Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (8)

8.

Доктор Гарсия разтърка ръката на Джейк Соломон на мястото, където току-що го бе инжектирал.

— А сега да почакаме три минути. Десет милилитра „Транквил“ са напълно достатъчни да почувствате успокоение.

— Благодаря, докторе. Доктор Хедрик, какъв е проблемът с Йохан? Съобщението ви бе съвсем лаконично.

Хедрик поклати глава.

— Пациентът отказва да говори с нас. И не спира да настоява за среща с вас.

— Хъм… да не би да е разбрал? Или, по-скоро, ако е така, какво ще правим?

Хедрик се обърна към колегата си.

— Доктор Гарсия?

— Знаете мнението ми, колега. Вашият пациент се възстановява добре, но е все още слаб поради продължителното лежане. Но вече няма никакви причини — поне от медицински характер — да бъде ограничаван.

— Доктор Розентал?

Психиатърът сви рамене.

— Човешкият ум е странно и невероятно творение — и колкото повече го изучавам, толкова по-несигурен се чувствам в познанията си за него. Но ще се съглася с доктор Гарсия по един въпрос: не може да държите пациента вечно завързан за леглото.

— Боя се, че нещата стоят така, господин Соломон — рече доктор Хедрик.

Соломон въздъхна.

— Изглежда, аз трябва да съм доброволецът за тази мисия.

— Всеки от нас е готов да ви придружи, ако желаете, сър. Но пациентът категорично отказва да разговаря с нас. Ще сме наблизо, готови да се намесим, ако се случи нещо непредвидено.

— Ще следите ли всичко на мониторите?

— О, разбира се. Освен това този път сестрата е инструктирана да излезе, ако й кажете. Вие, не пациентът. Не се безпокойте, ще ви наблюдаваме по видеовръзката от съседната стая. Доктор Гарсия и доктор Розентал ще следят мониторите.

— Не ме е страх. Вашето лекарство, изглежда, подейства. Добре, влизам и ако се наложи да яхна тигъра, готов съм да го уловя за ушите.

Йохан Смит го посрещна възбудено:

— Джейк! Къде се изгуби, по дяволите? Дойде да ме посетиш само веднъж през последните три седмици. Веднъж! Проклет да си.

— Имах страшно много работа. Което не може да се каже за теб.

— Така ли смяташ? Физиотерапията също е работа, приятелю, по-трудна, отколкото си мислиш — а и се върши седем дена в седмицата.

— Жив да те оплаче човек, Йохан — на краставичар краставици ли ще продаваш? Бях болен десет дни, което Хедрик сигурно ти е съобщил, и все още се чувствам слаб, така че мръдни се, дърто копеле, да се изпъна до теб. За Бога, не съм млад като едно време и не мога да подскачам всеки път, когато щракнеш с пръсти.

— Не ми пробутвай тия, Джейк. Съжалявам, че си бил болен. Казах им да ти пратят цветя. Получи ли ги?

— Да. Благодаря.

— Странно, защото не съм ти пращал. Пипнах те, нали? Джейк, никога не съм карал хората ми да се преработват, но когато плащам заплата на някого, очаквам да ми се обажда от време на време. И да се срещаме.

— Не ми плащаш заплатата.

— Така ли? Това пък що за глупости са?

— Когато съдът ме назначи за твой попечител pro tem, Маккамбъл ми определи заплата от десет хиляди на месец. Това е всичко, което мога да получавам от теб — а още не са ми ги превели.

— Ще го променим, в най-скоро време! — обеща Йохан. — Предай на съдията Маккамбъл, че съм казал…

— Спри за малко, Йохан. Това бе част от сделката, за да изключим от играта внучките ти. Кажи ми сега какво те яде? Госпожа Бранка? Всеки ден ти пращах доклад — засега не сме я открили. Ако искаш, мога да ти ги предоставя в писмен вид. Виждам, че си се оборудвал с машина за четене.

— Да чета доклади за вашия неуспех? Джейк, не ставай глупав. Да, ядосан съм заради Юнис — по дяволите, дори да не желае да работи повече за мен, можеше поне да мине да ме навести. Но не за това те повиках. Сестра?

— Да, сър?

— Изключете гласовите монитори и идете в ъгъла да гледате телевизия. Изберете някоя по-шумна програма.

— Да, сър. — Сестрата се престори, че изключва системите за наблюдение.

— Сестра?

— Да, господин Соломон?

— Попитайте доктор Хедрик дали наистина не можем да останем насаме. Не мисля, че господин Смит ще се обеси на полилея само защото нямам сестринска квалификация.

— Господин Соломон, доктор Хедрик каза, че оздравяваме — тя се усмихна сияещо, — нали, господин Смит? И че ако желаете да разговаряте насаме, този път мога да изляза. Ако ви потрябвам, натиснете червеното копче. — Усмихна се още веднъж и излезе.

— Брей, каква изненада! — възкликна Йохан.

— Защо? Не чу ли какво смята Хедрик — че оздравяваш.

— Хъм. Страхувай се от гърците, дори когато ти поднасят дарове. Джейк, наведи се, ще говоря шепнешком… не бих се изненадал, ако са скрили някой микрофон наблизо.

— Параноя, стари глупчо. Защо му е на Хедрик да подслушва разговора ни?

— „Млади глупчо“, ако обичаш. За параноята съм съгласен. Както и да е, не искам да го чуе никой друг освен теб. Защото ако греша, няма да прозвучи добре, когато го цитират в съда. Така че, наведи се и слушай внимателно. Джейк… почти съм сигурен, че новото ми тяло е женско!

Джейк Соломон усети, че му се вие свят. Още веднъж благодари наум, че бе позволил на доктор Гарсия да му направи инжекцията.

— Тъй ли? Интересна идея. И какво ще направиш, ако е истина? Ще върнеш тялото за рекламация и ще поискаш друго?

— Не говори глупости, Джейк. Каквото и тяло да имам, ще си остана в него дори да е женско. Половината човечество се задоволява с такова, така че мисля, че ще се справя. Но не разбираш ли? Ако предположението ми е вярно, то обяснява защо не ми позволяваха да се погледна в огледалото. Страх ги е да не се побъркам. — Йохан се изкиска. — Но не ме познават. За Бога, даже на теб не ти позволяват да видиш нищо, държат ме омотан целия, дори ръцете ми са скрити. Главата ми е усукана в кърпа. Предполагам, че косата ми вече е пораснала. Ако съм грозноват, няма как да определиш пола по лицето.

— Може би. Интересна теория. Как стигна до нея?

— О, по няколко причини. Първо, защото макар вече да мога да използвам ръцете си, не ми позволяват. Освен по време на контролираната физиотерапия. За да не се опипвам, ето защо — държат ме вързан с тъпото обяснение за „спастични мускулни движения“ и прочее. В началото имах малко, но бързо изчезнаха. Няма значение. За първи път позволяват на сестрата да напусне стаята. Сега ще разберем. Джейк, вдигни завивките и погледни! Кажи ми, приятелю — наистина ли съм жена? Побързай — тя скоро ще се върне.

— Йохан… — почна Соломон.

— Какво, Джейк? Побързай бе, човече!

— Ти си жена.

Йохан Смит помълча няколко секунди, след това каза:

— Какво пък, все пак е някакво облекчение. Поне не съм се побъркал. Ако „жена“ и „побъркан“ не са синоними. Как се случи това?

— Знаех го от самото начало. Не можеш да си представиш колко ми беше трудно да те гледам и да се преструвам, че всичко е както трябва. Защото ти си прав — докторите се бояха, че ще го понесеш зле. Докато си още слаб.

— Тия типове не ме познават… да знаеш колко по-изненадан бях на шест годинки, когато открих, че момичетата са различни от момчетата. С едно малко момиченце от нашия блок. Тя ми показа. Но как се случи това, Джейк? Нали го нямаше в договора?

— О, напротив.

— Моля?

— В нито една от клаузите, които си подписал, не ставаше дума за раса и пол. Ти акцентира върху „здраво“ тяло на възраст между двайсет и четирийсет години, кръвна група AB отрицателна. Нищо повече.

Йохан премигна объркано.

— Така беше. Но въобще не ми хрумна, че ще ме поставят в женско тяло.

— Защо да не го направят? Нали слагат женски сърца в мъжки тела и обратното?

— Вярно. Само повтарям, че подобна мисъл не ми е минавала през главата. А дори и да беше, не бих рискувал да намаля шансовете си наполовина, поставяйки ограничения. Не съм човек, който да плаче, когато котлето с млякото се обърне. Е, сега, след като вече зная, няма смисъл да продължаваме криеницата с огледалата. Ще излезеш ли навън да кажеш на онзи упорит доктор, че искам най-сетне да видя как изглеждам? Ако е необходимо, набий му го в главата.

— Добре, Йохан. — Соломон позвъни за сестрата и излезе. След пет минути се върна с Хедрик, Гарсия и Розентал, както и още една сестра, която носеше голямо огледало.

— Как се чувствате, госпожице Смит? — попита Хедрик.

Пациентът се усмихна криво.

— Ето, че вече съм „госпожица“ Смит. По-добре, благодаря, най-сетне се успокоих. Можехте да ми кажете преди седмици, не съм толкова неуравновесен, колкото смятате.

— Сигурно е така, госпожице, но аз съм длъжен да поставям на първо място здравето на моя пациент.

— Не исках да ви упреквам. Но сега, след като котката изскочи от торбата, кажете на сестрата да ми подаде огледалото. Любопитно ми е.

— Разбира се, госпожице Смит.

Доктор Гарсия даде знак на сестрата при пулта да се отдалечи и седна на крайчеца на леглото. Хедрик се настани от другата страна, Розентал остана прав. Едва тогава Хедрик взе огледалото от втората сестра и го вдигна пред лицето на пациента.

Йохан Смит погледна новото си лице първо със силен интерес, след това с недоверие и накрая чертите му се изкривиха от ужас.

— Божичко мили! Небеса, какво сте направили с нас? Джейк! Ти си знаел!!!

Адвокатът изглеждаше като всеки силен мъж, който едва се сдържа да не се разплаче.

— Да, Йохан, знаех. Ето защо не можех да я намеря, колкото и да настояваше — защото тя беше тук през цялото време. Тук, пред мен… и аз трябваше да разговарям с нея! — Той се предаде и изхлипа.

— Джейк, как можа да им позволиш да го направят? Юнис, о, Юнис, мила, моля, прости ми — не знаех! — Йохан също се разплака, една октава по-високо.

— Доктор Гарсия? — обади се Хедрик.

— Разбрах, колега, започваме веднага.

— Доктор Розентал, погрижете се за господин Соломон. Сестра, дръжте го, че ще падне! По дяволите, къде е проклетият аспиратор?

 

След пет минути в стаята цареше спокойствие. Пациентът бе унесен в медикаментозен сън. След като се успокои, че състоянието на госпожица Смит е овладяно, доктор Хедрик преотстъпи наблюдението на своя колега Гарсия и излезе.

Соломон лежеше на една кушетка в съседната стая. Доктор Розентал седеше до него със слушалки на врата. Хедрик го погледна с вдигнати вежди и психиатърът кимна, после промълви беззвучно: „Всичко е наред, бихте ли ме сменили?“

— Разбира се, колега. — Хедрик седна на мястото на Розентал и улови Соломон за ръката, за да му измери пулса. — Как се чувствате?

— По-добре — отвърна замаяно Соломон. — Съжалявам, че се изложих така. Тя как е?

— Спи. Много ли я обичахте?

— И двамата я обичахме. Докторе, тя беше ангел.

— Добре, добре, поплачете си. Сълзите са смазочното масло на душата. Мъжете щяха да са много по-добре, ако си поплакваха от време на време, както го правят жените. Нали, Розентал?

— Съвсем правилно, колега. Народите, където мъжете плачат свободно, не се нуждаят много от услугите на специалисти като мен. — Той се усмихна. — Господин Соломон, тъй като вече сте в сигурни ръце, аз ще си вървя — време е да изсуша няколко глави за моята колекция. Освен ако не съм ви нужен тук, колега?

— Бягай, Рози. Чакам те утре, за да прегледаме пациента. В десет часа.

— Довиждане, доктор Розентал. Благодаря ви за всичко.

— Няма за какво, господин Соломон. Не позволявайте на този ветеринар да ви продава пудра за бълхи. — И излезе.

— Господин Соломон — почна Хедрик, — в тази къща има достатъчно свободни легла. Какво ще кажете да ви дам приспивателно и да ви настаня в някое? Осем часа спокоен сън ще ви излекуват напълно.

— Вече съм съвсем добре.

— Щом казвате. Не мога да ви лекувам насила. Но ще ви призная, че съм по-разтревожен за вас, отколкото за моя пациент. Като казахте „ангел“, имахте предвид донора, не госпожица Смит, нали?

— А? Да, разбира се. Юнис Бранка. — За миг лицето на Соломон се разкриви от мъка.

— Не я познавах и нямам кой знае какъв опит с ангелите, лекарите рядко виждат пациентите си в най-добрата им светлина. Но ако се съди по тялото й, наистина е била ангел. Не бях виждал по-здраво тяло. На двайсет и осем години според документацията и поне с пет години по-млада на външен вид. Тя — сега говоря за госпожица Смит, за госпожица Йохан Смит — е в състояние да издържи на всякакви трудности с това тяло. За съжаление не мога да кажа същото за вас. Но щом не искате да спите тук — ваша воля…

— Нямам абсолютно никакво желание да оставам!

— Добре. Нека само ви измеря кръвното и пулса. Ако реша, че нещо не е наред, ще помоля да извикат личния ви лекар.

— Той не прави домашни посещения.

— Какъв лекар е тогава — изсумтя Хедрик, — след като не може да отиде там, където пациентът се нуждае от него? Всъщност защо ли питам, в наши времена докторът трябва да се съобразява много повече с данъчните власти, отколкото с професионалната си обвързаност към болния. Само не ме цитирайте, че току-виж ми отнели лекарските права. Е, ще ми позволите ли да ви прегледам?

— Разбира се. Дори ще взема каквото ми препоръчате, само да ме пуснете да се прибера. Обикновено не пия лекарства, но тази вечер е изключение.

— Хубаво. Навийте си ръкава. — Докато го преглеждаше, Хедрик продължи: — Вярно е, че нямам опита и познанията на моя колега Розентал. Но ако сега ви се говори, готов съм да ви изслушам. Зная, че има много неща, които ви тежат на душата. Все пак преодоляхте най-лошото — Йохан Смит вече знае, че е „госпожица“ Смит и освен това научи, че обитава тялото на бившата си секретарка. Ако има нещо друго, което да ви вълнува, аз съм насреща.

— Нямам нищо против да разговаряме за Юнис. Само че не зная какво да кажа.

— Кажете ми например как това красиво момиче изгуби живота си. Не знаех името на донора, преди да ми го съобщите. Тази информация е поверителна.

— Да, известно ми е. Това дете — простете, че говоря така за Юнис, но за мен тя беше като дете. Та мисля си, че тя не би имала нищо против да преотстъпи тялото си на своя шеф, в случай че не е в състояние повече да го ползва. Заради романтичния й характер и прочее. Но виж, безпокоях се за Йохан. Не знаех как ще го преживее. Мисля, че издържа на удара.

— Хубаво е, че споделяте с мен тези неща, господин Соломон. Това още веднъж доказва правотата на доктор Розентал, на чийто опит се уповавах — че не биваше да съобщаваме на господин Смит от самото начало за промяната в пола. Заради връзката на пациента с донора.

— Да, те наистина бяха близки, докторе, не преувеличавам. Ще ви призная, че ако бях два пъти по-млад и Юнис не беше омъжена, щях да направя всичко възможно, за да се оженя за нея. Сигурен съм, че същото може да се каже за Йохан. Ето защо мога да си представя какъв шок е за него да научи, че тя е загинала.

— Катастрофа с кола?

— Нищо толкова невинно. Била е убита от уличен бандит. Психопат най-вероятно, но няма да узнаем истината, защото охраната на Йохан Смит го е подгонила от местопрестъплението и малко след това го е убила. Благодарение на това и тя е била спасена — имам предвид тялото й, което е било откарано своевременно в болница. — Соломон въздъхна. — Май приказките не ми помагат особено.

— Но как охраната на господин Йохан Смит се е озовала на мястото на инцидента почти, но не съвсем веднага?

— Сега ще ви обясня. Бедното дете се е опитало да си спести десетина минути. Тя беше кръводарителка, същата рядка група, AB отрицателна…

— Ах, ето защо ми се стори позната! Виждал съм я веднъж, когато я повикаха да дари кръв за пациент в критично състояние. Чудесно момиче, топло и дружелюбно, макар и с екстравагантен вкус в облеклото.

— По-скоро еротичен. Да, това е била Юнис. Тя знаеше, че е красива, и нямаше нищо против да дели тази дарба с околните. Дори малко преиграваше.

— Жалко, че не съм я познавал по-рано.

— Аз също съжалявам за това, докторе. Животът ви щеше да е по-пълноценен. Та охраната на Йохан имаше за задача да я придружава, ако я повикат спешно в Центъра по кръвопреливане. Да я пазят. Доставка от врата до врата, а в промеждутъка да я чакат отвън. Но случаят бил спешен, а тя живее — живееше — на деветнайсето ниво в един от онези кошери в северните покрайнини. С асансьор за коли, който обаче не побираше бронирания автомобил на Йохан. И тъй, за да спести десетина минути, бедното дете се качило в пътническия асансьор, без да чака придружителите. И там я нападнали. Там била убита.

— Жалко наистина. Не е знаела, че винаги може да се разчита на още малко време.

— И да е знаела, не беше човек, който ще изложи на риск живота на другите.

— Разбрах ви. Облечете си ризата. На колко години казахте, че сте?

— Не съм ви казвал. На прага на седемдесет и две.

— Удивително. Изглеждате много по-млад, имам предвид състоянието ви, не лицето…

— А, разбрах. Намеквате за конската ми физиономия. Зная го.

— Шегувате се. Говорех за физиологично здраве. Изглеждате поне с двайсетина години по-млад.

— Защото редовно вземам хормони.

— Не съм сигурен, че се нуждаете от тях. Прибирайте се у дома, ако искате. Или останете. Във втория случай ще ви поставя сърдечен монитор. Чисто професионален интерес, нищо повече. — „Освен дето се притеснявам да не направиш някоя беля, приятелче, след шока, който преживя.“

— Уф… уморен съм. Мога ли да пропусна вечерята и да си лягам? И да ми дадете някоя доза за дванайсетчасов сън?

— Няма проблем.

Малко след това Джейк Соломон потъна в сън. Хедрик отиде да вечеря, провери отново пациента, даде разпореждания на нощната смяна и на свой ред си легна.

Въпреки приспивателното сънят на Йохан Смит бе неспокоен. По някое време старецът, обитаващ чужд череп, прошепна: „Юнис?“ („Тук съм, шефе. Заспивай.“) „Добре, мила. Исках само да зная как си.“) („Стига приказки, шефе. До теб съм.“) Йохан се усмихна и заспа по-спокойно, без повече лоши сънища.