Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция и форматиране
Yo (2010)

Издание:

Пол-Лу Сюлицер. Картел

ИК „Колибри“, София, 1996

Редактор: Росица Ташева

ISBN 954-529-075-7

История

  1. — Добавяне

… Тези измежду вас, които робуват безропотно на кокаина, позволиха създаването на най-голямата и най-чудовищна престъпна организация, която човечеството някога е познавало. Онова, което би могло да се приеме като чисто индивидуална привичка, в действителност накърнява световния обществен ред.

… Неутолимата жажда за наркотици в Съединените щати представлява не само безпрецедентна заплаха за най-старата демокрация в Латинска Америка — Колумбия, но и опасност за всички демокрации в света.

 

Президент Виргилио Барко

Послание до международната общност и реч, произнесена на годишната сесия на Асоциацията на издателите на вестници в Съединените щати.

… Малко заплахи струват толкова скъпо на американската икономика и нито една не нанася толкова поражения на нашите национални ценности и институции, нито една не погубва толкова хора.

Докато повечето опасности от световен мащаб са потенциални, пораженията и насилието, произтичащи от трафика на наркотици, са реални и постоянни. Наркотиците представляват изключително голяма опасност за нашата национална сигурност.

 

Президент Джордж Буш

6 септември 1989 г.

… Борбата срещу трафикантите на наркотици е първостепенна борба на човечеството.

 

Президент Франсоа Митеран

24 октомври 1989 г.

На баща ми Жюл Сюлицер, сражавал се за демокрацията и свободата

На Алехандра

Джеймс Доре Макартър. Той щеше да се окаже ключова фигура в историята на Зенаид, Лакомника[1] и осемнайсетметровата Мравка.

Напоследък, покрай останалите си пътувания, Макартър бе прекосил Атлантика в двете посоки четири пъти, и то за по-малко от три седмици: Този път идваше от Будапеща през Цюрих, Франкфурт и Амстердам. Пристигна в Лондон точно навреме, за да вземе конкорда на Британските авиолинии. В Монреал успя да дремне няколко часа. Между две заседания. Същите бяха строго разграничени и програмирани така, че участниците в тях да не могат да узнаят нищо нито за предидущите, нито за предстоящите срещи. След това измина с кола разстоянието от Монреал до Торонто.

От момента, в който напусна дома си на островчето в архипелага Каикос, и сетне, по време на пътуването му из Европа и оттам до Канада, хората, натоварени от Ел Сикарио[2] да осигуряват безопасността му, нито за миг не го бяха изпуснали от очи. Сменяха се поетапно съгласно разработен до такова съвършенство механизъм, че в повечето случаи самият той не си даваше сметка за промените.

В Милуоки, Уискънсин, пристигна с един от редовните полети в понеделник, 19 декември, към десет часа сутринта.

 

 

Всичко му се стори нормално. Двете или три Мравки, определени му от Ел Сикарио за телохранители през предстоящия кратък престой в Милуоки, го поеха още от вратата на самолета. Останалите членове на екипа, към който принадлежаха, веднага се смесиха с тълпата. Очакващата го кола с шофьор отговаряше напълно на обичайните му изисквания — банално возило на бизнесмен от средна ръка, тръгнал на делова среща. Най-много от всичко Макартър мразеше да привлича вниманието. Така че ядът му към Лодегър, принудил го да дойде на брега на езерото Мичиган, леко се поразсея.

Колата напусна летището „Генерал Мичъл“ и пое на северозапад, прекосявайки Уест Алис по посока на Уокеша.

И беше чиста случайност, разбира се, че само няколко минути по-късно застигна боклукчийската кола. Макартър веднага я позна. Не че видът й бе по-особен, тя не притежаваше никакъв характерен белег и по нищо не се различаваше от онези мощни камиони, същински подвижни сейфове, които събират сметта в големите градове. Идентифицира я всъщност благодарение на ескорта и, колкото и дискретен да беше. Шофьорът и двамината отзад бяха въоръжени, естествено, като камионът бе предшестван от кола с две Мравки — наблюдатели и същевременно следван от голям микробус с тъмни, почти черни стъкла, в който със сигурност имаше най-малко пет, ако не и шест или седем други Мравки.

За Макартър нямаше никакво съмнение: ако правилата бяха спазени — а те безспорно бяха спазени! — боклукчийската кола съдържаше сто и двайсет милиона долара.

 

 

Шевролетът на Макартър подкара покрай оградата на фабриката за изгаряне на смет, задмина я, сви вляво и продължи по черен път, който водеше до дълга едноетажна сграда, увенчана с фирмата на компания за експресни транспортни услуги, на пръв поглед без всякаква връзка със съседната фабрика. Отново заваля сняг. Отнякъде изскочи мъж с кожено яке и направи знак на водача на шевролета да влезе в един гараж, разположен отляво. Шофьорът се подчини и паркира до един кадилак; от летището дотук не бе казал нито дума. Зад тях с трясък се спусна желязна рулетка.

— Оттук, моля.

Макартър тръгна в указаната посока, изкачи един етаж, подмина кабинетите от дясната му страна и продължи по някакъв коридор. Следващата врата изглеждаше дървена, но в действителност се оказа бронирана и снабдена със солидни ключалки. Зад нея имаше нещо като вестибюл, където Макартър завари една секретарка и двама мъже, въоръжени, както предположи — нямаше понятие от оръжия, — с картечни пистолети.

— Кафе?

— Да, ако обичате.

Секретарката, която дори не се поинтересува за името му, го покани в друг кабинет, намиращ се зад поредната двойна тапицирана врата. Макартър влезе. Забеляза белите пластмасови венециански щори, които закриваха плътно двата прозореца, отказа да седне в едно от бежовите кожени кресла и остана прав, чувствайки как отново го обзема раздразнение. Лодегър говореше по телефона и се задоволи да го поздрави само с леко кимване, съпроводено от неопределен жест с ръка. Бе облечен както обикновено, с малко пресилена елегантност. Все така носеше на кутрето на лявата си ръка тъпия си син диамант и кадилакът долу, в гаража, очевидно бе негов. Слава Богу, поне вратовръзките му са дискретни, помисли си Макартър.

Секретарката донесе кафето и излезе, затваряйки внимателно след себе си тапицираната врата. Телефонният разговор започваше да става досадно дълъг; Макартър забеляза една врата вляво от себе си и я отвори.

— Сега идвам — подхвърли Лодегър зад гърба му.

Човекът от охраната се отдръпна, за да стори път на Макартър. Колегата му в подножието на тясната стълба на свой ред отстъпи назад и с цевта на оръжието си посочи намиращата се на десетина метра едва забележима поради вече обилно сипещия се сняг малка желязна врата на страничната стена на фабриката. Макартър застана пред шпионката. Отвориха му. Веднага вляво нагоре тръгваше стълба и той пое по нея, отчитайки следящите го камери и разположените на равномерни интервали телохранители. Озова се в стая, една от стените на която от край до край и на височина човешки ръст бе направена от дълго опушено стъкло. През него се виждаше огромното стоварище, където боклукчийските коли се освобождаваха от съдържанието си. Тъкмо влизаше една от тях, и то точно онази, която бяха задминали преди малко. Макартър позна мъжете на стъпенките отзад. Колата прекоси хангара и спря в дъното.

Тутакси я заобиколиха подвижни електроуправляеми прегради и разтоварването незабавно започна: дузина сиво-сини стокилограмови найлонови чували.

— Откъде мога да сляза? — попита Макартър.

Два етажа по-долу се озова в бетонно подземие, състоящо се от пет стаи, където — естествено, в присъствието на вездесъщата охрана — сред почти гробна тишина работеха двайсетина мъже. В стаята в дъното вкарваха току-що разтоварените от боклукчийската кола чували и ги подреждаха до други такива, съвършено идентични, пристигнали с предишните доставки. Макартър преброи общо четирийсет и осем.

Плюс шест други, чието съдържание един екип изпразваше и започваше да сортира.

— По десет милиона в чувал.

Догонилият го Лодегър се усмихна.

— Ако се изключат, разбира се, волните или неволни грешки в момента на събирането. Но грешките са учудващо малко. Една на десет хилядарки, а дори и по-малко. Съжалявам, че не можах да дойда в Монреал и ви накарах да биете път дотук. Познавате ли Милуоки?

Макартър отговори отрицателно. Лодегър започна да изрежда причините, принудили го да се откаже от пътуването до Канада. Макартър слушаше разсеяно, наблюдавайки огромната купчина зелени банкноти. Почти всички бяха класическите стотачки, разпределени в пачки от сто хиляди долара. Веднага щом екипът, извършил първоначалното сортиране, приключеше работа, в съседната стая втори шестчленен екип поемаше щафетата и повтаряше операцията, след което пачките се пускаха на конвейера. Макартър тръгна покрай стоманения кожух на лентата. Три стаи по-нататък конвейерът изчезваше в бетонната стена през тръба с диаметър около трийсет сантиметра.

— И къде отива това?

— Във второто подземие, разположено под сградите на транспортната компания. Искате ли да видите?

Макартър кимна утвърдително и двамата се отправиха натам. Лодегър носеше обувки от крокодилска кожа — още нещо, което смътно подразни Макартър. Но почти веднага го изхвърли от съзнанието си, за да издири в изключителната си памет цифровите данни за Милуоки.

— Преброих петдесет и четири чувала — отбеляза той.

— Петстотин и четирийсет милиона долара.

— Доста далеч сме от точната сметка.

— Липсват постъпленията от Чикаго, Детройт и Торонто. А и освен това реших да събирам два пъти месечно вместо веднъж. Предпочитам да разпределям риска.

— Имате ли представа за пълната сума?

— Второто събиране ще започнем след десет дни, като дотогава ще се постараем да се освободим от полученото досега и от онова, което ще пристигне утре. Имахме няколко дребни проблема в Чикаго, но ги разрешихме. Преди малко ви споменах за тях, но, изглежда, не ме слушахте.

Никога няма да свикна с този човек, помисли Макартър.

Двамата отново прекосиха кабинета с бежовите кожени кресла и преминаха в нещо като галерия, която, подобно на тази във фабриката, бе оборудвана с една остъклена стена.

— Пълната сума — натърти Макартър.

— С постъпленията от повторното събиране, предвидено за след десет дни, милиард осемстотин и петдесет, а може би и два милиарда. Има вероятност Милуоки за първи път да достигне двата милиарда. По приходи той е едва на четвърто място сред шестте ни центъра.

Макартър почувства нов прилив на раздразнение и веднага се укори за това. Както вече близо две години се укоряваше и заради антипатията, която изпитваше към Лодегър.

— Знам — задоволи се да промърмори той.

Всъщност беше сигурен, че е в състояние несравнимо по-точно от спътника си да изрецитира по памет, и то с разлика от не повече от сто долара, приходите на шестте приемателни центъра в Северна Америка (Ню Йорк, после Калифорния, след това Флорида…) за последните двайсет и четири месеца. Бе също така способен да изрови от паметта си цифрите за Европа, Централна Америка, Латинска Америка и Азия. Въпреки че воденето на подобни сметки съставляваше само незначителна част от задълженията му.

Лодегър му показа залата, където конвейерът изсипваше потока от пачки. Тук се осъществяваше и първата фаза на разпределението — вляво парите, предвидени за Мравките-пътешественици, вдясно тези, които щяха да бъдат поверени на Мравките — вложители.

— Сумите, предназначени за Мравките — вложители, се осчетоводяват с компютър, разбира се. Намира се на горния етаж. Съдържа списък на банките и на вече реализираните депозити. Разполагаме, естествено, с имената и отличителните белези на Мравките, които са ги осъществили, както и с датите и стойността на вноските. Освен това пуснах в действие програмите, за които се бяхме договорили преди шест-седем месеца в Корпус Кристи, и вече от три месеца вкарваме имената, възрастта, квалификацията и характерните особености на банковите служители, с които нашите Мравки са имали или ще имат вземане — даване. Това е наистина огромна работа.

Макартър изобщо не реагира на последната реплика. Тъкмо пресмяташе наум общата сума на постъпленията в шестте центъра в Северна Америка за последните дванайсет месеца. Към тях, отчитайки допустима грешка, равняваща се на по-малко от един процент — добави парите, събрани в Мексико и целия Карибски басейн, включително Венецуела.

Сто петдесет и три милиарда двеста и двайсет милиона шестстотин седемдесет и пет хиляди долара.

Плюс Европа, Азия и значително по-слабите приходи от Африка и Океания.

Лодегър продължаваше да говори. В момента обясняваше извънредно сложния механизъм на транспортирането на фондовете, извършвано от онези, които наричаше Мравки — пътешественици. — Трябва да поговорим подробно за това, но ще се чувстваме по-удобно в кабинета. Поръчах вечеря. Обичате ли немската кухня?

Макартър сви рамене. Беше готов да яде каквото и да било, стига да не е на обществено място. По време на предишните си срещи на високо равнище с Лодегър на два пъти се бе видял принуден да му напомни това свое изискване. Продължи нататък, до края на галерията. През тесни остъклени отверстия забеляза на долния етаж редица от малки стаи, където Мравки — вложители получаваха съответните суми. Всеки от тези мъже — сред тях имаше много латиноамериканци и това силно подразни Макартър, който не одобряваше използуването на прекомерен брой доскорошни имигранти за осъществяването на банковите депозити, — та всеки от тях получаваше пет пачки и, естествено, името и адреса на финансовата или банкова институция, в която трябва да вложи сумата. Всяка пачка съдържаше приблизително десет хиляди долара, но никога повече (в Съединените щати вложителите по сметка на сума от десет хиляди долара нагоре са задължени да заявят самоличността си и да посочат номера на социалната си осигуровка), като точната сума се определяше от компютър, за да се избегнат идентичните влогове.

— Мравките — вложители едва-що започват работа. Тук идват само най-сигурните от тях. Повечето „зареждат“ в специални пунктове в различни градове. Все така в името на разпределението на риска.

— Колко Мравки общо?

— Само за депозитите и в сектора, включващ единайсет американски щата и Канада — Център, две хиляди сто и петдесет. Всички са женени и имат деца — това е най-важният критерий при подбора им. Така се контролират по-лесно.

Всеки от тях прави дневно пет вложения, а понякога, но по-рядко, шест или седем. Може да се каже, че седмично се реализират средно двайсет и шест депозита. Или двеста петдесет и осем хиляди и седемстотин долара, умножени по две хиляди сто и петдесет…

— Петстотин петдесет и шест милиона, двеста и пет хиляди — каза машинално Макартър, който бе направил изчислението съвсем неволно. — Всяка от вашите Мравки депозира дневно трийсет и пет хиляди петстотин трийсет и пет долара и седемдесет и един цента и четири десети.

— Умножени по две хиляди сто и петдесет за десет работни дни…

Този път Макартър премълча. Следеше с поглед една от Мравките долу — дребен мъж, чийто единствен отличителен белег беше липсващият показалец на лявата му ръка.

Така че цифрата обяви Лодегър, след като прибегна до помощта на джобния си калкулатор:

— Седемстотин шейсет и четири милиона седемнайсет хиляди осемстотин и петдесет.

На долния етаж дребният, мургав, мустакат и набит мъж напъха в една платнена торба петте пачки и списъка на петте банки, в които трябваше да внесе парите, и излезе.

— Случвало ли се е някоя от вашите Мравки-вложители да се опита да присвои парите?

— За последните четиринайсет месеца се престрашиха двама — разсмя се Лодегър. — Хората на Ел Сикарио ги откриха, при това не само тях, но и семействата им.

— С колко… да речем контрольори разполага Ел Сикарио?

— Ще трябва да го попитате лично при следващата ви среща. Нямам никаква представа. Знаете колко държи на независимостта си. В момента долу имаме приблизително деветстотин милиона долара, тъй като току-що започваме разпределението. Искате ли да слезем?

— Подробностите не ме интересуват — отвърна Макартър.

Казва се Пабло Моралес. През 1962-ра, след като напуска Сантяго де Куба и влиза в Съединените щати през Доминиканската република, не пожелава да се установи във Флорида. Един първи набег на север, в който го придружава брат му Раул, го отвежда в Детройт, където успяват да намерят работа — първо в кухнята на един псевдомексикански ресторант, след това в завод за автомобилни резервни части. Точно там при злополука загубва левия си показалец. Шест години по-късно, придобили вече американско поданство, двамата успяват да отворят малка авторемонтна работилница в Саут Бенд, Северна Индиана.

Десетина години съумяват да свързват двата края. После Раул умира, убит по погрешка при полицейска акция. Годината е 1982-ра. Пабло поема на плещите си отговорността не само за своето семейство, състоящо се от четири деца, но и за това на снаха си и петте си племенника и племенници. Продава гаража и купува бакалница в Кеноша, приблизително на половината път между Чикаго и Милуоки, на брега на езерото Мичиган. След като среднощни скитници нападат девет пъти магазина му, един ден го навестява непознат мъж, който говори испански и го пита дали би искал да спечели повече пари. „Наблюдаваме ви от много дълго време — казва мъжът. — Вие сте почтен и уважаван гражданин. Женен сте, възпитавате десет деца, но сте преди всичко човек, на когото може да се има доверие.“ През почти четвъртвековното си пребиваване на американска земя Пабло Моралес никога не е имал разправии с полицията, като се изключи денят, когато полицаите идват да му съобщят, че по погрешка са застреляли брат му, а след това и случаят с деветте въоръжени обира, заради които систематично, но напълно безрезултатно, е подавал жалби. Отговаря „не“ на посетителя си. Той обаче идва отново и го уверява, че никога няма да му бъде поверено нещо, което — дори и в случай, че го арестуват и претърсят — би могло да го компрометира; всъщност просто ще заработва допълнително в свободното си време, като за всяка изпълнена поръчка ще получава петдесет долара.

Нека размисли. Единственото, което ще му се налага да прави, е да получава малко под десет хиляди долара и да ги внася на сметка, специално открита на негово име в предварително посочена му банка, сетне да подписва документ, изискващ от банката да прехвърли цялата сума — без петдесет долара, които може да изтегли и да задържи — на друга сметка, която също ще му бъде посочена. Пабло не задава въпроси. Посетителят му няма вид на човек, на когото се задават въпроси. За три месеца Моралес изпълнява двайсетина поръчки, след което взема окончателно решение: при осъществени от десет до дванайсет депозита седмично той вече печели двойно повече, отколкото му донася бакалницата, така че благоразумно й назначава управител ако не за друго, то поне за да може да обясни на данъчните власти произхода на парите си.

До този ден, в който за него ще настъпи краят на света, той работи вече от четиринайсет месеца като Мравка-вложител. Нито веднъж не му хрумва да запази за себе си всичко или поне част от огромните суми, които минават през ръцете му. И по-точно, ако все пак се случи такава идея бегло да го споходи, то той тутакси я прогонва от съзнанието си. Не си прави никакви илюзии по отношение на онова, което би сполетяло жена му и децата му (те са вече шест), а й племенниците и племенничките му, ако се поддаде на подобна безумна съблазън. Освен това до ушите му долитат всевъзможни слухове, чиято достоверност напълно съзнателно предпочита да не проверява, В действителност той не е съвсем наясно, че е Мравка-вложител, при все че човекът, дошъл преди две години в бакалницата му, ясно произнася думата „мравка“: „Наблюдавал ли си някога мравките, Пабло? Чувал ли си за марабунтата[3]? Понякога в Южна Америка мравките се впускат в пътешествие, с милиони. Марабунтата помита всичко по пътя си. Нищо не е в състояние да я спре. Така че мисли за марабунтата и за мравките, Пабло, когато работиш за нас. Те съществуват от хилядолетия и никога нито една не е пренебрегнала или отказала да изпълни задълженията си на войник, бавачка, строител или доставчик. Учи се от тях и всичко ще бъде добре.“

Същата тази сутрин, в малка стая с много висок таван и с тясно като бойница прозорче с тъмно стъкло на една от стените той получи пет пакета, завити в амбалажна хартия (всеки от тях съдържаше малко под десет хиляди долара, но за него това не беше новост), и адресите на пет банки в Милуоки. Познаваше чудесно града, както и всички банки в радиус от шестстотин километра. Прочете списъка няколко пъти, научи го наизуст и го изгори под одобрителния поглед на онзи, когото наричаше „касиера“ и комуто проявата на толкова предпазливост, изглежда, и този път достави огромно удоволствие. Колкото до двата инвестиционни фонда, в които трябваше да прехвърли депозираните суми, те му бяха отдавна известни. Използваше общо трийсетина фонда, но с някои му се случваше да борави значително по-често. Сбогува се с касиера и с въоръжения пазач, затвори чантата си и излезе. Банките, които трябваше да посети, се намираха близо една до друга. Като се изключи една от тях, никога не бе прекрачвал прага им, но пък и изключението се отнасяше до банка, където бе депозирал пари преди година, и то в края на работното време, когато служителите са обикновено вече доста разсеяни.

Качи се в колата си и заключи вратите. Зад него потегли друга кола, но това ни най-малко не го обезпокои; не му се случваше нито за първи, а и, без съмнение, нито за последен път, да го следят, за да се уверят, че не възнамерява да се прави на интересен. Колкото до това, съвестта му беше чиста. Щеше да приключи преди три следобед. Двеста и петдесет долара, спечелени безбожно лесно.

Три часа по-късно бе засечен от Зенаид Ганьон.

 

 

Зенаид Ганьон не е американка, а франкоканадка, но владее до съвършенство и двата езика. Не е от Квебек, а от Онтарио, където е родена преди двайсет и пет години в Капускасинг, едно от малкото по-значителни селища, в които все още се говори френски. Но детството и юношеството си прекарва на сто и петдесет километра на юг, в Мисиками — градче, което не фигурира на почти нито една карта и където, едва четиригодишна, отива да живее при дядо си след смъртта на своите родители. Изкарва началното училище в Мисиками, след което завършва средното си образование в Монреал. С присъщата си решителност, която с времето все повече ще укрепва, на осемнайсетгодишна възраст стига до заключението, че трябва сама да се оправя в живота, и постъпва като секретарка в една монреалска банка, заемайки се успоредно с това с висшето си образование.

Две години по-късно получава първото си повишение и е преназначена в Торонто, където записва финансово право в местния университет. Веднага след дипломирането си се омъжва за Лари Елиът, американски адвокат, четири години по-възрастен от нея. Лари Елиът успява по някакво чудо, което тя така и никога няма да може напълно да си обясни, да я убеди, че в живота си има нужда от един-единствен мъж. Елиът пристига в Канада за няколко дни по чисто професионални причини. Въоръжен с магистърската си степен по стопанско управление, блестящо защитена в Харвардския бизнес институт, той е просто един от неколцината новаци, наети от една нюйоркска адвокатска фирма, специализирана в областта на бизнеса. Поканва Зенаид на обяд, после на вечеря и два дни по-късно, по-точно на третия ден от запознанството им, се обявява за лудо влюбен в нея. И вероятно е така, тъй като през следващите пет месеца пристига почти всяка седмица със самолет от Ню Йорк, за да я види.

Мъжете не са й съвсем непознати. Вече е имала две-три авантюри — доста анекдотични в интерес на истината. Особено като се има предвид, че още на петнайсетгодишна възраст установява неизменния ефект, който оказва върху представителите на противоположния пол. Не се намира и един на петдесетима, който още от пръв поглед да не бъде обсебен от идеята тутакси да я „награби“, според собствената й терминология. О, не, не че е кой знае каква красавица. Става дума за нещо съвършено друго, като например за начина, по който вдига или оставя слушалката на телефона, подава някакъв документ, върви, става, сяда. Както и за гласа й, за олимпийското спокойствие, с което издържа отправените й погледи. Не го прави нарочно, при нея това е просто даденост. Която впрочем ужасно я дразни, тъй като би предпочела да се интересуват повече от онова, което има в главата си, отколкото от гърдите й, от бедрата й или от извивката на ханша й.

Първата година от брака е доста сполучлива, може би най-вече заради това, че тя отказва да напусне Торонто. С Лари се виждат само в събота и неделя и, естествено, през отпуската. В крайна сметка тя отстъпва пред настойчивостта му. Още повече, че банката, където работи, назначава друг на полагащия й се според нея пост на пълномощник. Подава си оставката и заминава за Ню Йорк. Издържа шест месеца в ролята на домакиня. Лари се противопоставя на идеята й да започне отново работа. Самият той е в период на пълен възход и възнамерява бързо да се нареди измежду най-добрите финансови специалисти на Уолстрийт. Вярно, работи по дванайсет часа дневно, но затова пък приходите му започват да приближават границата от един милион долара годишно, която си е поставил за цел. Зенаид пренебрегва възраженията му и си намира работа в търговската банка „Кац, Лърнър и Компания“.

Безспорно осъзнава опасностите, на които излага по този начин брака си; човекът, въвел я в „Кац, Лърнър и Компания“, е някой си Марти Кан, един от най-младите и най-блестящи специалисти по арбитражни рискови сделки, или, с други думи, професионален съперник на Лари, Запознава се с него по време на вечеря в „На баския бряг“ — ресторант, посещаван от „златните момчета“. Дали основателно, или не (и в случая той не греши), Лари бива осенен от догадката, че явната благожелателност на Кан прикрива чисто и просто желанието да спи с жена му. Следват пет кошмарни месеца, през които Зенаид все пак успява да научи немалко неща от областта на финансите. Не спи с Марти, макар че подобна мисъл й минава през ума (той е ужасно забавен). Иска развод и го получава невероятно лесно, още повече, че не изисква абсолютно нищо. Напуска Ню Йорк, който не понася, и се установява в Уискънсин. Поради две причини: първо, защото е близо до Су-Сент-Мари и следователно до Онтарио и Мисиками, където все още живее дядо й, и второ, защото братята Кесъл й предлагат поста на пълномощник. Братята Кесъл притежават банка, която фамилията държи от двеста, че и повече години. Тя е малка, с едва двайсетина служители. Налице е, разбира се, неудобството, че братята Кесъл — и преди всичко по-младият, Харви — не крият, че с най-голямо удоволствие биха я „награбили“. Както и всички останали. Но и двамата са над петдесетте, а тя тича по-бързо от тях. До деня, в който попада на първата Мравка — вложител, Зенаид работи при двамата Кесъл от осем месеца. И си има две грижи: на първо място писмото, което е получила същата сутрин от дядо си, а след това ОВО (отчет за валутните операции) и ОНП (отчет за начина на плащане), по отношение на които през предидущите няколко седмици открива редица тревожни нередности.

 

 

Препрочете писмото: „Най-страшното, което можеше да ни се случи, е вече факт — пишеше Еварист Ганьон. — Дъскорезницата е продадена, а ти знаеш колко важна бе тя за нас. Всички, които работеха в нея, току-що получиха предизвестие за уволнение. Ще се наложи да напуснем нашето езеро и домовете си. Но има и нещо още по-лошо: купили са я Гили-Гили и никой не знае как. Известно ти е какво означава това за всички нас…“

Известно й беше. И сама се удиви на ледената ярост, която я обзе. Беше смешно, но… Сгъна писмото и го прибра в едно от чекмеджетата на бюрото си. Както всеки божи ден бе дошла в банката първа — повече от половин час преди останалите служители. Колкото до братята Кесъл, те почти никога не се появяваха преди десет часа, и то в най-добрия случай. Успя да натика нейде вдън съзнанието си току-що полученото от Мисиками писмо; поне за момента не виждаше какво би могла да предприеме срещу Гили-Гили (истинското им име беше Макгилди). Щеше да отиде там, разбира се, но трябваше да изчака края на седмицата, преди да тръгне за Онтарио. Така че се задълбочи отново в правилника за ОВО, съгласно който всяка банка се задължаваше да изисква попълването на определен формуляр с личните данни и номера на социалната застраховка на всеки клиент, осъществяващ депозит от над десет хиляди долара. Колкото до наредбите за ОНП, те разпореждаха оформянето на идентичен формуляр за всички парични преводи, надхвърлящи сумата от пет хиляди долара.

Зенаид не разполагаше с доказателства в буквалния смисъл на думата, но имаше всички основания да смята, че през последните пет месеца братята Кесъл, и преди всичко Харви, било бяха пренебрегвали, било умишлено бяха пропускали да попълнят единия или другия от споменатите формуляри. Около десетина пъти, и то за суми, които най-малко в два от случаите надхвърляха милиони долари. Озадачаваше я и още нещо: в петнайсет или двайсет от прецедентите, а може би и в много повече — всичко това трябваше да се провери — Харви и Джордж Кесъл бяха попълвали или изисквали попълването на съответните ОВО, но вместо да изпратят във федералното финансово управление оригинала, както бе прието, те бяха изпращали фотокопия. При това направени на един овехтял ксерокс, за който всички в банката знаеха, че бълва почти неразгадаеми екземпляри. Малко вероятно беше, естествено, изнемогващата под наплива на милиони подобни пратки федерална администрация да си направи труда да рекламира каквото и да било. Ала несъмнено точно това беше и причината да бъда използувана именно престарялата фотокопирна машина.

 

 

В девет часа заприиждаха останалите служители. Сузи Алкот пристигна, както винаги, с няколко минути закъснение и, както винаги, снесе за оправдание поредната си идиотска история. Джордж Кесъл се появи малко преди десет, придружен от един от най-старите си лични клиенти, и веднага се затвори с него в кабинета си, като нареди да не го безпокоят. Трийсет и три минути по-късно, съгласно утвърдения от дни насам план, една бронирана кола откара четири милиона шестстотин петдесет и три хиляди долара, предназначени за някаква рутинна операция. Гишетата работеха под пълна пара, предимно за тегления на дребни суми, както всеки понеделник. Зенаид почти не обърна внимание на дребния мургав мъж с кожен каскет с наушници, който през цялото време, докато стоеше пред гише № 3, упорито държеше лявата си ръка в джоба. Все пак машинално отбеляза името му. При испано-американците Моралес беше често срещано презиме, но по случайност съвпадаше с това на прислужницата, която бе имала в Ню Йорк по времето, когато се правеше на стопанка на дома на Лари Елиът.

Харви Кесъл не дойде. Телефонира към единайсет и петнайсет, за да я уведоми, че предишния ден пипнал лека настинка; щял да намине някъде следобед, тъй че не би ли се съгласила в три часа да прескочи вместо него до Милуокската централна банка. (Двете банки бяха кредитори на строителен обект в Маркет, на брега на Горното езеро.) Тя се съгласи. Харви Кесъл вече бе предупредил Джими Бауман от Централната. „Ще бъде очарован да се запознае с вас, естествено.“

Зенаид излезе от банката в три без десет. Още от сутринта валеше обилно сняг. Обу шушоните си и тръгна пеш, като отвори чадъра си. Централната се намираше две преки по-надолу. Пристигна малко преди уречения час и й се наложи да изчака сред тълпата клиенти.

Забеляза го почти веднага. По необясними причини мъжът (Моралес) бе сменил кожения си каскет с вълнено кепе. Лявата си ръка държеше все така в джоба на палтото.

Внесе малко под десет хиляди долара, както бе направил и в банката на Кесъл, след това поиска цялата сума — с изключение на петдесет долара, които веднага изтегли в брой — да бъде преведена по сметката на някакъв колективен спестовен фонд.

— Ей сега се връщам. Кажете на господин Бауман, че ще се забавя само няколко минути. Последва Моралес някак импулсивно, но не й се наложи да се отдалечава много: той се качи в една кола и незабавно потегли. Успя все пак да запише номера. В списъка на мъжете, които я бяха канили най-малко три пъти на вечеря от пристигането й в Милуоки, фигурираше и един симпатичен дребен блондин, сътрудник на главния прокурор на Уискънсин. Не се усъмни нито за миг, че за него би било истинско удоволствие да й открие името на собственика на колата. За сметка на това обаче далеч не беше толкова убедена, че на самата нея ще й стигне любопитство, за да продължи разследването си.

В крайна сметка се стигна дотам, че в желанието да си доизясни историята с ОВО и ОНП, реши да прегледа отново компютърната разпечатка на депозитите, осъществени на гишетата на банката „Кесъл“ през последните три месеца. Първоначално възнамеряваше да маркира всички вноски, надвишаващи сто хиляди долара; а след това да провери дали за всяка от тях е бил попълнен съответния ОВО.

Вниманието й бе привлечено от честото повторение на почти идентични суми, макар че изобщо не търсеше това. Но за да отдели депозитите от сто хиляди и над сто хиляди долара, първо трябваше да изчисти всички по-малки вноски. За деветдесет дни, по-точно за периода от 15 септември до 15 декември, наброи — сега вече буквално изгаряше от любопитство — двеста деветдесет и един депозита на суми, вариращи между девет хиляди осемстотин седемдесет и пет и девет хиляди деветстотин деветдесет и един долара.

Беше почти единайсет вечерта и тя, естествено, бе сама в банката, като се изключи нощният пазач, отдавна свикнал с оставането й след работно време, макар и никога до толкова късно. Взе три решения: да изчака още малко, преди да поиска разговор с братята Кесъл; на всяка цена да вечеря с блондинчето от главната прокуратура; да продължи разследването си.

Мисълта, че всички тези пари може би идват от търговията с наркотици, вече я бе споходила. И упорито не я напускаше.

Още на следващия ден следобед, във вторник, Зенаид заседна пред компютъра веднага щом останалите служители напуснаха банката. Харви Кесъл така и не се бе появил — настинката му започваше да проявява симптомите на бронхит.

Тя се върна първо шест, а след това и дванайсет месеца назад. Хиляда и седемстотин вноски за дванайсет месеца.

По-точно хиляда седемстотин и осемдесет. На обща стойност седемнайсет милиона сто петдесет и три хиляди и осемстотин долара. Към които, ако подозренията й се потвърдяха, трябваше да се добавят двайсет, трийсет, петдесет или повече милиона долара, депозирани през същия период, които или не фигурираха в никакъв ОВО, или същият беше отчайващо нечетлив. Някъде между четирийсет и може би сто милиона долара. Гръм и мълнии!, както казваше дядо Ганьон, когато си позволяваше да ругае.

Беше твърде вероятно, ако не и почти сигурно, че е била използувана най-малко още една банка в Милуоки, например Централната.

На другия ден, в сряда, Зенаид вечеря със сътрудника на прокурора и с цената на епична съпротива успя да му попречи да се напъха в леглото й. Но все пак получи необходимото сведение: колата принадлежеше на някой си Пабло Моралес, собственик на бакалница в Кеноша. В Кеноша отиде в четвъртък вечерта.

 

 

Двете момчета, които обслужваха малкия супермаркет на Шейсет и трета улица в Кеноша, недалеч от Кълъмбъс Парк, се оказаха най-големите синове на Пабло Моралес. Казаха й, че баща им го няма, но че несъмнено би могла да го намери у тях, на Уилсън Роуд. Тя веднага се запъти натам и попадна на повече от кокетна къща. Снегът отпред беше грижливо почистен. — В отворения гараж имаше две коли и номерът на едната от тях съвпадаше с този, който бе записала.

— Автомобилна катастрофа? Не съм правил никаква катастрофа.

Моралес изглеждаше учуден, но ни най-малко разтревожен. Тя забеляза, че показалецът на лявата му ръка липсва и разбра защо всеки път, когато го бе зървала пред банковото гише, той упорито я беше държал в джоба. Къщата гъмжеше от деца на възраст между шест и петнайсет години. Моралес откъсна поглед от излъчвания по телевизията баскетболен мач, конкуриран свирепо от касетка на Стиви Уондър, който си дереше гърлото в съседната стая.

— Наистина ли сте автомобилен застраховател? Намираха се в гаража. Зенаид му разкри истинската си самоличност и го предупреди, че не само е разнищила докрай аферата с трансфера на суми от под десет хиляди долара по сметките на някои инвестиционни фондове (компютърът й беше дал седемнайсет имена), но и че е взела всички предпазни мерки: ако с нея се случи нещо, досиета, които е съставила, ще кацнат директно във федералната полиция. Той я погледна изумено.

— Случайно да съм ви заплашвал?

След което отрече всичко. Да, вярно, направил две вноски в две различни банки, но просто последвал съвета на един приятел.

— Колкото по-малко се набиваш на очи в данъчното, толкова по-добре.

Хубаво де, признава, че благодарение на някои дребни уговорки е доставчиците е спечелил покрай супермаркета си малко повече от декларираното пред данъчните власти.

Какво пък, да го издаде, щом толкова иска.

— Видяхте ли колко деца имам да изхранвам?

А двата инвестиционни фонда, по чиито сметки бе превел парите? Направил го по съвет на все същия приятел.

Пък и в това нямало нищо незаконно.

И отново я погледна с възможно най-искрено — или възможно най-добре изиграно удивление.

— Наркотици!? Че какво общо имам аз с наркотиците?

Само да разбера, че някой от синовете ми или племенниците ми се е докоснал до тях, направо ще го убия!

 

 

Пабло Моралес сподири с поглед отдалечаващата се млада жена. Фантастично маце! Не изпитваше никакво безпокойство, убеден, че е отговорил дума по дума и с необходимия тон именно така, както му бяха казали да отговаря в подобни случаи. Просто малко лош късмет и нищо повече. В банката „Кесъл“ бе попаднал на една служителка, живяла навремето в Кеноша и пазарувала в бакалницата му. Позна го, естествено, и го повика по име точно в момента, когато застана пред гишето. Е, и какво от това?

Бяха му обяснили, че внасянето на пари в две различни банки е нещо напълно законно, както и че не е длъжен да обявява самоличността си при положение, че сумите не надвишават десет хиляди долара. А това момиче (Dio mio, какво парче!) несъмнено го беше засякло при минаването му през Милуокската централна банка. Добре де, но кой би могъл да докаже, че е минал и през стотици други банки?

Наистина не виждаше причина за безпокойство. А и по нрав бе изключително спокоен човек. Прибра се в къщи и каза на жена си, че ще отскочи до магазина, за да го затвори. Тръгна с кола. Не позвъни, разбира се, нито от дома си, нито от бакалницата, а от една телефонна кабина на Шейсета улица. Набра телефонния номер, на който му бяха наредили да се обажда в извънредни случаи и който знаеше наизуст. Разказа на непознатия си събеседник всичко, до най-малката подробност, наблягайки на факта, че е реагирал на зададените му въпроси по възможно най-уместния начин. Човекът на другия край на линията го успокои, уверявайки го, че се е справил отлично и че всичко ще бъде наред.

— Благодаря, че се обади, Пабло, Чудесна работа си свършил.

Моралес се качи в добре затоплената кола. В бакалницата пристигна малко преди осем, отпрати най-големия си племенник, който беше официалният управител на магазина, като задържа друг от племенниците си и двамата си синове, за да му помогнат. Беше им забранил да носят оръжие. През последните четиринайсет месеца ги бяха нападали още два пъти — общо единайсет нападения от откриването на магазина. Но Пабло Моралес твърдо се придържаше към принципа в подобни случаи никога да не се съпротивлява. Стреляш ли, ония също ще стрелят и клането е неизбежно. Много по-разумно е да предадеш парите, които ти се намират в касата, и да запазиш спокойствие…

Никога да не губиш спокойствие, това е разрешението. Бе останал напълно спокоен по време на разговора с момичето. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че се е справил наистина много добре.

Какво парче!

И дори за миг не предположи, че телефонното му обаждане току-що бе вдигнало на бойна нога Мравките-войници.

 

 

В Милуоки Зенаид бе имала късмет да наеме апартамент до самия Мичъл Парк с възхитителна гледка към куполите на оранжериите. От Кеноша се прибра към десет и половина вечерта, като пътьом прескочи до банката, за да се увери, че всичко в компютърната зала е на мястото си. По обратния път, докато караше по заснежената магистрала, виеща се по брега на езерото Мичиган, ненадейно я обзе смътна тревога. На излизане от асансьора, който бе взела от подземния гараж, дочу телефона й да звъни. Бързо отключи и веднага вдигна слушалката.

Пълна тишина.

За момента това не я обезпокои. Не бе изключено дядо й да звъни от Онтарио, от Мисиками. Дядо й не обичаше да се обажда в банката и предпочиташе да я търси вечер в дома й. А и нищо чудно снегът да бе нарушил телефонните връзки — случвало се бе неведнъж.

 

 

Следващото позвъняване се разнесе, докато беше под душа.

Същото мълчание. Въпреки че на другия край на линията имаше някой — долавяше дишането му.

— Ако си правите шега, то тя е напълно идиотска — заяви Зенаид, преди да затвори.

Тръгна обратно към банята и мимоходом забеляза, че външната врата е широко отворена, при все че на влизане я бе заключила и пуснала резето. Пристъпи към нея е намерението отново да я заключи и застина на място: ключалката бе демонтирана, резетата също. Явно го бяха направили, докато е била в банята, където се бе позастояла.

Спокойно. Ако искаха да те убият, вече да са го направили.

Беше гола. Отиде в спалнята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Заето. Затвори. В следващия миг той иззвъня.

Отново мълчание.

Искат просто да те уплашат.

И го правят успешно.

Отново вдигна слушалката. Заето. Внезапно я облъхна леден повей и тя разбра: не идваше от отворената външна врата — щеше да го усети по-рано. Не, някой бе отворил остъклените врати на хола, гледащ към Мичъл Парк. Бързо се облече, без да откъсва очи от преддверието, което виждаше добре.

Пак телефонът.

— Цяла вечер се опитвам да ви открия — разнесе се гласът на Харви Кесъл. — Всъщност идеята е на брат ми Джордж, но аз напълно я одобрявам: защо не си вземете няколко дни почивка? Коледа е след три дни и днес сме четвъртък. Откакто сте пристигнали, не сте вдигнали глава от работа. Вземете си една седмица. Хайде! Значи решено (гласът на по-младия Кесъл буквално преливаше от благодушие) — вземате си почивка до втори януари. Напълно сте я заслужили. Весели празници! И утре да не съм ви видял в банката!

Тя остана няколко минути със слушалката в ръка, после затвори.

Разбра ли, Зенаид?

Облече подплатената си с лисича кожа канадка и обу ватираните си боти, след което излезе от стаята. Едната от остъклените врати в хола наистина беше отворена, но в него нямаше жива душа. Спря се на два метра до балкона с необяснимата увереност, че там се е скрил някой.

Излезе и за миг й се прииска да почука на вратата на съседите си — двойка пенсионери, които почти не познаваше. Но вместо това взе асансьора за подземния гараж и три минути по-късно вече караше по скованите от студа улици.

Отиде директно в банката. Първият от трите служебни ключа, с които разполагаше, превъртя без никакви затруднения. Но не и вторият. Колкото до третия, него не успя дори да пъхне в ключалката.

Минало им е през ум да подменят бравите, тъй като са се досетили, че ще дойдеш направо тук.

А единствените й доказателства, доколкото изобщо можеше да се говори за доказателства, се намираха вътре, в компютъра на банката. Натисна звънеца, чуто да издрънчава, но никой не се появи. Дъбър, нощният пазач, или нямаше възможност да отговори, или най-вероятно! — отсъстваше, отпратен на свой ред в отпуск. С присъщата си упоритост, която проявяваше по отношение на всичко и при всякакви обстоятелства, тя се опита да се свърже от един уличен телефон. Никакъв отговор. Тогава се поколеба. Мисълта да се подчини безропотно на Харви Кесъл я докарваше до бяс. Дали пък да не се обърне за помощ към блондинчето от прокуратурата.

Не!

Качи се в колата и подкара обратно към Кеноша.

 

 

Полицейският служител потрепваше с крак. В очите му, впити в Зенаид, се четеше изражението, което тя предизвикваше в погледа на четирийсет и девет от всеки петдесет мъже.

— Познавахте ли ги? — попита той.

— Слабо — отвърна тя. — Два-три пъти съм пазарувала в бакалницата им. И тримата ли са убити?

— И четиримата. Същинска касапница. С Моралес са били двамата му синове и един от по-малките му племенници. Вече ги идентифицирахме. Изглежда, че убийците са влезли през задния вход. Наблизо ли живеете?

— При родителите си — припряно го уведоми Зенаид. — И кой ги е убил?

— Изпразнили са не само касата, но и джобовете им.

— Омъжена ли сте?

— Да, и имам шестнайсет деца. Защо телата са в това положение?

Четирите трупа бяха проснати между два щанда по лице и с изопнати напред ръце, като всеки от тях докосваше петите на следващия. Все едно, че изпълняваха някаква акробатична фигура, но по корем и на земята. Лейтенантът от полицията заяви, че поне за момента не може да даде никакво приемливо обяснение за тази по-скоро особена диспозиция.

— А какви са онези неща, които мърдат? — полюбопитства Зенаид.

— Червени мравки — отговори полицаят. — Питам се откъде ли са се пръкнали, и то с такива размери. Ухапаха един от хората ми.

Така де! Появата на червени мравки в разгара на ледената уискънсинска зима му се струвала дяволски странна. Може би са се измъкнали от някой пакет ориз или от дявол знае какво.

— Очевидно ги е привлякла кръвта.

— Приятна работа — пожела му Зенаид секунда преди лейтенантът да се реши да я покани на вечеря.

Качи се в колата и потегли за Мисиками.

 

 

Лодегър беше в Ню Йорк, в мезонета си на Парк Авеню, който навремето бе купил за пет милиона долара и който сега струваше тройно повече. Приключваше вечерята в компанията на жена си Манди и на шестима приятели. Тъкмо разказваше ужасно смешен виц за някакъв строителен предприемач в Тексас, когато един от пуерториканските прислужници се приближи и прошепна на ухото му, че отново го търсят по телефона. Забави се колкото да довърши анекдота, помоли гостите си да го извинят и отиде в кабинета си, като дори не си направи труда да затвори след себе си вратата, тапицирана с почти черна кожа от азиатски бивол.

— Разполагаме с подписа на четирима от тях — разнесе се леко приглушеният глас на Милан. — Достатъчно ли е, или са ви необходими повече?

— Засега е достатъчно. При обичайните условия?

Имаше предвид червените мравки, които позволяваха изпращането на възможно най-недвусмислено послание до всички Мравки, изпълняващи същите задължения, които бе изпълнявал и покойният Пабло Моралес. Идеята беше на самия Лодегър и той я намираше за възхитителна, особено след като Макартър я оцени като съвършено тъпа и опасна.

— При обичайните условия — потвърди Милан, който отговаряше за всички Мравки-войници на територията на Северна Америка и се намираше под непосредствените заповеди на Ел Сикарио.

Понякога Лодегър си казваше, че малко се побоява от Милан. А за Ел Сикарио не желаеше и да мисли! На практика Лодегър не осъществяваше никакъв контрол върху организацията на двамата мъже; единствената му утеха бе, че Макартър се намира в същото положение.

— А другият акционер? Жената? — Заповядано е да не се свързваме с нея, ако не се намеси. Но можем да я открием по всяко време. В момента, изглежда, е на път, за да прекара празниците с близките си. Лека нощ.

— Лека нощ — промърмори Лодегър и затвори.

Замисли се. Така значи, било е решено (противно на изказаното от него желание) да се пощади служителката на канадската банка. Жалко. Според него това беше грешка.

Още с обявяването на извънредно положение, след телефонното обаждане на Моралес, един компютър бе изровил личния картон на Зенаид-Франсоаз Ганьон измежду тези на десетките хиляди служещи във финансови или банкови институции. Единствената по-значителна подробност, като се изключи произходът й на франкофонска канадка, бе краткотрайният й брак с Лари Елиът — напълно основателна, според Лодегър, причина, за да бъде премахната незабавно. Щяха да камуфлират операцията като злополука, много ясно. Но ето че не се съобразиха с мнението му. Толкова по-зле! Впрочем Милан току-що бе казал: „Няма да се свързваме с нея (да я убием), ако не се намеси.“ Така че все още имаше надежда да се отърве от тази досадница.

 

 

В момента, в който се появява в историята на Зенаид Ганьон и Лакомника, Лодегър е на трийсет и осем години.

Роден е в Съединените щати, но наравно с известното на всички име Уилям (или Бил) има и второ — Карлос. Майка му е колумбийка. От нея е наследил черната коса и невероятната способност да загаря едва ли не на лунна светлина. На баща си дължи сините очи. Хубав мъж. Следването му в Уортън плащат роднините на майка му. Не го забравя никога, както от искрена привързаност, така и от предпазливост. Напълно наясно е какво би му се случило, ако разочарова „онези там“ в Колумбия — братята на майка му, неговите вуйчовци, от които зависи целият му живот. Не е произнасял открито името им от цяла вечност и нито един от познатите му американци, независимо дали ги свързват делови отношения или приятелство, не знае, че принадлежи към тяхната, фамилия. По този въпрос се пази пълна тайна. Именно от „тях“ получава и петте милиона долара, с които влиза в играта. За десет години „им“ доказва, че не са хвърлили парите си на вятъра, че всичко, което са финансирали — учение, куп бляскави познанства и приятелства, стартов капитал, — е послужило за нещо.

Удесеторил е първоначално предоставените му средства и вече повече от три години е начело на легионите от Мравки — доставчици и управлява — с досадната помощ На Макартър като единствен неприятен момент — годишни доходи от сто и петдесет милиарда долара, или по-точно, ако се пресметне и остатъкът от годините, предхождащи назначаването му на този пост, малко над шестстотин милиарда долара, готови за инжектиране в световната икономика, за дискретно инвестиране с оглед реализирането на възможно най-голяма печалба.

Накратко, готови за пране.

Лодегър се върна в трапезарията и се усмихна на Манди.

 

 

Оженили се бяха преди единайсет години, имаха две деца и й беше изневерил само три пъти. „Онези там“ не обичаха извънбрачните авантюри. Още по-малко разводите.

Това му беше проблемът. И Макартър. Но нищо на този свят не е съвършено.

 

 

— Закуската ти е готова — каза Лети. — Освен ако не предпочиташ първо да се изкъпеш.

Макартър продължаваше да лежи със затворени очи, обзет от онова тъй близко до паниката чувство, което човек изпитва при събуждане, по време на пътуване или след това, когато усеща главата си съвършено празна и не може да разбере къде се намира. Постепенно спомените му се възвърнаха. Разпозна гласа на жена си, мириса на чаршафите, кроткото мъркане на климатичната инсталация, обичайните домашни шумове. Беше си у дома, на своя остров, след единайсетдневно отсъствие. Отвори очи, обърна се по гръб и се усмихна на Лети.

— Първо ще се изкъпя.

Лети се наведе и го целуна по корема.

— Дъщерите ти пристигнаха завчера. Разбра ли?

— Видях, че вратите на стаите им са затворени.

Отсъстваше ли някой от домочадието, Лети имаше навика да оставя вратата на стаята му отворена. Макартърови спяха в отделни стаи, но далеч не поради някакви семейни проблеми, а по определено деликатната причина, че Джеймс хъркаше като гатер, което не им пречеше да имат наистина щастлив брак. Лети никога не се интересуваше защо му се налага да пътува, нито дори къде заминава. Запознали се бяха като студенти в университета. Ожениха се двайсетгодишни и през следващите пет години живяха единствено от приходите на Лети, дъщеря на търговец на мебели от Сан Франциско. И двамата бяха на четирийсет и четири, а дъщерите им съответно на шест, четири и три годинки. Дойдеше ли му времето, щяха да ги изпратят да учат в Сан Хуан де Пуерто Рико, а по-късно и в Нови Орлеан.

Макартър стана и навлече банските си. Лети прихна: споходила го бе ярко изразена ерекция.

— След като се изкъпеш — каза тя. — Ако все още си способен на нещо.

Той прекоси верандата и се спусна по петте дълги стъпала към малкия частен плаж. На стотина метра по-нататък, закотвен близо до Носа на корсаря, леко се полюшваше хидропланът, който го бе докарал в два сутринта. Макартър влезе във водата с обичайните гримаси. Дори когато температурата й бе двайсет и осем или трийсет градуса, та ако ще и по пладне да беше, винаги му трябваха три-четири минути, за да се потопи целият — бе извънредно чувствителен към студа на равнището на кръста и раменете. Накрая се престраши и заплува. Плуваше кроул, но толкова зле, че навремето съучениците му в колежа се бяха превивали от смях.

Сети се за Лодегър. Ако не се бе намесил, този тиквеник щеше да нареди да убият канадката. С риск да предизвика реакцията на Лари Елиът. За миг Макартър се запита дали приятелските му чувства към младия Елиът не бяха основната, ако не и единствена причина да се противопостави на елиминирането на… как се казваше? Зенаид Гажон или Ганьон. Реши, че случаят не е такъв. А и самият Милан, който му се беше обадил от Ню Йорк, се присъедини към мнението му.

След десетина минути крачеше обратно по изумително белия пясък.

Забеляза съобщението още с влизането в стаята си.

— Пристигна, докато се къпеше — уведоми го Лети.

На острова им, принадлежащ към архипелага Тюрки-Каикос в Южните Бахами, нямаше телефон и съобщението беше предадено по радиотелефон. Лети го бе записала със ситния си равен почерк: „Трябва да се преразгледа 15-и член от договора Танер. Поздрави. Таб.“

Таб Мъроу беше един от сътрудниците на Макартър в кантората му в Кингстън, на Ямайка. Името Танер не означаваше нищо; не съществуваше никакъв договор, а следователно и никакъв член за преразглеждане. В действителност съобщението беше призовка. Искаха да го видят след петнайсет дни „там“, в Колумбия. Макартър изпита само лека досада; открай време пътуванията му до Колумбия се бяха превърнали в чиста рутина.

Свали банските си и се пъхна под душа.

— Охо! — възкликна Лети. — Все така на нож, а?

 

 

Това беше любимата история на Зенаид и тя никога не пропускаше да я разкаже, когато някой се удивляваше, че една потомствена франкофонка знае толкова добре английски: на една мишка й се приискало да се поразходи; та промъкнала се тя до входа на дупката си и наострила уши, дебнейки всеки подозрителен шум и на първо място, разбира се, всичко, наподобяващо мяукане, в случай че онзи глупак котаракът се навърта наоколо; по някое време ясно дочула лай и си рекла: „Няма проблеми. Щом кучето е тук, котаракът задължително е някъде другаде“, така че излязла от дупката, но моментално попаднала в ноктите на котарака, който попитал: „Разбираш ли сега каква е ползата от чуждите езици?“

Наближаваше Мисиками. През нощта гъстият снеговалеж, но същевременно и усещането, че е следена, я бяха накарали да спре в един мотел, откъдето малко след това видя по пътя да отминава големият микробус е тъмни стъкла, който от тръгването й от Кеноша я притесняваше с упоритостта си твърдо да се придържа към нейната скорост. В крайна сметка спа много по-дълго от предвиденото и потегли отново чак в девет часа. Междувременно времето се бе оправило: слънце, ясно небе, леден вятър, искрящ сняг.

Напусна Уискънсин, прекоси Северен Мичиган, при Сейнт Игнас отново излезе на пътя за Детройт и по него стигна до Су-Сент-Мари, откъдето най-сетне влезе в Канада.

Наближаваше Мисиками и, както при всяко завръщане, почувства силно вълнение. Това далеч не бе най-прекрасното място на света, но затова пък беше нейно; прадедите й по бащина линия бяха пристигнали тук през 1668 година и бяха останали завинаги. През 1672-ра един от тях взел участие в експедицията на Жолие[4] и отец Маркет[5], които през Уискънсин стигнали до Мисисипи. Въпросният Ганьон прекосил целия континент до Мексиканския залив, откъдето се завърнал с купища кожи и невероятни истории за вечерните разговорки край огнището.

Тя намали и спря. Отклонението вляво водеше на север, към Шапло и Фолейе. Напред се откриваше долината, заобиколена от високи не повече от двеста метра „планини“ и украсена с искрящия сапфир на езерото — езерото Ганьон, което (и този постулат бе по-добре човек да не оспорва, ако не иска да му счупят главата) беше най-бистрото и най-богатото на риба от всички езера във всички Америки. На дължина то се простираше на дванайсетина километра. От мястото, където беше, Зенаид забелязваше само североизточния му край, но за сметка на това ясно различаваше къщите, от които нито една, дори дъскорезницата и пристройките й, нямаше ламаринен покрив — в Мисиками държаха изключително много на тези неща.

Насреща й откъм дъскорезницата пълзеше огромен камион-платформа. Зенаид запали колата и отби встрани, за да му стори път. Дръпна ръчната спирачка и проследи с поглед изнизващите се покрай нея чудовищни, леко забелени трупи с неизменно изпитваното още от детството си усещане за опустошение и смърт.

— Просто не можеш да си представиш колко ти липсвах.

Беше се появил най-ненадейно с пикапа си, прикриван до последния момент от камиона. В превод на английски, както и много други думи и изрази на жуалски[6], неговото „колко ти липсвах“ означаваше тъкмо противното, а именно, че Зенаид много му е липсвала.

— Не се съмнявам — отвърна тя.

Завидния си тренинг на спринтьорка, необходим, за да избягва нежеланите мъжки прегръдки, тя дължеше в значителна степен на този висок над два метра мечок с риза на червени и сини карета, известен под името Франсоа Ксавие.

— Здравей, Лавиолет — каза Зенаид.

 

 

И тъй, Ганьонови се установяват на брега на езерото Мисиками през пролетта на 1668 година. В Монреал, основан двайсет и шест години преди това, те вече са успели да се поскарат с интенданта Жан Талон[7], представляващ краля на Франция. Още тогава се славят с особено трудния си характер. Ганьонови са трапери и не притесняват никого, при условие, че и тях ги оставят на мира. Териториалната експанзия на Нова Франция, която по онова време се простира по цялото поречие на Мисисипи чак до Скалистите планини, е същинска манна небесна за тези горски чада. Но историята им изиграва лош номер: през 1759-а „мръсните англичани“ удържат победа[8], която променя всичко. Следващата година пристигат Макгилди — „тези гадни псета!“ — и заявяват намерението си да сложат ръка върху Мисиками, върху езерото му, трите му реки, горите и правото на риболов и лов. Пада доста клане и Макгилди са отблъснати в съседната долина. Това обаче не им пречи да поддържат първоначалните си претенции. Цялата тази история продължава вече към двеста двайсет и няколко години. През 1944-та, по време на дебаркирането на съюзниците на нормандските плажове, един Ганьон и един Макгилди, и двамата ефрейтори в канадската армия, се скарват и биват разжалвани със съвета да си потърсят други противници (обстоятелствата, без съмнение, са повече от подходящи). Убиват ги в един и същи ден, две седмици по-късно, и в изключително богатия на събития часослов на Ганьонови е отбелязан тържествено фактът, че ефрейтор Ганьон е надживял ефрейтор Макгилди с цели седемнайсет минути. (Този четвърт час струваше много повече от викториански кръст за храброст, на който, бидейки английско отличие, и без това гледаха с пълно пренебрежение.)

При пристигането на Зенаид, два дни преди Коледа, положението е същото, както и през 1760 година: ако някой Макгилди се опита да заяви правото си да улови дори една-единствена рибка в езерото или един-единствен заек в горите на Мисиками, то той би бил убит на място. Да се стъпи, ако ще и само с палеца на крака, върху територията на Ганьонови се окачествява като непростимо посегателство.

Тази вековна вражда се изостря още повече в хода на еволюцията на Онтарио. Както Капускасинг и още няколко миниградчета, Мисиками се превръща във франкофонски остров, обграден отвсякъде от морето на „проклетите англичани“. Ганьонови и съюзниците им, фамилиите Лавиолет (значително по-пресни имигранти, пристигнали едва през 1740-а) и Дьошарм (истински новаци: един Дьошарм се оженва за една Ганьон през 1827 година) упорито държат фронта. В Мисиками се говори само на френски: в църквата, в училището (шест ученици), в бензиностанцията, обслужваща с гориво и лодките, в дъскорезницата, която осигурява прехрана на всички и която е действителният собственик на почти цялата територия! Някой гангстер, преследван от всички възможни полиции и паркирал умишлено колата си на забранено място, би имал много повече шансове да стане швейцарски поданик, отколкото един англофон да се установи в Мисиками.

Още повече, ако е сроден, та ако ще и през десето коляно, с фамилията Макгилди.

Такова бе във всеки случай положението до 15 декември, когато се разнесе вестта за продажбата на дъскорезницата и за затварянето й, което автоматично щеше да доведе до колективно уволнение. Само по себе си това бе трагедия, в сравнение с която Големият акадийски смут[9] наподобяваше слугинско увеселение. На всичкото отгоре дъскорезницата, а следователно и почти цялата долина, беше закупена от Макгилди.

Останали бяха, разбира се, пръснати тук-там малки парчета земя, собственост на фамилиите Ганьон, Лавиолет и Дьошарм, но адвокатът на Макгилди, дошъл да им съобщи новината (Макгилди не бяха посмели да го сторят лично), съвсем недвусмислено им изложи вижданията на клиентите си: за да стигнат от един свой имот до друг, членовете на триумвирата Ганьон-Лавиолет-Дьошарм имат интерес сериозно да се поупражняват в скок на дължина.

Направо да полудееш, че и да драснеш кибрита на цял Онтарио!

— Знам — кимна Зенаид. — Самата аз съм не по-малко разстроена.

И напъха в устата си още една палачинка с кленов сироп. Бяха се събрали общо петнайсетина души в просторната дневна на дядо Ганьон, където на видно място висеше портрет на Жак Картие[10].

— Нищо не ви принуждава да заминавате.

Зенаид бе уверена точно в обратното. Както и всички членове на малката общност (Мисиками се обитаваше целогодишно от едва петдесетина души), един от Дьошармови, журналист в Монреал, бе научил новината за катастрофата в началото на седмицата и незабавно предприе разследване, чиито резултати се оказаха подчертано неприятни: бащата и синът Макгилди бяха подготвяли удара си от месеци насам.

— И още преди да бъдат сигурни, че ще могат да купят, са се свързали с групата Аткине.

— Името нищо не ми говори.

— Това е компания, специализирана в благоустройството на туристически зони. Строят почти навсякъде, като се започне от Ванкувър, та до Карибите.

— Да не би да смятат да превърнат Мисиками в Дисниленд?

— Може би няма да се стигне чак дотам, но става въпрос за два хотела; за ресторанти, за такива неща. И за нещо още по-страшно: фабрика. Не в близост до бъдещия курортен център, разбира се, а отвъд долината, през която възнамеряват да прокарат път.

— Каква фабрика?

— Отвратителна — отвърна лаконично Алекс Дьошарм, журналистът.

Беше на петдесетина години. Зенаид го помнеше от памтивека — дангалак с гръмък смях и ухание на лула, който я учеше да плува. Алекс бе отразявал войната във Виетнам; ходил беше в Ливан, в Иран и в безброй страни из Африка, Азия и Южна Америка. За последен път го видя в Монреал, където беше излязъл в нещо като пенсия под формата на повишение. По време на следването си често бе вечеряла, а понякога и прекарвала края на седмицата с Алекс, жена му Клод и децата им. Срещна погледа му и изражението в очите му я накара ненадейно да проумее за какво по-точно става въпрос.

— Само не ми казвайте, че разчитате аз да направя нещо!

— Ти си във финансите. Ако някой изобщо може да направи нещо, то това си ти.

Зенаид ги изгледа смаяно. Единствен дядо Ганьон стоеше с гръб към нея, зает с премятането на палачинките.

— Дядо?

Той се обърна наполовина и й се усмихна.

— Още една палачинка?

Привечер температурата падна до минус двайсет. Лавиолетови я поканиха заедно с дядо й на вечеря. Франсоа-Ксавие й пусна крак под масата и дори успя да промуши крайчеца на чорапа си между бедрата й. И всички, говореха ли, говореха, изреждайки до безкрай бедите си.

— Върви ли работата, Зенаид?

Бяха се прибрали у дома с дядо й, Жан Ганьон, който един-единствен път през живота си бе стъпвал в Европа, по-точно в Диеп, Франция, през 1942 година, в състава на Втора канадска дивизия, като бе останал едва шейсет й две минути на френска земя, харизвайки й все пак левия си крак, откъснат от един шрапнел! Четирийсет и пет години по-късно продължаваше да мисли, че старата Родина си заслужава да бъде видяна, и смяташе, че познава най-същественото от нея. Обогатен с този едничък опит, Жан Ганьон се бе върнал към учителската професия и бе направил на Лорет Лейдьо пет деца, между които и бащата на Зенаид.

— Върви — отвърна Зенаид, твърдо решена да не споделя с когото и да било приключенията си в Милуоки (не един и двама в Мисиками критикуваха брака й с Лари Елиът и още повече развода й).

Няколко минути мълчаливо наблюдаваха огъня в огнището, отпивайки от горещия шоколад. Дървената къща припукваше около тях. Винаги правеше така. Беше жива. Трябваше да минат месеци и години, докато Зенаид разбере какво й липсва в Монреал, Торонто и Ню Йорк, когато случайно се събуди нощем: именно тези тъй близки домашни шумове, съпътствали детството и юношеството й; градските къщи не живееха.

— Дядо, изобщо не виждам какво бих могла да направя.

— Не искам нищо от теб.

— Ти наистина си единственият.

— Мъчно им е.

— Това дали купувачите са Макгилди или други, нищо не променя.

— Нищо — потвърди дядо й.

— Чисто и просто изпитвам желание да се разкрещя и да убия някого — каза Зенаид. — И никак не е изключено да взема някоя от пушките ти и утре сутринта да надупча кожата на трима-четирима Гили-Гили. Иначе приемам случилото се по-скоро философски.

Накуцвайки с протезата си, дядо й кръстосваше стаята и си избираше нещо за четене измежду седемте дузини книги, които му бе подарила. Последната й поръчка бе от преди два месеца. Всеки друг подарък би бил напълно безполезен и по Коледа тя редовно увеличаваше броя на книгите с поредната дузина. Ако дядо й доживееше до сто години, щеше да му се наложи да наеме камион.

— Според Алекс — продължи тя — компанията, която притежаваше дъскорезницата, е принадлежала на друга компания, която пък е била филиал на трета.

— Не разбирам нищо от финанси, малката.

Дори и Алекс не е успял да открие кой ръководи въпросната трета компания. Мога, разбира се, да проследя веригата и за не повече от пет-шест месеца да разбера кой е взел решението за продажбата. След което или ще преспя с него, за да го убедя да анулира всичко, или ще заведем дело, което ще се проточи пет години и ще ни струва два милиона долара в хонорари.

Най-сетне дядо й спря избора си на „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар, която поне не беше превеждана на английски.

— Хубава ли е?

— На мен ми хареса — отвърна Зенаид. — Какво ще нравиш, ако трябва да заминеш оттук?

Отговори й, че наистина не разбира защо това я безпокои. Все някъде ще намери място да се установи. Дано само успее да вземе няколко от книгите си — пък и да не може, обществените библиотеки не са правени за кучета, я! Усмихна й се и Зенаид почувства, че ще се разплаче.

Попита се дали в крайна сметка не би предпочела да го чуе да се самосъжалява. Добре де, никога не го беше правил. Дори и тогава, и най-вече тогава, когато преди двайсет и една години родителите й загинаха в самолетна катастрофа.

— Май ще взема да си легна и да почета малко — каза дядо й. — Има ли нещо по-специално, което би искала за закуска?

— С удоволствие ще си хапна пак от палачинките ти.

— Опитай се поне веднъж да си отспиш. На вейка си заприличала.

Тя стана, целуна го и пророни няколко сълзи на гърдите му. Колкото и висока да бе — метър и осемдесет и три, — дядо й пак я надвишаваше с половин глава. По-висок от него беше единствен Франсоа-Ксавие със своите два метра и три-четири сантиметра.

Жан Ганьон отиде да си легне. Тя отново се отпусна в едно от люлеещите се кресла: Дядо й в старчески дом… Само тази перспектива беше предостатъчна, за да изпита неистова ярост. А да не говорим какво щеше да стане с Мисиками. След като гневът й се поуталожи, изведнъж я обзе предчувствието, че е на ръба да вземе някакво решение.

Без да е наясно точно какво. Още от най-ранна възраст винаги бе проявявала наистина уникална решителност, когато ставаше въпрос да се направи онова, което смяташе, че е длъжна да направи или желаеше да направи. На двайсет и пет години започваше да се познава вече доста добре. Почти не се шегуваше, когато спомена за желанието си да тегли куршума на неколцина Гили-Гили; беше напълно способна да го стори, стига да съществуваше и най-малкият шанс това да послужи за нещо. Но случаят не беше такъв. Толкова по-зле. Измисли нещо друго. Опря крака на пиростията и ненадейно си припомни думите на героинята от един френски роман: „Всеки проблем има куп решения. Няма ли решение, значи няма и проблем.“

Пълна идиотщина! Отиде на свой ред да си легне. В стаята на дядо й беше тъмно — може би вече спеше. Съблече се и се пъхна под дебелия пъстроцветен юрган, който като нищо тежеше десет кила. Зъбите й тракаха от студ. По навик беше изключила отоплението и през разсъхналото се черчеве на прозореца (то открай време си беше такова, но Зенаид не позволяваше на дядо си да го закалафати) се процеждаше леден въздух и носеше миризма на тиня откъм езерото, макар то да бе замръзнало. Спеше дълбоко и сънуваше, че се люби с половината членове на управителния съвет, с цел да ги убеди да анулират някаква продажба, когато усети нечия широка като лопата ръка да се плъзга надолу по корема й (лакътят на мъжа вече се бе закотвил между гърдите й). Дори не отвори очи.

— Гушни си играчките под мишница и върви да се забавляваш другаде, Лавиолет — промърмори тя.

— Наистина не е честно! — избоботи Франсоа-Ксавие. — Нямаш нищо против да го правиш с проклетите англичани, а с мен не искаш.

— Въпрос на вкус. Правя го само тогава, когато аз имам желание.

— Познаваме се от деца и вече петнайсет години си мечтая за това. Просто от главата ми не излиза.

В гласа на гиганта звучаха жални нотки: Зенаид едва не се разсмя. Той запали лампата и подозренията му тутакси се оправдаха: острието на големия нож за лов на мечки, който Зенаид беше измъкнала изпод възглавницата си, се намираше в опасна близост до „играчките“ му, сиреч до мъжките му атрибути, които бяха не само пропорционални на ръста му, но и в най-добра форма.

— На какво да се обзаложим, че ей сега ще го накълцам на филийки? — полюбопитства тя.

Съвършено голият Франсоа-Ксавие с унил вид приседна на ръба на леглото. Зенаид не си спомняше точната цифра, но това трябва да бе шейсет и петият или седемдесетият опит на Лавиолет. Известно време малобройната общност дори се обзалагаше върху шансовете му да постигне целта си. Но с времето интересът към въпросната атракция спадна. За няколко секунди Зенаид почти се поддаде на съблазънта. Той беше безспорно хубав мъж — нито грам тлъстина и сто и двайсет килограма мускули, а тя не се бе любила бог знае откога, или по-точно от раздялата си с Лари, въпреки попълзновенията на мнозина мъже в Милуоки. За миг се изкуши, най-вече от искрена обич към този благодушен великан. Но мисълта за положението, в което се намираха всички, и за риска да бъдат прогонени от родното място, разсея едва зародилото се желание и намали още повече шансовете на Лавиолет; да преспи с него сега, след толкова години на отказ, би наподобявало до болка заупокойна молитва. Не!

— Облечи се, глупако, ще настинеш.

— Мога ли поне да легна при теб?

— Това е нищо няма да ти помогне.

— О, известно ми е — отвърна великанът и в гласа му прозвуча безкрайно огорчение. — Чудесно те познавам. Но все ще е по-добре от нищо.

Той се изправи. Зенаид приповдигна юргана и Франсоа-Ксавие легна до нея. За миг настъпи мълчание.

— Освен това исках да си поговорим — каза Лавиолет. — Всички са убедени, че ще измислиш нещо.

— Аз пък искам да ви кажа, че всички жестоко се лъжете.

— Ще измислиш. Дори Алекс е сигурен в това.

Ново двайсет!, помисли си Зенаид едновременно с раздразнение и известна гордост. Ето ме в ролята на Спасителя. Не бих се учудила, ако дядо също очаква от мен да уредя нещата, въпреки че дума не обелва.

— Да не би случайно да сте се обзаложили?

— За момента си на пет срещу едно — призна Лавиолет. — Имай предвид обаче, че довчера беше на петнайсет. Пристигането ти обърка съотношението.

И тогава се случи нещо странно — тя заговори и едва след това си даде сметка какво беше казала.

— Ще заминем тримата — ти, Алекс и аз. Ще отидем в Монреал, в Торонто или на края на света, но ще намерим негодника, който носи вина за продажбата. Дори и да е в Австралия. И ще го заставим да промени решението си. Не ме питай как ще го направим, тъй като нямам никаква представа.

Помисли си, че ако става дума за мъж, би могла да прибегне до обичайната си стратегия. В противен случай шансовете за успех щяха да бъдат нулеви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Навит съм! — възкликна с ентусиазъм Лавиолет.

И точно в този момент Зенаид осъзна, че току-що е взела решението. И се смая. Дори и през ум не й минаваше, разбира се, че би могла да съществува някаква връзка между онова, което й се бе случило в Милуоки, и положението в Мисиками. За момента двата случая й се струваха абсолютно независими един от друг и така щеше да бъде още известно време.

— И Алекс ще се съгласи — каза Франсоа-Ксавие.

Не го слушаше. Не само че категорично изключваше вероятността двата случая да са свързани, но дори виждаше в мисията, с която доброволно се бе нагърбила, начин да се реваншира за провала си в Милуоки.

— Не можеш да си представиш колко съм доволен, Зенаид.

— Какво пък, толкова по-добре.

Изведнъж изпита смътен страх от отговорността, която поемаше на плещите си.

— Междувременно — отбеляза Лавиолет — играчките ми направо ще се пръснат.

— Това си е твой проблем — отвърна Зенаид. — Предупредих те.

 

 

— Навремето — поде Алекс Дьошарм — четох една книга, озаглавена „Ревящата мишка“. В нея се разказваше историята на измислена държавица в Европа, затруднена да балансира държавния си бюджет, поради което решава да обяви война на Съединените американски щати. Идеята на Министерския съвет е да влезе във възможно най-безкръвно сражение и след като, разбира се, загуби войната, да се уреди по подобие на Германия с нещо като плана „Маршал“, за да си оправи финансите.

— Е, и?

Вървяха през гората, затъвайки в най-малко еднометров сняг; Зенаид обожаваше тези разходки, които бе правила стотици пъти от най-ранно детство. Сега обаче се опитваше да потисне крайно неприятното чувство, че тази можеше да се окаже последната.

— Правителството изпраща декларацията си за обявяване на война във Вашингтон, но тъй като никой в Държавния департамент няма дори и най-малка представа къде се намира въпросната микроскопична държава, служителят, отговарящ за съответното досие, решава, че става дума за шега и хвърля декларацията в кошчето, сиреч — в архива.

Единайсетимата или дванайсетима войници от нападателната армия, пристигнали с кралската яхта, дебаркират на американския бряг в ден на пробна противоатомна тревога, в резултат на което предизвикват пълен хаос в Щатите и се оказват в крайно неловко положение.

— И ние сме мишката, която реве, така ли?

— Така ми се струва. Зенаид, знаеш, че не успях да разбера кой контролира втората компания, която от своя страна контролира първата компания, или другояче казано: тази, на която принадлежи дъскорезницата. Всичко, което знам, е, че само втората компания има годишен доход от триста и осемдесет милиона долара.

— И следователно третата компания би трябвало да е още по-значителна?

— Именно. Без да говорим за вероятността да съществува и четвърта компания. И дори пета, която да покрива първите четири.

— Когато стигнем до „Дженерал Мотърс“, спираме.

— Каквито и да са тези хора, те безспорно разполагат със стотици адвокати. Мога ли да ти задам един въпрос, Зенаид?

Ще ме пита за Лавиолет.

— Става дума за Франсоа-Ксавие — продължи Алекс. — Наистина ли държиш толкова много да го включиш в нашата експедиция? Съгласен съм, че е един от най-добрите хокеисти в Канада…

— В почивка е, откакто през септември си докара травма.

Дори и тренировки не е започнал все още.

Зенаид печелеше време и ясно съзнаваше това. Подвоуми се няколко секунди, после се реши и разказа цялата история в Милуоки.

Мълчание.

— С една дума — отбеляза Алекс, отстранявайки от пътя й нискораслата клонка на една лиственица, — вземаш го като телохранител.

— Точно така.

— Има ли вероятност да съществува връзка между продажбата на дъскорезницата и дейността на твоите приятели Кесъл в Милуоки?

— О, не, за бога! — възкликна Зенаид. Само това липсваше!

Излязоха на поляната, където през пролетта преди петнайсет години Лавиолет бе построил за нея разкошна колиба, в която — сега си го спомняше с умиление — се бяха забавлявали да сравняват анатомиите си. Именно тогава Лавиолет си бе наумил да прави „чук-чук“ с нея. Намерение, което така и никога не успя да осъществи.

Горкият Лавиолет!

— Имам още един недискретен въпрос, Зенаид.

Тя предусети какъв и побърза да го предвари:

— През нощта двамата с Франсоа-Ксавие си бяхме легнали заедно, но нищо не се случи.

Трябваше да се досети, че в едно толкова малко градче посещението на Лавиолет не би могло да мине незабелязано.

— Честна дума? — попита Алекс.

— Честна дума! Колко заложихте този път?

— Сто долара.

— Че ще отстъпя или напротив?

— Напротив.

— Спечелили сте сто долара.

— Двеста и петдесет. Залогът беше две и половина срещу едно. Почти всички бяха убедени, че този път ще успее. Че най-сетне ще успее, искам да кажа.

— Е, не се получи!

Бяха на брега на езерото, на около два километра от селището. Дъскорезницата се намираше малко по-далече вляво, до замръзналия водопад.

— Макар че бих предпочел да се беше получило — отбеляза Алекс. — След като тримата заминаваме на война, никак не бих искал да си имаме сексуални проблеми в нашия експедиционен корпус. Да си чувала някога мишка да реве?

— Не знам защо, но виждам и трима ни по-скоро като мравки — промърмори замислено Зенаид.

Тя грабна шепа сняг, направи голяма топка, търкулна я по заледената повърхност на езерото и напъна гърди.

— Грр-ауу!

Ревът на освирепяла мравка.

Бележки

[1] В случая прякор; в действителност Gannet (англ.) — голяма морска прелетна птица от семейство пеликанови, известна под названието Лакомник в жаргонния смисъл на думата. — Б.пр.

[2] Наемен убиец (исп.) — Б.пр.

[3] Масово нашествие на мравки, наблюдавано в тропическите пояси (исп.) — Б.пр.

[4] Луи Жолие /1645–1700/ — френски пътешественик, роден в Квебек, и изследвал заедно с отец Маркет течението на Мисисипи. — Б.пр.

[5] Жак Маркет /1637–1675/ — френски йезуит, роден в Лаон. — Б.пр.

[6] Широко разпространено в Квебек простонародно френско наречие, силно повлияно от английския език. — Б.пр.

[7] Френски администратор, роден в Шалон-сюр-Марн (1625–1694), първи интендант на Нова Франция (1665–1681), спомогнал значително за подема на Канада. — Б.пр.

[8] Битката за Квебек, който след обсада пада в ръцете на англичаните. — Б.пр.

[9] Акадия — територия от Нова Франция, която през 1713 г. по силата на Утрехтския договор е отстъпена на Англия и днес включва Нова Шотландия и Ню Брунзуик. — Б.пр.

[10] Жак Картие (1491–1557), френски мореплавател, роден в Сен Мало, който през 1534 г. завладява Канада в името на крал Франсоа I. — Б.пр.