Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (20)

20

Мислех, че трябва да се изкъпя, толкова мръсен се чувствах, и си мислех, че сигурно смърдя, както е смърдял Лазар — но аз бях съвсем чист и не миришех. Допълзях в кухнята, изгасих газта под боба, под водата, върнах се в хола, вдигнах бутилката с коняк до устата си — нищо не помагаше. Дори телефонният звън не ме извади от апатията ми. Вдигнах слушалката:

— Да?

А Сабина Емондс каза:

— Ханс, какви ги вършиш?

Аз мълчах, а тя продължи:

— Изпращаш телеграми. Толкова си драматичен. Наистина ли е толкова лошо?

— Достатъчно лошо — отвърнах вяло.

— Бях на разходка с децата — каза тя, — а Карл замина за една седмица, отиде на екскурзия с учениците от неговия клас и трябваше да извикам някой да стои при децата, за да мога да ти се обадя.

Гласът й звучеше възбудено, и малко раздразнено, както звучи винаги. Не намерих сили да я помоля за пари. Откакто се ожени, Карл се бореше за своя екзистенц минимум, имаше три деца, когато се скарахме, а четвъртото тогава бе на път, но аз нямах смелостта да попитам Сабина, дали междувременно се е родило. В тяхното жилище постоянно съществуваше тази потисната раздразнителност, навсякъде се търкаляха проклетите му тефтерчета, в които правеше сметките си как да се оправи със своята заплата, а когато бях сам с него, Карл ставаше по един отвратителен начин „прям“ и започваше своите разговори между мъже, за раждане на деца, започваше да упреква църквата (точно пред мен) и винаги се стигаше до такъв момент, когато ме поглеждаше като виещо куче, и точно тогава винаги влизаше Сабина, поглеждаше го огорчена, защото пак беше бременна. За мен едва ли имаше нещо по-неприятно от това, когато една жена поглежда мъжа си огорчено, защото е бременна. Накрая и двамата седяха и плачеха, защото наистина се обичаха. Някъде в дъното децата вдигаха шум, преобръщаха гърнета, хвърляха мокри парцали върху съвсем новите тапети, докато Карл винаги говори за „дисциплина, дисциплина“ и за „абсолютно, безусловно послушание“, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да отида в детската стая и да направя на децата няколко смешки, за да ги успокоя, но това никога не ги успокояваше, те крещяха от удоволствие, искаха да ми подражават, накрая всеки от нас сядаше, взел по едно дете на коляното, и на децата се позволяваше да си пийнат от виното в нашите чаши. Карл и Сабина започваха да говорят за книги и календари, в които можело да се види кога жените забременяват. А при това те непрекъснато раждаха нови деца и никога не им идваше наум, че тези приказки много измъчваха Мари и най-вече мене, защото ние нямахме деца. После, когато се понапиеше, Карл започваше да ругае Рим, да праща непочтителни благопожелания на главите на кардиналите и на душите на папите, а гротескното бе, че точно аз започвах да защитавам папата. Мари разбираше тези неща много по-добре и разясняваше на Карл и Сабина, че тези в Рим не можели да подходят към въпроса по друг начин. Накрая двамата се развеселяваха и се поглеждаха, сякаш искаха да кажат: Ах, вие — вие правите сигурно нещо много рафинирано, че нямате деца, и всичко приключваше с това, че едно от преуморените деца взимаше чашата от ръката на Мари, мен, Карл или Сабина и изливаше виното върху тетрадките с класните работи, които винаги бяха натрупани на бюрото на Карл. Това, разбира се, бе неприятно за Карл, който постоянно говореше на децата за дисциплина и ред, а после трябваше да им върне тетрадките с петна от вино. Стигаше се до бой, плач и като ни хвърлеше един поглед, който казваше „Ах, вие, мъже!“, Сабина отиваше с Мари в кухнята, за да направи кафе, и сигурно там си провеждаха женски разговор — нещо, което е толкова мъчително за Мари, колкото за мен разговора между мъже. Останех ли насаме с Карл, той отново започваше да говори за пари, с някакъв упрек, сякаш искаше да каже: говоря с теб за това, защото си симпатичен тип, но нищо не „разбираш“.

Въздъхнах и казах:

— Сабина, аз съм напълно съсипан, професионално, душевно, физически, финансово… аз съм…

— Ако наистина си гладен — каза тя, — знаеш къде на печката винаги има за теб тенджерка със супа.

Мълчах, бях трогнат, звучеше толкова искрено и същевременно сухо.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

— Чувам те — отговорих, — и най-късно утре на обяд ще дойда и ще изям моята тенджерка със супа. И ако пак ви трябва някой да пази децата, аз, аз… — запънах се.

Не можех това, което винаги съм правил безплатно, сега да им го предложа срещу пари, а си спомних и идиотската история с яйцето, което дадох на Грегор. Сабина се засмя и каза:

— Е, кажи го де.

Казах:

— Искам да кажа, ако бихте могли да ме препоръчате на познати, имам телефон, и ще го правя толкова евтино, колкото и всеки друг.

Тя замълча и много добре разбрах, че беше потресена.

— Знаеш ли — добави после, — не мога да говоря повече, но ми кажи какво се е случило.

Явно бе единствената в Бон, която не беше чела критиката на Костерт, а и се сетих, че въобще не можеше да знае какво се беше случило между Мари и мен. Не познаваше никого от тази среда.

— Сабина — казах аз, — Мари ме напусна и се омъжи за някой си Цюпфнер.

— Боже господи — извика тя, — не може да бъде.

— Може — отговорих й.

Тя замълча и аз чух как на вратата на телефонната кабина се затропа. Сигурно някой идиот, който искаше да съобщи на своя партньор по скат как може да спечели сам купа без три.

— Трябваше да се ожениш за нея — рече тихо Сабина тихо. — Искам да кажа… ах, ти знаеш какво искам да кажа.

— Знам — отговорих, — аз исках, но тогава се оказа, че трябва онзи проклет документ от гражданското и че трябва да подпиша, разбираш ли, трябваше да подпиша, че ще възпитавам децата в католическа вяра.

— Но женитбата не е пропаднала само затова? — попита тя.

Чукането по вратата на телефонната кабина стана по-силно.

— Не знам — отговорих. — Това беше поводът, но имаше и много други неща, което не разбирам. Затвори сега, Сабинче, иначе онзи побеснял германец на вратата ще те убие. В тази страна гъмжи от злодеи.

— Трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш — каза тя, — и не забравяй, че твоята супичка ще те чака цял ден на печката.

Чух, че гласът й заглъхна и тя зашепна:

— Колко подло, колко подло — но в объркването си явно бе забравила да сложи слушалката на вилката, а я бе оставила на поличката, на която е телефонният указател. Чух онзи тип да казва:

— Най-после.

Но Сабина изглежда си бе тръгнала. Изкрещях в телефонната слушалка:

— Помощ, помощ!

Изкрещях го с толкова остър, висок глас, че онзи тип се хвана, взе слушалката и каза:

— Мога ли да направя нещо за вас?

Гласът му звучеше сериозно, невъзмутимо, много мъжествено и аз можах да помириша, че беше ял нещо кисело, маринована херинга или нещо подобно.

— Ало, ало — каза той. А аз се обадих:

— Вие германец ли сте, по принцип говоря само с германци.

— Това е добър принцип — отговори той. — Какво ви е?

— Безпокоя се за ХДС — отговорих му. — И вие ли ще гласувате за ХДС?

— Естествено — отговори той обиден.

А аз казах:

— Тогава съм спокоен — и затворих телефона.