Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (13)

13

Помислих си, дали да не долея отново гореща вода във ваната. Но тя беше свършила и аз почувствах, че трябва да изляза от нея. Топлата вана не бе подействала добре на коляното ми. То бе отекло отново и бе станало почти неподвижно. Когато излязох, се подхлъзнах и едва не паднах върху красивите кахлени плочки. Исках веднага да се обадя на Цонерер и да му предложа да ме препоръча на някоя група артисти. Подсуших се, запалих цигара и се погледнах в огледалото: бях отслабнал. Когато телефонът иззвъня, за момент си помислих, че може да е Мари. Но това не приличаше на нейното звънене. Можеше да е Лео. Закуцуках към хола, вдигнах слушалката и казах:

— Ало?

— О — чух гласа на Зомервилд, — да не ви попречих при някое двойно салто.

— Аз не съм акробат — отвърнах ядосан, — а клоун — има известна разлика, поне толкова, колкото между йезуитите и доминиканците — и ако тук се извършва нещо двойно, то най-много ще бъде двойно убийство.

Той се засмя.

— Шнир, Шнир — каза после, — аз сериозно се тревожа за вас. Вие сте дошъл в Бон, за да ни обявите на всички война по телефона?

— Аз ли ви се обадих? — попитах. — Или вие на мен?

— Ах — рече Зомервилд, — толкова ли е важно това? Мълчах.

— Много добре знам — започна той, — че не ме обичате, сигурно това ще ви изненада, но на мен сте ми симпатичен и ще трябва да се съгласите, че имам право да ви наложа някои принципи, в които вярвам и които представлявам.

— Ако трябва и със сила — казах аз.

— Не — отвърна той и гласът му прозвуча ясно, — не, не със сила, но настойчиво, както лицето, за което става дума, може да очаква.

— Защо казвате лицето, а не Мари?

— Защото държа да съм възможно най-обективен.

— Това е голямата ви грешка — заявих. — Цялата работа е толкова субективна, че няма накъде повече.

Беше ми студено по хавлия, цигарата ми се беше намокрила и не гореше както трябва.

— Ако Мари не се върне, ще убия не само вас, но и Цюпфнер.

— Боже господи — каза той ядосано, — оставете Хериберт настрана.

— Вие сте направо смешен — казах, — някой си ми задига жената и точно него трябва да оставя настрана.

— Той не е някой си, госпожица Деркум не беше ваша жена — и той не ви я е задигнал, а тя си отиде от вас.

— Напълно доброволно, така ли?

— Да — отвърна той, — напълно доброволно, макар и с известно противоречие между естествено и свръхестествено.

— Ах — стъписах се, — и къде е това свръхестествено?

— Шнир — каза той сърдито, — въпреки всичко вярвам, че сте добър клоун — но от теология нищо не разбирате.

— Но дотолкова разбирам — рекох аз, — че вие, католиците, сте толкова жестоки към един невярващ като мен, колкото евреите към християните, и християните към езичниците. Все чувам: закон, теология — и всичко това само заради едно идиотско парче хартия, което трябва да издаде държавата — именно държавата трябва да издаде.

— Вие смесвате повода с причината — отвърна. — Аз ви разбирам, Шнир — каза, — разбирам ви.

— Нищо не разбирате — казах аз, — и последицата ще бъде двойно прелюбодеяние. Това, което ще извърши Мари като се омъжи за вашия Хериберт, и второто ще извърши, когато един ден отново избяга с мен. Може да не съм толкова изтънчен и да не съм човек на изкуството, преди всичко не достатъчно християнин, та един прелат да ми каже: „Шнир, по-добре да си бяхте останал в конкубинат.“

— Вие обърквате теологичното зърно на разликата между вашия случай и този, за който се разправяхме тогава.

— Каква разлика? — попитах. — Може би тази, че Безевиц е по-чувствителен — и е важен двигател за вашия съюз?

— Не — той действително се засмя. — Не. Разликата е църковно-правна. Безевиц е живял с разведена жена, която въобще не е можела да сключи църковен брак, докато вие — е, госпожица Деркум съвсем не беше разведена и нищо не пречеше на един църковен брак.

— Аз бях готов да се разпишем — казах тогава, — дори бях готов да приема католицизма.

— Готов по един презрителен начин.

— Трябва ли да лицемеря и да се преструвам, че имам чувства и вяра, които въобще нямам? Ако държите на право и закон — все формални неща — защо ме упреквате в несъществуващи чувства?

— В нищо не ви упреквам.

Замълчах. Той беше прав, осъзнаването ми подейства зле. Мари си бе отишла, а те естествено я бяха приели с отворени обятия, и ако тя бе искала да остане при мен, никой не би могъл да я принуди да си тръгне.

— Ало, Шнир — обади се Зомервилд. — Още ли сте на телефона?

— Да — отвърнах, — още съм на телефона.

Иначе си бях представял телефонния разговор с него. В два и половина сутринта да го събудя, да го наругая и да го заплаша.

— Какво мога да направя за вас? — попита той тихо.

— Нищо — отвърнах. — Ако ми кажете, че онези тайни събрания в хотела в Хановер послужиха единствено за това да подкрепят Мари в нейната вярност към мен, ще ви повярвам.

— Явно признавате, Шнир — каза той, — че отношенията ви с госпожица Деркум са били в криза.

— И тогава вие, разбира се, веднага трябва да се намесите — казах аз, — и да й посочите пропуските в законно и църковно-правно отношение, за да се раздели с мен. Винаги съм си мислил, че католическата църква е против развода.

— За бога, Шнир — извика той, — вие не можете да изисквате от мен като католически свещеник да подкрепям една жена да остане да живее в конкубинат.

— И защо не? — попитах аз. — Вие я тласкате към разврат и прелюбодеяние — ако можете да отговаряте за това като свещеник, моля.

— Вашият антиклерикализъм ме изненадва. Виждал съм го само при католици.

— Аз въобще не съм антиклерикален, не си въобразявайте нищо, аз съм само анти-Зомервилдец, защото бяхте непочтен и двуличен.

— Боже мой — възкликна той, — и защо?

— Като слуша човек вашите проповеди, може да си помисли, че сърцето ви е голямо като платно на платноход, но после вие шушукате и клюкарствате по фоайетата на хотелите. Докато аз печеля хляба си с пот на челото, вие се съвещавате с моята жена, без да ме изслушате. Непочтено и двулично. Но какво ли може да се очаква от един естет?

— Ругайте ме — отвърна той. — Отнасяйте се несправедливо към мен. Толкова добре ви разбирам.

— Нищо не разбирате. Вие натъпкахте Мари с всякакви буламачи. Аз предпочитам чисти напитки: предпочитам чистата картофена ракия пред фалшив коняк.

— Продължавайте — каза той, — продължавайте — това звучи съвсем, сякаш го преживявате вътрешно.

— Преживявам го, прелате, и вътрешно, и външно, защото става дума за Мари.

— Ще дойде денят, в който ще разберете, че не сте бил справедлив към мен, Шнир. По този въпрос и изобщо… — в гласа му се доловиха едва ли не плачливи нотки. — А що се отнася до моя буламач, може би забравяте, че някои хора са жадни, просто са жадни, и биха предпочели всякакъв буламач пред това да си останат жадни.

— Но в светото ви писание се говори за чиста, прозрачна вода — защо не наливате от нея?

— Може би — каза той с треперещ глас, — защото аз, ще използвам вашето сравнение, защото съм на края на една дълга верига, която черпи водата от извора, и съм може би стотният или хилядният във веригата, и водата вече не е чак толкова чиста… и още нещо, Шнир, чувате ли ме?

— Чувам ви — отвърнах.

— Вие можете да обичате една жена и без да живеете с нея.

— Така ли? — попитах. — Сега сигурно ще започнете да ми разправяте за Дева Мария.

— Не се подигравайте, Шнир — рече той, — това не ви подхожда.

— Съвсем не се подигравам — отвърнах аз, — напълно съм в състояние да уважавам нещо, което не разбирам. Но смятам за съдбоносна грешка да се дава за пример Дева Мария на едно младо момиче, което няма намерение да отива в манастир. Дори веднъж изнесох лекция на тази тема.

— Така ли? — изненада се той. — И къде?

— Тук в Бон — отговорих му, — пред млади момичета. Пред групата на Мари. Прескочих от Кьолн за една от техните вечерни сбирки, направих на момичетата няколко смешки и си поговорихме за Дева Мария. Попитайте Моника Силвс, господин прелат. Разбира се, не можех да говоря с момичетата за това, което вие наричате плътско желание! Слушате ли ме още?

— Слушам ви — каза той, — и се изненадвам. Ставате прекалено драстичен, Шнир.

— По дяволите, прелате — ядосах се аз, — процесът, който води до зачеването на едно дете, е доста драстично нещо — ако предпочитате, бихме могли да си поговорим и за щъркелите. Всичко, което се говори, проповядва и преподава за това драстично нещо, е лицемерие. В дъното на душата си вие смятате това нещо за една неизбежна самоотбрана срещу природата, узаконена в брака свинщина — или си създавате илюзии и разделяте плътското от онези неща, които всъщност са неделими от цялото — но тъкмо онези неща, които принадлежат към цялото, са най-сложните. Дори съпругата, която само търпи законния си съпруг, се ръководи от плътта — и най-мръсният пияница, който отива при някоя проститутка, не се ръководи само от плътта, нито пък самата проститутка. Вие смятате това нещо за фойерверк, а то е динамит.

— Шнир — промълви той вяло, — изненадан съм колко много сте мислил за тези неща.

— Изненадан ли? — изкрещях аз. — Би трябвало да сте изненадан от безотговорните типове, които третират жените си просто като законна собственост. Попитайте Моника Силвс какво казах тогава на момичетата по този въпрос. Откакто знам, че съм от мъжки пол, почти за нищо друго не съм мислил толкова много — и това ви изненадва?

— На вас ви липсва всякаква, дори и най-малката представа за право и закон. Тези неща — колкото и да са сложни — трябва все пак да се уреждат.

— Да — отвърнах аз, — поразбрах малко от вашите правила. Пускате природата по едни релси, които наричате прелюбодеяние — и ако природата нахлуе в брака, вас ви хваща страх. Изповядване, опрощение, прегрешение — и така нататък. Всичко е законно уредено. Той се разсмя. Смехът му прозвуча вулгарно.

— Шнир — каза той, — вече разбирам какво ви е. Явно сте моногамен като магаре.

— Вие не разбирате дори нищо от зоология — отвърнах тогава, — а пък да не говорим за хомо сапиенс. Магаретата въобще не са моногамни, въпреки че изглеждат набожни. Между магаретата се шири груповият брак. Моногамни са гарваните, бодливките, враните и понякога и носорозите.

— Но Мари явно не е — заяви той.

Сигурно бе забелязал колко ме засегна това малко изречение, защото продължи тихо:

— Съжалявам, Шнир, с удоволствие бих ви спестил това, вярвате ли ми?

Мълчах. Изплюх горящия фас върху килима, гледах как огънчето се пръсна и образува малки черни дупчици.

— Шнир — извика той умоляващо, — повярвайте ми поне, че не ви го казвам с удоволствие.

— Не е ли все едно — отвърнах, — какво ви вярвам? Но моля: вярвам ви.

— Вие говорихте толкова за природата — започна той, — трябваше да следвате вашата природа, да тръгнете след Мари и да се борите за нея.

— Да се боря! — промълвих. — Къде се намира тази дума във вашите проклети брачни закони?

— Това между вас и госпожица Деркум не беше брак.

— Добре — отвърнах, — от мен да мине. Не беше брак. Всеки ден се опитвах да я намеря по телефона и всеки ден й пишех.

— Знам — отвърна той, — знам. Но сега е късно.

— Сега май остава само откритото прелюбодеяние — казах тогава.

— Вие не сте способен на това — рече той, — познавам ви по-добре, отколкото си мислите, и можете да се карате и да ме заплашвате колкото си искате, но аз ще ви кажа, страшното у вас е, че вие сте един невинен, почти бих казал чист човек. Мога ли да ви помогна… искам да кажа…

Той замълча.

— Искате да кажете с пари? — попитах го.

— И това — отговори ми той, — но аз исках да кажа професионално.

— Може би ще се върна на това — казах аз, — и на двете, и на парите, и на професионалното. Къде е тя?

Чувах го как диша, и в тишината за първи път долових миризма: на лек одеколон за след бръснене, малко червено вино, на пура, но слабо.

— Заминаха за Рим — каза тогава.

— На меден месец ли? — попитах с прегракнал глас.

— Така го наричат — отвърна той.

— За да е пълно блудството — заявих накрая. Затворих телефона без да му кажа „благодаря“ или „довиждане“. Погледнах черните точици, които бе направило огънчето от цигарата ми върху килима, но бях прекалено уморен да стъпя върху него, за да го угася напълно. Беше ми студено и коляното ме болеше. Много дълго бях лежал във ваната.

С мен Мари не пожела да замине за Рим. Беше се изчервила, когато й го предложих и каза: „Италия да, но Рим не“, и когато я попитах защо не, тя попита: „Наистина ли не знаеш?“ „Не“ отговорих аз, но тя не ми каза. С удоволствие бих отишъл с нея в Рим, за да видя папата. Мисля, че с часове бих чакал на площад „Свети Петър“, бих ръкопляскал и викал „Евива“, ако се покажеше на прозореца. Когато обясних това на Мари, тя едва не се ядоса. Каза, че го намирала „някакси перверзно“, че един агностик като мен приветства светия отец. Наистина ревнуваше. Често съм забелязвал това при католиците: те пазят своите съкровища — тайнствата, папата — като скъперници. Освен това са най-самомнителните хора, които познавам. Те все си въобразяват нещо: за силата на тяхната църква, за нейните слабости, и от всеки, когото смятат за поне малко интелигентен, очакват да приеме тяхното вероизповедание. Може би Мари затова не дойде с мен в Рим, защото там щеше особено много да се срамува заради своето греховно съжителство с мен. В някои неща тя бе наивна, а и не бе особено интелигентна. Беше подло от нейна страна сега да замине там с Цюпфнер. Сигурно щяха да получат аудиенция и бедният папа, който щеше да се обръща я към нея с „дъще моя“, я към Цюпфнер с „добър мой синко“, нямаше да има и представа, че пред него коленичи развратна и прелюбодействаща двойка. Може и да е заминала с Цюпфнер за Рим, защото там нищо няма да й напомня за мен. Ние бяхме ходили в Неапол, Венеция и Флоренция, в Париж и Лондон и в много германски градове. В Рим можеше да бъде сигурна, че няма да има спомени и със сигурност там щеше да има достатъчно „католически въздух“. Реших още веднъж да се обадя на Зомервилд и да му кажа, че намирам много подло от негова страна да ми се подиграва, че съм моногамен. Но почти всички образовани католици проявяват тази мръсна черта — или се крият зад крепостните стени на догмите и размахват около себе си издялани от догми принципи, или, ако човек ги изправи лице срещу лице с техните „непоколебими истини“, се усмихват и се позовават на „човешката природа“. В краен случай се усмихват подигравателно, като че ли току-що са били при папата и той им е дал частичка непогрешимост. Така или иначе, когато някой започне да приема сериозно техните хладнокръвно провъзгласявани истини, той се оказва или „протестант“, или човек, напълно лишен от чувство за хумор. Ако някой започне да говори с тях сериозно за брака, те изваждат насреща своя Хенрих Осми. С тоя топ стрелят вече от триста години насам и с това искат да покажат колко строга е тяхната религия. А когато искат да покажат колко великодушна е тя, колко огромно е нейното сърце, започват да разказват анекдотите за Безевиц, вицове за епископи, но правят това само в кръга на „посветените“, в който — сега вече няма никакво значение, дали са левичари или десничари — те включват „просветените“ и интелигентните. Когато на времето предложих на Зомервилд да разкаже някога и от амвона прелатската история за Безевиц, той побесня. От амвона те стрелят — когато става въпрос за мъже и жени — само със своя най-голям топ — Хенрих Осми. Едно кралство за един брак! Правото! Законът! Догмата!

Призляваше ми по различни причини: физически, защото от моята жалка закуска в Бохум не бях сложил нещо в устата си освен коняк и цигари, душевно, защото си представях как Цюпфнер гледаше Мари, докато тя се обличаше в някой римски хотел. Той навярно се ровеше в бельото й. Тия зализани, интелигентни, справедливи и образовани католици трябва да имат състрадателни жени. Мари не беше подходяща за Цюпфнер. Такъв като него, винаги безукорно облечен, достатъчно модерно, за да не изглежда старомоден, и все пак недотам модерно, че да прилича на конте, такъв един, който сутрин се мие със студена вода и търка зъбите си с такъв замах, като че ли смята да печели някакъв световен рекорд — за него Мари не е достатъчно интелигентна и прекалено старателно се занимава със сутрешния си тоалет. Той е от онзи тип хора, които преди да бъдат въведени на аудиенция при папата, бързо изтриват обувките си с носната си кърпичка. Жал ми беше и за самия папа, пред когото те щяха да коленичат. Той щеше да се усмихне благоговейно и от все сърце щеше да се зарадва при вида на тази красива, симпатична католическа немска двойка — и щеше да бъде измамен още веднъж. Защото не би могъл да допусне, че дава благословията си на двама прелюбодейци.

Отидох в банята, изтрих се хубаво, облякох се, влязох в кухнята и сложих вода да заври. Моника бе помислила за всичко. До газовата печка имаше кибрит, в херметически затворена кутийка — смляно кафе, до нея — филтрова хартия, в хладилника имаше шунка, яйца, консерви със зеленчуци. Занимавам се с удоволствие с кухненска работа само тогава, когато за мен това е единствената възможност да се измъкна от определени разговори с възрастни. Когато Зомервилд започне да дрънка за „Ерос“ или Блотерт започне да плюе своето „Ка… ка… канцлер“, или пък Фредебойл изнася някоя майсторски компилирана реч за Кокто — аз във всеки случай предпочитам да избягам в кухнята и да изстисквам майонеза от туби, да разрязвам маслини или да мажа лебервурст на филийки хляб. Но трябва ли да си приготвя сам нещо в кухнята, се чувствам наистина безпомощен. Самотата просто сковава ръцете ми, а наложи ли се да се отвори консерва, да се счупят яйца в тигана, изпадам в дълбока меланхолия. Не съм за ергенски живот. Когато Мари биваше болна или пък ходеше на работа — по едно време тя поработи в една книжарница в Кьолн, — на мене не ми беше толкова неприятно да върша нещо в кухнята, а когато получи първия спонтанен аборт, аз дори изпрах чаршафите преди хазяйката ни да се върне от кино.

Успях да отворя една кутия зелен фасул без да си нараня ръцете, сипах във филтъра врялата вода, а през това време си мислех за къщата, която Цюпфнер си бе построил. Преди две години бях веднъж там.