Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (24)

24.

Джоан се събуди с глава на рамото на Джиджи, която вече бе отворила очи и я гледаше. Джоан се протегна, прозя се и попита:

— Добро утро, Джиджи. Утро ли е? Къде е Джо?

— Джо приготвя закуска. Наспа ли се, мила?

— Да. Колко е часът?

— Не зная. Въпросът е дали си си починала. Ако не, заспивай отново.

— Починах си и се чувствам отлично. Хайде да ставаме.

— Добре. Но ще ти струва една целувка да минеш покрай мен.

— Страхотно — отвърна щастливо Джоан и плати таксата.

Но Джо не беше в кухнята — беше над снимките, които бе направил снощи.

— Погледни го, Джоан — оплака се Джиджи. — Съвсем е забравил за закуската.

— Няма значение — прошепна Джоан.

— Не е необходимо да шепнеш. Когато работи, Джо не чува нищо. Хайде да приготвим нещо и после да се опитаме да го убедим, че трябва да хапне. Хъм… май няма кой знае какъв избор.

— Не ми трябва много. Кафе и сок.

— Нямаме сок — отвърна Джиджи и Джоан долови в думите й скрит подтекст. — Само полуготова храна. Спагети, пица. Когато пратя Джо до магазина, той се връща с някой албум, или с бои. Щастлив като дете. Не мога дори да му се скарам.

— Джиджи, да не сте разорени? Джиджи не отговори, но остана с лице, извърнато на другата страна. — Джиджи, знаеш, че съм богата. Но Джо няма да приеме и грош от мен. Не виждам защо трябва да се инатиш.

Джиджи отмери кафе за шест чаши и едва тогава отвърна:

— Джоан, докато живеех с Големия Сам, се прехранвах с проституция. Все някой трябваше да плаща наема, но половината от неговите ученици никога не даваха, каквото са обещали, а другите му подхвърляха толкова малко, че едва стигаше за кафе и сандвичи, а и си ги изяждаха те. За Бога, някои от тези нещастници се мъкнеха на уроци само за да се наядат. С други думи, един от двама ни трябваше да се грижи за прехраната. Никога не съм съблазнявала мъжете — Сам не обичаше, когато го правя с някой — освен ако не е по негова заръка, когато се сменяме с друга двойка и всичко е организирано от него. Но дъртите мръсници са винаги щедри. Когато закъсвахме, слизах в кафенето на Лиз и си хващах някого, а после носех парите вкъщи — Сам нямаше нищо против. Но най-сетне ми дойде умът и осъзнах, че той само ме използва и нищо повече. Заради парите, заради любовните сцени с други мъже, на които неизменно присъстваше. Джоан, когато една жена обича, е готова на всичко за мъжа на своето сърце — но не и когато чувствата са само в една посока. Ето, да вземем за пример Джо. Не продава много картини и се налага да делим издръжката наполовина. Но Джо никога няма да използва една жена, каквото и да се случи. — Тя погледна внимателно Джоан. — Когато за пръв път му позирах, ми плати по официалната тарифа, и то на момента, нямаше и помен от ето ти сега малко, пък после повече. Бяха му останали пари от Юнис. Вероятно от застраховката. Той е мека душа и непрестанно се мъкнеха разни хора да му искат заеми. Никой никога не му ги връщаше и когато се нанесох тук, взех в ръце финансовото му състояние. Знаеш ли, някой плаща наема на апартамента и таксите за поддръжка. Да не си ти?

— Не.

— Сещаш ли се кой може да е?

— Да. Един човек, който се възхищаваше на Юнис, се погрижи за това. Джо може да остане до края на живота си в този апартамент, стига само да го иска. Мога да уредя и въпроса с телефона — това беше пропуск, трябваше да се плаща заедно с водата и тока.

— Не ни трябва телефон. Половината от хората на този етаж се влачеха тук да го ползват, вместо да слязат до будката на ъгъла. Започнах да ги гоня, пречеха на Джо да работи. А този човек, който се е възхищавал на Юнис, да не се е казвал Йохан?

— Не, нито е Йохан, нито сега името му е Джоан. Джиджи, не мога да ти разкрия истината без негово разрешение. Джо питал ли е кой плаща наема?

— Предполагам, че дори не се е сещал за това. Понякога е като малко дете. Рисуване и секс — не забелязва нищо друго, докато не се блъсне в него.

— В такъв случай може да свършим още една работа. В чантата си нося предавател за връзка с колата. Мога да се обадя да ни вземат. Ако кажеш на Джо, че трябва да слезеш до магазина, ще те пусне, нали?

— Разбира се. Няма дори да попита защо, особено днес. Умът му е изцяло в рисуването.

— Кажи му тогава, че се налага да отскочиш и аз съм ти предложила да те откарам с колата. Можем да накупим доста неща, моята охрана ще ни помогне да ги донесем. Джо дори няма да разбере, че аз съм платила за всичко. Или пък му обясни, че си продала някоя картина.

Джиджи я погледна замислено, след това въздъхна.

— Изкушаваш ме, хитрушо. Но по-добре да не рискуваме. Ще се храним с пици, докато не продаде друга картина.

(„Тя е права, шефе. Не се меси.“) „Но, Юнис, тук няма почти нищо за ядене освен кафе и изсъхнал хляб. Не мога да ги оставя така.“ („Джиджи го обича и ще намери начин. Сега тя се грижи за него. Кой от двама ни знае по-добре от какво има нужда Джо?“) „Ти, Юнис — но хората трябва да се хранят.“ („Е, нищо няма да им стане, ако пропуснат няколко яденета.“) „По дяволите, момиче, какво знаеш ти за глада? Аз съм преживял трийсетте.“ („Добре, шефе, печелиш. Ще си мълча.“)

— Джиджи, да видим какво още има в хладилника. Така… две яйца и малко мазнина, останала от бекона. Добре, че си я запазила.

— Винаги я оставям. Въпросът е как да разделим две яйца на трима?

— Остави на мен, малката. Сега ще ти покажа как се хранехме по време на Голямата депресия от Трийсетте.

Джиджи Бранка я изгледа изплашено.

— Джоан, понякога настръхвам, като те слушам. Все забравям колко си стара… но ти не си — нали?

— Зависи от аршина, с който мериш, миличка. Помня Голямата депресия от трийсетте, тогава трябва да съм била на твоята възраст. Това означава, че сега съм на деветдесет и пет. Погледнато от друга страна, все още едва прохождам. Погледнато от трета — аз съм на възрастта, на която е това тяло. И така искам да се отнасят към мен. Не ме гледай, сякаш съм призрак, скъпа — прегърни ме и ми кажи, че не съм. — („Какво имаш против призраците, шефе?“) „Нищо, дори някои от най-добрите ми приятели са призраци — но не бих искала сестра ми да се омъжи за призрак.“ („Много смешно, шефе — кой ти пише сценариите? Ние вече се омъжихме за един призрак — в лабораторията на доктор Олсън.“) „Уф, Юнис, бях забравила! Прощавай.“

Джиджи се пресегна и я прегърна.

— И така, първо ще разтопим мазнината и ще проверим дали не е гранясала — или ако е, да е съвсем малко. После потапяме в нея хляб и го изпържваме. Изпържваме и яйцата, като ги разреждаме с малко разтворено сухо мляко или пшеничено или царевично брашно. Става дори със сух желатин. Няма да им слагаме сол, защото мазнината обикновено е достатъчно солена, но виж, ако имаш сос уорчестър, може да свърши работа. Разрязваме хляба на шест парчета, по две за всеки, поръсваме ги с червен пипер и сме готови. Креативно готвене ала Голямата депресия. Да не забравяме и подредбата на масата — покривка и истински салфетки. И цветя, дори ако трябва да са изкуствени. Или свещ. Аз ще изпържа хляба, а ти се заеми с яйцата.

 

Когато го повикаха, Джо дойде неохотно. Седна, задъвка и на лицето му се изписа изненада.

— Кой сготви?

— И двете — отвърна Джоан.

— Вкусно.

— Джоан ми показа как да го правя, миличък — похвали се Джиджи.

— Скоро.

— Обещавам. Джоан, нали можеш да четеш?

— Да, разбира се.

— Така си и мислех. Преди три дни получихме писмо от майката на Джо. Щях да потърся някой да го прочете, но Джо все искаше да съм тук и да му позирам.

— Джиджи, Джоан е позната. Не е възпитано.

— Само позната ли, Джо? Ако е така, няма да си довърша закуската, нито ще ти позирам. Ще се обадя на Антон и Фред и ще се прибера у дома!

Джо я погледна сериозно.

— Извинявай, Джоан Юнис.

— Не е достатъчно. Искам да ме целунеш и да ми кажеш, че съм част от семейството. Не съм никаква „позната“.

— Тя е права — подкрепи я Джиджи. — Целуни я, за да се извиниш.

— О, по дяволите! — Джо стана, заобиколи масата, взе лицето на Джоан в шепи, повдигна го и я целуна. — От семейството. Не позната. Сега ядем!

— Да, Джо. Благодаря ти. — („Той може и по-добре.“) „И двете го знаем.“ — Но, Джо, няма да прочета писмото, освен ако ти не настояваш. Джиджи, изненада ме, като каза, че не можеш да четеш. Проблеми с очите?

— Очите ми са си наред. Вече знаеш, че съм голямо плямпало. Може би трябваше да се науча да чета, но все не намирах време. Компютърът обърка резултатите от входния тест за постъпване в училище и се озовах в шести клас, преди някой да разбере какво е станало. После беше твърде късно да ме връщат назад и ме поставиха на ускорена програма. Нищо не излезе от това, училището страдаше от хроничен недостиг на средства, нямаше кой да се занимава специално с мен. Както и да е, не ми липсва. Джо, да донеса ли писмото?

— Разбира се. Джоан семейство.

Почеркът на мама Бранка се оказа почти нечетлив, така че се наложи Джоан първо да прочете писмото наум, за да е сигурна, че ще успее да го повтори на глас. Почти веднага се натъкна на няколко тревожни вести. — „Юнис, какво да правя с това?“ („Сестрице, никога не казвай на мъжа повече, отколкото е необходимо да знае. Лично аз цензурирах излишните и тревожни пасажи. Правех го дори с твоята поща, когато ме караше да ти чета.“) „Зная, хитрушо, улавях те, защото четях писмата след теб.“ („Не и тези, които хвърлях право в кошчето. А това вече трябваше да е там. Така че ще го цензурираме.“) „Миличка, може да си била омъжена за него, но не и аз. Нямам право да върша подобни неща.“ („Едно е да си «прав», друго — да проявяваш съчувствие. Остави на мен да реша как да постъпим.“) „Добре, млъквам, но не съм съгласна!“

— Позабавих се малко да привикна с почерка… — извини се Джоан Юнис. — Добре, да започваме: „Миличко мое малко момче. Мама не се чувства никак…“

— Не чети — прекъсна я Джо. — Само разкажи.

— Точно така — подкрепи го Джиджи. — Майката на Джо вмъква всякакви дрънканици за шумни съседи и техните питомци, за които Джо не желае да слуша. Само важните неща. Ако въобще има.

(„Видя ли, сестрице?“) „Юнис, въпреки това не мисля, че е редно. Добре де, ще пропусна баналните неща. И ще предам останалото в съкратен вид.“ („Точно това се иска, шефе.“)

— И така. Майка ти се оплаква, че стомахът пак й създава проблеми…

„Мама не се чувства никак добре и не вижда изгледи за промяна. Докторът, дето дойде от социални грижи, казва, че не било рак на стомаха, ама какво разбира той? На табелката пише, че е стажант, а всички знаят, че стажантите са си още студенти. Затова ли плащаме данъци — за да се учат на нас студенти, сякаш сме опитни зайчета, или някое от онези животинчета, дето ги режат в залите си, както разправят по телевизията?“

— Казва, че стомахът малко я притеснява, но идвал да я види интернист — това е специалист по вътрешни болести — и я успокоил, че не е рак, нито нещо такова.

„Новият свещеник също не чини пукната пара. Той е един млад всезнайко с още жълто около устата. Няма дори да те изслуша. Разправя ми, че получавам най-добрите грижи, на които мога да се надявам, а сам знае, че ги дрънка врели-некипели. Ако искаш да си добре в тази страна, трябва да си черен. Ние, белите, които я построихме, сега получаваме само обелките. Когато отида до медицинския център, ме карат да чакам на опашка с разни мексиканци. Какво ще кажеш за това?“

— Тук пише, че имали нов свещеник, по-млад от предишния, и че той се стараел тя да получава всички необходими грижи. Но понякога й се налагало да чака на опашка в медицинския център.

— Защо не? — подсмихна се Джо. — И без това има време за губене. Не работи.

„Анамария скоро ще ражда. Онзи самохвалко свещеникът я кара да иде да роди в Сиропиталището. Знаеш какви ужасни места са тези сиропиталища, а и не е никак американско да си зарежеш детето. Едно време не го правеха и точно това заявих на Надзорника. Защо прахосват пари за какво ли не, а не помогнат на хорица като нас? Близнака на Джонсън — не онзи, за който ти писах, а другия — пак го тикнаха в затвора и тъкмо навреме! Ето едно семейство, дето Надзорникът трябва да си вре носа — не при нас! Но като му го рекох, ми вика да си гледам работата.“

— Анамария е бременна.

— Тази пък коя е, Джо? — попита Джиджи.

— Най-малката ми сестра. На дванайсет. Най-много на тринайсет. — Джо повдигна рамене.

— Вашият свещеник смята, че трябва да роди в Сиропиталището, но майка ти предпочита да го направи у дома. Пише и нещо за някакви съседи на име Джонсън.

— Пропускай.

„Мило мое момче, мама вече няма писъмца от теб, откакто Юнис се спомина. Никой ли във вашия блок не може да пише? Не знаеш колко се безпокоя, че не чувам нищо за своето мило синче. Всеки ден надзъртам в пощенската кутия, но от теб ни вест ни кост. Само реклами и ежемесечния чек…“

— Джо, оплаква се, че отдавна не е получавала вест от теб. С радост ще й напиша каквото ми продиктуваш и ще го пратим с бързата поща.

— Може. Благодаря. — Джо не изглеждаше никак ентусиазиран. — Друг път. Първо рисува. Има още? Само кажи.

„Юнис, идва най-трудната част.“ („Ами, пропусни я!“) „Не мога.“

„Видях те по телевизията и едва не хвърлих топа, когато заяви, че се отказваш от онези хиляди милиони долари, на които имаш всички права. Твоята майчица не значи ли нищичко за теб? Не съм те отгледала, изхранила и обгрижила, когато си строши ключицата, само за да ме зарежеш тъй. Иди право при оназ госпожица Йохан Смит и й кажи да си махне гадната усмивчица от лицето, защото си искам моя дял и ще си го получа. Вече бях на адвокат и той ми рече, че ще си разделим парата наполовина, ако му намеря хиляда долара за разходите. Рекох му, че е обирджия. Но ти не оставяй оназ госпожица Смит да се измъкне, защото ако не си плати, ще я тикнем право в дранголника!

Понякога си мисля, че ще е най-добре да си събера багажа и да се изтърся право при теб, за да ти погостувам. Ще ми е трудно да напусна приятелчетата тук, но ти имаш нужда от някой, който да се грижи за теб сега, когато си нямаш женица. Няма да е първият път, когат’ съм правила жертви за моето малко момче.

 

Твоя обичаща те майчица“

— Джо, изглежда, майка ти ме е гледала по телевизията по време на процеса. Разочарована е, че си се отказал от парите.

Джо не отговори.

Джоан продължи:

— Освен това пише, че мисли дали да не си събере багажа и да ти дойде на гости, но не мога да определя дали го смята сериозно. Това е всичко. Накрая ти праща цялата си обич. Джо, разбирам защо майка ти е разочарована от твоята постъпка…

— Моя работа. Не нейна.

— Джо, ще ме оставиш ли да довърша? Ако се съди по това писмо, тя е много бедна. Зная какво е да си беден — преживяла съм го. Джо, твоето решение в чест на Юнис е наистина великолепна идея, най-милият подарък, който един съпруг е правил на починалата си жена. Възхищавам ти се с цялото си сърце и съм сигурна, че Юнис също би го направила. — („Така е, шефе. Но все пак дали не прекалява? Джейк можеше да му уреди известна рента — достатъчно, за да има от какво да се прехранва. Но Джо никога не е знаел как да разделя нещата — или всичко, или нищо, такъв си е той.“) „Още не е късно да го поправим, сестрице.“

— Джо, ако ми позволиш да платя известна сума на майка ти — като дял от това, което й се полага…

— Не.

— Но аз искам да го направя! Да речем толкова, че…

— Не — повтори той малко раздразнено. Джоан Юнис въздъхна.

— Трябваше да си мълча и да уредя всичко с Джейк Соломон. — Тя се постара да запомни обратния адрес. — Джо, ти си прекрасен човек и вече разбирам защо Юнис те е обичала толкова много. Бога ми, аз също започвам да се влюбвам в теб! Без никакво намерение да избутвам Джиджи настрана, разбира се. Но, Джо, колкото и да си мил и галантен, ти си ужасно упорито магаре… — („Така е, шефе, но няма никаква полза да се опитваш да промениш хората. Откажи се.“)

— Джоан.

— Да, Джиджи?

— Неприятно ми е да ти го кажа, мила, но Джо е прав.

— Но…

— По-късно ще ти обясня — ще си поговорим, докато позираме. А сега ме остави да измия чиниите. Джо ще ни повика всеки момент.

 

Джоан с изненада научи, че може да разговаря с Джиджи, докато позират. Джо я увери, че снимките са достатъчни и че присъствието на живите модели е по-скоро за вдъхновение. И този път отдели доста време, за да ги нагласи, след което ги остави да си шепнат.

— Нека ти кажа — заговори Джиджи — защо не бива да изпращаш пари на майка му. Само за момент — пак го направи. Джо! Джо! Обуй си шортите и престани да се бършеш на голо. — Джо не отговори, но я послуша. — Джоан, ако пратиш тези пари, все едно да ги хвърлиш на вятъра. Тя е алкохоличка.

— О, не!

— Да. Джо го знае, Надзорникът също, затова не й плащат помощите в брой — само на розова карта. А тя купува храна от магазина и я продава зад ъгъла. Ако й пратиш пари, само ще й помогнеш по-скоро да влезе в гроба. Не че ще е кой знае каква загуба.

Джоан въздъхна.

— По-добре да не го правя. Но нали все обещавам. Тази моя голяма уста.

— По-скоро голямото ти сърце, миличка. Но този път няма да дадеш нищичко. Зная го, чели са ми доста нейни писма. Ти го поскъси малко, нали?

— Личеше ли?

— За мен — да. Първия път оставих да прочетат на Джо цялото писмо и той много се разстрои. Оттогава ги предупреждавам да не му казват всичко. Но ти се оказа най-добра от всички досега — затова Джо е толкова доволен.

— Джиджи, как е възможно един толкова добър и талантлив човек като Джо да произхожда от подобно семейство?

— Как се е случило с всеки от нас? Просто така. Каквото ти е писано, миличка. Знаеш ли, понякога се чудя дали тя изобщо е майка на Джо. Той никак не прилича на нея, има една снимка, на която тя е на неговите години сега. Нищо общо между двамата.

— Може пък да прилича на баща си.

— Е, не е изключено. Доколкото знам, Пол Бранка ги е напуснал много рано. Ако въобще Пол е баща му. И ако майка му има някаква представа кой е баща му.

— Едва ли ще е единствен случай. Вземи мен — бременна, без да съм омъжена. Нямам право да критикувам.

— Не знаеш ли кой го направи, мила?

— Всъщност знам. Но никога, ама никога няма да кажа. Така ми е добре и не смятам да се оплаквам.

— Не е моя работа да питам, щом си щастлива. Но да се върнем на Джо — мисля, че той е сирак. Някой го е изоставил и той се е озовал в лапите на онази вещица. Джо не казва нищо по въпроса. Но той си е такъв, не говори много, освен когато трябва да обясни на някой модел как да позира. Но майка му все пак му е повлияла за нещо добро. Познай какво.

— Не мога.

— Джо не близва алкохол. Държим бира за приятели, но самият Джо никога не пие. Отказва дори да се включи в Кръг, ако ще си предаваме купа. Знаеш как е с дрогата — забранена е от закона, а се купува по-лесно от дъвка. Мога да ти покажа три апартамента в тази сграда, където можеш да си набавиш каквото пожелаеш. Но Джо не би се докоснал до нищо. В началото го намирах за странно. Какво лошо има в това да се отпуснеш в компания на приятели? После, когато заживях с него, а парите привършиха, се наложи да се въздържам. Все пак трябва да се яде, нали? И знаеш ли — сега аз също не желая да опитвам отново. Чувствам се страхотно. Нова жена.

— И наистина изглеждаш здрава и щастлива. А онзи, Големия Сам, имаше ли някакви пороци?

— Кой, Сам ли? Пушеше, пиеше и се тъпчеше с всичко, каквото се намира по белия свят. Само дето не се боцкаше — но нямаше как, все искаше да мине за гуру, а не вървеше да е с белези по ръцете.

— С какво се занимаваше, преди да му станеш ученичка?

— По-скоро разменна монета. Все със същото — модел и курвалък. Какво друго може да се прави? Детегледачка. Поднасях питиета върху тялото си на богати глезльовци — но все ме гонеха, когато се явяваше някое момиче, което може да чете. Дискриминация, въпреки че никога не обърквах поръчките. Но какъв смисъл да се натискаш да останеш някъде, където си нежелана? Джоан, одеве спомена, че цял живот си хвърляла пари на вятъра.

— Малко преувеличавах, Джиджи. Живеех в бедност почти до края на Втората световна война. Но не съм била стипца дори като хлапе, когато изкарвах всеки никел с пот на челото.

— Никел?

— Така казвахме на монетата от пет цента. Сечаха ги от никел и оттам и името. Половинките и доларите бяха от сребро. Помня дори златните монети. После, по време на Голямата депресия, изпаднах в много тежко положение и някои хора ми помогнаха. А след това аз помогнах на тях. Това имах предвид с раздаването на пари. По онова време данъците бяха такива, че можеше да спечелиш повече, като влагаш пари, отколкото ако ги задържиш.

— Това е толкова странно. Но разбира се, аз никога не съм плащала данъци.

— Така си мислиш. Плащаш ги още откакто си се родила. Някой ден може би ще преборим смъртта, но се съмнявам когато и да било да премахнем данъците.

— Няма да споря, ти очевидно разбираш повече от мен от тези неща.

— Виж, малката, над определена сума парите се превръщат само в цифри от счетоводната книга. Няколко милиона тук, няколко там, няколко за данъци.

— Джоан, това са непостижими неща за мен. Мога да си представя няколко долара. Дори няколкостотин. Но няколко милиона? За мен това е неразбираемо като Вътрешния дълг.

— За мен също, Джиджи, но си го представям като игра на шах — която се играе сама за себе си и на никого не му доскучава. Виж, не искаш да ви купя храна, въпреки че ми позволяваш да ям от вашата. А ще се съгласиш ли да ти дам няколко милиона?

— Уф… не. Сега пък ме уплаши.

— Мъдро решение. Дори повече от това, което взе преди закуска. Но спомни си за Диоген.

— Кой е този?

— Гръцки философ, решил да потърси честен човек. Така и не го намерил.

Джиджи се замисли.

— Нямаше да го открие и в мен, Джоан. Но затова пък аз го намерих. Джо.

— Мисля, че си права. Но, Джиджи, може ли да ти обясня защо решението ти е мъдро? Какво е лошото да си богат?

— Мислех, че да си богат има само хубави страни.

— Забавно е понякога. Парите дават власт. Вземи мен например: ако ги нямах, сега щях да съм мъртвец, а не да си бъбря с теб. Но те имат и обратна страна — не можеш да избягаш от тях. Джиджи, когато си богат, нямаш никакви приятели — само безкрайно много познати.

— Десет минути — каза Джо.

— Почивка — обясни Джиджи.

— Какво? Но нали почивахме?

— Не. Стани, разтъпчи се, протегни се. Чака ни дълъг ден. Джо, искаш ли кафе?

— Да.

— Може ли да погледнем?

— Не. След обедната почивка. Може би.

— Изглежда, върви добре, Джоан, защото инак нямаше да ни позволи. Джо, Джоан ми каза, че богатите нямали приятели.

— Ей, почакай, не съм свършила. Джиджи, богатите могат да имат приятели. Но трябва да са хора, които не се интересуват от парите им. Като Джо. А такива не се намират лесно. Когато си богат, ставаш подозрителен към околните, дори другите богаташи не се броят. И тогава си слагаш маска, за пред непознати. Така че донякъде е вярно — ако си богат, нямаш приятели. Само познати, които държиш на разстояние, за да не те наранят, както вече е ставало.

Джиджи внезапно се обърна към нея.

— Ние сме твои приятели.

— Надявам се. — Джоан я погледна внимателно, после извърна очи към Джо. — Почувствах обичта ви, когато бяхме в Кръга. Когато Джо ме гледа, очевидно е, че си мисли за Юнис. А ти се питаш какво ли въздействие имам върху него.

— Не е вярно! Джо, кажи й!

— Джиджи е права — отвърна Джо. — Юнис е мъртва. Тя искаше да получиш т’ва, дет имаш сега. От мен усети к’во чувствам, кат бяхме в Кръга. — („Шефе, имаш ли нещо против да ми преотстъпиш тялото за малко? След всичко, което преживях, имам нужда от подобни мили мигове.“) „Юнис, не бива да го нараняваме. Сама виждаш колко му е трудно.“ („Зная. Но следващия път, когато ни целуне, едва ли ще се сдържа да не му призная, че съм тук.“) „Хайде, повтаряй си: Ом мани падме хум. Ако искаш, ще се приберем у дома и ще звъннем на Роберто.“ („Не, мила, ще останем тук, докато не строшим костта и не изсмучем мозъка.“) „Добре, печелиш. Джиджи е сладка като Уини, нали?“

— Джо, искам тримата да сме приятели и никога да не прекъсваме Кръга в сърцата си. Но нека ви кажа нещо. Не е вярно, че нямам никакви приятели. Първо сте вие двамата. Освен това един доктор, който се грижи за мен и наистина не се интересува от парите ми. Медицинската сестра, за която ще се жени и която ми е като малка сестричка. Моята охрана от четирима души. Джо, ти ги познаваш, те бяха охрана и на Юнис. И още един приятел, който имам от времето, когато бях Йохан Смит — богат, влиятелен и мразен от мнозина.

— Юнис те обичаше — каза тихо Джо Бранка.

— Зная, че ме обичаше, Джо. В нея имаше толкова обич, че буквално преливаше. Дори да бях изгубено на улицата котенце, тя щеше да ме вземе и да ме залее с обичта си. Но говорех за един човек, когото ти познаваш, Джо. За Джейк Соломон.

Джо кимна.

— Джейк няма грешка!

— Познаваш ли го?

— Добре. Хубава аура.

— Джо, това да не е онзи адвокат, за когото ми разказваше?

— Същият. — Джо погледна Джоан Юнис. — Питай Джейк. Сега на трона.

— Хайде, Джоан, преди да ни е ухапал, че се бавим.

Този път Джо изгуби повече време да ги нагласява. Премести краката на Джиджи и разположи бедрата на Джоан в нова поза. Отстъпи назад, огледа намръщено резултата, върна се при триножника и се зае да чегърта с дървения нож част от вече нарисуваната картина.

— Май ще пропуснем обяда — прошепна Джиджи.

— Защо?

— Един Господ знае. Понякога му хрумва да промени нещо. Стой мирно, миличка. Сега ще рисува само по нас. Не смъркай, не кихай, не хълцай дори.

— Няма ли да си говорим?

— Може, стига да не помръдваме.

— Няма да мърдам, Джиджи. Знаеш ли, зарадвах се, че Джо и Джейк се познават добре. И ти ли го познаваш?

— Само сме се срещали. Разминахме се, по-точно. Аз тъкмо си тръгвах, тогава още работех като модел под наем, а господин Соломон пристигаше. Беше преди да зарежа Големия Сам. — („Сестрице, тази нещо го шикалкави. А и Джейк не е споменавал, че се е срещал с Джо след онази история с операцията.“) „Накъде биеш, Юнис? Вероятно е идвал тук, за да уреди банковата ти сметка и разни други неща.“ („„И разни други неща» — права си. Виж, шефе, стига с тая наивност. И двамата е трябвало да поплачат за едно и също момиче, а Джо е бисексуален, когато това му уйдисва.“) „Пак това твое мръсно подсъзнание!“ („Кой го казва? Смит-без-гащички? Зная какво казвам, сестрице, живяла съм с Джо години. А ти още си в двайсети век.“) „Юнис, не се съмнявам, че познаваш Джо по-добре от мен. Но аз имах предвид Джейк.“ („И защо си мислиш, че познаваш Джейк по-добре от мен? Погледни Джо — сладурче е, нали? Джейк също има очи. Хайде, шефе, какво толкова? Поразпитай Джиджи още малко.“)

— Предполагам — почна Джоан, — че Джейк е идвал тук по работа. Юнис умря, без да остави завещание, и доколкото знам, Джейк е уреждал делата й след смъртта.

— Не зная нищо, Джоан. Защо не попиташ Джейк, както предложи и Джо? — („Защото Джейк ще ни излъже, шефе. Мъжете лъжат за тези неща дори повече от жените. Кой го е грижа къде обядва мъжът, след като се прибира у дома за вечеря? Не и мен.“)

— Не смятам да го питам, Джиджи. Сигурна съм, че са разговаряли по работа и че Джейк се възхищава на дарбата на Джо. Просто не си бях давала сметка, че Джейк смята Джо за свой близък приятел. Ако е така.

— Нямам представа — отвърна Джиджи Бранка. — Тогава все още работех като платен модел. Господин Соломон — Джейк, както го наричаш — се появи тук една вечер, когато привършвахме, и Джо ми го представи като адвокат на бившата си жена. След това се срещахме още няколко пъти, в сходна ситуация. Но не се е мяркал, откакто се оженихме. — („Не й вярвай, сестрице. Всичко това означава, че не е склонна да издава тайните на други хора. Което е много мило, разбира се.“)

— Не е толкова важно, Джиджи. Имаш ли представа къде Джо е получил образование? Или е роден талант, без да кара някаква школа?

— И двете, Джоан. Ще ти кажа, защото от Джо едва ли ще го измъкнеш някога. Той твърди, че талантът не се учи и че всеки художник е уникален. Според Джо повечето художници, които се смятат за такива, не притежават и капчица талант. Нарича ги „рисувачи на табели“ и добавя, че предпочита той самият да е такъв, вместо да се представя за художник. Но ти си виждала какво може. Ще видиш много повече, ако се разходиш из околните кафенета и книжарници. Голи тела, които изглеждат по-живи от истинските — не е необходимо да търсиш подписа му. Джо е истински майстор, но не желае да рисува любовни сцени, макар да се продават много добре. Вдига рамене и заявява, че това не са неговите символи. Не се мисли за Гоя, Пикасо или Рембранд, нито за който и да било от великите майстори. Всичко, което иска, е да рисува своите символи, така, както на него му харесва, и да продава толкова, колкото да не гладуваме. Понякога така се ядосвам, като си представя, че ако само надраска нещо по-пикантно, ще си оправим положението за месеци напред. Но предложа ли му, се мръщи и мърмори: „Не рисувам комикси и ти го знаеш, Джиджи“. Джо си е Джо и не дава пукната пара за това с какво се занимават другите художници и дали неговите творби биха могли да го направят известен и богат. Приятелите му са хора, които намира за симпатични, които излъчват „добри вибрации“ или притежават „готска аура“. Джо не би изпил чаша бира дори с Рембранд, ако не харесва начина, по който се държи. Същото важи и за партньорите в леглото.

— Като стана дума, предполагам, че не му се е налагало често да спи сам.

— Вероятно не. Но Джо не би си легнал и с Хубавата Елена, ако не му допаднат маниерите й. Като спомена твоята охрана — те са четирима, нали? Единият е възедричък. Как се казваше — Хюго?

— Познаваш Хюго? — попита зарадвано Джоан.

— Никога не съм се срещала с него. За мен той е като някакъв африкански мит. Но зная две неща за Хюго. Че Джо иска да го рисува… и че го обича. Говоря за духовна обич — макар че сигурно би си легнал с него, ако Хюго го пожелае. — („Ще трябва да се нареди на опашка! Аз първа видях Хюго.“) „Млъквай, въртиопашке!“ — Но едва ли ще се получи, защото Джо няма да му се пусне. Той никога не го прави. Дори с мен, стана си някак естествено, както да смесиш яйца с бекон. — („Хъм, някои момичета са родени с късмет. Аз трябваше да го съблазнявам.“) „Защото си от пламенните жени, миличка, а Джиджи не чак толкова.“ („Ще си платиш за това, шефе.“) — Сигурна съм, че Джо никога не го е молил да му позира — предпочиташе го като приятел, вместо като модел, макар че Джо често смесва тези неща, както е при мен. Но ми е казвал как би желал да го рисува. Сцената ще е библейска, с подобаващ пейзаж. Тълпа полуголи жени, едра фигура В близък план, Хюго, с търпеливо и малко изморено изражение, само глава и рамене. Джо се оплака, че не смее да я нарисува, защото можела да му създаде неприятности. Има и друга идея — Хюго, само той, огромен като планина, никакви секссимволи наоколо — огромен и масивен мускулест торс. Силен и мъдър, въплъщение на божественото — и обичащ. Повтарям ти думите на Джо. Щял да я нарече „Йехова“.

— Джиджи! Може би ще успея да му помогна.

— Как? Не можеш да заповядаш на Хюго да му позира — това няма да се хареса на Джо.

— Мила, не съм глупачка. По-скоро ще внуша на Хюго колко е важно това за Джо. Нищо не пречи да опитам. — („Шефе, трябва да кажеш на Хюго, че си позирала гола на Джо. Остави го да свикне с тази мисъл.“) „Разбира се, Юнис, нали точно в това е уловката.“ („Чакай, да не си решила да съблазниш Хюго? За Бога, няма да го понеса. Остави отец Хюго на мира!“) „Юнис, не съм чак толкова глупава. Разбира се, Хюго може да получи от мен всичко, каквото пожелае. Той уби отрепката, която уби теб. Но никога не бих му предложила нещо, което няма да приеме. Ако го направя, сигурна съм, че ще откаже и ще ме напусне. А после ще се моли за грешната ми душа. Искам да спечеля Хюго такъв, какъвто е, без да го притискам до стената.“ („Че ти не можеш да го притиснеш. Каквато е планина от мускули.“) „Говорех метафорично, сестрице, и ти го знаеш.“

— Джиджи, само още нещо — Джо ще трябва да се откаже от названието на тази картина.

— Не познаваш Джо, Джоан. Не би го сменил за нищо на света.

— Тогава нека поне го запази за себе си. Хюго е непоклатим също като Джо и държи на принципите си. Не би позволил да е модел на картина с името „Йехова“. За него това ще е светотатство. Но ако Джо се съгласи да запази името в тайна, обещавам да доставя модела. Поговори с Джо за това. Чакай, не ми разказа за обучението му.

— А, да. Джо рисува от малък, види ли нещо, запомня го в най-малки подробности. Когато бил на четиринайсет, прекарал една нощ в полицейския участък заедно с други момчета. Дежурният видял скиците му, с които Джо се забавлявал, докато чакал да го отведат при съдията. Една била на патрулния полицай — а него Джо бил зърнал буквално за минутка. Тогава настъпил обратът. Полицаят го предал на един свещеник, който пък го отвел при някакъв местен художник и му показал рисунките му. Художникът се прехранвал на две поприща — рисувал по поръчка и правел свои неща. Може да не бил впечатлен от рисунките на Джо, но го взел на работа. Наел го за модел. Джо можел да се навърта из студиото и да ползва материалите, стига да позира, когато художникът нареди. И двамата спечелили от сделката — можеш да си представиш как е изглеждал на четиринайсет Джо, предполагам, че е бил по-хубав и от момиче, и без съмнение онзи тип си е мислел същото. И тъй, Джо се нанесъл там, спял и се хранел при художника и се измъкнал от мамичка рано-рано, от което само полза. Живеели в апартаментче като това.

— Искаш да кажеш, че Джо е бил негов любовник? Джиджи, този път ще се въздържа от крайни реакции. Вярно, че съм на деветдесет и пет, но ще се помъча да разсъждавам съвременно.

— Джоан, така и не мога да повярвам, че си на тази възраст. Но що се отнася до онзи художник, не съм твърдяла, че е „хомо“. Бил женен или пък живеел на съпружески начала със своя любим модел. Тази сладка женичка, изглежда, разполагала с предостатъчно от всички прелести, защото научила Джо на доста неща, грижела се за него като майка и в края на краищата се получила една щастлива Тройка. Но художникът — господин Тони, както с уважение го нарича Джо, — макар да позволявал на своя ученик да живее в квартирата му и да дели леглото с жена му, бил строг учител. Нито веднъж не разрешил на Джо да се развихри с четката и да пробва някоя абстрактна композиция, вместо това упорито го карал да заляга над рисуването. Анатомия. Композиция. Техники с четка. Оцветяване. Всички безкрайни особености на академичното изкуство, покрай които Джо трябвало да поддържа и изряден ред в апартамента. Дал му основата и го оставил да продължи сам. Прекарал го през целия труден път на съзряването. О, Джо знае и да шмекерува. Понякога рисува директно върху платното, без скици, ескизи, без проекция. И пак постига съвършенство, като при фотография. Но винаги влага и нещо от себе си.

 

— … никога не съм твърдяла, че бедните са по-добре от богатите. И едните, и другите имат свои предимства и недостатъци. Златната среда както винаги е най-добра. Но нека те попитам нещо — Джо идва ли да те пази, когато слизаш до магазина за продукти?

— Какво? Разбира се, че не. Е, понякога идва да ми помогне да ги донеса, но не и за да ме пази. Всъщност слиза с мен с асансьора, когато е празен. Искам да кажа, той не е глупак и знае какво става наоколо. Същото и когато се прибирам късно — винаги ме чака долу. Но през останалото време ходя съвсем сама. Внимавам, разбира се.

— Джиджи, не се и съмнявам, че не би направила някоя глупост, като да влезеш в парка…

— Не бих влязла там дори по обед. Веднъж вече ме изнасилиха и не искам да се случи отново. Не съм от онези, които си търсят млади жребци, дето ги държат на смени и им се изреждат. Ако питаш мен, трябва да изравнят с булдозери всички паркове в града.

— По-скоро целия град. Но друго исках да кажа. Джиджи, ти се движиш съвсем свободно из града. Аз не мога. Дори когато съм с охраната, винаги си слагам воал, за да не ме познаят. Трябва да съм нащрек по всяко време. Ти залостваш вратата, а моята къща е достатъчно здрава, за да издържи, ако някой метне бомба — което се е случвало няколко пъти, откакто бе построена. Трябва да се пазя от похитители, убийци и всякаква друга паплач. Имам предвид не само сега, но и в предишния си живот, когато бях Йохан. Многото пари винаги привличат нездрави интереси. Погледни ни сега — само тримата сме, без прислуга, и когато си тръгна, ще останеш насаме с мъжа си. Никой няма да ви безпокои. Аз не мога така. Чакай само да пресметна — четирима души постоянна охрана, шеф на охраната, дванайсет пазачи на къщата, разпределени на три смени, като една от тях пази, а втората винаги е на разположение, за да пристигне в случай на нужда. Лична прислужница, прислужник, който се е грижел преди за мен — не мога да го уволня, никога не уволнявам никого, освен ако не е крайно наложително. Иконом, главен готвач, още трима готвачи и други прислужници, уф, дори не ги помня всичките.

— Божичко, Джоан!

— Именно — Божичко! И те всички се грижат за един-единствен човек. Когато построих тази къща, разчитах, че ще е достатъчно защитена, за да намаля максимално персонала. Ето защо я натъпках с всякакви машинки. Като роботи-лакеи и умно легло, което само нагажда височината си. Но знаеш ли какво означава всичко това? Че в края на краищата изгубих. Защото освен всичко останало трябваше да се оборудвам с инженери за поддръжка на цялата сложна апаратура. Изводът е, че ако търсиш усамотение, едва ли ще го откриеш при мен.

— Джоан, защо не се отървеш от всичко? Премести се другаде и започни отначало.

— И къде да ида, скъпа? О, не мисли, че не съм го обсъждала със себе си. Но въпросът не опира само до мен — става дума за пари, за много пари, с които съм обвързана. Дори и да се опитам да се отърва от тях, никой вече няма да ми повярва. Хрътките винаги ще душат след мен. Достатъчно е да си сваля бронята и дните ми ще бъдат преброени. Освен това… обичаш ли котки?

— Обожавам ги! Обещаха да ми подарят котенце съвсем скоро.

— Хубаво. Но кажи ми — как би се отървала от някоя котка, която е израсла при теб?

— Какво? Не бих го направила, разбира се.

— Така е, Джиджи. Имала съм много котки. Човек ги държи край себе си до края. Същото се отнася и за хората, Джиджи.

— Не те разбрах, Джоан.

— Какво да направя с Хюго? Той работи при мен от много години. Занимава се с единственото, което може — освен да проповядва, е което не може да се прехранва. Джиджи, лоялните служители са като „китайско задължение“ — също като котката. Вярно е, че биха могли да си намерят и друга работа. Но какво ще направиш, ако Джо ти каже: „Разкарай се. Приключихме“.

— Ще плача.

— Не мисля, че прислугата би се разплакала — за разлика от мен.

— Все някак ще се справя.

Джоан въздъхна.

— Същото важи и за този взвод, дето държа край мен. Имам достатъчно пари, за да се погрижа човек като Хюго никога да не живее в немотия. И въпреки това, повярвай ми, Джиджи, не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Ако има някакво решение, надявам се да го открия. Говоря, разбира се, и за своето положение. Нещо съвсем простичко, като пак да си сменя името, да си направя пластична хирургия на лицето и да замина някъде другаде.

— Само не си променяй лицето.

— Права си, ще го запазя. То принадлежи на Юнис, аз съм само квартирант. Ако го променя, Джо може да не го хареса — както и още неколцина други. — („Като започнеш с мен, шефе.“) „Няма да променя красивото ти личице, миличка. Обожавам го.“ — Ще го запазя, но навън винаги ще трябва да е забулено. Твърде често го показваха по новините, на твърде много корици е излизало. Но все си мисля, че има един начин да преодолея този проблем.

 

Джоан разглеждаше почти завършената картина с нещо като страхопочитание. Знаеше, че е наследила красиво тяло, оценяваше и добре изваяните форми на Джиджи, виждаше, че тези две „гръцки девойчета“ са всъщност Джоан и Джиджи, и не намираше нито един детайл, в който творбата да е нещо по-малко от перфектно копие на оригиналите.

И все пак „реализмът“ на Джо Бранка граничеше с фантазия. Тези две нимфи в езерото бяха сладострастни, чувствени и съблазнителни по начин, по който — тя знаеше — двете с Джиджи не бяха. Проснати върху набързо подредена платформа, разговарящи шепнешком за разни неща — от алкохолизъм до мръсни чинии.

— Какво мислиш? — попита я Джиджи. — Говори искрено, Джо не дава пукната пара за друго мнение освен своето.

Джоан въздъхна.

— Как го прави? Погледни само колко са набъбнали зърната ми, а през тези часове ние двете говорихме за какво ли не. А това платно направо се пресяга и те сграбчва за слабините. Сигурна съм, че така би въздействало на всеки нормален мъж.

— Измама за окото — обади се Джо зад тях.

— Не и за моите очи, Джо. Не съм измамена, по-скоро съм омагьосана. Искам да я купя!

— Не.

— Какво? О, по дяволите! Сигурно си намислил да я продадеш на някой дърт мръсник. Бог ми е свидетел, на деветдесет и пет спокойно влизам в тази категория.

— Твоя е.

— Какво?! Джо, не можеш да го направиш. Зная, че си разчитал да я продадеш. Джиджи, помогни ми.

Джиджи предпочете да премълчи.

— Твоя, Джоан — повтори упорито Джо. — Искаш — вземаш.

— Джо, ти си най-твърдоглавият мъж, когото съм срещала. Ако ми подариш тази картина, ще я унищожа начаса…

— О, не! — възкликна уплашено Джиджи.

Джо само повдигна рамене.

— Твой проблем.

— … но ако ми я продадеш, ще накарам Джейк Соломон да я окачи над леглото си, за да я вижда всяка сутрин, когато отвори очи. — („Сега вече го гръмна, сестрице! Иди да прибереш бялото знаме.“) — Избирай, Джо. Подариш ли ми я, ще я видиш на парчета. Ако ми я продадеш — получава я Джейк Соломон.

— Джо, престани да се дърпаш — обади се Джиджи. — Знаеш, че Джейк би се радвал да я притежава.

— Джиджи, колко иска Джо за подобна картина?

— О, аз определям цените. Продавам ги на размер. Цената на тази ще е към двеста и петдесет.

— Това е смешно!

— Наистина, Джоан, помисли си колко време отне на Джо, да не говорим за твоето време. Не е чак толкова много, признай…

— Миличка, под „смешно“ разбирах „смешно малко“. Не съм купувала произведения на изкуството от доста години, но не помня някога да съм вземала каквото и да било за по-малко от няколко хиляди. Мога да си представя каква цена ще достигне подобна картина, ако се появи на аукцион. Но няма да вдигам цената. Ще дам, колкото ми поиска.

— Джоан, не ме остави да довърша.

— О, извинявай, мила.

— Двеста и петдесет е цената в магазина. Но половината отива за собственика, задето е позволил да виси там. Така че реалната й цена за нас е сто двайсет и пет.

— Не.

— Защо не?

— Само „не“, както обича да се опъва Джо. В интерес на съвместния бизнес е никога да не подбиваш цената на своя съдружник. Лично аз мисля, че те обира, защото комисионата не бива да надхвърля двайсет и пет процента, но това не е моя работа. В брой или чек?

— Бих предпочела в брой. Ако носиш толкова с теб. Иначе ще ни платиш, когато искаш.

— Ще платя още сега и ще поискам разписка, за да зная, че картината ми принадлежи — преди твоят упорит съпруг да измисли нещо друго. Съгласна, Джиджи?

— Разбира се. Нещо друго?

— Да, съвсем мъничко. Искам Джо да ме целуне. Бях добро момиче и позирах цял ден, нека сега ме цунка, ако не за друго, поне задето ти помагах. Джо, ще ме целунеш ли?

— Да.

— Така е по-добре. А ще изпратиш ли тези хубави момичета — мен и Джиджи — до магазина? Джиджи може да вземе пържоли, за да го отпразнуваме, а аз ще ги приготвя. Какво ще кажеш, Джиджи?

— Разбира се. Говежди или конски?

— Уф, трябва да призная, че от години не съм влизала в магазин за хранителни стоки. Ти какво смяташ?

— Ами… конското е по-добро.

— Тогава конско. Стига да не ни го продадат със сбруята.