Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (23)

23.

Дабровски й подаде ръка да слезе, а Фред заключи колата. Придружиха я до асансьора и се качиха с нея. Джоан Юнис се огледа.

— Значи тук е станало.

— Юнис, бих предпочел да се откажеш от това — подхвърли шофьорът.

— Антон, Том и Хюго трябваше да са днес с мен, но се страхувам, че милите могат да се притеснят, като влязат в асансьора. Затова избрах теб и Фред. Фред, изнервен ли си?

— Знаеш много добре отговора, Юнис.

— И за какво? Тя е била в асансьора сама. А сега с мен сте вие двамата.

— Уф… с теб не може да се излезе на глава. Не зная какво ще прави Дабровски, но аз ще те чакам отвън. — „Юнис, как се постъпва с непокорни мъже?“ („Трудно е, сестрице, особено, когато те обичат. Използвай малко женско жиу-жицу — остави да правят тяхното, преди да са осъзнали, че всъщност е твоето.“) „Ще се опитам.“

— Фред, Юнис е живяла тук години наред. Напълно безопасно… докато не е допуснала тази грешка. Аз имам постоянна връзка с вас и ви обещавам, че няма да помръдна от вратата на Джо, докато не се уверя, че ме очаквате.

— Ще те чакаме, бъди сигурна. Колкото и да е часът. Нали, Ски?

— Разбира се! Юнис, ти дори не си сигурна, дали Джо Бранка още живее тук.

— Напротив, сигурна съм. Не си е платил телефона, затова са го изключили. Джо все още живее тук, или поне беше така до четири следобед вчера. Хайде, знаете, че той няма да ми направи нищо лошо. Антон?

— О, нямам нищо против. Джо може да не поиска да те види, но Джо Бранка ще прогони дори муха от къщата си, преди да я смачка.

— Значи съм в безопасност, докато съм вътре с Джо. Но ти си прав. Той може да не поиска да ме види. И да не ме пусне вътре. Или да ме покани само за няколко минути. Така че почакайте, да речем, час, и ако ме няма, се приберете у дома.

— Два часа? — предложи Фред.

— Добре, два часа. Но ако не се прибера тази вечер, не искам да идвате и да му звъните на вратата. Елате утре към обяд и постойте около час. И пак на следващия ден. Ще остана вътре дори седмица, ако се наложи, за да го накарам да ме види в друга светлина. Дори месец! Момчета, моля ви, не затруднявайте нещата допълнително.

— Е, добре. Да бъде както искаш — въздъхна Антон.

— Вижте, милички мои. — Тя ги прегърна през раменете. — Снощи беше страхотно… и ще намеря възможност да го повторим. Може би следващия път, когато господин Соломон отсъства. Но сега трябва да открия някакъв начин да успокоя душата на Джо. Бъдете добри и ме целунете, защото асансьорът спира.

Тя повдигна воала и получи по една страстна целувка от двамата. След това излязоха и се приближиха към апартамента на Джо.

— Божичко, цялата треперя! — призна Джоан. — Ако ме пусне, искам да ме целунете отново — както сте го правили последния път. — („Успокой се, шефе. Ом мани падме хум. Не натискай звънеца. Повикай го по домофона.“)

— Джо, отвори! — извика Джоан в малкото устройство до вратата.

Бравата щракна, но вратата остана затворена. На екранчето се изписа „Моля почакайте“. Джоан застана пред шпионката, зачудена дали Джо я разглежда в момента. „Юнис, дали ще ни пусне?“ („Не зная, шефе. Ако питаш мен, не биваше да идваш. Всъщност не зная дали трябва да ме слушаш въобще… и Джо също.“) „Само че вече съм тук. Така че не ми се карай, а помагай.“ („Ще се опитам, шефе. Но този път съм объркана.“)

Зад вратата, не толкова звуконепроницаема като нейните, Джоан чу нечий писклив глас:

— Джо! Джо! — „Кой е това?“ („Може да е всеки, Джо има много приятели.“)

Вратата се отвори и Джо Бранка се изправи на прага. Беше облечен със захабени шорти, очевидно използвани често за избърсване на четките. Лицето му беше безизразно. Зад гърба му надничаше момиче, загърнато с кърпа.

— Видя ли? Това е тя!

— Джиджи, прибери се. Здрасти, Ски. Здрасти, Фред.

— Здравей, Джо.

Джоан се опита да заговори със спокоен глас.

— Джо, мога ли да вляза? Той най-сетне я погледна.

— Щом искаш, разбира се. Влизай, Ски. Влизай, Фред. — Джо отстъпи настрана.

— Не и този път, Джо — отвърна Дабровски и за двамата.

— Чат съм. Друг път, всеки път. Добре дошли, винаги.

— Благодаря, Джо. До скоро. — Охраната се обърна и понечи да си тръгне, но Джоан ги спря.

— Момчета?

Фред я целуна, припряно и нервно. Дабровски само долепи устните си до нейните и прошепна:

— Бъди добра с него, Юнис. Инак ще те напляскам.

— Добре. Сега ме пусни. — Тя се обърна и влезе. Джо намести бавно резетата едно по едно, сякаш нарочно искаше да губи (или печели) време. После се обърна и я покани:

— Седнеш?

— Благодаря, Джо. — Тя се огледа. Апартаментът бе съвсем малък, обзаведен с два фотьойла и масичка. Джоан застана при единия фотьойл, почака Джо да махне покривалото, осъзна, че няма да го направи, и се отпусна отгоре.

Той я изгледа намръщено, видимо неуверен, и попита:

— Кафе? Джиджи! „Ява“ за госпожица Смит!

Момичето ги наблюдаваше от другия край на стаята. Пристегна кърпата, отиде мълчаливо в кухнята, наля кафе в една чаша и я сложи да го стопли. Джо Бранка застана до триножника в средата на помещението и започна да нанася тънки щрихи — Джоан видя, че работи над почти завършена картина на Джиджи. („Евтина работа, шефе.“) „Какво?“ („Проектираш снимка върху фоточувствително платно, после я оцветяваш. Джо ги прави по поръчка, когато някой се нуждае от непретенциозен портрет или рисунка на домашен любимец. Но сам признава, че не го смята за изкуство.“)

„Не разбирам защо, Юнис, това си е оригинална рисунка с масло.“ („Аз също, но за художниците, изглежда, има някакво значение. Шефе, тук е невероятно мръсно, направо ме е срам. Тази кучка Джиджи!“) „Смяташ, че живее тук?“ („Не зная, шефе. Може да е някоя мързелива домашна прислужница. Той обича да му е чисто, но няма да откъсне от скъпоценното си време, за да оправя. Джо обожава да рисува… и да се гушка.“) „Е, като гледам, може да прави и двете. Между другото, запазил е миткалото.“ („Обзалагам се, че няма да тръгне. Джо не може да кара.“)

Джиджи постави димящата чаша на масичката.

— Захар? Нямаме сметана. — Наведе се по-близо и прошепна злобно: — Нито ти имаш работа тук!

— Предпочитам го черно — отвърна Джоан. — Благодаря ти, Джиджи.

— Джиджи!

— Да, Джо?

— На трона.

Момичето го погледна ококорено.

— Пред тази?

— Сега. Искам.

Джиджи се подчини неохотно. Развърза кърпата, остави я да се свлече на пода, покатери се на трона и зае поза. Джоан нарочно избягваше да я поглежда. Разбираше нежеланието й да се разголи пред своята съперница. „Но ние не сме съперници, Юнис.“ („Казах ти, че няма да е лесно, шефе.“)

Джоан сръбна от кафето, установи, че е прекалено горчиво за изтънчения й вкус, и се отказа. Чудеше се дали Джо е познал с какво е облечена. В „Ла Ботик“ бяха направили реконструкция — срещу солидна сума — на един костюм на Юнис Бранка. Стил „Полу&Полу“, алено и черно, с тънка прозрачна риза, съединяваща плътно прилепналия крачол на левия крак с полуполовера, закриващ дясната част на торса. Джоан бе наела най-скъпоплатения телесен художник в града и под нейния стриктен контрол той се бе опитал да възстанови рисунката на Джо, с която обикновено Джоан си слагаше този тоалет.

„Юнис, дали Джо не е прекалено объркан и не го забелязва?“ („Шефе, Джо вижда всичко.“) „Значи се захвана с рисуването тъкмо за да не ни гледа?“ („Може би. Но Джо не би спрял да рисува дори ако отгоре се стовари водородна бомба.“)

„И колко ще продължи това? Цяла нощ?“ („Едва ли. Рисува цяла нощ само когато е вдъхновен. А тази рисунка не изисква вдъхновение.“)

Джоан забеляза, че Джо рисува не само проекцията, но и използва живия модел, ала същевременно крайният резултат не приличаше нито на едното, нито на другото. Картината бе преувеличена, подсилена, опростена, придаваше топли оттенъци на плътта и превръщаше плоското платно в стереоизображение, реално като живота, по-топло от живота, чувствено и предизвикателно.

Може би това не беше „изкуство“, но и не би могло да се нарече фотография. Напомняше на Джоан за един отдавна напуснал този свят художник, когото Йохан харесваше. Как ли се казваше? Рисуваше таитянки на черно кадифе. Лийтег? „Юнис, какво ще правим сега? Да си вървим ли? На Джо, изглежда, въобще не му пука за нас.“ („Не го познаваш, шефе. Виждаш ли онзи тик на врата? Нервен е.“) „И какво да направим?“ („Мога само да ти кажа какво бих направила аз.“) „Хубаво де, не е ли същото?“ („Не съвсем. Всеки път, когато се прибирах и заварвах Джо да работи над друг модел, пазех пълна тишина и го оставях да твори. Събличах си дрехите за работа, влизах в банята и измивах грима до последната точица. След това подреждах къщата и му приготвях вечеря, защото докато се труди, Джо огладнява. Той винаги спира по някое време — не обича да преуморява моделите. Е, понякога ме е рисувал цяла нощ, но само защото го уверявах, че ми доставя удоволствие.“)

„Искаш да кажеш, че трябва да се съблека? Това няма ли да го обърка още повече?“ („Шефе, нищо не ти казвам. Това посещение не беше по моя идея. Но той е виждал това тяло хиляди пъти, а вече ти казах, че за нашето поколение голотата не е причина за нервност. Беше ми неудобно да остана облечена, докато моделът е гол. Но не те убеждавам да го направиш. Ако искаш, надзърни през шпионката дали Антон и Фред са още отпред — а те сигурно са там. И тогава отключи вратата и си тръгни. Признай, че не можеш да събереш отново Хъмпти-Дъмпти.“) „Май си права.“

Джоан въздъхна, изправи се — изрита сандалите, смъкна полупуловера, изхлузи ризата и крачола. Джо не можеше да я види, но Джиджи я погледна — и Джоан мярна в очите й изненада.

Джоан опря пръст до устните си, събра дрехите и се отправи към банята, като внимаваше да не попадне в полезрението на Джо. Трябваха й само няколко минути да се насапуниса и да измие грима и боята. „Откъде да започна?“ („От тук, разбира се. След това оправи леглото и сложи чисти чаршафи.“)

В банята единствено я затрудни тоалетната чиния. Колкото и да се мъчеше, не можа да измие кафявата диря на мястото, където се бе стичала водата. Зачуди се как е възможно една цивилизация, която строи космически кораби, да не може да се оправи с такива елементарни неща.

Или това не беше цивилизация?

Изми си ръцете и продължи. Леглото, изглежда, не беше оправяно отдавна. Отказа се да сменя чаршафите, но докато го подреждаше, забеляза по възглавницата червило. „Джиджи?“ („Сигурно, шефе, прилича на нейния цвят. Което не доказва нищо.“)

След това дойде ред на чиниите в умивалника. Изглежда, Джо вече бе забелязал какво прави, макар да не го показваше. Картината имаше завършен вид, но той продължаваше да работи върху нея.

След като изми и подсуши чиниите, тя надзърна в хладилника. Намери няколко пакета полуготова храна, почти пълна кутия сметанов сладолед, спагети и пица. Нямаше и следа от пресни плодове и зеленчуци. Доста ограничени възможности за ядене, но не бе очаквала друго. Зае се с приготвянето на храната.

Дали да сложи маса за трима? Какво пък — или ще я приемат, или ще я пратят да си върви. Нека бъде за трима. Тъкмо когато привършваше, чу гласа на Джо:

— Почивка, Джиджи.

Тя надзърна в хола.

— Джо, готови ли сте за вечеря? Мога да стопля храната веднага.

Джо Бранка извърна очи към нея, понечи да каже нещо и изведнъж… се срина.

Лицето му се изкриви, той изхлипа и тялото му бавно се отпусна. Джоан изтича при него, но внезапно спря. („Шефе! Не го докосвай!“) „О, Божичко, Юнис!“ („Само ще утежниш положението. Остави на Джиджи да се оправи. Сядай на пода, бързо! Ом мани падме хум.“)

Джоан зае поза лотос.

— Ом мани падме хум.

Джиджи крепеше Джо. Той се свлече на пода, стисна главата си с ръце и захлипа. Коленичила до него, Джиджи приличаше на майка, изплашена от състоянието на любимото си дете.

— Ом мани падме хум. — „Юнис, не става.“ („Не, шефе. Помоли Джиджи да ти помогне.“) „Как?“ — Ом мани падме хум. — („Направете кръг!“)

— Джиджи! Да се хванем в кръг. Моля те!

Момичето я погледна втренчено, после извърна очи към Джо. Изглеждаше така, сякаш го вижда за пръв път.

— Ом мани падме хум. Джиджи, помогни. Хайде де! Джиджи бавно сгъна крака и положи ходила на бедрата си, улови Джоан за лявата ръка и хвана дясната ръка на Джо.

— Джо! Чуй ме, миличък! Затвори кръга, моля те! Веднага! — И започна да припява заедно с Джоан.

Джо Бранка спря да хлипа, повдигна глава и явно не повярва на очите си. После бавно се премести така, че краката му да образуват третата страна на триъгълника, и се опита да заеме падмашана. Изцапаните му с боя шорти очевидно не позволяваха. Той ги погледна, леко учуден, след това се опита да ги смъкне. Джиджи му пусна ръката и се наведе да му помогне. Когато приключиха, той зае лотос и посегна към ръцете на двете жени.

— Ом мани падме хум!

В мига, когато кръгът се затвори, Джоан почувства как през тялото й преминава мощен импулс, като електрически ток. Беше го усещала и преди, с трима или четирима души, но никога толкова силно. Импулсът бързо отслабна, но остави след себе си приятна топлина.

— Ом мани падме хум. — Вече и тримата напяваха в един глас. Продължаваха да шепнат думите, докато Джоан престана да усеща и чувства каквото и да било — освен абсолютен и безкраен покой.

 

— Събуди се. Хайде, събуди се.

Джоан бавно повдигна клепачи.

— Да, Уини? Будна съм.

— Нали каза, че вечерята е готова за стопляне? Ще го направиш ли, или да се заема аз?

— Уф. — Джоан осъзна, че кръгът все още е затворен. — Добре, остави на мен. Дано се справя.

Джо бе втренчил поглед в лицето й.

— Добре си? Готски вибрации?

— Добре е — отвърна вместо нея Джиджи. — Иди да се изпишкаш, а ние ще приготвим нещо за хапване. — Джиджи се наведе и я прегърна през раменете. — Благодаря ти. За първи път виждам Джо в единение с Всеобщото, да приема спокойно своята карма, откакто… откакто…

— Откакто бе убита Юнис?

— Да. Непрестанно се кори, че ако не бил отишъл при Фили, нямало да се случи. Знае, че не е така, но не го разбира със сърцето си. — („Шефе? Кажи на Джиджи, че съм жива.“) „Да те издам ли вече?“ („О, по дяволите, по-добре недей. Не мисля, че ще каже на Джо, но не бива да рискуваме. Нещата, изглежда, се подреждат.“)

— Знаеш ли, Джиджи, струва ми се, че Юнис би желала да ти благодари. И щеше да го направи, ако можеше.

— О, благодаря ти и аз. Чакай, как да те наричам? Не мога да ти подвиквам „ей, ти“, но и „Йохан Себастиан Бах Смит“ също не става за момиче.

— Името ми сега е Джоан. Пълното ми име е Джоан Юнис Смит. Второто е в нейна памет. Чат ли си?

— Чат съм. Много мило, наистина. — („Шефе, страхотен си. Мисля, че успя да я спечелиш! Знаеш ли защо не исках да дойда тук? Страх ме беше за Джо… но два пъти повече за мен самата.“) „Зная, миличка. И двете ни е страх. А също и Джо.“

— Джиджи, по-добре не използвай второто ми име. Заради него. Лоши вибрации.

Джиджи поклати глава.

— Не мисля. Той и без това ще разбере, рано или късно.

— Добре, Джиджи, кажи му.

— След като вечеряме, защото умирам от глад. — Джиджи се наведе и неочаквано я целуна. — Хайде да ядем.

— Каза ли някой „да ядем“?

— След секунда, Джо, сега разговаряме.

Джо погледна Джоан и се усмихна.

— Ти добра. Като Юнис. — Помисли малко и добави: — Облечена както тя. Добра работа. Тоалет, не рисунки по кожа. Наела художник?

— Нямаше кой знае какъв избор, Джо, трябваше да се примиря с това, с което разполагам. Мислиш ли, че ще е възможно някой ден и ти да ме изрисуваш — говоря за телесна оцветка? Професионална работа, с професионално заплащане.

Той се усмихна, но поклати глава.

— Аз не козметик, Джоан Юнис. Вярно, рисувал Юнис, когато поиска. Джиджи също. И теб може. Но без пари.

— Джо, не бих си позволила да губя професионалното време на един художник без заплащане. Но разбирам какво имаш предвид — да рисуваш жена си е едно, да изпълняваш поръчка — друго.

— Голям купон — съгласи се той. — Искаш направим алено-черна шарка, преди изчезнеш?

— Би било много мило, Джо, но не си прави труда. Няма на кого да го покажа, тъй като се прибирам у дома. Но нека те попитам нещо за телесната окраска. Помниш ли, че веднъж изрисува Юнис като русалка и тя отиде така на работа?

— Аха.

— Така… Джиджи, това беше, когато аз все още бях Йохан Смит, много стар и болен. Изпитвах ужасни болки, а обезболяващите не ми понасяха. Трябваше да стискам зъби. А после се появи Юнис, красива като цвете и сладка като котенце, изрисувана като русалка и… Джо, това е най-глупавата част. През целия ден забравих за болките, защото се опитвах да разбера нещо. Но така и не успях. Дали Юнис носеше сутиен — или това беше боя?

Джо я погледна видимо доволен.

— Боя. Измама за око. — („Нали ти казах, шефе?“) „Да, джудженце, но трябваше да проверя.“

— Със сигурност беше измама за моите очи. Гледах и можех да се обзаложа, че виждам онези големи раковини, бях готов да се закълна, че ако протегна ръка, ще усетя грапавата им повърхност. После Юнис се обръщаше в профил — и вече не бях толкова сигурен. Джо, ти си велик художник. Жалко, че предпочиташ платното пред кожата.

— Не съвсем тъй. Обича рисува кожа на платно. Измама за окото завинаги. Не само един ден.

— Поправям се. Това ми хареса. Ще оставите ли на мен да измия чиниите?

— Струпай в умивалник! — нареди Джо. — Дойде вдъхновение. Композиция за две фигури.

— Добре, Джо — отвърна Джиджи. — Джоан, имаш ли нещо против да позираш тази вечер — вероятно до късно? Като каза „две фигури“, Джо имаше предвид и теб. Но те предупреждавам, когато е „вдъхновен“, моделът трябва да забрави за съня.

— Не — поклати глава Джо. — Пестим време. Малко шмекеруване. Нагласим поза, снимаме пет-десет пъти. После… — Той като че ли се разтревожи и погледна Джоан. — Може би не дойдеш утре? Или възможно не искаш позира? По дяволи, забравил! Мислел останеш спиш тук. Луд! Мамка му!

— Джо — отвърна Джоан, — нямам никаква работа. За мен ще е чест да ти позирам. Но… — Тя се обърна към Джиджи. — Може ли да остана тази нощ? Ти какво мислиш?

— О, разбира се!

— Защото, след като ми показа годежния пръстен, все се питам дали не ви се натрапвам.

Джиджи се изкиска.

— О, мила, да не мислиш, че този пръстен виси на Джо на носа? Напуснах Сам повече от месец преди Джо да ми го подари и да се ожени за мен. В началото дори не вярвах, че ми предлага сериозно. Не мога да се сетя за някоя друга позната двойка, която да се е оженила. Много е приятно, но все още ме избива на смях. Разбира се, че можеш да останеш. Ще оправя кушетката и ще сложа там Джо.

(„Внимавай, шефе. Това е динамит. Десет към едно, че Джо няма да спи на кушетката.“) „Разбира се, че няма. Аз ще съм там. За глупачка ли ме смяташ? Джо иска да позирам — ще позирам. Ако поиска друго, ще получи и него! Каквото и да е.“ („Това си мислех и аз.“) „Юнис, Джо не ме желае. Сега Джиджи е неговата жена.“ („Хубаво, сестрице. Но кога за последен път те чух да казваш, че бракът е форма на умиране?“)

Джо Бранка, изглежда, смяташе въпроса за уреден, дребните неща от живота не го вълнуваха. Приближи се до Джоан и я опипа под ребрата.

— Намаза с масло след къпане? Не. Джиджи?

— Остави на мен, Джо. — Джиджи се шмугна в банята и се появи с шишенце зехтин. — Джоан, това е най-доброто, само дето ще миришеш на салата. Джо, намажи й торса, аз ще се оправя с краката. Ще поставим толкова, колкото да може кожата да поеме. Джоан, знаеш ли, кожата ми изглежда много по-добре, откакто Джо взе да се грижи за нея.

— Имаш перфектна кожа, Джиджи.

— Джо е фанатик на тази тема. Джо, аз да си сложа ли малко?

— Слагаш.

— Слушам, маестро. Ще кажеш ли на своите робини каква ще е картината?

— Сигур’. Бъде актова. Удря в главата. Малко лесбо.

— Какво? Джо, не можеш да нарисуваш Джоан в такава картина. Просто не можеш.

— Споко, бебко. Джо не рисува комикси. Ти знае. Картина толкова сериозна, че може закачи в църква. Но символи удря право в глава и дебел портфейл пуска много пара. Джоан Юнис, може смени лице, ако иска? — Изглеждаше разтревожен.

— Рисувай както ти повелява сърцето, Джо. Ще се гордея, ако някой ме познае в твоите картини.

— Ясссно. — Джо Бранка се залови за работа. С помощта на кашони, летви и възглавници сглоби малка платформа и я покри с дебело одеяло. — Джиджи, на трон първа. Джиджи мъжкарана, Джоан играе жената. — Почна да ги наглася, сякаш бяха пластилинови фигури, местеше ги с отсечени движения, както касапин се оправя с месото, и скоро Джиджи се озова по гръб на възглавниците, а Джоан се изтегна в обятията й. Джоан лежеше така, че да закрива слабините на Джиджи, нейните пък закриваше повдигнатото й коляно. Накрая Джо нагласи дясната ръка на Джиджи под лявата гърда на Джоан — без да я държи, а само леко да я докосва, — отстъпи назад и намръщено погледна резултата.

Отново ги доближи, нанесе някои дребни корекции и видимо доволен затъкна възглавниците, за да не могат да се разместят. После присви очи и се ухили.

— Джоан Юнис, ти бременна?

Джоан се изненада.

— Личи ли си? Не съм напълняла и грам.

Джо поклати глава.

— Не личи фигура. Щастлива?

— Джо, наистина съм ужасно щастлива. Но не бях казвала на никого досега.

— Не бери грижа, Джиджи гроб. — Той се усмихна и едва сега Джоан видя колко е хубав. — Важното, че щастлива. Щастлива мама, щастливо бебче. Жени с бебе винаги различни. По-добре. Кожа сияе, мускули стегнати, бръчки под очи няма. Цяло тяло по-добър тонус. Око вижда, но невинаги разбира. Имам късмет, че бъдеш мой модел. Решава един проблем, който ме изяждал.

— Какъв, Джо? — „Юнис, трябваше ли да му казвам?“ („Разбира се, сестрице. Джо обожава децата. Освен това се радва, че си щастлива. Никога няма да те ревнува, дори не се интересува как е станало. Ако нямаше пукната пара, той щеше да те издържа. За него светът е съвсем различен — много по-опростен.“)

— Една загадка. Ти прилича на Юнис, и как иначе? Но изглежда по-добре. Невъзможно. Вече зная защо. Жена винаги изглежда по-добре, когато с бебе.

— Джо, как мислиш, бременните жени остават ли хубави и по-късно? Към осмия-деветия месец?

— Че как! — Джо изглеждаше изненадан, че го е попитала. — Много по-хубави. Здрави щастливи жени, готови снесат. Как не? Върховен символ за Единение. Млъквай сега. Работя.

— Моля те, Джо, само още един въпрос. Ще ме нарисуваш ли, когато понаедрея? Като стана като крава? Само че тогава едва ли ще издържам толкова дълго. Може да се наложи да шмекеруваме.

Той се засмя доволно.

— Иска ли питане? Художник рядко има такъв късмет! Повече женки не щат да се показват, когато дебели. Сега млъквай. И недей играеш — бъди сладка, пламенна. Джиджи малко те съблазнила. Изплашена. Девствена. Джиджи, ти само страстна.

Отдалечи се, за да нагласи осветлението, погледна отново внимателно моделите, забърса с парцал малко зехтин от рамото на Джиджи и кимна.

— Сега добре! Щръкни зърна! Джоан Юнис, не можеш ли да ги стегнеш? Опитай мислиш за мъже, не за Джиджи.

— Остави на мен — рече Джиджи, — наведе се и зашепна в ухото на Джоан в цинични подробности какво би направила една древногръцка лесбийка с невинното създание в обятията й.

— Край — провикна се Джо. — Слиза от трон, пауза. Направил добри снимки.

Джоан се протегна, после погледна часовника.

— Божичко, кога мина полунощ?

— В леглото — нареди Джо. — Позиране утре.

— Аз ще ида да измия чиниите — рече Джиджи. — Джо, ти нагласи кушетката.

Но когато Джоан влезе в кухнята, Джо вече се бе изтегнал на кушетката и спеше дълбоко.

— От коя страна предпочиташ, мила? — попита я откъм леглото Джиджи.

— Която и да е.

— Шмугвай се вътре.