Пол-Лу Сюлицер
Картел (5)

1

— Не викайте! Не мърдайте!

Алекс Дьошарм, понечил да седне в леглото си, замръзна на място. Нещото, опряно в слепоочието му, бе дулото на оръжие. В първите няколко секунди, все още замаян от съня, му се стори, че е отново в Ливан, в Бейрут, където, подобно на останалите кореспонденти, бе живял с натрапчивата мисъл, че всеки момент може да бъде отвлечен. Но се намираше в Монреал, в дома си на Анския хълм. Мъжът, който го заплашваше с револвера си, не беше сам, в стаята имаше още двама.

— Не ви застрашава никаква опасност, господин Дьошарм. Нито вас, нито жена ви, нито децата ви. Молим ви само да запазите спокойствие.

Беатрис, която спеше от дясната му страна, на свой ред се събуди. Реакцията й беше светкавична.

— Децата!

И в същия миг скочи от леглото. Единият от мъжете я сграбчи за ръката и запуши устата й с длан.

— Зенаид Ганьон, господин Дьошарм. Идваме от нейно име. Помолете госпожа Дьошарм да не се вълнува.

— Беа, почакай — прошепна Алекс.

Самият той се опитваше да се отърси от вцепенението, в което обикновено изпада човек при внезапно събуждане. Попита:

— Мога ли да запаля?

Да, стига да се въздържал от резки движения. Той включи нощната лампа, В стаята имаше трима мъже, които никога досега не беше виждал. Само единият носеше оръжие.

И последва нещо, най-малкото изненадващо: мъжът, който държеше револвера — колт 1911А Г, го подаде на Алекс с дръжката напред.

— За да се успокоите окончателно. Вземете го. Само че внимавайте — зареден е!

Дьошарм пое оръжието почти машинално и кимна утвърдително в отговор на въпроса дали се е събудил напълно.

— Тогава четете.

Лист хартия. По-скоро ивица, откъсната явно от ролото на телекс, на която с главни букви беше написано: „Алекс — крокодил 2 на крокодил 1 на баобаб — тръгнете с тях — крайно належащо“.

— Това говори ли ви нещо, господин Дьошарм?

В съзнанието му изплува споменът за все още невръстната Зенаид, която учеше да плува в езерото на Мисиками; той беше Крокодил 1, момиченцето — Крокодил 2, а „баобабът“ — едно голямо дърво, чийто най-ниски клони използуваха за трамплин.

— Да. Едва се сдържа да не отбележи, че „тръгнете“ се пише с „р“.

— С вас ли трябва да тръгнем?

— Да. Помолиха ни да ви отведем дори със сила, ако се наложи. И ние сме в състояние да го направим. Между впрочем, макар че наистина е зареден, пистолетът, който държите в ръка, не функционира. Засече още преди двайсет години. Липса на поддръжка, която често се отразява фатално на този модел. Ще ни принудите ли да прибегнем до сила?

— А децата?

— Заминавате заедно с децата си.

— А кучето?

— Кучето също ще пътува.

Експертът по пистолетите окуражително се усмихваше.

И наистина нямаше вид на професионален убиец. По-скоро на човек, който допреди малко кротко е спял в леглото си.

Под дебелия вълнен шал, увит около врата му, Алекс забеляза яката на пижама. Представи се като Уейтърс, Роджър Уейтърс. Френският му беше напълно коректен, но белязан с лек акцент. Придружаващите го двама мъже, към които междувременно се бе присъединил трети, бяха високи и с внушителна физика. Алекс прецени шансовете си за съпротива и ги окачестви като несъществуващи.

— И къде ще отидем?

Беатрис Дьошарм сама събуди трите деца, най-голямото от които беше на дванайсет години. Уейтърс каза, че багаж няма да им е необходим, но че могат да вземат със себе си всеки предмет, с който са свикнали и би им липсвал. Плюшеният мечок? Защо не?

— Драги господин Дьошарм — добави той, — вече ви обясних, че колтът не функционира, така че е излишно да ме ръчкате с него във врата. Всъщност я натиснете спусъка.

Да, да, настоявам. Виждате ли? Само губим време.

Малко след четири часа и по-точно единайсет минути след появата на Уейтърс и хората му — общо шест души — фамилията Дьошарм в пълен състав се натовари на един микробус. Най-трудно се оказа да събудят кучката Грангузие. На тринайсет години тази пиренейска овчарка можеше да се похвали с невероятно дълбок сън. Микробусът прекоси Пиерфон, след което излезе на магистралата Шомде.

— Бих искал да ви поднеса най-искрените си извинения — каза Уейтърс. — Надявам се, че не ви е било прекалено неприятно. Не сме кой знае какви специалисти по отвличанията. Лично аз съм адвокат, както и тук присъстващите Хари и Крейг, които са мои съдружници. Тибетс е частен детектив, към чиито услуги кантората ни понякога прибягва. Арно, който е на волана, е нощният пазач на нашия блок. Колкото до Лафльор, то тази нощ съвсем случайно се оказа в офиса ни — той поддържа парната инсталация. Събрах армията си, като мобилизирах всички, с които успях да се свържа.

Да, разбира се — неговият клиент бил Джонатан Гантри, с когото в момента госпожица Зенаид се намирала някъде в Югоизточна Азия. Не, не знаел къде заминават Дьошармови. Получил заповед да ги откара само до самолета.

Същият се оказа луксозно обзаведен „Фолкън 50“ с напълно окомплектован екипаж. Чакаше ги със запалени двигатели на стоянката на самолетите за делови пътувания.

Децата се качиха първи, последвани от Алекс Дьошарм.

Уейтърс поклати глава.

— Вече ви казах: не знам къде отивате, а и не искам да знам. Ние се прибираме да си доспим. Приятно пътуване.

Вдигнаха стълбата. Самолетът незабавно потегли, известно време рулира по пистата и две минути по-късно беше вече във въздуха. Един стюард и една стюардеса услужливо се заеха да настанят Дьошармови. Освен тях не ги наблюдаваше никой друг. Стюардът сподели, че самият той, както и останалият екипаж, бил повикани по спешност едва преди три часа. Иначе щели да имат време да подготвят допълнителни кушетки. Радистът прекъсна обясненията му.

— Господин Дьошарм, за вас.

— Алекс?

Въпреки леките смущения гласът на Зенаид Долиташе сякаш от непосредствена близост.

— Нямам много време за приказки, Алекс. Пазим пълно радиомълчание. Опитайте се да не ми се сърдите много. Имаме основания да смятаме, че животът на всички ви е в опасност. Както и нашият. Много скоро пак ще се чуем.

Връзката прекъсна. Дьошарм не бе успял да пророни нито дума. Долу, под тях, светлините на Монреал бързо се отдалечаваха. Алекс разпозна нос Трамбл и остров Света Тереза. Като че ли и Варен. „Фолкън“-ът летеше на изток.

Пилотите се усмихваха.

— Къде отиваме?

— Според летателния план крайната ни цел е Сен Мартен, един от Антилските острови. Но в действителност летим за Ирландия.

„Фолкън“-ът разполагаше с автономия на полета от шест хиляди и петстотин километра. С такъв самолет човек като нищо можеше да направи околосветско пътуване. Не, след Ирландия вече не знаели, свиха рамене пилотите. Това щяло да зависи от заповедите на господин Гантри.

И се ухилиха до уши: типично в стила на Лакомника.

 

 

Преди десет години. Джеймс Доре Макартър току-що е приключил лекцията си. Студентите му излизат. Самият той прибира бележките си, които всъщност почти не са му необходими и които разполага върху бюрото просто за да не създава впечатление, че се позовава единствено на паметта си. Усеща нечие присъствие. Вдига глава и вижда един младеж, облечен е джинси, поло и кожено яке. Младежът небрежно се е облегнал на рамката на вратата с ръце в джобовете на якето.

— Казвам се Гантри. Джонатан Гантри. Може ли да поговоря с вас?

— В момента точно това и правите.

Усмивка. Очарователна усмивка. Ослепително бели и здрави зъби под мустака. Момчето носи и къса, не повече от десетдневна брада.

— Бих искал да придобия някои основни познания по икономика, финанси и търговско право.

— Студент ли сте?

— Да, но не по тези специалности.

— Запишете ги тогава.

— Никога не бих се сетил сам — разсмива се младежът. — Но ми пречат две неща. Първо това, че между следването и работата ми разполагам с твърде ограничено време. И най-вече — което е и основната причина, — защото наистина са ми нужни само някои най-елементарни понятия. Колкото да спечеля набързо един-два милиона долара.

— Само толкова? — подсмихва се саркастично Макартър.

— Човек никога не знае предварително. Имам нужда от кораб. Обиколих почти всички пристанища, като се започне от Коломбо и се стигне до Сидни, минавайки пътьом през Хонконг, но не намерих нищо подходящо. Мисля, че най-добре ще е да го направя по поръчка.

 

 

Тоя е луд, мисли си Макартър, но поне е забавен.

— И какво смятате да правите с въпросния кораб?

— Морска биология. Между другото. Следвам биология. Също между другото.

— И кое е другото?

Химия, география. Не възнамерява обаче да отива по-далеч от придобиването на най-обикновена диплома по споменатите специалности. Навремето доста го блазнела медицината, но следването било наистина прекалено дълго.

Освен това при медицината трудно можел да взема две години за една. Професорите не били съгласни. Здраве да е.

Щял да се задоволи с един-два доктората по любимите си специалности.

Напълно смахнат! Но очевидно безобиден. И слава Богу: момчето има физиката на щангист и несъмнено е способно да вдигне Макартър и да го изхвърли през прозореца.

— Осведомих се — продължава иженарицаемият Гантри. — Според всички сведения, които събрах за вас, вие сте възможно най-добрият преподавател. Освен това живеете тук, на място, в Ню Йорк. Истински шанс. Не се виждах да търча всеки ден до Харвард. Преди малко ви слушах от коридора и това ми предостави трети довод, за да ви накарам да приемете.

— Да приема какво?

— Да ми давате частни уроци. В продължение на две седмици, да речем. Мога да ви платя осемстотин долара. Нямам повече. Споменах за три довода. Първият — и той е най-маловажният — са осемстотинте долара. Вторият е, че в мое лице ще откриете свръхинтелигентен студент. Третият е следствие от втория: по време на лекциите си вие буквално умирате от скука, въпреки че темата безспорно ви вълнува.

С мен ще можете да елиминирате деветдесет й пет процента от празните приказки и излишните обяснения.

— Деветдесет и пет процента?

Макартър започва искрено да се забавлява.

— Може би и малко повече — съгласява се младежът с широка усмивка, която почти изцяло компенсира невероятното му безочие. — Господин Макартър, вие сте изключително интелигентен човек. Аз също. Ще бъде истинско удоволствие да обсъждаме заедно един или друг въпрос. В крайна сметка вие сте като голям тенисист, който не може да си намери равностойни противници и се отегчава. Това е проблемът при преподаването. Обещавам ви, че няма да се отегчавате по време на тези частни уроци. Впрочем не съм луд, не съм смахнат и нямам никакво намерение да ви изхвърлям през прозореца. Нали това си мислехте?

На Макартър са му необходими няколко секунди, за да си възвърне дар словото. Би могъл да се ядоса и Да изхвърли момчето навън. Предпочита да се разсмее. Още същата вечер двамата отиват да изпият заедно чашка кафе. От дума на дума Макартър го кани на вечеря. Ядат от кошмарната макаронена торта, която представлява главният специалитет на Лети и венецът на нейното кулинарно изкуство. Хлапакът надминава всякакви граници, като заявява в очите на Лети, че макароненото й изобретение е страхотна гадост и би накарало и тасмански тигър да си издрайфа вътрешностите. Въпреки очакванията Лети не се разсърдва. Дори напротив, смее се като луда. Повече от ясно е, че започва да обожава Гантри.

Слуша го най-внимателно, докато й разказва за четирите си поредни пътешествия до Югоизточна Азия и Тихоокеанските острови. Прехласва се по ибаните, които живеели в Саравак, на остров Борнео, и за чиито кръвен брат се представя младежът. Ама не дивотии! Гантри описва странстванията си между Калифорния и Азия: Филипините, Хонконг, Джакарта, Порт Морсби. Страхотно забавно! Само дето Макартър не вярва на нито една негова дума. Митоман!

— Не повярвахте на нито дума от това, което разказах, нали? Смятате ме за митоман.

Нова проява на влудяващата му способност да отгатва мислите. Макартър откарва младежа, който е оставил мотоциклета си (простото е забравил покрай толкова приказки) пред университета.

— На колко години сте? — любопитства Макартър.

На деветнайсет. На двайсет през септември (това става през януари).

— Можем ли да започнем уроците утре, господин Макартър?

— Не съм казал, че приемам.

— Най-обикновен пропуск от ваша страна. Не ви коря. В шест и половина, става ли?

Започват уроците на следващия ден. Междувременно Макартър е направил известни проучвания. По това време е вече извънредно предпазлив. Проверил е думите на Джонатан Гантри, като се е свързал с някои колеги. Потвърждение. Джонатан Гантри? Да, съществувал подобен феномен, който изучавал едновременно Бог знае колко специалности.

Дали бил надарен? Пресвети Боже! Да можело да не е чак толкова. Ужасно дразнел всички. Някои преподаватели откровено го ненавиждали. Да чуеш, и то след трийсетгодишна кариера, че лекцията ти за първичния индуктор при земноводните или пък за пъпкуването при инфузориите и други бриозоери е не само абсолютно инфантилна, но и безбожно остаряла. Имало от какво да побеснее човек, нали?

На следващия ден Макартър се озовава на четири очи със самохвалкото.

— Моля да ме извините, господин Макартър, но като мияч на съдове започвам работа в осем часа. Дори и с мотор все пак ми трябва време, за да стигна до ресторанта. Така че разполагам точно с шейсет и три минути. Какво ще кажете, ако тази вечер започнем с обясненията какво е дискреционна сметка, кредит за приспособяване; риск-арбитражист, мецанин; каква е точната разлика между външнотърговска и търговска банка, кои са основните принципи на емитирането на акции и облигации, как функционира една рейтинг-агенция, какъв е механизмът на съотношението между текущата цена на една акция и печалбата от нея и накрая каква е разликата между публична оферта за покупка и публично предлагане на покупка, които ми изглеждат еднакви?

И малко по-късно:

— Прощавайте, господин Макартър, но не бихме ли могли да поускорим темпото? Разбирам много добре какво ми казвате. Можете да натиснете малко педала.

Така на Макартър за пръв път му се удава случай да накара мозъка си да работи със скорост, на каквато не е подозирал, че е способен. Истинско откритие. Спомня си примера с тенисиста: никога не е предполагал, че може да играе с такава бързина, запращайки с неимоверна сила топката неизменно, или почти неизменно, на фал линията. Топката, която му връщат също толкова енергично.

— Забавно, нали?

— Да, Джонатан, много забавно. Имахте право.

Или по-точно възбуждащо. Наричайте ме Мак, Джон, писнахте ми с вашето „господин Макартър“. Наистина е възбуждащо, но се появява и друго: вбесяващото опасение, че може да бъде изпреварен от този сополанко. Все пак той докрай си остава учителят, а Гантри — ученикът. Но по-късно неведнъж ще му минава през ум мисълта, че това е бил повратен момент и в неговото собствено развитие.

С всяка изминала среща Макартър все по-добре опознава въпросния прелюбопитен тип. Джонатан Блейн Гантри.

Разведени родители — баща му е в Испания (Гантри почти не говори за баща си, с когото, изглежда, е в обтегнати отношения), майка му живее все така в Мейн. Медицинска сестра е. Гантри сам плаща учението си, като работи. Работил е всичко. Независимо къде и какво, стига то да му осигурява прехраната и покрива над главата. Тихоокеанските му авантюри са очевидно правдоподобни. За това свидетелства паспортът му. И пътешествията му може би действително са преминали при описваните от него буквално фантастични обстоятелства. Накрая дори ибаните-главорези се превръщат в реалност.

Интересен чешит, наистина.

В промеждутъка между многобройните си лекции в университета, на които му е разрешено да не присъства редовно, той работи: вечер като мияч на съдове в псевдофренски ресторант в Гринуич Вилидж, а през деня като момче за всичко в адвокатска кантора. И не коя да е, става въпрос за „Просър, Мередит и Колб“, или, с други думи — върхът. Именно там осъзнава необходимостта да придобие някои познания по финансите. О, не за да прави кариера в тази област, разбира се! Все едно, че наблюдава мач по крикет (Гантри има определени предпочитания към асоциациите от спортния регистър); така ще научи по-добре правилата.

— А и това ми се струва много по-просто от крикета. Те постоянно търчат насам-натам и телефонират къде ли не, докато аз изпразвам кошчетата и подострям моливите им.

Но в същината си това, тяхното, е просто детинщина. Не говоря за вас, Мак.

— Благодаря, че ми признавате поне малко компетентност.

— Вие наистина сте компетентен. И доказателството е, че сме работили вече дванайсетина часа. Сега съм много по-наясно с нещата.

Идва ред на петнайсетия и последен урок. За петнайсет часа Гантри е попил досущ като сюнгер невероятно количество информация. Тя, естествено, не би му позволила да издържи един изпит — всеки първокурсник знае много повече от него, и то в много повече области. Но Макартър не се заблуждава. Във въпросите, с които неспирно го е обсипвал младежът, той е доловил ясно изразена тенденция.

Гантри се е насочил веднага към същественото, при това със смайваща увереност. Измежду всички възможни страни на финансите той е избрал една-единствена, която несъмнено си е поставил за задача да усвои още от самото начало. Рейдовете. Установяването на контрол над дадена компания без съгласието на ръководителите й. И докъде може да се стигне, без да се отива прекалено далеч. Брадата, мустаците и широката белозъба усмивка напълно отговарят на действителността: Гантри е пират. Или корсар. Всичко ще зависи от границите, които си наложи.

След петнайсетия урок той изчезва безследно за повече от три месеца. На два-три пъти Лети го пита какво става с младежа, който изпитва такова отвращение към макаронената й торта, „въпреки че е превъзходна, нали, Джими“? „Безспорно, уверява я Макартър, и лично аз я обожавам. Колкото до Гантри, наистина нямам представа какво става е него.“ Гантри му е изплатил до цент осемстотинте долара в очевидно събирани една по една банкноти. И парите незабавно влизат в употреба: Лети си купува нов хладилник — по това време Макартърови все още не ринат парите с лопата.

 

 

— Спечелих четирийсет хиляди долара. Дори малко повече. Има ли опасност да ме тикнат в затвора, Мак?

Краят на април. Вали. Свечерява се. Току-що излязъл от университета, Макартър се готви да се качи в колата си, за да се прибере у дома и да отидат с Лети на кино. Масивната фигура с кожено яке се появява изневиделица иззад завесата на проливния дъжд.

— Обяснете ми за какво става дума. Седнете. Поне на сушина елате.

Гантри разказва. Двамата седят в старата кола на Макартър. Стъклата са запотени, така че никой отвън не би могъл да разпознае двамата мъже. По-късно, припомняйки си своите срещи с Лакомника, Макартър ще установи, че те винаги са минавали без свидетел. Винаги. Дали случайно или предумишлено от страна на Гантри? Предумишлено, несъмнено; той не иска никой да разбере, че е изучавал финанси, та ако ще и в продължение само на две седмици. Макартър бързо ще осъзнае ползата от съблюдаването на подобна тайна. Никой, освен Лети, не ще узнае, че на младини е познавал Лакомника, както и това, че в известен смисъл му е бил учител. А Лети ще мълчи.

Гантри разказва как е спечелил четирийсет и три хиляди шестстотин двайсет и девет долара за четири дни. С начален капитал от хиляда триста и двайсет долара, по-голямата част от които идва от продажбата на мотоциклета му.

Пояснява, че вече не е мияч на съдове. Повишили го в салонен прислужник и сега сменя чиниите и подрежда масите в своя псевдофренски ресторант в Гринуич Вилидж.

Една вечер забелязал на една маса клиент на „Просър, Мередит и Колб“, а на съседна маса — друг, също познат му по лице финансист. На влизане двамата мъже не се поздравили, макар че едва не се сблъскали. Щом обаче вниманието на сътрапезниците им се отклонявало другаде, те бързо се споглеждали.

— Така че имам двама финансисти, които се правят на непознати, макар в действителност отлично да се познават. Схващате ли?

— Много добре — отвръща Макартър със смях.

— Стигам до заключението, че мътят нещо заедно. На следващия ден сутринта се информирам — обожавам да се информирам за хората. Впрочем добре ли работи новият хладилник?

— Много добре.

— Радвам се, че от моите осемстотин долара е имало полза.

И така, осведомил се за двамата мъже и научил, че те наистина не се познават, поне официално. Но че сливането на двете им основни компании би предизвикало страхотен бум на Уолстрийт.

— Купих колкото се може повече акции.

— С хиляда шестстотин и двайсет долара?

Не само. Гантри използувал оня номер, оная дивотия… как, по дяволите, се казваше? Leverage buy-out^[1]? Не, не е точно това думата, тъй като LBO предполагал закупуването на цяло едно предприятие благодарение на много пари, взети в заем. Както и да е, прибягнал към нещо като малък LBO, ипотекирайки къщата на майка си в Мейн.

— Не виждам къде е проблемът — казва Макартър.

— Не съм ли извършил наказуем акт чрез незаконно използуване на поверителна информация?

— Като прислужник в ресторант? Едва ли!

— Десет процента — казва тогава Гантри. — Защо според вас наминах насам тази вечер?

Макартър разбира. Четири хиляди триста шейсет и два долара и деветдесет цента. Десет процента от печалбата, реализирана от „интересния чешит“. Колебае се. Четири хиляди и триста долара биха му позволили да си купи нова кола. Изкушаващо.

Отказва. По-късно ще се чуди защо. Чисто и просто въпрос на гордост. Спрямо един сополанко, комуто е разяснил финансите с петнайсет урока и който току-що е направил удар благодарение на тях, докато на него, многоучения Макартър, и през ум не му е минало да го стори!

По същата причина, без съмнение, отхвърля и предложението на Гантри да станат нещо като съдружници. Като този път едва се сдържа да не избухне. За втория си отказ ще съжалява много по-дълго, отколкото за първия. Вече почти се е примирил с мисълта, че ще се пенсионира като преподавател. Все още не е достатъчно зрял, за да прояви самостоятелност. За да се откаже от спокойната си работа, пък била тя и посредствена. При все това второто предложение на Гантри за дълго ще се загнезди в паметта му. И ще си пробива път. Та когато се появи Мора с предложението си, той, без да го подозира, ще събере плодовете на подмолната работа, започната от Лакомника.

Макартър ще се види с Гантри още шест пъти. И всеки път това ще са мимолетни срещи било на уличен ъгъл, било в някое кафене, било в метрото или пък в дома на Макартър. Няма да забрави изумлението на Лети, когато хлапакът, освен торта и цветя, й подарява и сто килограма макарони, които домъква в чувал — за да отпразнуват първия му милион, както пояснява. През цялата вечер Лети и Гантри се заливат в неудържим смях, тъй съучастнически, че предизвиква у Макартър изблик на ревност. „Какво толкова му харесваш, Лети?“ — „Какво му харесвам? Шегуваш ли се? Не си ли го погледнал? Ако бях с десет години по-млада, щях да преплувам Тихия океан, само и само за да скоча в джонката му! И в хамака му, разбира се! Има жени, които вие, мъжете, веднага си представяте голи и започвате да въртите опашка. Е, същото се отнася и за Гантри. Само че като мъж. Не допускай никога да го видя гол, защото оттам нататък за нищо не отговарям!“

Следва аферата е „junk bonds“ — „боклучавите“ облигации, — чийто инициатор е Гантри и от която той извлича максимална печалба за по-малко от две години. Преди да изчезне. След едно последно посещение у Макартър.

— Все още не е късно да ми станете съдружник, Мак. Дължа ви наистина много.

— Не ми дължите нищо. Платихте ми осемстотин долара.

Пиратската усмивка.

— Жалко. Вие струвате хилядократно повече от това, което сте в момента. Надявам се, че един ден ще проявите достатъчно благоразумие, за да го осъзнаете.

(Не след дълго ще се появи Мора.) Оттогава Макартър повече не вижда Гантри, който междувременно си спечелва прякора Лакомника заради ежегодните си миграции към Югоизточна Азия по подобие на птиците със същото име. След операцията с „junk bonds“, оказала се за него същинска манна небесна, той на практика се заселва на своите острови, превръщайки прословутата си джонка, построена в Хонконг, в напълно функционален филиал на Уолстрийт.

Колкото до Макартър, той среща Мора.

 

 

Хидропланът, приел на борда си Макартър на няколко кабела от „Морският вълк“, прелетя над Куба, ескортиран от два „Миг“-а на кубинските военновъздушни сили. Приводни се между две островчета в Градините на кралицата — малък архипелаг, разположен паралелно на западното крайбрежие на Куба. Там го чакаше друг самолет с куп генерали и полковници на борда, пристигнали специално за случая от Хавана. Съвещанието Продължи около два часа и бе посветено почти изцяло на финансови проблеми. Хавана се оплакваше, че не е получила изцяло полагащия й се пай. Макартър лесно доказа противното, засипвайки военните с порой от цифри. Опитаха се да го въвлекат в дискусии, засягащи пряко дрогата, транспортните проблеми, междинните складови пунктове и какво ли не още. Макартър категорично се възпротиви: това не беше от неговата компетенция, не знаеше нищо и не искаше да знае нищо по тези въпроси.

Неговият проблем бяха финансите, единствено финансите.

Той бе само съветник по инвестирането.

Хидропланът отново излетя, заобиколи Каймановите острови, прекалено усърдно наблюдавани от Щатите, и зареди на западния край на Ямайка, в един пустинен залив между Монтего Бей и Савана ла Мар. Крайбрежните радари несъмнено го бяха засекли, но „онези там“ много отдавна бяха направили необходимото това кацане да мине незабелязано.

Пристигна на „Грациела“ по обяд. Втората подвижна кантора на Макартър бе значително по-луксозна от първата — банята в каютата му беше облицована с истински мрамор, — но разликата не се отнасяше до оборудването и работата.

В това отношение съществуваше умишлено търсено и премислено до най-малката подробност сходство.

— Обядваме и се залавяме за работа, Дани. Поръчахте ли да ми сготвят задушено? Чудесна идея! Благодаря ви, че сте си спомнили колко много го обичам.

Следващите часове бяха наситени с редуващи се съобщения и заповеди.

Имаше и едно повикване. Изглежда, срещаха известни затруднения при лова на пилето. Но щели да му видят сметката.

— Не се и съмнявам — увери ги Макартър.

И потисна една усмивка. Значи Лакомника е предусетил първата атака. И я е избегнал. Беше предвидил това, Мак. Какво си въобразяват ония? Че могат да се справят с Гантри толкова лесно?

Помисли си и за канадката. Говореше се, че е красива. Дори повече от красива. Дяволски съблазнителна. Кой знае дали при срещата си двамата с Лакомника не са дали на късо?

Ще вземе да се окаже, че съм изиграл ролята на сватовник.

Но побърза да смени темата на размисъл. Утре ще представи своя Общ план. Ще се опита да накара „онези там“ да го разберат. Беше готов, разбира се. Ала въпреки това усещаше, че стомахът му леко се свива.

Както всеки път, когато отиваше „там“.