Гантри спеше по корем, отпуснал ръка върху гърдите на Зенаид. Тя бавно започна да се отдръпва, сантиметър по сантиметър, и за миг дългите пръсти на спящия леко се свиха, после пак се отпуснаха. Младата жена внимателно се измъкна от леглото. Навън бе вече ден. През персийските щори се процеждаше синкава светлина. Мощният грохот на двигателите на джонката предизвикваше леко потрепване на пластините, върху които бе изваян силуетът на голяма морска птица с разперени криле. Зенаид облече банския си и намъкна върху него един саронг, който завърза над гърдите си. Наведе се над Гантри, обзета отново от онази нежност, която напоследък почти я плашеше. Бе почти заспала, когато той дойде при нея посред нощ, след като бе прекарал в компютърното отделение повече от трийсет часа, за да се свързва с един или друг от многобройните си кореспонденти, да анализира получената информация и да дава съответните разпореждания. Напълно си заслужаваше почивката. Тя безшумно излезе от каютата и се качи на палубата.

Джонката се носеше със сравнително бърз ход по дълги, мързеливи вълни. Виолетовото море бе пусто, никъде не се виждаше земя. На палубата нямаше жива душа, като се изключи суровият ибан, застанал на носа като наблюдател. И Лавиолет. Великанът закусваше съвсем сам на масата. За последните няколко дни слънцето бе придало на кожата му цвета на варен рак. Носеше риза с дълги ръкави, а на главата — широкопола шапка-тай с размерите на чадър на енорийски свещеник. Видя я, че приближавал и мълчаливо й наля кафе.

— Дали няма да е по-добре, ако седнеш на сянка, Франсоа-Ксавие?

Той мълчаливо кимна в знак на съгласие. Цупи се, помисли си Зенаид, докато отпиваше от кафето. Когато я видяха за пръв път в залива, джонката й се стори огромна. И наистина се оказа огромна. Дълга над двеста стъпки или някъде към седемдесет метра. И приблизително дванайсет метра широка, по протежение на почти цялата дължина. С жилищни и работни помещения на две нива. Без да се смятат надстройките, моторното отделение и носовият сектор, където спеше десетчленният екипаж. С нея и Лавиолет на борда бяха общо двайсет и пет души. Капитанът — англичанинът Антъни Биърдсли, в същия този момент стърчеше на мостика в компанията на първия си помощник Кай, един тип от китайско-малайски произход.

— Съжалявам, че те забърках в тази история, Франсоа-Ксавие.

— Започнеш ли да ме наричаш по малко име, нищо хубаво не може да се очаква.

Той погълна цяло яйце на очи.

— Влюбена ли си в него?

— Да.

— Сериозно ли е?

— Да.

— Както с Елиът?

— Различно.

Вече дори не се учудваше на толкова увереност.

— Ще се върнеш ли с мен, когато всичко приключи?

— Едва ли. Освен ако не ме изхвърли в морето.

— Хубаво се подредихме — заключи Лавиолет.

Гигантът връхлетя върху двуфунтовата пържола, която току-що му бе сервирал един почти призрачен с безшумната си дискретност стюард, и изломоти с пълна уста:

— Ако досега все още не съм го направил на кайма, то е защото съм почти сигурен, че и той е хлътнал. От самото начало. Нещо като тропическа любов от пръв поглед.

— Много мило, че ми го казваш — отбеляза Зенаид, забола нос в чашата си с кафе.

— Това, че съм едрогабаритен и як като бик, не означава, че съм задължително тъп. А и всички на борда са на същото мнение. Всички, с които говорих.

Зенаид забеляза, че ръцете й треперят, и се видя принудена да остави чашата на масата. Идеше й да разцелува Лавиолет. Побърза да смени темата:

— Не че нещо, но имам чувството, че си говорил предимно с ръцете си.

Той се разсмя. Вярно, позабавлявал се малко с Ли, която се занимавала с поддръжката на компютрите, и със Сю, отговаряща за екологичното оборудване. Но не и с Лола. Лола, секретарката, била вързана. С Уорън Делмонт. Колкото до Ли и Сю, просто откликнал на ухажването им. Можело и чудно да й се струва, но той имал успех сред жените. В Монреал буквално се биели за него. Достатъчно било да го видят на леда, за да им щукнат какви ли не мисли в главата. А и джонката не била манастир, в крайна сметка, и работата на останалите момичета, малайките, не била само да сервират на масата, ако Зенаид се досещала какво има предвид. Така де, всичко било изчислено.

— С една дума, доволен съм, че съм тук. Иначе от мен голяма полза няма. Знаеш ли къде е Алекс?

Все така в Ирландия. Семейство Дьошарм в пълен състав бе намерило убежище при приятели на Гантри, в графство Уиклоу. На Зенаид много й се искаше да се свърже с тях и да си изясни нещата с Алекс малко по-обстойно, но в четири сутринта, когато си бе легнала, забраната за излизане в ефир все така продължаваше да бъде в сила.

— Бих се учудил, ако от това има някаква полза — отбеляза Лавиолет. — Самолетът, който прелетя над нас към седем сутринта, сигурно ни е засякъл.

Самолет? Тя изумено го изгледа и попита:

— Гантри знае ли за това?

Естествено. Дори наредил да установят контролна връзка със самолета, който на два пъти профучал на по-малко от двеста метра над джонката. Направо се виждало бялото на очите на четиримата типове на борда му.

— Не се знае колко народ търчи подире ни, Зенаид, но са открили местоположението ни. Поне допреди шест часа беше така. Ще речеш, че е започнала морска битка. Май пак се озовах в морската пехота.

Лавиолет привърши пържолата си и се зае с ориза по кантонски.

Въпреки външността си на колежанин Пат Хенеси беше шеф на оперативното бюро на Лакомника. На двайсет и шест години, семеен. Жена му и малкият им син живееха в Бали. Обслужващият екипажа самолет го стовари на борда на джонката на 2 януари, след двуседмичен отпуск. Работел вече почти четири години за „Гани“. Дори не му останало време да се изучи докрай за авиационен инженер. Преди четири години в „Лонг Бар“ на Рафълс, в Сингапур, пътят му се пресякъл с този на Лакомника, за когото по онова време не знаел абсолютно нищо. Като се изключел фактът, че го придружавали две разкошни момичета. Прекарали вечерта заедно. На следващия ден Пат продължил пътешествието си из Южна Азия. И о, изненада! Десет дни по-късно в Кута, близо до Дениасар на остров Бали, Гантри отново се появил. Този път разполагал с пълна информация за него, като се стигне дори до общата сума на неплатените му сметки на бара в клуба му на Кързън Стрийт в Лондон.

— Предложи ми да постъпя на работа при него. Веднага. Отначало помислих, че се шегува. Нямах никакво понятие от финанси. А той ми отговори, че за него именно това е и главното ми достойнство и че разполагам с предостатъчно време, за да взема решение — щял да отплава чак след двайсет минути. Куфарите ми бяха вече на борда и ми бе открил сметка в Сингапур, по която бе превел сто хиляди английски лири. Наистина невероятен тип!

— Що за самолет е бил онзи, сутринта?

Нает бил в Банкок от същите хора, които предишния ден наели и хеликоптера.

— Сигурно ли е, че точно на нас са ни вдигнали мерника?

Пат се усмихна. Старите лели изпратили нови сведения за пилота, пристигнал в Банкок точно за толкова време, колкото да извърши два разузнавателни полета над джонката. Макар в сегашния си паспорт да се водел под името Стивънс, най-вероятно се казвал Пол Оливър Санчес — Оливър, противно на всички очаквания, било име от испански произход. Не били съвсем сигурни, но сред пилотите на хеликоптери, воювали във Виетнам в началото на 70-те години, фигурирал един Оливър Санчес.

— Манти — промълви Зенаид. — И Манти е ветеран от Виетнам.

Именно. Старите лели също констатирали този факт. В момента все още се проучвали архивите на Пентагона, но още първоначалните елементи недвусмислено доказвали, че Манти и Оливър са били във Виетнам по едно и също време и че са участвали в едни и същи операции.

— Възможно ли е да се състави списък на всички, които са били във Виетнам заедно с Манти?

Пат й хвърли одобрителен поглед. Сякаш е удивен, че съм се оказала малко по-интелигентна от умивалник, помисли си Зенаид с леко раздразнение. Той веднага даде съответната заповед. В момента в компютърното отделение се намираха петима от сътрудниците на Гантри. Цареше приятна, жизнерадостна атмосфера. Разнасяше се музика — старо парче на Лед Зепелин. Определението „компютърно отделение“ никак не подхождаше на обширната зала, претъпкана с апарати, между които няколко факса и три видеофона. Без да се смятат машините с неизвестно за Зенаид наименование и предназначение.

— Идеята ви е взета под внимание — обяви Пат. — Старите Лели ще трябва здраво да се потрудят. Още повече, че вече и без това си имат доста работа.

— Колко са общо старите лели?

— Военна тайна — разсмя се Пат. — Дори и аз не знам това.

Знае го само Гани. Има доста стари лели, за които не ми е известно нищо повече от номера на един факс. Отправям им запитване и след някое време те ми отговарят.

— Защо ви е чак толкова сложна апаратура? В сравнение с нея сигурно бледнее дори НАСА.

— Е, нека не прекаляваме. Но е вярно, че Гани винаги е изпитвал слабост към подобни машинарии. Знаете ли, че освен всичко останало е и дипломиран специалист по информатика?

— Не. И не се отклонявайте темата.

Увери я, че го направил съвсем неволно. На борда на джонката нямало нищо за криене; просто била оборудвана по такъв начин, че да позволи провеждането от разстояние на всякакъв вид финансови операции. И, разбира се, когато започнели осъществяването на някакъв строителен проект на хиляди мили оттук, някъде на края на света, трябвало да разполагат с хора там, на място. И с информация. Според Гани тайната на всяка успешна операция се заключавала в информацията. Може малко да се е поизсилил, вярно, но ето че от това свръхоборудване имало полза.

— В момента сме ангажирани е изключително сериозна сделка — тя беше вече в ход при идването ви — и успоредно с това от три дни водим известните ви проучвания, което е напълно достатъчно, за да ни осигури целодневна заетост.

— Сделка от какъв тип?

Пат бе насочил вниманието си към един от факсовете, по който се получаваше съобщение. Бавно се появи лицето на мъж, придружено с няколко реда.

— Познавате ли го, Зенаид?

Тя се наведе и се взря във физиономията на трийсет-четирийсетгодишен мъж. Русокос, със светли очи и малки мустачки. Чертите му бяха изключително фини, почти женствени.

— Никога не съм го виждала. Кой е той?

— Според една от старите лели се казва Брус Морел, известен още като Слъги.

— За каква сделка става въпрос? Все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Попитайте за това Гани. Той е точно зад вас.

— За една ПОП — каза Гантри.

— Или по-скоро за един рейд.

В отговор той избухна във вече познатия й гръмогласен смях. Въпреки едва петте часа сън, и то след повече от трийсет часа бодърстване и работа, без да се смята интермедията при водопада, където не се беше щадил (Зенаид още имаше синини!), Гантри изглеждаше в отлична форма.

— Добре, нека бъде рейд. Но не всички рейдове са разрушителни. Има добри и лоши финансисти.

— Да де, пиратът е винаги другият.

Той пресуши на един дъх бутилка ледено мляко. Двамата се бяха качили отново на палубата. На хоризонта, право пред тях, се мержелееше нещо.

— Зенаид, тази ПОП я води за мен Лио Стърн. Иди при него. Той ще ти покаже цялата документация. Сигурен съм, че можеш да разчетеш едно досие.

— Ще отида.

Отново смях. Гантри ни най-малко не се съмняваше в това.

— Но би могла да направиш и нещо повече. Би могла да ни помогнеш. Ти си финансист все пак.

— Изучавала съм само право и стопанско управление. Нямам никакво понятие от зоология или от история на полите-панталони през средновековието. От къде на къде съм длъжна да разбирам нещо от финанси?

— Желая те, Ганьон.

— И аз теб, Гантри.

Лакомника си наля още мляко. Този път в купа с овесени ядки, смесени с парченца сушена риба. Гнусотия!

— Само че ще трябва да поотложим конференцията — каза той. — Затънал съм до гуша в работа. Трябваше да ме събудиш още със ставането си. Е, имаш право на избор: да работиш заедно с Лио върху споменатата ПОП или да сформирате екип с Уорън. Уорън се занимава с „Обауита“. Освен ако не предпочиташ да се присъединиш към Пийт. Той контролира информацията, която ми изпращат моите стари лели за Милуоки.

— Милуоки?

— Продължавам да смятам, че двата случая са свързани.

А и Пат ти е показал снимката на Слъги Морел.

— Какво общо има той с Милуоки?

— Трябвало е да прочетеш придружителния текст. Според моята стара леля, която се мотае с лодката си по езерото Мичиган, именно той е разглобил вратата на твоя апартамент и е отмъкнал ключалките.

Тя подскочи.

— Откъде знаят, че е той?

— След завръщането си от Виетнам Слъги е лежал пет години за кражба. Тоя тип е същинска муха и буквално върви по стените. Така че ако някой изобщо е могъл да влезе в дома ти отвън, то това е той. Или човек с неговите дарби, а такива не се срещат под път и над път. Освен това Слъги е от Милуоки. И преди две седмици все още е бил там. Видели са го. Напуснал е града един ден след теб, при това с доста пари. Зарязал е временната си приятелка, но преди да изчезне, й е подарил музикална кутийка, на която на френски е бил гравиран надпис „На Емили“.

— Прабаба ми.

— Знам. Старата ми леля е откупила кутийката за десет хиляди долара. Искаш ли да работиш с нас?

— Да.

— С Уорън или с Лио?

— С този, който се занимава с „Обауита“.

— Уорън. Впрочем на нас също ни направи впечатление, че и Морел, както Манти, е воювал във Виетнам.

Идеята ти да съставим списък на бившите бойни другари на Манти си я бива. Трябваше да се сетя. Това са островите Никобар.

— Кое?

— Земята, която се вижда право пред нас. Тазсутрешният самолет несъмнено е съобщил координатите ни. Не знам къде се намират корабите, които ни преследват. Според Тони не е изключено да ни нападнат тази вечер или през нощта. Напредват значително по-бързо от нас. Поръчах да ми построят джонка, за да ми служи за кантора и лаборатория, а не за да чупи рекорди по бързина. Би трябвало да хапнеш нещо. Едно голо кафе сутрин не е достатъчно.

— Наистина ли отиваме на тези Нико… каквото е там?

Дори не знаех, че съществуват.

— Индийска територия са. Един от моите прадеди е бил обесен тук за убийство. Някога на тях е имало каторга.

— И защо отиваме там? Защото ония знаят, че отиваме, така ли?

Той й намигна и се ухили с пълна уста.

— Разбирам — поклати глава Зенаид. — В общи линии, все още нямаме доказателство, че типовете, които са по петите ни, преследват наистина нас и че искат наистина да ни убият. Отиваме в Никобар и ако ни убият, вече ще разполагаме с въпросното доказателство.

— Интелигентна е за жена, не намираш ли? — обърна се Гантри към Лавиолет.

— Не й се случва всеки ден — отвърна Лавиолет.

Към седем вечерта, точно след падането на нощта, Тони Биърдсли, капитанът на джонката „Лакомник“, съобщи, че пристигат на Голям Никобар след четирийсет минути и че от изток-югоизток към тях с голяма скорост се приближава кораб. Но че няма да ги догони по-рано от час.

— Гантри, на Голям Никобар има ли полиция или военна флота?

Що се отнасяше до полицията, възможностите й опирали до арестуването на някой и друг кокошкар. Военната флота пък се състояла от нещо като индийски патрулен катер, базиран в Порт Блеър, на Андаманските острови, на най-малко четиристотин мили северно оттук. Не трябвало изобщо да разчитат на намесата му. В същото време не можели да очакват каквато и да е помощ от рибарските села по южното крайбрежие на Голям Никобар. Гантри изключваше хипотезата за сражение между екипажа на джонката и двайсетината или трийсетина въоръжени до зъби мъже, които — според пристигналите от Пенанг сведения — се намираха на борда на кораба преследвач. Всеки сблъсък би завършил с клане. Въпреки присъствието на ибаните джонката разполагаше с далеч по-малобройни сили. Общо взето, се намираха в положението на търговски кораб, почти лишен от отбранителни средства и застрашен от неминуемо пиратско нападение.

В Съединените щати бе осем сутринта. Преди петдесет минути, във все още колебливия предутринен здрач един от хеликоптерите подаде уговорения сигнал: останките на самолета на Мравката-пътешественик бяха открити. Място на катастрофата — Южен Арканзас, на трийсетина мили от границата с Луизиана, близо до малко градче, наречено Хамбург. Изключително труден терен. Бурята почти бе стихнала, но продължаваше да вали проливен дъжд.

Харисън Лад, главен отговорник за Мравките-пътешественици на цялата територия на Съединените щати, незабавно съобщи новината на Милан (когото познаваше под името Чандлър) в Ню Йорк. Но се въздържа да обяви успеха за окончателен. Нищо не доказваше, че точно това е самолетът, който търсеха, а и той да беше, не се знаеше дали двеста и петдесетте милиона се намират все още сред останките. Освен това не се изключваше любопитни очевидци на катастрофата да се доберат до него преди екипите на Мравките-контрольори, които Лад наричаше просто „групи за издирване и възстановяване на загубите“. Тогава можеха да изпаднат в положението, в което се бяха оказали в Мохавската пустиня, когато им се наложи да елиминират свидетелите.

След като установиха изчезването на самолета, Лад възприе като начало хипотезата за кражба. Нищо чудно пилотът и придружителят да са се споразумели да си поделят пренасяния от тях четвърт милиард и да духнат. Но не му се вярваше особено. Лично бе избирал двамата мъже, придържайки се стриктно към правилото да използува само хора със семейство, които можеха да бъдат заплашени и държани под наблюдение през цялото време на операцията. Правило, от което не правеше изключение и самият Лад; той много добре знаеше какво може да се случи с жена му и с четирите му деца, ако направеше някакво нарушение.

Лад така и не разбра по какви потайни пътища го бяха вербували преди единайсет години. По онова време бе в развод и все още носеше белезите — по-скоро психологически, отколкото физически — от Виетнам. Нуждаеше се отчаяно от пари. Малката му самолетна компания, специализирана в разпръскването на инсектициди, беше пред фалит. Изискванията на първата му съпруга, която също държеше акции от нея, в никакъв случай не облекчаваха положението.

И ето че двама мъже му предложиха двайсет и пет хиляди долара за два полета. От остров Андрос до Бахамските острови и оттам до малко летище в Ню Джързи. Нито дума за товара, но той, естествено, се досети. И прие. Пренася кокаин в продължение на три години, ожени се повторно и отново се зае с бизнес, този път с хеликоптери — по съвета на приятели на Чандлър. Същите приятели го попитаха дали не би искал да поеме малко по-големи рискове и да печели повече. Парите ще получава или в брой, или ще му ги превеждат по сметка в някоя задгранична банка. Да.

От април 1985-а бе назначен за главен контрольор.

В осем и дванайсет минути друг от хеликоптерите му успя да спусне на земята екип от трима души, след което предаде добрата вест: чувалите били налице, само един бил скъсан. Пилотът загинал на място. Придружителят все още дишал, но бил трудно преносим, със смазани слабини и крака.

Не било изключено да е засегнат и гръбначният стълб. Лад заповяда да го довършат. Би било глупаво да поемат безсмисления риск да го откарат в болница.

Докладва на Милан и премина към изпълнението на следващите задачи. Сега трябваше да намери друг самолет и нов екипаж за дублиращия полет, да определи неговото разписание и трасето му, да вземе необходимите мерки за установяване на контрол върху новия пилот и новия придружител (поставяне на семействата им под наблюдение) и да предупреди (с кодирани термини, естествено) транзитния пункт форт Майърс във Флорида — Лад носеше отговорност за изпращаните от него самолети до момента, в който достигнеха Мексиканския залив, където щафетата поемаше друг; Лад не знаеше кой.

Междувременно, разбира се, не трябваше да изпуска от контрол и останалите самолети, натоварени с чували; съвършено идентични с тези, които успяха да си възвърнат непокътнати от мястото на катастрофата. Слава Богу, други два самолета продължаваха пътя си без никакви проблеми, за което вече бе получил потвърждение от форт Майърс. Още пет щяха да излетят в близките часове от Тексас, от Айдахо, от Айова, от северната част на щата Ню Йорк и от околностите на Флоренция, в Южна Каролина.

По традиция януари беше тежък месец. И Лад знаеше причината: постъпленията в края на годината бяха най-значителни. Като при сладкарите или търговците на играчки. Някои от самолетите щяха да натоварят до осемстотин милиона — абстрактни суми, за които бе по-добре човек да не се замисля много.

Но Лад далеч нямаше да е приключил със задълженията си, дори и след като подготвяните за път самолети достигнеха Мексиканския залив. Вече на три пъти в кантората му в Хюстън бяха идвали двама души, за чиято поява бе предварително уведомяван от Чандлър, който ги наричаше официални данъчни агенти. Макар и да не бяха истински представители на финансовите органи, те имаха за задача да проверят сметките на компанията на Лад. И действително, двамата прегледаха извънредно щателно книжата му, като преди всичко му помогнаха да се подсигури със счетоводство, неуязвимо за какъвто и да било официален данъчен контрол.

Опасяваше се да не би да го обвинят, че е разрешил излитането на самолета от Озаркс въпреки неблагоприятните метеорологични условия. Човек никога не знае. Изпитваше неописуем ужас от Чандлър, с неговите заострени нокти и с влудяващата му мания постоянно да потропва с тях по нещо — това сухо чаткане, което обтягаше нервите до крайност!

Не, наистина не виждаше каква грешка е могъл да допусне. А и взе всички мерки — след като двеста и петдесетте милиона бяха прибрани без никакви усложнения — да не даде на официалното следствие дори и най-минималния шанс да установи връзка между катастрофиралия самолет и въздушния мост, по който се транспортираха парите. Летателният план беше напълно редовен, пилотът бе нает със сключен по всички правила договор. Колкото до придружителя, той имаше не по-малко солидно прикритие. Официално се водеше служител в компания за бързи куриерски услуги и му бе възложено да достави по спешност на жената на един милиардер в дома й на Бахамските острови бижутата, които тя искаше да си сложи за някакъв прием. Арканзаската полиция щеше да намери накитите сред развалините на пилотската кабина и управлението по въздухоплаване да започне разследване; за да уточни обстоятелствата и причините за катастрофата. Този аспект на нещата искрено радваше Харисън Лад. Така нямаше да се наложи да предприема собствено разследване; достатъчно бе да изчака официалното заключение.

Това винаги го разсмиваше.

— Парите са прибрани и ще бъдат натоварени на друг самолет. Двамата мъже, които са се намирали на борда му, са мъртви.

Милан седеше в колата си и потропваше с пръсти по волана. Беше девет и нещо сутринта в Сентрал Парк, в Манхатън.

— При пристигането на хората на Лад придружителят е бил все още жив. Довършили са го.

Защо Милан смята за необходимо да ме въвежда в такива подробности?, помисли си Лодегър. Намерили са парите, и толкоз. Обстоятелствата въобще не ме интересуват. Сигурен съм, че го прави нарочно. Това копеле обожава да играе по нервите на хората.

— Милан, престанете да почуквате, за Бога!

— Извинете — подсмихна се Милан иронично.

— Лад допуснал ли е някаква грешка?

— Да. Подценил е метеорологичните условия. Или пък е надценил качествата на пилота.

— Той е много добър работник.

— Не е достатъчно да си много добър — отговори Милан. — Поне ако се съди по заповедите, които получих.

— Добре, елиминирайте го, щом толкова държите.

— Все още не е взето решение по този въпрос. Ще ви държа в течение.

— Кой ще реши?

— Знаете това.

Ел Сикарио. Кой друг? Лодегър се бе срещал с Ел Сикарио два пъти и неудържимата антипатия, която изпитваше към него, можеше да се сравни единствено със страха, който му вдъхваше този човек. Но един ден той, Бил Карлос Лодегър, все ще напусне фронта и ще заеме мястото си „там“, в генералния щаб. Вуйчовците му не бяха вечни и имаше пълното основание, както и всеки друг член от фамилията, да претендира за престола. Дори много повече основания от братовчедите си. Той бе доказал на какво е способен. Беше командувал битката. И никой не познаваше по-добре от него всички механизми. Освен Макартър. Но Макартър не принадлежеше към фамилията. Кръвните връзки бяха все пак от значение. И от деня, в който влезе в генералния щаб, Ел Сикарио ще бъде изцяло под неговите заповеди. Милан също.

Какво удоволствие!

Милан отново взе думата, но сякаш доловил нетърпението на Лодегър, дори не намекна за случая с Лакомника.

Докладваше за положението в Уискънсин. Там всичко било вече в реда на нещата. Щяло да се наложи да се отърват от братята Кесъл, но изчаквали подходящия момент. Най-доброто разрешение било да им организират катастрофа, в която да загинат заедно; някъде след седмица. Подробностите все още не били уточнени.

— Но те не ви интересуват.

— Има нещо такова — съгласи се Лодегър.

Милан бе използувал разследването в Уискънсин, за да подложи на проверка цялата зона на Милуоки, която, що се отнася до събирането на постъпленията, се простираше на изток до Охайо и на запад до Дакота, включвайки и част от Канада.

— Общо взето, всичко е нормално — заключи Милан. — Малките проблеми, които имахме в Детройт и Чикаго и заради които ви помолих да отидете да видите какво може да се направи на място, вече са разрешени. Като се изключи това, няма нищо особено за отбелязване. Една Мравка-вложител от Солт Лейк Сити и друга, от Тълса, са си позволили известни волности. Компютрите ви засякоха ли ги?

— Да…

— Тази от Тълса е вече заловена. Другата е избягала в Мексико, изоставяйки семейството си. Хората ми са по следите й. В най-лошия случай й остават не повече от два дни живот. Вашите оператори трябваше да ме предупредят.

— Строд го направи още снощи. Сърдете се по-скоро на собствените си хора — прекъсна го Лодегър, доволен от удалата му се възможност да запуши устата на Милан.

— А сега за Гантри — продължи Милан, без да реагира на критиката. — В Милуоки използвахме човек на име Морел.

Той чудесно изпълни задачата си и напусна града. Но, изглежда, някой събира сведения за него. Тамошната полиция го издирва, след като е била най-подробно осведомена по негов адрес. Не знаем от кого.

— От Гантри?

— Възможно е. Той разполага с едни от най-добрите частни детективи. Специализирани са по-скоро във финансовите проучвания, но който може да брои до сто, може да събере и две и две. Особено ако боравят със страхотно много пари, какъвто е случаят с въпросните детективи.

— Гантри разследва в Милуоки?

— Да, както води разследване и по онази ваша ПОП.

— „Обауита Дженерал Уд“. Още в самото начало ви казах, че тази девойка е опасна. А сега, след като е привлякла на своя страна Гантри, става хилядократно по-опасна.

Милан погледна часовника си.

— В момента там, където е джонката на Гантри, вече е нощ. Ако се намираше на сушата, независимо къде, щеше да е покойник. Но той е насред океана, и то на другия край на света. Трябваше да намеря хора и кораби…

— Не ми досаждайте с подробности.

Лодегър усети прилив на дълбоко удовлетворение. Не се съмняваше, че Милан ще успее да елиминира Гантри и момичето. Но да изненада Милан в затруднено положение, за него бе ново и особено приятно изживяване.

— Вече разполагам с необходимите кораби — продължи Милан така невъзмутимо, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали. — Намерих два на място. Други два пристигат от Австралия и още един, пети, от Хонконг. Осигурих им и екипажи. Всички те са два-три пъти по-бързи от джонката на Гантри и на борда си имат достатъчно оръжие, за да изтребят населението на цял град. Гантри явно си въобразява, че е постъпил много хитро, като е потърсил убежище край островите Никобар. Те са индийска територия, разположена на юг от Андаманския архипелаг.

— Това въобще не ме интересува — сопна се Лодегър, твърдо решен да се възползува докрай от предимството си.

— Районът е почти безлюден. Щяхме да срещнем известни трудности, ако бяхме решили да взривим джонката в пристанището на Сингапур или пък пред свидетели. Там няма да има свидетели.

— Ще го пратите ли на оня свят, или не?

— Фактът, че е на края на света, за нас е коз. Просто ви обяснявам ситуацията. Според последните сведения, които получих преди десет минути, джонката е влязла в един залив на Голям Никобар. На борда й има двайсет и четирима души. Въоръжени са само с няколко пушки. Първият кораб от флотата ми ще ги догони след не повече от двайсет минути. Вторият е само на един час път оттам. Междувременно успях да осигуря дванайсет души и на самия остров. Реши ли Гантри да слезе на сушата, те ще му видят сметката.

А ако излезе отново в открито море, корабите ми незабавно ще пипнат джонката и няма да оставят и тресчица от нея. Други въпроси, Лодегър?

— Не го изпускайте.

— Не мога да го изпусна.

Преди три-четири минути джонката с угасени светлини бе подминала дълъг скалист нос и сега лежеше на дрейф.

Тони Биърдсли пусна две котви, за да забави отклоняването й към крайбрежните рифове, блъскани от вълните на Индийския океан. Сред пълна тишина пуснаха на вода надуваема лодка и лично Гантри с помощта на трима ибани, между които и Ранда, натовари на нея нещо подобно на лебедка и една котва, свързана със сложна система от товароподемни въжета. След това лодката безшумно се отдалечи.

Нощта беше ясна. Малко повече от необходимото. Но, както казваше Лавиолет, небето „въшлясваше“, покривайки се постепенно с облаци. На моменти мракът ставаше почти непрогледен: Зенаид оглеждаше с бинокъл брега на залива. На разстояние от около хиляда и осемстотин метра се забелязваше сивата ивица на пясъчен плаж, палми и няколко къщи.

Стори й се, че различава и дървен кей, издигнат на колове.

— Този ли е, Тони?

— Няма друг на десетки мили наоколо. Ето ги.

Зенаид помисли, че говори за надуваемата лодка, но ставаше дума за няколко големи пироги с гребци, изскочили откъм сенчестата страна на носа. Вероятно бяха пресрещнали лодката. Пренасяха варели.

Вдигнаха ги на борда с помощта на кърмовия рудан — мощен екрипецс две макари.

— Седем Минути — обяви Пат Хенеси, който наблюдаваше екрана на радара.

Всичко стана едновременно: пирогите, значително по-големи от малайските праоси, отплаваха в момента, в който разтоварването привърши; надуваемата лодка се появи, но в нея бяха само Ранда и още един ибан; на няколко кабела от джонката тежко се плъзна голяма тъмна сянка, настръхнала сякаш от антени и покрита безразборно като че ли с различни по големина плочи.

— Тръгваме. Бавен напред.

Биърдсли отново включи двигателите. Котвата, която Гантри бе взел със себе си, затегна въжетата в клуп. Свързващият ги кабел се изопна и под съвместното въздействие на този импровизиран теглич и на собствения си ход джонката премина на петнайсетина метра от рифовете, навлизайки в сянката, хвърляна от носа. За миг им се стори, че ще се разбият в скалата, когато ненадейно в нея зейна тесен проход. От двете страни, на не повече от два метра разстояние, се занизаха назъбени канари. Гантри скочи на борда и белите му зъби блеснаха в мрака.

— Успяхме, Тони.

— На косъм. Ти си луд.

Гантри се покатери на покрива на рубката. Тананикаше си. Зенаид се обърна към него и той й се усмихна.

— Забавно, нали?

Тъмната сянка, която преди две минути бе задминала джонката, се намираше вече на около четиристотин метра пред нея и продължаваше пътя си към брега на залива. На върха на главната мачта пламна зелена светлинка и десетина секунди след това замига втора — сигнал, на който незабавно отговориха от сушата.

— Единайсет минути. Увеличиха скоростта. Ще се покажат след девет минути.

На командния мостик Пат Хенеси не откъсваше поглед от екрана на радара. С изключение на Уорън Делмонт, който дежуреше в компютърното отделение, всички бяха на палубата. Хенеси говореше за големия катер, който ги преследваше от два дни насам. Някой явно бе предупредил преследвачите, че джонката е влязла право в капана, и сега те бързаха да се разправят с жертвата. Ръката на Гантри обгърна голата талия на Зенаид, дългите пръсти погалиха издутината под пъпа, понечиха като че ли да се спуснат по-надолу, но само се плъзнаха по банския и се отдръпнаха. С бинокъла можеше да се види как паякообразната сянка се приближава до кея. Преди два часа, докато плаваха покрай брега на Голям Никобар — островът беше дълъг около шейсет километра по оста север-юг, — бяха получили нова информация: преди четиринайсет месеца един от официалните инициатори на ПОП срещу „Обауита“, Албърт Кампанела, участвал в подобна операция в съдружие с още четирима души, за които старите лели в момента събирали сведения; във финансовата структура на първата ПОП фигурирал един от колективните инвестиционни фондове, по чиято сметка Моралес, бакалинът от Милуоки, бе превел депозираните от него пари. Това беше и първото доказателство за връзка между аферата „Обауита“ и случая в Милоуки.

— Четиринайсет минути.

Джонката се бе вмъкнала наполовина в миниатюрен залив и се задържаше на място единствено благодарение на носовото въже и на двете кърмови котви. Което, разбира се, не й пречеше да се клати, докато в същото време околните скали почти смазваха бордовете й. Гантри съвсем случайно се бе сетил за заливчето, в което преди пет години, при второто си посещение в Никобар, потърсил убежище от една буря. Но джонката, на която плавал тогава, била по-малка, а и вятърът духал от изток.

— Шестнайсет минути.

Всички бинокли на борда се насочиха към кея. Там най-неочаквано светна и почти мигновено угасна лампа.

— Мисля, че ще получиш твоето доказателство, Ганьон — промърмори Гантри.

На кея тичешком се появиха човешки фигури и в мрака засвяткаха пламъчетата на изстрели. Стреляха по странна плаваща двурога форма, която вече не се движеше и като че ли се бе оставила на волята на течението. Въпреки шума на прибоя и разстоянието на Зенаид й се стори, че долавя непрекъсната автоматична стрелба, придружена от чести взривове.

— Тежка картечница — уточни Тони Биърдсли, който бе излязъл от рубката, за да чува по-добре.

— И гранати.

Първите пламъци на пожара осветиха нощта.

— Съсипват хубавата ми джонка! — възкликна Гантри през смях. — И освен това ни избиват. Ти си мъртва, Зенаид.

— Ти също.

— Може би сме успели да се спасим от куршумите на картечницата им и в момента се опитваме да се доберем до брега с плуване. Където, разбира се, ни очакват други стрелци. Нямаме никакви шансове. Искрени съболезнования.

Зенаид търсеше с поглед тримата рибари от Никобар, които съгласно утвърдения план трябваше да изоставят караната от тях примамка на около двеста метра от кея. Самата примамка представляваше сампан, на който се бяха постарали да придадат колкото може по-достоверна форма.

През деня, естествено, измамата тозчас би била разкрита, но през нощта…

— Виждам ги — обади се Тони Биърдсли. — Точно навреме.

Една от пирогите, които преди малко бяха докарали гориво за джонката, тъкмо прибираше на борда си тримата рибари, фалшивата джонка гореше на неколкостотин метра вляво от нея.

— Внимание.

Иззад носа изскочи голяма бяла яхта и с пълна скорост влетя в залива. Двете й палуби бяха осветени. Зенаид забеляза двайсетина въоръжени мъже. Яхтата мина на около шестстотин метра от тях и се отдалечи. Двигателите на джонката вече работеха, въжето на носа бе отвързано, ибаните вдигаха кърмовите котви. Тежкият съд се измъкна от скривалището си, пресече пенестата диря, оставена от яхтата, и с пълен ход се насочи към открито море. Фалшивата джонка продължаваше да гори, носейки се все така напосоки из залива.

— И откъде се пръкна корабът, който гори? — полюбопитства Лавиолет.

— Гантри го купи по радиото. Вече е идвал в Никобар и си има приятели. Тревожим ли се, Лавиолет?

Гигантът ядеше сандвич.

— Направо умирам от страх — отвърна той е обичайната си невъзмутимост. — Но когато на яхтата, дето ни мина току под носа, видят, че не горим ние, веднага ще обърнат назад и ще ни погнат.

Без съмнение. И като се има предвид най-малко двойно по-голямата й скорост, много бързо щеше да догони джонката и да я направи на трески. Още повече, че в открито море няма защо да се притеснява от съседите. А ако първата яхта се окаже недостатъчна, работата ще довърши наетата в Сингапур втора яхта, която бе още по-мощна.

„Лакомник“ държеше курс към самото сърце на Индийския океан. Най-близката суша, брегът на Шри Ланка, се намираше на около хиляда и двеста километра оттук. Небето вече не „въшлясваше“ — то бе плътно забулено с облаци.

Нощта беше непрогледна. Предвижданията на метеоролозите се оказаха точни.

— Всичко разбрах — заяви Лавиолет. — След малко ще срещнем самолетоносача или подводницата, които Гантри е държал досега в гаража си.

Нито подводница, нито самолетоносач. Просто първата яхта — и втората…

Горящият сампан не се забелязваше вече дори с бинокъл. Междувременно обаче се бяха отдалечили на две-три морски мили от залива, а и извивките на крайбрежната ивица пречеха на видимостта. Тони твърдеше, че шансовете им да се изплъзнат биха се увеличили, ако успеят да вземат пет мили преднина. И те почти ги бяха изминали.

Двете яхти щяха да бъдат принудени да заредят с мазут.

Още повече, че от момента на тръгването си бяха поддържали пределна скорост. Според изчисленията на Гантри и Биърдсли нито първата, която идваше от Пенанг, нито втората, тръгнала от Сингапур, не можеха и да помислят за по-нататъшно преследване из необятните простори на Индийския океан, ако преди това не напълнят резервоарите си догоре.

— А ние отмъкнахме целия наличен мазут, така ли?

Нищо подобно. Ако се окажеше невъзможно да заредят, съществуваше реална опасност яхтите незабавно да предприемат нова атака, за да приключат веднъж завинаги е тях.

Но логиката подсказваше, че капитаните им ще предпочетат да загубят един час за зареждане, тъй като чудесно знаят, че впоследствие това закъснение няма да е от особено значение. В най-добрия случай, дори и да дублираше двигателите е платна, джонката не бе в състояние да вдигне повече от осем възела или четиринайсет-петнайсет километра в час. Разстояние, което първата яхта можеше да измине за двайсет минути.

— Според Тони втората е още по-бърза.

Освен това онези на яхтите разполагаха с радар — а може би и със самолет, — което значително щеше да ги улесни в преследването.

— Те ще заредят, Лавиолет. И отново ще се втурнат по следите ни. В най-приемливия вариант няма да ни открият преди разсъмване. Тони смята, че с пет мили преднина бихме могли да им се изплъзнем, използвайки прикритието на нощта.

Но беше вярно и това, че следващите дванайсет часа рискуваха да се окажат доста мъчителни. Особено ако в играта се включеше разузнавателният самолет. Според човека на Гантри в Порт Блеър, на Южните Андамански острови, от Банкок действително бе пристигнал самолет, който явно изчакваше утрото, за да се включи в издирването. Гантри се бе опитал да попречи на излитането му, но без особен успех.

Индийската полиция твърдеше, не няма никакво основание да задържа туристи, чиито паспорти са напълно редовни.

Така че най-вероятно беше на зазоряване да видят да се задава било първата яхта, било самолетът. И от този момент щяха да започнат истинските неприятности.

Освен ако налудничавата идея на Гантри не се окажеше добра. Зенаид обясни накратко същността й. Едва успя да довърши фразата си. Лола, секретарката, й правеше знак.

Установили бяха връзка с Ирландия.

— Нямахме друг избор, Алекс.

По време на предишния сеанс — тогава Дьошарм се намираше в самолета, който го откарваше заедно със семейството му в Ирландия — не му бе позволила да каже нито дума. И сега той се реваншираше. Зенаид го остави да излее яда си, докато край нея, в компютърното отделение, Гантри и екипът му отново се залавяха за работа. Само факсовете бълваха сведения и документи с десетки, да не говорим за останалите машини. Дьошармови се намирали все така в Уиклоу. В един наистина разкошен замък, дума да няма. Но, държал да й каже още веднъж, че той, Алекс, отдавна вече, нямал нужда от бавачка и бил напълно способен да се погрижи за себе си и за семейството си, ако ги грозяла някаква опасност, в което не бил много убеден.

— А сега мога ли аз да ти кажа няколко думи, Алекс?

И докато журналистът си поемаше дъх, тя накратко му изложи хода на събитията и описа положението, в което се намираха. Последва кратко мълчание.

— Чак толкова ли е сериозно?

Да, чак толкова. Предупреди го, че го свързва с Гантри, който иска да му каже нещо. Гантри взе слушалката и без да го увърта, заяви, че очаква Алекс да даде своя принос в общото дело.

— Записвате ли, Алекс?

Продиктува му имената на няколко мъже и жени, с които Дьошарм може да установи връзка. Съгласен ли е Дьошарм да им сътрудничи? Да? Много добре. Мащабите на разследването, което започнали преди стотина часа, били такива, а се извършвали проучвания в толкова много и тъй разнопосочни направления, че всяка помощ била добре дошла. Особено помощта, която може да им окаже журналист с връзки в международната преса и най-вече с големите репортери.

Най-сетне Гантри затвори. Зенаид неуверено го погледна.

— Наистина ли имаш нужда от Алекс?

Да. Е, може би. Зависело от много неща. Тя попита:

— Кой е този Макартър, с когото преди две минути се опитваше да се свържеш? Името ми е познато.

— Той ръководи една от най-големите адвокатски фирми в Ню Йорк, ако не и в Съединените щати.

— Откри ли го?

— Не. И никой не знае къде мога да го намеря. Но да сменим темата.

Гантри ненадейно й се представяше в съвършено непозната светлина. Под обичайно безгрижната външност мозъкът му работеше с изумителна бързина. Въпреки че много внимателно слушаше, докато той обясняваше на Алекс какво очаква от него, не бе много сигурна, че е разбрала какво по-точно цели.

— Да не би да си наумил нещо, Гантри?

— Нищо кой знае колко конкретно. Но на всяка цена трябва да намерим някакъв изход. Не можем да се оставим безкрайно да ни преследват.

Още повече, че поне засега имаха всички основания да смятат, че преследвачите им всеки миг могат да връхлетят върху тях.

— Видях, че си поискал от Уорън да проучи всички досегашни операции на Кампанела.

— Да, след като не открихме нищо за тази срещу „Обауита“. Поне за момента. Всъщност самата ти ми каза, че няма да открием нищо.

И самият той все повече се убеждавал в това. Монтажът на аферата „Обауита“ бил истински шедьовър. Да докаже, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са участвали в него само като подставени лица щяло да им отнеме години. Но Зенаид в никакъв случай не бивало да си въобразява, че възможностите за разследване са безпределни. Всичко си имало граници.

— Ако успея да установя, че Кампанела си е послужил с инвестиционните фондове, подхранвани от депозитите на Моралес, все пак бих доказала нещо — заяви тя с раздразнение.

— Че съществува връзка между Милуоки и „Обауита“? Първо, сигурен съм, че такава връзка съществува, и нямам нужда от доказателства. И, второ, абсолютно нищо не можеш да докажеш. Такива инвестиционни фондове има с хиляди и на техните управители им се плаща, за да влагат парите, с които се разпореждат, във възможно най-печеливши сделки.

Но Зенаид продължаваше да упорства. Сигурно можело да се състави списък на инвестиционните фондове, използувани при други операции, или от Кампанела, или от Харкин, или от Фийлдинг. След което да се провери дали между всички тези фондове не съществува някакъв общ, свързващ елемент.

Двамата с Гантри чисто и просто се караме. Не ни трябваше много време, за да стигнем дотук.

Но парите, така или иначе, бяха негови, а и освен това не го засягаше нито историята в Милуоки, нито аферата „Обауита“.

— Добре — отсече тя. — Ще зарежа всичко, ако толкова много държиш.

Гантри проучваше курсовете на нюйоркската борса, където работният ден бе към края си.

— Не, продължавай.

В същото време, докато следеше с поглед нижещите се върху екрана колони от цифри, той бързо прелистваше огромни купчини документи. Зенаид понечи да надзърне в тях, но се въздържа — това също си беше негова работа, а не нейна. Насочи вниманието си към информацията, която старите лели им бяха изпратили през последните часове. Нищо особено, като се изключи уточнението, че през последните три години Албърт Кампанела проявявал изключителна активност. Но нито един закон не забраняваше това.

Към два след полунощ тя се качи на палубата. Кай беше сменил на руля Тони Биърдсли, който обаче не се бе прибрал в каютата си и сега спеше в завързания в единия ъгъл на рубката хамак. Зенаид се наведе над радара.

— Тук има нещо голямо.

— Японски товарен кораб. Проверихме го. Задмина ни отдясно към полунощ. Скоростта му в никакъв случай не надвишава нашата.

— Би ли могъл да съобщи местоположението ни?

— Невъзможно е да ни е видял, освен на екрана на радара си.

Кай беше около двайсет и пет годишен. Дребен и масивен.

— Не ни ли преследват вече? — попита Зенаид.

— Малката точка вдясно, точно в края на екрана.

— Откъде сте сигурен, че е някоя от яхтите? Тук е пълно с точици.

— По скоростта на придвижването й. Втората е в югоизточния сектор, на сто и двайсет мили оттук. Търсят ни. И им е доста трудно да ни засекат с това гъмжило от китоловни кораби, които имат приблизително нашите размери.

Последната ни маневра ги обърка.

— Но ще ни намерят.

Кай кимна утвърдително, дъвчейки невъзмутимо парче захарна тръстика. Къде и как бе наел Гантри всички тези мъже и жени, способни да продължат да работят така, сякаш нищо на този свят не ги застрашава? Известна й бе историята на Пат Хенеси и за малко да започне да разпитва Кай. В крайна сметка обаче отиде да си легне, убедена, че няма да може да мигне.

В което се заблуждаваше. Събудиха я внезапно.

— Две неща — каза Гантри. — Първо: аферата „Обауита“ ме засяга. Един от доводите, използвани от Кампанела, Фийлдинг и Харкин, за да осигурят успеха на удара си, е, че зад тях стоя аз. Послужили са си с репутацията ми на еколог, за да разсеят някои опасения. И това не ми харесва. Никак.

— Целуни ме.

Тя го притегли към себе си и езиците им се преплетоха.

Но Гантри внимателно се освободи от прегръдката й.

— Второ: самолетът ни откри. В момента е точно над нас.

Самолетът прелетя за трети път над тях, на по-малко от четирийсет метра от върха на главната мачта. Човекът, седнал от дясната страна на пилота, даде два-три изстрела. Един куршум пръсна на парчета една от чиниите на масата.

— Какво пък, това също е начин да си изкараш лошото настроение на някого — разсмя се Гантри. — Къде са яхтите, Тони?

— Първата е на около шест мили източно оттук, втората е доста по-далече — на около стотина мили бих казал — и същевременно значително по на юг. Вее пак успяха да ни хванат в клещи. Да не искаш случайно да им кажеш здрасти?

— Именно! Поне що се отнася до по-близката. Другата е наистина прекалено, далече. Но бихме могли да ги поздравим по радиото, ще им доставим истинско удоволствие.

Биърдсли включи двигателите, които мълчаха от часове, и се насочи на изток.

— За мен само кафе — каза Зенаид.

На палубата се бяха събрали за закуска дванайсет души.

Ниско надвисналото небе беше покрито с тежки облаци.

Все още не валеше, но ибаните вече опъваха тентата, за всеки случай… Цареше непринудена, спокойна атмосфера.

Хъдзън Лийч и Пат Хенеси оживено обсъждаха предстоящата среща по ръгби между Англия и Ирландия, с която щеше да се открие първенството на Петте нации. Андре Хана се прехласваше по звездите на тениса — джонката бе оборудвана така, че можеше да получава пряко резултатите от всички спортни събития в света. Четирийсет минути по-късно Кай забеляза с бинокъла силуета на бялата яхта, легнала на дрейф на около три хиляди метра от тях.

— Опитват се да пуснат котва, но според нашите карти дълбочината там е над деветстотин разтега. Нямат никакъв шанс.

— И докъде ще я карат така?

Кой знае, може би до Южния полюс. Освен ако междувременно не успят да убедят по радиото някого, било в Порт Блеър, на Андаманските острови, било в Пенанг или пък в Суматра — което беше най-вероятно — да им се притече на помощ. Но във всички случай щяха да минат най-малко три-четири дни, докато дойдат да ги вземат на буксир.

— Другата яхта в същото положение ли е?

Въпрос на Лавиолет.

В същото. С тази разлика, че се намирала по-близо до западното крайбрежие на Суматра, където имало вероятност теченията да я изтласкат към сушата. Но това също щяло да им отнеме няколко дни. Тони Биърдсли се разпореди да предадат на двете яхти по радиото най-сърдечните поздрави на „Лакомник“ и на свой ред се настани на масата. Бе играл два мача на трета линия в националния отбор по ръгби на Англия и смяташе, че ирландците ще бъдат унищожени. Гантри се усмихваше на Зенаид. И то така, че се наложи въпроса да му зададе Лавиолет.

И по-конкретно: какво толкова бяха сипали в мазута на яхтите при зареждането им на Голям Никобар?

Гантри не знаеше с точност. Може би захар.

Самолетът, долетял от едно затънтено летище в джунглите на Коста Рика, докара Макартър преди два часа. Приемът, който му оказаха, почти не се различаваше от досегашните.

Дали този път въоръжената охрана не бе по-многобройна?

От желязната ограда около хасиендата до големия портал, пред който спря климатизираната лимузина, машинално бе наброил най-малко шейсетина души. Плюс две картечни гнезда — картечниците бяха огромни, може би зенитни — на плоския покрив на конюшните. Но вежливостта, която му засвидетелстваха невъзмутимите мъже, бе все същата. Отведоха го в обичайния му апартамент от три стаи с широк балкон, издаден над река Магдалена. На три километра оттам на отсрещния бряг се виждаше железопътната линия Богота — Санта Марта.

А още по-далеч се издигаха — почти нереални — планините, които припадащият нощен мрак бавно поглъщаше. Поинтересуваха се дали би искал да пийне или да хапне нещо. А може би и да се възползува от басейна.

— Не, благодаря. Muchas gracias.^[1] — De nada, senor Adams.^[2]

Адамс беше името, под което тук бе известен на всички.

На всички, освен, разбира се, на „онези“, които знаеха за него почти всичко. Взе душ и полегна. След последното му посещение „изцяло бяха подменили аудио-визуалното оборудване на апартамента; можеше да слуша всякаква музика по свой избор, да види някой от най-новите филми на телевизора с огромен, сто и седемнайсетсантиметров екран или която и да било от стотиците сателитни програми. На разположение имаше и жени, естествено. Веднъж пожела да му доведат една — просто за да я види как изглежда, — уточнявайки, че държи да бъде руса и висока. Девойката, появила се само след няколко минути, се оказа разкошна във всяко отношение; беше действително висока и руса и говореше английски, белязан с лек австралийски акцент. Предложи й едно питие, но я отпрати, без да я докосне, въпреки че доста се изкушаваше. Освен че се страхуваше да не пипне СПИН и не изпитваше особен афинитет към изневярата, той не искаше да приема нищо, което може да го постави в още по-голяма зависимост от «тях». Човек рано или късно плаща за подаръците.

В стаята имаше и библиотека, но той дори не погледна книгите. Предпочете за около четвърт час да посвети вниманието си на новините на Си Ен Ен. Продължаваше да усеща леко безпокойство. Потисна желанието си да пийне нещо и за пореден път се застави мислено да прегледа отчета, който му предстоеше да направи. Не носеше никакви бележки — и дума не можеше да става да понесе със себе си нещо написано, та дори и цифри. Паметта му би трябвало да се окаже предостатъчна; имаше й пълно доверие. Тя бе способна на мига да му предостави просто така, между другото, глобалната стойност на френските инвестиции, сектор по сектор, и то ведно с имената на съответните отговорни лица, или пък сумата, с точност до сто долара, на печалбите, реализирани благодарение на капиталите, които бе вложил в Германия, Сингапур или Австралия. Неотдавна бе закупил по австралийското крайбрежие между Сидни и Кеърнс множество терени, осигурявайки си контрола върху необходимите инфраструктури и собствеността върху три големи хотелиерски вериги в тихоокеанския район. Макартър твърдо вярваше в бъдещата експанзия и дори бум на туристическата индустрия в този край на света, особено в Австралия и Нова Зеландия — «западни» страни, които не рискуваха да бъдат съсипани от някоя глупава революция. Вече бе инжектирал пет милиарда в този проект и не възнамеряваше да спира дотам.

Освен ако «те» не се противопоставеха. С «тях» никога нищо не беше сигурно. Да «им» обясняваш финансите бе все едно да преподаваш аритметика на крава. Заради това се безпокоеше. Тези хора бяха истински зверове. Ирационални. И непроницаеми — как да разбереш какво става в главата на тигър и дори на най-обикновена котка? Й дали изобщо става нещо.

Преувеличаваш, Мак. Не са чак такива идиоти. Нямаше да стигнат дотам, където са сега, ако бяха съвсем безмозъчни. Мнението ти за «тях» май доста намирисва на расизъм. Дали пък ако бяха русокоси и синеоки… ако не бяха чак толкова мургави, чак толкова мърляви и с по-малко индианска кръв във вените…

Не.

Напълно безпристрастно заключи, че това няма нищо общо с расизма. Дори се съмняваше, че е расист. Не вярваше в превъзходството на една раса над друга. Глупаци имаше навсякъде. Освен това нерядко му се случваше да изпитва почти идентични чувства към някои от обикновените си клиенти, които нямаха нищо общо с Мравките. Като онова семейство от Бостън например, чието значително състояние управляваше в качеството си на пълномощник. Същинско котило безчувствени акули. Не прибягваха до убийството като метод за убеждение, разбира се, но само защото се страхуваха от скандал, не че страдаха от скрупули.

Седем часът. Всеки момент щяха да дойдат и да го помолят да слезе. Знаеше чудесно какво ще последва. «Онези» ще го попитат как са жена му и децата му, ще се поинтересуват за собственото му здраве. Задължително ще има един, който ще му припомни колко пари е спечелил благодарение на «тях».

Ще го попитат дали е доволен. «Да, много доволен», ще отговори той. Друг ще добави, че това са много пари. «Да, много», ще се съгласи той. А трети няма да пропусне да го попита дали някога е мечтал за такова състояние? Дава ли си ясно сметка, че заслугата за това е единствено «тяхна»?

И че нещата всеки миг могат да се променят? Че може да бъде не само разорен, но и убит? Жена му и дъщерите му също? При това: с особено рафинирана жестокост, що се отнася конкретно до тях. (Няма да употребят думата «рафинирана», естествено, но основната идея ще да бъде именно в този смисъл.) Осъзнава ли, че животът му виси на косъм? Че освен семейството му могат да пострадат и най-далечните му роднини? Че са направили точна сметка на близките му и че нито един няма да бъде пощаден? И на първо място племенниците и племенничките на «senora» Макартър? Ясно ли му е? Все пак това са много пари, «no»?

«Si.» Нали добре разбира, че е имал наистина невероятен късмет да спечели толкова «dinero»? Разбира ли го? Доволен ли е? Знае ли какво ще му се случи при най-малката грешка, при най-малкото подозрение, че е сгрешил? В началото това неизменно повторение на едни и същи въпроси и заплахи, тези постоянни уточнения, които унижаваха интелигентността му, бяха просто непоносими. Но в крайна сметка бе свикнал с тях. Поне вече не го наричаха «курешка, която могат да размажат с пета», ала днес дори това не би му направило впечатление.

След размяната на тези традиционни «любезности» ще дойде ред на ритуалния въпрос: колко според него са спечелили «те» от последната им среща и последния му отчет до този момент?

Но преди това, естествено, ще му обърнат внимание, че е едва седем и петнайсет и че за тях това е време за аперитив, но не и за вечеря. Че ще вечерят по-късно, по испански обичай, тъй като са от чист испански произход (в Колумбия преките потомци на испанските колонисти съставляваха едва двайсет процента от населението, но и най-малкият намек за наличието на смесена кръв биваше свирепо отхвърлян; всички те бяха «бели», та ако ще й да биеха на синьо от чернота, и да се усъмниш в този постулат означаваше да засегнеш честта им). И ще го попитат дали като «gringo», свикнал да вечеря по-рано, би го притеснило, ако се наложи да поизчака малко. А той ще трябва да се разсмее. Това ще бъде невероятно смешна шега и всички ще се разкикотят, очаровани от чувството си за хумор.

Та колко са спечелили «те» според него? Макартър ще трябва веднага да посочи една цифра. Не тази на общата сума на приходите от търговията с наркотици, разбира се. Той не я знаеше. А цифрата на печалбите, получени от неговата организация на основата на капиталите, поверени му от колекторите, от Мравките-вложители и Мравките-пътешественици.

При това да я цитира с точност до не повече от долар разлика. И тя във всички случаи трябва да се равнява на тази, която са им посочили «техните» собствени счетоводители.

Да се равнява или да бъде по-голяма. Обикновено беше по-голяма. И винаги е била, освен веднъж, съвсем в началото, когато все още не бе разработил докрай своите инвестиционни механизми. Така че ще даде сметка за изпраните пари и за приходите, получени от инвестирането на тези пари.

«Muy bien».^[3] «Те» ще се спогледат с доволни усмивки. Какви страхотни бизнесмени са, наистина! «Те», децата на зловещите предградия на Богота, Меделин и Кали! Колко път са изминали само! И то единствено благодарение на своята интелигентност!

След това неизбежно ще се поинтересуват дали на света има някой по-богат от «тях»? («Огледалце, огледалце от стената, аз ли съм най-хубавата на земята?» — Макартър всеки път се сещаше за лошата царица от «Снежанка и седемте джуджета» и едва сдържаше усмивката си.) Онези японци по-богати ли са от «тях»? И Макартър, влизайки в ролята на огледалото, ще даде очаквания отговор: не, никой на света не е по-богат от «тях». Официално за най-богатите частни лица на света се смятаха двама японци. Някои си Мори Таикиширо и Цуцуми Йошиаки. Но състоянието на всеки от тях възлизаше само на някакви си жалки десет-дванайсет милиарда долара. «Те» бяха несравнимо по-богати. Какъвто и да беше установеният ред за разпределение на печалбите между Петимата от Картела — Макартър се досещаше, че дяловете им не са равни, — «най-бедният» от «тях» разполагаше с не по-малко от двайсет милиарда. Преди няколко дни Макартър бе прочел класирането на най-богатите хора в света, публикувано в списание «Форбс». И ако двамата японци наистина фигурираха на челно място, следвани от американеца Сам Уолтън (едва осем милиарда), той със сарказъм бе отбелязал, че собствените му клиенти бяха цитирани само в категорията «два милиарда и повече». За миг го съблазни идеята да напише възражение до списанието, за да възтържествува истината.

Накрая ще приключат с прелюдията и ще преминат към същността на въпроса В подробности. Подробности от величината на един милиард долара. Макартър ще започне отчета си за инвестициите, страна по страна. Като прибави към цифрите от постъпленията тези от вече реализираните печалби, общата сума ще възлезе приблизително на триста милиарда долара. Почти двойно повече от бюджета на Франция или Великобритания. Докладът на Макартър ще засили още повече мегаломанията им. Картелът винаги бе мечтал за невъзможното и не се отказваше от мисълта скоро да завладее света.

«Обективни» или съзнателни съюзници му бяха терористите, десните екстремисти, членовете на М 19, на FARC, кубинците, никарагуанските революционери, диктаторът на Панама.

Наркодоларите бяха проникнали в държавния апарат и институциите на редица страни и ги бяха корумпирали. Десетки хиляди мъже и жени с различни цели и диаметрално противоположни идеологии работеха с Картела или за Картела. Могъществото на Петимата беше безгранично и напълно на висотата на терора, който налагаха. В Колумбия, изпреварвайки далеч автомобилните катастрофи и болестите, насилствената смърт чрез убийство се превръщаше в основна причина за гибелта на мъжете на възраст между петнайсет и четирийсет години. Деветдесет и девет процента от престъпленията оставаха ненаказани. Отдавна вече не се водеше сметка на отвличанията. В Боливия, Перу и Никарагуа истински армии контролираха «силиконовите долини» на кокаина.

Макартър знаеше това. Известен му беше и зашеметяващият брой на жертвите на войната срещу наркотиците. Десетки журналисти, стотици политици, съдии и войници, хиляди полицаи, ръководители на служби за борба с наркотрафика, цивилни… близо десет хиляди души, убити за период от шест години по заповед на Картела. С помощта на наркодоларите или «педродоларите» — Петимата бяха взели буквално за заложници най-големите компании на планетата.

«Те» реализираха повече печалби, отколкото Ай Би Ем, «Кока Кола» и «Дженерал Мотърс», взети заедно, разполагаха с петнайсетхилядна, въоръжена до зъби армия, способни бяха да изплатят външния дълг на много латиноамерикански страни и скромно се наричаха помежду си «най-големите износители на Колумбия»… И някои от сънародниците им, в интерес на истината, наистина ги смятаха за такива.

Тези «каменни богове» ще изискат от Макартър отчет, който ще продължи часове. По някое време ще седнат на масата. Той почти няма да яде (тукашната кухня е прекалено мазна и тежка за вкусовете му) и ще ги залива с пороя от информация, който съхраняваше в паметта си и освобождаваше умишлено по такъв начин, че единствен да бъде в състояние да го овладее.

Ще станат от масата, ще излязат на просторната красива веранда и телохранителите ще заключат стаята. Макартър ще продължи да говори. Ще изслушва въпросите и ще отговаря, странно горд с пъргавия си ум и тъй прецизната си памет.

Ще си легнат късно с условието да продължат работното заседание на следващия ден сутринта — но никога преди единайсет — в случай, че не им стигне време да направят преглед на всички текущи операции. Такова беше обичайното развитие на една обичайна среща.

Но това не се отнасяше до днешната среща. А още по-малко до втората, на следващия ден. Преди две седмици, веднага след като разбра, че го викат, Макартър изненадващо им отправи необикновена молба: да му се предостави допълнително още един ден, тъй като в добавка към отчета си би искал да им изложи и един проект.

Общият план.

«Те» нямаха понятие за какво става въпрос — Макартър не бе споменал никому нито дума за него. Задоволи се само да уточни, че би желал да обсъди с «тях» нещо изключително важно.

Важно за «тях», но също и за Макартър. Ако успееше да «ги» убеди в ползата от него, да «ги» накара евентуално дори да я осъзнаят, Общият план щеше изцяло да промени собственото му положение. Макартър щеше да се превърне в незаменимия «deus ex-machina». Да стане неуязвим. И да има на свое пълно разположение Ел Сикарио, абсолютното оръжие.

В същото време това щеше да е и венецът на кариерата му. Щеше да постигне нещо, за което никой никога не бе дръзвал дори да мечтае.

На вратата се почука: един прислужник го уведоми, че «те» го чакат долу, както винаги.

— Идвам.

Прибра се в апартамента си малко преди три сутринта.

Сеансът бе минал без изненади. Цифрата, която «им» съобщи в отговор на очаквания въпрос, предизвика всеобщо изумление с мащабността си. Макартър бе изпитал известно задоволство при вида на сащисаните им физиономии.

Но въпреки това не всичко бе казано. След осем часа щяха да подновят заседанието.

Не го попитаха нищо за проекта му. Не искаха да показват по какъвто и да е начин, че са заинтересовани от това, което е измислила «курешката». Тръпка на омраза разтърси Макартър, Мимолетна. Не можеше да си позволи подобни чувства.

Тъкмо се канеше да вземе още един душ, когато на вратата отново се почука. На мига разбра, че това е той.

Въпреки горещината Ел Сикарио носеше риза с дълги ръкави, грижливо закопчани на китките. Макартър изведнъж си даде сметка, че никога не е виждал Убиеца облечен по друг начин, освен от глава до пети, дори край басейна.

Това сигурно означава нещо, но какво?

Макартър не знаеше все така нищо за този човек, дори неговата националност. Как беше станал Ел Сикарио? Как бе спечелил «тяхното» доверие?

— Уморен?

— Малко — отвърна Макартър. — Канех се да взема душ.

— Чувствайте се като у дома си. Ще почакам. А и това няма да ни пречи да поговорим. — Макартър се съблече и влезе в остъклената кабина. Регулира температурата на водата — дори и в тази жега не би я понесъл студена.

— Познавате ли човек на име Гантри?

Ако се намираше лице в лице с Ел Сикарио, въпросът може би щеше да изненада Макартър, може би щеше да го накара да реагира по нежелателен начин. Той замислено погледна крана на душа, изработен от масивно злато, и изчака водата да стане по негов вкус, преди да застане пред струята.

— Познавам един Джонатан Гантри.

— Този от аферата с «боклучавите» облигации?

— Същият.

— Лично ли го познавате?

Внимание, Мак!

— Не.

— Не чух отговора ви.

Макартър подложи лице под струята и остана така, докато преброи до двайсет.

— Отговорът е не — натърти той.

Излезе от кабината и облече халат, белязан с неговите инициали, който използуваше само две нощи в годината. В гардероба висяха още пет такива, абсолютно идентични.

Ел Сикарио бе влязъл в банята и пушеше дълга филипинска пурета с остър тръпчив мирис. Усмихна се.

— Имам предвид Гантри, който носи прякора Лакомника.

— Никога не съм го виждал.

Макартър обу сандали, които също носеха инициалите му. Защо си правят труда да бродират името ми навсякъде, след като прислугата ме нарича Адамс?

Влезе в спалнята и оттам в съседния салон, където си наля чаша уиски, наблюдавайки внимателно ръцете си. Не трепереха. Следващият му въпрос би трябвало да бъде: «Защо ме разпитвате за Гантри?» Реши да не го задава.

— Едно уиски?

— Текила. В хладилника ви сигурно има. Сам ще се обслужа.

Онова, което най-много смущаваше Макартър, бе, че не знаеше как да нарича събеседника си. Ел Сикарио, или просто Убиеца, му се струваше смешно и мелодраматично; би имал усещането, че играе в някоя от онези пиеси, в които са влюбени преподавателите по литература — те включват задължително един капитан а ла «commedia dell’arte» с папагалски нос и огромна сабя, от типа Матаморос^[4].

Отпи глътка уиски, дебнейки момента, в който Убиеца най-сетне ще се реши да помръдне — той стоеше все още на прага на банята.

— Няма ли някакво име, освен прякора Ел Сикарио, с което бих могъл да ви наричам? Виждали сме се вече най-малко осем или десет пъти.

— Наричайте ме Бен. Или Уилфрид. Или Сузана.

— Матаморос. Мат, за приятелите.

— Защо пък не?

Накрая Убиеца се размърда с вялостта на ленивец — едно от онези флегматични създания, на които им трябва цял ден, за да се изкатерят на някоя палма. За времето, необходимо му да отвори хладилника, скрит във възхитителен резбован шкаф, да вземе бутилката текила, да си сипе половин чаша, да върне бутилката на мястото й и да затвори вратата на хладилника, Макартър вероятно би могъл да продиктува две писма.

— Друг въпрос — промърмори Убиеца след дълго мълчание. — Как се отплащате на Съсман и другите за това, че ви държат в течение на всяка стъпка на Лодегър?

— Другите?

— Няма ли други?

— Ако сте надушили втори, значи са двама.

Играта започваше да забавлява Макартър. Знае по-малко, отколкото се опитва да ме накара да повярвам.

— Надуших само Бърт Съсман.

— Не му плащам. Прави го от приятелски чувства към мен.

Погледите им се срещнаха. Очите на Убиеца също се смееха. Той вдигна чашата си:

— Salud^[5], Мак.

— Salud, Мат. Съсман жив ли е още?

— Да, доколкото ми е известно.

— А ще остане ли жив в близките седмици?

— Всички може да умрем в близките седмици.

С други думи, няма да заповяда да го екзекутират, макар че сведенията, които ми дава Бърт, биха могли да бъдат окачествени като предателство. Освен това Убиеца няма да «ги» предупреди. И тази нощ не е дошъл заради Съсман.

Убиеца прекоси стаята, за миг като че ли понечи да излезе на големия балкон, след което изведнъж, сякаш без да помръдне, се озова в съседната стая, където се намираше библиотеката и цялата аудио-визуална техника.

— Мак, има ли Съсман някакво отношение към проекта, който ще им представите утре?

— Вие как мислите?

— Мисля, че няма. Той не знае нищо за него. Отдавна да съм го накарал да проговори, ако се съмнявах в противното.

Знае ли, или не знае, че съм познавал Гантри? Може и да знае, ако е успял да подслуша Бърт Съсман. И най-важното: дали се е досетил, че лека-полека вкарах Лодегър в капан? Лодегър, един от племенниците на работодателите му, на които той е безгранично предан. Играта става адски забавна.

— Моят проект интересува ли ви, Мат?

— Доста.

— Да не би случайно да ми предлагате замяна? Някои сведения, които сте събрали за мен и които смятате, че ме засягат и ще ми навредят, ако получат гласност, срещу съдържанието на моя проект?

Последва нещо изумително: Убиеца вдигна ръката, в която държеше чашката с текила, неочаквано я пусна и я улови един метър по-долу, при това, без да разлее нито капка.

— Страхотен номер — усмихна се Макартър.

— Гантри. Лакомника. Лодегър е издействал да изпратят срещу него истински експедиционен корпус. Първата атака на Милан е завършила неуспешно и засега «Лакомник» продължава да се носи преспокойно по виолетовите води на Индийския океан. Милан вече не знае точно къде. Милан не обича да се проваля. Много добре му е известно какво мисля за хората, които се провалят. Или които вършат предателство. Дори и в мислите си. Милан смята, че ще ликвидира Лакомника при следващото нападение. И би било добре да успее. Според някои сведения Лакомника проявявал интерес към случилото се в Милуоки, както и към една ПОП срещу «Обауита Дженерал Уд». Подобно любопитство обикновено се отразява изключително лошо върху настроението на Мравките-войници.

— Вълнуващо — отбеляза Макартър.

Убиеца се обърна с мудността на огромен кораб, маневриращ в тесния пролив между два вълнолома. Сега чашката с текила се крепеше на върха на показалеца на дясната му ръка. Повърхността й оставаше съвършено неподвижна.

— Лека нощ, Мак.

Той безшумно се плъзна към вратата и излезе, оставяйки мимоходом върху гигантския телевизор все така пълната чаша.

Трийсет секунди.

Макартър най-сетне успя да помръдне. Установи, че пръстите му са впити почти до болка в собствената му чаша. Изпразни я на един дъх, влезе в спалнята, съблече халата и си легна. В момента, в който угаси нощната лампа, до слуха му долетя едва доловим шепот. Явно стражите в градината разменяха някоя и друга дума на разминаване. През отворените прозорци нахлуваше уханието на цветята. Идвал съм тук единайсет пъти, без нито веднъж да успея да видя истински Колумбия, за която съм чувал, че е невероятно красива.

Обърна се на дясната страна, уверен, че няма да може да заспи.

Последните събития бяха повече от обезпокояващи. Убиеца знаеше. Беше в течение за Бърт Съсман, което означаваше, че много скоро ще узнае и за другите и преди всичко за Толивър и Сасия. А оттам не е много далеч до заключението, че съм предприел маневри за отстраняването на Лодегър.

До което Убиеца очевидно е стигнал.

Разбрал е също, че възнамерявам да използвам Гантри.

Няма доказателство за това; но той не е нито полицай, нито съдия в черна роба и няма нужда от доказателства; достатъчно му е едно най-елементарно съмнение, за да произнесе присъдата и да я изпълни.

Как се е досетил? По дяволите!

Няма значение. Важното е да разбереш как ще постъпи.

Почти на шега го попита дали не ти предлага размяна. Но думата не е точна. Това беше предупреждение.

А защо не и предложение за съюз?

Съюз, но не срещу «тях», естествено.

Може би срещу Лодегър? Най-вероятно. Все едно, че по много заобиколен начин ти е казал: «Знам, че се готвите да елиминирате Лодегър. Добре, нямам нищо против. Няма да ви преча. Но, внимание! Направете го така, че да не ме принудите да се намеся. А уредите ли си веднъж сметките с него, вече ще помисля дали да ви накажа, или не. Все още не съм решил. Изчаквам. Ако благодарение на вашия проект си осигурите неуязвима позиция и ако в известен смисъл го правите за тяхно» добро, дори и против волята «им», тогава не възразявам.

Иначе…

Макартър се обърна на лявата страна.

Очевидно не трябваше да се залавям едновременно с доуточняването на моя Общ план и с отстраняването на Лодегър. Трябваше да изчакам. Но инцидентът в Милуоки и особено фактът, че канадката, замесена в него, има отношение и към аферата с ПОП срещу «Обауита», беше наистина дяволски съблазнителен. Никога не съм се примирявал с това, че ме вързаха в тандем с Лодегър. Вих могъл още утре да го сменя. Разполагам с трима-четирима души, напълно способни да заемат мястото му, които освен това бих могъл да контролирам много по-лесно. Лодегър е последното препятствие по пътя ми към абсолютната власт.

Лодегър и Ел Сикарио.

И дума не може да става, разбира се, да се елиминира Убиеца. Това е невъзможно. Дори нежелателно. Мравките, които създадох, винаги ще имат нужда от човек като него — а и той категорично е най-добрият.

Излишно е да мечтаеш; никога не би могъл да елиминираш Убиеца.

Или поне не скоро. Ще видим.

Засега, а и през следващите месеци ще ти се наложи да действаш със съзнанието, че е опрял пистолет в слепоочието ти. Крайно неудобна поза, наистина.

Прекалено късно е, за да спреш операцията «Лакомник», а следователно и офанзивата срещу Лодегър. Освен това дори не си сигурен, че тази офанзива ще успее! Милан е напълно способен да убие Гантри! Да не говорим, че ако Милан се провали, Ел Сикарио може лично да се заеме с тази задача.

Тогава с Гантри е свършено. Убиеца никога не се проваля.

Добре. В крайна сметка всичко е много просто.

Първо се постарай да направиш така, че Убиеца да не се намеси в играта срещу Гантри. Защото, ако Гантри продължи да си има работа само с Милан, все съществува някакъв минимален шанс да остане жив и да свърши това, което очаквам от него: да унищожи Лодегър. И ако правилно си изтълкувал поведението на Убиеца, той явно не е настроен прекалено враждебно срещу подобна развръзка. Може би ще успееш да го задържиш. Да спечелиш време.

Междувременно трябва да изложиш твоя Общ план и да «ги» накараш да го приемат, което ще ти отнеме най-малко шест до осем седмици. «Те» са диви зверове и като такива са невероятно предпазливи. Ще мине доста време, докато разберат какво «им» предлагаш, и двойно повече, докато го приемат. И когато ти кажат «да», ти ще бъдеш в безопасност.

Освен ако дотогава Гантри не се остави да го убият и Лодегър, излязъл победител, не се обърне срещу теб. Лодегър, който е «техен» племенник.

И освен, разбира се, ако преди това Ел Сикарио не те убие.

Слабо е да се каже, че сам се постави в най-малкото рисковано положение! Ще се наложи да бъдеш дяволски убедителен, когато след малко започнеш да «им» обясняваш твоя Общ план.

За да даде възможност на мозъка си да отдъхне, Макартър затвори очи и се опита да си представи главния вход на хасиендата — чудовищна атракция, украсена със самолета, транспортирал първата пратка кокаин на Картела за Съединените щати. Придружавал я бе лично един от Петимата. Днес плащаха до петстотин хиляди долара на пътуване.

Макартър постепенно се отпусна. Сега трябва да спиш.

А после, после те очаква наистина кошмарна надпревара с времето.

«Акция» се нарича ценна книга с търговска стойност, удостоверяваща дела на притежателя й в общия капитал на определено дружество. Акцията дава право на собственост. Правото на собственост на акционера върху дружеството е пропорционално на броя на акциите, които притежава. На теория. По същия начин, по който е по-добре да си богат и здрав, отколкото беден и болен, така е по-добре да си едър акционер, отколкото дребен. Между някой, притежаващ една акция от дружеството «Бадабум», и друг, който разполага с един милион акции от същото дружество, разликата рядко е чисто аритметична, тоест като между едно и един милион. Особено ако въпросният милион акции съставлява значителен процент от общия брой на акциите, емитирани от дружеството «Бадабум». Ръководителите на дружеството «Бадабум» (името е измислено, разбира се!) се интересуват от дребния акционер толкова, колкото и от цвета на първото си цукало.

Да се смята противното е равносилно на утопия. Още повече, че съществуват така наречените «приоритетни» или «привилегировани» акции, ползуващи се с особен статут, до които дребният акционер никога няма да има достъп. Ръководителите на дружеството «Бадабум» единодушно и със завидна енергия отричат тези факти.

Но това е друга история.

«Облигация» се нарича ценна книга (независимо дали се котира на борсата или не), която не е нищо друго, освен разписка срещу предоставен заем. Заемат пари на дружеството «Бадабум» и в замяна споменатото дружество връчва документ, с който признава предоставения му заем и се задължава да възстанови стойността му (възможно най-късно) ведно с известна лихва (възможно най-ниска). Обикновено лихвата е точно определена, но може да се индексира или, с други думи, да се променя по куп всевъзможни причини (въображението на ръководителите на дружеството «Бадабум» е безгранично).

Облигации могат да бъдат емитирани от държавния, полудържавния (съкровищните бонове например) и частния сектор.

По принцип облигациите, емитирани от държавния сектор, са сигурни. Освен ако страната не бъде сполетяна от революция или не стигне до пълен крах.

Облигациите на частния сектор са несравнимо по-забавни. Тяхната стойност зависи единствено от качествените показатели на лицето, на което се отпуска заем. При това дори не е необходимо да са уверени в неговата почтеност — на теория, съществуват закони, за да го принудят да върне заема и да изплати обещаните лихви; известни са даже случаи, когато тези закони са били прилагани! Не, проблемът е в това да се узнае предварително дали въпросното лице притежава достатъчно интелигентност, трудоспособност, късмет, хитрост и т.н., за да умножи заетите му пари, а оттам и да изплати лихвите и да възстанови предоставените му капитали.

Същността на цялата игра се състои именно в оценката на степента на интелигентност и трудоспособност на заемоискателя.

Ръководителите на дружеството «Бадабум» са лукави. Те подготвят емисията си от облигации и я пускат в обращение с най-примамливи обещания. Те могат да лъжат (и още как!). Могат да лъжат дори най-чистосърдечно и да твърдят, че ще реализират невероятни печалби, защото наистина са убедени в това. Независимо дали произвеждат, разпространяват или продават нещо, не е изключено да са придобили тази своя увереност в бъдещото развитие на нещата от проучването на пазара — то е винаги поверително; излишно е да се привлича вниманието на конкуренцията! И никой не знае дали имат право. Дори и самите те.

Някои от заемоискателите са отдавна утвърдили се дружества, оценявани като напълно достойни за доверие. Те са си създали репутация; балансът им открай време е положителен. Превърнали са се почти в институции. Оттук и се ползуват с висок рейтинг, което за северноамериканския пазар е оценка на относителната кредитоспособност на потенциалния заемоискател, определяна с минимално допустима неточност от сериозни специализирани служби. Облигациите, емитирани от дружествата с висок рейтинг, лесно намират купувачи. Големите търговски банки с радост се заемат да ги пласират; това са «благородни» облигации, чийто лихвен процент, разбира се, е нисък, тоест обратно пропорционален на гарантираната от тях сигурност.

В края на 70-те години в Съединените щати се наброяват малко под седемстотин от тези безпроблемни заемоискатели, или едва три процента от общия брой на американските дружества с активи от над четвърт милиард долара.

Което означава, че по ред причини деветдесет и седем процента от тези дружества се ползуват често с по-скоро жалък рейтинг. Към тях нерядко спадат и някои от така наречените «паднали ангели» — големи, стари компании, които в резултат на икономическата конюнктура или на нерешително управление са загубили някогашния си блясък и доверието на финансовите специалисти. Най-често обаче става дума за новосъздадени, млади и почти неизвестни компании — било защото основателите им не са съумели да се продадат както трябва, било защото са стартирали далече от Уолстрийт или пък защото са задълбали в област с неясно бъдеще (информатиката например). Както и останалите обаче, тези деветдесет и седем процента от дружествата също изпитват отчаяно нужда от пари, за да се развиват или да затвърдят първия си пробив на пазара. И следователно емитират облигации. Същите са известни като облигации «с висок риск», тъй като въпросните заемоискатели далеч не предизвикват ентусиазма на финансовите специалисти. Поради това, че се пласират най-трудно, тези облигации винаги предлагат примамливо висока лихва — около петнайсет процента.

На финансов жаргон те са познати под името «junk bonds» — боклучави облигации.

Когато Джеймс Д. Макартър среща за първи път Джонатан Гантри, последният работи като разсилен в една кантора, специализирана във финансови проучвания, възложени й предимно от «zinzins» — институционните инвеститори, между които са и пенсионните фондове. Някои от тези фондове разполагат с огромни капитали, достигащи понякога трийсет милиарда долара годишно. Къде и как да се вложат или инвестират (и то при минимален риск!) толкова пари, та ако ще печалбата да надхвърля инфлацията само с половин пункт?

И дума не може да става за «junk bonds». А и кой ли би ги посъветвал подобно нещо, излагайки се на опасността да ги загуби като клиенти?

И кой всъщност измежду утвърдените и авторитетни експерти действително е обръщал внимание на «боклучавите» облигации? Вярно, през 1977 година е регистрирана една по-мащабна сделка. Известна самолетна компания успява да получи подкрепата на не по-малко известна търговска банка — една от шестте най-големи в Съединените щати — за закупуването на голям брой облигации с висок риск. Но нещата спират дотам.

И ето че няколко месеца след последната поява на Лакомника, Макартър научава за закупуването на огромен пакет «junk bonds». Една все още незначителна търговска банка, която обаче скоро ще заяви мощта си благодарение на такъв род операции, решава да се хвърли в битката. Тя на пълни обороти започва да пласира «junk bonds»; създава несъществуващ дотогава пазар и предизвиква появата на налични авоари. Кампанията се разраства по принципа на търкалящата се снежна топка: сделките с фамозните «боклучави» облигации стават все повече и все по-значителни. Открила истинска златна жила, банката се ангажира с емитирането на облигации за сметка на пренебрегвани досега дружества и бързо се издига до ранга на специалист, натрупвайки състояние.

Такава е официалната версия. Но Макартър изпитва желанието и дори нуждата да знае повече (макар че по това време още не е срещнал Мора и работи все така като преподавател). В крайна сметка човек може да научи всичко, което иска да научи, стига да задава подходящи въпроси на подходящи събеседници. А Макартър разполага с чудесни информатори: неговите бивши студенти, наети до един от най-добрите фирми.

Гантри. Именно Гантри дава началния тласък на цялата суматоха. Гантри, както личи по всичко, намира възможно най-добро приложение на парите от първата си печалба, с която толкова се е гордее. Точно с този начален капитал той буквално връхлита върху намиращия се в пълен застой пазар на «боклучави» облигации. Забележителната му способност да се сдобива с каква ли не информация очевидно му помага да направи изключително уместен подбор измежду дружествата, емитиращи подобни облигации. Съумява да локализира «изгряващите звезди» или «падналите ангели», намиращи се на границата да заемат отново мястото си в рая на аристократичния рейтинг. Като използува масирано заеми и поема всички рискове, той се оказва почти в позицията на «корнер» спрямо най-перспективните «junk bonds» («корнерът» е лице или компания, която притежава значителен дял от даден пазар и по силата на това може да оказва влияние върху него).

Всичко това осъществява със завидна дискретност и без да жертва ежегодните си миграции към своите любими южни морета. А като че ли и без дори да напуска тихоокеанските си азиатски бази. Гантри е един от първите, които разбират, че благодарение на фантастичния прогрес на електрониката не е необходимо да присъстваш физически в Манхатън, за да проведеш на мига каквато и да било операция.

Макартър следи развитието на авантюрата. Често със смях. Този безочлив негодник беше мой ученик само петнайсет часа и аз дори не съм сигурен дали би действал по-ефикасно, ако го бях учил четири години!

По груба преценка печалбите, реализирани от Гантри за по-малко от три години, възлизат на около двеста и петдесет милиона долара. И то без да е допуснал и най-малкото закононарушение. Освен това едва ли има и петдесетина души, които знаят името му. Останалите предпочитат да игнорират този самохвалко, който не принадлежи към голямото семейство на финансистите и твърди, че финансите са детска работа.

Гантри прибира своя четвърт милиард. Би могъл да продължи, разбира се, и да спечели два, три, четири пъти повече.

Но той се оттегля. Може би защото оставането му на бойното поле би го принудило да се откаже от онова, за което се говори, че е основният предмет на неговата дейност — морската биология и защитата на флората и фауната в Югоизточна Азия.

Въпреки това Гантри не изоставя финансите, но отсега нататък действията му ще бъдат точно премерени и конкретно насочени. Хрумва му идеята да финансира публичните оферти за покупка е «junk bonds». Първо, защото те представляват почти неизчерпаем източник на свежи, активни и лесно управляеми капитали. А също, и преди всичко, защото нито един закон не забранява емитирането на «junk bonds» за сметка на компанията, от която вече е придобит дял чрез изкупуването на акции. Което, с други думи, е равнозначно на закупуването на гореспоменатото дружество «Бадабум» със собствените активи на дружеството «Бадабум». Налудничаво, но осъществимо.

Гантри — когото все повече хора наричат Лакомника — е станал «рейдър».

— Лакомници — каза той. — Истински.

Зенаид вдигна глава и погледна двете кацнали на една от реите ципоноги, които на свой ред наблюдаваха нея и Гантри е изключително тъпо изражение.

— Приличат на пеликани.

— От същото семейство са, пеликаноподобни. Тези, които с такъв интерес изучават Венериния ти хълм, са известни като «Sulae bassanae».

— Имат вид на истински кретени.

— Глупостта им е пословична.

— Това обяснява всичко.

Двете птици бяха снежнобели. Размахът на крилете им навярно надхвърляше двата метра; имаха къси крака, голям корем, огромна човка и покашлюваха точно както братята Кесъл от Милуоки, когато разказваха подвизите си на игрището за голф.

— Изпражненията им струват — или са стрували — чисто злато — добави Гантри! — Става дума за гуано.

— Привет, братлета Кесъл — подвикна Зенаид.

Съвършено голи, двамата с Гантри лежаха на покрива на командната рубка, всеки е глава към краката на другия. Благодарение на разположените в каре брезентови паравани това беше единственото място, където Зенаид можеше да се пече отвсякъде, без да рискува да предизвика бунт на борда.

Двамата работеха. Тя изучаваше огромния куп информация, предоставена им от старите лели за всички операции, проведени през последните пет години от Албърт Кампанела, Фийлдинг и някой си Агилар Нунес, на чието име многократно бе попадала в качеството му на съдружник ту на Фийлдинг, ту на Кампанела, ту на Лу Манти. Изминали бяха седем дни от поражението, нанесено на двете зловещи яхти. Джонката плаваше на юг, на около сто и петдесет мили от архипелага Кепулауан, разположен западно от Суматра. Междувременно бяха научили, че след неколкодневен дрейф яхтите са били изтеглени на брега, където сега ремонтираха двигателите им. Към тях се бяха присъединили още два кораба. По всичко личеше, че се канят да ги подгонят отново и с четирите съда, ако вече не се бяха втурнали подире им. Съобщаваха и за пристигането на голям кораб в пролива Сондата между Суматра и Ява — трийсет души екипаж, четирийсет метра дължина, двеста и петдесет тона водоизместимост и максимална скорост от най-малко петнайсет възела, развивана благодарение на два дванайсетцилиндрови двигателя, всеки с мощност шестстотин конски сили. Според други сведения втори подобен напредваше с пълен ход към пролива Ломбок. Ставаше дума и за тежки хеликоптери, предназначени уж за снимането на някакъв филм, но старите лели твърдяха, че продуцентите на филма предоставили единствено имената си. Гантри незабавно поиска да му изпратят възможно най-подробни сведения за тези тъй услужливи апологети на киното.

— Откри ли нещо, Ганьон?

— Престани да ме наричаш Ганьон!

— А ти как ме наричаш Гантри?

Вярно, така беше. Запита се що за мания бе тази да се обръща по фамилно име към всички мъже, с които поддържаше… да речем, известна степен на интимност. А и не само към тях всъщност. Ето че и Лавиолет наричаше Лавиолет, макар че никога не беше… Защо Гантри, а не Джонатан? Все пак наричаше Елиът Лари, нали? Е, не винаги, но често. И то от самото начало, от деня, в който вечеря с него в Торонто, без дори да си сигурна дали ще отидеш да видиш как изглежда стаята му в хотела. А нито веднъж не си нарекла Гантри Джонатан. Изпитваш нужда да запазиш: дистанция, що ли? Дали пък мъничко не те е страх от това, което ти се случи, Зенаид?

— Нищо не открих — поклати тя глава. — А и да съм открила, то е толкова невероятно, че ми намирисва на фантасмагория.

— Кажи все пак.

— Една организация с мащабите на американския континент, една-единствена глава, която мисли и заповядва; подставени лица на такова ниво, че биха могли преспокойно сами да натрупат състояние, ала въпреки това остават подставени лица. Плюс безупречно разработена техника и капитали, които биха могли да покрият дефицита в американската външна търговия за доста време.

Гантри запази мълчание. Лежеше по корем, загорял равномерно навсякъде. Тя постави лявата си пета върху темето му.

— Не би ли трябвало да ми отговориш нещо?

— Фантасмагория — помърмори Гантри. — Освен това забравяш филмовите продуценти, способни да финансират официално наемането на шест тежки хеликоптера за филм, който нямат намерение да снимат. Въпреки че изпращат въпросните хеликоптери на другия край на света.

— Какво имаш предвид?

Той остави купчината листове, които си даваше вид, че чете, и седна.

— Добре. Нека поговорим за това, Зенаид. Похарчих два милиона долара, без да се смята пропуснатата печалба, тъй като се отказах от операцията, започната преди твоето идване. И всичко това само за да науча, че няма почти нищо за научаване. Защото се сблъскваме с безупречно създадена машина.

Гантри погледна отново тъпоумните ципоноги, които продължаваха да клечат по реите, бомбардирайки палубата с гуано.

— И друго: те ни чакат в пролива Сондата. Чакат ни и в пролива Ломбок. А ако свием на изток, ще ни чакат и там, в Арафурско море и в пролива Торес, между Нова Гвинея и Австралия.

— Защо? Не могат да знаят къде отива джонката.

— Но със сигурност знаят, че постоянната ни база е в Саравак, на Борнео.

— При ибаните.

— При ибаните, където ще им е необходима цяла армия, за да ме измъкнат. За да ни измъкнат. Ще направят всичко възможно, за да ни попречат да тръгнем на север и да влезем във Флоресово море.

Зенаид се обърка от толкова имена.

— Флоресово море се намира между Ява и Бали. Мислех, че мога да мина през Молукския архипелаг, заобикаляйки остров Селебес откъм изток, но вече не съм убеден в това.

— Да отидем в Австралия.

— Разполагаме с малко предимство дотогава, докато сме в морето. Стъпим ли на сушата, независимо в коя страна, с нас е свършено.

— Искаш да кажеш, че ще си играем на Летящия холандец и ще се скитаме по моретата? Колко време?

— Те ще чакат толкова, колкото е необходимо. Пръснали са много повече пари от мен. Купили са всички тези кораби. Независимо от цената. Направили са си труда да създадат либерийски анонимни дружества с единствената цел да заличат следите си. Наели са сто-двеста души, намерили са и са им доставили оръжието. Може да са направили и много повече, не знам. В деня, в който решат да вкарат в играта хеликоптерите, от нас и помен няма да остане. По тези места дълбочината достига две хиляди метра.

— Но имаш някаква идея.

— Имам. Не е нещо особено, но на ум не ми идва нищо по-добро. Ще насоча джонката в открито море. Към Кергеленовите острови и дори към Южния полюс, ако се наложи. Достатъчно далече, за да не могат хеликоптерите да я достигнат. При това в достатъчно пустинен район, за да не може да я открие никой, освен може би случайно. И тя ще остане там дотогава, докато е необходимо.

Зенаид, която го гледаше напрегнато, мигновено разбра.

— Момент, Гантри! А къде ще бъдеш ти през това време?

Възнамерявал да се поразходи. Със самолет. За да видел някого, на когото искал да зададе един-два интересни въпроса.

И тя, разбира се, каза, че ще го придружи, и той, разбира се, заяви, че и дума не може да става за това, и в крайна сметка тя, разбира се, го принуди да отстъпи. Инат излезе и това не беше изненада за никого.

Зенаид се осведоми за ПОП, с която се занимаваше Гантри в момента на пристигането й на борда на джонката. И се видя принудена да приеме очевидното. Ставаше дума за дружество, контролиращо мини в Невада и машиностроителни заводи в Орегон. Лио Стърн, който бе ръководил операцията вместо Гантри, не скри нищо от нея. Предостави й цялата преписка, която тя дълго проучва, но само за да изрази накрая най-искрено удивление.

— Лио, съгласна съм, че дружеството се управлява зле, но се съмнявам, че печалбите, които могат да се извлекат от него дори и след драстично преструктуриране, ще покрият изразходваните средства. Гантри ще бъде на загуба. При това става въпрос само за пет години.

— Той и не иска повече. А в случая не търси и печалба.

Дори би приел да загуби малко пари. Интересуват го единствено тези двеста хектара в Невада.

— Но за какво са му? Според докладите там е пълна пустош.

— За да могат мустангите да живеят на спокойствие.

В Невада и в американския Запад масово избиваха мустангите. За кратко време броят им бе намалял от два милиона на по-малко от трийсет хиляди. Идеята на Гантри беше да закупи земята — а би могъл да го стори единствено като сложи ръка върху дружеството, което я държеше в активите си, — да я огради, доколкото е възможно, и във всички случаи да забрани лова в нея, наемайки постоянна въоръжена охрана. Ето какви били личните му съображения.

— Случва му се да върши подобни неща, Зенаид. И ако загуби прекалено много пари, гледа веднага да направи някой успешен удар на борсата или в недвижимите имоти.

Вари го, печи го — такъв си е.

Зенаид бе поискала да узнае повече. Помощникът на Гантри по екологичните въпроси беше бенгалец от Калкута, който се казваше Хури и носеше прякора Бабу в чест на героя от Киплинговия «Ким». Със същата отзивчивост, примесена с лека дружеска ирония, той, както и Стърн, незабавно й предостави достъп до компютърната си документация. Впечатляващо: дейността на Лакомника обхващаше множество азиатски страни, ако не и всичките. Под негова протекция се намираше Ириан Джая — принадлежащите на Индонезия територии от Нова Гвинея, където беше похарчил три милиона, за да попречи на постъпателното унищожаване на особено ценни природни зони и животински видове — мангрови гори, савани, коралови рифове, богати на уникална флора и фауна, райски птици, гураси (вид изключително редки качулати гълъби), казоари^[6], какаду, морски костенурки. В сътрудничество със Световния фонд за опазване на природата той защитаваше и прелетните птици в блатата на Мей По в новите територии на Хонконг, застрашени от развиващата се с бесни темпове урбанизация. В Китай щедро бе финансирал близо четиристотин природни резервата, включително езерото Пойанг до реката Яндзъ, където намираха убежище милиони водни — птици, между които и сибирските жерави, наброяващи вече не повече от няколко стотици екземпляра. Пак в Китай беше водил борба за опазването на гигантската панда. Както се бе борил и в защита на купрая, почти митично животно, което се срещаше само на Индокитайския полуостров. Да обсъжда съдбата на купрая с червените кхмери!?…

На единайсетия ден; откакто се бяха отървали от яхтите, видяха пред себе си бреговете на остров Рождество. «Видяха» бе малко силно казано — цареше непрогледна нощ.

— Едно от двете! — заяви Лавиолет. — Или ме вземате в лодчицата си, или поемам натам с плуване.

Така че потеглиха трима; хокеистът тръгваше с тях. И в момента, в който дингито^[7] достигна брега, джонката с опънати платна се отправи по вятъра право на изток. Това беше лъжлива маневра — целеше да заблуди противниковите съгледвачи, ако на острова случайно имаше такива. В действителност веднага щом се изплъзнеха от обсега на евентуалния радарен контрол, щяха да поемат курс на юг-югозапад към Кергеленовите острови, последната обитаема земя преди полюса.

— Дали остров Рождество…

— Затваряй си устата, Лавиолет! — изсъска Зенаид.

От нощния мрак изникна някакъв мъж. Той понечи да помогне на Зенаид да изкатери скалите. Тя без малко не го хвърли в морето. Изминаха сред гробно мълчание неколкостотин метра и едва не се блъснаха в стената на една къща, която изскочи сякаш изпод земята току под носа им.

Озоваха се в малка вила, където по телевизията вървеше стар скеч с Пол Хоган. Мъжът, който се бе опитал да помогне на Зенаид да изкатери скалите и покрай това леко й бе пуснал ръка, се оказа с ръста на Лавиолет. Беше австралиец и се казваше Джоф Макнълти.

— Аз съм никталоп и виждам през нощта — уведоми ги той. О! По дяволите, Гантри! Откъде го изнамери тоя снаряд?“.

Снарядът беше Зенаид. Гантри отговори, че не помни.

Че несъмнено я е забърсал от някой кош за лангусти и че също така не си спомня какво прави тя тук.

— Може ли да светнем, Запартък?

Запартъка Макнълти първо пусна пердетата и едва тогава запали лампата. Сега се виждаше значително по-добре, отколкото на едничката светлина на телевизорния екран.

Къщичката се състоеше само от три стаи. Колкото до Макнълти, той наближаваше седемдесетте.

— Готин пич — заяви той, оглеждайки Лавиолет. — Искате ли чай, момчета?

Очевидно обожаваше Гантри, когото познаваше от единайсет години.

— Откакто един хубав ден този млад шибаняк дебаркира от джонката, която имаше навремето. И която беше не по-голяма от вана. Все още ли държиш трите балийки?

— Препродадох ги. Самолетът готов ли е?

Естествено, че бил. И Макнълти щял да го пилотира лично, за да избегне всякаква недискретност. Щом трябвало да бъде дискретен, както му казали. Щели да излетят преди разсъмване, преди шибаното утро, преди шибаното слънце да изгрее. Предвидени били и всички по-нататъшни етапи на шибаното пътуване. Добре щяло да бъде, обаче, някой да му помогне да изкара шибания самолет от шибания хангар. Двамата с Лавиолет тръгнаха, обявявайки, че ще се върнат след три часа и че дотогава стаята е свободна. И че ако снарядът желае да отмори там породистия си задник, нейна воля.

— Породистият ми задник!… Гръм и мълнии! — взриви Се Зенаид.

За пръв път се намираше с Гантри в истинска къща и изпитваше необичайно смущение. Чувстваше се виновна заради това, че Гантри се е видял принуден да напусне джонката си, за да се хвърли в авантюра, която твърде малко го засягаше, въпреки че твърдеше обратното.

— Приятелят ти винаги ли е толкова вулгарен?

— Не. Пред теб определено се въздържа. Ти му направи силно впечатление. Искаш ли да полегнеш малко?

— Зависи с каква цел.

Гантри приготви кафе. Остров Рождество принадлежеше на Австралия; простираше се на площ от сто трийсет и пет квадратни километра и се намираше на триста и шейсет километра южно от Ява, на две хиляди километра от първия австралийски плаж и на две хиляди километра от Пърт, най-близкия голям град. На него живееха четири хиляди души, от които половината китайци, препитаващи се главно с добив на фосфат.

— Женен ли си?

Странен въпрос, съвсем неволно изплъзнал се от устата й. Може би под въздействието на създалата се почти семейна атмосфера, докато двамата пиеха кафето си пред телевизора, по който сега предаваха мач по австралийско ръгби. Същият се играеше на овален терен, настръхнал от безразборно разположени врати, по който сякаш напосоки, подобно на хлапета в училищен двор, препускаха няколко дузини огромни типове с мускулести ръчища.

— Веднъж за малко и това да свърша. Но тя страдаше от морска болест и не можеше да се примири с мисълта, че трябва да живее на джонка.

Гантри гледаше мача. Ти си пълна идиотка, Зенаид! Никога досега не си позволявала на мъж да ти диктува начина на живот. Как се виждаш да прекараш остатъка от дните си далече от Канада и Мисиками, и то на кораб, не по-голям от апартамента на Лари на Парк Авеню? И най-вече защо? За да му служиш за секретарка? Той вече си има, при това чудесна. За да работиш с него? И таз добра! Гантри мисли със светлинна скорост и ти просто не си му в категорията. А и освен това той може би все пак има право на мнение по въпроса.

Гантри взе от ръцете й чашата с кафе, сграбчи я в обятията си и я понесе към стаята.

— Пусни ме!

Усещането, че в сравнение с него не е нищо повече от категория „перо“, вбеси Зенаид. Тя започна да се дърпа, ала мигом бе просната върху леглото. Ритниците й се разминаха с целта, но за сметка на това едно от крошетата й се стовари право в устата на Гантри. Трийсетина сякаш безкрайни секунди двамата мълчаливо се бориха. Той беше надарен е невероятна сила и гъвкавост и в крайна сметка Зенаид се озова с лице, забито в скъсаните чаршафи, напълно неспособна да помръдне под смазващите я деветдесет килограма мускули.

— Негодникът, който ще ме изнасили, още не се е родил.

Чу смеха му.

— Нямам и намерение да се опитвам.

— Тогава на какво си играем?

— Сключихме облог. Ти го загуби, така че плащай.

Една любовна нощ, ако успееше да й докаже, че инцидентът в Милуоки и аферата „Обауита“ са свързани.

— Не си доказал абсолютно нищо, Гантри.

— Знаеш, че съм прав.

Той я пусна и легна до нея. Зенаид се замисли. Не, Гантри не грешеше. Вярно, не бяха открили никакво категорично доказателство, но трябваше да признае, че вече и без това бе убедена.

— Да приемем — каза тя.

— Говори по-ясно, нищо не чувам.

Тя се обърна настрана и се облегна на лакът.

— Къде отиваме?

— Мистерия и пълна мъгла.

— Кой е този някой, на когото искаш да зададеш два-три интересни въпроса?

— Два ще са напълно достатъчни, но трудно бих могъл да му ги задам по радиото или по телефона.

— Нямаш ли ми доверие, Гантри?

Той протегна ръце и ги сключи над главата си — лежеше по гръб. Сцепената му от удара й устна кървеше.

— Да приемем, че съм загубила облога. Запъртъка Макнълти ще бъде тук най-много след два часа и половина. Не е достатъчно, за да покрие сметката за цяла любовна нощ.

— Приемам и капаро.

От яда й, който Гантри бе предизвикал с мълчанието си, не остана и следа. Протегна ръка и започна да го съблича.

В съответствие с уговорката им той дори не помръдна, тъй като облога беше загубила тя.

Почти не помръдна.

Истината е, че съм напълно пощуряла по това пернато.

— Макартър — каза той. — Джеймс Доре Макартър. Само трима души знаеха, че се познаваме. Той, аз й Лети.

— Значи станахме четирима.

— Добре дошла в отбора.

— Защо точно той?

— Гледала ли си мачове по тенис? Мислиш ли, че би могла да познаеш сервиса на Макенроу, бекхенда на Едберг и правия удар на Лендъл, дори ако виждаш само ръката им, ракетата и топката?

— Вероятно. Забравяш двойния бекхенд на Джими Конърс.

— Същото е и при финансите, Зенаид. Винаги можеш да познаеш даден стил. Имам предвид само този на светилата, естествено.

— Искаш да кажеш, че фамозната безупречно създадена машина е творение на Макартър?

— Или на някой, който е бил негов ученик, когото той е обучил.

— Това ли е първият от двата въпроса, който искаш да му зададеш?

— Да.

— А вторият?

Гантри се поколеба. Мълчание.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Зенаид. — Като нищо бих могла да бъда шпионин, изпратен ти от хората, които с такъв замах купуват яхти и хеликоптери. И то само за да чуя от устата ти името на Макартър.

— Именно — съгласи се той спокойно.

— Така бих научила защо са ме насочили към теб, защо Манти ми разигра такъв театър, защо не ме убиха нито в апартамента ми в Милуоки, нито в Мисиками, нито по време на пътуването ми. Защо са искали двамата да се срещнем. Защо искат на всяка цена да те забъркат в история, която не те засяга. Пропуснах ли нещо?

— Да. Как да се измъкнем от този смъртоносен капан? Но това, разбира се, е само незначителна подробност.

Зенаид целуваше Гантри, ближейки с връхчето на езика си раната на устната му. Чувството й за вина се разсейваше с всеки изминал миг. А я бе тормозило дни наред. Всичко беше ясно (така е думата де). Не тя бе въвлякла Гантри в тази история; други желаеха той да бъде въвлечен в нея; тя и Гантри бяха жертви. И нищо чудно всичко да е насочено най-вече срещу Гантри. Просто са си послужили с мен.

— Толкова много врагове ли имаш, Гантри?

— Е, не са ми известни такива, които са способни да подновят войната в Тихия океан с едничката цел да ме унищожат.

— Втори рунд — заяви тя. — Остава ни още цял час.

На всичкото отгоре не можеше да се отърси от натрапчивото предчувствие, че ги застрашава смъртна опасност.

Може би вече знаеха, че са на сушата. Ще видиш вратата да се отваря и на мига най-малко петдесет души ще започнат да ни тъпчат с олово. Или пък ще ни чакат другаде, някъде по пътя. Искрено казано, мъничко ме е страх. Беше почти същият страх, който изпита в Милуоки при вида на разбитата външна врата.

Затова с кимване изрази съгласието си, когато Гантри заяви, че облогът си е облог, вярно, но че ще свърши своя дял от работата през втория рунд. Нямаше нищо против.

Приятно й бе да чувства около себе си силата на Гантри.

— Дълго ли ще продължаваш да ме наричаш Гантри, Зенаид? Още повече в подобен момент?

Той се усмихваше, но тъмносините му очи бяха сериозни, дори угрижени. Защо не го наречеш Джонатан или не му измислиш име, което ще знаете само двамата? Нали ужасно ти се иска?

— Друг път ще говорим — отсече тя.

Бележки

[1] Много благодаря (исп.). — Б.пр ↑

[2] Няма защо, господин Адамс (исп.). — Б.пр. ↑

[3] Много добре (исп.). — Б.пр. ↑

[4] Matamoros (исп.) — герой от испанска комедия; букв.: убиец на маври, нариц.: самохвалко, хвалипръцко. — Б.пр. ↑

[5] Наздраве (исп.). — Б.пр. ↑

[6] Австралийска камилска птица. — Б.пр. ↑

[7] Надуваема спасителна лодка. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Пол-Лу Сюлицер Картел (6)

Метаданни

Данни

Картел

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Пол-Лу Сюлицер
Картел (6)