Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (4)

4

Роден съм в Бон и познавам тук много хора: роднини, познати, бивши съученици. Родителите ми живеят тук, и брат ми Лео, който смени вероизповеданието си под настойничеството на Цюпфнер, следва тук католическа теология. Сигурно ще се наложи веднъж да видя родителите си, поне за да уредя с тях паричните въпроси. Може и да предоставя това на адвоката си. Още не съм решил какво ще направя. След смъртта на сестра ми Хенриета, родителите ми вече не съществуват за мен като такива. Хенриета е мъртва от седемнайсет години. Тя бе на шестнайсет, когато свърши войната бе хубаво момиче, русо, най-добрата тенисистка между Бон и Ремаген. Тогава младите момичета трябваше доброволно да се включат в противовъздушната отбрана и Хенриета се записа през февруари 1945 година. Всичко стана толкова бързо и лесно, че аз въобще не го осъзнах. Връщах се от училище, прекосих Кьолнер щрасе и видях Хенриета да седи в трамвая, който тъкмо потегляше в посока към Бон. Тя ми махна и се усмихна, аз също й се усмихнах. Имаше малка раничка на гърба си, на главата си имаше красива тъмносиня шапка и беше облечена с дебелото, синьо зимно палто с кожената яка. Никога досега не я бях виждал с шапка, тя все отказваше да си сложи. Шапката много я променяше. Изглеждаше като млада жена. Помислих си, че отива на излет, въпреки че съвсем не бе време за излети. Но тогава от училищата можеше да се очаква всичко. Те се опитваха дори в противовъздушните скривалища да ни обясняват простото тройно правило, въпреки че вече чувахме стрелбата на артилерията. Учителят ни Брюл пееше с нас „набожни и патриотични песни“, както ги наричаше той, и под това той разбираше „Вижте дом, пълен със слава“ като „Виждаш ли на изток утринната зора“. Нощем, когато за половин час утихваше, отекваха непрестанно стъпките на маршируващите: италиански военнопленници (в училище ни бяха обяснили, защо италианците вече не са ни съюзници, а ще работят при нас като пленници, но аз и до днес не разбрах защо), руски военнопленници, пленени жени, немски войници; маршируващи крака през цялата нощ. Никой не знаеше точно какво ставаше.

Хенриета наистина изглеждаше, сякаш отива на екскурзия от училище. От училищата можеше да се очаква всичко. Понякога, когато между въздушните тревоги си седяхме в класната стая, през отворения прозорец чувахме истински пушечни изстрели и когато изплашени поглеждахме към прозореца, учителят Брюл ни питаше, дали знаем какво означава това. Междувременно бяхме разбрали какво означава: Отново бе застрелян някой дезертьор горе в гората.

— Така ще стане с всички — казваше Брюл, — които отказват да защитават свещената ни немска земя от еврейските янки. (Неотдавна го срещнах пак, сега е остарял, побелял, професор е в някакъв висш педагогически институт и се смята за мъж със „смело политическо минало“, защото никога не е членувал в партията.)

Махнах още веднъж след трамвая, с който замина Хенриета, и се прибрах през нашия парк в къщи, където родителите ми вече бяха седнали с Лео на масата. Имаше супа от препечено брашно, като основно ястие картофи със сос и за десерт по една ябълка. Едва по време на десерта попитах майка си къде е отишла Хенриета на екскурзия. Тя се позасмя и каза:

— Екскурзия. Глупости. Тя замина за Бон, за да се запише в противовъздушната отбрана. Бели ябълката по-тънко, момчето ми, я виж.

Тя действително взе обелките от ябълката от моята чиния, поокълца ги и пъхна в устата си резултатите от своята пестеливост — съвсем тънки парченца ябълка. Погледнах баща си. Той впери поглед в чинията си и не каза нищо. И Лео мълчеше, но когато погледнах още веднъж майка си, тя каза с нежния си глас:

— Ще разбереш, че всеки трябва да изпълни своя дълг, да прогони еврейските янки от нашата свещена германска земя.

Тя ми отправи такъв поглед, че ми стана страшно, после впи същия поглед и в Лео, и на мен ми се стори, че е готова и нас двамата да изпрати на бойното поле срещу еврейските янки.

— Нашата свещена германска земя — каза тя, — а те са навлезли чак до Айфел^[1].

Стана ми смешно, но избухнах в сълзи, захвърлих ножа за плодове и побягнах към моята стая. Беше ме страх, дори знаех защо, но не бих могъл да го изразя, и просто се вбесих, като си спомних за проклетите обелки от ябълка. Погледнах покритата с мръсен сняг германска земя в нашата градина, погледнах към Рейн, през плачещите върби към планината Зибен и целият този пейзаж ми се видя идиотски. Бях виждал няколко от тези „еврейски янки“. Откарваха ги с един камион от Венусберг надолу към Бон в един сборен пункт. Изглеждаха измръзнали, изплашени и млади, ако под евреи въобще можех да си представя нещо, то по-скоро бе нещо като италианците, които изглеждаха по-измръзнали от американците, прекалено изтощени, за да могат все още да се страхуват. Ритнах стола пред леглото си и тъй като той не падна, го ритнах още веднъж. Той най-после се преобърна и счупи на парчета стъклото на нощното ми шкафче. Хенриета със синя шапка и раница. Тя никога не се завърна и ние и до днес не знаем къде е погребана. След войната някой дойде при нас и ни съобщи, че е „загинала при Леверкузен“.

Тази загриженост за свещената германска земя е някак си комична, когато си представям, че голям дял от акциите на каменовъглената промишленост от две поколения насам е в ръцете на нашето семейство. От седемдесет години родът Шнир печели от копаенето, което свещената германска земя трябва да изтърпява: села, гори, замъци падат пред багерите като стените на Йерихон.

Едва след няколко дни научих на кого би могло да принадлежи авторското право за израза „еврейски янки“: на Херберт Калик, водачът на нашата група на хитлеровата младеж, на когото майка ми великодушно бе предоставила нашия парк, където щеше да ни обучава да боравим с противотанкови реактивни ръчни гранати. Осемгодишният ми брат Лео също участваше. Видях го да марширува на игрището за тенис с една такава граната на рамо и със сериозна физиономия, каквато могат да имат само децата. Спрях го и го попитах:

— Какво правиш?

А той каза с убийствено сериозно изражение:

— Ще стана върколак^[2], а ти няма ли да станеш?

— Ще стана — отвърнах и тръгнах с него покрай тенисната площадка към стрелбището, където Херберт Калик тъкмо разказваше историята за момчето, което на десет години вече получило железен кръст първа степен, някъде в далечна Силезия, където с противотанкови реактивни ръчни гранати унищожило три руски танка. Когато едното от момчетата попита как се е казвало това момче, аз казах:

— Глупак.

Херберт Калик позеленя и изрева:

— Мръсен пораженец!

Наведох се и хвърлих в лицето на Херберт шепа пепел. Всички се нахвърлиха върху мен, само Лео запази неутралитет, разплака се, но не ми помогна и обзет от страх, изкрещях в лицето на Херберт:

— Нацистка свиня!

Някъде бях прочел тези думи, струва ми се на бариерата на един жп прелез. Не знаех точно какво означават, но имах чувството, че тук са на място. Херберт Калик веднага прекъсна побоя и стана делови, той ме арестува, после ме затвориха е бараката при стрелбището сред мишени и указателни табели, докато Херберт не събра с барабан родителите ми, учителя Брюл и някакъв нацист. Аз ревях от яд, изпотъпках мишените и непрекъснато виках на момчетата, които ме охраняваха отвън.

— Нацистки свине такива!

След един час ме замъкнаха на разпит в нашия хол. Учителят Брюл едва се владееше. Той все повтаряше:

— Да се унищожат до корен, до корен да се унищожат! — и до днес не разбрах точно, дали говореше за физическо унищожаване или, така да се каже, за морално.

В най-близко време ще му пиша до педагогическия институт и ще го помоля за разяснение в името на историческата правда. Членът на нацистката партия, заместник-ръководителят на местната партийна организация Льовених, бе напълно разумен. Той постоянно повтаряше:

— Не забравяйте все пак, че момчето още няма и единайсет години — и понеже ми действаше почти успокояващо, аз дори му отговорих на въпроса откъде знам тези ужасни думи:

— Прочетох ги на бариерата на улица „Анаберг“.

— Не ти ли ги е казал някой — попита той, — искам да кажа, не си ги чул от някого, нали?

— Не — отвърнах.

— Момчето не знае какво говори — каза баща ми и сложи ръка на рамото ми.

Брюл изгледа свирепо баща ми, после погледна изплашено към Херберт Калик. Явно жестът на баща ми се изтълкува като проява на голяма симпатия. Майка ми каза с нежния си, глупав глас:

— Та той не знае какво върши, не знае — иначе би трябвало да се откажа от него.

— Откажи се, де! — казах аз.

Всичко това се разиграваше в нашия огромен хол с помпозните, байцани в тъмно дъбови мебели, с ловните трофеи на дядо върху широката дъбова лавица, с големите бирени чаши и с тежките библиотечни шкафове с кристални витрини. Чувах стрелбата горе в Айфел, едва на двайсет километра от нас, понякога чувах дори и картечница. Херберт Калик, блед, рус, с фанатично лице, действащ като някакъв прокурор, барабанеше непрекъснато с кокалестите си пръсти по масата и настояваше:

— Строгост, строгост, безпощадна строгост.

Бях осъден под надзора на Херберт да изкопая в градината един противотанков окоп и още следобед аз се залових да ровя германската земя, следвайки традициите на семейство Шнир, макар и със собствени ръце, което противоречеше на тези традиции. Изкопах окопа напреко през любимата на дядо леха с рози, точно към копието на Аполон от Белведере и вече се радвах на мига, когато мраморната статуя щеше да се събори, победена от моето ентусиазирано ровене; но се радвах прекалено рано; тя бе съборена от едно малко, луничаво момченце, което се казваше Георг. То само се хвърли във въздуха заедно с Аполон с една противотанкова ръчна граната, която бе взривило по погрешка. Коментарът на Херберт Калик за този нещастен случай бе лаконичен.

— За щастие Георг бе сирак.