Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (20)

20.

— Добър вечер, О’Нийл. — Джоан сложи ръка на рамото на иконома.

— Добър вечер, госпожице. Имате съобщение от господин Соломон. Изпраща ви поздрави и съжалява, че няма да успее да се прибере за вечеря. Ще бъде тук най-рано в девет.

— О, колко жалко, наистина! В такъв случай няма да вечерям долу, предай на Кънингам, или на Дела, да отнесе вечерята горе в стаята. За мен и Уини. Без прислуга.

— Два подноса, без прислуга. Разбрано, госпожице.

— И кажи на Дабровски, че искам утре той да ме кара.

— Прибра се у дома, госпожице. Но знае, че утре е на смяна. Ще бъде готов.

— Изглежда, не ме разбра, О’Нийл. Казах да му предадеш, че искам утре той да ме кара. В десет — не по-рано. И ме информирай, когато колата на господин Соломон се прибере, независимо от часа. Преди да е слязъл от нея.

— Да, госпожице. Да ви съобщя, когато се прибере. Преди да е слязъл от колата. Ако позволите да добавя, госпожице, приятно е да усещам отново твърдата ви ръка.

— На мен също. Но едва ли и на господин Соломон. Защото неговата твърда ръка сега е безценна. Както знаем двамата с теб.

— Както знаем двамата с вас. Той е много приятен джентълмен, госпожице, и аз го уважавам дълбоко. Да пратя ли Кънингам долу за покупките?

— Не, Финчли и охраната ще се справят. Макар че може малко да съм се поувлякла. По някое време си мислех, че ще купя целия град. — Тя се засмя като радостно момиченце. — Финчли, раздели пакетите на три и елате горе с мен. Да, зная, че не е твоя работа, и ще те помоля да не ме издаваш на синдикатите.

Пакетите, тримата мъже и младата жена почти изпълниха кабинката на асансьора. Джоан почака, докато Финчли затвори вратата и асансьорът потегли, после бързо натисна „стоп“ и го задържа между етажите.

— Оставете пакетите.

Доближи се първо до Малчо и взе лицето му в ръце.

— Благодаря ти, Хюго. Благодаря ти най-вече за твоята безкрайна мъдрост, която помогна да върнем нещата такива, каквито са били. — Й го целуна със стиснати устни. — Лека нощ.

После се обърна към Фред.

— Благодаря ти, Фред. От мое име — и от името на Юнис. — Когато го прегърна, той я целуна с разтворени устни. („Сестрице, видя ли какво имах предвид? Това беше само малка демонстрация.“) „Ясно, ще внимавам да не остана насаме с него, освен ако не очаквам повече от тази «малка демонстрация».“ — Лека нощ, Фред. Том, това беше най-хубавият ден от новия ми живот. Надявам се, че ти е харесал, колкото и на мен. Благодаря ти. — Тя се повдигна и го целуна, без да очаква реакция от негова страна, със затворени очи… и я получи. „Божичко! Юнис, сигурна ли си, че никога не си го сваляла?“ („И още как! Защо, ти ли ще го направиш?“) „Не зная.“

Задъхана, Джоан обърна гръб на всички, натисна отново копчето и направи опит да се овладее.

Кабината спря й вратата се отвори.

— Момчета, отнесете всичко в моята спалня. Уини. Почакай само да видиш какво съм взела!

Малката червенокоса сестра ги очакваше в преддверието.

— Госпожице Джоан! Нямаше ви цял ден!

— И какво от това? Слагайте ги на пода и на леглото, момчета. Благодаря ви. Лека нощ на всички. Уини, вечеря ли вече?

— Лека нощ, госпожице Смит — казаха тримата в хор.

Щом вратата се затвори, Джоан прегърна приятелката си и почти я вдигна във въздуха.

— Не ми отговори. Яде ли с прислугата? Или ме чакаш?

— Не можах да хапна нищичко. О, Джоан, толкова се безпокоях за теб. Лошо момиче — изплаши ме. Не каза на никого къде си.

— Какво толкова? Нали съм с охраната — знаеш, че съм в безопасност.

— Но охраната не разбира от медицина. А доктор Гарсия ми нареди да те наглеждам.

— Доктор Гарсия да си гледа работата. Уини, аз вече не съм пациентка, аз съм свободна жена, здрава като кон, и не можеш да ме наглеждаш, сякаш си ми квачка. Добре, казах да ни поднесат вечерята горе, ще си хапнем и ще се повеселим.

— Зная, бях на втория етаж, когато пристигна поръчката. Изтичах при сервизния асансьор и си помислих, че сме се разминали, след като индикаторът замръзна между етажите. Но после пак тръгна.

— Нещо не е наред с този асансьор. Заседна. Но натискахме копчетата поред и Йехова се събуди и ни понесе отново нагоре. В тази къща има твърде много машинарии.

— Да повикам ли службата за поддръжка?

— Не, Финчли вече им съобщи за инцидента. Уиничка, поддръжката не ти влиза в задълженията, ти си тук, за да се кикотиш с мен, да ми осигуряваш рамо, на което да си поплача, и да плачеш на моето. И най-вече — да държиш настрана досадния доктор. — Джоан започна да се съблича. — Сваляй дрешките, ще пробваме разни парцали. Божичко, да знаеш само колко неща купих! Една солидна финансова инжекция за задъхващата се икономика. Смъквай дрехите — ти изкъпа ли се, малка мръснице? Или ще се къпеш с мен? Я ела да те подуша.

— Взех си един душ, като станах.

— Ухаеш чудесно, а аз сигурно съм се вкиснала, денят беше тежичък. Добре, ще хапнем, а после ще се погрижим и за телесните миризми. Преди да изнесем на Джейк поредната лекция по разпускане. Но първо дрешките. Я чакай, още не си ме целунала. — „Юнис, онази гумена тапа ще си стои ли на мястото?“ („Ще остане, каквото и да правиш — ако не беше така, да съм оставила дузина сирачета. Можеш дори да ползваш бидето — и най-добре да го направиш.“)

— Джоан, защо не ме взе на пазар? Колко си лоша!

— Стига оплаквания. Реших, че имаш нужда от сън, миличка. Или Боб не дойде?

Уини се изчерви чак по шията, но отвърна с щастлив глас:

— О, напротив, дойде! Но щях да стана в колкото и да ме повикаш. Обожавам да пазарувам!

— В колко се събуди?

Червенината се усили.

— Малко след един.

— Защитата се оттегля. Уиничка, не те повиках, защото ти купих някои неща… а ако беше с мен, щеше да мънкаш да не прахосвам излишни пари. И искам да запомниш едно нещо. Вече не съм затворничка. Мога да излизам, когато си пожелая. И ако не те вземам със себе си, не бива да питаш защо, нито ще ти казвам къде съм била и какво съм правила.

Младото момиче изглеждаше съкрушено.

— Добре, госпожице Джоан. Ще го запомня.

Джоан Юнис я прегърна.

— Хайде, хайде, да не се разплачеш сега, мъничка? Ще те взимам с мен, обещавам. А ако не го правя, ще ти казвам къде отивам — в повечето случаи. Но я си представи, че имам среща с някой страстен млад лекар?

— Подиграваш ми се.

— Нямам такова намерение. Говоря почти съвсем сериозно. Уини, ако искаш да се срещаш с Боб, никой в тази къща няма да ти обърне внимание. Но аз? Има поне четирийсет души, които непрестанно следят какво правя. Ако вкарам мъж в леглото, ще разбере цялата прислуга и шансът е петдесет на петдесет някой инак лоялен служител да продаде новината на журналистите. Ще стана звездата на всички сутрешни програми — и ако се опитам да ги съдя, ще стане само по-зле. Така ли е?

— Уф… звучи направо ужасно. Но предполагам, че може да се случи.

— Да, мила, доказва го всяка клюкарска колона във вестниците. Когато някой е прекалено богат или известен, хората му позволяват да носи „новите дрехи на царя“, но очакват в замяна само лоши новини, добрите са твърде скучни. По времето, когато управлявах „Смит Ентърпрайз“, имахме цял скъпоплатен отдел, който да се грижи за „обществения ми имидж“. Но това приключи и сега съм лесна плячка. Още повече след като съм млада и хубава. По-точно красива, ако трябва да отдадем дължимото на Юнис Бранка. Видя какво стана пред съдебната зала. Какво ли биха направили, за да ме омаскарят?

— Нещо много гадно, Джоан.

— Именно. И това не са само предположения. Твърде много години съм се опитвал да избегна светлините на прожекторите. Старите римляни са казали, че трябва да дадеш на народа зрелище, а това не включва хубавите новини. Дори свестните хора обичат, когато навън се лее кръв. Ще трябва да направя нещо срещу прожекторите, но дотогава съм уязвима. Уини, какво би направила, ако те събудя посред нощ и те помоля да скриеш мъж в леглото си? За да спипат теб, а не мен? И бъди сигурна, че ще го направят, мила, защото тълпата дебне зад прозореца. Така че и Боб ще узнае.

Дребничката червенокоса сестра въздъхна.

— Ще го направя! Боб ще ме разбере.

— Ами ако те помоля да не казваш и на Боб? Да поемеш удара вместо мен?

— Пак ще го направя.

Джоан я целуна.

— Знаех си. Но няма да се наложи, сладка Уиничка. Ако… не, когато се подхлъзна, няма да прехвърля тежестта на най-близката си дружка. Но, виж, може да се наложи да излъжеш вместо мен. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Сигурна бях, не биваше да те питам. Може да е съвсем скоро, с всеки ден жената в мен надделява. А сега да си поиграем на Коледа — хайде да отворим пакетите. Мисля, че ей тази голяма шарена кутия е за Уини.

След малко Уини се въртеше пред огледалото с грейнало лице.

— О, Джоан, не биваше!

— Затова те оставих у дома. Това ти е униформата на домашна прислужница, мила.

— „Домашна прислужница“, как ли пък не! Това си е лукс, първа категория! Оригинален „Станяро“, направо от Рим! Пише го на етикета.

— Каквото и да е, да продължим нататък. Виж, това е за мен. — Джоан бързо започна да се облича. — Какво мислиш? Разбира се, с толкова малко по мен ще се наложи да ми изрисуват тялото.

— На твое място не бих използвала боя. Изглеждаш страхотно. Бялата ти кожа контрастира с цветовете на тоалета. Джоан, откъде знаеш толкова много за женските дрехи?

— Искаш да кажеш: „Как един дъртофелник, който не е купувал дрешки на жена от поне половин век, се справя с тези неща?“ Гений, мила, най-обикновен гений. Трябва да ме чуеш как имитирам птичи песни. — („Ей, за мен няма ли благодарности?“) „Не, освен ако не искаш да те лишим от прикритие, Мата Хари. Мъжете с бели престилки дебнат зад вратата.“ („Пак ти обираш лаврите, сестрице. Някой ден ще кажем ли на Уини?“) „Надявам се, скъпа. Не само те обичам, но и се гордея с теб.“ („Целувки.“)

Най-сетне стигнаха до последните два пакета. Когато видя минибикините с изумруди и прозрачни чашки, Уини ахна.

— О, Божичко! Джоан, сложи си ги. Ей сега ще ти донеса обувки на високи токчета!

— Донеси ги за теб, мила, защото ти ще носиш този тоалет.

— Това е за мен? О, не!

— В такъв случай го хвърли в боклука — бельо не се връща. Уини, този тоалет е проектиран специално за червенокоса жена, а чашките са твърде малки за мен. Слагай го. Към него върви прозрачна минипола от нежна зелена коприна. Но поличката е само за официални вечери. Можеш да носиш и изумрудена диадемка. Други бижута не се предвиждат. Нито боя.

— Джоан, аз никога не ходя на такива скъпи партита — просто няма кой да ме покани.

— В такъв случай е време да отидеш — ще си направим купон долу, в банкетната зала. Ще изглеждаш страхотно — помощничка на домакинята, в другия край на дългата маса. Но, мила, без полата предназначението на този тоалет е за съвсем друг тип забавления. Ще се радваш ли да се покажеш с него на Боб — и да го оставиш да ти го свали?

Уини въздъхна развълнувано.

— Нямам търпение да стане.

— Довечера имате ли среща, мила?

— Не. Точно затова казах, че нямам търпение. Защото ужасно ми се иска Боб да ме види час по-скоро такава… и да смъкне всичко от мен. Но не бива да го правя, това е прекалено скъпо удоволствие. Божичко, Джоан, ти ме накара да се почувствам истинска жена.

— Ти си истинска жена, мила, аз само ти помагам да не го забравиш.

Уини се засмя, после стана сериозна.

— Джоан, може би не бива да го казвам, за да не разваля всичко. Но мисля, че трябва. Уф… — Тя млъкна и си пое дъх. — На два или три пъти ми се стори, че ми се пускаш.

(„Сега те изненадаха, сестрице! Твърде е късно да ти помогна.“)

— Уини, беше повече от два-три пъти.

— Ах… да де. Но защо спря?

Сега бе ред на Джоан да въздъхне.

— Защото се изплаших.

— От мен?

— От себе си. Уини, скъпа, имала съм много тежки моменти в живота. Като да седя в десантна лодка, да се боря с морската болест и вцепеняващия страх… после да скоча в дълбоката до кръста ледена вода и да щурмувам крайбрежен хълм под зловещото тракане на картечници, докато от двете ми страни гинат мои приятели. Но това е най-трудното, което съм опитвала. Да съм жена. Трябва да внимавам всяка секунда — да върша съзнателно неща, които ти правиш автоматично. За Бога, днес едва не влязох в мъжката тоалетна. А сега и ти. Уини, имаш ли представа какво изкушение си за мен? Даваш ли си сметка, че зад красивите очички на Джоан те гледа един перверзен старец? Уини, няма миг, в който да не съм жадувала да те докосна. Да те дръпна в скута си. Да те целуна. Да те любя. Ако бях мъж… щях да се опитам да изместя Боб. Или поне да направя място за себе си.

— Джоан…

— Да, сладка моя?

— Има място за теб.

Джоан усети, че се разтреперва.

— О, милата ми! Но… Моля те, не може ли да почака? Ти си имаш Боб… а аз все още трябва да се науча да бъда жена. — И се разплака.

Уини скочи и я прегърна.

— Недей да плачеш, миличка. Моля те, не исках да те разстройвам. Ще ти помагам, разбира се, че ще ти помагам. Можем да почакаме. Дори години, ако се наложи. Докато се успокоиш и си уверена в себе си — и в това, че ме искаш. Уини няма да се опитва да съблазни своята Джоан. О, ще видиш колко ще е сладко. Но ти си права, сега имам Боб и нервите ми не са така обтегнати като твоите. Някой ден ще се влюбиш в мъж и ще ме забравиш напълно. И в това няма да има нищо лошо.

Джоан си изтри сълзите.

— Благодаря ти, мила. Ето, че пак се показах глупачка.

— Не, не си. Всеки има трудни моменти. Да ти дам ли успокоително?

— Няма нужда. Вече съм по-добре.

— Искаш ли да не те докосвам?

— Напротив. Искам да ме целунеш, Уини. Страстно. Покажи ми най-доброто, което можеш. А след това ще вечеряме. После отиваме в банята и се накисваме в шампоан. Това е най-ефикасното успокоително. Хайде, миличка. Целуни ме.

Уини я целуна — и внезапно пламна и направи „най-доброто, което може“.

(„Свършвай, мила, преди да сте подпалили къщата. А сега се погрижи Боб да се ожени за нея. Дължиш й го заради всичко, което я накара да преживее.“) „Как да го направя, като не знам що за стока е?“ („Ами разбери де. С малко измама. О’Нийл сигурно има информация. След като разбереш кой е, научи какво иска. Мъже! Все трябва да ви учим.“)

Докато Уини сервира, Джоан отвори последния пакет.

В него беше подаръкът на Джейк.

— Уини, кажи ми какво мислиш за това.

Беше колие — масивна златна верига с тройни брънки, на която висеше тежък златен кръст. Уини я взе и я огледа внимателно.

— О, прекрасна е. Но това не е женска огърлица, нали знаеш?

— Подарък за Джейк.

Уини смръщи вежди.

— Джоан, нали искаш да ти помогна да си жена?

— Знаеш, че искам.

— И когато виждам, че може да направиш грешка, нямаш нищо против да ти го кажа?

— Смяташ, че Джейк няма да го хареса?

— Не зная. По-скоро въпросът е дали ще разбере скрития смисъл. Този кръст с клуп се нарича „анкх“ — дядо ми би го нарекъл езически символ. Той символизира повечето от нещата, за които се говори в нашите молитви, по време на медитация — живот, доброта, любов и прочее. Но най-вече символизира плътската обич, това е древен египетски символ за възпроизвеждащи сили, както мъжки, така и женски. Не е случайно, че този клуп малко наподобява вулва и че останалата част може да се интерпретира като мъжки член. В наши дни подобно нещо може да бъде подарено от съпругата на нейния мъж или на възлюбения, ако не са женени, но то винаги означава едно — жажда за физическа близост, просто това, без повече приказки. Джоан, можеш да му я поднесеш само ако намеренията ти са такива. Всяка огърлица символизира любов, но при тази нещата отиват по-далече. Джоан поклати глава.

— Благодаря ти, Уини, но аз зная какво означава „анкх“. Предполагам, че Джейк също знае, получил е солидно класическо образование. Нямах представа, че вашето поколение може да е наясно с подобни неща. Уини, няма нищо случайно в този подарък, няколко пъти помолих Джейк да се ожени за мен. Той отказва. Заради възрастовата разлика.

— Ами… разбирам защо се чувства така.

— Нелепо е. Вярно е, че съм с четвърт век по-стара от него, но това вече не си личи, здрава съм и мога да встъпя в брак.

— Но аз нямах предвид теб, скъпа. Говорех за него…

— Да, зная. Прави се на благороден, за Бога! Но не е необходимо да се оженим, щом не иска. Достатъчно е да получа другото. И този подарък го казва.

Уини се наведе, целуна кръста и й върна огърлицата.

— Желая ти успех, мила.

— Милата ми Уини. Дай сега да натрупаме малко калории, защото Джейк скоро ще се прибере. Искам да съм чиста като котенце и да ухая примамливо, когато упоритото ми мило магаренце дойде тук. Ще ми помогнеш ли?

— С най-голямо удоволствие. Какво ще кажеш за солидна доза „Полъх от харема“ — парфюм, сапун и пудра? А аз няма да си сложа нищо. Дори ще измия този, който нося сега.

— Напротив, ще подсилим примамката и при теб. Може да опитаме с „хетеродинство“.

— „Хетеродинство“?

— Този термин го използваха често навремето в радиопредаванията. В нашия случай означава, че ако едно момиче не стига, две може би ще свършат работа. Снощи Джейк полагаше немалки усилия да не се блещи… но доста често го улавях да стрелка с влажни очи малката Уини. Не се опитвам да те привлека в тройка — но нямам скрупули да те използвам за стръв.

Тъкмо бяха излезли от ваната и приключваха с гримирането, когато домашният телефон иззвъня.

— Госпожице Смит? Колата на господин Соломон току-що пристигна.

— Благодаря, О’Нийл.

След няколко минути Джоан позвъни в Зелената стая.

— Джейк, мили? Говори твоят гуру. Какво ще кажеш за една малка среща с медитация, молитви и пълно отпускане?

— Чудесна новина, мили мой гуру. Ужасно съм изморен, а снощи спах както не ми се е случвало от години.

— Радвам се. Вечерял ли си?

— В клуба, преди два часа. Вече съм готов за лягане. Ще ме почакате ли двайсетина минути да взема един душ?

— Добре, след двайсет минути. Да дойдем ли при теб? Не ми се ще да се натъквам на Хюбърт.

— Пратих го да си ляга. Сега сме съвсем сами на етажа.

— След двайсет минути, скъпи. Край.

И отново двете минаха боси по коридора. Под пеньоара Джоан си беше сложила колието с кръста. Вратата се отвори от гласа й и Джейк дойде да ги посрещне. Беше с халат, държеше книга и бе отбелязал мястото, докъдето е стигнал, с пъхнат пръст.

— Здравейте, скъпи мои. Джоан, изглеждаш очарователно. Позволих си да сляза до библиотеката и да взема тази книга.

— Чувствай се у дома си, Джейк. Каква е?

Той й я подаде.

— „Вишнудеванада Йога“. Реших, че вътре може да има някои по-лесни пози. Но се боя, че ще трябва да ви правя компания само в медитирането.

Джоан повдигна учудено вежди.

— Това е било долу? — Тя погледна надписа на първата страница. — „Ex Libris Й С Б Смит“. Бях забравила, че я имам.

— Скъпа, тази къща е натъпкана с книги. Сигурно има поне десет хиляди тома.

— Повече, ако не ме лъже паметта. След като я прочетеш, с Уини също ще я прегледаме. Може да намерим някои упражнения, които още не сме изпробвали. — Тя му върна книгата. — Готов ли си за автохипноза?

— Готов за молитва и съжалявам, ако съм бил малко ироничен предния път.

— Не виждам какво значение може да има това, Джейк. Но първо… — Тя разтвори пеньоара и свали колието от шията си. — Джейк, подарък за теб. Наведи глава.

Той я послуша. Тя му сложи колието и го целуна церемониално. Джейк повдигна кръста и го погледна.

— Благодаря, Юнис. Много е красив. Трябва ли да го нося сега?

— Ако желаеш. Уини, готова ли си? — Джоан Юнис свали пеньоара, зае поза лотос и Уини я последва. Джейк смъкна халата и се настани срещу тях.

— Джейк, искаш ли ти да водиш тази вечер? Не е необходимо да казваш „задръж“ и „дишай“, ние си знаем ритъма. Също като снощи, молитвата е в четири части. Дръж бавно темпо.

— Ще се опитам. Ом мани падме хум!

(„Ом мани падме хум.“)

 

Джейк Соломон заспа в мига, когато го отведоха до леглото. Двете тихо излязоха от затъмнената стая. Джоан спря в коридора и попита:

— Уини, ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко, мила.

— В колко става прислугата?

— Не зная кога се събужда готвачът. Предполагам, към шест. Останалите стават в седем, закуската за обслужващия персонал е в седем и трийсет.

— Не питах за Дела, тя не се качва на този етаж.

— Ами, чистенето започва в девет. Но никой няма да почисти твоята стая, докато не позвъниш за закуска. Да не би да са те обезпокоявали?

— Не. Интересувах се единствено заради Хюбърт. Защото ще се върна и ще си легна при Джейк.

— Ой!

— Няма да е веднага, искам да съм сигурна, че е заспал дълбоко. Не искам да го будя, бедничкия, трябва да си почине. Но и не ми се ще Хюбърт да ни обезпокои. Можеш ли да измислиш някакъв начин да го задържиш утре?

— О, разбирам. Сигурна съм, че не влиза в апартамента на господин Соломон, преди той да му е позвънил за закуска. Виждала съм го да седи долу, да пие кафе и да гледа новините, докато не го повикат.

— Това ме успокои. Не бих искала да забъркам Джейк в нещо, което да изложи репутацията му на риск. Добре, ще направиш ли три неща за мен? Искам да почетеш или да спиш в леглото ми, но важното е да го разхвърляш. Разхвърляй и твоето. Освен това ще нагласиш часовника за осем и ако не съм се прибрала дотогава, ще позвъниш в Зелената стая. Джейк не би имал нищо против, ако ти си наясно с положението. И още нещо. Донеси ми пижамата и пантофите. Уини, няма връщане назад, отивам. Дано само Джейк не ми се скара. — („По-скоро се боиш, че няма да ти се скара, нали?“) „А ти какво би искала да се случи, Юнис?“ („Това, което си намислила. Стига приказки и се захващай за работа!“)

— Ще бъде изпълнено, Джоан. О, толкова съм развълнувана! Отивам в леглото ти още сега.

— Нали няма да се сърдиш, ако се появя по някое време и те събудя? Не зная кога ще бъде.

— Нямам нищо против. Ако ти трябва рамо, на което да поплачеш, аз съм насреща.

— А може пък да имам какво да ти разкажа. Както и да е, ще се радвам да си поприказваме, независимо за какво.

След няколко минути Джоан безшумно се шмугна в Зелената стая, съблече си дрехите, без да пали светлината, и се приближи до леглото — ориентираше се по тихото похъркване на Джейк. Пъхна се внимателно под завивките, почувства с тялото си примамливата топлина на неговото тяло, въздъхна щастливо и заспа.

По някое време се събуди от нечие нежно докосване в мрака. „Какво става?“ („Обща тревога, сестрице! Започва се!“) „Страх ме е!“ („Аз вече поех командването на нашето тяло, скъпа — остави на спомените да се пробудят. Повтаряй си: Ом мани падме хум…“)

Без да каже нито дума, Джейк я облада страстно и решително.

„О, Божичко, Юнис! Защо не ми каза?“ („Какво да ти кажа?“) „Че е толкова по-хубаво за жената!“ („Така ли е?“) „Десет пъти, сто пъти по-хубаво! Няма да издържа и ще припадна.“ („Как можех аз да зная, че е по-хубаво? Поне го целуни, преди да изпаднеш в несвяст.“)