Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (18)

18

Вместо номера на Калик, избрах номера на онова нещо, в което живее Лео. Все някога трябваше да свършат да се хранят и да изгълтат салатите, потискащи сексуалността. Зарадвах се, когато се обади отново същият глас като преди. Сега пушеше пура и миризмата на зеле се усещаше по-слабо.

— Шнир — казах аз, — спомняте ли си? Той се засмя.

— Естествено — отвърна, — надявам се, че не сте ме разбрал буквално и не сте изгорили действително вашия Августин.

— Напротив — казах аз, — направих го. Разкъсах го и кола по кола го хвърлих в печката.

Той замълча за миг.

— Шегувате се — каза с дрезгав глас.

— Не — отвърнах, — в такива неща съм последователен.

— Боже мой — възкликна той, — не ви ли стана ясна диалектиката в моето изказване?

— Не — отвърнах, — аз съм един прям, честен и несложен човек. Какво става с брат ми — продължих, — кога господата ще благоволят да приключат с яденето?

— Току-що им сервираха десерта — отвърна той, — скоро ще свършат.

— И какво има? — попитах.

— За десерт ли?

— Да.

— Всъщност не бива да казвам, но на вас ще кажа. Компот от сливи със сметана отгоре. Много добре изглежда. Обичате ли сливи?

— Не — отговорих аз. — Имам някакво и необяснимо, и непреодолимо отвращение към сливите.

— Трябва да прочетете опита на Хоберер за идиосинкразията. Всичко е свързано с много, много ранни преживявания — най-често още преди раждането. Интересно е. Хоберер е изследвал осемстотин случая. Вие меланхолик ли сте?

— Откъде знаете това?

— Познавам по гласа ви. Трябва да се помолите и да си вземете една вана.

— Вече се изкъпах, а да се моля не мога — отговорих.

— Съжалявам — каза той. — Ще ви подаря нов Августин. Или Киркегаард.

— Него го имам още — отговорих аз. — Кажете ми, можете ли да предадете нещо на брат ми?

— С удоволствие — прие той.

— Кажете му да ми донесе пари. Колкото може да намери.

Той измърмори нещо под носа си, а високо каза:

— Записвам си. Да донесе, колкото може повече пари. Впрочем наистина трябва да прочетете Бонавентура. Прекрасно, и не презирайте толкова деветнайсети век. Гласът ви звучи, сякаш презирате деветнайсети век.

— Вярно е — казах аз, — мразя го.

— Грешка! — отвърна. — Глупости. Дори и архитектурата не е била толкова лоша, колкото я представят. — Той се разсмя. — Изчакайте до края на двайсети век, преди да намразите деветнайсетия. Ще ви бъде ли неприятно, ако едновременно си изям десерта?

— Сливи ли?

— Не — отвърна и се засмя с тънък глас. — Изпаднах в немилост и не получавам от господарската храна, само храна за прислужници, днес за десерт имаме крем карамел. Впрочем — явно вече имаше в устата си една лъжичка крем, преглътна я и продължи да говори, като се кикотеше, — впрочем аз си отмъщавам. С часове си говоря по телефона с един мой бивш колега от Мюнхен, който беше и ученик на Шелер. Понякога се обаждам в Хамбург, на информацията за кината, или в Берлин на метеорологичната служба, за отмъщение. При тази автоматична система на избиране, това въобще не се забелязва.

Той отново ядеше, кикотеше се, после прошепна:

— Църквата е богата, червива е с пари. Просто вони на пари — като трупът на някой богаташ. Труповете на бедните миришат хубаво, знаехте ли това?

— Не — отвърнах.

Усетих как главоболието ми намаля и започнах да заобикалям с червено телефонния номер на това чудо.

— Вие сте невярващ, нали? Не казвайте не, познавам по гласа ви, че сте невярващ. Вярно ли е?

— Да — отговорих.

— Това няма значение, никакво значение — каза той. — Има едно място в Исайя, което се цитира дори от апостол Павел в посланието му към римляните. Слушайте хубаво: защото ще видят онова, за което не им се е говорило, и ще разберат това, което не са чули — отново се изкиска. — Разбрахте ли?

— Да — отговорих вяло.

Той каза високо:

— Добър вечер, господин директор, добър вечер — и затвори.

Накрая в гласа му прозвуча някакво злостно раболепие.

Отидох до прозореца и погледнах часовника вън на ъгъла. Беше почти осем и половина. Струваше ми се, че се хранеха много дълго. С удоволствие бих си поговорил с Лео, но сега ме интересуваха почти само парите, които щеше да ми даде. Постепенно цялата сериозност на моето положение ми стана ясна. Понякога просто не зная, дали е истина онова, което преживявам вътрешно съвсем непосредствено и реалистично, или онова, което действително е станало с мене. Обърквам нещата. Има моменти, когато не бих могъл да се закълна, че наистина видях онова момче в Оснабрюк, но мога да се закълна, че заедно с Лео разрязах оня кол. Не мога да се закълна, дали съм ходил пеша при Едгар Винекен в Калк, за да осребря чека от дядо за двайсет и две марки. Никаква гаранция не е и това, че така добре си спомням всички подробности — зелената блуза на фурнаджийката, която ми подари хлебчетата или дупките на чорапите на младия работник, който мина покрай мен, когато седях на стъпалата и чаках Едгар. Бях абсолютно сигурен, че бях видял капчици пот върху горната устна на Лео, когато двамата разрязвахме кола. Спомням си и всички подробности през онази нощ, когато Мари получи първия спонтанен аборт в Кьолн. Хайнрих Белен ми беше уредил няколко дребни представления пред младежи за двайсет марки на вечер. Мари обикновено идваше с мен, но онази вечер тя остана в къщи, защото й беше лошо, и когато по-късно вечерта се върнах с деветнайсет марки чиста печалба в джоба, намерих стаята празна, видях разхвърляното легло, чаршафа с кървавите петна и открих върху скрина една бележка: „Отивам в болницата. Нищо страшно. Хайнрих знае подробностите.“ Хукнах веднага, научих от мърморещата икономка на Хайнрих в коя болница се намира Мари, изтичах дотам, само че не ме пуснаха да вляза, трябваше първо да потърся Хайнрих в болницата, да се свържа с него по телефона и едва тогава монахинята на вратата ме пусна. Станало беше единайсет и половина през нощта, когато най-после влязох в стаята на Мари. Всичко вече бе свършено, тя лежеше в леглото съвсем бледа, плачеше, а до нея седеше една монахиня, прехвърляше зърната на броеницата и се молеше. Монахинята спокойно продължи да се моли, докато аз държах нежно ръката на Мари, а Хайнрих тихо се опитваше да й обясни какво ще стане с душата на съществото, което тя не бе могла да роди. Мари беше твърдо убедена, че детето — тъй го наричаше — никога няма да отиде на небето, защото не беше кръстено. Тя постоянно повтаряше, че ще остане в чистилището и през тази нощ аз за първи път узнах какви отвратителни неща учат католиците в часовете по религия. Хайнрих бе съвсем безпомощен пред страховете на Мари, но тъкмо защото бе така безпомощен, на мен ми се струваше, че дава утеха. Той говореше за божието милосърдие, което „сигурно е много по-голямо, отколкото юридическият начин на мислене на теолозите“. През цялото време монахинята се молеше и прехвърляше зърната на броеницата си. Мари — по религиозните въпроси може да бъде извънредно упорита — постоянно питаше къде точно е прекаран диагоналът между закона и милосърдието. Запомних думата „диагонал“. В края на краищата излязох, струваше ми се, че съм изпъден и съвсем излишен. Застанах до прозореца в коридора, запуших, вперих поглед в автомобилното гробище, което се виждаше зад каменния зид. По оградата бяха залепени предизборни плакати. Дайте доверието си на ГСДП. Гласувайте за ХДС. Те явно желаеха чрез безкрайната си тъпота да влошат положението на ония болни, които биха погледнали от прозорците на своите стаи и биха видели този зид. Дайте доверието си на ГСДП — това беше просто гениално, едва ли не литературен шедьовър в сравнение с тъпотата на онези, които даваха да се отпечата на плаката само ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ХДС. Беше станало почти два часа през нощта и по-късно аз поспорих с Мари, дали онова, което тогава бях видял, наистина се бе случило или не. Отляво дойде някакво бездомно куче, подуши един от уличните фенери, после плаката на ГСДП, плаката на ХДС, изпика се срещу плаката на ХДС, отмина и бавно влезе в уличката вдясно, където нямаше никакви лампи. Когато по-късно приказвахме с Мари за тази безутешна нощ, тя винаги спореше с мен и твърдеше, че не е имало никакво куче, а ако се съгласеше с мен, че „наистина“ е имало куче, не се съгласяваше, че то е пикало срещу плаката на ХДС. Твърдеше, че дотолкова съм изпаднал под влиянието на баща й, че без да съзнавам кое е лъжа или измама, разправям за куче, което е извършило своята „мръсотия“ срещу плаката на ХДС, дори ако то всъщност я е направило срещу плаката на ГСДП. При това баща й много повече презираше ГСДП, отколкото ХДС — а каквото бях видял, просто го бях видял.

Станало беше близо пет часа сутринта, когато изпратих Хайнрих до тях и през цялото време, докато пресичахме Еренфелд, той мърмореше, като сочеше различни врати: „Всички тия са мои овчици, мои овчици!“ После заядливата му икономка с восъчножълтите крака злобно избоботи: „Какво значи това?“ Прибрах се в къщи, изпрах тайно чаршафа със студена вода в банята.

Еренфелд, влакове с кафяви въглища, пране, проснато да съхне, забрана да се къпя и понякога падащи нощем покрай нашия прозорец пакети с боклук, също като слепи снаряди, чието заплашително свистене стихваше след шумното удряне в земята или понякога, когато черупките от яйца продължаваха да подскачат по камъните, шумът не преставаше така бързо.

Заради нас Хайнрих отново се спречка със своя свещеник, понеже искаше пари от благотворителната каса. Тогава аз отидох за втори път при Едгар Винекен, а Лео ни изпрати джобния си часовник да го заложим. Едгар измоли нещичко за нас от работническата взаимоспомагателна каса и така успяхме да платим поне лекарствата, таксито и половината от разноските по лечението.

Мислех за Мари, за монахинята, която прехвърляше зърната на броеницата, за думата „диагонал“, за кучето, за предизборните плакати, за автомобилното гробище — и за ръцете си, измръзнали от прането на чаршафа, — но не можех да се закълна, че всичко това е станало. Не можех да се закълна дори, че онзи човек от семинарията, в която учеше Лео, ми е разказвал как прахосва парите на църквата като води телефонни разговори с метеорологичната служба в Берлин, а при това бях чул тези неща с ушите си точно така, както мляскането и преглъщането му, докато лапаше своя крем карамел.