Пол-Лу Сюлицер
Картел (7)

1

Самолетът летеше в заревото на изгряващото слънце, пилотиран от Запъртъка Макнълти, който бе нахлупил на главата си каскет с дълга козирка. Излетяха точно преди разсъмване, без никой дати забележи.

— Чий е самолетът? Твой?

Да, самолетът принадлежал на Запъртъка, чиято фамилия навремето се сдобила с доживотна концесия върху група атоли на югоизток от Рождество. Преди дванайсет години Австралия откупила островчетата от собствениците им за четири милиарда американски долара. Запъртъка получил своя дял и го добавил към и без това значителното си състояние, натрупано, освен от всичко останало, и от овцевъдство.

— Имахме късмет, че се оказа на Коледния остров, за да ни посрещне.

— Не беше там. Дойде само за да ни вземе. Не можех да наема обикновен самолет.

— Значи си имаме пилот милиардер. Това се казва лукс!

Запъртъка Макнълти бе почти безумно влюбен в Големия бариерен риф на източното крайбрежие на Австралия и се разхождаше там по цяла година на борда на някой от трите си кораба (Запъртъка нямаше дом), между които фигурираше разкошна сто и трийсет метрова четиримачтова яхта със седемдесет и пет души екипаж. Преди единайсет години попрекалилият с бирата Запъртък беше, кажи-речи, изтърбушил малката джонка на Гантри. Тогава не само плати всички разходи по ремонта, но му построи и нова джонка, „Лакомник III“. Сегашният „Лакомник“ носеше номер IV.

Самолетът кацна някъде дълбоко във вътрешността на Австралия. Зенаид видя писта, извисяващи се в далечината планини, една доста голяма къща, хиподрум и стометров басейн.

— Къде сме?

Недалеч от пустинята Гибсън. Малко по-натам има едно градче, което се казва Мундивунди. Мястото е спокойно.

— Мислех, че Запъртъка няма дом.

— Това е къщата на охраната. Някой ден все ще построим нещо.

— Ние?

— Със Запъртъка купихме един-два милиона хектара. Той обожава ездата и от време на време си правим състезания.

Засега води с деветнайсет на шестнайсет.

— Построили сте си хиподрум само за вас двамата?

— Точно така. И Запъртъка дойде да ни вземе от Рождество единствено срещу обещанието, че ще му дам възможност да спечели двайсетата си победа. Първият, който направи двайсет и едно, трябва да изпие всичко, което му даде другият. А сега би ли ме извинила? Ще ни отнеме не повече от половин час. И без това трябва да изчакаме, докато заредят самолета.

Самолетът излетя отново при резултат деветнайсет на седемнайсет. Гантри бе надделял със съвсем незначителна преднина, единствен фотофинишът потвърди победата му.

— Знаеш ли, че вие двамата сте абсолютно откачени?

„Чесна“-та летеше над камениста пустиня, осеяна с пресъхнали езера, които преди милион години бяха утолявали жаждата на отдавна изчезнала фауна. Макнълти изреждаше гръмогласно поредица от нищо неозначаващи имена; очевидно се бе окопитил след поражението си като жокей (Гантри се бе надбягвал с хандикап от най-малко шейсетина фунта). Зенаид се запита що за приятелство свързваше двамата мъже въпреки разликата във възрастта им. И тъкмо се канеше да зададе въпроса, когато Гантри я изпревари с присъщия си дразнещ навик да чете мислите.

— Баща ми живее в Испания. Не съм го виждал от петнайсет години. Предполагам, че искаш да знаеш защо. Много добре, ще ти кажа. Ударих го. Един-единствен път. Бях на петнайсет години.

— Той ли те удари пръв?

— Биеше ме редовно. Но това не беше причина. Трябваше чисто и просто да си тръгна, без да му посягам в отговор. Но да не говорим повече за това, съгласна ли си?

Прелетяха над Алис Спрингс — „пъпът“ на Австралия и единственият истински град, който не се намираше на брега на морето. След това се появиха пустинята Симпсън и първата зеленина на Куинсланд. Наближаваха Бризбейн.

Приземиха се. „Чесна“-та спря в края на пистата. Към нея се приближи лимузина с тъмни стъкла. Ескортираха я две други коли с най-малко шестима телохранители в тях.

— Гантри, не е ли малко екстравагантно като предпазна мярка? Невъзможно е някой да знае, че сме в Бризбейн.

— На Запъртъка му е просто забавно.

Бяха изминали вече почти шест хиляди и петстотин километра; летели бяха в продължение на дванайсет часа и се предвиждаше да продължат полета в полунощ местно време, но не на борда на докаралата ги „Чесна 550“, чиято автономия от пет хиляди и петстотин километра не достигаше с малко за прелитането на Тихия океан; без много-много да се замисля, Гантри бе наел един „Дакота 10“ на компанията „Кантас“, в която Запъртъка имаше интереси.

— Цял Дакота 10 за трима пътници!?… Няма ли да ни е малко тесничко?

Изтрещяха първите изстрели.

 

 

Заобиколена от двете коли на охраната, лимузината напусна летище „Ийгъл Фарм“ и се насочи към центъра на града.

Мина по Фортитюд Вали, с нейните ресторанти и бутици, после през малка и стръмна пешеходна зона, сетне по някакъв мост, изкачи един хълм и накрая влезе в имение е обширен парк, пълен с бугенвиля, ибискуси, мангови дървета и магнолии, в който на свобода се разхождаха коали и вомбати^[1].

— Запъртъка няма дом, но децата му имат. Тук живее най-голямата му дъщеря.

Беше пет и половина следобед. Зенаид слезе от колата и застина, очарована от разкрилата се пред нея панорама. Отвъд моравата пред очите й се простираше целият Бризбейн с реката, пристанището и модерните сгради, извисяващи се между строгите редици на колониалните къщи. Възхити се и на елегантния дом с просторна веранда с дървена решетка, украсен с галерии и балкони от ковано желязо и увенчан с изящни кулички, напомнящи смътно куполите на московските храмове. От него излезе красива, около четирийсетгодишна жена, и с изненадана усмивка се насочи към посетителите, които очевидно ни най-малко не очакваше:

— Шърл, представям ти…

Куршумът одраска рамото на Гантри и се заби между плешките на Макнълти. Стъклата на лимузината се пръснаха на парчета. Върху купето се изсипа град от куршуми. На Зенаид не й се наложи дори да залегне, тъй като нечий мощен удар вече я бе проснал на земята. Някой извика. Лавиолет с невероятна бързина се втурна да търси прикритие. Легнала по корем и принудена да се ограничи с полезрението, предоставяно й от пространството между гумите на колата, Зенаид забелязваше само краката му, препускащи по моравата, от която куршумите изравяха бучки пръст, примесена с трева. Тоя глупак Франсоа-Ксавие ще се остави да го убият! Чуваха се и други изстрели; прави или приклекнали зад колите, телохранителите на свой ред бяха открили огън. Краката на Лавиолет изчезнаха в гъстите цветни туфи. В следващите две секунди екнаха още два далечни изстрела.

После настъпи тишина.

— На един му видях сметката — заяви Лавиолет.

— На двама — поправи го Гантри. — Само че вторият никога вече няма да проговори.

— Та аз едва го докоснах!

— И все пак си му строшил врата. Той ли стреля по теб?

— Не, другият, на този не му остана време.

Другият беше с едно счупено рамо и смазан гръден кош.

Няколко полицаи заобикаляха плътно носилката, на която лежеше. Мъж на трийсетина година. Не откриха нищо, което да им помогне да установят самоличността му; джобовете му бяха празни; дори часовник не носеше. Не бе проронил нито дума. Косата му бе кестенява, доста тъмна, а кожата леко мургава. Вторият мъж, когото Лавиолет уби на място с един-единствен саблен удар, бе от значително по-ярко изразен латиноамерикански произход. В него също не откриха абсолютно нищо. За сметка на това сложиха ръка на оръжието им — два „Уинчестър 70“ със специална цев, снабдени с оптически мерник „Инърти“, какъвто използуваха снайперистите по време на войната във Виетнам.

— Мога и сам да вървя — изсумтя Лавиолет. — Какво ги прихваща тия дръвници?

Той имаше два куршума в бедрото и трети бе пронизал крака му. Изправи се и закуцука към линейката, отблъсквайки санитарите. Вече се канеше да се качи в нея, когато сепнато попита:

— А Макнълти?

— Те ми убиха моя Запъртък — произнесе с леден глас Гантри. — Убиха ми го.

После се усмихна на Зенаид, но усмивката му приличаше на озъбване.

— И повече не ми казвай, че тази история не ме засяга.

 

 

Към девет вечерта ги навести един висш офицер от полицията. Стрелецът със смазания гръден кош щял да оживее, но се оказало невъзможно да му изкопчат и дума. Опитали се да го разпитат на испански. Нищо, никаква реакция. В момента, разбира се, пресявали имената на пътниците, пристигнали в Австралия през последните дни.

— Но не вярваме това да даде някакъв резултат. На притежателите на южноамерикански паспорти им е необходима виза, за да влязат у нас. Вече сме почти сигурни, че нито той, нито другият, убитият, са пристигнали тук наскоро. Поне по законния ред. Или са се намирали вече в Австралия, или са пресекли границата нелегално. Проверяваме и онази история с хеликоптерите, господин Гантри. Между другото, за вас ми се обадиха от кабинета на министър-председателя. Не възразявам против решението ви да напуснете страната.

И в известен смисъл не беше особено недоволен от това.

Наредил бе на специален екип да претърси „Дакота“-та, за да се убедят, че в самолета не е поставена бомба.

— Ще ви предоставя и ескорт, който ще ви придружи до летището. Как бих могъл да се свържа с вас, ако ми се наложи да ви потърся в рамките на следствието?

Гантри любезно изрази опасението, че това едва ли ще му се удаде много лесно, поне през следващите няколко седмици. Хората, които толкова много държаха да убият него и госпожица Ганьон, бяха успели да предвидят, че Макнълти ще ги приюти по време на престоя им в Бризбейн. И може би вече бяха поставили на пост снайперисти в непосредствена близост до всички възможни убежища.

В десет часа Зенаид и Гантри напуснаха къщата с бронирана кола, ескортирана от моторизирани полицаи. Лавиолет бе приет в болница и щеше да остане в Австралия. Пред вратата на стаята му щяха постоянно да дежурят полицаи, но Зенаид смяташе, че приятелят й от детинство не рискува вече почти нищо. И слава Богу!

Отново претърсиха „Дакота“-та. От своя страна „Кантас“ направи всичко възможно, за да се увери, че самолетът е в отлично техническо състояние. Колкото до екипажа, той бе подменен в последния момент и нямаше представа за маршрута, по който му предстоеше да лети.

— Първо Папеете, Таити. После Кингстън, Ямайка — каза Гантри на първия пилот.

Бяха във въздуха вече от пет-шест минути.

— Защо Ямайка?

— Защото там не познавам никого.

— Чудесно основание, няма що!

Тъй като разполагаха с пълна свобода на избор, двамата се настаниха в първа класа. От момента на убийството на Запъртъка Макнълти, Гантри и Зенаид бяха подложени на непрекъснати разпити и се принудиха да разкажат перипетиите си. Австралийската полиция се интересуваше защо Зенаид не се е обърнала към полицията в Милуоки още в самото начало. И за да каже какво, моля? Че в лицето на дребния бакалин, убит най-вероятно от скитници, е разпознала един от клиентите на банката, в която работеше? Че подозира собствениците на същата тази банка в нарушаване на правилника за депозитите и трансферите в чужбина?

С какви доказателства разполага? Всъщност не е изключено да греши; и несъмнено грешеше, смятайки, че всичко е насочено именно срещу нея. Та тя не е нищо повече от новоназначен пълномощник на една провинциална банка. Звучеше твърде неправдоподобно някой да полага толкова усилия с единствената цел да я убие, и то на другия край на света. И без да е взела съзнателно такова решение, тя с изненада установи, че омаловажава цялата история. Или поне ролята, която играеше в нея. Не, не знае нищо за корабите, които бяха преследвали джонката на господин Гантри. Не, нищо не е видяла. Скептицизмът на бризбейнските полицаи изключително много я бе улеснил в поддържането на тази толкова логична теза.

Очевидно Гантри, при това без да са се договаряли предварително, бе постъпил точно по същия начин. Той също омаловажи случая. Заяви, че не му е известно да има враг, способен да го унищожи физически; че е един най-обикновен биолог. Вярно, занимава се и с финанси, но го прави вече само за удоволствие — състоянието, което притежава, му е позволило да се оттегли от активния бизнес. Нито една от осъществяваните в момента операции не може да обясни защо бяха посегнали на живота му. Джонката му? Тя не пренася нищо, което би могло да събуди алчността на чисто хипотетични пирати. Миналата година на борда й се качил еди-кой си австралийски министър, понастоящем член на правителството. А неотдавна я посетил и министър-председателят на Сингапур. Тя служела едновременно за лаборатория и за финансова кантора. Гантри се бе свързал с джонката по радиотелефона. Капитанът, Антъни Биърдсли, го увери, че всичко е наред. „Следваме начертания маршрут, господин Гантри. Нито едно от научните наблюдения, които извършихме, не даде резултат.“ Което в превод (полицаите също слушаха разговора) означаваше, че Тони не е забелязал никакви признаци на преследване и че продължава да държи курс към Кергеленовите острови.

— Гантри, защо не казахме всичко на австралийските полицаи?

— Не съм те молил да не казваш нищо.

— Но аз си премълчах. Ти също. И Лавиолет едва ли ще каже повече. Кой би ни повярвал?

Съществува още една причина, която има пряко отношение към Гантри. „И повече не ми казвай, че тази история не ме засяга.“ Убиха един от най-добрите му приятели. Направо е бесен под привидно спокойната си външност. И няма да миряса, докато не накаже виновника, което не би могла да направи нито една полиция в света. Дребничкият убиец, заловен в Бризбейн благодарение на Лавиолет (можеха да го убият, дивака му с дивак; никога нямаше да си го простя!), няма да проговори. А дори и да проговори, едва ли му е известно много. Да познава най-много прекия си началник във веригата. Верига, чиято последна брънка е със сигурност някой, който дърпа всички конци от кабинета си. Излишно е да си правим илюзии, че едно междуконтинентално полицейско разследване би имало някакви шансове да се добере до него и да го разобличи! Гантри явно е стигнал до същото заключение. Лакомника тръгва на война!

Наблюдаваше Гантри, настанил се също на една от седалките на третия ред в първа класа. Но от другата страна на пътеката. Като че ли спеше, но това, разбира се, бе само привидно. Не се докосна до вечерята, сервирана им от стюардесите („Дакота“-та разполагаше с почти пълен екипаж, което вероятно влизаше в условията на наемния договор). Създаваше впечатлението, че всеки миг ще се пръсне под напора на неистово вътрешно напрежение. Същинска бомба! „Те ми убиха моя Запъртък“, бе казал на Лавиолет. Начинът, по който пое върху себе си отговорността за смъртта на стареца, отразяваше недвусмислено цялостното му душевно състояние.

— Не ми отговори, Гантри. Защо Ямайка? Това, че на Ямайка не познаваш никого и че никога не си ходил там, според мен е напълно основателна причина изобщо да не стъпваш на острова.

Ямайка, защото Гантри смяташе, че врагът е забележително добре осведомен. Въпреки всички предпазни мерки — Зенаид ги бе Нарекла дори екстравагантни — врагът ги засече при слизането им на остров Рождество, като едновременно с това установи и самоличността на Макнълти. Досети се какво убежище може да предостави стареца на преследваните си приятели и незабавно заложи снайперисти на най-подходящото място. Врагът вероятно бе съставил списък на всички, които — било от приятелски чувства или от делови съображения — можеха да им помогнат. Следователно най-разумно беше да отбягват тези хора. Смъртта на Запъртъка им стигаше.

— А сега, Зенаид, мога ли най-любезно да те помоля да ме оставиш на мира?

Тя стана и тръгна да се поразтъпче, за да се разведри. Фактът, че бяха само двамата в самолет, предназначен за триста-четиристотин пътници, създаваше изключително усещане за нереалност. През илюминаторите нахлуваше ярка дневна светлина, макар часът да бе едва три сутринта по австралийско време. Летяха на изток.

Размени няколко думи със стюардесите, които очевидно изгаряха от желание да я поразпитат, но се въздържаха.

Зенаид се върна на мястото си. Умората, натрупана за две последователни безсънни нощи, я повали изведнъж и тя заспа, завита с две одеяла. За пръв път в живота си пътуваше в първа класа. Но за пръв път в живота си беше и…

Добре де, то първите пъти край нямат!

През целия престой в Папеете спа непробудно, като едва-едва си даде сметка, че се приземяват, а след това пак излитат.

— Портокалов сок?

Една стюардеса й се усмихваше. Зенаид потърси Гантри с очи, но той не беше на мястото си.

— Приятелят ви разговаря с първия пилот.

Изпи сока, отложи за по-късно предложеното й кафе и отиде в пилотската кабина. Гантри беше там, приклекнал между двамата пилоти, които засенчваше с могъщото си телосложение. При влизането й се обърна.

— Добре ли спа?

Беше дори избръснат.

— Къде сме?

— Виж сама.

Десетина километра под тях се очертаваше ивица суша.

— Панамският канал?

— И вдясно от него Колумбия — добави Гантри с присъщия си нехаен тон.

Наложило се бе здравата да се пазарят с персонала на контролната кула в Кингстън, изненадан и същевременно вбесен от неочакваната поява на „Дакота“-та, която не фигурираше в нито една полетна програма, но накрая все пак бяха кацнали.

— Сами ще се оправяме, така ли?

— Точно така — кимна той и й се усмихна.

Излязоха от сградата на летището и се качиха в колата под наем, като на волана седна Гантри.

— Работи ли те шубето, Ганьон?

— Да.

— Значи ставаме двама.

— Това не ме успокоява.

Зенаид се вглеждаше в лицата на околните, очаквайки всеки момент от тълпата да изскочат убийци, въоръжени с автомати, ако не и стопове.

— Имам чувството, че се самонавиваме и плашим самите себе си — заяви тя. — Не могат да знаят къде сме. Не разполагат с организацията на ЦРУ или КГБ все пак.

— А да не говорим за Армията на спасението.

Гантри караше спокойно, без да бърза.

— Извини ме, че ти казах да ме оставиш на мира.

— Просто не го казвай повече, и точка.

Единствен признак на нервност: той почти не отделяше поглед от огледалцето за обратно виждане. Колкото до Зенаид, тя непрекъснато се въртеше на седалката, озъртайки се ту назад, ту напред, ту встрани. Досущ като язовец, излязъл на лов.

— Мисля, че съм достатъчно интелигентна, за да го забележа, ако един ден ти писне от мен. И знай, че мигом ще си вдигна чукалата, без да чакам да ме хвърлиш в морето.

— Все още не е толкова належащо.

— Радвам се да го чуя. За момента, както се казва, съм вързана за теб. Един пикап ни следи.

— Забелязах.

Но пикапът сви в една пряка — сега караха по улиците на Кингстън, които гъмжаха от народ.

— В случай че ни е писано да ни убият в близките няколко минути — продължи Зенаид, — искам да знаещ, че прекарах, общо взето, доста приятни мигове на гадната ти джонка.

— Както и на остров Рождество.

— М-да. За да бъда искрена…

Той рязко спря колата.

— Ела с мен, малката.

— „Малката“!?…

Влязоха в една агенция и наеха самолет и кораб, след което отново се качиха в японската кола под наем.

— Не обичам японските коли. Следващия път избери нещо друго. За да бъда искрена, все още не съм сигурна, че съм загубила облога. Просто ми се прииска да се престоря, че съм го загубила, ако разбираш какво имам предвид.

— Гушкането на века. Много добре разбирам. Никак не ми харесват физиономиите на онези двама негри, които ни гледат…

— Има около шестстотин хиляди негри, които ни гледат. Според мен се озъртат към деколтето ми.

Спряха отново и наеха още един кораб и един хеликоптер. Гантри заяви, че може да пилотира хеликоптер и че има дори документ за правоспособност. После продължиха нататък.

— Наистина ли имаш документ за правоспособност?

— Не, но наистина мога да пилотирам тези дивотии. Е, поне така мисля. Надявам се, че действително се интересуват само от деколтето ти.

— Мога да се съблека до кръста, ако искаш. Така направо ще ги хипнотизирам.

— Чудесна идея! След което ще ни хвърлят в затвора и ония ще дойдат да ни гръмнат преспокойно през решетките. Защо според теб карам, спазвайки всички правила на уличното движение?

Спираха още шест пъти, наемайки каквото им падне, стига то да летеше, да плаваше или да бе снабдено с колела: идеята да умножат по този начин вероятните маршрути със сигурност не бе гениална — посочиха на агенциите седемнайсет различни отправни пункта, като се започне от Порт Моран и Манчионийл и се стигне до Монтего Бей и Савана ла Мар, — но нищо по-добро не им хрумна. Като се прибавят и предварително направените на летището резервации, вече разполагаха с единайсет големи катера, седем хеликоптера, пет самолета и шестнайсет коли. Както и с три мотоциклета. Мина им през ум да наемат и велосипеди, но това щеше да е вече прекалено комично.

— През Ямайка на велосипед… Цял живот съм мечтала за това!

— Мисля, че този път наистина ни следят.

Друга от същите японски коли, които Зенаид не понасяше. С двама мъже в нея. След това втора, с един мъж, който остана на волана. После отново първата, с двамата мъже.

— Оня сигурно е спрял, за да предупреди глутницата по телефона. Дали пък да не минеш на червено, Гантри?

Направиха нещо повече: изскочиха от колата, оставяйки вратите отворени, за да блокират движението, и хукнаха през тълпата.

— Как си с бягането, Ганьон?

— Значително по-добре от теб, драги. На джонката нямаше защо да бягам; дори напротив, там гледах само как да ме хванат.

— То и без това нямаше достатъчно място. Да не би случайно да си представлявала Канада на олимпийските игри?

Не. Явно е трябвало да тренира по-често. При все че покрай непрекъснато преследващия я Лавиолет, между четиринайсетия и осемнайсетия си рожден ден най-редовно беше пробягвала почти със спринт дистанциите от 800 до 3000 метра.

— По петите ни са, Гантри!

На Ямайка се намираха едва от четири часа.

Макар и малко трудно, все пак успяха да намерят съответната агенция. Зенаид първа яхна мотоциклета и хвана кормилото. Беше карала куп подобни машинарии, както и ски-скутери. За разлика от Гантри.

— Дръж се!

Потеглиха с пълна скорост по един тротоар в момента, в който преследвачите им се появиха на отсрещната страна на улицата. Зенаид избра възможно най-прекия път, прекосявайки от край до край един супермаркет, от който моторът изскочи с ветреещи се по ръчките на спирачките пъстроцветни плажни блузи.

— Гледай картата, Гантри, вместо да ме опипваш!

Той се заливаше от смях.

— Вдясно, после два пъти вляво.

Носеха се по някаква улица. Сега ги преследваха две коли.

— Какво каза преди малко по повод на Мравките?

— Ти говореше за Мравки, Гантри!

— Не, ти!

Зенаид се насочи право към гарата, мина на косъм между два автобуса, префуча през чакалнята и изскочи на перона.

— По дяволите! — изръмжа тя. — Ти първи произнесе думата „мравка“!

— Ти я каза, Зенаид, кълна се!

Поне знам, че седи все така зад мен, помисли си тя. Форсираният до краен предел мотоциклет достигна ръба на перона и излетя във въздуха, извършвайки многометров скок.

Обикновено Зенаид си позволяваше подобна акробатика на снега, със ски-скутерите, за да избяга от Лавиолет, но ето че ставаше и с мотоциклет.

— Във всеки случай един от двама ни наистина спомена нещо за Мравки — извика задъхано Гантри в ухото й.

Мотоциклетът подскачаше по траверсите на железопътната линия, където една кола трудно би могла да го последва.

— Не съм аз! — продължаваше да се инати тя.

Къщите постепенно се поразредиха. Излизаха от Кингстън. Прекосиха някаква река. По виещия се успоредно на железопътната линия път се носеха вече три коли, които бързо ги догонваха. Зенаид намали, премина през лявата релса и продължи отново с пълна газ по една пътечка край чакъления насип.

— Сигурен ли си, че сме на прав път?

— Напълно.

— Престани да ме опипваш! По дяволите! Разсейваш ме!

Чувстваше се като пияна и същевременно готова да прескочи и пропаст, ако се наложеше. Веднъж вече бе карала един също толкова мощен „Харли-Дейвидсън“. Но без ръцете на Гантри около нея, което значително променяше нещата.

— Навигаторът вика пилота: според картата трябва да свием наляво.

Прелетяха над една канавка и се гмурнаха в поле със захарна тръстика.

— Много добре, давай направо — извика Гантри.

Зенаид не виждаше нищо. Устата й беше пълна с прах и тя едва-едва отваряше едно око, за да се предпази от хвърчащата изпод колелата пръст, като току лягаше на кормилото, опитвайки се да избегне камшичните удари на тръстиковите стебла. Веднага щом прекосиха нещо като хамбар, където неколцина работници с отчаян скок назад си спестиха прегазването, хоризонтът изведнъж се проясни.

— Никакви не ги виждам. Изплъзнахме им се. Продължавай.

След още десетина минути бясно препускане най-сетне спряха.

— Ето ги — обяви Гантри. — Четири коли… Не, пет.

Петте коли се приближиха и от вътрешността им се изсипа навалица от мъже, които незабавно откриха огън по тях — да те използуват за мишена бе по-скоро неприятно усещане. Все пак успяха да се доберат невредими до хеликоптера и в заключение Гантри също толкова благополучно успя да открие нещото, което трябваше да задейства, та проклетата железария да благоволи да се издигне: във въздуха ида набере височина.

— Двуметрови Мравки се срещат много рядко — отбеляза Зенаид.