Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Will Fear No Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Няма да се уплаша от злото

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, 2009

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

Формат 84/108/32. Печатни коли 32

ИК „Бард“, 2009

ISBN 978-954-655-038-5

История

  1. — Добавяне

2.

Господин Соломон й подаде палтото, придружи я до подземния паркинг и я покани в колата си. Пушкалото хлопна вратата зад тях, настани се до шофьора и вдигна преградата. Докато се отпускаше на седалката, госпожа Бранка възкликна:

— Брей, колко е просторно! Господин Соломон, знаех, че ролс-ройсът е голяма кола, но чак пък толкова…

— Ролс само по благоволение, мила моя — шасито е на шкода, двигателят на „Импириъл Атомикс“. В „Ролс-ройс“ само го украсяват и залагат репутацията си. Трябваше да видиш какви бяха ролсовете преди петдесетина години, когато бензиновите двигатели все още не бяха забранени. Онова си беше кола мечта!

— И тази е мечта. Че моето миткало спокойно ще се помести в купето.

Глас от тавана:

— Вашите заповеди, сър?

Господин Соломон натисна едно копче.

— Само за момент, Рокфорд. — Обърна се към Юнис. — Къде живееш? Или какви са координатите на мястото, където би желала да идеш.

— О, прибирам се у дома. Сто и осемнайсет север, трийсет и седем запад, после нагоре до девето ниво — макар че имам известни съмнения дали тази огромна кола ще се побере в автомобилния асансьор.

— Ако не стане, Роки и партньорът му ще те изпратят до пътническия и после до твоята врата.

— Много мило. Джо не обича да се качвам сама в пътническия.

— И е прав. Ще те доставим като пратка с приоритет. Гладна ли си, Юнис?

— Аз ли? Джо ме чака да се прибера, знае, че с господин Смит няма гаранция за точния час. Днес доста подранихме.

— Чудесно. — Господин Соломон отново натисна копчето на интеркома. — Рокфорд, не е необходимо да бързаме. Ъъъ… госпожо Бранка, какви бяха координатите? Сто и осемнайсет…?

— Деветнайсет Б, сър.

— Излез в близост до деветнайсет Б, после ще ти дам по-точни указания.

— Разбрано, сър.

Соломон се обърна към Юнис.

— Купето е звуконепроницаемо, чуват ме само когато включвам интеркома. Което е много удобно, тъй като възнамерявам да обсъдя с теб някои въпроси и да се обадя по телефона във връзка с полицата.

— О! Мислех, че това е шега.

— Шега ли? Работя с Йохан Смит от двайсет и шест години, последните петнайсет се занимавам само с негови дела. Днес той ме произведе в действащ президент на индустриалната си империя. Но ако не успея да изпълня разпорежданията му относно застрахователната полица, утре мога да се озова на улицата.

— Съмнявам се. Той ви има доверие.

— Само дотогава, докато може да се разчита на мен, и нито секунда повече. Тази полица трябва да бъде попълнена до полунощ. Нали се разбрахме, че предложението е приемливо, след като парите могат да бъдат преотстъпени на Службата за кръвопреливане?

— Ами да. Боя се само, че алчността ще заговори в мен и ще ги взема всичките. Когато дойде времето.

— Че защо не? Службата за кръвопреливане не е направила нищо за него, а ти — предостатъчно.

— За което ми се плаща добре.

— Чуй ме, глупаво дете, не бъди глупаво дете. Той иска да получиш един милион долара в наследство от него и да продължаваш да се радваш на грозното му лице. Казах му, че няма да стане през завещанието, и тогава измислихме този трик със застрахователната полица. Дори той е рискован, ако наследниците надушат нещо и пратят свои адвокати — аз, разбира се, ще се опитам да прикрия всички следи. Защото ако се разчуе, някой съдия може да реши, че е опит да се избяга от завещанието, и да разпореди на застрахователите да изплатят премията на наследниците. Което ще е съвсем от полза на Центъра за кръвопреливане — ако те се намесят в съдебната игра, нищо чудно накрая да спечелят. Но има и други начини. Да предположим, че не знаеш нищо за това и си поканена да присъстваш при огласяване на завещанието. Изведнъж се оказва, че твоят доскорошен работодател ти е определил „пожизнена рента“ за „продължителна и вярна служба“. Нима ще я откажеш?

— Уф… — Тя въздъхна и прехапа устни.

— Уф я! — повтори натъртено той. — Точно така, „уф“. Разбира се, че няма да я откажеш. Той ще е мъртъв, ти — без работа, няма никакви причини да се дърпаш. Та вместо обща сума смятам да напиша полица, според която да получаваш солиден годишен доход. — Той спря и се замисли. — След като ти приберат данъците, пак ще имаш предостатъчно. Какво ще кажеш за седемстотин и петдесет на седмица? Това притеснява ли те?

— Мисля, че не. Седемстотин и петдесет е много по-благоразумно от един милион.

— Хубавото е; че можем да накараме застрахователите да индексират сумата срещу инфлация и така пак ще получиш своя милион. Или ще го преотстъпиш на Центъра за кръвопреливане, ако толкова много настояваш.

— Наистина ли? Чудесно! Никога не съм била добра във финансовите въпроси.

— Това е, защото повечето хора гледат на парите като на средство да си платят борчовете. Този, който разбира от пари, знае, че с тях могат да се правят още пари. Както и да е, остави на мен да уредя всичко. Ще използвам канадска застрахователна компания и канадска банка, така шансът американски съд да надуши за това е по-малък. В случай, че внучките му заподозрат нещо.

— О, господин Соломон, но тези пари не са ли техни?

— Пак ти казвам, не ставай глупава. Те са хиени. Алчни костенурки. Нямат никакъв принос за това богатство. Изглежда, не знаеш достатъчно за Йохан. Надживял е три съпруги, а четвъртата го взе заради парите и при развода му отмъкна милиони. Първата му роди син и умря при раждането — после синът му загина при превземането на една никому ненужна височина. Още две жени, два развода, по една дъщеря от всеки брак, което доведе общо до четири внучки — и всички тези бивши съпруги и техните дъщери са умрели, а наследниците им чакат с нетърпение Йохан да ритне камбаната и му се ядосват, че още не го е направил. — Соломон се ухили. — Очаква ги истински шок. Написах завещанието му така, че те ще получат само малък доживотен приход — и нищичко, решат ли да го оспорят. А сега ме извини, трябва да се обадя тук-там, да те откарам до вкъщи и да отскоча до Канада, за да уредя този въпрос.

— Да, сър. Нещо против да си сваля палтото? Топличко е тук.

— Искаш ли да пусна охлаждане?

— Само ако и на вас ви е топло. Палтото ми е по-дебело, отколкото изглежда.

— И аз го забелязах. Бронирано ли е?

— Да, сър. Често ми се налага да излизам навън.

— Нищо чудно, че ти е топло. Свали го. Свали всичко, което пожелаеш.

Тя се засмя.

— Чудя се и вие ли сте същият перверзен старец. Да не изкарам още един милион?

— Няма да получиш и пукнат грош. Млъквай, момиче, трябва да се обадя по телефона.

— Да, сър. — Юнис си свали палтото, облегна се назад, вдигна крака на облегалката и се замисли.

„Какъв странен ден!… Наистина ли ще стана богата?… Направо не мога да повярвам… Няма да профукам и един цент от тези пари, нито ще позволя на Джо, докато не ги прехвърлим на сигурно в някоя банка. Някои хора умеят да се оправят с парите — като господин Соломон и шефа, други, като моя Джо, не стават за това… но затова пък той е най-сладкият мъж, който може да си пожелае едно момиче. Стига, разбира се, никога повече да не му позволявам да си отваряме съвместна сметка.

Милият ми Джо! И той си пада по моите «кълки». Шефът е пълен с всякакви старомодни изрази. Стеснява се да ми казва «кучка». Все внимавам да не го шокирам с нещо… е, не че той не обича изненадите, те са приятна добавка към живота, като чесън във всяко ядене. Затова пък с Джо мога да приказвам каквото ми хрумне… стига да не е за пари…

Интересно, какво ли ще си помисли Джо, ако ме види в тази луксозна лимузина, в компанията на един дърт пръч? Може би нищо, но все пак ще е най-добре да не му разказвам какво съм правила… мъжете не разсъждават като нас, те не знаят що е логика… между другото, не е редно да наричам господин Соломон «дърт пръч». Той със сигурност не се държи като такъв. Вече ще внимавам какво му казвам и повече ще се вслушвам в думите му…

На колко ли е години? Кой може да каже, в наши дни, когато мъжете се тъпчат с всякакви хормони и никога не са «прекалено стари», докато краката им не започнат да се подгъват. Както е шефът… не че някога си е позволявал своеволия с мен, дори в годините, когато беше в по-добра форма…

Дали шефът наистина вярва, че ще си върне младостта, като му трансплантират мозъка? За ръце, крака, бъбреци и сърце съм чувала, но мозък?“

Соломон изключи телефона и каза:

— Готово. Остава само да се подпишат документите, което ще направя тази вечер в Торонто.

— Съжалявам, ако ви създавам неприятности, сър.

— Удоволствието е мое.

— Оценявам го. Искам също да благодаря по някакъв начин на шефа, макар че той, изглежда, не го очаква от мен.

— Няма смисъл да му благодариш.

— Напротив, мисля, че има. Само че не зная как. Какво се казва на някой, който ти подарява един милион долара? Без никакви задни мисли?

— Хъмм! Има си начини. Но в този случай мисля, че не е необходимо. Мила моя, познавам добре стария Йохан. Ще му доставиш най-голямо удоволствие, ако не покажеш и намек за благодарност. Твърде много хора са му благодарили в миналото… а след това са го приемали за лесна плячка и са се опитвали да го издоят докрай. Следва неизбежното разочарование и желание да му отмъстят. Така че не му благодари. Той не вярва на милите думи, предполага, че целта са парите му. Забелязах, че си доста дръзка с него.

— Налага се, сър, иначе ми се качва на главата. На няколко пъти ме е докарвал до плач — преди години, — докато не разбрах, че иска да си държа на своето.

— Виждаш ли? Дъртият деспот сигурно се обзалага със самия себе си дали още утре ще изприпкаш да му близнеш ръката. Така че дори не го споменавай. Разкажи ми за себе си, Юнис — на колко си години, откога си омъжена и кой поред е този брак, имаш ли деца, заболявания, какво предпочиташ да гледаш по телевизията, с какво се занимава мъжът ти, как стана секретарка на Йохан, брой арести и за какво — ако пък не искаш, можеш спокойно да ми кажеш да вървя по дяволите. Но ми се ще да те опозная малко по-добре — отсега нататък ще работим често рамо до рамо.

— Нямам нищо против въпросите — „Ще кажа само каквото искам!“ — но това правило не важи ли в двете посоки? — Тя се размърда и изопна крака. — Мога ли и аз да попитам същото?

Той се разсмя.

— Разбира се. Ще ти отвърна искрено… или ще те преметна.

— Което бих могла да направя и аз, сър. Но не се налага. Омъжена съм и съм на двайсет и осем. Нямам деца — все още, но имам разрешение за три. Що се отнася до работата ми — на осемнайсет спечелих конкурс за красота, с наградата вървеше договор за едногодишни шоупрограми из щата и възможност за седемгодишни участия в телевизионни предавания…

— И не те взеха в телевизията? Направо да им се чудиш.

— Не е това, сър. Решението беше само мое — отказах се. След щатския конкурс за красота се явих на националния и го изгубих. Но получих възможност да се уверя с очите си колко много хубави момичета има. Прекалено много. Нещата, които подочух от тях, за това какво трябва да направиш, за да се уредиш за пробни снимки и прочее… беше ми достатъчно. Върнах се в училище, записах се на курс по секретарска електроника с допълнителни часове по компютърни езици и кибернетика и започнах да си търся работа. — „Но няма да ти кажа как завърших училище!“ — След време станах секретарка на госпожа Бирман, след като предишната й заместничка излезе по майчинство… после тя не се върна и аз останах за постоянно и когато госпожа Бирман се пенсионира, шефът ме назначи на нейно място. И ето ме тук — признавам, че съм едно доста щастливо момиче.

— И умно също. Но съм сигурен, че външният ти вид е изиграл голяма роля в решението на господин Смит.

— Зная, че е така — отвърна тя тихо. — Но той нямаше да ме задържи, ако не си вършех работата. Да изглеждаш добре най-често е наследствено, за останалото трябва да се погрижиш сам.

— Така е — съгласи се той. — Но знаеш ли, според някои проучвания красивите жени по правило са по-интелигентни от непретенциозните.

— О, не мисля така! Вземете например госпожа Бирман — тя не беше красавица. Но пък страшно й сечеше пипето.

— Казах „според някои проучвания“ — подчерта той. — Пък и какво е красотата? Хипопотамката несъмнено изглежда невероятно красива в очите на своя приятел, инак той щеше да тръгне след друга хипопотамка. Това, което наричаме „физическа красота“, е всъщност само комплекс от полезни качества в борбата за оцеляване. Как мислиш, дали един хипопотам би те сметнал за красива?

Тя се изкиска.

— Съмнявам се!

— Виждаш ли? От негова гледна точка ти не си по-красива от някоя хипопотамка, просто си наследила нужния набор характеристики за оцеляване.

— Предполагам, че е така. — „Хъм! Дай ми само възможност и ще ти покажа каква съм!“

— Но тъй като с Йохан принадлежим към твоя вид, имаме сходно мнение по въпроса за женската красота. На която Йохан винаги е бил голям ценител.

— Което е вярно — съгласи се. След това повдигна крака с аления чорап и го разгледа. — Обличам се по този начин, за да забавлявам шефа. Когато постъпих на работа в „Смит Ентърпрайз“, също като останалите момичета носех съвсем оскъдно облекло — нали знаете, най-често само телесна боя. После, след като ме прехвърлиха в канцеларията на госпожа Бирман, започнах да се обличам по-скромно, защото тя скриваше цялото си тяло — също като сестра Макинтош. Дори не използваше прозрачни материи. Много неудобно. Продължих да се обличам по този начин, докато госпожа Бирман се пенсионира. Но една сутрин, бях се облякла с еднократни дрехи — по-лесно е да ги хвърлиш, отколкото да ги переш и гладиш, — се полях с кафе, а нямаше какво друго да сложа. Нито време да си купя други. Освен това бързах, защото знаете, че господин Смит мрази да се закъснява. Стиснах зъби, напъхах си дупето в офис бикини и помолих Джо да ме изрисува, колкото се може по-бързо! Джо е художник, ако не знаете.

— Не мога да повярвам.

— Така е. Той ми рисува кожата, дори очертава лицето. Все пак онази сутрин закъснях, защото Джо е художник до мозъка на костите и отказа да ме пусне само с едно небрежно напръскване. Първо ме оцвети в бяло, сетне нанесе на различни места черни точки… аз непрестанно го подканях да бърза, а той все отвръщаше, че трябва да изрисува още една точка. Толкова закъснях, че преминах през една изоставена зона, която по правило заобикалям.

— Юнис, никога не бива да влизаш в изоставените зони. Божичко, дете, дори полицията не смее да ходи без бронирани коли! Можеха да те пребият, да те изнасилят, дори да те убият.

— Знам, сър. Но се страхувах да не си изгубя работата. Опитах се да обясня на шефа защо съм закъсняла, но той ме скастри да си затварям устата и да се захващам за работа. Странно, но през онзи ден беше необичайно мек с мен. На следващия се появих с дрехите, с които ходех на работа обикновено — и той пак стана зъл. Господин Соломон, не е необходимо да ми удрят шамари, за да разбера някоя простичка истина — оттогава престанах да ходя като монахиня и се обличах или изрисувах така, че да подчертая това, което имам.

— Да, резултатът наистина е впечатляващ. Но, скъпо дете, трябва да се внимателна. Не е престъпление да се обличаш секси пред Йохан — това си е чисто милосърдие, старецът и без това няма много радости в живота, пък и няма с какво да те изплаши, като се има предвид състоянието му.

— Той никога не ме е плашил, сър. През всичките години, откакто работя за него, само ме е докосвал по ръката. Обича да ме посреща с пиперливи забележки относно предизвикателното ми облекло и аз не пропускам да го срежа и да го заплаша, че ще се оплача на мъжа ми, което го кара да се смее. Отношенията ни са невинни като неделно училище.

— Не се и съмнявам. Но трябва да си внимателна, когато идваш и си тръгваш от работа. И не говоря само за това, че трябва да избягваш изоставените зони. С този начин на обличане и с привлекателния ти вид те дебне опасност навсякъде. Не го ли осъзнаваш? Мъжът ти не ти ли го е казал?

— Но аз внимавам, сър. Зная какво може да ми се случи, гледам редовно новините. Не ме е страх. Винаги нося със себе си три нерегистрирани и незаконни оръжия — и умея да боравя с тях. Шефът ми ги купи, а охраната му ме научи.

— Хъм. Като представител на закона съм длъжен да докладвам за това. Но като обикновен човек, който знае каква опасна джунгла е този град, ти се възхищавам. Дано наистина да знаеш как да ги използваш. И да имаш куража да го сториш, ако стане необходимо. Надявам се, че след като се защитиш, ще си достатъчно благоразумна да напуснеш мястото по най-бързия начин и да не съобщаваш за инцидента на полицията. Но всичко това зависи твърде много от случая.

— Боя се, че сте прав. Сър, след като сте мой адвокат, всичко, което ви казвам, остава помежду ни, нали?

— Да. Съгласна ли си да бъда твой адвокат?

— Ами… да, сър.

— Чудесно, значи вече съм. Разговорът ни ще бъде конфиденциален. Продължавай.

— Сър, една нощ ме повикаха по спешност в кръводарителския център. Бях сама, Джо не беше у дома. Не се разтревожих, често ми се налага да прескачам до центъра по всяко време. Държа моето любимо миткало в апартамента, качвам се на него и не го напускам, докато не стигна болницата. Но… знаете ли онази стара болница в западните квартали, казва се „Милосърдната Дева“?

— Боя се, че не.

— Няма значение. Истинска руина, строена е преди времето, когато властите се отказаха да гарантират сигурността на хората по улиците. Няма автомобилен асансьор, нито възможност за паркиране в сградата. Само ограда и пазачи при вратата. И значи се случи, когато излизах. Мръсникът се бе стаил между паркираните коли и ми се нахвърли. Не зная дали искаше чантата, или мен, защото не се забавих, за да разбера — нямам представа дори дали беше мъж, или жена…

— Което е по-малко вероятно…

— Но не е изключено. Шокова граната с лявата ръка в лицето и изстрел с дясната. Дори не проверих дали е мъртъв. Метнах се в колата и право вкъщи. Не съобщих в полицията, не казах дори на Джо, не съм го разказвала на никого досега. — „Но ми трябваше тройна доза наркотол, за да спра да треперя, макар че не в това е въпросът, нали?“

— Значи си храбро момиче и можеш да стреляш, когато се наложи. Но си и глупаче освен това, защото си имала страхотен късмет. Хъм, Йохан има една бронирана кола, досущ като тази, и две смени пазачи, назначени към нея.

— Сигурна съм, че има достатъчно голяма охрана, сър, но не знаех нищо за колата.

— Ролс-шкода, като тази. Юнис, повече няма да се уповаваме на бързината ти с оръжията. Можеш да продадеш миткалото или да засадиш цветя в него. От днес нататък ще пътуваш с бронирана кола и охрана. Винаги.

Тя го погледна смаяно.

— Но, господин Соломон! Дори с новата заплата не бих могла да си позволя…

— Поеми си дъх, мила. Знаеш, че Йохан едва ли вече ще се качи в тази кола. Кой знае дали въобще ще напусне болничната стая. Но все още държи две смени пазачи, двама шофьори и две Пушкала, които по цели дни и нощи се чудят какво да правят. Утре сутрин ще пратя моята кола да те вземе, а следобед ще те върне твоята нова кола — тази на Йохан. А след това ще бъде изцяло на твое разположение по всяко време на денонощието.

— Не съм сигурна, че шефът ще одобри тази идея.

— Забрави. Ще му издърпам ушите, задето те е оставил да се излагаш на рискове. Ако възрази, ще му кажа, че имам достатъчно пари да те отмъкна от него. Юнис, помисли малко, това не му струва и един долар, защото парите са заделени предварително. Я по-добре да сменим темата. Какво мислиш за неговия план да намерим подходящо „топло“ тяло?

— Възможно ли е да се извърши мозъчна трансплантация? Или той се лови за сламка? Давам си сметка как се чувства прикован към онази ужасна машина — напоследък полагам невероятни усилия да изглеждам все по-забавно, а едва успявам да изтръгна по някоя измъчена усмивка. И все пак има ли хляб в плановете му?

— Това не подлежи на дискусия, мила. Щом ни нарежда, от нас се иска да изпълняваме. В тази Служба по кръвопреливане — дали ще ни намерят донори с АВ отрицателна?

— Съмнявам се, сър. Според последните проучвания от около милион хора с тази група едва четири хиляди са склонни да дават кръв.

— Лошо. А какво мислиш за идеята му да използваме за примамка реклами по телевизията?

— Ще струва ужасно много. Но той сигурно може да си го позволи.

— Естествено. Само че на мен не ми харесва.

— Сър?

— Юнис, ако наистина стигнем до трансплантация, не искам това да става достояние на обществото. Спомняш ли си шумотевицата, която се вдигна, когато започнаха да замразяват хора? Не, прекалено си млада. Изглежда, идеята докосна оголен нерв, защото предизвика вълна от протести и доведе до издаването на забрана — с обяснението, че след като не е по джоба на повечето хора, няма да е справедливо спряло тях. Гласът на народа и прочее — нашата славна страна преживя време на демокрация, на олигархия, на тирания, на социализъм и на смесица от изброените, без да променя основните постулати на конституцията, за да стигнем до настоящата анархия под управлението на избран от народа диктатор, въпреки че все още имаме закони и Конгрес. Но през цялото това време нервът продължава да е оголен — с обяснението, че щом нещо не е допустимо за всички, не бива да се позволява на избрани. И какво ще се случи, когато един от най-богатите хора в страната обяви, че желае да си купи подходящо за трансплантация тяло — само за да спаси собственото си окаяно и егоистично съществуване?

— Не мисля, че шефът е толкова лош човек. Дори напротив, като се има предвид какво се налага да изтърпи.

— Това е вън от темата. Оголеният нерв ще реагира веднага — като на възпален зъб. Проповедници ще го заклеймяват, обществото ще поиска нов законопроект, Американската медицинска асоциация ще забрани на членовете си да участват в подобно начинание и нищо чудно дори Конгресът да гласува закон срещу него. Навярно след това Върховният съд ще намери този закон за нецелесъобразен и ще го отхвърли, но дотогава старецът отдавна ще е мъртъв. Ето защо никаква публичност. В Центъра по кръвопреливане имат ли сведения за останалите AB отрицателни, които не са дарители?

— Съмнявам се. Не мисля.

— Ще проверим. Предполагам, че поне осемдесет процента от населението в тази страна знае коя кръвна група е. Тя не се променя, нали?

— Никога, сър. Затова сме толкова редки — и толкова търсени.

— Чудесно. Значи достатъчно е да проникнем в някоя сериозна база данни и ще извлечем цялата налична информация — в наши дни компютрите са свързани. Ето, че напредваме, мила моя. Ще ти прехвърля събраната информация и ще се заема с други неща, а ти продължавай да трупаш данни, докато летя към Южна Америка за среща с онзи касапин Бойл. А после…

— Господин Соломон! Навлизаме в опасен район.

Соломон включи интеркома, предупреди хората си, после каза:

— Тези типове отпред си умират да прекосяват изоставените зони. Надяват се някой да стреля по нас, за да имат оправдание да отвърнат на огъня. Съжалявам, мила, но след като ти си в колата, беше редно да им наредя да не доближават изоставени райони.

— Аз съм виновна — въздъхна Юнис. — Трябваше да ви предупредя, че е невъзможно да се кръжи около Деветнайсет Б, без да се навлезе в някоя изоставена зона. Правя голямо отклонение, за да стигна до къщата на шефа. Но вътре в колата сме в безопасност, нали?

— Разбира се. Дори да ни уцелят, старото корито ще издържи. Рокфорд не е чак толкова зъл, наехме го от Синдиката, преди това е бил полицай, но си имал ядове със закона. Но виж, Чарли — другото ни Пушкало — е истинска кобра. ХУУ — хромозомен профил. Първо убийство на дванадесет. Той… — В този момент бронираните прозорци бяха закрити от стоманени щори. — Изглежда, навлизаме в зоната.

Светлините в купето блеснаха.

— Като ви слуша човек — подметна Юнис, — сякаш вашите собствени пазачи са по-опасни от онова, което се спотайва отвън.

Той поклати глава.

— Ни най-малко, мила моя. О, сигурен съм, че в едно законопослушно общество тези двамата щяха да бъдат изпратени на съд, дори на електрическия стол — но тъй като не сме такова общество, предпочитам да ги използвам за свои нужди. И двамата са в изпитателен срок, а не се съмнявам, че работата им допада. Като се прибави и заплащането…

Колата се разтресе и отпред се чу кратък и оглушителен картечен откос.

Звукът в затвореното тясно пространство бе почти оглушителен. Госпожа Бранка извика уплашено и се вкопчи в рамото на своя адвокат. Последва единична експлозия — ВВВУМ! Юнис зарови лице в рамото му и го стисна още по-силно.

— Попадение! — долетя вик отпред. Светлините угаснаха.

— Те ли ни уцелиха? — попита тя, заровила лице в ризата на Соломон.

— Не, не. — Той я потупа успокояващо по рамото. — Чарли ги е уцелил. Или поне така смята. Последният трясък беше от оръдейния ни купол. В безопасност сме, скъпа.

— Но светлините изгаснаха.

— Понякога се случва. От сътресението. Ей сега ще включа аварийното осветление. — И понечи да се освободи от ръката й.

— О, не! Моля ви, не ме пускайте още малко. Нямам нищо против тъмнината — дори се чувствам в безопасност в нея.

— Божичко, какво котенце си, миличка! — възкликна с омекнал глас той.

— Вие също… господин Соломон.

— Не можеш ли да ми казваш Джейк? Опитай.

— Джейк. Да, Джейк. Ръцете ти са толкова силни… На колко си години, Джейк?

— Седемдесет и една.

— Не мога да повярвам. Изглеждаш много по-млад.

— Достатъчно съм стар, за да ти бъда дядо, малко пухкаво котенце. Просто изглеждам по-млад… на тъмно. Но ако се вярва на Библията, вече съм подкарал първата година от подареното време.

— Не бива да говориш така, ти си още млад! Джейк, хайде да сменим темата. Мили Джейк.

— Сладка Юнис.

След няколко минути шофьорът обяви:

— Извън опасност сме, сър. — Щорите се плъзнаха надолу. Госпожа Бранка побърза да се освободи от обятията на своя домакин и се изкиска смутено.

— Боже мили!

— Не бери грижа. Стъклото е прозрачно само в едната посока.

— Слава Богу. Но въпреки това ярката светлина ми подейства като леден душ.

— Да. И съсипа момента. Тъкмо когато бях започнал да се чувствам наистина млад.

— Но вие сте млад, господин Соломон.

— Джейк.

— Джейк. Годините нямат никакво значение, Джейк. Майчице, изцапала съм ти ризата с боя.

— Няма нищо, аз пък съм ти разчорлил косата.

— Лесно ще се среша. Но какво ще кажеш жена ти?

— Ще ми предложи да я сваля за пране. Юнис, скъпа, аз нямам жена. Преди доста години ме замени с по-нов модел.

— Значи е била с лош вкус. Джейк, ти си класика — а класиката само се подобрява с времето. Сега по-добре ли ми е косата?

— Чудесно. Великолепно.

— Почти се изкушавам да помоля да ни върнат в изоставения район, за да можеш пак да ми я разчорлиш.

— Аз съм много повече от „почти изкушен“. Но по-добре да те върна у дома — освен ако не искаш да дойдеш с мен в Канада? Ще се приберем някъде посред нощ.

— Искам, но не мога — наистина. Така че отведи ме у дома. Ще седна близо до теб, за да ме прегърнеш.

— Обещавам да не ти роша косите повече. — Той съобщи на шофьора координатите на апартамента й. — И гледай дотам да не преминаваш през още изоставени райони, жадно за стрелба копеле!

— Разбрано, господин Соломон.

Известно време пътуваха в мълчание. Първа го наруши госпожа Бранка:

— Джейк, каза, че си се чувствал млад… преди да ни прекъснат.

— Сигурно си го усетила.

— Така е. Бях готова да ти позволя, Джейк. Знаеш ли какво, искаш ли моя снимка — без дрехи? Качествена, не като тази, която ще ти я направи някой, дето съдира по три кожи за това.

— Мъжът ти ли ще те снима?

— Не е необходимо, Джейк, имам колкото искаш. Забрави ли, че преди време бях модел? Ще ти донеса една… стига да не разказваш никого.

— Обещавам. Нали съм твой адвокат. Ще бъда гроб.

— Каква предпочиташ? Артистична? Или еротична?

— Ах… труден избор!

— Хъм, мога да ти донеса някоя, която съчетава и двете. Имам една под душа, с мокра коса, без петънце боя по кожата и дори без грим — ох, ще я видиш. Как ще ти понесе?

— Ще вия като вълк единак!

— Значи е твоя. Но по одевешния въпрос, защото почти стигнахме. Джейк, как смяташ, шефът има ли някакви шансове с мозъчната трансплантация?

— Не съм специалист, но по мое мнение — никакви.

— Така си и мислех. В такъв случай не му остава много. Джейк, ще трябва да се постарая добре с тоалетите, за да му доставя поне още малко радост.

— Юнис, ти си истинска сладурана. Няма нищо помило от това за него. Много по-добре е, отколкото да му благодариш за милиона.

— Вече го бях забравила, Джейк, мисля само за шефа. Мъчно ми е за него. Довечера ще изляза да си купя нещо наистина екзотично — какво ще кажеш за някое прозрачно боди с малко шарки отдолу? Джо е ужасно добър в това. Сега, след като си имам собствена охрана, мога да се обличам съвсем оскъдно и предизвикателно — ще нося високи обувки, за да подчертавам дългите си крака, миниатюрни найлонови гащички и боя.

— И парфюм, скъпа.

— Шефът няма обоняние, Джейк. От годините е.

— Но затова пък моето е напълно запазено.

— Ох, да. Значи парфюм за теб. И боя за шефа. Никога не бях опитвала нещо толкова екстравагантно на работа… но след като ще бъда само при него и при теб и няма да ме гледат други хора, ще пробвам. Тъкмо ще разбера какво най-много се харесва на шефа. Джо обича да измисля всякакви предизвикателни шарки и не е никак ревнив — сигурно защото му е жал за стареца. Но напоследък толкова трудно се намират модни дрешки. Ще трябва доста да обикалям.

— Юнис.

— Да, сър? Да, Джейк?

— Не излизай по магазините тази вечер. Това е заповед — от твоя шеф, предадена чрез адвоката му.

— Добре, Джейк. Мога ли да попитам защо?

— Ако искаш, утре можеш да носиш само боя. Моите хора ще те докарат с бронираната кола, все едно че си корона с перли. Но тази нощ колата ми трябва.

Утре вече ще имаш своя и ще можеш да се разхождаш навсякъде.

— Добре, сър. — Тя кимна покорно.

— Но грешиш, като казваш, че Йохан няма да живее дълго. Проблемът му е, че ще живее прекалено дълго.

— Не разбирам.

— Той е в капан, миличка. Паднал е в лапите на докторите и те няма да го пуснат лесно. Веднъж закачиш ли се на животоподдържащите системи, нямаш шанс. Не си ли забелязала, че му сервират да яде без нож или вилица? Метални имам предвид. Вместо това му дават пластмасови прибори. Помисли малко, мила. Превърнали са го в машина, лишен е от каквото и да било право на избор. Юнис, тази мозъчна трансплантация е единственият начин да надхитри лекарите. Ловък ход да извърши самоубийство.

— Не!

— Да. Лишиха го от всички човешки възможности и не му остава друго, освен да прибягва до хитрост. И двамата с теб ще трябва да му помогнем, защото го иска… Изглежда, пристигнахме. Не плачи, малката, защото мъжът ти ще поиска да разбере причината, а не бива да му я разкриваш. Нещо против да ме целунеш на раздяла?

— О, с удоволствие!

— Спри да плачеш и изтрий хубавото си личице, всеки миг ще отворят вратата.

Малко след това тя прошепна:

— Джейк, това бе най-хубавата целувка, която съм получавала. И вече не ми се плаче. Чуваш ли — отключиха вратата.

— Но ще трябва да почакат, докато я отключа и аз — отвътре. Може ли да се кача с теб в асансьора и да те изпратя до вратата?

— Ннне… Мога да обясня присъствието на охраната, но не и защо адвокат на фирмата си прави труда да ме изпраща до прага. Джо не ме ревнува от шефа, но за теб не зная. Не бих искала да го карам — особено след като за малко да му дам повод за това.

— Можем да наваксаме пропуска.

— Бихме могли, мили Джейк. Вече не съм онова скромно и съблюдаващо моралните устои девойче от Айова… сигурно ме поквариха ролс-ройсът и парите… както и един градски тарикат. Пусни ме да си вървя, мили.