Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (25)

25

Бях забравил да го попитам за преживяванията му в армията, но може би някога ще ми се удаде такава възможност. Сигурно щеше да хвали „храната“ — така добре не се бе хранил никога в къщи, — трудностите щеше да сметне за „възпитателни и изключително ценни“, а докосването до човека от народа за „невероятно поучително“. Можех да си спестя да го питам за това. Тази нощ той нямаше да може да затвори очи в семинарското си легло, ще се хвърля от една страна на друга от угризения на съвестта и ще се пита, дали е било правилно да не дойде при мен. Толкова много неща исках да му кажа, че за него щеше да е по-добре да следва теология в Южна Америка или в Москва, в която и да е част на света, само не в Бон. Той трябваше да разбере, че за това, което наричаше негова вяра, тук нямаше място, между Зомервилд и Блотерт, в Бон, един сменил вероизповеданието си Шнир, който дори е станал свещеник, можеше само да закрепи курса на техните акции. Веднъж трябва да си поговоря с него за всичко, най-добре, когато в къщи имаше журфикс. Ние двамата блудни синове щяхме да седнем при Ана в кухнята, да пием кафе, да си припомняме старите времена, когато в нашия парк все още се учеха да хвърлят противотанкови гранати и пред входа спираха автомобили на вермахта, когато настаняваха у нас офицери от вермахта. Един офицер — майор или нещо такова — с фелдфебели и войници, един автомобил, те всички мислеха само за яйца на очи, коняк, цигари и солени шегички с момичетата в кухнята. Понякога ставаха делови, тоест важни: тогава се строяваха пред нашата къща, офицерът започваше да се удря в гърдите, дори пъхаше едната си ръка под куртката като някой долнопробен актьор, който играе полковник, и започваше да крещи нещо за Украйна победа. Неловко, смешно, безсмислено. А когато се разбра, че госпожа Винекен се е промъкнала тайно през нощта заедно с други жени през гората между немските и американските позиции, за да си набави от другата страна от брат си, хлебар, малко хляб, служебният им жар стана опасен за живота. Офицерът искаше да застреля госпожа Винекен и две други жени за шпионаж и саботаж (при едно от дознанията госпожа Винекен бе признала, че била говорила с американски войник). Но тогава баща ми прояви за втори път в живота си — доколкото си спомням — енергия, измъкна жените от импровизирания затвор — нашата пералня, и ги скри долу на брега в бараката за лодки. Той се държа като истински храбрец, кресна на офицера, а офицерът в отговор кресна на него. Най-смешното в този офицер бяха ордените му, които подскачаха на гърдите му от възмущение, а майка ми каза със своя мек глас: „Но, господа, господа, все пак всичко трябва да има граница…“ От цялата работа я разстройваха само взаимните крясъци на „господата“. Баща ми каза: „Преди на тези жени да се случи нещо лошо, трябва да разстреляте мен — моля“, и той наистина разкопча сакото си и предложи гърдите си на офицера, но войниците трябваше вече да отстъпват, защото американците бяха заели хълмовете над Рейн и жените можеха спокойно да излязат от бараката за лодки. Най-неприятното в този майор, или какъвто там беше, бяха ордените му. Без тях може би щеше да запази известно достойнство. Когато виждам жалките еснафи на мамините журфиксове с техните ордени, винаги си спомням за този офицер, дори орденът на Зомервилд тогава ми се вижда поносим: Pro Ecclesia и още нещо. Зомервилд все пак прави нещо трайно за църквата си. Той държи на своите „хора на изкуството“ и има достатъчно вкус да носи постоянно ордена на гърдите си. Носи го само на процесии, на тържествени литургии и телевизионни дискусии. Телевизията лишава и него от онези остатъци от срам, които трябва да му призная. Ако нашият век заслужава име, би трябвало да се казва век на проституцията. Хората свикват с курвенския речник. Веднъж срещнах Зомервилд след една такава дискусия („Може ли модерното изкуство да бъде религиозно?“) и той ме попита; „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други.“ Тогава му казах: „Не ви харесах, значи и вчера не сте ми харесали.“ Бе тотално разбит, въпреки че доста скромно бях изразил впечатлението си от него. Беше противен, заради няколко евтини белези на своята ерудиция той „срази“ или „разби“ събеседника си, някакъв малко безпомощен социалист. Хитро питаше: „Значи вие намирате ранния Пикасо абстрактен?“, пред десет милиона зрители унищожи стария, побелял човек, който мърмореше нещо за ангажираност, като каза: „Ах, вие говорите за социалистическо изкуство — или дори за социалистически реализъм?“

Когато на другата сутрин го срещнах на улицата и му казах, че не съм го харесал, той беше като смазан. Това, че един от десет милиона не го беше харесал, засегна тежко суетността му, но бе обезщетен с една „истинска вълна от похвали“ във всички католически вестници. Те писаха, че е постигнал победа за „доброто дело“.

Запалих една от последните три цигари, взех отново китарата и задрънках малко. Разсъждавах за това, какво исках да разкажа на Лео, какао исках да го питам. Винаги, когато трябваше да говоря с него сериозно, той или имаше матура, или се страхуваше от скрутиниума. Размишлявах и за това, дали действително трябваше да пея Лавретанската литания, по-добре не — на някого можеше да хрумне идеята да ме сметне за католик, щяха да ме обявят за „един от нашите“ и от всичко можеше да се получи хубава пропаганда за тях, те всичко „използваха“ и цялото ми пеене щеше да излезе едно недоразумение и объркване, тъй като аз съвсем не съм католик, а чисто и просто обичам Лавретанската литания и изпитвам нежност към обикновеното еврейско момиче, на което тя е посветена; но между другото никой не би разбрал и това, чрез разни увъртания биха открили в мен милиони от тези католони и биха ме закарали насила в телевизията — и курсът на акциите щеше още повече да се качи. Трябваше да си намеря друг текст, жалко, най-много ми се искаше да пея именно тази литания, но да се пее тя по стъпалата на бонската гара, щеше да бъде грешка. Жалко. Така добре се бях упражнявал и можех толкова добре да акомпанирам с китарата на Ora pro nobis.

Станах, за да се приготвя за изпълнението. Сигурно моят импресарио Цонерер щеше да ме „изостави“, ако започна да пея и да свиря с китарата на улицата. Ако наистина пеех литании, Tantum ergo и всички тези текстове, които толкова обичах да пея и упражнявах години наред във ваната, то може би той щеше да „участва“, това щеше да е добра работа, горе долу нещо като рисуването на мадони. Дори му вярвах, че наистина ме харесва — децата на този свят са по-сърдечни от децата на светлината — но „в работата“ за него бях ликвидиран, ако седнех на стъпалата на бонската гара.

Вече можех да ходя без да куцам много забележимо. Това направи излишна щайгата от портокалите, трябваше само да пъхна под лявата мишница една възглавница от канапето, под дясната китарата и да отивам на работа. Имах само още две цигари, едната щях да изпуша, а последната щеше да изглежда много примамливо в черната шапка; поне една монета до нея щеше да изглежда добре. Потърсих в джобовете на панталона си, обърнах ги навън — няколко билета от кино, една червена пионка от „Не се сърди човече“, една замърсена хартиена носна кърпа, но никакви пари. В антрето извадих чекмеджето на гардероба — четка за дрехи, квитанция от бонския църковен вестник, бележка за бутилка от бира, никакви пари. Проверих в кухнята всички чекмеджета, изтичах в спалнята, търсих между копчета за яки, банели за ризи, копчета за ръкавели, между чорапи и носни кърпи, в джобовете на зеления памучен панталон — нищо. Събух тъмния си панталон, оставих го на пода като свалена кожа, хвърлих бялата риза до него и облякох светлосиньото трико през главата — тревисто зелено и светлосиньо, отворих вратата с огледалото — прекрасно, толкова добре не бях изглеждал никога. Бях нанесъл грима си много дебело, той бе стоял години наред и бе изсъхнал, и сега видях в огледалото, че гримът бе започнал да се напуква, имаше бразди като на изровена при разкопки статуя. Тъмните ми коси отгоре стояха като перука. Мънках под носа си някакъв текст, който тъкмо ми хрумна: „Бедният папа Йоан, не слуша ХДС, той не е магарето на мелничаря, той не иска кравата на мелничаря“. Ставаше за начало, а централният комитет за борба с богохулството няма да има никакви възражения срещу този текст. Щях да съчиня още много куплети и щях да го изпълня като балада. С удоволствие бих заплакал, спираше ме гримът, той седеше така добре, с пукнатините, с местата, където започваше да се отделя, сълзите биха разрушили всичко това. По-късно можех да плача, след работа, ако още ми се плаче. Професионалното поведение е най-добрата опора, само светците и аматьорите могат да залагат на живот и смърт. Отдръпнах се от огледалото, навлязох по-надълбоко в себе си и същевременно се отдалечих повече. Ако Мари ме видеше така и после намереше сили да премахва с ютията восъчните петна от малтийския му рицарски мундир, значи тя наистина е умряла и ние сме разделени завинаги. Тогава можех да започна да скърбя над гроба й. Надявах се, че всички ще имат достатъчно дребни пари, когато минават покрай мен: Лео малко повече от един грош, Едгар Винекен, когато се върнеше от Тайланд, може би някоя стара златна монета, и дядо, когато се върне от Иския — той щеше поне да ми напише един безкасов чек. Междувременно се бях научил да ги осребрявам, майка ми вероятно щеше да сметне за подходящо да даде два до пет пфенига, Моника Силвс сигурно щеше да се наведе към мен и да ме целуне, докато Зомервилд, Кинкел и Фредебойл нямаше да хвърлят в шапката ми дори цигара, възмутени от моята безвкусица. В това време, когато часове наред не се очакваха влакове от юг, щях да прескоча с велосипеда до Сабина Емондс и да си хапна супичката. Може би Зомервилд щеше да се обади по телефона на Цюпфнер в Рим и да го посъветва да слезе от влака още в Годесберг. Тогава ще отида с велосипеда дотам, ще седна пред вилата в градината на склона и ще изпея там моята песничка: тя трябваше само да дойде, да ме види и да бъде или мъртва или жива. Единственият, за когото ми беше жал, бе баща ми. Беше много мило от негова страна, че спаси жените от разстрел, беше мило и това, че сложи ръка на рамото ми, и — сега виждах в огледалото — така както бях гримирай, не само приличах на него, аз бях смайващо същият като него, и сега разбрах защо толкова силно осъждаше преминаването на Лео към католицизма. Към Лео не изпитвах съчувствие, той имаше своята вяра.

Още нямаше девет и половина, когато слязох долу с асансьора. Спомних си за големия християнин господин Костерт, който още ми дължеше бутилката с ракия и разликата в билетите до първа класа. Бих му изпратил една пощенска картичка без марка и така да бръкна в съвестта му. Той трябваше още да ми изпрати и квитанцията за багажа ми. Беше добре, че не срещнах моята съседка, хубавата госпожа Гребсел. Щеше да се наложи да й обяснявам всичко. Ако ме видеше на стъпалата на гарата, нямаше да се наложи да обяснявам нищо. Липсваше ми само брикетата, моята визитна картичка.

Вън беше хладно, мартенска вечер, вдигнах си яката на сакото, сложих си шапката, опипах последната си цигара в джоба. Сетих се за бутилката с коняк, тя щеше да действа много декоративно, но би възпрепятствала проявленията на милосърдие, беше скъпа марка, познаваше се по запушалката. Възглавницата под лявата мишница, китарата под дясната, тръгнах към гарата. Едва по пътя забелязах следи от времето, което тук се нарича „лудешко“. Един маскиран като Фидел Кастро пиян младеж се опита да се заяде с мен, но аз се измъкнах. На стълбите на гарата една група матадори и испански донове чакаше такси. Бях забравил, че имаше карнавал. Това бе добре дошло. Професионалният артист най-добре се крие сред аматьори. Сложих възглавницата на третото стъпало отдолу нагоре, седнах, свалих си шапката и сложих в нея цигарата, не точно в средата, не в края, а така, сякаш бе хвърлена отгоре, и започнах да пея: „Бедният папа Йоан“, никой не ми обръщаше внимание, а и нямаше да бъде добре — след един час, след два, след три часа щяха да започнат да ми обръщат внимание. Прекъснах изпълнението си, когато чух гласа на говорителя. Той съобщаваше за някакъв влак от Хамбург — и аз продължих да пея. Изплаших се, когато в шапката ми падна първата монета — беше един грош, той улучи цигарата и я избута в края. Аз я поставих отново на място и продължих да пея.