Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (7)

7.

— Здрасти, Джейк!

— Здравей, Йохан. Как се чувстваш?

— Зъл като лисица с опашка в капан, освен когато тези тирани ме дрогират с нещо, което ме прави благ и отстъпчив, въпреки че не искам да съм такъв. Къде беше, по дяволите? Защо не дойде веднага щом пратих да те повикат?

— На почивка. Първата свястна почивка от петнайсет години. Някакви възражения?

— Не се зъби. Имаш хубав тен. И си поотслабнал. Добре де, макар че ми е малко мъчно, задето не дотича веднага, щом ти подсвирнах. Обиден съм ти.

— Не ме лъжи, не си от обидчивите. Никога не си бил.

— Виж, Джейк, и аз имам чувства като другите хора. Само че се старая да не ги показвам. Но, проклет да си, ти ми трябваше!

Адвокатът поклати глава.

— Не ти трябвам, поне засега. Зная какво си искал от мен — да се намеся в работата на доктор Хедрик по твоя случай. Което не бих могъл да направя. Досетих се и удължих почивката си с още няколко дни, за да избегна излишни препирни.

Йохан му се ухили.

— Винаги безкомпромисен, а, Джейк? Добре де, не съм от хората, които плачат за вчерашни грижи. Но сега, след като се върна, виж какво смятам — Хедрик е добър лекар, но малко преиграва с мен, а това не е необходимо. Време е да смени песента. Ще ти кажа какво искам, а ти ще го предадеш в подходяща форма на Хедрик — като се озъби, припомни му, че не е незаменим.

— Не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа, скъпи Йохан, че имаш нужда от постоянни лекарски грижи. Досега не съм си позволявал да се меся в работата на доктор Хедрик и не мисля да го правя.

— О, за Бога, Джейк! Да, зная, че го правиш за мое добро. Но изглежда, не разбираш напълно положението. Вече не съм в критично състояние, напротив, оздравявам. Знаеш ли какво направих тази сутрин по време на физиотерапията? Помръднах с десния си показалец. Съвсем целенасочено, Джейк! Имаш ли представа какво значи това?

— Значи, че можеш да залагаш на аукциони. И да повикаш келнера.

— Майната ти! Мърдах и пръстите на краката! Джейк, след седмица ще ходя без чужда помощ! Вече прекарвам повече от трийсет минути без този корсет, изкуствения бял дроб, а и когато ми го поставят, той само подпомага дишането, не го командва. И въпреки този невероятен напредък продължават да се отнасят с мен като с лабораторна маймуна. Държат ме буден само определено време през деня — тези негодници дори са ме обръснали, докато спя, и един Господ знае какво още. Връзват ме за леглото почти непрестанно, освен когато идват да ме масажират. Ако не ти се вярва, повдигни чаршафа. Джейк, аз съм затворник в собствения си дом.

Соломон не помръдна.

— Вярвам ти.

— Премести си стола, за да те виждам по-добре. Дори са ми обездвижили главата — защо е необходимо пък това?

— Нямам представа. Питай доктора. — Соломон не помръдна от мястото си.

— Попитах теб… писна ми да се държат с мен, сякаш съм в казармата.

— Йохане, казах ти вече, не мога да се изказвам по въпроси, които са извън моята компетенция. Няма никакво съмнение, че състоянието ти се подобрява. Но само глупак би сменил нападател, който вкарва голове. Лично аз не вярвах, че ще преживееш тази операция. Предполагам, че ти също.

— Ами… ако трябва да съм честен, така е. Заложих си живота — в буквалния смисъл — на доста слаба, но перспективна карта. Но все пак спечелих.

— Тогава защо не си благодарен, а се държиш като глезено дете?

— Нали ме познаваш, Джейк — такъв съм си. Ето, че сега говориш като мен.

— Въобще не желая да говоря като теб. Но все пак трябваше да ме чуеш. Покажи малко благодарност. Благодари на Бога — и на доктор Хедрик.

— И на доктор Бойл, Джейк. Благодарен съм им — наистина. Измъкнаха ме от ноктите на смъртта — вече имам всички причини да очаквам един чудесен нов живот, а изгубих само няколко седмици. Не можеш да си представиш колко съм им благодарен, няма думи, които да го опишат. Очите ми пак са силни и виждам оттенъци на цветовете, които бях забравил. Чувам тонове, каквито не бях чувал от години. Карам ги да ми пускат симфонии и мога да проследя пиколата чак до горе. И цигулките. Сега вече улавям всички високи тонове — дори новият ми глас е по-висок, сигурно е бил тенор. И мога да подушвам, Джейк — нещо, което също ми бе отнето много отдавна. Сестра, приближете се, ако обичате, за да ви помириша.

Сестрата, красива червенокоса девойка, не отговори и се засмя, но въпреки това се доближи до леглото. Йохан продължи:

— Вече ми позволяват да се храня — веднъж дневно, дъвча и преглъщам, няма я вече проклетата тръба. Джейк, знаеш ли, че пшеничната каша е по-вкусна от филе миньон? Защото аз го научих чак сега. По дяволите, всичко е ужасно вкусно, бях забравил, че храненето може да доставя удоволствие. Джейк, чувствам се толкова добре в новото си тяло, че нямам търпение да изляза навън, да се изкатеря на някой хълм, да седна под дърво и да се заслушам в чуруликането на птичките. И да гледам облаците. Ще се пека на слънце, ще карам зимни кънки. Ще танцувам. Представяш ли си, Джейк, ще танцувам!

— Някога и мен ме биваше в танците. Но напоследък все нямам време.

— Аз пък нямах време още от малък. Но сега ще си го осигуря. И ще се наслаждавам на живота. Останаха ли ми някакви парици? Не че ме интересува.

— Искаш ли да чуеш суровата истина?

— Не можеш да ме изплашиш, Джейк. Дори ако трябва да си продам къщата, за да платя на тези тъмничари в бели престилки. Може пък да се окаже забавно. Едно нещо ще ти кажа — никога няма да опра до социалните помощи. Винаги съм се оправял и винаги ще се оправям.

— Поеми си въздух. Ти си по-богат от всякога.

— Какво? О, колко жалко. Тъкмо тръпнех от радост при мисълта, че съм разорен.

— Лицемер.

— Ни най-малко, Джейк. Аз…

— Казах, че си лицемер. О, я млъквай! Богатството ти достигна космически мащаби, отвъд които не може да бъде пропиляно, колкото и да се стараеш, а само ще продължава да расте. Въпреки огромната цена, която ни струваше тази операция и всичко свързано с нея. Но има едно нещо — вече не управляваш „Смит Ентърпрайз“.

— Така ли?

— Да. Посъветвах Тийл да заеме пари и да изкупи дяла ти, така ще е по-грижовен към нашия „магазин“. Аз също си позволих да купя малко акции и в момента са нужни двама души — аз и ти, или ти и Тийл, — за да се вземе решение с мнозинство. Но никой самостоятелно. Готов съм да ти върна дяла веднага щом го поискаш.

— Боже опази!

— Добре, Йохан, ще го обсъдим по-нататък. Не съм се опитвал да се възползвам от отсъствието ти.

— Зная, Джейк. Но щом не държа контролния пакет, следователно нямам и моралната отговорност да следя какво става с компанията. Смятам да си подам оставката като председател на управителния съвет — нека ти, или Тийл, заемете мястото ми.

— Да почакаме, докато си стъпиш на краката.

— Добре, но няма да си променя решението. А сега, по един друг въпрос. Хъм, сестра, не трябва ли да изпразните някой контейнер, да си измиете ръцете или да проверите дали не е протекъл таванът? Искам да разговарям насаме с моя адвокат.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, сър. Знаете, че нямам право да напускам тази стая, освен когато не пристигне смяната ми. Но мога да направя друго, за което ме е инструктирал доктор Хедрик — ще изключа микрофона на монитора и после ще ида в другия край на стаята. Ще пусна телевизора и ще усиля звука, за да сте сигурен, че не ви чувам. Доктор Хедрик се досети, че ще искате да обсъдите някои неща на четири очи с господин Соломон.

— Отлично! Онази стара буболечка все пак е запазила известна човещина. Направете го, сестра. Видя ли, Джейк? — продължи той с тих глас след малко. — Вече те оставят насаме с мен и не ги е страх, че ще се задавя или нещо такова. И да стане нещо, веднага ще го засекат на мониторите. Въпреки това не желаят да откликнат и на най-нищожните ми молби. Я ми кажи, случайно да носиш огледалце?

— Аз? Никога през живота си не съм носил подобно нещо.

— Жалко. Следващия път, като идваш при мен, си вземи. Още утре. Джейк, Хедрик е добър доктор, загрижен е за мен, но не ми казва нищичко. Онзи ден го попитах на кого е принадлежало това тяло и той дори не си направи труда да ме излъже — каза ми в прав текст, че това не било моя работа.

— Така е.

— Какво?

— Спомняш ли си договора, който подготвих? Там пише…

— Не съм го чел. Писнало ми е от измишльотините ти.

— Никога не си ме слушал. Личността на донора да бъде запазена в тайна, освен ако той самият не позволи тази клауза да бъде нарушена… и дори в такъв случай след смъртта му ще се иска разрешение от неговите наследници. Така че наистина нямаш право да го узнаеш.

— О, по дяволите! Знаеш, че ще го науча веднага щом се изправя на крака. Не ми трябва, за да го размахвам пред медиите, просто искам да знам.

— Не се съмнявам, че можеш да го разбереш. Но не бих искал да съм страна при нарушаването на договора.

— Хъм. Джейк, ти наистина си твърдоглаво копеле. Никой няма да пострада от това. Добре де, добре. Но ми донеси огледало. Чакай, това може да стане още сега. Иди до тоалетната и се огледай. Потърси нещо. Имаше няколко по-малки огледала последния път, когато още ходех сам там. И сигурно още ги има. Само гледай сестрата да не те види. Пъхни едно в джоба.

— Защо просто не поискаш да ти дадат?

— Защото няма да ми дадат, Джейк. Може да си мислиш, че развивам параноя, но този всемогъщ доктор бди над мен като орлица. Не ми позволява да зърна новото си лице в огледалото. Е, сигурно по него ще има белези от операцията, но какво толкова? Въобще не ми разрешава да се огледам. Всеки път, когато ме масажират, поставят пред лицето ми завеса. Дори ръцете си не съм виждал. Представяш ли си, даже не знам какъв е цветът на кожата ми. Дух ли съм, или ме има? Направо полудявам.

— Йохан, може наистина да преживееш дълбоко сътресение, когато се видиш. Преди да си се възстановил.

— Какво? О, говори разумно, Джейк, познаваш ме достатъчно добре. Мога да го преживея дори да съм най-грозното нещо, появило се на този свят след кастрирания шопар, и да съм покрит с пембени струпеи. — Той се засмя. — Бях грозен като смъртта преди тази операция, така че всяка промяна може да е само към по-добро. Но казвам ти, стари приятелю, не искам повече лъжи — ако продължат да се държат с мен като с умствено изостанало сираче, може наистина да ми се разхлопа дъската.

Соломон въздъхна.

— Йохан, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но не съм изненадан, че не ти позволяват да се погледнеш в огледалото…

— Какво?!

— Успокой се. Обсъдихме този въпрос с доктор Хедрик и психиатъра, който работи с него. И двамата са на мнение, че може да получиш тежък емоционален шок, последиците от който може да са много сериозни. Или, както каза ти, да ти се разхлопа дъската — ако се видиш в новия си облик, преди да си се възстановил.

Този път Йохан Смит не отговори веднага. Помълча, сетне промърмори:

— Дрън-дрън, приятелче. Аз зная, че тялото ми е принадлежало на друг човек. Какво толкова ще ми стане, ако се огледам?

— Психиатърът спомена възможността за раздвояване на личността.

— Я ела насам и ме погледни право в очите. Джейк Соломон, вярваш ли в това?

— Моето мнение е без значение, нито е достатъчно компетентно. Не смятам да споря с лекарите. От това никога не е имало полза.

— Така значи стоят нещата. Джейк… съжалявам, че трябва да го кажа, но ти не си единственият адвокат в този град.

— Известно ми е. Йохан, аз също съжалявам, че трябва да го кажа, но аз съм единственият, към когото можеш да се обърнеш!

— Какво искаш да кажеш?!

— Че си поставен под съдебно попечителство. Аз съм ти попечителят.

Настъпи мълчание. Когато най-сетне отвърна, Йохан говореше почти шепнешком:

— Конспирация. Никога не съм си помислял, че можеш да го направиш, Джейк.

— Йохан, Йохан!

— Да не си решил да ме държиш вечно под ключ? Ако не е така, каква е цената за моята свобода? Съдията в играта ли е? А Хедрик?

Соломон едва се овладя.

— Моля те, Йохан, остави ме да говоря. Ще се престоря, че не съм чул последните ти думи. Освен това ще накарам да ти донесат съдебното решение, за да се запознаеш с него сам. Нещо повече, ще помоля самият съдия да дойде при теб. Но искам първо да ме изслушаш.

— Слушам те. Какво друго мога да направя? Аз съм пленник.

— Йохан, попечителството ти ще бъде прекратено в мига, когато можеш сам да се явиш в съда — собственолично — и да убедиш съдията, който се казва Маккамбъл, че вече не си non compos mentis^[1]. Той предприе тази стъпка с огромна неохота — нужни бяха доста големи усилия, за да се преборя да съм твой попечител, след като не аз бях ищецът по делото.

— Така ли? И кой поиска да бъда поставен под попечителство?

— Йохана Дарлингтън Сиуърд, et aliae — тоест, заедно с трите ти други внучки.

— Ясно — отвърна замислено Йохан. — Джейк, дължа ти извинение.

— За какво? — засмя се Соломон. — Как можеш да кажеш или да направиш нещо, което да изисква извинение, след като си non compos mentis?

— Уф, този път наистина ме заболя. Милата малка Йохана — трябваше да я удуша веднага след като се роди. Майка й, дъщеря ми Евелин, непрестанно ми я слагаше в скута и ми повтаряше, че била кръстена на мен. Джейк, единственото нещо, което това малко кретенче направи, бе да се изпикае върху панталоните ми — преднамерено. Значи Джун, Марла и Елинор също участват? Не съм изненадан.

— И за малко да успеят, Йохан. Почти си продадох душата, за да спечеля съдията Маккамбъл. Само благодарение на това, че съм бил дългогодишен адвокат на твоята компания, съдът реши да не присъжда попечителството на госпожа Сиуърд. Това и някои други неща.

— Какви други неща?

— Ами… тяхната глупост. Ако от самото начало се бяха прицелили в попечителството, щяха да го получат. Но вместо това първият им ход бе да те обявят официално за мъртъв.

— Така значи. Джейк, как смяташ, дали, когато се възстановя, мога да ги лиша напълно от наследство?

— Можеш да направиш нещо повече. Да ги надживееш. Сега вече можеш.

— Хъм, май си прав. И ще го направя. С голямо удоволствие!

— Решението им не беше само погрешно, но и глупаво. Наеха един бездарен адвокат. Цели четири дни влачеха всякакви свидетели, а съдът взе решение само за четири минути, позовавайки се на казуса „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“. Мислех си, че вече сме се отървали от тях — онзи нещастник, адвокатът им, си тръгна с подвита опашка. Но тогава се намеси Паркинсън и… виж, неговият адвокат не беше никак глупав.

— Паркинсън? Нашето момче Парки, кретенът бивш директор?

— Същият.

— Хъм. Фон Ритер се оказа прав — не си заслужава да унижаваш противника. Но какво го е накарало да си пъхне муцуната?

— Не той, а неговата тъща. Паркинсън само седеше на скамейките — очевидно ужасно се забавляваше от представлението и този обрат на нещата. Не смеех да поискам делото да продължи, преди да си се възстановил — нашите вещи лица отказваха да заявят категорично, че някой ден ще си в състояние сам да движиш делата си. Ето защо поискахме да се обяви временна загуба на компетентност — изненадахме ги, защото не бяха подготвени — и тогава моят адвокат предложи да бъда посочен за твой pro tem^[2] попечител. Аз обаче не се задоволих с този успех, а веднага предприех нови действия. През следващите две седмици Тийл изкупи голяма част от твоя дял — на него може да се разчита, изборът ти е добър. Направи го с парите, които му заех. Легално прехвърляне по банков път, никакви дребни машинации като „десет долара и други активи“. И като събрахме акциите на Тийл и моите, имахме достатъчно, за да държим контролния пакет… защото знаех, че ако изгубим, още следващия ден Паркинсън ще се яви с пълномощия за твоя дял — подписани от внучките ти. Ще поиска да се събере управителният съвет и ще ме изрита, а след това ще уволни Тийл. Не посмях аз да изкупя акциите ти, защото тогава щях да се явя в съда като заинтересовано лице и отсрещната страна можеше да разгадае плановете ни. Трябваше да се действа светкавично.

— Какво пък, радвам се, че сме се отървали. Парки значи.

— Още не сме. Ще има нови сбирки на съвета, но не бива да се безпокоиш.

— Джейк, не смятам да се безпокоя за нищо. Ще си мисля само за птички, небето, дръвчета и пшеничена каша. И сушени сливи, каквито ядяхме като деца. Щастлив съм, че моят стар приятел не е използвал възможността да ме удари в гърба, докато бях безпомощен, и съжалявам, че си помислих подобно нещо. О, все още ти се сърдя, че не искаш да ми намериш огледало, но ще поспорим за това друг път. Мога да потърпя, виждам, че не искаш да ядосаш психиатъра, още повече, когато ми предстои да се явя в съда и да пледирам, че съм с всичкия си и в състояние да се оправям сам в живота.

— Така те искам. Аз пък се радвам, че се оправяш, Йохан. Вече съм сигурен, че си по-добре, защото заприличваш на онзи свадлив и инатлив кучи син, какъвто беше преди.

Йохан се изкиска.

— Благодаря, Джейк — виждам, че ти също си в добро здраве. Има ли други новини? О, да! Къде, за Бога, е моята секретарка? Говоря за Юнис. Никой от кръвопийците край мен не я познава… нито проявиха желание да я потърсят. Питах Гарсия, но той заяви, че няма представа къде се намира, и се оправда, че е прекалено зает, за да се занимава с моите дела. Каза ми да питам теб.

— Аха. — Соломон се поколеба. — Знаеш ли й адреса?

— Трябва да е някъде в северната част на града. Сигурно моят счетоводител го знае. Чакай малко! Ти я откара веднъж до тях, спомням си съвсем точно.

— Така беше. Наистина е някъде в северните покрайнини. Но онези заешки дупки ужасно си приличат. Моята охрана може да знае. Ей, като стана дума — твоите горили я изпращаха веднъж, преди няколко месеца, малко преди да постъпиш в болницата. Не си ли ги питал?

— За Бога, Джейк, не ми е позволено да се виждам с никого. Дори не зная дали все още работят за мен.

— Сигурен съм, че бяха тук, поне преди да отлетя за Европа. Но дори да ги попитаме, едва ли ще ни е от полза.

— Защо?

— Защото се видях с Юнис точно преди твоята операция. Тя беше ужасно развълнувана — заради теб, Йохан, въпреки че едва ли го заслужаваш…

— Разбрах те! Давай нататък!

— Не спомена нищо конкретно, но останах с впечатлението, че няма да остане на секретарската служба. По дяволите, човече, никой от нас не е очаквал, че въобще ще ти е нужна секретарка. Аз самият с радост бих я наел, защото е много добра. Но…

— Не се и съмнявам, дърт пръч такъв. Не й ли каза, че може да запази мястото и заплатата колкото пожелае? Или поне докато аз умра.

— Тя го знаеше. Но Юнис е гордо момиче. Не е паразит. Ще се помъча да я открия. Дори да не успея, винаги ще се намерят добри секретарки. Обещавам да се погрижа за това.

— Виж, не искам друга секретарка. Искам Юнис Бранка.

— Казвах само…

— Зная какво искаше да кажеш. Ще ми намериш някоя стара вещица, която се справя отлично с работата си, но не става за гледане. А през това време ще наемеш Юнис на служба при теб.

— Йохан, кълна се във всичко свято на този свят, че никога няма да ти я отнема.

— Е, значи ти е отказала. Джейк, поверих ти парите и живота си. Но никога не бих ти поверил моята незаменима секретарка.

— Nolo contendere^[3]. Вярно е, че й предложих работа — винаги когато поиска. Но тя не прие.

— Ами намери я тогава. Ти я намери.

Соломон въздъхна.

— С какви данни разполагаме? Нещо за мъжа й поне? Не беше ли художник?

— Може и така да се нарече. Виж, Джейк, не се обиждай на Юнис, но лично аз бих го нарекъл жиголо. Сигурно съм старомоден. Получих доклад, когато тя се омъжи за него. Беше чист. Няма смисъл да губиш най-добрата си секретарка само защото е избрала такъв екземпляр. Художник е, но не продава много и тя го издържа. Този негодник не я заслужава. Необразован човек. О, зная, че напоследък това е често явление, не съм предубеден. Тази страна е пълна с неграмотни досадници, сигурно същото може да се каже и за „Смит Ентърпрайз“. Навярно Бранка никога не е ходил в училище, където се преподава писмо и четмо. Но ще ти дам една следа — ако Юнис не работи като секретарка, което лесно може да се провери през социалните служби, и ако двамата не получават помощи, а за нея това е сигурно — тогава провери модните агенции: телевизия, художници и фотографи. Търси и двамата. Защото той също е красавец, видях снимката му в доклада на нашата служба.

— Добре, Йохан, ще пратя хора да ги потърсят.

— Прати, ако трябва, цял отряд детективи!

— Но ако са изчезнали? Нали знаеш, случва се понякога.

— За него е възможно, но не и за Юнис. Все пак, ако се наложи, искам да претърсите дори всички изоставени райони на този град.

— Скъпо занимание. Ако пратиш частен детектив в изоставените райони, застрахователната премия за живота му ще скочи до небето.

— Нали ми каза, че имам повече пари, отколкото бих могъл да похарча?

— Така е. Но не обичам да се наемат хора за опасна работа дори когато те са съгласни. Всъщност нека не избързваме, нищо чудно от счетоводството да ни дадат адреса. Или да го открием, срещу дребен рушвет, в социалната служба. Ще те държа в течение.

Соломон се надигна да си върви. Смит го спря.

— Нали ще дойдеш утре? Освен това искам да ме държиш в течение по телефона — ако Хедрик не позволява да говоря по телефона, предавай на него — как върви издирването на Юнис. Докато я намериш.

— Ще идвам всеки ден, Йохан.

— Благодаря, Джейк. От теб все още става добър бойскаут. Кажи на сестрата, че вече може да си дойде от ъгъла. Сигурно нямат търпение да ми тикнат плюшеното мече и да ме цункат за лека нощ — досега не са ми позволявали да стоя буден толкова дълго.

Две стаи по-нататък Соломон спря да размени няколко думи с доктор Хедрик.

— Трудничко е, нали? — посрещна го докторът.

— Доста. Докторе, колко още ще го държите без огледало?

— Не мога да кажа. В последно време пациентът бележи бърз напредък… но все още не може да контролира тялото си. Скоро ще започне да се оплаква от сърбежи, изтръпване, фантомни болки. Психосоматични за нас, но съвсем реални за него. Ако искате вашият довереник да бъде напълно готов за изслушване в съда, ще трябва да се въоръжите с търпение. Това е моето мнение, макар че, ще призная, че съм под влиянието на доктор Розентал. Освен недостатъчния двигателен контрол пациентът е слаб и емоционално нестабилен.

— Същото може да се каже и за мен.

— Господин Соломон, изглеждате като човек, който има нужда от успокоително. Да ви предложа?

Соломон се ухили.

— Само в случай, че съдържа достатъчна доза алкохол.

Хедрик се засмя.

— Става ли, ако е доставено направо от Шотландия?

— Да! Но без вода! Съвсем мъничко.

— Аз ще осигуря лекарството, а вие преценете дали да го разреждате. Ще предпиша и на себе си — да ви призная, този случай поставя възможностите ми на изпитание. Въпреки че творим медицинска история.