Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (12)

12

В Оснабрюк тя за първи път ми каза, че се страхува от мен, когато отказах да заминем за Бон, а тя непременно искаше да отиде там, за да подиша „католически въздух“. Изразът не ми хареса, аз казах, че и в Оснабрюк има достатъчно католици, но тя заяви, че не ги разбирала, а и аз не съм искал да я разбера. Вече два дни бяхме в Оснабрюк между два ангажимента и имахме още три дни пред нас. Валеше от ранно утро, в нито едно кино не даваха филм, който би ме заинтересувал, а и аз въобще не бях предложил да поиграем на „Не се сърди човече“. Още предния ден Мари бе направила на предложението ми физиономия на добре владееща се детска бавачка.

Мари лежеше на леглото и четеше, аз стоях до прозореца, пушех и гледах към улица „Хамбург“, понякога поглеждах към гаровия площад, където хората излизаха от гарата и тичаха в дъжда към спрелия трамвай. Не можехме да правим и „онова нещо“. Мари бе болна. Не беше направила нормален спонтанен аборт, но имаше нещо от този род. Не бях разбрал точно какво е, а и никой не ми бе обяснил. Във всеки случай тя бе повярвала, че е бременна, но вече не беше, сутринта бе само няколко часа в болницата. Беше бледа, уморена и раздразнителна, аз бях казал, че за нея не е добре да пътува дълги разстояния с влака. Много бих искал да знам нещо по-подробно, например дали е имала болки, но тя не казваше нищо, само плачеше понякога, и то по някакъв съвсем непознат за мен, нервен начин.

Зърнах момченцето, което идваше отляво по улицата и вървеше към гаровия площад, беше съвсем мокро и държеше под силния дъжд отворена ученическата си чанта. Беше отворило назад капака на чантата и я носеше пред себе си с едно изражение на лицето, каквото бях виждал по картините на Тримата свещени влъхви, които носят в дар на младенеца Исус Христос тамян, злато и миро. Разпознавах мокрите, почти разлепени подвързии на книгите. Изразът на момченцето ми напомняше на Хенриета. Отдадено, изгубено и възвишено. Мари ме попита от леглото:

— За какво мислиш?

Аз й отговорих:

— За нищо.

Още виждах момченцето бавно да прекосява гаровия площад, после изчезна в гарата, страхувах се за него, за този възвишен четвърт час то щеше горчиво да заплати: майка му щеше да му се разкрещи, баща му да гледа угрижено, защото в къщи нямаше да имат пари за нови учебници и тетрадки.

— За какво мислиш? — попита Мари отново.

Пак ми се искаше да й отговоря „за нищо“, но после се сетих за момченцето и й разказах за какво мислех: как момчето се връща в къщи, в някакво село наблизо, и как вероятно щеше да излъже, защото никой нямаше да му повярва какво бе направило в действителност. То сигурно щеше да каже, че се е подхлъзнало и чантата му е паднала в някоя локва, или че за няколко минути я е оставило, и то точно под някаква водосточна тръба и изведнъж от нея потекла вода, точно в ученическата му чанта. Разказах всичко това на Мари с тих, монотонен глас, а тя каза от леглото:

— Какво значи това? Защо ми разказваш всички тези глупости?

— Защото мислех точно за тях, когато ме попита.

Тя не ми повярва цялата тази история за момченцето и аз се ядосах. Още никога не се бяхме лъгали или обвинявали в лъжа. Така се ядосах, че я накарах да стане, да си събуе обувките и да дойде с мен до гарата. В бързината забравих чадъра, ние се измокрихме и въпреки това не намерихме момчето на гарата. Минахме през чакалнята, отидохме дори на бюрото за услуги и накрая попитах служителя на изхода, дали наскоро е заминал някакъв влак. Той каза:

— Да, за Бомте, преди две минути.

Попитах го, дали през пропуска не е минало някакво момченце, мокро до кости, с руса коса, толкова и толкова високо, а той стана подозрителен и попита:

— Какво е всичко това? Направило ли е нещо?

— Не — отвърнах аз, — искам само да разбера, дали е заминало.

И двамата бяхме мокри, Мари и аз, и той ни изгледа подозрително отгоре до долу.

— Вие от Рейнланд ли сте? — попита накрая. Прозвуча ми, сякаш ме попита, дали сам осъждан.

— Да — отговорих аз.

— Подобни справки мога да давам само с разрешение на моя началник — каза после.

Сигурно бе имал някакви неприятности с някой рейнландец, може би в казармата. Познавах един сценичен работник, който някога бил измамен от някакъв берлинчанин в казармата и оттогава се отнасяше с всеки берлинчанин или берлинчанка като с врагове. По време на изпълнението на една берлинска актриса например той изгаси осветлението, тя се спъна и си счупи единия крак. Това никога не се доказа, обясни се с „късо съединение“, но аз съм сигурен, че този сценичен работник бе угасил осветлението само защото момичето бе от Берлин и в казармата бил излъган от някакъв берлинчанин. Служителят на пропусквателния пункт в Оснабрюк ме изгледа с такова изражение, че ми стана лошо.

— Хванах се на бас с тази дама — казах тогава, — става дума за бас.

Това не беше грешка, защото беше лъжа, а на мен веднага ми личеше, когато лъжа.

— Така ли — произнесе служителят, — значи бас. Щом и рейнландците са започнали да се обзалагат…

Нищо не можеше да се направи. За момент помислих да взема такси, да отида до Бомте, да изчакам таи на гарата влака и да видя как момчето слиза от него. Но то можеше да слезе някъде преди или след Бомте. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, когато се прибрахме в хотела. Замъкнах Мари долу в кръчмата, застанах на тезгяха, обвих я с ръка и поръчах коняк. Кръчмарят, който бе и собственик на хотела, ни погледна, сякаш изпитваше желание да повика полицията. Предният ден часове наред бяхме играли на „Не се сърди човече“, бяхме си поръчали в стаята сандвичи с шунка и чай, на сутринта Мари отиде в болницата и се върна бледа. Кръчмарят ни поднесе коняка така, че половината се изплиска, а после погледна враждебно покрай нас встрани.

— Не ми ли вярваш? — попитах Мари. — Искам да кажа за момченцето.

— Но да — отвърна, — вярвам ти.

Тя го каза само от съжаление, а не, защото наистина ми вярваше, и аз се ядосах, защото нямах смелост да се скарам на кръчмаря за изплискания коняк. До него стоеше як мъжага, който пиеше бира и мляскаше. След всяка глътка си облизваше пяната от устните, поглеждаше ме, сякаш всеки момент щеше да ме заговори. Страх ме е да ме заговарят полупияни германци от една определена възраст, те говорят все за войната, намират, че е било прекрасно, а когато са напълно пияни, се оказва, че са убийци и не намират всичко чак „толкова лошо“. Мари трепереше от студ, погледна ме с упрек, когато подадох през никеловия тезгях за втори път на бармана нашите чаши за коняк. Изпитах облекчение, защото този път той ни ги поднесе внимателно, без да разлее нищо. Това ме освободи от потискащото чувство, че съм страхливец. Мъжът до нас изгълта една ракия и започна сам да си говори.

— През четирийсет и четвърта — каза той, — пиехме с кофи ракия и коняк — четирийсет и четвърта с кофи — останалото го изливахме на улицата и го запалвахме… капчица не оставахме за ония клепоухите. — Започна да се смее: — Нито капчица.

Когато още веднъж подадох през тезгяха нашите чаши на бармана, той напълни само едната чаша, погледна ме въпросително преди да напълни и втората, и едва сега забелязах, че Мари си бе тръгнала. Аз кимнах и той напълни и втората чаша. Изпих и двете чаши и до днес още се радвам, че успях след това да си тръгна. Мари лежеше горе на леглото и плачеше, когато сложих ръка на челото й, тя я бутна, тихо, нежно, но я махна. Седнах до нея, взех ръката й и тя я остави в моите ръце. Радвах се. Вън вече се бе стъмнило, един час седях до нея на леглото и държах ръката й, преди да започна да говоря. Говорех тихо, разказах й още веднъж историята за момчето, а тя стискаше ръката ми, сякаш искаше да каже: „Да, вярвам ти“. Помолих я да ми обясни какво точно й бяха правили в болницата, а тя каза, че било някаква „женска работа“, „безобидна, но отвратителна“. Думите „женска работа“ ме ужасяват. За мен те звучат някак страшно тайнствено, защото съм напълно непросветен в тези неща. Вече бях три години с Мари, когато за първи път научих нещо за „женските работи“. Естествено знаех как жените раждат деца, но нищо не знаех за подробностите. Бях на двайсет и четири години, а Мари бе вече три години моя жена, когато за първи път научих нещо за тях. Тогава Мари се смя, разбрала колко нямам представа от тези неща. Тя притисна главата ми към гърдите си и все повтаряше: „Ти си мил, наистина си мил.“ Вторият човек, който ми разказа нещо по този въпрос, бе моят съученик Карл Емондс, който вечно разнасяше ужасните си таблици за забременяване.

По-късно отидох в аптеката, взех на Мари нещо приспивателно и седнах на леглото й, докато заспи. И до днес не знам какво й беше тогава и какви усложнения й бяха донесли тези „женски работи“. На другата сутрин отидох в градската библиотека, прочетох в енциклопедията всичко, което можах да намеря по този въпрос, и ми поолекна. Към обяд Мари замина сама за Бон само с една чанта. Тя въобще не заговори повече за това, че бих могъл да замина с нея. Каза само:

— Ще се срещнем в други ден пак във Франкфурт.

Следобед, когато дойдоха полицаите от нравствения отдел, бях доволен, че Мари я нямаше, въпреки че фактът, че нея я няма, за мен бе изключително неудобен. Предполагам, че кръчмарят се бе обадил за нас. Аз разбира се винаги представях Мари като моя жена и два или три пъти имахме неприятности по този повод. В Оснабрюк се получи много неудобно. Дойдоха една служителка и един служител, и двамата цивилни, много любезни и педантични по начин, който явно им бяха внушили, че „въздейства приятно“. Определени форми на учтивост у полицаите са ми особено неприятни. Служителката бе хубава, добре гримирана, седна първа, когато ги поканих да седнат, дори прие една цигара, докато нейният колега „незабележимо“ оглеждаше стаята.

— Госпожица Деркум не е ли вече при вас?

— Не — отговорих аз, — тя замина първа, ще се срещнем в другиден във Франкфурт.

— Вие сте артист?

Отговорих с „да“, въпреки че не беше вярно, но си помислих, че е по-просто да кажа „да“.

— Трябва да разберете — каза служителката, — ние просто трябва да направим известни проучвания, когато временно пребиваващи тук, поради аборт… — тя се позакашля — не се чувстват добре.

— Всичко разбирам — отвърнах аз, макар че в енциклопедията не бях чел нищо за аборти. Служителят учтиво отказа да седне, но продължи незабележимо да се оглежда.

— Вашият домашен адрес? — попита служителката.

Дадох й нашия адрес в Бон. Тя стана. Колегата й хвърли поглед към отворения гардероб.

— Дрехите на госпожица Деркум? — попита той.

— Да — отвърнах.

Той погледна колежката си „многозначително“, тя вдигна рамене, той също, погледна още веднъж килима, наведе се над едно петно, погледна ме, сякаш очакваше, че сега ще призная, че съм извършил убийство. После си тръгнаха. Те бяха изключително учтиви до края на представлението. Щом си тръгнаха, взех бързо всички куфари, поисках сметката, повиках от гарата носач и заминах със следващия влак. Платих на хотелиера дори същия ден, който още не бе изтекъл. Предадох багажа си за Франкфурт и се качих на следващия влак, който пътуваше на юг. Беше ме страх и исках да се махна. Като събирах багажа, на кърпата на Мари видях кърваво петно. Още на перона, преди най-после да седна във влака за Франкфурт, ме беше страх, че изведнъж някой ще сложи ръка на рамото ми и с любезен глас ще ме попита: „Ще признаете ли?“. Щях да призная всичко. Вече беше малко след полунощ, когато влакът мина през Бон. Въобще не мислех да слизам.

Продължих до Франкфурт, там пристигнах към четири часа сутринта, отидох в един много скъп хотел и се обадих по телефона на Мари в Бон. Беше ме страх, че може да не си е в къщи, но тя веднага се обади и каза:

— Ханс, слава богу, че се обаждаш, толкова се бях притеснила.

— Притеснила ли? — учудих се.

— Да — отвърна тя, — обадих се в Оснабрюк и разбрах, че си заминал. Веднага идвам във Франкфурт, веднага.

Изкъпах се, поръчах си закуска в стаята, заспах и към единайсет ме събуди Мари. Тя беше като променена, много мила и почти весела, и когато я попитах:

— Подиша ли вече достатъчно католически въздух?

Тя се засмя и ме целуна. Не й разказах нищо за полицията.