Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (11)

11.

След час Джоан седеше в един мек фотьойл, вдигнала крака на табуретка. Към нощницата бе добавен тънък пеньоар и чехли с високи токчета. Косата й бе сресана грижливо, лицето изкусно гримирано и тя ухаеше едва доловимо на „Априлска мъгла“ — парфюм, който заслужаваше по-скоро названието „Покушение над околните“. Ноктите й бяха подрязани и оформени, Юнис не одобри качеството на педикюра, но се примири, като за начало. Най-важното бе, че я владееше еуфорията на чистото женско тяло, благоуханно и напудрено, и облечено с атрактивни дрехи.

Междувременно бяха разменили леглата и стаята вече не миришеше на болница, което също допринасяше за самочувствието й. Стенобюрото на Юнис бе върнато на обичайното му място зад малкото пиано на Йохан. Само то не пасваше на стаята, но скоро щяха да се нуждаят от него.

Беше сама — Уини бе отишла да покани господин Соломон да вечеря със своята подопечна стопанка. Джоан въздъхна от удоволствие. („По-добре ли се чувстваш, мила? Аз да.“) „Божичко, разбира се!“ („Но защо одеве подви опашка?“) „О, стига, Юнис! Не съм имал намерение да я съблазнявам.“ („Лъжец. Лицемер. Перверзен старчок. Почти ти беше в ръцете. А после се изплаши. Срещала съм много мъже като теб — омайвате ни с приказки, а после ни оставяте на сухо. Страхливият Казанова. Пфуй!“)

„Глупости бръщолевиш! Никога не се гърмят патици над водата. Ако някога реша да й се пусна сериозно — не казвам, че ще го направя, но тя наистина е една малка сладурана…“ („Да, такава е!“) „О, я млъквай! Та ако го направя, ще постъпя спортсменски — няма да я натисна някъде, където да не може да извика, ако й се прииска.“ („Щял да постъпи «спортсменски»! Как ли пък не! Послушай кака си, Джоан — сексът не е спорт, това е начин да се почувстваш щастлив. Няма нищо по-вбесяващо за една жена от това да е готова да се отдаде — и след това да види как ухажорът й включва на задна. Ще имаш възможност да го усетиш. Възглавницата ти ще подгизне от сълзи и ще намразиш всички мъже на този свят. До следващия път, когато изникне такава възможност.“)

„Юнис? Никога не са ти причинявали подобно нещо, нали? Не мога да повярвам.“ („Случва се с всяка жена, Джоан. Мъжете са такива шубета. Ако не бяхме толкова изобретателни и настойчиви, ако не ви водехме за ръчичка, стъпка по стъпка, човешката раса отдавна да е изчезнала.“)

„Хъм… вече се убеждавам, че наистина знаеш повече за мъжете от мен…“ („Много повече!“) „Добре, да се върнем към настоящето. След като се изкъпахме и изглеждам красива, както установихме в огледалото, с какво ще продължим? Упражнения?“

(„Не само с това, шефе, макар че упражненията са най-важни. Има цял куп похвати, които жената използва, за да бъде красива. Можеш да разчиташ на съветите ми в това отношение. Не говоря само за Джо, макар че той беше невероятен майстор. Ще поискаме най-доброто и няма да се церемоним за това колко струва…“) „Разбира се! Какво са парите? Имам ги повече от достатъчно.“ („Добре, можем да се обърнем към «Хелън Рубенщайн» или някоя друга елитна козметична фирма. Ще им се обадиш и ще поръчаш да ти пратят цял екип. Това включва художествен директор, който обикновено е мъж, но не от опасните, защото е виждал повече голи женски тела, отколкото някой патоанатом. Той няма да те пипне с пръст, твърде е възвисен, само ще ръководи процеса. Той е творец, създател. Дори няма да те погледне, преди хората му да са те подготвили. Хъм, масажистка, маникюристка, педикюристка, коафьор, епилаторист, парфюмерист, специалист по лице и кожа, дизайнер на костюми, правоговорен учител и неговите асистенти — от всички тези ще очакваш да си свършат работата за по-малко от един ден. Ако им поставиш ограничение във времето, цената ще скочи до небето.“)

„Какво каза?“

(„Това е като с данъците. Колкото и да ги плащаш, само стават повече. Но чуй ме, шефе, не ни трябват тези хора. С моите познания и нашето общо шаси ще се справим далеч по-добре и ти ще си точно толкова бляскава, колкото си мечтаеш. Не зная дали ще можем да открием художник, който да може да се сравнява с Джо, но сигурно има достатъчно добри, които да наемем. Ще си ги купим директно от магазина веднага щом го намерим.“)

„Юнис, нямах представа, че е толкова сложно да си жена.“

(„Спокойно, шефе. Да си жена е много по-лесно, отколкото да си мъж — и много по-забавно. Ще те науча да си жена от двайсет и първи век, а ти ще ми покажеш какво е било да си мъж от двайсети и така постепенно ще затворим тази пропаст между поколенията. Ще се разбираме и ще се обичаме.“)

„Ти си прекрасна…“

(„Аз също те харесвам, досаден дърт копелдако. С твоя мозък и моето тяло ще сме чудесен екип. Ще се справим.“) „Сигурна съм в това, мила.“ („Първото, от което се нуждаем, е оправна прислужница — такива и с лупа не можеш да откриеш в Канзас. Май ще трябва да си обучим някоя — с риск после да ни избяга.“) „Юнис, защо ни е прислужница? Ти се справяше отлично и без нея.“ („Така е, освен това чистех къщата на Джо, бях твоя секретарка и работех извънредно, когато ти го искаше. Но тогава ти имаше прислужник.“) „Да, разбира се. Юнис, когато остаряваш, дните ти стават все по-къси и несвършената работа се трупа. Не исках да имам прислужник, но бях принуден да си взема. Неприятно е, когато трябва да зависиш от някого дори за най-дребните неща… докато не се появи ти.“

(„Миличкият ми. Та, както казах, Джоан, ще ни трябва прислужница. Но не и секретарка, докато не се захванеш отново с бизнес…“) „Не го очаквай от мен!“ („Ще видим. Може да се наложи. Дотогава аз ще се справям с всичко. Ах, благодаря ти, че накара да донесат Бетси. Става ми уютно само като я гледам. Говоря за моето стенобюро, естествено. Аз си го кръстих така.“)

„Бетси, а? Аз пък винаги съм го наричал Октопода.“

(„Ама че гадно име за една послушна, заслужаваща уважение трудолюбива машина! Шефе, радвам се, че Бетси не е включена — ако те чуе, може да ти се разсърди.“)

„Не ставай глупава, Юнис. Питам се, защо ли се бави Джейк?“

(„Вероятно си реже ноктите. Урок номер две за това как да бъдеш жена: мъжете винаги закъсняват, но никога не го забелязват — защото се гордеят със своята акуратност. Шефе, нали не обеща на Уини да седиш в този фотьойл, докато се върне?“) „Разбира се, че не. Нямах такова намерение. Сърбят ме ръцете да се пробвам на пианото. Добре, че Кънингам се е разпоредил да донесат и него. Имам и роял, долу в голямата зала, купих го преди пет-шест години. Я да видим…“

Тя се изправи и дори не обърна внимание на високите токчета. Прекоси с грациозна походка стаята, седна пред малкото пиано и вдигна капака — след това разпери пръсти, припомни си встъпителните акорди към „Славянски танц номер 10“ на Дворжак и засвири… но се чу истинска какофония!

„Какво става, за Бога?“ — Джоан огледа клавишите и чукна с пръст средно С. Всичко беше наред, пианото не беше разстроено. И въпреки това, за да изсвири дори един акорд, й беше нужно непрестанно да гледа клавишите и бавно да мести пръсти.

Все пак успя да изкара една бавна, неритмична и нескопосана версия на „Пръчици“, като не сваляше поглед от клавишите и местеше разтрепераните си ръце. Отказа се малко преди края и дръпна ръце. „Толкова по въпроса за десетте години уроци по пиано!“ („А ти какво очакваше, шефе? Никога не ме е бивало с музикалните инструменти.“) „Радвам се, че майка ми не е тук, за да го чуе — тя издъхна с мечтата да стана прочут пианист. Юнис, защо не си се учила да свириш на пиано като малка?“ („Защото бях твърде заета да изучавам момчетата! Много по-благодатно поприще. Джоан, не се ядосвай, ако настояваш да свирим на пиано, ще ти вземем учител. Но сигурно ще трябва да почнем съвсем отначало. Музиката е в главата ти, мога да я чуя. Но ще трябва да проявиш търпение, докато я докараме до върховете на пръстите — на моите пръсти. Няма да е толкова лесно, колкото да се научиш да си люшкаш бедрата.“) „Е, няма чак такова значение.“ — Джоан се изправи. — („Почакай малко, шефе. Докато сме тук, хайде да включим Бетси и да проверим как работи.“) „Какво? Не разбирам нищо от стенобюра. Ще е по-зле дори от пианото.“ („Да проверим.“)

Тя се премести и седна зад стенобюрото.

„Е, Юнис? Откъде да започнем?“ („Успокой се, шефе, тялото помни. Само кажи: «Юнис диктува», сетне изрецитирай нещо, което си спомниш.“)

„Добре.“

— Юнис диктува. „Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент една нова нация, зачената в свобода и посветена на просперитета…“

Ръцете й докоснаха лекичко клавишите, нагласиха микрофона тъкмо навреме, за да улови първата дума, настроиха машината да слуша и въвежда текст, да поправя грешките, изтриха и коригираха, когато по инерция машината изписа „навред“, вместо „напред“ — и всичко това със спокойни и отмерени движения.

Накрая спря и провери резултата. „Проклета да съм! Как се получи, Юнис?“ („Не питай, миличка, защото ще се объркаме в дилемата на стоножката. Но Бетси мърка като котенце, сигурно се радва, че съм се върнала.“) „Е, аз също. Юнис, тази твоя машинка.“

— Бетси — има ли достъп до конгресната библиотека „Сейнт Луис“? („Разбира се. Свързана е с междубиблиотечната мрежа, макар че би могла да ограничиш търсенето в рамките на една библиотека.“)

„Което ще е напълно достатъчно. Искам да прочета някой материал за човешката памет и за това как работи.“ („Аз също. Имам чувството, че паметта ми е доста объркана. Но не съм съвсем сигурна. Остави на Бетси да се занимава с търсенето — поискай справки, статии, извадки и така нататък. Защото ако зададеш по-обширен въпрос, бедничката ще се затрупа с информация и тогава временната й памет може да блокира и да се изтрие.“)

„Ти знаеш, аз не. Ах, гледай да избягваш всякакви статии за поведенчески теории. Знам за Павлов и опитите му с онези нещастни кучета и не желая да слушам повече за това.“

(„Разбрано. Шефе, може ли да похарчим малко пари?“) „Давай, ако щеш купи пирамидите. Каквото ти се иска, мила.“ („Интересуват ме всички възможни сведения за Юнис Бранка. Тази Юнис, която бях преди.“) „Защо, прекрасна? Ако се притесняваш, че си продавала държавни тайни, няма начин да те докопат сега.“ („Не, имам предвид белите петна в паметта ми… може да се окаже нещо, което да го е нямало дори в твоите доклади за мен. Пък и така по-бързо ще те уверя, че наистина съществувам и не съм само рожба на въображението ти.“)

„Юнис, ако съм полудяла, единственото, което би ме притеснявало, е да не попадна в ръцете на някой психиатър. Защото тогава наистина ще трябва да ме напуснеш.“

(„Много мили думи, шефе. Но аз няма да си тръгна — обещавам.“)

„А дори и да съм изкукала, тъкмо ще си пасвам по-добре с този луд свят. Юнис, не помниш ли нищичко между момента на твоето убийство и пробуждането ти тук?“

Вътрешният глас замълча за малко. („Струва ми се, че не. Имаше някакви сънища и ти участваше в тях. Но имаше и моменти, които не приличаха на сънища, бяха съвсем реални, като тази стая. Не искам да ти разказвам, защото ще ме сметнеш за побъркана.“) „Дори да е така, това няма да намали чара ти, мила.“ („Добре, но няма да ми се смееш. Джоан, докато отсъствах, всъщност бях на едно… място. Там имаше един много стар човек с дълга бяла брада. Държеше дебела книга. Погледна я, после погледна мен и ми рече: «Дъще, ти беше лошо момиче. Но не чак толкова лошо и затова ще ти дам втори шанс».“)

„Това е сън, Юнис. Антропоморфизъм, наследство от детските години в неделното училище.“ („Може и да е така, шефе. Но ето, че наистина съм тук и получих своя втори шанс.“)

„Така е, но не Господ Бог ти го даде. Ще ти призная, Юнис, че не вярвам нито в Бога, нито в дявола.“

(„Съвсем обяснимо, след като не ти, а аз съм тази, която е била мъртва. Честно казано, не зная в какво да вярвам, сигурно защото не съм била мъртва достатъчно дълго, за да разбера какво става оттатък. Имаш ли нещо против, ако понякога се молим?“)

„Ти луда ли си?“

(„Джоан, престани! Инак ще използвам някои от онези думички, които намираш за «неподходящи» за една дама. Не те моля за нещо чак толкова важно.“)

„Добре, убеди ме. Но само ако ходим в някоя хубава църква, с приятна музика и проповедите не са по-дълги от десет минути.“ („О, въобще нямах предвид да ходим на църква. Не мога да ги понасям, изпълват ме с неприятни усещания. Имах предвид да се молим насаме, Джоан. Ще ти покажа как.“)

„Аха. Какво пък, така става. Сега ли?“

(„Не, искам първо да приключим със събирането на информация. Ти си мисли за нещо друго, за да не предизвикаме дилемата на стоножката — представи си например Уини, цялата покрита със сапунена пяна.“) „Много благочестива мисъл, няма що. Все пак е по-добре, отколкото да се молим.“ („Казах ли ти, че си един дърт похотливец? Пък и как би могъл да знаеш каква е разликата, след като никога през живота си не си се молила?“) „О, правила съм го неведнъж, мила, но изглежда, Господ Бог бе отишъл на риба.“ („Добре де, мисли си за Уини.“)

Следващите няколко минути бе изцяло погълната от работата. Най-сетне потупа с благодарност машината и я изключи. („Е, направи ли го?“) „Кое да направя, Юнис?“ („Мисли ли си за Уини? Развратник.“) „Възползвах се от необичайната тишина и покой в главата си, за да поразсъждавам върху чудесата на вселената.“ („И?“) „Мислих си за Уини.“ („Знаех, че ще го направиш, познавам те добре. Джоан, за жена, която в известен смисъл е все още девствена, имаш удивително примитивно въображение.“) „Бас държа, че го казваш на всички твои приятелки.“ („Това е самата истина, мила ми Джоан — с такова въображение просто нямам търпение да се захванем с «активен полов живот.») «Хъм, остави приказките и ми кажи дали научи нещо.» («Разбира се, шефе, кога съм си губила времето напразно? Но нека се изтегнем във фотьойла, че гърбът ме заболя.»)

Джоан измина няколкото метра до фотьойла, без да се сети, че е изула обувките пред машината, за да може да натиска педалите. Погледът й се спря върху тях едва когато се отпусна на възглавницата и някак неусетно зае поза «лотос». Реши, че не си заслужава усилието да се връща за тях.

На вратата се потропа.

— Аз съм, Уини.

— Заповядай, скъпа.

Сестрата влезе.

— Господин Соломон ме помоли да ти предам, че ще бъде тук само след няколко минути. Но няма да остане за вечеря.

— Ще остане. Ела да ме целунеш. Какво каза на Кънингам?

— Вечеря за двама тук, точно както нареди — да бъде поднесена, когато позвъниш. Но господин Соломон изглеждаше сигурен, че ще си върви.

— Казах, че ще остане. Ако случайно не го направи, ще дойдеш да ми правиш компания. Би ли ми донесла обувките? Ей там са, при машината.

Сестрата се огледа, донесе обувките, застана до Джоан и въздъхна.

— Не знам какво да правя с теб. Пак си била непослушна. Защо не ме повика?

— Не ми се карай, миличка. Ето, седя си във фотьойла, облягам се и си приказвам с теб. Чакай да те питам нещо. Случайно, преди да станеш сестра, работила ли си като лична прислужница на някоя дама?

— Не. Защо?

— Защото се справяше отлично в банята. Нищо де, само питах. Съмнявам се, че една квалифицирана сестра като теб би искала да стане прислужница. Независимо колко й е голяма заплатата. Но доктор Гарсия ще настоява да си взема домашна помощница, след като той напусне. Както се досещаш, скоро вече няма да ми трябва сестра. Виж, прислужница е друго нещо — ще ми помага за дрехите, гримирането и прочее. Ще ходим да си купуваме тоалети. Колко ти плащат сега, Уини?

Сестрата й каза.

— Божичко! Нищо чудно, че има недостиг от сестри. На тази цена няма да си намеря дори пазач. Какво ще кажеш, ако ти предложа да останеш като моя сестра, но всъщност да ми бъдеш прислужница — за три пъти по-висока заплата?

Уини като че ли се замисли.

— И как ще искаш да се обличам?

— Както решиш. Носи си бялата униформа, ако предпочиташ, или каквото пожелаеш. В съседната стая има легло, там преди спеше моят прислужник. С баня и още една прилежаща стая — можеш да ги преустроиш по свой вкус. Ще са твоите лични покои.

(«Шефе, какви ги разправяше одеве, че не се стреляло по патици над водата?») «Млъквай, Юнис. Ако захапе стръвта, по-добре да вземем нея, отколкото някоя, която ще трябва да се обучава отначало. Да не говорим за риска да си натъпче джобовете с бижута и да офейка.» («Съгласна съм с доводите ти, но ако настаниш Уини през една незаключена врата, тя ще се озове в леглото ти още преди да успееш да кажеш „абракадабра“. Ти може да не искаш мъже в живота си, но аз искам.») «Пак дрънкаш глупости. Тя ще остане тук заради парите. Ако приеме работата, ще се държи на дистанция. И отново ще започне да ми вика „госпожице“.»

— Госпожице Джоан? Наистина ли ще разполагам със собствен апартамент? И мога да си каня гости?

— Разбира се, скъпа. Лично твой. Хората на Кънингам ще го чистят и поддържат и ще изпълняват всички твои разпореждания. Дори ще ти поднасят закуска в леглото.

— Звучи ми като приказка. Сега деля една стая с още две момичета и въпреки това наемът е безбожен само защото сме в добре охраняван район. Но да съм сама… и в безопасност…

— Уини. Погледни ме за миг. Леглото там е единично. Искаш ли да го заменим със спалня?

Момичето се изчерви.

— Ами… да, ще бъде чудесно.

— Престани да се червиш. Вратата е звуконепроницаема, няма да разбера дали имаш посетител, ако сама не ми кажеш. Разбира се, гостите трябва да бъдат проверявани и претърсвани за оръжие, както е в охраняемите зони, но ще е достатъчно да гарантира за тях, за да ги пускат.

— Той ще трябва ли да си показва личната карта?

— Защо се интересуваш? Твоят човек да не е женен или нещо такова?

Уини се изчерви още повече и не отговори. Джоан Юнис продължи:

— Всъщност това не е ничия работа. Жилището ще е твое, не държавно. Щом гарантираш за него, това ще е напълно достатъчно. О’Нийл, началникът на охраната, не вярва на документи за самоличност, те често са фалшиви. Но има фотографска памет. Е, ще останеш ли при мен? Като сестра, в случай че потрябва, и като прислужница и помощничка. Наричай го както пожелаеш.

— Нека бъде като лична прислужница. Ще избера подобаващи дрехи. Каква да бъде униформата? Традиционна? Или «акапулко»? Нещо по средата?

— Е, само не традиционна, имаш толкова хубави крака. Предпочитам «акапулко».

— Ще бъде чудесно — засмя се Уини. — Омръзнало ми е да нося тези бели дрехи. — («Джоан, кажи й да не прекалява с боята за кожа. Вредна е при продължителна употреба.»)

— Както желаеш, скъпа. Само не използвай твърде много боя. Не действа добре на кожата.

— О, зная! Аз съм естествено червенокоса. Не ми разрешават да стоя дълго на слънце. Мислех си за къса черна пола и бяла дантелена престилка. Мъничка шапка с черен шнур. И сутиен с прозрачни чашки. Или непрозрачни?

— Което предпочиташ, Уини. Високи токчета?

— Добре, ще бъдат прозрачни. Високи токчета, разбира се, инак целият ефект ще се изгуби. И малко боя за украса. Или лепенки за кожа, от тези, разноцветните, на пеперуди и цветя. Ще изглеждам като истинска домашна прислужница и няма да губя много време, за да се обличам.

— Ще изглеждаш страхотно, миличка. С тези дрехи ли ще се показваш на твоя приятел?

Уини започна да се изчервява отново, но после се засмя.

— О, разбира се! А после ще му позволявам да ми ги сваля! — («Поздравления.») «Юнис, в главата ти все едно и също.» («Точно така, мила — нали е и твоята глава.»)

 

Малко по-късно Уини обяви за пристигането на господин Соломон и излезе. Адвокатът се приближи навъсено към Джоан, пое протегната ръка и се поклони.

— Как се чувствате?

— Разочарована — отвърна също така сериозно Джоан. — Защото моят добър стар приятел няма време да вечеря с мен в първия ден, когато най-сетне съм на крака. Но ако питаш за физическото ми здраве, то е отлично. Е, малко съм слаба, но това следва да се очаква.

— Сигурна ли сте, че не се претоварвате?

— Напълно. Следят с телеметрия дишането и пулса ми — ако не бяха в ред, досега да са ми наредили да си легна. Джейк, повярвай ми, вече съм съвсем добре. Но какво е положението при теб, стари приятелю? Бях ужасно обезпокоена.

— О, нищо ми няма. Само дето станах за смях одеве.

— На всеки може да се случи. Но нали беше заради милата Юнис. — («Внимавай, шефе. Навлизаш в опасна територия.») — Тези сълзи бяха много трогателни. — Джоан почувства, че и нейните сълзи напират, и ги остави да се стичат на воля, без да им обръща внимание. — Джейк, тя бе сладко и мило момиче и ужасно се зарадвах, че ти също си оценил качествата й. Джейк, ако обичаш, седни за малко. Трябва да те помоля за нещо.

— Ами… добре. Но не мога да остана дълго.

— Свирни на един стол да се разгъне до мен. Да ти предложа шери? Докторът каза, че мога да го пия, а сега май имам нужда от него. Испанско коктейлно, сухо е като пясък от пустинята. Ще ми окажеш ли честта да налееш и на двама ни?

Джоан почака Джейк да напълни чашите и да се настани до нея. Вдигна своята и я задържа пред гърдите си, та двата й чудесни «балкона» да окажат нужния ефект.

— Джейк, вдигам тост за… не, моля те, не ставай. Ще бъде същият тост, отсега нататък ще го вдигаме винаги, когато пием заедно. Но мълчаливо. — Тя отпи от чашата и я остави. — Джейк…

— Да, Йохан?

— Нека бъде Джоан, ако обичаш — повече не мога да бъда Йохан. Джейк, знаеш, че не очаквах да преживея тази операция. Това беше само опит — игра със закона.

— Така е, Йо… Джоан. Точно затова се съгласих да помогна.

— Оценявам го. Изключително великодушна постъпка на истински приятел. Как го казваха японците — приятелят е приятел, когато е готов да умре за теб? Няма значение, Джейк, погледни ме в очите. Знаеш ли какво, дълбоко в душата си предпочитам да съм мъртва… вместо да преживея всички тези невероятни обстоятелства. Защото ако съм жива, то е за нейна сметка, Джейк. Нали си даваш сметка, че е така? Нима трябва да изживея още един живот, като се укорявам за това? Очите им се срещнаха.

— Така е… Джоан… Зная го и без да го казваш. Не си виновна… не бива да се укоряваш за случилото се. Защото… Юнис не би искала да го правииш!

— Прав си, Джейк! Хайде, поплачи си, виж, аз не си сдържам сълзите… Джейк, всеки от двама ни би предпочел да умре, вместо да се озове в подобно положение. Сигурна съм, както и ти. Но погледни ме — имам прекрасно тяло и съм млада, а въпреки това съм на деветдесет и пет години и не ми е останал нито един жив приятел… освен теб.

— Ще си намериш нови приятели.

— Не знам дали ще мога. Разликата ни е твърде голяма. Навярно така се е чувствал Скитникът евреин — жив извън отреденото му време. Като споменах името му, си спомних нещо. Знаеш ли, паметта ми не е тъй силна, както това тяло. Но не мога да забравя един въпрос, който съм длъжна да задам. Джейк, има ли някаква вероятност съпругът на Юнис да е замесен в смъртта й? Тази награда, обещаните пари, дали не са го изкушили?

(«Шефе, сега накъде биеш? Май се досещам!») «Извинявай, мила, но ми е нужно доказателство.»

— Джейк? Имало ли е подозрение за_ убийство_?

Адвокатът поклати глава.

— Изуми ме с тези въпроси. Но, разбира се, не съм запознат с обстоятелствата. Не можем да подозираме каквото и да било. Документът беше обмислен много внимателно. И най-малкото съмнение за зъл умисъл незабавно го анулира. А тук няма такова.

— Откъде знаеш? — («Откажи се, шефе. Моля те!»)

— Защото Бранка е бил във Филаделфия, на посещение при майка си. — («Видя ли, шефе?») — Трябваше да го открия, за да подпише следсмъртното споразумение. Отне ми три дни, докато ти и тялото на Юнис чакахте операция. Джо Бранка дори не знаеше, че жена му е мъртва. Пропилях сума ти време, докато го намеря. Три безкрайни дни.

— Три дни значи? Защо никой не ми каза?

— И да изгубим безценното тяло на Юнис? Йохан, да не си се побъркал? Ти беше в безсъзнание, Гарсия те упои веднага щом го информираха, че разполагаме с подходящ донор. После това ужасно чакане. Теб трябва да помоля за прошка, не… Но те мразех, ненавиждах те, защото си жив, а тя е мъртва. И въпреки това продължих напред — заради нея. Е, преживях го, макар че щях да се разболея от злоба.

— Мразиш ли ме сега?

— Какво? — Соломон я погледна натъжено. — Не. Ти не си само моят стар приятел, към когото винаги съм бил прям и открит и чиито положителни страни засенчват недостатъците. — Соломон си позволи измъчена усмивка. — Макар и едва-едва. Ти си и единствената връзка, която ми остана с нея.

— Да. Джейк, ще видиш, че сега характерът ми е много по-поносим. По-лесно се усмихвам, станала съм търпелива, но сигурно е защото се разделих с онова кретащо тяло. Да се върнем обаче на Джо Бранка. Е, добре, бил е във Филаделфия. Но какво му пречи да е организирал всичко?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Йо… Джоан, зная, че се безпокоиш за онези един милион долара. Страхуваш се да не са предизвикали верижна реакция. Когато най-сетне откриха Джо Бранка, взех самолет, за да му отнеса документа. Той беше сащисан. Не можеше да повярва. Прие фактите, но не и парите. Отказа да подпише документа, докато не изготвихме друго споразумение, в което не се споменава никакво парично възнаграждение. Сумата трябваше да се преведе на Центъра по кръвопреливане — това бе негова идея — в памет на Юнис Евънс Бранка. — («О, шефе. Ще се разплача!»)

«Аз също, мила.» («Но, шефе, Джо сигурно гладува.») «Ще се погрижим за това.»

Джоан въздъхна.

— Проклета да съм.

— Може би. И аз също. Но не мисля, че Джо Бранка има каквато и да било вина. Той не е материалист… Джоан. Произхожда от невероятно бедно семейство. Цвете сред бурените. Не можах да го накарам да приеме дори една скромна сума. Настоя сам да плати за гербовите марки върху документа, макар че това бяха последните му пари. Само клатеше глава и повтаряше: «Няма страх от фалит».

— Джейк, трябва да се погрижим за него.

— Не мисля, че ще можеш, Джоан. Той е горд по свой собствен начин, каквато бе и тя. Но все пак направих нещо. Докато го издирвах, успях да се сдобия със съдебно разпореждане да отворят апартамента му — благодарение на това се натъкнахме на писмо от майка му, което в края на краищата ни отведе при нея. Но научих, че е просрочил изплащането на наема, собственикът се бе разтревожил, че след смъртта на Джоан няма да има кой да го плаща. Разреших проблема, после отидох и купих апартамента. Докато Джо живее там, никой няма да му иска пари за наем. След това проверих в местната банка, открих сметката на Юнис и преведох там малка сума — достатъчна, за да има какво да яде през следващите няколко години. — («Ще свършат за месец, ако питаш мен. Шефе, той не разбира нищо от финанси. За него банковата сметка е нещо нереално.») «Не се тревожи, скъпа, ще се оправя с това.»

Джоан въздъхна.

— Джейк, сега съм малко по-спокойна. Но и натъжена заради Джо. Трябва да уредим този въпрос. Ако той наистина е толкова непохватен с парите, сигурно няма да е трудно да го подкрепяме, без да разбере.

— Добре, Джоан, ще помисля за това. Научих нещо от него — на моята възраст! — и то е, че има неща, които не можеш да купиш с пари. Когато предполагаемият продавач не се интересува от тях.

— Ще ми сипеш ли още малко шери? Искаш ли и ти? Щом не можеш да останеш, възнамерявам да си легна рано. Ще пропусна вечерята.

— О, Джоан, трябва да ядеш. Нужна ти е сила. Добре де, ако остана, ще вечеряш ли?

— Да! — Тя го дари с най-щастливата усмивка на Юнис. — Да, Джейк, разбира се, мили! Благодаря ти.

Вечерята не беше официална, обслужваха ги само Кънингам и двама прислужници. Джоан положи всички усилия да бъде очарователна и забавна домакиня — като същевременно се опитваше да сдържа лакомията си. Какъв невероятен вкус имаше всичко! Но тя почака, докато сервират кафето — Джейк отказа и вместо кафе поиска чаша порто — и едва тогава обяви:

— Благодаря ти, Кънингам, това е всичко за тази вечер. — Продължи едва след като останаха сами: — Джейк, кога ще мога да се явя в съда?

— Веднага щом се почувстваш добре. Бързаме ли?

— Не. Не бих имала нищо против да останеш мой попечител до края на живота ми.

Адвокатът се усмихна с крайчеца на устата.

— Джоан, при най-песимистичните предположения ти остават поне шейсет години живот. Моите няма смисъл да ги броим. Едва ли ще са повече от двайсет.

— Добре де, готов ли си да продължиш да изпълняваш ролята на мой главен мениджър? Или искам прекалено много?

Соломон задълбочено разглеждаше чашата си.

— Джоан… веднага щом съдът прекрати разпореждането за попечителство, няма да се нуждаеш от друг човек, който да движи делата ти.

(«Джоан! Смени темата, той възнамерява да ни напусне.») «Зная, зная. Тихо сега.» («Кажи му второто си име!»)

— Джейк, Джейк, мили… погледни ме. Погледни ме внимателно и не отмествай глава. Така те искам. Джейк, лъжа ли се, или не желаеш да ме виждаш… каквато съм сега?

Адвокатът не отговори. Тя продължи:

— Не е ли по-добре да свикнеш с нещата, вместо да бягаш от тях? Не мислиш ли, че тя… че Юнис би предпочела да останеш? («Продължавай да натискаш, сестрице, той иска да остане.»)

— Не е толкова просто… Джоан.

— Нищо не е толкова просто, колкото ни се иска. Но не мисля, че си в състояние да избягаш от ситуацията, в която си попаднал. Също както и аз. Единственото, което ще постигнеш, е да ме лишиш от приятел, на когото да разчитам. Какво постигнах, като си смених името?

— Какво?

— Чу какво казах. Когато постъпвах в армията, през декември четирийсет и първа, смених фамилията си от «Шмит» на «Смит», просто защото така го чу сержантът от наборната комисия. Никой не ме е питал защо съм го направил. Този път нещата ще са малко по-сложни, като се има предвид на колко важни документи фигурира подписът ми. Не мислиш ли, че формално погледнато става въпрос за смяна на пола? Достатъчно е да го обявиш пред съда, за да бъде издадено решение.

Соломон си нахлузи професионалната маска и видимо се успокои.

— Да, разбира се. Не бях помислял за тази възможност — твърде много неща са ми в главата. Джоан, твоята първа смяна на името е била напълно законна, макар и неофициална, защото всеки има право да избира името, с което другите се обръщат към него, без да иска разрешение от съдебните власти, стига да не го прави с престъпни намерения — като например измама, избягване на данъци и съдебно дирене. Можеш да се наричаш «Джоан», «Йохан» или «Минивър Шеви» и това ще бъде името ти, стига причините да са невинни. Същото се отнася и за произнасянето. Познавам един човек, който пишеше името си «Зостински», а го произнасяше «Джон» и дори си направи труда да публикува обява във вестника, макар че не беше необходимо, защото всяко име може да бъде произнасяно така, както реши притежателят му.

— И защо го е направил, Джейк?

— По желание на неговата баба, заявено в завещанието й. Джоан, в твоя случай смяната на името е за предпочитане, но може би ще е по-добре да почакаш, докато престана да ти бъда попечител. Макар че на практика твоето ново име ще е такова, каквото го избереш.

— Вече го избрах. Джоан Юнис Смит.

Соломон бутна чашата си, наведе се и почна да бърше разлятото вино.

— Джейк, не биваше да го приемаш така. Не исках да те стряскам. Но не разбираш ли, че е необходимо? Това е начин да й отдадем дължимото, обществено признание на моя дълг към нея. И тъй като никога няма да успея да й се отплатя, искам да го публикувам, да го поставя на стената, където да го виждат всички, както постъпват китайците в знак на благодарност към своята гилдия. Освен това деветдесет и пет процента от мен принадлежи на Юнис и само пет процента на стария Йохан, който сега се нарича Джоан, и тази част не може да се види от никого, освен от хирурзите, по време на трансплантацията. И последно, но не без значение, Джейк, мили, ако по инерция ме наречеш Юнис, само защото виждаш нея пред себе си, просто няма да сбъркаш, защото това ще е второто ми име. А ако го направиш преднамерено, ще има, защото ще ми достави удоволствие. Винаги, когато пожелаеш, можеш да ме наричаш Джоан Юнис и това ще ме ощастливи, защото ще зная със сигурност, че ме приемаш такава, каквато съм.

— Добре тогава… Джоан Юнис.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Джейк. Сега вече наистина се чувствам щастлива. Надявам се, ти също.

— Хъм. Да. Струва ми се. Хубав избор — Джоан Юнис.

— Да не си поля дрехите с вино? Повикай Кънингам да те избърше. Джейк, има ли някаква сериозна причина да си тръгнеш тази вечер? Сигурна съм, че Кънингам може да ти осигури чисти чорапи, или каквото ти е нужно.

— За Бога, Джоан — Джоан Юнис, — вече две нощи съм тук.

— Да не мислиш, че ще ми омръзне компанията ти? Не можеш да ми омръзнеш, Джейк.

— Освен това сега живея съвсем наблизо, тъй като обявих старата си къща за продан. Държа апартамент в Гибралтар Клуб. Хубаво място, с добро обслужване.

— Мога да разбера защо го правиш. Което ми напомня, че ще трябва да се отпиша от стария си клуб. Вече няма да ме допуснат отвъд дамската тоалетна.

— Позволих си да го направя малко след като станах твой попечител — каза обезпокоено Джейк.

Тя се разсмя.

— Като си помисля, че съм от основателите на клуба! Но там жените са граждани втора класа. Джейк, мили, ще трябва да свикна с доста неща.

— Предполагам… Джоан Юнис.

— Което показва, че ще си ми нужен повече от всякога. Къде те сложиха да спиш?

— В Кафявата стая.

— Кънингам се е объркал. Трябваше да те настани в Зелената.

— Да, но… в Зелената разположиха болничното оборудване и медикаментите. С мое разрешение.

— Значи можеш да го отмениш и да се преместиш там. А те да си сложат нещата другаде. Или да ги отнесат, каква нужда повече от тях?

— Хедрик вече го направи, днес по обед.

— Чудесно, значи ще прекараш тази нощ в Кафявата, а от утре да ти приготвят Зелената стая.

— Джоан Юнис, какво те кара да мислиш, че ще се настаня в къщата ти? Не смятам да го правя.

— Не съм казала подобно нещо. Казах само, че Зелената стая е твоя. Независимо дали ще останеш за една нощ, или за цяла година. Твоя без покана, да я ползваш, когато си пожелаеш, независимо дали ще се отбиваш да ми кажеш здрасти и довиждане. Моят личен прислужник Хюбърт още ли е на щат?

— Да. Снощи той се погрижи за мен.

— Отсега нататък той ще отговаря за Зелената стая и ще ти прислужва. Джейк, няма да е зле да си донесеш малко дрехи тук.

— По дяволите… прощавай, Джоан Юнис.

— Задето каза «по дяволите»? Чуден ден, щом старият ми приятел се извинява, когато ругае пред мен. Джейк, цели четирийсет години съм те чувала да използваш изрази, от които може да се олюпи боята — при това не само в мое присъствие, а и по мой адрес.

— Така е. Но тогава ти не беше дама, Джоан Юнис.

— Прав си. Но май ще ми е много по-трудно да се науча да бъда жена, отколкото на теб да не забравяш, че само минавам за такава. Ако се изпуснеш, не обръщай внимание, също както беше в добрите стари дни. Та какво щеше да кажеш?

— Ами, трябваше да е нещо от рода на: «по дяволите, Джоан Юнис, не бива да забравяме за твоята репутация».

— Моята какво? Моята репутация на жена? Съмнявам се да имам друга, освен да съм циркаджийски урод. Но това не ме тревожи.

— Медиите изгубиха интерес към теб няколко дни след операцията. Е, ще се сетят, когато се появиш в съда, или дори още по-рано, ако някой от хората в къщата се разприказва.

— И пак да направят от мен цирков експонат? На кой му пука? Всяко чудо за три дни, тази максима важи дваж повече в нашите времена, отколкото когато бях малко дете. Джейк, от близо половин век не съм давала и пукната пара за това какво се говори за мен. Имаме си цял отдел за връзки с обществеността и това им е работата, нали?

— Права си както винаги, Джоан Юнис. Съвременното поколение е много по-неподатливо към чудесата на света. Само хората от моето време биха обърнали внимание на подобна новина. Но ти знаеш, че няма да остана да живея под твоя покрив.

— Джейк, аз не те принуждавам. Нито се опитвам да те компрометирам…

— Какво? Мен?! Мисля, че говорехме за твоята репутация. И за твоята прислуга.

(«Ах, този дърт лицемер. Попитай го за онзи път, когато ме натисна в един гардероб, а Кънингам едва ли не ни дишаше във врата. Хайде, питай го. Ама и него си го бива да се прави на благороден и храбър.»)

— Много мило от твоя страна, Джейк, но не давам пукната пара какво приказва за мен прислугата в кухнята. Това, което искам, е да предпазя теб от сплетни. Ето защо си направих труда да си осигуря най-сигурното прикритие за една млада дама, изобретено във Викторианската епоха — лична прислужница. Тя ще спи в съседната стая, където преди живееше Хюбърт. Ако нещо те притеснява, ще може да присъства на всички наши срещи. — («Ей, какво значи това? Да не се опитваш да вкараш и Уини в играта? Тя може и да се съгласи, но не и Джейк. Сама ще се убедиш, мила.») «Престани да надничаш иззад ъгъла, Юнис.»

Адвокатът повдигна вежди.

— Вече си си наела прислужница? Изненадан съм. Макар че не те помня като човек, който губи време, когато реши нещо. Ще има ли и други промени в домашната прислуга?

— Ще има, но по-късно, Джейк. Очаквах доктор Гарсия да настоява още известно време за мен да се грижи сестра и установих, че Уини е в състояние да изпълнява и двете задължения. Виждал си я, онази малката червенокоса сладурана.

— Май съм я виждал.

(«Май» я бил виждал! Всички мъже са такива лицемери… Ако не я е пляскал по дупето, сигурно си е мислел да го направи.“)

— Имам късмет, че се съгласи. Тя е достатъчно добре образована. Ще ме научи на много неща. Освен това е свикнала да се грижи за хората. Използвах обичайния аргумент — солидно възнаграждение, но се постарах да не накърня и професионалната й гордост, така че тя си остава моя сестра и прислужница по свое желание и за собствено удоволствие. Но, както вече споменах, достатъчно е да я помоля и ще ни служи за компаньонка. Да я повикам ли?

— Какво? О, не ставай глупава, Джоан Юнис. Правиш от мухата слон.

— По-скоро ти го правиш, Джейк. Чувствам се беззащитна, като жена, макар че като старец бях още по-безпомощен, а сега поне разполагам с младо и здраво тяло. Но твоето присъствие ми вдъхва увереност, а отсъствието ти ме кара да се страхувам. Джейк, не мога да те принудя да живееш тук, но не разбираш ли какво би означавало това за мен? Чакай — с колко стаи разполагаш в Гибралтарския?

— Две. Напълно достатъчно за нуждите ми.

— Там стаите не са големи. Докато Зелената стая е просторна колкото тази. Можем да пробием врата към библиотеката и тя ще стане твой кабинет. Докарай всичко, което ти е нужно — книги, документи. Джейк, не ми е нужен този огромен мавзолей, също както и на теб — старата ти къща. Ако се опитам да го продам, ще взема най-много една десета от цената, която дадох през Размирните години, но не парите са от значение. Това е истинска крепост, по-здрава от полицейска казарма. Пък и нищо чудно отново да настъпят тежки времена и похарчените пари да се изплатят десетократно. А междувременно е достатъчно голяма, удобна и сигурна и ти също можеш да я ползваш. Когато пожелаеш, разбира се, и най-вече като се заемеш с делата ми.

— Не съм спирал да го правя, Джоан Юнис, като твой попечител и адвокат. Грижех се дори за обслужването на къщата.

— Че това не е ли работа на Кънингам? Ще трябва да поговоря с него.

— Да, и той не е престанал. Не съм правил никакви сериозни промени. Хвърлих обаче едно око на счетоводните книги и ще ти кажа, че тези хора са пладнешки обирджии. Особено Кънингам.

— Чудесно!

— Какво му е чудесното?

— Джейк, нали сам каза, че е невъзможно да се похарчи състоянието ми? Щом моят иконом прибира три пъти повече, отколкото съм му определила — и това не е от вчера, — значи ще държи да си запази работата. Което пък означава, че ще се старае да ми се хареса. Джейк, да знаеш по-евтин начин за купуване на лоялност? Остави го да краде. Не връзвай човката на враната, която кълве просо. Добрият кон винаги трябва да разчита на своята бучка захар.

— Това е лош прецедент. Затова страната ни тъне в корупция.

— Че тъне, няма съмнение. Но след като това е „единствената игра в града“, нямаме друг избор. Вечният проблем — как да преживееш в упадъчно общество. Джейк, искам да се настаниш тук. Надявам се да се настаниш. Ще бъда щастлива и ще се чувствам в безопасност, ако сме под един покрив. Но не се безпокой за моята репутация — а Уини ще пази твоята. Не мисли за такива баналности като поддръжката на дома. Затвори очи и подписвай. Но не се колебай да се скараш на Кънингам при най-малката простъпка — това ще е цената, която трябва да заплати, задето краде от мен. Между другото, шефът на охраната също прибира по нещичко, мисля, че делят наполовина с Кънингам.

Соломон се засмя.

— Джоан Юнис, за една млада — и хубава — жена, говориш прекалено като някакъв циничен старец.

— Така ли, Джейк, миличък? Трябва да внимавам да не говоря така. Ще оставя на теб приказките в стил „циничен старец“ и ще се превърна в истинска дама. Ако мога. Но моля те, не нарушавай крехкото равновесие в къщата с опити за реформи, инак ще се получи нещо като реформирана администрация — по-малко ефективна и още по-крадлива. Твоята прислуга не те ли краде?

— Ами… навярно — отвърна смутено Соломон. — Но аз държа най-добрата готвачка в целия район. Ако я уволня, току-виж се обзаведа с някой, който ръси месото със захар, а ще поиска повече. Ядосах се, когато те крадяха, а ти беше в безпомощно състояние. Но не съм имал намерение да се бъркам в управата на къщата, докато все още имаше шанс да се изправиш на крака. Надявах се да ти предам командването и ето, че този час настъпи.

— Благодаря, Джейк. Може още да не съм станала истинска жена, но поне не се чувствам вече като циничен старец. Чувствам се по-скоро като жена, която е била болна и оздравява, но още не се е възстановила напълно. Най-добре да си легна. Ще ми помогнеш ли?

— Аз… ще повикам сестрата.

— Джейк, Джейк, това е моето тяло — трябва ли да си толкова стеснителен? Подай ми ръка. Ако ми помогнеш, ще се изправя сама… и ще отида до леглото, като се опирам на теб.

Соломон се предаде, подаде й двете си ръце, за да й помогне да стане, и я отведе до леглото. Джоан се пъхна чевръсто между чаршафите и си свали горнището.

— Благодаря ти, Джейк.

— Удоволствието беше мое, Джоан Юнис.

— Ще закусиш ли с мен? Или да обядваме заедно, ако се успя?

— Добре… ще обядваме.

— Нямам търпение. — Тя му протегна ръка. Той я пое, поклони се, поколеба се и я целуна.

Джоан задържа ръката му.

— Джейк, скъпи, приближи се. — Тя се пресегна и улови лицето му в дланите си. — Ти я обичаше.

— Да.

— Аз също.

— Зная.

— Кажи ми името. Новото ми име.

— Джоан… Джоан Юнис.

— Благодаря ти, Джейк. — Без да бърза, тя притегли лицето му и го целуна по устните. — Лека нощ, скъпи приятелю.

— Лека нощ… Джоан Юнис. — Той се изправи и забързано напусна стаята.

(„Джоан, кучко такава, твърде силно го пришпорваш.“) „Не е вярно!“ („На кого ги разправяш? За миг си помислих, че ще го дръпнеш в леглото.“) „Дрън-дрън!“ („Себе си също пришпорваш, миличка.“) „Юнис, престани да се заяждаш. Владеех се до последната частица от секундата. Освен това не съм направила нищо лошо. Има много страни, където мъжете се целуват с други мъже просто като израз на приятелство.“

(„В случай че не си забелязала, ти вече не си мъж, а смесена картинка.“) „Не съм го забравила. Виж, малката, това беше нещо като символ. Трябваше да покажа на Джейк, че той може да ме докосва, дори да ме целува за лека нощ… без да го превръща в трагедия. Така и стана. Припомни ми времето, когато баща ми ме целуваше всяка вечер… правеше го, докато не пораснах.“

(„Какво пък, може Джейк да реши, че ти е като баща. Но не разчитай на това, Джоан. Нека те предупредя нещо, сестрице — Джейк може да целува доста по-добре от това, което показа одеве. Целувал ме е така, че да се разтопя отвътре, все едно че ти натиска едно копче на корема и топлината поема във всички посоки.“) „Не се и съмнявам. А сега ще млъкнеш ли, за да поспим? Ужасно съм изморена.“ („Обичаш ли ме, шефе?“) „Никога не съм преставал да те обичам, мила. И никога няма да спра.“ („Аз също. Жалко, че няма как да те целуна за лека нощ. Спи сега, шефе — всичко ще бъде наред.“)

Но преди да заспят, се появи Уинифред, по нощница и чехли, и попита тихо:

— Госпожице Джоан?

— Да, скъпа? Светни лампите.

— Господин Соломон каза, че сте си легнала…

— Изглежда, че ти също. Той ли те събуди?

— О, не. Разговарях с госпожа Слоун — тя е дежурна. Но доктор Гарсия остави бележка леглото ви да бъде спуснато до пода и наминах да проверя. Как да го направя?

— Аз ще го направя, не бери грижа. Утре ще кажеш на доктора, че съм била послушно момиче.

— Разбира се! Ако искате, мога да ви дам приспивателно. Госпожа Слоун каза, че докторът е оставил.

— Ще го взема, защото вече нямам търпение да поспя. Подай ми чашата с вода… и ме целуни за лека нощ. Ако не го направиш, ще повикам госпожа Слоун и ще помоля тя да ме целуне.

Дребничката сестра се изкиска.

— Ще го направя.

Уинифред си тръгна след шейсетина секунди.

„Е, Юнис? Как се справих?“ („Доста добре, кучко. Почти като с нашия приятел Джейк.“) „Дразниш ме, нали?“ („Ще видиш. Уини е сладурана — но Джейк има зад гърба си много години практика. Сега пък си помислих, че смяташ нея да дръпнеш в леглото.“) „След като госпожа Слоун е на пулта и ще забележи, ако ми се ускори пулсът? За каква ме вземаш — за глупачка?“ („Да.“) „О, я заспивай!“