Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ansichten eines Clowns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
sam (2010)
Сканиране и разпознаване
Вася Атанасова

Издание:

Хайнрих Бьол. Възгледите на един клоун

Художник: Росица Крамен

Издателство „Весела Люцканова“, София, 1997

ISBN 954-8453-17-7

Издаването на тази книга [на хартия] е подпомогнато със средства на ИНТЕР НАЦИОНЕС, Бон.

 

Kiepenheuer & Witsch Koln, 1992

История

  1. — Добавяне

5

Потърсих в телефонния указател номерата на всички, с които щеше да се наложи да говоря. Вляво написах едно под друго имената на тези, от които можех да измъкна малко пари: Карл Емондс, Хайнрих Белен, и двамата мои съученици, единият следваше теология, сега учител, другият помощник свещеник, после Бела Брозен, любовницата на баща ми — а отдясно останалите, които само в краен случай щях да моля за пари: родителите ми, Лео (когото можех да помоля за пари, но той никога нямаше, всичко изхарчваше), членовете на кръжока: Кинкел, Фредебойл, Блотерт, Зомервилд, между тези две колонки имена — Моника Силвс, около чието име нарисувах красива фльонга. На Карл Емондс трябваше да изпратя телеграма и да го помоля да ми се обади по телефона. Той нямаше телефон. Предпочитах да се обадя първо на Моника, но трябваше да й се обадя най-накрая — нашите отношения са в един стадий, в който би било неучтиво както физически, — така и метафизически да я пренебрегна. В това отношение бях в ужасно положение — моногамен по природа, откакто Мари избяга от мен в „метафизически ужас“, както го наричаше тя, аз живеех против волята си, но все пак съвсем естествено — в безбрачие.

Действително в Бохум аз повече или по-малко се подхлъзнах нарочно и паднах на коляното си, за да прекъсна започнатото турне и да замина за Бон. Почти непоносимо страдах от това, което в религиозните й книги на Мари погрешно се нарича „плътски желания“. Само като си представя, че Мари прави с Цюпфнер това нещо, което трябваше да прави само с мен, меланхолията ми стига до отчаяние. Дълго се колебах, докато намерих и телефона на Цюпфнер и го записах в колонката на онези, от които не възнамерявах да искам пари. Мари би ми дала пари, веднага, дори всичко, каквото притежава, и би дошла при мен, да ме подкрепи, особено ако научеше каква серия от неудачи ме бе постигнала, но нямаше да дойде сама. Шест години са дълго време и нейното място не бе в къщата на Цюпфнер, нито на неговата маса, не и в неговото легло. Дори бях готов да се боря за нея, въпреки че думата „боря“ в мен буди само физически представи, значи нещо смешно — сбиване с Цюпфнер. Мари за мен не беше още толкова мъртва, както майка ми бе мъртва за мен. Струва ми се, че живите са мъртви, а мъртвите живеят, но не така, както вярват християните и католиците. За мен момче като този Георг, който се взриви с противотанковата граната, е по-жив от майка ми. Все още виждам пред себе си луничавото, непохватно момче на ливадата пред Аполон и чувам Херберт Калик да крещи: „Не така, не така“, чувам експлозията, само няколко писъка, след това коментара на Калик: „За късмет Георг беше сирак“, а половин час по-късно на вечеря на онази маса, на която седяха да ме съдят, майка ми каза на Лео: „Един ден ти ще правиш това по-добре от това глупаво момче, нали!“ Лео кима, баща ми поглежда към мен, но не намира утеха в очите на десетгодишния си син.

Майка ми от години е председател на централния комитет на дружествата за помиряване на расовите противоречия, тя отива в дома Ане Франк, понякога дори ходи до Америка и държи пред американски женски клубове речи за разкаянието на германската младеж с все още нежния си, безобиден глас, с който вероятно е казала на прощаване на Хенриета: „На добър час, дете.“ Този глас можех да чувам по всяко време по телефона, а гласа на Хенриета — вече никога. Тя имаше необичайно плътен глас и звънлив смях. Веднъж, посред игра на тенис, тя изпусна ракетата си, остана неподвижна на мястото си и се загледа замечтано в небето, друг път, по време на ядене, изпусна лъжицата си в супата, майка ми се разкрещя, завайка се за петната по роклята и покривката. Хенриета въобще не я чуваше и когато дойде отново на себе си, само взе лъжицата от супената чиния, избърса я в салфетката и продължи да се храни, когато изпадна за трети път в това състояние, по време на игра на карти край камината, майка ми наистина се вбеси. Тя изкрещя: „Това проклето мечтаене“, а Хенриета я погледна и каза спокойно: „Какво има, просто вече не ми се играе“ и хвърли в огъня на камината картите, които бяха в ръката й. Майка ми извади картите от огъня, при което си изгори пръстите, но ги спаси с изключение на една седмица купа — обявената боя, и ние вече никога не можахме да играем карти без да си спомняме за Хенриета, въпреки че майка ми се опитваше да се държи, „сякаш нищо не се бе случвало“. Тя не е злонамерена, само по един непонятен начин глупава — и пестелива. Тя не позволи да се купи ново тесте карти, а аз дори допускам, че обгорената карта все още е в тестето карти и не й напомня нищо, когато попадне в ръката й при редене на пасианс. Много бих искал да се обадя по телефона на Хенриета, но теолозите още не са открили начин за подобна връзка. Потърсих в указателя номера на родителите ми, който все забравям: Шнир Алфонс, Д-р х.к.[1], Генерален директор. Това Д-р х.к. бе ново за мен. Докато избирах номера, мислено си отивах у дома, надолу по Кобленцер щрасе, по алеята Еберт, а оттам свих наляво към Рейн. Пеша, почти за половин час. Вече чух гласа на прислужницата:

— Тук домът на д-р Шнир.

— Бих искал да говоря с г-жа Шнир — казах аз.

— Кой се обажда?

— Шнир — отвърнах, — Ханс, роден син на споменатата дама.

Тя преглътна, помисли за миг и аз почувствах по дългата шест километра линия, че се колебае. Впрочем тя миришеше приятно, само на сапун и малко на пресен лак за нокти. Очевидно знаеше за моето съществуване, но нямаше ясни указания по отношение на мен. Навярно само неопределени слухове: особняк, рядка птица.

— Мога ли да бъда сигурна — попита тя накрая, — че това не е някаква шега?

— Можете да бъдете сигурна — казах аз, — в краен случай съм готов да ви кажа някои особени белези на майка ми. Бенка вляво под устата, брадавица…

Тя се засмя, каза „Добре“ и превключи. Нашата телефонна система е сложна. Само баща ми има три различни телефона: един червен апарат за кафявите въглища, един черен за борсата и един частен, който е бял. Майка ми има само два телефона: един черен за централния комитет на дружествата за помирение на расовите противоречия и един бял за частни разговори. Въпреки че майка ми разполага с лична банкова сметка с шестцифрено салдо, сметките за телефона (и естествено пътните разноски до Амстердам и другаде) са за сметка на централния комитет. Прислужницата ме бе свързала погрешно, майка ми се обади по черния телефон служебно:

— Централният комитет на дружествата за примиряване на расовите противоречия.

Онемях. Ако беше казала „Госпожа Шнир“, вероятно щях да кажа: „Обажда се Ханс, как си, мамо?“. Вместо това казах:

— Обажда се един пътуващ делегат на централния комитет на еврейските янки, моля свържете ме с дъщеря си.

Самият аз се изплаших. Чух как майка ми изпищя, след това изпъшка по един такъв начин, от който ми стана ясно колко бе остаряла. Каза:

— Ти като че ли никога няма да забравиш това, а?

Самият аз почти се бях разплакал и казах тихо:

— Да забравя ли? Трябва ли, мамо?

Тя мълчеше, чувах само толкова ужасяващия за мен плач на старица. Не я бях виждал пет години, сега тя трябваше да е над шейсет. За миг действително бях повярвал, тя можеше да превключи и да ме свърже с Хенриета. Впрочем тя винаги говореше за това, че „може би имала дори телефонна връзка с небето“, тя го прави шеговито, както днес всеки говори за телефонните си връзки — една с партията, с университета, с телевизията, с вътрешното министерство.

Толкова бих искал да чуя гласа на Хенриета, дори и да би казала само „нищо“ или само „лайно“. От нейната уста това не би прозвучало ни най-малко вулгарно. Като казваше това на Шницлер, когато той говореше за мистичните й дарби, то прозвуча така красиво като „сняг“ (Шницлер бе писател, един от онези готованци, които по време на войната живееха при нас, и винаги когато Хенриета изпадаше в това свое състояние, той говореше за мистична дарба, а заговореше ли той затова, тя казваше просто „лайно“). Тя можеше да каже и нещо друго: „Днес пак набих оня глупак Фоленбах“ или нещо на френски: „La condition du Monsieur le Comte est parfaite“[2]. Понякога тя ми помагаше да си пиша домашните и винаги се смеехме, че пише толкова добре домашните на другите, а своите собствени толкова лошо.

Вместо това чувах само старческия плач на майка ми и я запитах:

— Как е татко?

— О — каза тя, — остарял е — остарял и помъдрял.

— А Лео?

— О, Лео, той е прилежен, много прилежен — отвърна тя, — предсказват му бъдеще като теолог.

— О, боже — казах аз, — точно на Лео бъдеще като теолог.

— Бяхме много огорчени, когато той си смени вероизповеданието — каза майка ми, — но човешкият дух се понася натам, накъдето поиска.

Тя отново бе овладяла гласа си, а аз за секунда бях изкушен да я попитам за Шницлер, който продължава да се мъкне у нас. Той бе пълничък, добре поддържан мъж, който тогава все мечтаеше за благородното европейско единство, за самосъзнанието на германците. По-късно от любопитство прочетох един негов роман. „Френска любовна връзка“, оказа се по-скучен, отколкото обещаваше заглавието. Оригиналното в него бе фактът, че героят, един пленен френски лейтенант, беше рус, а героинята, германско момиче от Мозел, бе тъмнокоса. Той подскачаше всеки път, когато Хенриета — струва ми се всичко на всичко два пъти — казваше „лайно“ и твърдеше, че съвсем естествено една мистична дарба може да се предхожда от „принудителния стремеж да се бълват грозни думи“ (при това при Хенриета този стремеж изобщо не бе принудителен, и тя въобще не бълваше тази дума, тя просто я казваше тихичко), и за доказателство мъкнеше петтомната „Християнска мистика“ от Гьорес. В неговия роман, разбира се, всичко беше изтънчено, там „поетичните названия на френските вина звънтят като кристални чаши, когато влюбените вдигат наздравица в тяхна чест“. Романът завършва с тайна венчавка; но тя донесе на Шницлер негодуванието на писателската цензура на райха, която му наложи забрана да пише някъде за около десет месеца. Американците го приеха в културната им служба с отворени обятия като боец от съпротивата и днес той обикаля из Бон и при всяка възможност разказва, че нацистите го били забранили. Такъв лицемер няма нужда да лъже, за да е винаги добре. При това той беше този, който принуди майка ми да ни изпрати на военна служба, мен в младежките отряди, а Хенриета в Съюза на германските момичета. „В този час, уважаема госпожо, ние трябва просто да бъдем сплотени, да се подкрепяме, да страдаме заедно.“ Виждам го застанал край горящата камина с една от пурите на татко в ръка. „Някои несправедливости, на които станах жертва, не могат да помрачат моя ясен, обективен възглед, че фюрерът… — и гласът му действително потрепваше — че фюрерът вече държи избавлението в ръцете си.“ Казал го беше някъде ден и половина преди американците да превземат Бон.

— Как е всъщност Шницлер? — попитах майка си.

— Прекрасно — отвърна тя, — в министерството на външните работи вече не могат без него.

Естествено тя бе забравила всичко, учудващо е все пак, че „еврейските янки“ въобще събудиха някакъв спомен в нея. Отдавна вече не съжалявах, че започнах разговора по този начин.

— А как е дядо? — попитах.

— Фантастично — отвърна тя, — неуморим. Скоро ще празнува деветдесетия си рожден ден. За мен е загадка как става това.

— Много е просто — казах, — тези старчоци не се измъчват нито от спомени, нито от угризения на съвестта. В къщи ли е?

— Не — отвърна тя, — отиде за шест седмици на Искиа[3].

Замълчахме и двамата, аз все още не бях овладял гласа си, а тя се бе съвзела напълно, когато ме запита:

— Но истинската причина за твоето обаждане — чувам, че пак си зле. Имаш професионални неудачи… както ми разказаха.

— Така ли? — рекох. — Сигурно се страхуваш, че ще ви искам пари, но няма защо да се безпокоиш, мамо. Вие и без това няма да ми дадете. Ще трябва да ги искам по юридически път. Парите ми трябват, защото искам да отида в Америка, там ми предложиха една възможност. Впрочем той е от еврейските янки, но аз ще направя всичко възможно, за да не допусна никакви расови противоречия.

Сега тя бе по-далеч от плача, от когато и да било. Преди да затворя телефона, чух само, че каза нещо за принципи. Впрочем тя миришеше както винаги: на нищо. Един от принципите й: „Една дама не излъчва никаква миризма.“ Вероятно по тази причина баща ми си има такава красива любовница, която сигурно не излъчва никаква миризма, но изглежда, сякаш благоухае.

Бележки

[1] Хонорис кауза. — Б.пр.

[2] Състоянието на г-н графа е превъзходно (фр.). — Б.пр.

[3] Искиа — остров в залива на Неапол. — Б.пр.