна срещу Гантри и Зенаид Ганьон. Не бе намерил никакъв начин.

Каквато и да е стратегията на Гантри. Дори и да е същата, която бе прозрял. И каквито и да са последствията от нея.

Глупаво, наистина.