Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (13)

13.

— … обърна внимание на почитаемия съд! С цялото си уважение, въпреки че ищците са готови да продължат участието си в процеса, бих искал да отбележа, че не съществуват обективни предпоставки за това. Имам предвид предполагаемата компетентност на Йохан Себастиан Бах Смит, дядо на четирите ищци… за когото се твърди, че присъства в залата.

— Тишина! Тишина в залата! Иначе ще наредя да я опразнят. Адвокат, да не би да намеквате, че госпожица Смит — тази млада жена, която в момента соча — не е Йохан Себастиан Бах Смит?

— Нищо не намеквам, ваша чест. Само отбелязвам, че не разполагаме с каквито и да било доказателства за това, че сочената от вас персона наистина е Йохан Себастиан Бах Смит, с което автоматически отпада и решаването на въпроса за нейната компетентност — докато не бъде установена истинската й самоличност.

— Да не би защитата да се опитва да учи съдията на право?

— О, ни най-малко, ваша чест.

— Заприлича ми на нещо подобно. Нека напомня на защитата, че целта на съда е да въздава справедливост, а не само да се придържа към буквата на закона, и че процедурата ще бъде такава, каквато реши съдът.

— Разбира се, ваша чест. Съжалявам, ако съм ви оставил с друго впечатление.

— Бяхте на една шестнайсета от това да ви обвиня в неуважение към съда, така че внимавайте да не се повтори.

— Да, ваша чест.

 

— … намирам за нетърпимо поведението на половината от присъстващите в залата, както и на деветдесет процента от представителите на медиите, и затова нареждам на разсилния да опразни помещението. Ивлин, използвай физическа сила, ако се наложи, и разкарай добитъка оттук. И ако през това време, без да искаш, повредиш част от скъпата им видеоапаратура, не бери грижа за последствията. За сведение на защитата, ищците, адвоката и попечителя делото ще се гледа при закрити врата. Ако обичате, последвайте ме в моя кабинет, докато опразнят залата.

— Джейк, толкова е забавно! Ако не потвърдят, че аз съм си аз, ще се окажа без пукната пара и тогава ще трябва да се ожениш за мен — инак ще преживявам от социални помощи.

— Престани с глупостите, Йохан! Въпросът е сериозен.

— За разлика от теб аз не се притеснявам от последствията. Ако откажат да потвърдят самоличността ми, ще ме обявят за мъртъв и тогава ще съм първият човек, присъствал, докато четат завещанието му. Нямам търпение да зърна физиономиите на моите скъпи наследнички, когато разберат, че ще получат скромна издръжка, която дори не е освободена от данъци!

— Хъм, на теория Юнис има право да го чуе. Спомняш ли си онзи параграф за „всички лица, които не са изброени поименно, но са на лична служба при мен в момента на моята кончина…“

— Не мога да кажа, че го помня, но щом твърдиш, сигурно е точно така.

— Има го. Та ако не си Йохан, трябва да си Юнис. Казусът е „или — или“. — („Не. Може да присъстваме и двамата!“) „Юнис, чака ни страхотна забава!“ („На същото мнение съм, шефе.“)

Кабинетът на уважаемия съдия Маккамбъл се оказа просторен и приятно обзаведен салон. Съдията се огледа и каза:

— Хъм… Джейк, Нед, госпожица Смит, Алек, госпожа Сиуърд, госпожа Фрабиш, вие трябва да сте госпожа Крамптън, нали? И госпожа Лопес. Паркинсън, как, по дяволите, се озова тук пък ти?

— Amicus curiae^[1], ваша чест.

— Ти не си никакъв приятел на този съд и мястото ти не е тук.

— Но…

— Сам ли ще излезеш, или да наредя да те изхвърлят?

Паркинсън предпочете да излезе сам. След като вратата се хлопна зад него, съдията заговори отново:

— Спърлинг, нагласи уредбата така, че да записва само когато аз пожелая, след което можеш да си вървиш. Алек, на лицето ти е изписано някакво възражение.

— Аз ли? Ни най-малко, ваша чест.

— Хубаво. Защото възнамерявам твърдо най-сетне с взаимни усилия да разсеем мъглата около този случай. Някой друг иска ли мъглоразпръсквач? — Той пристъпи към бара в ъгъла. — Алек? Джин с тоник, както обикновено?

— Благодаря, господин съдия.

— Забравих дамите. Госпожо Сиуърд? Нещо с алкохол? Или кафе? Тази машина може да прави и чай, ако си спомня кое копче се натискаше. Сестра ви ще пожелае ли нещо? Братовчедките? Госпожице Смит? Помня какво поръчвахте в „Гибралтар“ навремето и мога да наредя да ви го поднесат. Ако вкусовете ви са същите.

(„Внимавай, шефе! Това е капан.“) „Спокойно, Юнис.“

— Съдия, вярно е, че вкусовете ми се промениха в известна степен с това ново тяло. Но помня добре онзи невероятен „Глен Грант“ с много лед — в сладките дни, когато докторите не ми го забраняваха. Тъй като все още не съм пробвала твърд алкохол, бих предпочела да се огранича с едно кафе. Или кола, ако се намира в кабинета ви.

Съдията се почеса по носа и придоби замислен вид.

— Не мисля, че можем да дадем ход на делото за компетентност, докато не решим въпроса със самоличността. Джейк може да ви е казал за любимото ви уиски. Пък и идеята Йохан Смит да си поръчва кола ми се струва доста странна.

Джоан го дари с усмивка.

— Зная, не пасва на предишния ми характер. Лекарите ми забраниха да пия газирани напитки много преди да ми спрат алкохола. Трябва да е било някъде по времето, когато са ви приели в юридическия. Ако наистина съм Йохан Смит, въпросът е решен. Ако не съм, ще моля да бъда извинена, тъй като в такъв случай попечителството върху мен отпада и мога да си вървя. Права ли съм?

Маккамбъл придоби още по-замислен вид.

— Джейк, не смяташ ли, че ще е добре да се посъветваш с клиента си? Не „клиента“, а по-скоро… уф, не е и това. Проклет да съм, ако знам какво сте вие — всъщност тъкмо това предстои да установим. Седнете, млада госпожице, а аз ще ви донеса колата. Алек, виж какво ще искат останалите дами и го поръчай. Джейк и Нед — обслужвайте се сами. Алек, имам среща с една важна клечка утре сутринта в Нова Скотия и жив или мъртъв трябва да съм решил този случай дотогава. Сега разтръскай ирландската си душа и ми кажи — наистина ли поставяш под въпрос идентичността на тази млада дама?

— Ако ви отговоря, че въпросът не е поставен правилно, пак ли ще ме обвините в неуважение?

Съдията въздъхна.

— Не му обръщайте внимание, млада госпожице. Деляхме една стая в колежа и всеки път, когато се появи в съда, не пропуска да ми скъса нервите. Но някой ден ще реша този проблем веднъж и завинаги, обещавам. Ще го причакам пред съда и ще го спъна така, че да се пльосне в някоя ледена локва!

— Направи го, Мак, и ще те дам под съд. В Канада.

— Зная, че сте били съквартиранти, съдия. Дартмът, седемдесет и осма, нали? „Зелените гиганти“? Защо не го оставите той да ми задава въпросите, а вие преценете коя съм?

— Това не е начин да се реши въпросът — намеси се с писклив глас госпожа Сиуърд. — Първо нека вземат пръстови отпечатъци от този… от тази самозванка!

— Госпожо Сиуърд!

— Да, съдия? Тъкмо щях да кажа…

— Млъкнете!

Госпожа Сиуърд млъкна. Съдия Маккамбъл продължи:

— Мадам, това, че се държа не така официално в кабинета си, не означава, че съдебният процес е прекратен, напротив. Ние продължаваме работа и в момента. Така че внимавайте да не осъдя вас за неуважение. Алек, постарай се да внушиш на клиентката си, че трябва да спазва нужното уважение.

— Да, ваша чест. Госпожо Сиуърд, от този момент всякакви въпроси и забележки към съда да бъдат отправяни през мен, не директно.

— Но тъкмо щях да кажа, че…

— Госпожо Сиуърд, запазете тишина! Тук сте с позволение на съдията, докато въпросът със самоличността не бъде разрешен. Моите извинения, съдия Маккамбъл. Давам си сметка, че уважаван човек като Джейк Соломон не би довел измамник в съдебната зала. Имам предвид присъстващата тук госпожица Смит.

— Аз също.

— Но те настояваха. Ако госпожа Сиуърд не е в състояние да се владее, ще помоля да бъде отстранена от случая.

Съдията поклати глава и се засмя.

— Не, приятелю. Ти ги доведе, ти се оправяй с тях — поне докато сме в съдебно заседание. Джейк? Сега Нед ли представлява интересите ви? Или ще говориш сам?

— Мисля, че и двамата ще се изказваме в различни моменти.

— Нед?

— Точно така, съдия. Но Джейк може да говори пръв. Аз засега ще си запазя ролята на страничен наблюдател.

— Разбрах. Да чуем тогава имаш ли да добавиш нещо. Алек, ако продължаваме по този начин, няма да свършим днес. Ти какво смяташ?

Алек Трейн не отговори. Джоан си пое въздух.

— Защо да не приключим, съдия? Нали съм тук и съм готова. Питайте ме каквото пожелаете. Извадете костотрошачката, ако трябва — ще говоря.

Съдията отново се почеса по носа.

— Госпожице Смит, признавам, понякога смятам, че моите предци са действали малко прибързано, като са се отървали от подобни инструменти. Но за свое лично удовлетворение държа да узная дали вие сте, или не сте човекът, когото познавах като Йохан Себастиан Бах Смит, президент на „Смит Ентърпрайз“. Нещата обаче не са толкова прости. При всеки друг случай искането на госпожа Сиуърд за пръстови отпечатъци би било съвсем уместно. Не и в този, за съжаление. Алек? Да не би ищците да твърдят, че мозъкът на техния дядо е бил трансплантиран в някое друго тяло?

Адвокатът се навъси и каза:

— Искам да подчертая пред многоуважавания съд, че моите клиенти не твърдят нищо подобно.

— Така ли? И каква е тяхната теория?

— По-скоро сме готови да се спрем на формулировката „изчезнал и вероятно мъртъв“. Всеки, който твърди противното, трябва да предостави нужните доказателства.

— Джейк?

— Както вече заявих, ваша чест, доказателството е налице. Това е моята клиентка, присъстваща днес тук. Ние твърдим, че мозъкът й принадлежи на Йохан Себастиан Бах, и сме готови да отговорим на всички въпроси от страна на съда и ищците, за да докажем това твърдение. Все пак бих искал да отбележа, че хората, които предявяват претенции срещу моя клиент, се явяват заинтересована страна.

— Съдия?

— Да, госпожице Смит? Джейк, разрешаваш ли й да говори?

— Но разбира се.

— Продължавайте, госпожице Смит.

— Благодаря ви. Съдия, моите внучки могат да ме питат каквото им хрумне. Познавам ги от бебета, няма нещо, с което да ме надхитрят, зная факти от живота им, заради които ще ги обесят за няма и две минути. Ето например Йохана — тази, която вие наричате „госпожа Сиуърд“ — се държеше отвратително с детето. На един неин рожден ден — той се падна на петнайсети май шестдесета година, деня, когато бе разтурена Парижката конференция на Айзенхауер и Хрушчов — майка й, моята дъщеря Евелин, ме покани да присъствам на духането на свещичките. Тогава Евелин настани Йохана в скута ми, тя се изпусна и…

— Не съм правила такова нещо!

— О, напротив, Йохана. Евелин те взе от мен и се извини, че си продължавала с нощните напикавания. Не зная дали беше вярно, дъщеря ми послъгваше от малка.

— Съдия, нима ще търпите тази жена — тази персона — да поругава паметта на мъртвата ми майка?

— Госпожо Сиуърд, адвокатът ви предупреди. Ако продължавате да нахалствате, ще наредя да ви затворят в каца и ще можете да говорите само когато позволя да вдигнат капака. Алек, оправи се с нея. Овладей я, както направиха на онзи процес в „Алиса в страната на чудесата“, тази история започва да ми намирисва на него. Тя не е страна по разискванията, тук е само за да свидетелства, в случай че съдът го поиска. Госпожице Смит…

— Да, сър?

— Спомените ви относно живота на вашите предполагаеми наследници не се явяват доказателство. Можете ли да се сетите за нещо, което Йохан Смит е знаел и което аз бих могъл да проверя — но за което няма как да сте били осведомена от Джейк Соломон?

— Труден въпрос, ваша чест.

— Така е. Но алтернативата — засега — е да предположа, че вие сте самозванка, и да ви подложа на кръстосан разпит в опит да ви уловя в грешка. А не ми се иска да се захващаме с това… защото накрая пак ще стигнем до някое неоспоримо доказателство, като изискването за пръстови отпечатъци. Разбирате ме, нали?

— Да, разбирам ви, съдия Маккамбъл, но не виждам с какво бих могла да ви помогна. — Тя се усмихна и разпери грациозно ръце. — Моите пръсти и всичко останало, което виждате, принадлежи на донора.

— Да, да, естествено… но все трябва да има начин да се оправим с този казус.

— А-хъм!

— Да, Джейк?

— Съдия, в интерес на моя клиент е да не се съгласявам с изискването за физически доказателства при идентифицирането на обитаващата това тяло личност. Въпросът е дали индивидът, за когото говорим, съответства на номера на социалната застраховка, който е 551-20-0052, и е познат пред света като Йохан Себастиан Бах Смит? Ще се позова на казуса „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“ в твърдението си, че това е той.

— Джейк — въздъхна съдията, — ти си по-възрастен от мен и съм сигурен, че познаваш законите по-добре. И въпреки това тук и сега аз съм съдията.

— Без съмнение, ваша чест! Мога ли да отбележа пред почитаемия съд, че аз…

— Така че престани да ми важничиш. След като са ме поставили на този пост, властите са преценили, че имам достатъчно правни познания. Разбира се, случаят Парсънс е сходен по характер, но за това ще поговорим по-късно. Междувременно се опитвам да открия основание за временно управление делата на субекта. И така, госпожице Смит?

— Съдия, не ме е грижа дали ще признаете моята самоличност, или не. Или казано с думите на един уважаван господин и мой приятел: „няма страх от фалит“. — Джоан Юнис се изкиска и погледна към внучките си. — Ще ми позволите ли да ви разкажа нещо много смешно — насаме?

— Хъм… бих могъл да опразня кабинета от всички, с изключение на вашия адвокат, но предпочитам да запазите шегите за след заседанието.

— Да, сър. А ще позволите ли да отправя една странична забележка на моите внучки?

— Хъм отново. Стига да не фигурира в протокола. Давайте.

— Благодаря ви, съдия Маккамбъл. Момичета — Йохана, Марла, Джун и Елинор — погледнете ме. Близо трийсет години ме чакахте да умра. Сега се надявате да докажете, че съм мъртъв, иначе пак няма да ви излезе късметът. Молете се да успеете, защото нямам търпение да ви видя личицата, когато ми отворят завещанието. — („Точно така, шляпни ги, шефе! Още сега можеш да се порадваш на израженията им!“) „Тъкмо това очаквах, мила. А сега млъквай, не сме сами у дома.“

— Ваша чест…

— Да, Алек?

— Ще разрешите ли да отбележа, че забележката не касае пряко делото?

Джоан го прекъсна:

— Но аз вече казах, че ще е странична. Въпреки това по-добре започнете да мислите как да оспорите завещанието, вместо да се занимавате с тези глупости. Чудя се дали да не основа някакъв фонд, от който да ги издържам, докато съм жива в настоящото си амплоа… инак току-виж замислили убийството ми. Съдия, как ще е по-правилно в моя случай — отцеубийство, всъщност дядоубийство, или…? Нали сега съм жена?

— Проклет да съм, ако зная. Съвсем се объркахме в терминологията. Както и да е, госпожице Смит, ще помоля за в бъдеще да отправяте подобни забележки чрез своя адвокат, защото тук ни чака работа. И така, сетихте ли се за нещо, за което няма как Джейк Соломон да ви е подготвял?

— Не е никак лесно. Джейк се занимава с делата ми от много години. Хъм, съдия, ще ми подадете ли ръка?

— Какво?

— Но най-добре да го направим под масата, далеч от погледите на всички освен на господин Трейн.

Съдията се озърна озадачено, после приклекна до масата. След миг се надигна с изопнато лице и рече:

— Проклет да съм! Извинете, госпожице Смит — здрависайте се с Алек.

Джоан го направи, като прикри ръкостискането с тяло от останалите. Господин Трейн я погледна изненадано, прошепна й нещо, на което тя също отвърна шепнешком. („Шефе, какво беше това?“) „Гръцки, ще ти кажа по-късно. Момичетата не бива да знаят.“

Маккамбъл попита:

— И господин Соломон не би могъл да ви научи на това?

— Ами попитайте го. Ако въобще ви разбере на гръцки.

— Разбира се, че не зная и думичка. С моето еврейско потекло това беше последното нещо, което да ме интересува. За какво става въпрос?

— Ами… — отвърна замислено Трейн. — Изглежда, госпожица Смит е стар член на нашето братство. Хъм, май ще трябва да се обръщам към нея не с „братко“, а със „сестро“. Съдия, лесно можем да го проверим, както за Йохан Смит, така и за господин Соломон. Но за момента намирам довода за достатъчно убедителен.

— Ако ми позволите да добавя — заговори Джоан. — Господин Трейн — брат Алек, — разбира се, вие може да проверите както Джейк, така и мен. Но като ровите архивите на братството, търсете „Шмит“, а не „Смит“, тъй като си смених името през четирийсет и първа. И двамата знаете за Благотворителния фонд на нашето братство, нали?

— Да.

— Разбира се, госпожице Смит.

— Фондът не съществуваше, когато дадох обет. Създадоха го през време на Втората световна война, през следващите години аз също помогнах за увеличаването на средствата в него и бях ковчежник от петдесет и шеста до края на осемдесетте, когато престанах да участвам в дейностите на братството. Съдия, вие поискахте заем от петнайсет хиляди през пролетта на седемдесет и осма.

— Да? Така беше. Но ги върнах — и по-късно направих своя вноска, както го изисква нашият правилник.

— Радвам се да го чуя. И все пак, като ковчежник, всички молби за заеми минаваха през ръцете ми. Сигурно си спомняте, че бях твърдоглав копелдак и не позволявах да се отпускат пари без основателни причини. Да припомня ли обстоятелствата, при които трябваше да одобря вашия заем?

Съдията трепна.

— Предпочитам да не го правите, поне не сега. Алек е в течение.

— Да — кимна Трейн. — Щях сам да му заема парите, ако ги имах. — („За какво става дума, шефе?“) „За случай на «ревматична треска», миличка.“ („Парите за аборт ли бяха?“) „Не, не — той се ожени за момичето, а ето че сега аз изрових скелета.“ („Кучка.“) „Не се безпокой, Юнис, моите внучки не знаят за какво говоря — нито пък Джейк.“

— Не виждам причини да го обсъждаме — продължи госпожица Смит, — освен ако съдията не пожелае да ме разпитва насаме. Тъкмо ще имаме възможност — тя се изкиска — да ви разкажа още пикантни случки с моите внучки. Странни неща се случват дори в най-добрите семейства — а семейство Шмит никога не е било от най-добрите. Ние сме груби хора и единственото, което ни интересува, са парите.

— Може би по-късно, госпожице Смит. Вече съм готов с решението — което ще е само временно. Господа?

— Слушаме ви, съдия Маккамбъл.

Съдията сплете пръсти.

— По отношение на самоличността. Не е необходимо да разчитаме нито на пръстови отпечатъци, нито на ретинова характеристика и други физически доказателства. Джон Доу може да изгуби двете си ръце и двата крака, да му извадят очите, да го обгорят до степен да не го познае и собственият му зъболекар — и пак ще си остане Джон Доу, със същия номер на социалната застраховка. Подобен е случаят с вас, госпожице Смит, ако предположим, че вие наистина сте Йохан Себастиан Бах Смит — макар че се радвам да видя — той я огледа засмяно, — че нямате белези от изгаряне. Съдът намира за достатъчни предоставените доказателства за вашата идентичност. Ето защо ви обявявам pro tem и до окончателното отсъждане за Йохан Себастиан Бах Смит. И сега — съдията се обърна към Соломон — стигаме до случая „Парсънс“. След като Върховният съд постанови, че въпросът за това жив ли е един човек, или мъртъв, може да се решава само и единствено като се вземе предвид състоянието на мозъка, този съд постановява, че идентичността се помещава в мозъка. Ние смятаме, че да се отсъди различно би било в разрез с вече установения казус „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“. Всяко друго решение би създало предпоставки за неуредици в последващи случаи, следователно определям — идентичността е неразривно свързана с мозъка. Оттук нататък, Джейк, всичко е в твои ръце. На следващото заседание ще трябва да докажеш, че мозъкът на Йохан Себастиан Бах Смит е бил изваден от неговото тяло и трансплантиран в това. — Той кимна към госпожица Смит.

— Зная, че това ще бъде следващият етап, съдия Маккамбъл — потвърди Джейк. — Всеки, който иска да получи заем от банката, трябва да потвърди своята самоличност — азбучни истини. Просто не бяхме подготвени за днес.

— Също както и съдът, и Алек, за когото изненадата бе най-голяма. Трябваше да проучите внимателно случая, а не да настоявате за открит процес. Както и да е, важното е, че заседанието беше плодотворно. Госпожице Смит — госпожице Йохан Себастиан Бах Смит, за да спазим протокола — обявявам присъстващия тук Джейк Соломон за ваш попечител до следващо решение на съда — за момента не сте в състояние да управлявате делата си и да се грижите за финансовото си състояние, тъй като се намирате в период на следоперативно възстановяване. Ще отбележа за протокола, че не става въпрос нито за душевно заболяване, нито за медицински усложнения или за продължителен период на безсъзнание вследствие на хирургична намеса. Вече не сте в безсъзнание, изглеждате в добро здраве и съдът отбеляза, че по време на заседанието бяхте активен участник и се ориентирахте адекватно в обстановката. И тъй като досегашната причина — а именно пребиваването ви в дълбока кома — е отпаднала, вие се поставяте под попечителството на господин Соломон… какъв е проблемът, Алек?

— На вниманието на съда, като представител на ищците, бих желал в протокола да се внесе официално възражение от тяхна страна.

— На какво основание?

— Най-обикновено: липса на експертен съветник, който да прецени компетентността на споменатата „госпожица Смит“.

— Разполагате ли с експертно лице, което да я прегледа?

— Разбира се.

— Джейк?

— Нямам нищо против. Ние също имаме.

— Колко?

— С един повече от тези на Алек, колкото и да доведе.

— Което означава, че ако пуснем в кошарата вещи лица и оставим на всеки от тях да си разиграва коня, за да покаже колко е велик, онази важна клечка в Нова Скотия ще умре от дълбока старост. Задръж си козовете, Алек, не е необходимо да викаш конницата от експерти. Въпросът със съзнателното състояние вече е решен. Възражението ти ще бъде отбелязано в протокола, но искам да те предупредя, че настояването за участие на вещи лица е неоснователно до доказване на противното от твоя страна. Ищците ще трябва да проявят нещо повече от обикновена загриженост, за да сложат ръка на огромното наследство, което е под въпрос в този случай. Всеки гражданин на тази страна се смята за компетентен до доказване на противното — и това включва мен, теб, госпожица Смит и ищците, както и чистачката, която изхвърля кошчето за боклук. Този съд не смята да дава лош пример и да създава прецедент, като позволи да бъде отхвърлена компетентността на определено лице без необходимите за това доказателства. Но пак за теб, Джейк…

— Да, съдия Маккамбъл?

— Всички ние знаем за какво става въпрос на този процес. За пари. За много пари. Така че не е зле да обясниш на госпожица Смит, че нейната компетентност може да бъде оспорена повторно и на по-късен етап.

— Готови сме за това.

— До доказване на нейната самоличност — до доказване, че това е самоличността на Йохан Себастиан Бах Смит, ти ще бъдеш не само попечител, но и ще отговаряш за управлението на финансовото й състояние. Между другото, как му беше името на онзи хирург? Бойл? Струва ми се, че ще ти е нужен. Както и още неколцина от този калибър. Няма да приема нищо за даденост, нито да разреша споразумения, когато залогът е толкова голям и е възможно по-късно да възникнат сериозни възражения. Алек, ако възнамеряваш отново да поставиш под съмнение компетентността на госпожица Смит, ще е хубаво да го направиш по-нагоре. Ако ще е в този съд, искам от теб солидни доказателства. Това задоволява ли те?

— Вероятно ще трябва да се примиря.

— Вероятно да. Заседанието се закрива.

Госпожа Сиуърд се изправи — лицето й бе пламнало — и викна на Алек Трейн:

— Ти си уволнен!

— Мадам — намеси се съдията, — имате късмет, че си позволихте тази забележка след приключването на заседанието. А сега напуснете кабинета ми. Както и трите дами с вас.

Джун, сестрата на Йохана, се обърна към съдията.

— Ваша чест, ще позволите ли да задам един въпрос?

— Разбира се, госпожо Фрабиш.

— Току-що освободихте от съдебно дирене тази личност — ваша воля, не възразявам. Но нима ще й оставите и къщата на нашия дядо? За ваше сведение тя е претъпкана — да, точно така, претъпкана — с безценни произведения на изкуството. Какво й пречи да ги изнесе и разпродаде, докато ние се опитваме да докажем, че тя не е нашият дядо?

— За това, уважаема госпожо, ще се погрижи господин Соломон, като попечител. Което ми напомня, Джейк — ще бъде добре, ако нито един предмет с художествена стойност не напуска пределите на къщата в периода до следващото заседание.

— Няма проблем. Откакто поех това попечителство, аз се преместих да живея в къщата. Въпреки това ще поговоря и с шефа на охраната.

— Съдия, мога ли да кажа нещо?

— Разбира се… госпожице Смит.

— Ако е нужна някаква защита, тя е от тях. Джун няма никаква представа за предметите на изкуството, които притежавам. Никоя от тях не е била в къщата ми, откакто е построена. Нито една от тях не мина да ме види, нито ми прати цветя по време на продължителното ми заболяване. Същото важи и за периода на възстановяването след операцията — разбрах само, че Йохана — госпожа Сиуърд — се е опитвала да нахлуе в къщата малко след операцията. Не вярвам на нито една от тези дами и бих искала да получа защита от съда.

— Джейк?

— Не съм бил там, но го чух от шефа на охраната.

— Госпожо Сиуърд?

Тя подсмръкна.

— Имах пълното право. Аз съм най-близката роднина!

— Мисля, че ви разбирам. Добре, дами, изслушайте ме внимателно, преди да си тръгнете. Искам да се въздържате от посещения на дома на Йохан Себастиан Бах Смит и на неговия офис. Също така ще се въздържате от разговори с младата дама, към която се обръщам с „госпожица Смит“. Ако е необходимо да общувате с нея или с назначения от съда попечител, ще го направите само през този съд или чрез адвоката ви, който и да е той. Това е заповед и очаквам да я изпълнявате, в противен случай ще понесете цялата законова отговорност. Разбрахте ли ме? Има ли въпроси? — Маккамбъл ги огледа, сетне продължи: — Добре. А сега вие четирите може да си вървите. — Изчака младите жени да се изнижат през вратата, въздъхна и я затвори. — Пфу! Госпожице Смит — или може би трябва да кажа „братко Шмит“? Желаете ли сега едно „Глен Грант“ с много лед? Всъщност е „Гленливет“, нямам „Глен Грант“.

Джоан Юнис се усмихна.

— Честно казано, не съм опитвала нищо толкова силно с това ново тяло. Пък и с Джейк трябва да си вървим — не забравяйте за срещата с тази ваша важна клечка.

— О, я сядайте. Никаква важна клечка няма, отиваме на риба. Алек си носи такъмите в колата, а моите са в мазето. Хеликоптерът ще ни вземе до час от покрива. Още една кола?

— Има ли шери? Избягвам силните напитки, защото лесно ми се мае главата — изглежда, моят донор не си е падал по алкохола. — („Почти никога, шефе — но сега, благодарение на теб, ще го изпробвам.“) „Тихо, мила — по-късно.“ („Добре, но го попитай за нашето име. Не е ли сладичък, милият Маки? Чудя се, как ли е в леглото?“) „Ти и твоето мръсно подсъзнание! Ще го попитам. А сега замълчи!“

— Шери да бъде. Джейк? Нед? Алек?

— Съдия, след като Джейк повече няма нужда от мен, ще помоля да ме освободите.

— Добре, Нед. Алек, обслужи се и се погрижи за Джейк, аз ще се полюбувам на брат Шмит. Вероятно няма да се срещаме повече с вас, госпожице Смит. Вашите внучки без съмнение ще прехвърлят делото на по-висша инстанция. Засега ги спряхте с това тайно ръкостискане. Но успях да ви осигуря само кратка отсрочка.

— За което съм ви благодарна, сър. Има нещо много странно в смяната на пола. Когато бях стар, болнав и безпомощен, не се страхувах от нищо. Сега съм млада, здрава и силна. Но съм жена. И за моя изненада, се нуждая от защита.

— Нека аз ви пазя, братко Шмит — предложи Алек откъм бара. — Не вярвайте на брат Маккамбъл — той е истински хищник. Отдръпни се, братко Вълк — мой ред е да погледам нашия нов брат.

— Момчета, не съм „новият ви брат“. Дадох обет години преди вие да сте се родили. Но не се изненадвам, че ме зяпате така. Джейк, те знаят ли?

— Не е кой знае каква тайна, Йохан. Съдия Маккамбъл знае, Алек, мисля, също е в течение. — („Джоан, ако не знае, трябва да му кажеш. И не забравяй за нашето име.“) „Накъде според теб ги водя?“

— Добре. Та моят донор, Юнис Бранка, бившата ми секретарка и най-сладкото момиче, което съм познавала, бе не само изрядна служителка, а и победителка в конкурс за красота не много отдавна. Давам си сметка какво богатство съм наследила от нея. Едва ли мога да крача в това тяло с грацията, с която го правеше тя, но се старая. — („Учиш се, шефе.“)

— По мнение на съда сте напреднали доста.

— Млъквай, Мак. Братко Шмит, съгласен съм с него само защото наистина е прав.

— Благодаря и на двамата — от името на Юнис Бранка. Джейк? След като заседанието приключи, трябва ли да нося това тежко и неудобно наметало? Топло ми е с него.

— Ти решаваш. Зависи какво си облякла отдолу.

— Хъм… май по-добре да не го свалям. Все пак сме в съда, трябва да проявя уважение. — („Ексхибиционистка. Подканваш ги да те молят, нали?“) „Разбира се. Кой ме е учил? Поне сутиенът ми не е рисуван като на една позната русалка.“

Алек Трейн клъвна пръв:

— Братко Шмит, когато става въпрос за разпознаване, нерядко въпросният индивид се подканя да свали всички свои дрехи. В търсене на родилни петна и прочее — кажете й, съдия.

— Прави се, че не го чуваш, братко Шмит. Не бих нарекъл красивата ви наметка неудобна. Но ако наистина е била предназначена само за процеса, с радост ще ви позволя да я окачите на закачалката.

— Уф… божичко, колко е трудно да се пребориш с пуританското си възпитание. Джейк вече ме видя в оскъдното облекло, каквото носят сегашните момичета, а е виждал Юнис и с по-малко от това, защото нашата мила секретарка нямаше нищо против да споделя красотата си. — („Хвърляш въдицата, нали, мила? Кого от тях си избра?“) „Млък!“

Джоан прокара пръст по магноципа и наметалото се разтвори. Алек Трейн се хвърли да го вземе преди съдията.

Госпожица Смит зае грациозна поза.

— Виждате ли? Така изглеждаше Юнис Бранка в цялото й величие, а аз съм само един старец, който се опитва да носи тялото й. — Освен тялото на Юнис Джоан носеше някои от дрехите на Уини — къса черна пола, прозрачни черни залепващи се чашки, сандали с дванайсетсантиметрови токчета, над които се извисяваха стройните й крака, и почти никаква боя освен малко руж и сенки.

Стоеше неподвижно, а те се блещеха. Джейк се покашля по-силно от обичайното.

— Джоан, ако знаех какво носиш — или по-точно не носиш — под наметалото, щях да те посъветвам да не го сваляш.

— О, Джейк, не би се скарал на Юнис, че се облича така. Което ми напомня нещо. Съдия Маккамбъл, не мога да продължавам да бъда „Йохан Смит“. Ще ми позволите ли да си сменя името?

— Не виждам никакъв проблем в това, братко Шмит. Изборът е ваш и съдът само може да го одобри. Очевидно имате предвид някое женско име. Елена може би? Или Клеопатра?

— Отново благодаря… от името на Юнис. — („Шефе, защо не попиташ дали съдията е женен?“) „Я да заспиваш!“ — Нито едно от тези имена. Искам да ме наричат „Джоан“, което е най-близо до „Йохан“… Юнис… Смит.

Съдия Маккамбъл я погледна учудено, помисли и кимна одобрително.

Хубав избор. Запазва се близостта с мъжкото име и се отдава почит към вашия донор. Но мога ли да ви посъветвам нещо? Наричайте се както желаете, видях, че Джейк вече го използва, но запазете мъжкото си име за подписване на писма, документи и чекове, докато не бъде потвърдена вашата самоличност. Вероятно това ще стане във Върховния съд.

— Аз й дадох същия съвет — потвърди Соломон.

— Не съм изненадан. Госпожице… братко Шмит, как бихте желали да ви наричам? Насаме.

— Ами може Джоан… или Юнис. Което предпочитате, защото не бих искала Юнис Бранка да бъде забравена. Все пак дължа живота си на нея. Вижте, братя, като „брат Шмит“ аз съм поне с половин век по-възрастен от вас… а като Джоан Юнис съм само на няколко седмици. Но тялото на Юнис е тяло на млада жена и още се уча да го използвам. Трябва да се науча! Нищо чудно да имате дъщери на моята възраст. Така че бих предпочела да ме наричате Джоан Юнис и да си спестите „госпожица Смит“ за времето на заседанията. Не бих възразила и срещу „братко Шмит“ или пък „Йони“, както ме наричаха някога моите побратими.

— Джоан Юнис братко Йони Шмит — изреди ги усмихнато Алек. — Всяко от тези имена ми допада, освен това нямам дъщеря на вашата възраст и ще ви призная, че сте радост за окото. Не мога да кажа същото за своя някогашен съквартирант, защото ще трябва да се изпусна за възрастта на неговите потомци, тъй че стойте далече от него и ми позволете да бъда ваш пазител. Споменах ли ви колко съм щастлив, че госпожа Сиуърд ме уволни? Братко Шмит, никога не бих се захванал с този случай, ако не беше уважението, което изпитвам към тъщата на Паркинсън. В началото сметнах, че става въпрос за инвалид, който се нуждае от попечители, тъй като не е в състояние да се оправя в живота. Повярвайте ми.

— Не го слушайте — посъветва я съдията. — Този тип се прехранва от ПТП-та. Пускам му по някой случай само за да защитя доброто име на братството. Но да се върнем на въпроса със самоличността. Джоан Юнис, не зная доколко сте запозната със закона…

— Само дотолкова, доколкото се е налагало в протежение на един дълъг и жесток живот. Разчитам на специалисти. Такива като Джейк.

— Ясно. Очевидно вашите внучки смятат, че греша, като ви помагам да определите своята самоличност. Вярно е, че истинският съдия трябва да остане безпристрастен. Но пък няма закон, който да забранява на съдебните власти да оказват помощ. Положението е сходно на това, при което някой си губи паспорта и се обръща към консул. Така че… всъщност, Джейк, както вече споменах, ти се занимаваш с право от доста по-отдавна от мен, би ли искал да чуеш моето мнение?

— Бих бил щастлив, съдия Маккамбъл.

— Ако продължаваш да се шегуваш, ще свикам ново заседание и ще те обвиня в неуважение. Но не и преди да си допия питието. Добре де, да се върнем към въпроса. Очакваш ли някакви затруднения в доказването, че мозъкът на брат Шмит е бил преместен в тялото на Юнис Бранка?

— Никакви. Ще има възражения, но няма да са основателни.

— А да докажеш, че това тяло — това прекрасно тяло — наистина е принадлежало на Юнис Бранка?

— Същият отговор.

— Основания?

— Полицейски доклади, снимки, болничен персонал и така нататък.

— Опонентите ще се съпротивляват здраво на всеки етап. Тъкмо затова поисках днес да бъде внесен в протокола казусът „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“. Струва ми се, че е важен…

— Не мен също.

— Благодаря. Следователно съобразно установеното правило, че личността се помещава в мозъка и никъде другаде… — („Можем да го просветлим малко по този въпрос, нали, шефе?“) „Да мила, но няма да го направим!“ — Освен това ще подготвя внимателно из названията на свидетелите, снимковия материал и останалите документи — ще са необходими оригиналите, не копия. Ще трябва да присъстват и лекуващите лекари, хирургичният екип, който ще се изкаже въз основа на тези документи и протоколи. Известно ли ти е, че от всяко тяло се снемат пръстови отпечатъци преди операция?

— Не го знаех. Естествено, защото когато почина Юнис Бранка, ме вълнуваха съвсем други неща.

Джоан Юнис се пресегна и го стисна за ръката.

— Мога да помогна за това — предложи услугите си Алек Трейн. — Когато Паркинсън доведе при мен госпожа Сиуърд, веднага проверих за отпечатъци. Оказа се, че са взети и от двете тела — затова оставих настрана въпроса с идентифицирането. Не зная кой поощрява усилията на госпожа Сиуърд, трябва да е Паркинсън, защото го мярнах да се навърта край нея, но лично аз получих инструкции едва когато заседанието предстоеше да започне. Не издавам никакви професионални тайни, като ви го казвам, защото и без това ми е писнало от Сиуърд и Паркинсън.

— Хъм. Та както казвах, всички възможни доказателства — продължи съдия Маккамбъл. — Ще трябва да проследите пътя на мозъка от едното тяло до другото. Джейк, да знаеш каква е съдбата на трупа на Йохан Смит?

— Разбира се. Имаме уникален случай, при който тялото се превръща в лично имущество, в недвижим имот, докато личността, която го е обитавала, продължава да живее. Съгласно завещанието на Йохан Смит то трябваше да бъде предадено за „научни изследвания“. Но завещанието не е влязло в сила, тъй като Йохан Смит все още е жив. Медицинският център ни попита какво да прави с него. Казах им да го съхраняват в моргата. Предполагам, че все още е там.

— Дано е така, господин адвокат — рече господин Трейн. — Освен ако някой ентусиазиран студент вече не го е накълцал.

— Боя се, че Алек може да се окаже прав. Джейк, не е зле да подсигуриш всички доказателства. Знаем добре колко често се случва някоя ключова улика да изчезне по време на процеса, особено когато се касае за много пари. Крадат се не само трупове, но снимки, документи и филмов материал, подкупват се важни свидетели. Да предположим само за момент, че брат Шмит е изправен срещу безскрупулни типове, готови да оказват натиск, да подкупват и прочее. Някой дава ли си сметка какви средства могат да бъдат похарчени за премахването на доказателства?

— Не бих искал да гадая. Но се досещам за четири невинни създания, които са готови да го сторят.

— Аз също мога да помогна в изясняването на този въпрос — обади се Джоан. — Марла и Елинор изгубиха баща си, преди да навършат пълнолетие, за да го наследят, а той нямаше застраховка. Така че се наложи аз да издържам дъщеря си Робърта до нейната смърт. Децата завършиха училище и аз продължих издръжката, после се омъжиха и тъй като на този етап ги оставих да се оправят сами, те ме намразиха. Но аз не преставах да следя финансовото им състояние, тъй като не искам моите наследници да се превърнат в бреме за данъкоплатците. Същото се отнася и за другите две момичета, само дето Джим Дарлингтън надживя дъщеря ми Евелин и двете момичета — Йохана и Джун — се омъжиха при още живи родители. Казано накратко, освен ако някоя от тях не спечели от лотарията, четирите заедно не могат да съберат достатъчно пари, за да наемат обигран мошеник.

— Радвам се да го чуя — рече Маккамбъл. — Въпреки това, Джейк, ще те посъветвам да се погрижиш за опазването на всички важни доказателства и съдът ще ти окаже всякаква подкрепа за това. С Алек ще отсъстваме няколко дни, но ще ти оставя аварийната вълна, на която да се свържеш с нас, ако се наложи.

— Благодаря, сър.

— Чакайте малко — обади се Алек Трейн. — В този случай става въпрос за голяма пара. А знаете какво е отношението ми, когато се чуе думата „хонорар“.

— Да — дереш по три кожи.

— Не му обръщайте внимание, братко Шмит. Съобразявам хонорара си с възможностите на клиента. В конкретния случай, тъй като работата не ми беше по вкуса, поисках от Паркинсън доста солена сума и той я плати, без да му мигне окото. Вярно, че госпожа Сиуърд не присъстваше на нашата уговорка, инак навярно щеше да наложи вето. Въпросът е: дали Паркинсън е готов да продължава да плаща… и дали не би потърсил някой „специалист“, който да се погрижи за заличаването на важни следи? Не зная откъде са тези пари, но може би идват от тъща му?

— Нямам представа — сви рамене Джейк. — Но винаги съм готов да очаквам нечестна игра от моя опонент, ако усети, че го оборвам в съда. Ще се постарая да събера всички налични доказателства час по-скоро. Прощавай, Джоан, трябваше да го предвидя. Изглежда, остарявам. — („Не е вярно. Кажи му го, шефе!“)

Джоан Юнис го потупа по ръката.

— Джейк, не е истина, че остаряваш, и не бива да се кориш. Господа, ако ми позволите, ще го повторя. Не ме интересува дали моите внучки ще спечелят. Защото дори тогава губят — докажат ли, че Йохан Смит е мъртъв, няма да получат и грош. И — благодарение на Юнис Бранка, доктор Бойл и Джейк Соломон — аз съм млада, здрава и се наслаждавам на живота, затова мисълта, че ще изгубя богатството си, не ме безпокои.

— Братко Шмит — надигна се Алек Трейн. — Не разбираш ли колко неамериканско е да се говори по този начин за милиони долари?

Тя му се усмихна.

— Братко Алек, дори да приключа този процес разорена, готова съм да се обзаложа с теб, че само след пет години ще реализирам чиста печалба от милиони долари, след като си платя данъците. Джейк, ще ме подкрепиш ли, ако се обзаложа?

— Разбира се.

— Само за момент! — възрази Трейн. — Аз съм само един беден, но честен адвокат. Става ли да се обзаложим на петдесет цента? Мак, ще ми услужиш ли с една монета?

— Не и ако не получа процент. Джоан Юнис, чуй ме, ако обичаш. Не се съмнявам, че си готова да разориш целия свят, ако ти се удаде възможност. Зная също така, със сърцето си го чувствам, че ти наистина си брат Йохан Шмит… който одобри онзи заем, когато тъй отчаяно се нуждаех от него. Старата Ита Бита Пай^[2] не ме предаде… и аз не смятам да предавам брат Шмит сега.

— Благодаря ти, братко Мак.

— Ах, вие, самовлюбени аристократи — изръмжа Джейк. — Гадно ми беше да ви слушам още в колежа и сега положението не се е променило. Съдия, единствената причина да помагам на Джоан Юнис е справедливата кауза, за която се боря. А не защото тя — или той — е одобрил онзи заем за един надут член на братството.

— Прието и разбрано, адвокат. Спокойно мога да заявя, че никога не съм позволявал подобни връзки — дори с хора от братството — да оказват влияние на професионалните ми решения…

— Как ли пък не! — подскочи Алек. — Винаги, когато можеш, се заяждаш с мен. Питай всички.

— … дори когато се е налагало да уча този ирландец на това какво е право. Готов съм да помогна за разрешаването на този случай по всякакви начини — като обикновен гражданин и като попечител на Джоан Юнис, ако ми предложите тази роля. И все пак ще призная, че изпитвам благодарност към брат Шмит — той ми подаде ръка в наистина тежък момент. Най-добре обаче — съдията въздъхна и втренчи поглед в чашата си — да не изпадаме в подробности. Джоан, ти го знаеш, нали?

— Да.

— Можеш да разкажеш за това по-късно на Джейк. Сега ще поставя празна касетка в моята машина и ще се опитаме да подредим по важност всички неща, необходими за разрешаването на този случай. После ще направя три копия. — Той се наведе над стенобюрото. — Или поне се надявам да го направя. По дяволите! Прощавай, Джоан Юнис. Дали Спърлинг вече се е прибрал у дома?

(„Я да погледнем това нещо, мила.“)

— Нека бъда „братко Шмит“ всеки път, когато ти се ще да изругаеш, братко Мак. Може ли да погледна стенографиращата машина? Прилича ми на тази, която имам у дома.

— Давай. Понякога съжалявам, че не си взех стенографистка.

— Благодаря. — „Какво ще кажеш, Юнис?“ („Това е сестричката на нашата Бети, никакъв проблем. Можеш да си подсвиркваш «Янки Дудъл» или да си бъбриш с нашия малък сладък съдия, а остави на мен да се оправям с нея. Ом мани падме… ом мани падме…“) „Разбрах те, скъпа.“ — Съдия Маккамбъл, машината е заредена с празна касета и готова да направи три копия.

— Изумен съм, че някой може да се справи толкова бързо с тази чудесия — отвърна съдията.

— Истината е, че навремето Юнис Бранка ме научи как се борави с моята, а тази е от същия тип. — („Шефе, страшно те бива да лъжеш — казваш само част от истината, но никога цялата.“) „Миличка, аз съм измислил тези лъжи още по времето, когато прабаба ти е била девственица.“

— Значи първо трябва да се установи смъртта на Юнис Бранка. Тъй като става въпрос за убийство, предполагам, че съществуват полицейски протоколи, които включват и пръстови отпечатъци за идентифициране на трупа. Ето накъде ще насочат усилията си предполагаемите престъпници. След това тялото на госпожа Бранка е било откарано в болницата, където вече се е намирало и това на Йохан Шмит. Трябва да сме сигурни, без капчица съмнение, че мозъкът е бил изваден от тялото на Шмит и… Джоан, да не би тези разговори да те притесняват? Искаш ли да отскочиш до моята стая за почивка? Там има диванче.

— Продължавайте, сър, трябва да свиквам с тези неща. — („Шефе, гадно ми е да ги слушам.“) „На мен също, мила, но се налага да търпим. Ом мани падме…“ („Ом мани падне хум. Хайде да направим лотос — този фотьойл изглежда подходящ.“) „Добре, мила. Ом мани падме хум.“

— … и накрая, в съда, ще вземем отпечатъци на Джоан Юнис и ще накараме експертите да ги сравнят с предишните и по такъв начин да установят връзката. Джоан, как се изключва това нещо?

(„След като направи три копия, ще се изключи сама.“)

— Машината ще се изключи сама, когато подаде трите копия. Записът ще бъде изтрит автоматично. Джейк, струва ми се, че задържаме тези господа, все пак бързат на риба.

— Рибите могат да почакат — спря я съдията. — Само за момент. — Наведе се към интеркома. — Ивлин?

— Да, съдия?

— Каква е обстановката отвън? Спокойно ли е?

— А вие какво очаквахте, господин съдия? Трима от нашите бяха откарани в болница и сградата е затворена. Погледнете на трети и четвърти монитор, а после вижте и новините в шестнайсет.

— Сериозно ли са пострадали хората ни?

— Не чак толкова. Единият е вдишал малко сълзотворен газ, докато очистваха фоайето и спускаха металните врати, вторият има рана на скулата, а третият е с пукнати ребра. Предполагам, че размириците бяха предизвикани от репортерите, тъй като камерите им бяха монтирани и готови да снимат, когато се започна.

— Ясно. Налага ли се да повикаме Националната гвардия?

— Едва ли. Отвън патрулира полицията, част от служителите ще преспят в сградата, останалите бяха откарани с хеликоптери. Съдия Андърс ви прати бележка — няма смисъл да отменяте риболова си, той може да поеме нещата.

— Ще му се обадя да му благодаря лично. Край.

Съдията се обърна и погледна тримата.

— Не изглежда твърде страшно. Но си мисля, че е крайно време да зарежем тази сграда и да си построим друга, по-добре защитена, в някой от изоставените райони. — Той включи мониторите. — Олеле!

Стаята се изпълни с тътнеж, на екрана се виждаше люшкаща се тълпа. През множеството бавно пълзяха два полицейски танка „Меримак“ и от високоговорителите им се чуваха настойчиви подкани хората да се разотиват. — Братко Шмит, имаш ли вертолетна площадка на къщата си?

Джоан поклати глава.

— Не. Конструкцията й е такава, че върху нея да не може да каца вертолет. Заради безопасността.

— Какво пък, можем да те откараме някъде другаде. Или да останеш тук през нощта.

— Съдия, колата ми е ролс-шкода. Можем да си тръгнем без никакви проблеми.

— Не мога да те накарам насила да останеш. Но нека първо прегледам новините хронологично, за да видя какво е подпалило искрата. — Маккамбъл включи монитора на възпроизвеждане на запис.

— „Новини от последния час! Измама с мозъчна трансплантация! По-ранните ни репортажи получиха потвърждение: сензационната трансплантация на милионера Йохан Смит се оказа фалшификация. Въпросът е дали е умрял от естествена смърт, или е бил убит? Второто предположение изглежда далеч по-вероятно в светлината на днешния опит в съдебната зала да бъде откраднато огромното му състояние от страна на неговата бивша секретарка, жена със съмнителна репутация на име «Бланка»…

— Съдия Маккамбъл — изръмжа Соломон, — имате ли нещо против да изключим тези брътвежи?

Маккамбъл изключи монитора.

— Брей, работата станала дебела. Не мога да кажа, че съжалявам. Няма да позволя съдебната зала да се превръща в циркова арена.

— Моите извинения, съдия Маккамбъл — каза със сладък гласец Джоан.

— А? Мила Джоан, вината не е твоя. Беше принудена да се явиш в съда против волята си — не си направила нищо лошо. Що се отнася до мен, винаги съм смятал, че съдебната зала е място, където се ражда истината и се раздава правосъдие, а не свърталище на разпространители на сплетни. Докато седя на съдийския стол, ще държа нещата да се запазят такива независимо от опитите на всякакви продажни типове да превърнат заседанията в телевизионно шоу.

— Съжалявам, че разсилните са пострадали.

— Аз също. Но това им е работата на тези момчета. Джейк?

— Да, Мак?

— Твоя воля е дали ще си рискуваш главата, но според мен ролс-шкодата не е меримак. Тълпата лесно може да преобърне колата и да запали наоколо огньове и ще се изпечете вътре като кестени. Има негодници, които биха го направили само заради тръпката. Не желая да чувам нито думичка от вас двамата, няма да позволя на младата дама да напусне сградата пеша дори ако се наложи аз да бъда неин попечител. Ако ще си вървите, ще стане с вертолет. Въпросът е къде да отидете? Джоан, би могла да спиш в моя апартамент, хладилникът е зареден и има отделна баня. Леглото може да не е най-удобното на света, но ще свърши работа. — («Попитай нашия мил съдия дали върви в комплект с него.») «Това не съм го чула — скрий се.»

— Тъкмо щях да кажа — обади се Джейк, — че имам къща в залива. Празна е, няма дори прислуга, държа я за някои срещи. Можем да почакаме още малко, докато вълненията отвън се уталожат, и да отидем там — отвън ме чакат шофьорът и Пушкалото. Макар че не ми се ще тези момчета да карат през тълпата — те не си поплюват много и може да има жертви.

— Не се и съмнявам. Не е нужно да си навлекат обвинение за прегазване, така че по-добре да го направим по лесния начин. Ще се обадя на Ивлин да повика хеликоптер.

След няколко“ минути Джейк и Джоан бяха готови да тръгват — вертолетът на съдията ги очакваше.

— Съдия Маккамбъл? — рече Джоан. — Не мога да си тръгна, без да изкажа по някакъв начин благодарността си. Бих искала да отпусна известна сума на пострадалите.

— Не.

— Защо не? Зная, че е станало заради мен. Мога да си го позволя.

— Защото те са съдебни служители и може да се сметне за подкупване. Кажи й, Джейк.

— Прав е, Джоан.

— Ясно. — Джоан игнорира факта, че Джейк я чакаше с наметало в ръце, приближи се към Маккамбъл, повдигна лицето си към неговото и го прегърна през врата. — Това смята ли се за подкуп?

— Мисля, че да — отвърна съдията, но въпреки това я прегърна. — Но не бих се задълбочавал чак толкова.

— Разбира се, че е подкуп! — провикна се Трейн. — Братко Шмит, отстрани се от него! Тук аз се занимавам с подкупите!

— Затваряй си устата, Трейн.

Джоан приближи устните си до устните на съдията и каза:

— Ти си следващият в моя списък за подкупване, братко Алек.

— Именно, заеми си мястото в редицата — ухили се съдията, но млъкна, защото устните й се впиха в неговите. — („Ууууу… така си и мислех!“) „Юнис, не ми позволявай да припадна.“

— Божичко — въздъхна тя и отвори очи. Алек Трейн потупа съдията по рамото.

— Заседанието приключи, господин съдия. Можете да си вървите.

Джоан изгледа съдията продължително, притисна го лекичко към себе си, после се освободи от прегръдката му и обгърна с ръце врата на бившия му съквартирант. Постара се целувката да е също толкова дълга и страстна, колкото със съдията. „Уф. Какво мислиш, Юнис?“ („И двамата са опитни и се целуват почти като Джейк. Ако нашият мил Джейк не беше тук, щяха да ни тръшнат на килима. Стига толкова, скъпа, постигна каквото си беше наумила. С мъжете трябва да се действа внимателно. Брейк!“)

Минутка по-късно Джейк мълчаливо й помогна с наметалото. Тя му благодари, затвори магноципа и позволи на съдията да я отведе до асансьора. Сбогуваха се и вратата се хлопна. Алек Трейн се обърна към приятеля си:

— Мак, целувката с брат Шмит се оказа по-вълнуваща от това да се въргаляш с няколко мацки в леглото.

— Амин!

— Какво ли ще е да се ожениш за нея? И защо винаги когато има купон, аз съм се забил в някоя тъпа кръчма и поркам бира?

— Защото гинекологът те е измъкнал с форцепс и главата ти е повредена. Затуй те направихме адвокат.

— А за себе си какво ще кажеш?

— Аз съм още по-ограничен и от теб. Нямам достатъчно акъл да адвокатствам и залепих задник за съдийския стол. Божичко, какво парче!

— Потвърждавам с две ръце. Мак, след като я целуна, вярваш ли, че вътре се спотайва онзи стар хитрец „всемогъщият и безскрупулен Йохан“?

— Стига да си прав относно преценката за нашия брат — напълно. Няма начин Джоан Юнис да знае всички тези неща — Джейк я е държал под домашен арест. Нито той има откъде да ги научи, такива работи не се пишат в справочника „Кой кой е в правото“.

— Не бих стигнал чак толкова далеч в предположенията си. И все пак можем да приемем, че Джоан е нашият стар брат — което лесно може да се провери — и че няма как да е научила за фонда за подпомагане и че ти си заемал от Йохан пари в младежките си години.

— Да. Звучи убедително.

— Има едно „но“. Йохан щеше да е точно толкова податлив към женските ласки, колкото и ние. Тя е била негова секретарка, би могъл да й издаде всички свои тайни, включително за братството — тайно ръкостискане, парола, дори подробности за фонда.

— О, това са глупости. Джоан Юнис е само това, за което се представя — страхотна мацка, която носи мозъка на Йохан в главата си. Но знаеш ли, Алек, според мен тя не прилича много на Йохан Смит. Всъщност дори ти, с това празно пространство между ушите, щеше да изглеждаш страхотно, ако те бяхме преместили в нейното тяло. — Съдията поклати глава. — Допирът с нея е като да те удари ток.

— Да, страхотно въздейства, нали?

— На теб също, приятелче. Кой казваше, че трябвало да си починем малко от жените? Лигите ти потекоха, докато се усукваше около нея. Ще се откажеш до края на живота си от компанията ни, ако ти звънне по телефона и те покани на среща. Не се опитвай да ме измамиш, познавам ти и кътните зъби.

— Няма да споря. Но, Мак, и двамата с теб изминахме по-голямата част от попрището жизнено. И въпреки това тя ни въздейства по един и същи начин. Уф, Норма знае ли какво всъщност се крие зад това наше ходене на риба?

— Ако не знае, със сигурност подозира. Но тя винаги е проявявала търпимост. Алек, ще се разочароваш ли, ако отложа пътуването? Джейк се нуждае от сериозен помощник в тази работа. Особено ако лешоядите се нахвърлят върху тях двамата. Не ми се ще да съм далече, когато брат Шмит е в беда.

— Божичко, взе ми думите от устата! Не можем да изоставим нашия брат. Мак, ще събудя ли нечии предразсъдъци, ако си предложа услугите за помощник на Джейк — при това напълно безплатно? Когато работата се напече, ще му трябват повече от две ръце. Мога да поема част от бремето.

— И част от богатството, нали? Готов си на всякакви оправдания, за да се видиш отново с брат Шмит.

— Има ли закон, който да забранява печалбата? Джейк наистина се нуждае от помощник.

— А ти вече си запознат със случая. Алек, стари приятелю, това е благородна идея. Ти беше готов да представляваш ищците, а за благодарност те уволниха. Правеха се, че държат да узнаят истината за своя покоен дядо, а всъщност очичките им святкаха за златото.

— Чудя се дали Джейк има телефон в онази празна къща? Ако не, мога да му оставя бележка в „Гибралтар“, той държи малък апартамент там, както и в градската къща на Йохан Смит.

— Аз ще се обадя вместо теб, приятелю. Това може да ускори процеса. Ще почакаме тук да видим как се развиват нещата. Рут не мисли, че ще се върнеш скоро, нито моята Норма. Ще наредя да ни поднесат вечеря в столовата.

— Светъл ум! Сипи по едно, докато позвъня тук-там. Ей, можем да идем до тях с вертолета!

— Само ако е по служба, Алек. Трябва да внимаваме, за да не ни обвинят в пристрастие. Джейк едва ли ще предприеме нещо преди утре сутринта. Ще останеш при мен и двамата ще прекараме тук нощта.

— Какво пък! — Алек застина със слушалка в ръка. — Ей, съквартиранте, току-що си помислих, че онази целувка на брат Шмит трябва да е издухала всички други мисли от ума ти.

— Ще си призная, братко, че съм готов да обсъждам достойнствата на брат Шмит в най-интимни подробности с някой, който ги оценява като мен.

— В такъв случай аз ще сипя напитките, а ти напълни ваната. Ще дойда да ти направя компания веднага щом си готов.