Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (18)

18.

Само след няколко минути Малчо я отведе при колата, настани я на задната седалка и затвори вратата.

— Към „Гимбъл“ ли, госпожице Смит?

— Ако обичаш, Финчли.

Щом се озоваха в търговския център, Джоан помоли Фред да я отведе в „Мадам Помпадур“. Фактът, че разполага с лична охрана, веднага й осигури вниманието на управителя, който, макар да не съответстваше по пол на мадам Помпадур, спокойно можеше да мине за нейна посестрима, ако се съдеше по прическата, маниерите и жестовете. „Юнис, сигурна ли си, че сме на подходящото място?“ („Разбира се, шефе — почакай само да видиш цените.“)

— С какво мога да ви бъда полезен, мадам?

— Имате ли зала за демонстрации?

— Но, разбира се, мадам. Ако бъдете така добра да минете през чакалнята…

— Охраната остава с мен.

Управителят леко се нацупи.

— Както пожелае мадам. Бихте ли ме последвали насам…

Малко след това Джоан седеше пред малък демонстрационен подиум. Фред бе застанал зад нея. Тук бе доста топло, тя разкопча наметалото и отметна качулката, но не свали воала. Бръкна в чантата си и извади едно листче.

— Имате ли модел, който да доближава тези мерки?

Управителят надзърна в листчето и отбеляза височината, теглото, раменете, бюста, талията и краката.

— Точно тези ли, мадам?

— Да. Но ето още един списък, ако не можете да намерите съответствие на този. Това е за една приятелка — искам да й купя някои хубави неща. Тя е червенокоса, със светла кожа и зелени очи.

— Не виждам проблем, мадам. Но във вашия случай позволете да ви препоръчам Шарлот, която може да ви даде някои полезни препоръки и да изработи по поръчка…

— Не е нужно. Ще купя готови неща. Ако купя нещо.

— Както мадам желае. Мога ли да попитам нещо? Мадам ще запази ли косата си в този вид?

— Ако нося перука, ще е в същия цвят, имайте го предвид. „Юнис, да си купя ли перука?“ („Търпение, скъпа, остави косата ти да порасте. Перуките са трудни за поддръжка. И никога не миришат на чисто.“) „Значи отпадат от списъка.“ („Умничкият ми шеф. Сапун и вода са най-големият афродизиак.“) „Подкрепям мнението ти. Винаги съм харесвал едно момиче да мирише на момиче.“ („Заложено е в природата, скъпа.“)

— Косата на мадам има прекрасен цвят. А сега, тъй като мадам подчерта, че времето й е ценно, ще позволи ли да проверя кредитната й карта, докато подготвям два модела?

(„Шефе, внимавай!“) „Тези не ми минават, бебче.“

— Използвам кредитни карти с няколко различни имена. Като Маккинли, Франклин и Грант. А също и Кливланд^[1]. — Джоан бръкна в чантата си и извади пачка банкноти. — Кредитната карта на бедняка.

Управителят видимо потрепери.

— О, Божичко, нашите клиенти никога не плащат в брой!

— Наречете ме старомодна.

Управителят отново я погледна нацупено.

— Не е необходимо. Щом мадам не желае да използва кредитната си карта, това е нейно право. Във всеки момент можем да й открием лична сметка при нас. Ако само ми предоставите личната си карта…

— Момент. Можете ли да четете ситен текст? — Джоан посочи надписа под портрета на президент Маккинли. — „Тази банкнота е законно платежно средство за всички задължения, обществени и лични.“ Не желая да ме вкарвате в компютъра. Ще платя в брой.

— Но, мадам, ние нямаме политика да приемаме в брой.

— Е, какво пък, не бих желала да ви притеснявам. Фред?

— Да, госпожице?

— Отведи ме в „Ла Ботик“.

Управителят я погледна ужасен.

— Моля ви, мадам! Сигурен съм, че може да се уреди нещо. Само за момент, докато разговарям с нашия счетоводител. — И изхвърча навън, без да чака отговор.

(„Шефе, миличък, защо е цялата тази шумотевица? Купувала съм безброй неща на твоята сметка за лични разходи. Джейк каза, че мога да я използвам.“) „Юнис, намразих тези тъпи машини от деня, в който една от тях ми изплю обратно картата. Но днес не е денят, в който ще обявим открито кои сме. По-късно, след като се уредят нещата в съда, можем да си извадим сметка на някое име, Сюзън Джонс например, и да я използваме в подобни случаи. Ако въобще изляза пак на пазар. Всичко това е толкова досадно.“ („О, напротив, толкова е забавно! Но запомни — мое ще е окончателното решение, докато не научиш някои неща за дамските тоалети.“) „Добре, добре, малката. Щастлива ли си, миличка?“ („Ужасно щастлива, шефе. Ще си родим твоето бебче.“) „Само не ми подсмърчай от умиление.“ („Не зная кой подсмърча — май си ти.“) „И двете ще подсмърчаме, когато му дойде времето.“

Управителят се появи, със сияеща усмивка.

— Мадам! Нашият счетоводител каза, че няма никакъв проблем да се плаща в брой!

— Върховният съд ужасно ще се зарадва на тази вест.

— Какво? О! Мадам се шегува! Разбира се, има обслужваща такса от десет процента…

— Фред. „Ла Ботик“.

— Моля ви, мадам! Изберете си каквото пожелаете, аз ще го платя от личната си сметка, а вие само ще ми възстановите разходите. За мен ще е чест. („Внимавай, шефе, този очаква тлъст бакшиш.“) „Ще го получи, ако останем доволни. Не бери грижа за парите, Юнис — каквото и да правим, не можем да ги похарчим всичките.“ („Добре, но въпреки това ще купуваме само неща, които ни харесват.“)

През следващите два часа Джоан похарчи известна сума — остана изумена от това колко са скъпи дамските тоалети. Все пак се постара да загърби предишните си представи и да се вслушва само във вътрешния си глас. („Не това, сестрице, изглежда добре, но мъжете няма да го харесат.“) „А за това какво ще кажеш, Юнис?“ („Може би. Нека се разходи с него по подиума. Тъкмо ще й видим крачката.“)

„А, ето я и «Уини». Това момиче естествено червенокосо ли е?“ („Вероятно е с перука, но няма значение, след като има размерите на нашата Уини. Виж, това ще й стои добре. Попитай дали имат нещо още по-оскъдно.“)

— А-а, господин дю Вал? Да имате нещо по-екзотично и съвсем оскъдно за червенокосата? Може би в зелено. Интимен подарък за булката. — („За булката?“) „Нека си мисли, че го вземам за булка, Юнис, а не за моята възлюбена.“ („Кой дава пукната пара какво си мисли този?“)

— Какво ще кажете за малки бикини със скъпоценни камъни? Изумруди?

— Не бих искала да оберат булката в брачната й нощ. Нито да й купя нещо по-скъпо от това, което може да си позволи младоженецът. Ще е проява на лош вкус.

— Ах, но това са синтетични изумруди. Красиви са, но на съвсем разумна цена. Йола, скъпа — ела с мен.

Няколко хиляди долара по-късно Джоан изгуби търпение. Започваше да огладнява, а от опит знаеше, че когато е гладна, губи желание да харчи пари. Съзнанието й поставяше знак за равенство между „глад“ и „бедност“ — наследство от тежките времена през трийсетте години на предишния век.

Тя прати Фред да повика Малчо, за да могат да отнесат огромния брой пакети, след което плати изумителна сума. „Юнис, къде ще хапнем?“ („В подземието има ресторанти, шефе.“) „Ах, за Бога — не, по дяволите! — не мога да се храня с воал. Някой, който е гледал новините вчера, може да ни познае. И току-виж ни наобиколили досадни репортери.“ („Ами… какво ще кажеш да си направим пикник?“) „Чудесно, Юнис, както винаги си пълна с идеи. Но… къде да идем? Искам пикник на тревичка, с дървета, мравки и картофена салата — но наоколо да няма хора, за да мога да си вдигна воала. И да е достатъчно близо, за да не умра от глад.“

(„Нямам представа, шефе, но Финчли сигурно знае.“)

Финчли знаеше. Пратиха Малчо да купи храна от „Гладникът“ — ресторант в търговския център.

— Вземи храна за шестима, Малчо, умирам от глад. И не гледай цените. Харчи смело. Да има картофена салата. И няколко бутилки вино.

— Една е достатъчна, госпожице. Не пия, защото виното замотава главата, а Финчли е на работа.

— Затова пък аз ще пийна повечко, Малчо. Днес е първият ми ден на свобода!

Спуснаха се към общоградския тунел, прехвърлиха се на Шеста експресна магистрала, излязоха в зоната за неограничена скорост и после, в продължение на петдесетина мили, се носеха с триста метра в секунда — скорост, която Финчли вдигна едва след като Джоан се съгласи да си сложи колана и да спусне отпред противоударната мрежа. Нито веднъж не стреляха по тях дори когато Южната дъга заобикаляше Кратера.

— Финчли? Мога ли вече да сваля този досаден пашкул?

— Да, госпожице. Но ще се чувствам по-спокоен, ако останете с предпазния колан. Някои шофьори обичат да се правят на каубои.

— Добре. Кажи ми в мига, когато мога да го разкопчая. — „Юнис, инженерът, който е измислил това нещо, не е имал предвид жените!“ („Защото ти убива на гърдите ли, шефе? Премести горната част по-високо. Използвал го е някой друг след теб — вероятно Джейк.“) „Миличко, още колко неща ще трябва да науча, преди да стана истинска жена?“ („Хиляди. Но се справяш отлично, шефе. А и аз съм винаги тук, за да те хвана, ако тръгнеш да падаш.“) „Ей, сладурано, това навън не ми прилича на подходящ район за пикник. Финчли да не се е заблудил?“

Преминаваха през гъсто заселен квартал от еднофамилни къщи, малки блокове и заградени с високи стени карета. Дърветата бяха повехнали и изглеждаха уморени, тревата бе рядка и пожълтяла, а климатикът продължаваше да се бори със смога.

Но не за дълго — Финчли свърна по един второкласен път и не след дълго от двете страни се показаха ферми. Джоан забеляза, че една е на „Смит Ентърпрайз“. Беше заградена с телена ограда и имаше стрелкови кулички, от които надничаха бдителни стражи. Личеше си, че е добре поддържана. Подминаха я, без да спират, и Джоан не може да види какво се отглежда вътре.

„Юнис, какво имаме там?“ („Джоан, не мога да видя, ако гледаш в друга посока.“) „Извинявай, миличка. Прави ми забележки, когато обслужването не ти харесва.“ („Обикновено нивите се използват на ротационен принцип — за различни култури. Когато почвата се изтощи, фермата се продава и става терен за застрояване.“)

„И какво ще стане, когато изтощим всичката плодородна земя?“ („Ще гладуваме, естествено. Ти какво очакваше? Но преди това ще я застроят.“) „Юнис, не е ли време този процес да бъде спрян? Когато бях момче, можех да вървя часове наред из горите около града… чувствах се като Тарзан.“ („Шефе, съмнявам се, че този процес е обратим.“) „Сигурно си права. Въпросът е какво ще се случи по-нататък?“

Вътрешният глас не отговори. Джоан почака малко и попита: „Юнис?“

(„Не зная, шефе!“)

„Прощавай, само проверявах дали ме чуваш. Юнис, от година на година нещата стават все по-зле. Преди време се успокоявах, че няма да ме има, когато всичко се разпадне. Но сега изглежда, че присъствието ми е осигурено. Затова те попитах какво ни чака. Лично аз не знам отговора.“

(„Шефе?“)

„Да, мила?“

(„Аз също съм се замисляла върху тези неща. Дойдох в големия град от Айова. С времето взех да осъзнавам, че бракът ни с Джо няма да продължава вечно. Затова започнах да спестявам. Имах план. Луната.“)

„Луната? Ей, това е чудесна идея! Защо не отскочим дотам? Има луксозен полет на «Пан Ам», с всички удобства. Да го направим, преди да сме надебелели толкова, че да не можем да се пъхнем в люка. Какво ще кажеш, малката?“

(„Стига да го искаш наистина.“)

„Не изглеждаш ентусиазирана.“ („Не съм против, шефе, но не спестявах пари за туристическа разходка. Смятах да се запиша в списъците и да се явя пред Наборната комисия… и да мога да си платя, ако се окаже, че образователният ми ценз не достига. Да емигрирам. Перманентно.“)

„Проклет да съм! Имала си подобна идея и не си ми казала нито думичка?“ („Защо да говорим за неща, които са само далечна перспектива? Не възнамерявах да осъществя този план, докато не се разделим с Джо. Но имах причини да го обмислям сериозно. Казах ти, че бях получила разрешително за три деца.“)

„Да, зная. От досието ти.“ („Това е рядък шанс, шефе, който трябва да направи всяка жена щастлива. Но аз исках повече.“)

(„Така ли? Можеш да ги имаш, сега. Разполагаме с достатъчно пари, за да подкупим целия свят. Юнис, ако искаш деца, сегашното ще е само началото.“

(„Нека първо се справим с него. Но чакай да ти разкажа. Знаех, че не мога да си позволя да подкупя властите. Но на Луната няма ограничения за броя на децата. Там ги искат… Мисля, че стигнахме.“)

Финчли тъкмо завиваше към портал с надпис „Корпорация земеделски продукти“. Паркира така, че да не запречва портала, след това излезе и се приближи към поста. От мястото, където седеше, Джоан не видя какво става.

Финчли се върна и колата мина през портала.

— Госпожице Смит, предупредиха ме да карам с под двайсет мили в час, така че можете да разкопчаете колана.

— Благодаря, Финчли. Колко им бутна, за да ни пуснат?

— О, дребна работа, госпожице.

— Така ли? Очаквам да го видя в петъчния доклад на О’Нийл. Ако не е там, ще се наложи да те попитам пак.

— Ще бъде там, госпожице — побърза да обещае шофьорът. — Но не зная колко ще е общата сума. Казаха ми да спра при администрацията, за да платя за преминаването през задната врата. Към мястото, където ще бъде вашият пикник.

— Нашият пикник — поправи го Джоан, преди да помисли какво казва. — Финчли, съобщи ли на пазача кого караш?

— О, не, госпожице! — Финчли се слиса. — Но той провери номера и знае, че колата принадлежи на вашата компания. Ето защо му подхвърлих, че карам гости на господин Соломон… нека си мисли, че е някоя важна клечка от Западния бряг. Така става ли?

— Отлична работа, Финчли. — „Юнис, чувствам се като натрапник да влизам тук анонимно.“ („Шефе, нали си даваш сметка, че ако съобщиш истинското си име, след трийсет минути ще го знае цялата любопитна общественост? Достатъчно е някой чиновник да вдигне телефона и да го каже на когото му хрумне. И тогава ще долетят вертолетите.“)

„И край с нашия пикник!“

(„Именно. И ще трябва да се намесят Малчо и Фред. А те лесно се разпалват. Твърде лесно. Шефе, забелязала ли си, че макар да ти казват «госпожице Смит», се държат с теб точно както се държаха с мен. С главите си знаят, че си ти, но слабините им подсказват друго.“) „Няма нищо лошо в това, Юнис. В главата си аз също съм си аз… но слабините — твоите красиви слабини — там си ти.“

(„Шефе, това ми хареса. Ние сме единствените едноглави сиамски близнаци в цялата човешка история. Но не всичко в слабините е от мен. Има един плувец, който дърпа повече от другите, и той е «Йохан», не «Джоан» и не «Юнис» — и ако пресече финалната линия, ще е по-важен от всяка от двете ни.“)

„Сега пък ставаш сантиментална. Когато си помисля за Юнис и Йохан, и двамата мъртви, събрани в тялото на Джоан, за да си родят бебче, очите ми се пълнят със сълзи.“ („По-добре не се разплаквай, Джоан, колата спира. Шефе? Колко време е нужно на един сперматозоид да стигне целта? Знам, че трябва да измине няколко сантиметра до яйцеклетката — но с каква скорост плува?“) „Нямам идея, скъпа. Нека оставим онази тапа поне още няколко дни. Да дадем на малкия копелдак всяка възможност.“ („Съгласна.“) „Нали знаеш как да я извадиш? Или ще трябва да викаме добрия доктор О’Нийл?“ („Спокойно, шефе, имам богат опит в тази област. Носила съм повече гумени антибебчета, отколкото повечето момичета — обувчици.“)

Финчли се прибра в колата и заговори едва след като заключи вратата.

— Госпожице?

— Да, Финчли?

— Управителят на фермата ви праща поздрави и каза, че гостите на уважавания адвокат Соломон са почетни гости в „Земеделски продукти“. Не поиска пари. Пита само дали пазачът при портала е мрънкал за подкуп. Казах му, че не е. Правилно ли съм постъпил?

— Разбира се, Финчли. Не се бъркаме във взаимоотношенията на други хора.

— Той покани и двама ви — предположи, че в колата има двама души — да се отбиете на кафе на връщане. Отвърнах, че ще видим.

— Благодаря ти, Финчли.

Прекосиха фермата и стигнаха втори висок портал. Финчли излезе, каза нещо на охраната, портата се отмести и се затвори след тях. Малко след това колата спря. Финчли разтовари багажа и подаде ръка на Джоан Юнис.

Тя се огледа.

— О, но тук е прекрасно! Не знаех, че са останали подобни местенца.

Мястото наистина беше чудесно, макар и семпло. Малко поточе, бистро и очевидно незамърсено, се виеше между ниски брегове. На отсамния бряг имаше дървета и храсти, но не бяха гъсти и тревата между тях бе равна като килим — вероятно се косеше редовно. Небето беше синьо, с разхвърляни кълбести облачета, слънцето припичаше приятно, без да е твърде силно. „Харесва ли ти, Юнис?“ („Уф, да. Напомня ми за Айова преди летните горещини.“)

Джоан Юнис си изу сандалите, хвърли ги върху наметалото в колата и размърда доволно палци.

— О, страхотно е! От двайсет години не бях ходила боса по тревата. Финчли, Малчо, Фред — ако имате малко здрав разум, веднага ще си събуете обувките!

Пушкалата я изгледаха безстрастно. Финчли като че ли се замисли. После се ухили.

— Госпожице Смит, няма да се наложи да ме каните два пъти! — Наведе се и си развърза връзките на обувките. Джоан се засмя, обърна се и слезе по брега към поточето.

„Юнис? Айова и сега ли е толкова красива?“ („Само някои части, мила. Но и те се застрояват доста бързо. Живеехме между Де Мойн и Гринел. Като бях малка, там имаше само ферми. Но малко преди да замина и там започнаха да вдигат затворени селища.“) „Ужасно. Юнис, тази страна умира пред очите ни.“ („Остави мрачните мисли. Виждаш ли онази малка полянка при поточето?“) „Да, защо?“ („Припомни ми нещо… прилича на мястото в Айова, където изгубих невинността си.“) „Е, хубаво местенце е било. Съпротивлява ли се?“ („Шегуваш ли се, сестрице? Та аз помагах!“) „Болеше ли?“ („Недостатъчно, за да ме накара да спра. Шефе, зная, че по ваше време е било различно. Но сега никой не се вълнува от тези неща. Момичетата с по-предвидливи майки отиват на лекар, за да бъдат дефлорирани хирургично. Вече никой не вика от болка, нито се лее кръв.“) „Малката, пак ще ти напомня. Нещата не са се променили особено. Само дето хората говорят по-открито за това. Как мислиш, достатъчно ли е топло, за да поплуваме?“

(„Че е топло, топло е. Но дали е чисто? Никой не знае какво може да има нагоре по течението.“)

„Юнис, ти си глезла. Ако не залагаш, няма как да спечелиш.“

(„Това беше вярно до вчера… но днес ние сме бъдеща майка. А в тези бистри води може да се въди какво ли не.“)

„Уф… по дяволите! Ако беше замърсено, щеше да има табела.“ („Защо, след като мястото е недостъпно, зад две телени огради? Питай Финчли, той може да знае.“)

„И ако е замърсено?“ („Пак ще се изкъпем. Нали сам каза, шефе — който не залага, не печели.“) „Не, мила, убеди ме — сега имаме други задължения. Да седнем да хапнем.“ („Глад ли те мъчи? Мислех си, че си се отказала от този навик.“) „Да похапнем, докато още можем. Кога идва гаденето и повръщането?“ („Какви ги приказваш, шефе? Единственото, което чувствах, беше постоянно нарастващ апетит. Хайде да ядем!“)

Джоан Юнис изтича при колата и спря, слисана от това, което завари. Малчо бе извадил сгъваема масичка от багажника и я разпъваше на тревата. С едно столче.

— Какво е това?

— Обядът ви, госпожице.

— Пикник? На маса? Да не искаш мравките да гладуват?

Малчо я погледна объркано.

— Както наредите, госпожице. — („Джоан! Не носиш гащички! Ако седнеш на тревата, ще шашардисаш Малчо — и останалите.“) „О, добре. Печелиш.“

— Остави я така, след като вече си я нагласил. Но донеси още три столчета.

— Госпожице, ние ще ядем в колата. Свикнали сме. Тя тропна с крак.

— Малчо, ако откажеш да ми правиш компания, ще те пратя у дома. Финчли? Финчли, ела тук!

След минута четиримата бяха насядали около масата. Въпреки че беше малка, Джоан нареди да поставят всичката храна върху нея.

— Има ли тук силен мъж, който да отвори бутилката?

По умението, с което Малчо извади тапата, Джоан заключи, че невинаги е преживявал само на чай. Тя напълни чашата на Фред и посегна към тази на Финчли, но той я спря.

— Моля ви, госпожице Смит, аз шофирам.

— Само четири капки — за тоста. Малчо, на теб също ти се полагат толкова. Но първо, Малчо, ще кажеш ли някоя кратка молитва?

Едрият мъж отново я погледна изненадано, сетне се овладя.

— Госпожице Смит, за мен ще е чест. — Той склони глава. — Съвсем кратка. Амин.

— Амин! Благодаря ти, Малчо. А сега и тостът, който също може да се брои за молитва. Нека пием за един човек, който трябваше да е тук с нас… но не е. — („Шефе! Престани с тези погребални приказки!“) „Гледай си работата!“ — Някой от вас има ли да добави нещо?

Тримата продължаваха да я гледат смутено.

— Фред?

— Да, госпожице… Но не зная какво.

— Стани тогава — Джоан се надигна и другите последваха примера й — и кажи каквото ти хрумне за някой, който не е тук, а би бил добре дошъл. Който и да било. — Тя вдигна чаша и по бузите й се търкулнаха сълзи. „Юнис? Ти ли се разплака сега? Или съм аз? Аз никога не плача.“ („Значи накара мен, шефе. Аз съм една сантиментална глезла.“)

— Вдигам тост за… — Фред се поколеба — за един човек, когото всички харесваме и който трябваше да е тук. И все още е тук!

— Амин — повтори Малчо с дълбок глас. — И все още е тук. Защото Небесното царство е толкова близо, колкото вие го искате. Така казвах на миряните, Фред… и в сърцето си знаеш, че съм прав. — Той гаврътна със символичен жест единствената глътка вино в чашата си и останалите също отпиха.

— Благодаря ти, Фред — прошепна Джоан. — Тя те чу. Чу и теб, Малчо. Защото чува всичко, което казвам. — („Шефе, съвсем ги шашна! Кажи им да седнат. И хапнете. Ще развалиш чудесния пикник.“) „Не се тревожи.“ — Финчли, ти я познаваше добре. Сигурно по-добре от мен, защото аз бях един свадлив старец, когото тя търпеше само защото беше много болен. Какво би искала да направим сега?

— Какво би искала… госпожа Бранка да направим сега?

— Да. Така ли й казваше? Госпожа Бранка? Или Юнис? — („Викаха ми Юнис, шефе. След първата седмица ги целувах за здравей и довиждане и им благодарях за службата. Дори Джейк виждаше, че го правя, макар да се преструваше, че не забелязва.“) „Нещо друго освен целувки?“ („О, стига, шефе! И това беше предостатъчно за тях.“)

— А-хъм… в началото я наричах госпожо Бранка. После тя започна да ми вика Том, а аз на нея Юнис.

— Добре, Том, какво би искала Юнис да направим сега? Ей, чакай, очите ти се насълзиха. Ето, че вече не плача само аз. Юнис щеше ли да развали пикника?

— Уф… щеше да каже: „сядайте и яжте“.

— Точно така! — кимна ентусиазирано Малчо. — Юнис щеше да заяви: стига сме одумвали минали неща — яжте, докато храната е топла!

— Правилно — потвърди Джоан. — Юнис не беше от хората, които биха развалили и най-малкото празненство. За разлика от досадници като Йохан. Фред, подай ми едно бутче.

„Сестрице, думите на Малчо прозвучаха като цитат от Библията.“ („Така беше, шефе.“) „Май и друг път си похапвала с тях.“ („С всичките. Канех ги на вечеря всеки път, когато ме прибираха до вкъщи. Джо нямаше нищо против, той ги харесваше. Най-вече Малчо — даже настоя да му позира. В началото Малчо смяташе, че се шегува с него — той не знае, че Джо никога не се майтапи, когато става въпрос за работата. Но така и не стигнаха до това — Малчо е твърде срамежлив и го беше страх да не вляза и да го заваря гол. Не бих го направила, разбира се.“) „Че защо не? Изглежда доста добре изваян.“ („Шефе, нали ти казвах вече…“) „Че голотата не означава нищо за вашето поколение. Аз пък бих се полюбувала на нашия тъмнокож гигант — говоря не само от името на Джоан, но и на Йохан. А сега си подремни малко. Трябва да поддържам разговора.“)

— Том, може ли да пробвам туршията, че съвсем ще втаса в чинията пред теб? Малчо, говориш, сякаш си пробвал от ястията на Юнис. Тя можеше ли да готви?

— И още как! — отговори първи Финчли.

— Истински гозби? Защото всеки може да стопли полуфабрикат.

— Юнис се справяше отлично — отвърна простичко Малчо. — За съжаление, рядко й оставаше време за готвене, но когато се захващаше… беше невероятна.

(„Моят любимец! Шефе, вдигни му заплатата!“) „Не.“ („Скръндза.“) „Не, Юнис. Малчо видя сметката на паразита, който те уби. Искам да направя нещо повече за него. Няма да приеме пари.“

— Тя беше художник — произнесе унесено Финчли.

— Имаш предвид „художник“ в по-общия смисъл. Защото ако някой е бил художник в семейството, това е нейният съпруг. Виждали ли сте работите му? Добре ли рисува?

— Предполагам, че това е въпрос на лично мнение — отвърна Финчли. — Макар да не разбирам много от изкуство, харесвах картините му. Но… — Той се засмя. — Ще позволиш ли да те издам, Малчо?

— О, Том!

— Признай си, че беше поласкан. Госпожице Смит, Джо Бранка искаше да рисува голямата маймуна вдясно от вас.

(„Бинго!“) „Нещо не е наред ли, Юнис?“ („Не разбираш ли, шефе? Ето ти доказателството. Факт, който първо научи от мен, а после се потвърди от други. Сега вече знаеш, че наистина съществувам.“) „Знам го от самото начало, миличка. Макар че какво доказателство е това? След като научих, че Джо и Малчо са се срещали, защо да не предположа, което е съвсем естествено, че Джо би поискал Малчо да му позира?“

(„Шефе, ядосваш ме. Това е доказателство. Аз съм си аз.“) „Вече ти казах, любима, че това ми е известно. Зная, че си ти. Но няма такова доказателство, което всеки по-чевръст психиатър не би обяснил със съвпадения, déjà vu и самовнушение. Изгубени сме, ако им позволим да определят правилата. Но няма да го направим. Сега искам да накарам тези хора да се отпуснат с мен и да ме наричат Юнис. Какво каза? Че са те целували?“

(„Да, съвсем приятелски. Но трябва да внимаваш с Дабровски, той влагаше повече плам от другите. Показваше, че има сериозни намерения.“)

„Ще го запомня. Добре, че сега не е тук. Защото ще се опитам да им припомня, че макар ти да си мъртва, чувствата, които си събудила в тях, още тлеят. Нарекат ли ме Юнис, минала съм половината от пътя. А ако ме целунат…“ („Какво? Шефе, да не си посмял!“)

„Успокой се, Юнис. Ако не беше играла «моята прекрасна лейди» с половината страна, нямаше сега да се налага да поправям стореното.“ („Стореното? Оплакваш ли се?“)

„Ни най-малко, миличка. Никога. Но и не искам да изгубя нещо ценно, постигнато от теб.“ („Добре, няма да споря повече. Гледай обаче нещата да са под контрол.“) „Казах ти да оставиш на мен този проблем. Искаме тези хора да умират за нас, нали? В случай, че се наложи. Мислиш ли, че ще го сторят само защото им плащам добре? Внимавай сега какво ще кажеш.“ („Не зная какво да кажа! Шефе, защо въобще трябваше да споменаваш моята смърт?“) „Защото, миличка, отсега нататък ще пазят мен, а са се озовали в доста странно положение. Или това, или трябва да ги уволня…“ („О, не!“) „Разбира се, че не. Но както казва Шерлок Холмс: когато елиминираш нещата, които не бива да правиш, остава това, което трябва да се направи. Пък и това ще е тренировка за един доста по-труден случай, пред който предстои да се изправим.“ („Джейк ли? Но той е…“) „Малкото ми глупаче. Джейк вече прие невъзможното. Говоря за Джо.“

(„Но, шефе! Не бива никога да се срещаме с Джо.“)

„Бог ми е свидетел, че искам да го избегна. Няма значение, скъпа, ще се срещнем само ако е крайно належащо. А сега или млъкни, или ми помогни да опитомя тези храбри мъже.“

(„Ще помогна с каквото мога. Но не разчитай да стигнеш до «приятелска целувка». Аз бях само служителка на фирмата. А ти си шефът.“)

„Ако аргументът ти значеше нещо, кралиците никога нямаше да забременяват. Зная, че е трудно. Но ме чака още по-трудна работа. Да се обзаложим ли?“

(„О, разбира се! Един милион, че няма да се целунеш с никого от тях. Не ставай глупав, шефе — няма как да се хванем истински на бас.“) „Добре, Юнис, ето какво ще ти предложа. Ако спечеля, аз ще избера име на бебето. Ако загубя, привилегията ще е само твоя. Съгласна?“

(„Уф, добре. Но ще загубиш.“)

„Да видим.“

(„Искам да кажа, че дори да спечелиш, пак ще загубиш.“) „Как така?“ („Да, защото ще откриеш, че би желала да наречеш бебето с името, което аз съм измислила. А причината, шефе, е, че се размекваш пред хубавки момичета. Такъв си беше и такъв си остана.“) „Чакай малко. Нали сега аз съм «хубавко момиче»?“ („Пак ще си говорим. Та искаш ли сега да ти помагам? Макар да се съмнявам, че ще успееш.“) „Да, но побързай със съветите. Твърде дълго са задържах на това бутче.“

— Фред, готова съм да разменя един от сандвичите за чаша вино. Напълни и твоята чаша. Малчо и Том не пият, а ми трябва компания, за да отпразнувам свободата.

(„Фред ще е най-лесен, ако му помогнеш да престане да вижда призраци всеки път, когато те поглежда. Виж, Малчо е невъзможен случай. С него успях да стигна до «моето малко момиче», но нищо повече.“)

— С удоволствие, госпожице Смит.

— Трябва ли да съм „госпожица Смит“ на пикника? Нали споменахте, че сте наричали госпожа Бранка Юнис?

— Тя ме наричаше Хюго — избоботи Малчо.

— Предпочиташ ли го пред прякора?

— Това е името, което ми е дала мама, госпожице.

— Отговор, който ще запомня, Хюго. Но да се върнем на първоначалния проблем. Вече ви казах, че не искам да ме наричате „госпожице Смит“. Зная, че не можете да ми казвате и Йохан, защото това е мъжко име. Хюго, кръщавал ли си бебета?

— Много пъти, госпожице… ъъъ, госпожице.

— Чудесно, защото виждам, че не знаеш как да ме наричаш. Смяташ ли, че Джоан е добър заместител на Йохан?

— Да. Напълно.

— Том? Ти какво мислиш? — („Том щеше да те нацелува при първа възможност, ако не му беше шеф. Дори избягвах да оставам насаме с него. Също като с Дабровски.“)

— Да, името ми харесва — съгласи се шофьорът.

— Фред? Одобряваш ли „Джоан“? — Тя се надигна и изпъчи гърди. („Внимавай, сестрице, да не скъсаш кърпата.“) „Не се плаши, мъничка, тя не може да се скъса. Но нека осъзнаят, че съм жена.“ („О, те го осъзнават непрестанно. Уини трябваше да е сега тук, да им мери пулса.“)

— Ако питате мен, това е само ваше решение. На мен ми харесва.

— Чудесно. Е, все още ще трябва да подписвам документите със старото си име. Но нека приятелите ме наричат Джоан. Само че в тази страна сигурно има хиляди и хиляди Джоан Смит. — Тя ги изгледа и спря погледна Малчо. — Хюго, ти си бил божи служител. Как мислиш, дали ще е твърде самонадеяно, ако се нарека Джоан Юнис? — („Шефе, сега вече ще ги разплачеш!“) „О, престани да досаждаш! Хюго не би се разплакал. Той единствен от тримата вярва, че ти присъстваш тук.“

— Мисля, че би било прекрасно — отвърна преподобният Хюго Уайт и преглътна натъжено сълзите си.

— Хюго, Юнис не би искала да плачеш за това. Е, значи е уредено. Новото ми име ще бъде Джоан Юнис. Не искам никой да забравя Юнис. Сега, когато съм вече жена, Юнис ще бъде моят модел за поведение, идеалът, към който ще се стремя всяка секунда от живота си. Ще ми помогнете ли? Ще се държите ли с мен като с Юнис? Да, зная, аз съм ваш шеф и няма да е лесно. Но и вие разберете какво е за мен да се старая да мисля и да чувствам като нея… когато зад гърба си имам толкова много години на досаден и егоистичен дъртак. Вие бяхте нейни приятели — опитайте се да станете и мои. — („Шефе, някога продавал ли си несъществуващи имоти?“) „За Бога, Юнис, ако не можеш да ми помогнеш, поне мълчи.“ („Извинявай, шефе, но ти се възхищавах.“)

— Ще ви помагаме с всичко, което можем — отвърна притихнало Том Финчли. — Това се отнася и за Дабровски. Между другото, тя го наричаше Антон.

— И аз ще му казвам така. Е, ставам ли за вас Джоан Юнис? Пред другите можете да ми казвате „госпожице Смит“, защото сигурно ще ви е неудобно. Но когато сме насаме, само свои, когато направя нещо, което повече й прилича, нека бъда Юнис.

— Разбира се… Юнис — отвърна Финчли, гледаше я сериозно.

— Само да попитам — обади се Фред. — Значи Джоан Юнис ще бъде за ежедневна употреба, а само Юнис ще означава, че сте казали или направили нещо, което би направила госпожа Бранка?

— Точно това имах предвид.

— Сега вече разбирам. Малчо, уф… Хюго каза, че тя била ангел. Като проповедник той сигурно разбира по-добре от ангели от нас. Но нека добавя, че в нея имаше доста сол и пипер. Спомняте ли си преди час, когато се троснахте на Малчо и викнахте на Том?

Тя въздъхна.

— Помня. Изпуснах си нервите. Имам още много да уча.

— Но точно това исках да кажа… Юнис. Беше съвсем като нея. Понякога ставаше опърничава и никой не можеше да излезе на глава с нея. Така ли беше, Малчо… Хюго де?

— О, да. Фред. И ако обичаш, наричай ме Малчо. Хюго ми казваше мама. И Юнис. Мисълта ми беше, че тя се отнасяше с нас като с хора. А сега го виждам и във вас… в теб, Юнис. На господин Смит никога не му се удаваше. Обяснимо е, като се има предвид, че беше стар и болен.

— О, миличкият! Ето, че отново се разплаках. Но когато бях „господин Смит“, вие пак си бяхте „хора“ за мен.

— Така е, а и болните старци винаги са раздразнителни. Баща ми ставаше толкова лош в последните си седмици, че бягах от къщи. Най-лошата грешка в живота ми. Юнис… първата Юнис, сега вече е ангел, сърцето ми го казва. Но тя притежаваше невероятно умение да общува с хората. Мисля, че й беше дарено свише.

— Хюго? Ако бях на нейно място, щях ли да се възкача на небесата? — („Внимавай, шефе! Той ще те отнесе на потока и ще измие греховете ти с вода.“) „Ако поиска, защо да не му позволя?“

— Не зная със сигурност — отвърна проповедникът. — Не познавах господин Смит толкова добре. Но неведоми са пътищата Господни. Изглежда, Той ти е дал втори шанс. А Господ винаги знае какво прави.

— Благодаря ти, Хюго. Мисля, че това наистина е Негово дело, и ще се постарая да го оправдая. — Тя въздъхна. — Но не е лесно. Опитвам се да постъпвам така, както би постъпила Юнис. Поне да оправдая втория шанс, който тя ми даде. И мисля, че се досещам какво би направила сега. — Тя се огледа. — Не зная какви са били чувствата ви към нея, но ми се струва, че вие четиримата — включвам и Антон — сте били най-близките й приятели, поне в моята компания. Очевидно сте я познавали по-добре, отколкото съм си мислел. Том?

— Да, Юнис?

— Целувал ли си я някога?

Шофьорът я погледна изненадано.

— Да… Джоан Юнис.

— С което искаш да кажеш, че Юнис никога не би задала подобен въпрос, а щеше да направи това, което й подсказва сърцето. Аз го искам, Том, но се страхувам. Не съм свикнала да бъда момиче. — Тя внезапно скочи, улови го за ръцете и го дръпна.

Том бавно се изправи. Тя положи ръце на раменете му, повдигна лице и… зачака.

Той въздъхна, намръщи се, притисна я бавно и я целуна. („Сестрице, той може и по-добре.“) „Ще го направи. Сега е изплашен, бедният.“ Джоан свали ръце, прошепна едва чуто: „Благодаря ти, Том“ и…

… се приближи към Фред. Той също я гледаше малко изплашено, но се изправи. „Юнис, какво ще кажеш за Фред? Любовна или майчинска?“ („Късно е, сестрице!“) Фред я прегърна с неочаквана сила и впи устни в нейните. Страстна и кратка целувка. Той пръв се освободи от обятията й и отстъпи, разтреперан.

„Юнис? Какво беше това? Не ме предупреди.“ („Пропуснала съм. По-късно, миличка. Забави топката и кажи три пъти «ом мани падме», за да си сигурна, че ще си невинно дете в обятията на отец Хюго.“)

Джоан бавно заобиколи масата, изправи се пред Хюго и зачака. Той стана от столчето и я погледна от високо. Тя се доближи и положи ръце на гърдите му, вдигна глава и притвори очи.

Хюго я прегърна внимателно. „Божичко, Юнис, ако ни стисне с цялата си сила, ще ни скърши на две!“

(„Никога няма да го направи, сестрице, той е най-внимателният мъж на света.“)

Устните му докосната нейните, сякаш в израз на нежна благословия. Целувката приключи още щом бе започнала, но тя остана още известно време в прегръдката му.

— Хюго? Когато се молиш за нея довечера, ще добавиш ли и една молитва за мен? Може да не я заслужавам, но се нуждая от нея.

— Ще го направя, Юнис. — Той внимателно отстъпи назад и бавно седна. („Гейм, сет и мач за теб, сестрице. Как ще го кръстиш?“) „«Юнис», разбира се!“ („Дори и ако е момче?“) „Ако е момче, ще го нарека Джейкъб Ю. — от Юнис — Смит.“ („„Йохан Ю. Смит» не е ли по-добре?“) „Аз спечелих облога, така че млъквай. Чакай, какво беше това за Фред?“ („Няма да повярваш.“) „Вече вярвам на всичко. Добре де, нека бъде по-късно.“ — Фред, има ли вино в тази бутилка? Хюго, ще отвориш ли друга? Имам нужда, малко съм разтреперана.

— Разбира се, Юнис. Фред, подай ми бутилката.

— Ще хапна още малко, надявам се и вие. Том, още ли съм „Юнис“? Или съм някоя уличница, която не знае как трябва да се държи една изискана дама?

— Да, Юнис. Искам да кажа, не, Юнис. О, по дяволите!

Тя го потупа по ръката.

— Това бе най-милият комплимент досега, Том. Никога не би посмял да кажеш „по дяволите“ в присъствието на „госпожица Смит“, но знаеш, че Юнис — Джоан Юнис — е обикновен човек като теб. — Тя огледа останалите. — Имате ли представа колко е хубаво да те докосват? Гледали ли сте как се гушкат котенцата? От близо четвърт век никой не ме беше целувал. И като изключим обичайните ръкостискания — никой не ме беше докосвал. Ако не броим лекарите и сестрите. Приятели — мили приятели, — вие ме върнахте сред хората с вашите целувки. Толкова съм благодарна на Юнис — на Юнис Бранка, — че ви е целунала преди мен и е спечелила приятелството ви — вашата любов? Така ми се струва. Том, кажи ми нещо. Трябва да зная всичко. Юнис целувала ли се е и с Антон? — („Шефе, нищо няма да ти разкажа, докато не останем насаме!“) „Не питах теб, мила!“

— Е, кой ще ми каже? Или въпросът е неудобен?

— Ами, екипът се менеше непрестанно — заговори Финчли. — Бил съм с Фред, а Малчо с Дабровски и така нататък. Юнис се отнасяше с всички ни еднакво. Но не си мисли нищо лошо за…

— Не си мисля!

— … защото нямаше нищо лошо. Тя беше мила, дружелюбна и… добра. И беше готова да целуне всеки от нас просто от…

— От загриженост — вметна Малчо.

— Точно така, от загриженост. Кратка и нежна целувка за лека нощ, преди да я предадем на нейния съпруг. Случвало се е дори когато ни е канила на вечеря. — („Е, добре, сестрице, предавам се. Ще ти кажа. Фред и Антон. Не Том и Хюго. И се случи само веднъж. О, Том също можеше да извади късмет, но не стигна времето. Виж, Хюго е непревзимаема крепост. Има здрави морални устои, или каквото е там.“)

— Благодаря ти, че ми каза, Том. Ще се постарая и Антон да не остане без моята „загриженост“. Но нека сменим темата. Том, дали този поток е замърсен? Изглежда ми чист.

— Чист е, поне доколкото може да бъде чист един поток. Зная, защото и друг път сме идвали на пикник тук — дори сме плували.

— О, чудесно! Защото ужасно ми се плува. За последен път съм плувала в естествен водоизточник… чакай да си припомня — преди повече от седемдесет години. Божичко!

— Юнис, не мисля, че трябва да го правиш.

— Защо?

— Защото може да е опасен по друг начин. Има скитници, живеещи нагоре по течението. Не са само в покрайнините, дивата природа ги привлича. Не зная дали забеляза, но когато одеве слезе към брега, двамата с Фред застанахме на позиция от двете ти страни.

— Е, щом можете да ме опазите на брега, ще го направите и във водата.

— Не е същото, повярвай. Може да е фатално, ако закъснея дори с няколко секунди. Някои от тези скитници са наистина опасни, хора, изгубили човешки облик.

— Том, ти какво мислиш? Искам да вляза във водата, да я почувствам как ме обгръща.

— Но не бива да го правиш… Джоан Юнис.

Тя го погледна строго, после се усмихна и кимна.

— Добре, Том. Странно е, че аз съм ви шеф, а сега трябва да слушам вас.

— Така е и в Сикрет Сървис, Юнис — отвърна Финчли сериозно. — Президентът командва цялата страна, но слуша охраната, когато му кажат, че не бива да прави нещо.

— О, аз не се оплаквам, дори ми е забавно. Но не прекалявайте с ограниченията, Том, защото нито Юнис, нито аз бихме го понесли. Не обичам да ме дърпат на каишка. Е, момчета, струва ми се, че пикникът приключи. Може би някой ден ще поплуваме на друго място, където е хубаво и безопасно. — „Юнис, можеш ли да плуваш?“ („Като спасител на плажа, мила. Не се записах в отбора само защото ми беше по-интересно да съм водачка на мажоретките.“) „Хъм, защо ли не се учудвам?“ („Брей, кой се подиграва. Смит-без-гащички.“) „И кой ме научи на това?“ („Не се наложи да те уча, инстинктите ти надделяха.“)