Робърт Хайнлайн
Няма да се уплаша от злото (15)

15.

Проверката на охраната не отне много време: Соломон бе добре познат в района, а за вертолета бе съобщено. Къщата се намираше съвсем близо до площадката, но като във всички аристократични квартали съседите, които се разхождаха отвън, се престориха, че не ги виждат. Вратата се отвори по гласова команда на Джейк и отново останаха насаме.

Джоан Юнис си свали наметалото, подаде го на Джейк и попита:

— Мога ли да огледам наоколо? Не съм идвала тук от години. Виждам, че си направил някои промени.

— Да. Преместих повечето вещи в „Гибралтар“, останаха само мебелите. Плюс някои дрехи и тоалетни принадлежности. Ще ида да проверя с какво е зареден хладилникът. Мога да ти предложа шампанско и бисквити, пушени стриди или хайвер — трябва да убием един-два часа. Всъщност мога да поръчам вечеря.

— Остави на мен да проверя какво е положението в къщата. Нямам търпение да си поиграя на домакиня. Тъкмо ще се разходя.

— Гледай колкото искаш, само ми кажи какво ще пиеш. Джоан, че ти влизала ли си някога в кухня?

— О, Джейк, мама ме научи да правя ябълков щрудел още преди ти да се родиш. Бих предпочела шери, не ми се рискува със силни напитки. Между другото, продължих с готвенето между всеки от разводите. Знаеш ли, някой ден можем да си разменим рецепти.

— Ще е забавно. А сега ме извини, отивам да сипя напитките.

Джоан Юнис тръгна право към спалнята. „Юнис, това ли е едно от местата?“ („Разбира се. Не виждаш ли как е хлътнало леглото? Шефе, тук изкарахме една цяла страхотна нощ. Като в небесата.“) „Значи охраната му е наясно какво сте правили?“ („Че кой дава пукната пара? Чарли не се интересува от жени, а Рокфорд е мой човек. Той одобрява всичко, което е неморално, незаконно и нечестно — по възможност в комбинация от трите. Този тип е жив атавизъм.“) „А как се оправи с Джо?“ („Никак. Мислех да го замотая с някоя история, сетне се отказах. Заявих му, че ще прекарам нощта с един мъж, и го попитах има ли нещо против.“) „Просто така?“ („Ами да, шефе. И двамата сме се разбрали, че ще запазим свободата си, стига да не нараняваме чувствата един на друг. Само временни връзки, тъй като аз имах разрешително за раждане, а Джо — не. При това положение можехме да получим развод в тридневен срок.“) „Та какво каза Джо?“ („Кимна и продължи да рисува. Целуна ме за довиждане и ми пожела приятно прекарване. Джо винаги е много внимателен. Но може и да не съм му липсвала чак толкова. Рисуваше нов модел, красиво момче с нежни черти. Понякога Джо обича да изпробва нестандартни неща.“) „И ти му позволяваш?“ („За момчето ли питаш? Шефе, крайно време е да се преселиш в двайсет и първи век, след като вече живееш в моето тяло. Че какво толкова ще стане? Казвала съм ти, както и на Джо, че щастието трябва да стои над всичко. Пък и откъде да знам дали Джо се интересува от него като модел, или през главата му минават други мисли? Ако ме бяха поканили да си спретнем една малка тройка, не бих имала нищо против, макар че винаги съм си падала по по-възрастни мъже. Онова момче беше красиво като Паломино и изящно като китайски порцелан, щеше да ми е скучно с него. Е, вярно, всяка жена се чувства поласкана, когато двама мъже я помолят да ги гледа какво правят.“)

„Юнис, любов моя, не преставаш да ме изумяваш. Никога не бях поглеждал на нещата от тази страна. Но май си права — това щеше да е нещо като комплимент. Струва ми се, че мъжете — дори днешните мъже — са по-срамежливи за тези неща от жените.“

(„Шефе, мъжете са ужасно срамежливи — докато жените по правило не са. Ние само се преструваме на срамежливи, когато това се очаква от нас. Виж, жената е утроба с бомба с часовников механизъм вътре, тя го осъзнава и си дава сметка, че не може да се отърве. И тогава или забравя да е свенлива и се старае да достави удоволствие на мъжа по всякакъв начин, или полудява. Трета възможност няма. Време е да направиш и ти своя избор, скъпа. Приеми женствеността и заживей с нея. Бъди щастлива.“) „Май ще се наложи.“ („Ето, че започваш да поумняваш. Макар че ми заприлича на някое малко момченце, което все повтаря: «Не ме е страх!», а е готово да напълни гащите.“) „Е, може и да е така. Но нали си тук да ме държиш за ръчичка?“ („Да, миличка. Мама ще се погрижи за теб.“)

Докато оглеждаше спалнята с надеждата да зърне нещо интересно, отвън долетя гласът на Джейк:

— Ей! Къде си? Ох! Влизаш или излизаш? Сипах ти шабли с лед, най-доброто, което можах да направя.

— Чудесно. Това нейно ли е? — Тя посочи кимоното от фина материя.

Джейк се опули.

— Да. Извинявай.

— О, няма за какво да се извиняваш. — С няколко бързи движения Джоан смъкна чашките и бикини поличката и остана само по сандали и грим. След това нахлузи кимоното.

— Така ли се слага? Хоп, май се загърнах по мъжкия начин. — Тя смени разположението на пешовете. — Приличам ли на нея?

— Юнис! О, Юнис!

Тя разгърна кимоното, остави го да се свлече на земята и се сгуши в обятията му.

— Достатъчно, мили, Юнис не иска да плачеш. Юнис иска да си щастлив. И Юнис, и Джоан Юнис го искат. Джейк, притисни ме силно. Ние сме едни изгубени самотници — а ето, че се намерихме. — Докато се притискаше към него, разкопча ризата му. „Юнис, страх ме е!“ („Спокойно, миличка. Напявай си «Ом мани падме», аз поемам нещата.“) „Ом мани падме хум… ом мани падме хум… ом мани…“

Телефонът иззвъня и Джоан неволно подскочи, откъсна устните си от устните на Джейк и промълви:

— Дявол го взел!

— Не му обръщай внимание — отвърна с пресипнал глас Джейк. — Сигурно е грешка. Никой не знае, че съм тук.

— Ако не отговоря, пак ще ни позвънят. Остави на мен, мили. Къде е проклетият телефон? Във всекидневната?

— Да, но тук има втори апарат.

— Мисли си за хубави неща. — Джоан се надигна и като потропваше с високите си токчета, се доближи до телефона така, че камерата да улавя само лицето й. След това попита с хладен глас:

— Домът на господин Соломон. Кой се обажда?

Екранът остана пуст.

— Записано съобщение. Спешно повикване за адвокат Соломон, трети опит.

— Разбрано. Кой го търси?

Гласът се смени, но екранът продължи да пустее.

— Говори телефонният секретар на господин Соломон. Съдия Маккамбъл ви праща спешно съобщение. Казах му, че най-вероятно господин Соломон е в клуба, но той настоява да го търся на този номер.

— Един момент. — Джоан погледна през рамо и раздразнено забеляза, че Джейк вече си закопчава ризата. — Господин Соломон е тук. Можете ли да го свържете със съдия Маккамбъл?

— Благодаря ви. Един момент.

Джейк застана до Джоан и й подаде дрехите. Тя ги взе, но не се облече.

Екранът светна.

— Джейк, ние… ехей! Братко Шмит!

— Алек! Колко мило!

— Отстъпи назад, за да мога да те видя, мила. Мак, не се бутай. — На екрана до лицето на Трейн изникна и лицето на съдията. — Джейк там ли е?

— Точно до мен, момчета.

— Ах, да, виждам му ризата. Покачи се на нещо, миличка, за да се изравниш с него — ще разговаряме четиримата. Или отстъпи назад.

— Готово. — Джоан завъртя камерата нагоре, постави си с неохота чашките на гърдите, навлече поличката и се изправи. — Виждате ли ме сега?

— Не много добре — оплака се с вибриращ баритон съдията. — Джейк, я мръдни встрани. Джоан, трябва ти стол. Или не, Джейк, вдигни я на ръце — ах, ти, щастливецо!

— Господа, стига дрънканици. Какво толкова спешно има? А, съдия, благодаря за вертолета. Достави ни бързо и безпроблемно.

— Няма нищо, приятелче. Джейк, моят стар съквартирант роди блестяща идея — без съмнение благодарение на продължителната си връзка с мен. — Съдията им обясни накратко какво ще направят двамата, за да могат да са полезни на Джоан. — Моят кабинет ще е нещо като команден център на операцията. И без това ще се наложи да прекарам няколко дни тук — ще движа нещата по телефона. След това ще прекараме документите през съда и ще отправим нов иск. Всичко ще бъде изпипано както трябва, за да може да установим веднъж и завинаги самоличността на брат Шмит. Междувременно Алек ще изпълнява ролята на Петкан. Той е тъп, но як, освен това може да издържа по няколко нощи, без да спи.

— Радвам се да го чуя, господа. Честно казано, вече се чудех как ще се справя с цялата предстояща работа. Както знаете, не разполагам със сътрудници, на които да разчитам.

— Знаем! — Алек подскочи ентусиазирано. — Остави на нас да се справим с онези хищници. Нали, Мак?

— Да, но по законен ред, за да не могат да оспорят решението. Джейк, винаги когато ти потрябваме, можеш да ни потърсиш тук. Дори да е посред нощ — Алек ще бъде насреща. Къде ще бъдете? В твоята къща?

— Докато пристигне колата. След това ще се преместим при Джоан. Ще поддържаме връзка през цялото време.

— Добре, Джейк, и не бери грижа за нищо. Също и Джоан. Ще я кръстим, преди да успееш да кажеш „изчезнали наследници“.

— Ами аз не се тревожа — обади се Джоан. — Но вие ме просълзихте, момчета. Братя — как мога да ви се отблагодаря?

— Да й кажем ли, Мак? Тя дали ще се изчерви? Братко Шмит, на мен трябва да благодариш, не на брат Мак. Той само изпълнява дълга си, за което данъкоплатците му плащат с неохота. Аз съм доброволецът.

— Ще благодаря и на двамата по какъвто начин поискате — отвърна скромно Джоан.

— Чу ли това, Мак? Брат Шмит обеща, а дадената дума между братя не може да се нарушава — стар закон. Братко Шмит Джоан Юнис скъпа, отдалечи се, за да те огледаме хубаво. Джейк, дръпни се от камерата, разваляш цялостната композиция. Иди пийни една бира. Или подремни.

— Не му обръщайте внимание, той е пиян — посъветва ги някогашният му съквартирант.

— Както и Мак, защото работим по въпроса. Но не съм чак толкова пиян, та да не се метна на някоя управляема ракета и да долетя при вас, стига да ми дадете знак.

— Джейк — намеси се съдията, — тази работа взе да излиза извън контрол. Не че не споделям ентусиазма на моя помощник. Но е време да си пожелаем лека нощ. Джоан, лека нощ. Край на връзката.

Джоан Юнис изключи телефона, провери дали екранчето не свети и отново започна да се съблича.

— Джоан. Спри.

Тя продължи, докато изу и обувките, и едва тогава се изправи пред него.

— Джейк, отказвам да се отнасяш с мен като с порцеланова кукла. Не знам дали си забелязал, но аз съм жена.

Той въздъхна.

— И още как. Но златният миг отмина.

— Както и да е. Не смятам да се обличам. Виждал си това тяло много пъти, и двамата го знаем, и искам да свикнем с това. Но ще ти призная нещо, Джейк. Срамувам се и малко ме е страх, защото съм жена само от една седмица. Но съм готова да го направя — с теб.

— Както искаш, мила. Знаеш, че за мен си най-красивата жена. Но какво ще правим? Ще си четем на глас, докато пристигне колата? Ще гледаме телевизия?

— Чудовище. Ако си истински джентълмен, поне си свали дрехите. А вместо това се държиш като невъзпитано твърдоглаво копеле и се чудя как въобще мога да те обичам? Може би защото Юнис те е обичала — обича те, където и да е тя сега. Джейк, щом не желаеш да ме отведеш в леглото, поне седни в това кресло, за да мога да се настаня в скута ти. И тогава ще си говорим. За Юнис, ако желаеш.

Той въздъхна отчаяно.

— Момиче, заради теб ще получа сърдечен пристъп. Добре де, можеш да ми седнеш в скута. При едно условие.

— Джейк, съгласна съм на всякакви условия. В момента се владея напълно.

— Сигурен съм, че е така, мила. Но все пак става въпрос за моя скут. Никакво гъделичкане й галене.

— Ох, трябваше да си остана в съда, Мак и Алек нямаше да поставят подобни условия. Джейк, отпусни се и ме остави да седна у теб. Ето така. А сега ме прегърни.

— Първо обещай, каквото те помолих. Не бих искал да ме изнасилиш на фотьойла.

— Не мисля, че бих могла.

— Джоан, нямаш представа какви работи могат да се правят в един фотьойл.

— Имам, но като Йохан. Те обаче изискват съдействие и от другата страна.

— Хъм, така е. Затова, докато пристигне колата, ще те помоля да се облечеш и край на глупостите. Прибираме се у дома.

— Добре, щом станахме „ние“. Страхувах се да не се разсърдиш и да ме пратиш вкъщи сама. Защото тогава щях да помоля Рокфорд и Чарли да ме откарат право при Алек и Мак. Те са много сладки вълчета, нали, Джейк? Притисни ме. Само така можеш да ме запазиш от… знаеш какво.

— Хъм. Джоан, можеш ли да пазиш тайна?

— Веднъж обещах да не казвам на никого… освен на Юнис.

— Защото това, което ще ти кажа, може да навреди на Алек и Мак.

— Тогава на Юнис никак няма да й се понрави. Добре, обещавам да не кажа на никого. Дори на стареца с дългата бяла брада — следващия път, когато го видя.

— Това е достатъчно. Добре, ето я и тайната. Твоите двама чаровни вълци — а те наистина са чаровни — са обратни като Юлий Цезар.

— Какво?! Джейк, направо не мога да го повярвам.

— Не мога да ти предоставя доказателства, но го зная с абсолютна сигурност.

— Виж, Джейк, аз се целувах с тях. Зная, че още не съм истинска жена, но целувките им не бяха фалшиви. Те ме желаеха, Джейк. Освен това нали са женени?

— Казах „като Юлий Цезар“, скъпа. Не като губернатора Аркъм.

— Ах, бисексуални. Макар че и това е трудно за вярване. — („Джоан, аз пък долових нещо подобно. Но те си остават вълци… и може някой ден пак да се върнем там. За да им благодарим.“) „Юнис, това ли е начинът една жена да благодари на мъжа?“ („Единственият достатъчно убедителен начин, сестрице. Изненадва ли те?“) „Не, скъпа, но си мислех, че вашето поколение знае някои неща, които моето е пропуснало. Оказа се, че греша. Само сте по-отворени.“

— Джоан, няма как да разпознаеш някой би, ако той не иска. Виж, като беше Йохан, можеше ли да познаеш кога една жена е девствена?

— Джейк, не зная дали въобще съм срещала девственица като Йохан. Но ти — със сигурност.

— Трябва да говориш за някого, когото познаваме и двамата. Разбира се. Кой? Уини? Не бих си помислил. Но тя се изчервява доста лесно.

— Не е Уини. А дори и да е, нямах нея предвид.

— В такъв случай не се сещам. Коя е тази недокосната перла?

— Аз.

— Ах… но… — Джейк Соломон млъкна.

— Да, зная, мили — не е Йохан, нито Юнис, която беше омъжена. Да не говорим за един дърт вълк, който я оплете в мрежите си. — („Аз оплетох него.“) — Говоря за жената, която се е наместила в скута ти. Аз съм още девствена. Е, нямаше да съм, ако не бе иззвънял телефонът. Дон Амичи не трябваше да го изобретява.

— Кой е той? Някой руснак? Мислех, че го е изобретил Александър Бел.

— Това е стара шега, Джейк — прощавай. Амичи играеше ролята на Бел в един филм от моята отдавна отминала младост — когато ти си бил на три или четири годинки. Но стига сме приказвали за отдавна умрели актьори и за моята девственост — да поговорим за Юнис. — („Любимата ми тема!“) — Тази светлина от тавана ми блести в очите. Откъде се спира? И ще запазиш ли скута си топъл, докато стана.

— Ще я спра оттук. Така по-добре ли е?

— О, много по-добре! Искам да те виждам, мили, но светлините от пода ми стигат. Сега ми разкажи за Юнис. Искам не само да я познавам, но и да се любя като нея. Кажи ми всичко, което знаеш.

— Джоан, знаеш, че не мога да разказвам такива неща за една дама.

— Но аз съм Юнис, Джейк. Просто нямам спомените й. Затова ми трябва помощта ти. Юнис те обичаше, все още те обича, сигурна съм в това, защото усещам обичта й да извира от това тяло. Разкажи ми за нея. Беше ли пламенна като мен?

— Ами… — („Пъхни ръчичка под ризата му, мила. Внимавай да не го погъделичкаш.“) — Джоан, Юнис беше пламенна и страстна. В началото дори не можех да повярвам — та аз съм стар човек, а тя бе толкова млада и хубава. Но тя успя да ме накара да повярвам.

— Но ти не си стар човек, мили. Сега си дори в по-добра форма, отколкото на младини. Да, лицето ти е насечено от бръчки, но тази гранитна величественост само му придава благороден вид. Тялото ти е силно и стегнато, мускулесто. А кожата ти е гладка и еластична. Мили… дори и да се разведем по-късно, готов ли си да се ожениш за мен, за да ти родя дете? — („Ей, малката, ти направо го уби! Това не посмях да го попитам.“)

— Юнис! Джоан Юнис!

— Нямах предвид да го направим веднага, Джейк! Остават ми поне още петнайсетина плодородни години, но колкото по-скоро, толкова по-добре — жената не бива да ражда първото си дете, след като е минала четирийсетте. Но ти ще можеш да правиш деца, докато си жив. Колко деца имаш досега, Джейк?

— Три. Познаваш две от тях. И четирима внуци.

— Не говорех за тези, а за другите. Предполагам, че си оставил поне още десетина тук-там. Можеш да си го позволиш, с парите, които имаш. Та колко са тези, които не бива да се споменават?

— Джоан Юнис, това е нетактично.

— Да, никой не отговаря на подобни въпроси. Но Юнис не те ли е питала? — („Питах го и той се сконфузи. Да видим какво ще каже сега.“)

— Ами…

— Няма да кажа на никого освен на Юнис. Дори на стареца с книгата.

— Ти си една малка упорита хитруша. Мисля, че са още четири. Плюс още едно от една омъжена жена, но не съм сигурен дали не ме излъга. Три от тях издържах напълно, докато пораснаха, за четвъртото и вероятно петото не можех да си го позволя. Но никога не съм ги оставял гладни.

— И как стана това? Три прелъстени девици, които се преместиха да живеят другаде и изведнъж станаха вдовици?

— Всъщност… така беше само в един от случаите. Предложих й да се омъжи за мен, но тя отказа. По-късно си взе друг съпруг и той осинови детето. Другите две също с времето се омъжиха. Мъжът на едната узна от изповедника й — толкова по въпроса за тайната на изповедта — и трябваше да го успокоявам, с mucho dinero^[1]. Мъжът на последната се оказа стерилен и избраха мен за баща. Бях невероятно изненадан. Но той предложи да скрепим всичко с договор и така и стана.

Джейк се засмя и погали стройното й тяло.

— Това е единственият случай, в който съм сигурен, че детето е мое, тъй като нито веднъж преди това не настоях да се направи кръвна проба. Но при последната тримата излязохме на разходка с яхта в морето и мъжът й ни беше нещо като придружител. А след това… Джоан Юнис, не зная дали Йохан би одобрил продължението на тази история, но… не бих искал да шокирам едно сладко момиче като теб с подробности. — („Миличка, трябва да науча това!“)

— Джейк, няма начин да шокираш Йохан. Ако е нещо неприятно, ще го спестя на Юнис. Но не оставяй историята по средата.

— Добре, мила. Та значи, те не ме използваха еднократно, за да ме захвърлят. Много пъти след това бях гост в дома им… и в леглото.

— Тройка?

— О, не го казвай така! Понякога.

— Но без повече деца?

— Имаха разрешение за четири и го осъществиха. Според мен обаче за всяко избираха различен баща. Посещавах дома им близо десет години и нито веднъж не съм спал сам. Все още ми пращат картички за Коледа, със снимки на семейството, и предполагаемата ми дъщеря прилича на майка си, не на мен. Джоан, те са улегнала брачна двойка, посветени един на друг и на своите деца, макар и малко старомодни… освен когато им потрябва донор и тогава предпочитат жив човек вместо спринцовки и болнична атмосфера.

— И как беше тя в леглото?

— Доста добра. Макар че по никакъв начин не може да се мери с Юнис, ако питаш за нея.

— Да… — („Така беше.“)

— Юнис… Юнис е най-хубавото нещо, което ми се случи в живота. Сладка като ангел и също толкова умела, без задръжки — като най-прочутата куртизанка в историята. — („Ще започна да мъркам!“)

— Джейк, аз също предпочитам старомодните начини.

— Така ли?

— Ти си постъпил много мило с онези дами, въпреки че с толкова пари си можел да се измъкнеш без проблеми! Сега ще ме отнесеш ли в леглото? Или ще вървя пеш?

— Юнис…

— Добре, ще вървим. Но побързай.

— Да, мила.

Тя скочи, улови го за ръката и в този миг интеркомът изпращя:

— Господин Соломон! Говори Рокфорд. Колата ви очаква.

— О, Божичко! — възкликна Джоан и се разплака. Джейк я прегърна през раменете и я потупа успокояващо.

— Съжалявам, скъпа.

— Джейк. Кажи им да отидат да вечерят. И да се върнат след два часа.

— Не, мила.

Тя тропна с босо краче.

— Джейк, не искам! Не искам! Това е непоносимо!

— Ти обеща — припомни й той. — Виж, мила, не съм на деветнайсет години, за да го правя на задната седалка. Имам нужда от спокойствие и време. — („О, не му вярвай, миличка! Макар че първия път бе малко изплашен.“)

Джоан само завъртя глава.

— Рокфорд? — провикна се Джейк.

— Да, сър?

— Идваме до няколко минути. Дръж реактора топъл. Отдалечи се от интеркома и подхвърли през рамо:

— Обличай се, мила.

— Няма. Ако тръгнем сега, ще трябва да ме натикаш в колата гола.

Той въздъхна и я вдигна на ръце. Сълзите й секнаха в миг и лицето й грейна от щастие. Но не остана дълго така. Той се отпусна на един стол, обърна я по корем и я шляпна по дупето. Тя извика и започна да се дърпа.

Без да я изпуска, Джейк я зашлеви още веднъж. Плесна я и от другата страна и спря, когато преброи до десет. След това я остави на пода и нареди:

— Обличай се! Веднага!

Тя потърка с ръка зачервените си места.

— Добре, Джейк.

Никой от двамата не промълви нито дума, докато не се настаниха в колата. Едва тогава тя прошепна покорно:

— Джейк? Ще ме прегърнеш ли за малко?

— Разбира се, скъпа.

— Може ли да си сваля наметалото? Искаш ли ти да го свалиш?

Той й помогна да изхлузи наметалото, тя въздъхна и се сгуши в него. След малко прошепна:

— Джейк, мили. Защо ме напляска?

Негов ред бе да въздъхне.

— Защото ме ядоса… и защото това е единственият начин да се постави една жена на мястото й, когато не слуша какво й говори мъжът. А ти не ме слушаше.

— Ясно. Мисля, че разбирам. — Тя помълча известно време, притисната към него, сетне попита: — Мили? Удрял ли си някога Юнис?

— Веднъж.

— По същата причина?

— Не съвсем. Всъщност, донякъде. Тя ме подразни. — („Погъделичках го, мила. И получих изненадата на своя живот.“)

— В такъв случай, радвам се, че нашляпа и мен. Но ще гледам повече да не те ядосвам. — („Паднал ангел, шефе. Но пък ролята ми харесва — да летя право надолу към ада.“)

— Джейк?

— Да, Юнис?

— Не исках да те карам да го правиш. Но след като вече ме нашляпа… което означава, че все пак ми обърна внимание, макар и в друг смисъл… Исках да ти кажа… — Тя се поколеба.

— Какво да ми кажеш, Юнис?

— Ами, не зная как… но мисля, че се случи.

— Кое?

— Женският оргазъм. Поне така ми се струва. Защото още не зная какво точно представлява. Но докато плачех — и ме болеше, имаш тежка ръка, господинчо, — изведнъж почувствах да ме залива топла вълна отвътре, нещо започна да нараства и накрая избухна. Това е най-добрият начин, по който мога да го опиша. Изпълни ме такова невероятно щастие, че престанах да обръщам внимание на плесниците. Та се чудя дали това е женският оргазъм?

— Откъде мога да знам, мила? Може би ти ще ми кажеш. По-късно.

— По-късно тази вечер?

— Уф, не мисля, Юнис. Още не сме вечеряли, а и съм доста изморен…

— Аз също. Но съм щастлива.

— Значи довечера ще почиваме. А когато се случи — няма да се дърпам повече, — нека го направим насаме и в спокойна атмосфера. Никакви телефони и слуги.

— Добре, миличък. Юнис може да почака. Джейк? Заради същото ли шляпна Юнис?

Той неочаквано се ухили.

— Тая сладурана ме гъделичкаше, докато не полудях. Но бяхме съвсем сами и всичко приключи добре.

— Как?

— А ти как смяташ? Представих се, както винаги, на средно ниво, Юнис, също както винаги, беше невероятна. — („Щеше да ме сцепи като диня, мила. Но и аз го исках до полуда!“)

— Така ли? Тогава някой ден и аз ще те погъделичкам, за да завършим така. Съгласен ли си?

Той потъна в размисъл.

— Опасявам се, че ще започне да ми харесва. Да те шляпам, имам предвид.

— В такъв случай по-добре да се ожениш за мен. Така поне прислугата няма да ни притеснява.

— В такъв случай най-добре да млъкнеш. Ти си Юнис — и не си Юнис. Трябва да разрешим правната страна на въпроса, преди да се заемем с такива неща.

— Пак за възрастта ми намекваш, нали? А биеш малки момичета. Садист! Прегърни ме!