Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (9)

9

Беше вечер, в една хотелска стая в Хановер, в един от скъпите хотели, където човек като си поръча чаша кафе, получава само три четвърти чаша. В тези хотели са толкова изтънчени, че пълната чаша кафе се смята за нещо посредствено, а келнерите знаят много по-добре от изтънчените хора, които отсядат там, кое е изтънчено. В тези хотели винаги се чувствам като в особено скъп и особено скучен интернат, а онази вечер бях смъртно уморен: имах три представления едно след друго. В ранния следобед пред някакви акционери на стоманена фирма, следобед пред някаква педагогическа академия и вечерта в едно вариете, където ме аплодираха толкова слабо, че вече предусещах приближаващата се катастрофа. Когато в този тъп хотел си поръчах бира в стаята, оберкелнерът ми каза с леден тон по телефона: „Да, господине“, сякаш бях поискал помия, и ми донесоха бирата в сребърна чаша. Бях уморен, исках само да пия бира, да поиграя малко „Не се сърди човече“, да си взема една вана, да прочета вечерните вестници и да заспя до Мари: с дясната си ръка на гърдите й, лицето ми толкова близко до главата й, че да отнеса аромата на косите й в съня си. В ушите ми още звучаха вялите аплодисменти. Може би щеше да е по-човешко, ако бяха посочили с палец към земята^[1]. Това морно, вяло презрение към моите изпълнения беше толкова блудкаво, колкото и бирата в тъпата сребърна чаша. Просто не бях в състояние да водя светски разговор.

— Става въпрос за същността, Ханс — каза тя малко по-тихо и дори не забеляза, че думата „същност“ за нас имаше определено значение; изглежда бе забравила. Тя ходеше насам-натам пред долния край на леглото и удряше всеки път при жестикулирането с цигарата си толкова отсечено въздуха, че малките облачета дим приличаха на точици. Междувременно се бе научила да пуши, в светлозеления си пуловер беше много красива: бялата кожа, косата по-тъмна от преди, за пръв път забелязах по шията й жили. Казах:

— Имай милост, остави ме първо да се наспя, утре сутринта на закуска ще поговорим за всичко, главно за същността — но тя не схвана нищо, обърна се, застана пред леглото, и аз познах по устните й, че имаше мотиви за това изпълнение, които сама не си признаваше. Когато дръпна от цигарата, видях няколко бръчици около устата й, които никога досега не бях забелязал. Тя ме погледна с укор, въздъхна, отново се обърна и закрачи пак нагоре-надолу.

— Не разбирам съвсем — казах уморено, — първо се караме за подписа ми под този изнудвачески формуляр, после за гражданския брак, сега съм готов и на двете, а ти си по-сърдита и отпреди.

— Да — отвърна тя, — мисля, че много бързо се съгласяваш и дори усещам, че се боиш от обяснения. Какво искаш всъщност?

— Теб — заявих аз и не знам дали на някоя жена може да се каже нещо по-мило. — Ела — казах й, — легни до мен и донеси пепелника, тогава ще можем много по-добре да разговаряме.

Вече не можех да изговоря думата „същност“ пред нея. Тя само поклати глава, сложи пепелника на леглото, отиде при прозореца и погледна навън. Беше ме страх.

— Нещо не ми харесва в този разговор — сякаш не говориш ти.

— А кой? — попита тя тихо и аз се хванах на внезапната мекота в гласа й.

— Мирише ми на Бон — казах, — на онази ваша група, на Зомервилд и Цюпфнер… и както се казват там всички останали.

— Може би — започна тя без да се обръща, — твоите уши си въобразяват, че са чули това, което са видели очите ти.

— Не те разбирам — казах уморено, — какво искаш да кажеш?

— Ах — каза тя, — сякаш не знаеш, че тук има католическа конференция.

— Видях плакатите — отвърнах.

— А не ти ли дойде наум, че Хериберт и прелатът Зомервилд може да са тук?

Не знаех, че малкото име на Цюпфнер е Хериберт. Но когато произнесе това име, разбрах, че можеше да става дума само за него. Отново си спомних за тяхното държане за ръчичка. Вече ми бе направило впечатление, че в Хановер имаше повече католически свещеници и монахини, отколкото можеше да се очаква за този град, но не бях помислил, че Мари можеше да срещне тук някого, а дори и да беше срещнала — понякога отивахме в Бон, когато имах няколко свободни дни, и тя можеше да се наслаждава колкото си иска на своите „съмишленици“.

— Тук в хотела? — запитах уморено.

— Да — отвърна тя.

— Защо не ме срещна с тях?

— Теб почти те нямаше тук — каза тя, — цяла седмица постоянно пътуваше — Брауншвайг, Хилдесхайм, Целе…

— Но сега имам време — отвърнах, — обади им се по телефона и ще изпием по нещо долу в бара.

— Те си заминаха — рече тя, — днес следобед.

— Радвам се — казах, — че си могла толкова дълго и дълбоко да подишаш „католически въздух“, макар и вносен.

Този израз не беше мой, а неин. Понякога казваше, че трябва да подиша католически въздух.

— Защо се сърдиш — запита тя, като все още стоеше с лице към улицата, отново пушеше, а и това в нея ми бе чуждо: нервното пушене, беше ми толкова чуждо, колкото и начинът, по който разговаряше с мен. В този момент можеше да бъде коя да е, една хубавичка, не много интелигентна жена, която търсеше някакъв предлог, за да си отиде.

— Не се сърдя — казах, — ти знаеш. Кажи ми само, че знаеш.

Тя не каза нищо, но кимна, и аз видях достатъчно по лицето й, за да разбера, че едва сдържаше сълзите си. Защо? Трябваше да плаче, силно и дълго. Тогава можех да стана, да я прегърна и да я целуна. Но не го направих. Нямах желание, а не исках да го правя по навик или по задължение. Останах да лежа. Мислех за Цюпфнер и Зомервилд, че цели три дни тук тя бе говорила с тях, без да ми каже дума. Сигурно са говорили за мен. Цюпфнер е в ръководния съюз на католическите миряни. Колебах се прекалено дълго, една минута, половин или две, не знам точно. Когато после станах, тя поклати глава, избута ръцете ми от раменете си и отново започна да говори за метафизичния си ужас и за принципите на реда, и аз се почувствах, сякаш бях женен за нея вече цели двайсет години. Гласът й звучеше наставнически, аз бях прекалено уморен, за да схвана аргументите й и те отминаваха покрай мен. Прекъснах я и й разказах за провала във вариетето, първия от три години насам. Стояхме един до друг пред прозореца, гледахме надолу към улицата, където постоянно минаваха таксита, които откарваха на гарата членовете на комитета на католиците: монахини, свещеници и сериозно изглеждащи миряни. В една от групите разпознах Шницлер, той държеше вратата на таксито на една много изискана стара монахиня. Когато живееше у нас, той беше протестант. Или е станал католик или е присъствал като протестантски наблюдател. От него можеше да се очаква всичко. Долу мъкнеха куфари и пъхаха бакшиши в ръцете на хотелските носачи. От умора и объркване всичко се въртеше пред очите ми: таксита и монахини, светлини и куфари, а в ушите ми постоянно звучеше убийствено слабото аплодиране във вариетето. Мари отдавна бе прекъснала монолога си за принципите на реда, вече не пушеше, а когато се отдръпнах от прозореца, тя ме последва, хвана ме за раменете и ме целуна по очите.

— Толкова си мил — каза тя, — толкова мил и толкова уморен — но когато пожелах да я прегърна, добави тихо: — Моля ти се, моля те, недей — и аз сбърках, че я пуснах.

Хвърлих се с дрехите на леглото, заспах веднага и когато на сутринта се събудих, въобще не бях изненадан, че Мари си бе тръгнала. На масата намерих бележка: „Трябва да тръгна по пътя, по който трябва да вървя.“ Тя бе почти на двайсет и пет години и можеше да й хрумне нещо по-добро. Не й се сърдех. Само, написаното ми се стори много малко. Веднага седнах и й написах дълго писмо, след закуската написах още едно, всеки ден й пишех и изпращах писмата на адреса на Фредебойл в Бон, но никога не получих отговор.

И у Фредебойл чаках дълго, докато се обади някой; постоянният сигнал ме нервираше, представях си как госпожа Фредебойл спеше, как телефонният звън я събуждаше, как отново заспиваше, отново се събуждаше, и аз преживявах всички мъки на нейните засегнати от телефонния звън уши. Щях вече да затворя телефона, но се почувствах в бедствено положение и го оставих да звъни. Изобщо не бих се измъчвал да събудя от най-дълбок сън самия Фредебойл: този тип не е заслужил спокоен сън; той е болезнено честолюбив, вероятно ръката му е винаги на телефона, за да се обажда или да приема обаждания от директори в министерства, редактори, централни комитети, ръководни съюзи и от партията. Жена му ми е симпатична. Тя бе още ученичка, когато я доведе за първи път в групата и начинът, по който седеше, следеше с красивите си очи теологично-социологичните дискусии, ме караше да се чувствам безпомощен. Личеше си, че би предпочела да отиде на танци или на кино. Зомервилд, у когото се бяхме събрали, постоянно ме питаше: „Горещо ли ви е, Шнир?“, а аз му отговарях: „Не, прелате“, въпреки че потта се стичаше по челото и бузите ми. Накрая отивах на балкона на Зомервилд, защото не можех повече да понасям това. Всъщност самата тя бе причинила цялата тази бъркотия, защото, между впрочем съвсем извън темата на разговора, който се отнасяше за размера и границите на провинциализма, тя бе казала, че намирала някои неща, писани от Бен^[2], за „съвсем добри“. След което Фредебойл, за чиято годеница тя минаваше, почервеня като рак, понеже Кинкел му хвърли един от известните си многозначителни погледи: „Как, още ли не си й разяснил нещата?“ Значи той самият уреди това и зарендосва бедното момиче, като използва целия Запад за ренде. Почти нищо не остана от милото момиче, стърготините хвърчаха, а аз се ядосах на този страхливец Фредебойл, който не се намеси, защото с Кинкел бяха „заклети“ в една определена идеологическа линия, сега вече въобще не помня, дали лява или дясна, във всеки случай имаха своята линия и Кинкел се чувстваше морално задължен да вкара годеницата на Фредебойл в правия път. И Зомервилд не помръдна, въпреки че застъпваше противоположната линия на Кинкел и Фредебойл, не знам коя — ако Кинкел и Фредебойл са леви, значи Зомервилд е десен или обратното. Мари също бе пребледняла, но на нея образоваността й импонираше — никога не можах да й избия това от главата, а образоваността на Кинкел импонираше и на бъдещата госпожа Фредебойл: тя поглъщаше с почти сладострастни въздишки силната поука: всичко това връхлетя като страхотна буря, като започна от църковните отци и стигна до Брехт, а когато аз се върнах от балкона освежен, всички седяха напълно смазани, пиеха боле, и всичко това само защото бедното същество бе казало, че харесва някои неща от Бен.

Сега тя вече има две деца от Фредебойл, едва на двадесет и две години е и докато телефонът продължаваше да звъни в техния апартамент, аз си представях как тя търчи насам-натам с шишета с биберони, кутии с бебешка пудра, пелени и кремове, напълно безпомощна и объркана, представях си купищата мръсно бебешко бельо и неизмитите мазни съдове в кухнята. Веднъж, когато разговорът стана много напрегнат, аз й помогнах да препече филийки, да направи сандвичи и да свари кафе, работи, за които само мога да кажа, че са ми по-малко противни от някои форми на забавление.

Един много плах глас каза:

— Да, моля? — и по този глас разбрах, че в кухнята, банята и спалнята изглеждаше по-безнадеждно от всякога. Този път не усетих почти никаква миризма: само, че сигурно държеше цигара в ръката си.

— Шнир — казах аз, като очаквах радостно възклицание, каквото издаваше винаги, когато се обаждах. Ах, вие сте в Бон, колко мило или нещо подобно, но тя мълчеше смутено, после каза тихичко:

— Ах, колко мило.

Не знаех какво да кажа. По-рано тя винаги казваше: „Кога ще дойдете пак и ще ни изпълните нещо?“ Сега нито дума. Стана ми неудобно, не заради мен, по-скоро заради нея, за мен бе само потискащо, за нея обаче бе мъчително.

— Писмата — казах накрая с усилие, — писмата, които изпращах за Мари на вашия адрес?

— Тук са — отвърна тя, — върнати обратно неразпечатани.

— А на какъв адрес ги препращахте вие?

— Не знам — отвърна тя, — това правеше мъжът ми.

— Но вие сигурно сте видели на върнатите писма на какъв адрес ги е пращал той.

— На разпит ли ще ме подлагате?

— О, не — казах нежно, — не, не, само си мислех съвсем скромно, че имам известно право да узная какво е станало с писмата ми.

— Които пращахте тук без дори да ни попитате.

— Мила госпожо Фредебойл — започнах аз, — моля ви, бъдете човечна.

Тя се усмихна вяло, но доловимо, но не каза нищо.

— Струва ми се — казах аз, — че все пак има една точка, в която хората, макар и по идеологически причини, стават човечни.

— Означава ли това, че досега съм се държала нечовечно?

— Да — отвърнах.

Тя се засмя отново, много вяло, но все още доловимо.

— Чувствам се много нещастна от тази история — каза накрая, — но повече не мога да кажа. Вие просто ужасно ни разочаровахте всички.

— Като клоун ли? — попитах.

— И като клоун — каза тя, — но не само.

— Мъжът ви сигурно не е в къщи?

— Не — отвърна, — ще се върне едва след няколко дни. Държи предизборни речи в Айфел.

— Какво? — извиках; това наистина бе ново, — но не за ХДС^[3], нали?

— И защо не? — запита с тон, който ясно показваше, че с удоволствие би затворила телефона.

— Е, добре — казах аз, — прекалено много ли ще бъде, ако ви помоля да ми изпратите писмата тук?

— Къде?

— В Бон — тук на бонския ми адрес.

— Вие сте в Бон? — попита тя и на мен ми се стори, че сякаш преглътна едно „за бога“.

— Довиждане — рекох, — и благодаря за голямата хуманност.

Стана ми мъчно, че бях толкова лош с нея, но бях съсипан. Отидох в кухнята, взех коняка от хладилника и отпих голяма глътка. Не ми помогна, отпих още една, и тя не помогна. Най-малко от госпожа Фредебойл очаквах подобно отпращане. Очаквах по-скоро дълга проповед за брака с упреци относно поведението ми към Мари. Тя можеше да бъде догматична по един мил, последователен начин, но най-често, когато идвах в Бон и й се обаждах, тя ме подканяше шеговито още веднъж да й помогна в кухнята и детската стая. Трябва да съм се излъгал в нея или беше пак бременна и бе в лошо настроение. Нямах смелостта да се обадя още веднъж и да разбера какво й беше. Винаги е била толкова мила с мен. Не можех да си го обясня другояче освен с факта, че Фредебойл й бе дал „точни инструкции“ да ме отпрати така. Често ми е правило впечатление, че жените са лоялни към мъжете си до пълна лудост. Госпожа Фредебойл бе прекалено млада, за да знае колко щеше да ме засегне студенината й, а не можех да очаквам от нея да разбере, че Фредебойл не е нищо повече от един опортюистичен дърдорко, който на всяка цена иска да направи кариера и би „прегазил“ и собствената си баба, ако му се изпречи на пътя. Сигурно й бе казал: „Отпиши Шнир“ и тя просто ме бе отписала. Тя му се подчиняваше и докато той смяташе, че съм му от някаква полза, трябваше да следва природата си и да бъде мила с мен, сега обаче трябваше противно на природата си да се държи с мен пренебрежително. Може би бях несправедлив с тях и те просто постъпваха, както им повеляваше съвестта. Ако Мари се бе омъжила за Цюпфнер, за тях би било греховно да ми създадат контакт с нея — а това, че Цюпфнер бе човекът в ръководния съюз, който можеше да бъде от полза за Фредебойл, не смущаваше съвестта им. Сигурно трябваше да вършат доброто и правилното и тогава, когато, им носеше облаги, Фредебойл ме плашеше по-малко, отколкото жена му. За него никога не си бях създавал илюзии и дори и фактът, че сега държеше речи за ХДС, не ме изненадваше.

Окончателно прибрах бутилката с коняк в хладилника.

Най-добре беше сега да се обадя на всички един след друг, за да приключа с католиците. Някак си се бях посъвзел и дори вече не куцах, когато се върнах от кухнята в хола.

Дори и гардеробът и вратата на килера бяха с ръждив цвят.

Не очаквах нищо от обаждането ми на Кинкел, но все пак набрах неговия номер. Той винаги се представяше за възторжен почитател на моето изкуство който познава нашия занаят, знае, че дори и най-малката похвала от някой сценичен работник, кара гърдите ни да туптят от радост. Искаше ми се да смутя християнския вечерен мир на Кинкел — и не без задната мисъл, че щеше да ми издаде местопребиваването на Мари. Той оглавяваше сбирките, бе следвал теология, но после бе прекъснал следването си заради една хубава жена, стана юрист, имаше седем деца и минаваше за „един от нашите най-способни специалисти в областта на социалната политика“. Може и наистина да беше такъв, аз не можех да преценя. Преди да се запозная с него, Мари ми бе дала да прочета една негова брошура, „Пътища към един нов ред“, и след като я прочетох, а тя ми хареса, си го представях като висок, нежен, рус мъж, и когато го видях за първи път, видях пълен, набит, нисък тип с гъста черна коса, „пращящ от енергия“, въобще не можех да повярвам, че това е той. Може би това, че не изглеждаше така, както си го бях представял, ме правеше толкова несправедлив към него. Винаги, когато Мари започнеше да превъзнася Кинкел, старият Деркум започваше да разправя за коктейлите му — смесица от различни съставки: Маркс плюс Гуардини или Блой плюс Толстой.

Когато бяхме поканени за първи път у него, всичко започна от самото начало тягостно. Ние отидохме много рано и в дъното на апартамента децата на Кинкел високо се караха, със съскащи гласове, които пак със съскане бяха убеждавани кой да раздига масата от вечерята. Кинкел дойде засмян, още дъвчещ, и конвулсивно се мъчеше да прикрие раздразнението си от нашето ранно появяване. Дойде и Зомервилд, без да дъвче, а ухилен, като потриваше ръце. Оттатък децата на Кинкел крещяха толкова грозно в сравнение с усмивките на Кинкел и хиленето на Зомервилд, чухме как плющяха шамари, отвратителен шум и зад затворените врати аз знаех, че крясъците ще продължат още по-силно от преди. Седях до Мари и пушех от вълнение цигара след цигара, като дисхармонията зад кулисите ме бе извадила напълно от релсите, докато Зомервилд си приказваше с Мари все със същата „опрощаваща и великодушна усмивка“ на лицето. Ние бяхме за първи път в Бон след нашето бягство. Мари бе пребледняла от вълнение, също и от страхопочитание и гордост, и аз я разбирах много добре. Тя държеше „да се помири с църквата“, Зомервилд бе толкова мил с нея, а Кинкел и Зомервилд бяха хора, на които гледаше със страхопочитание. Тя ме представи на Зомервилд и когато отново седнахме, Зомервилд каза:

— Роднина ли сте с Шнир от каменовъглената промишленост?

Това ме вбеси. Той знаеше точно с кого съм роднина. Почти всяко дете от Бон знаеше, че Мари Деркум е избягала с някой от семейство Шнир от каменовъглената промишленост, „малко преди матурата, а тя беше толкова набожна“. Въобще не отговорих на въпроса на Зомервилд, той се засмя и каза:

— Понякога ходя на лов с господин дядо ви, а с господин баща ви се виждам също понякога, когато играем скат в бонския мъжки съюз.

И на това се ядосах. Не можеше да бъде толкова тъп да предположи, че цялата тази дивотия с лова и мъжкия клуб ще ми допадне, а и не ми изглеждаше на човек, който от неудобство ще говори каквото му падне. Най-сетне отворих уста и казах:

— На лов ли? Винаги съм си мислел, че ловът е забранен за католическите духовници.

Настана неловко мълчание, Мари се изчерви, Кинкел търчеше объркан из стаята и търсеше тирбушона, жена му, която тъкмо бе влязла, изсипа солени бадеми в стъклената чиния, в която вече имаше маслини. Дори Зомервилд се изчерви, което въобще не му отиваше, лицето му бе достатъчно червено. Той каза тихо и все пак малко обидено:

— За протестант сте добре информиран.

А аз казах:

— Аз не съм протестант, но се интересувам от определени неща, защото Мари се интересува от тях.

И докато Кинкел наливаше на всички вино, Зомервилд каза:

— Има правила, господин Шнир, но има и изключения. Аз произхождам от един род, в който професията на главен лесничей се предава по наследство.

Ако беше казал професията лесничей, бих го разбрал, но че каза главен лесничей, отново ме ядоса, но си замълчах, само направих кисела гримаса. Тогава започнаха да си говорят с очи. Госпожа Кинкел каза с очи на Зомервилд: „Оставете го, той е още толкова млад.“ А Зомервилд й отвърна със своите очи: „Да, млад и доста невъзпитан“, а докато ми наливаше последен вино, Кинкел каза на мен с очи: „О, господи, колко млад сте още.“ А Мари попита на глас:

— Как е баща ви? Все същият ли си е?

Бедната Мари бе толкова бледа и разстроена, че можа само мълчаливо да кимне. Зомервилд добави:

— Какво щеше да стане с нашия добър стар, толкова набожен град без господин Деркум.

Това отново ме вбеси, тъй като старият Деркум ми бе разказал, че Зомервилд се бил опитал да забрани на децата от католическото училище да си купуват от него бонбони и моливи. Аз казах:

— Без господин Деркум нашият добър стар и толкова набожен град щеше да е още по-мръсен, той поне не е лицемер.

Кинкел ме погледна смаяно, вдигна чашата си и рече:

— Благодаря, господин Шнир, подсказахте ми един хубав тост: Да пием за благото на Мартин Деркум.

А аз отговорих:

— Да, за неговото благо, с удоволствие.

Госпожа Кинкел отново заговори с очи на мъжа си: „Той не е само млад и невъзпитан, а е и безсрамен“. Никога не можах да разбера защо Кинкел по-късно винаги определяше тази „първа вечер с вас“ като най-приятна. Малко след това дойдоха Фредебойл, годеницата му, Моника Силвс и някой си фон Северн, за когото преди да дойде, казаха, че макар да е сменил вероизповеданието си, бил симпатизант на ГСДП^[4], което явно се възприемаше като страшна сензация. И Фредебойл виждах тази вечер за първи път, възприех го почти както всички останали. Въпреки всичко им бях симпатичен, а те въпреки всичко ми бяха несимпатични, освен годеницата на Фредебойл и Моника Силвс; за Северн не можех да кажа нито едното, нито другото. Той бе скучен и изглеждаше твърдо решен окончателно да почива на сензационния факт, че е покръстен от протестант в католик и е член на ГСДП; усмихваше се, беше любезен и въпреки това леко изпъкналите му очи сякаш постоянно казваха: „Погледнете ме, аз съм!“ Съвсем не го намирах лош. Фредебойл вече бе благоразположен към мен, почти три четвърти час говори за Бекет и Йонеско, изприказва куп неща, които, както забелязах, бе прочел някъде, а гладкото му красиво лице с изненадващо широка уста сияеше от доброжелателство, когато от глупост признах, че бях чел Бекет, всичко, което казваше, ми се струва все така познато, сякаш го бях чел някъде. Кинкел го гледаше сияещ с възторг, а Зомервилд се оглеждаше, казвайки с очи: „Какво, та ние католиците да не сме от луната.“ И всичко това стана преди молитвата. Госпожа Кинкел каза:

— Одило, мисля, че можем да почнем с молитвата. Хериберт сигурно днес няма да дойде — всички погледнаха Мари, после изведнъж отместиха погледи от нея, но аз не схванах защо отново настъпи тягостна тишина — едва в Хановер в хотелската стая изведнъж осъзнах, че Хериберт бе малкото име на Цюпфнер. Но той все пак дойде по-късно, след молитвата, когато бяха посред темата на вечерта и ми се видя много мило как Мари веднага, след като той влезе, тръгна към него, погледна го и направи едно безпомощно движение с раменете, преди Цюпфнер да поздрави другите и да седне усмихнат до мен. Тогава Зомервилд разказваше историята за писателя католик, който дълго време живял с една разведена жена и когато после се оженил за нея, един високопоставен прелат му казал: „Но, скъпи Безевиц, не можахте ли да продължите с конкубината?“ Всички се засмяха доста весело на тази история, особено госпожа Кинкел се смя по един почти безсрамен начин. Единственият, който не се смееше, бе Цюпфнер, и поради това ми хареса. И Мари не се разсмя. Зомервилд сигурно разказа тази история, за да ми покаже колко великодушна, топла, колко духовита и многоцветна може да бъде католическата църква; а че с Мари живеех така да се каже в конкубинат, за това никой не се сети. Аз им разказах историята за работника, който бе живял съвсем близо до нас; казваше се Фрелинген и също бе живял с една разведена жена в своята къщичка, като дори изхранваше трите й деца. Един ден при Фрелинген бе дошъл свещеникът и със сериозна физиономия и с известни заплахи го бе подканил „да сложи край на това неморално съжителство“, и Фрелинген, който бе доста набожен, действително изгони хубавата жена с трите й деца. Разказах също и как после жената започна да проституира, за да изхрани децата си, и как Фрелинген се пропи, защото наистина я обичаше. Отново настъпи тягостно мълчание, както винаги, когато аз казвах нещо, но Зомервилд се засмя и каза:

— Но, господин Шнир, да не би да искате да сравнявате двата случая?

— А защо не? — попитах аз.

— Можете само защото нямате понятие какво представлява Безевиц — каза той сърдито, — той е най-изтънченият писател, който заслужава определението християнин.

Тогава и аз се ядосах и казах:

— А знаете ли колко изтънчен бе Фрелинген, и какъв християнин беше този работник?

Той ме погледна, поклати глава и вдигна безпомощно ръце. Получи се пауза, в която се чуваше само как Моника Силвс кашля, но след като Фредебойл е в стаята, нито един домакин не трябва да се страхува от пауза в разговора. Той веднага се възползва от кратката тишина, върна разговора към темата на вечерта и заговори за относителността на понятието бедност, говори някъде около час и половина, докато най-сетне даде възможност на Кинкел да разкаже анекдота за онзи мъж, който преживял жестока бедност между петстотин и три хиляди марки на месец, а Цюпфнер ме помоли за една цигара, за да прикрие с димна завеса, че се червеше от срам.

Беше ми толкова зле, колкото и на Мари, когато се връщахме с последния влак в Кьолн. Едва бяхме събрали парите за пътуването, защото Мари толкова държеше да приемем поканата. И физически се чувствахме зле, бяхме яли много малко, а пихме доста повече, отколкото бяхме свикнали. Пътуването ни се стори безкрайно, и когато слязохме на западната кьолнска гара, трябваше да се приберем в къщи пеша. Нямахме повече пари.

У Кинкел веднага някой се обади.

— Алфред Кинкел на телефона — каза самоуверен младежки глас.

— Шнир — казах аз, — мога ли да говоря с баща ви?

— Теологът Шнир или Шнир клоунът?

— Клоунът — отвърнах.

— Ах — каза той, — надявам се, че не го приемате много навътре?

— Навътре ли? — казах уморено, — какво да не приемам навътре?

— Какво? — възкликна той. — Не сте ли чел вестника?

— Кой вестник?

— Бонски глас — отговори той.

— Някаква унищожителна критика ли? — попитах.

— О — каза той, — мисля, че е по-скоро некролог. Да го взема ли да ви го прочета?

— Не, благодаря — отсякох. Това момче имаше хубави садистични нотки в гласа си.

— Но вие трябва да го видите — продължи той, — за да си извлечете поука.

Боже, господи, той имал и педагогически амбиции.

— Кой го е писал? — попитах.

— Някой си Костерт, който е наречен „наш кореспондент в Рурска област“. Написано е блестящо, но доста гадничко.

— Е, добре — казах аз, — и той е християнин.

— А вие не сте ли?

— Не — отвърнах. — Баща ви не може ли да се обади?

— Не иска да го безпокоят, но заради вас ще го обезпокоя с удоволствие.

За първи път садизмът му ми бе от полза.

— Благодаря — казах.

Чух как постави слушалката на масата, прекоси стаята, и отново чух в далечината онова злобно съскане. Звучеше, сякаш цяло семейство змии се караха: две мъжки змии и една женска. Става ми неудобно, когато видя или чуя неща, които не са предназначени за моите уши, а мистичната ми дарба да възприемам миризми по телефона, в никакъв случай не е удоволствие, а тежест. В жилището на Кинкел миришеше на месен бульон, сякаш бяха сварили цял вол. Съскането в далечината звучеше опасно за живота, сякаш синът щеше да убие бащата или майката да убие сина си. Помислих си за Лаокоон и това, че тези съскания и скърцания със зъби, чувах дори шумове от ръкопашен бой, ахкания и охкания, възклицания като „противно животно“, „гадна свиня“, звучаха в дома на онзи, когото наричаха „Сивият кардинал^[5] на германския католицизъм“, не ме развеселяваше. Помислих си за жалкия Костерт в Бохум, който още снощи е застанал до телефона и е продиктувал текста за вестника, а днес сутринта дращеше по вратата на стаята ми като покорен пес и играеше ролята на добра християнска душа.

Кинкел явно се противеше буквално с ръце и крака да дойде на телефона, а жена му — аз чувах шумовете и движенията там — се противеше още по-силно от него, докато синът му отказваше да ми каже че е сбъркал и баща му не е в къщи. Изведнъж стана съвсем тихо, така тихо, както когато на някой изтича кръвта, наистина: беше кръвоизливна тишина. После чух провлачени стъпки, чух как някой взима слушалката от масата и вече очаквах, че ще затвори телефона. Спомнях си още къде точно се намира телефонът в жилището на Кинкел. Точно под едната от трите барокови мадони, която Кинкел винаги определяше като най-малоценната. Почти предпочитах да беше затворил телефона. Съжалявах го, за него сигурно щеше да е ужасно да разговаря сега с мен, аз самият не очаквах нищо от този разговор, нито пари, нито добър съвет. Ако беше прозвучал задъхано, моето съжаление щеше да надделее, но гласът му бе кънтящ и бодър както винаги. Някой беше сравнил веднъж гласа му с цял полк тръбачи.

— Ало, Шнир — изгърмя ми отсреща, — много мило, че се обаждате.

— Ало, докторе — казах аз, — имам трудности. Единственото лошо нещо в моите думи бе това „докторе“ тъй като и той като татко бе новоизлюпен доктор хонорис кауза.

— Шнир — каза той, — такива ли са ни отношенията, че трябва да се обръщате към мен с господин докторе?

— Нямам представа какви са ни отношенията — отвърнах му.

Засмя се особено гръмогласно: живо, по католически, открито, с „барокова веселост“.

— Симпатиите ми към вас си остават непроменени.

Трудно ми бе да повярвам това. Може би бях паднал толкова ниско, че вече не си струваше да ме остави да падна още по-ниско.

— Вие сте в криза — продължи той, — нищо повече. Още сте млад, съвземете се и всичко ще се оправи.

Да се съвзема, това ми прозвуча като П. П. 9 на Ана.

— За какво говорите? — попитах с мек глас.

— За какво да говоря — отвърна ми, — за вашето изкуство, за вашата кариера.

— Но аз нямам това предвид — казах тогава, — както знаете, аз по принцип не говоря за изкуство, а за кариера пък съвсем не. Искам… искам да кажа… търся Мари — казах накрая.

Той издаде някакъв звук, който не можеше да се определи, нещо между ръмжене и оригване. В дъното на стаята продължавах да чувам съскания, чух как Кинкел остави слушалката на масата, отново я взе, гласът му бе станал по-тих и по-глух, беше пъхнал в устата си пура.

— Шнир — каза той, — оставете миналото в миналото. Вашето настояще е изкуството.

— Минало ли? — попитах. — Опитайте се да си представите, че жена ви изведнъж отиде при друг.

Той замълча по такъв начин, който изразяваше: „Да беше го направила“, после каза, мляскайки пурата:

— Тя не ви беше жена и вие двамата нямате седем деца.

— Така ли — възкликнах, — тя не ми била жена?

— Ах — каза той, — този ваш романтичен анархизъм. Бъдете мъж.

— По дяволите — ядосах се, — точно защото принадлежа на този пол, цялата работа ми се отразява толкова тежко, а седемте деца могат тепърва да се появят. Мари е още на двайсет и пет.

— Под мъж — започна той, — разбирам някой, който може да се примирява с нещата.

— Това звучи много християнски — рекох.

— Господи, точно вие ще ми казвате кое е християнско.

— Да — отвърнах, — доколкото ми е известно според католическата църква съпрузите взаимно се причестяват?

— Естествено — съгласи се той.

— И ако сключат два и три пъти граждански брак и са венчани църковно, но не се причестят, бракът е невалиден.

— Хм — промълви той.

— Слушайте, докторе — казах аз, — много ли ще ви коства да махнете пурата от устата си? Всичко това ми звучи, сякаш говорим за курса на акциите. Мляскането ви просто ме тормози.

— Вижте какво — отвърна той, но все пак извади пурата от устата си, — и запомнете, каквото и да мислите вие за тази работа, си е ваша работа. Госпожица Деркум явно е на друго мнение по този въпрос и действа, както й повелява съвестта. И то е съвсем правилно, само това мога да кажа.

— Но защо никой от вас, противни католици, не ми казва къде е тя? Вие я криете от мен.

— Не ставайте смешен, Шнир — каца той, — вече не живеем в средновековието.

— Бих предпочел да живеем в средновековието — отвърнах, — тогава можех да я имам като държанка и никой нямаше да й създава постоянно угризения на съвестта. Е, тя ще се върне.

— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен, Шнир — заяви Кинкел. — Явно ви липсва орган за възприемане на метафизиката.

— С Мари всичко беше наред, докато се грижеше за душата ми, но вие я научихте да се грижи за собствената си душа и сега стана така, че аз, на когото липсва орган за метафизиката, се грижа за душата на Мари. Ако е омъжена за Цюпфнер, тогава ще е истинска грешница. Толкова съм разбрал от вашата метафизика: това, което тя върши, е блудство и прелюбодеяние, а прелатът Зомервилд играе ролята на сводник.

Той действително успя да се усмихне, макар и не много гръмогласно.

— Всичко това звучи много забавно, като помисли човек, че Хериберт, така да се каже, е светският, а прелат Зомервилд, така да се каже, е духовният стълб на германския католицизъм.

— А вие сте неговата съвест — казах яростно, — и знаете много добре, че съм прав.

Той посумтя там горе на Венусберг под най-малоценната от трите му барокови мадони.

— Вие сте някак поразително млад, и завидно млад.

— Зарежете това, докторе — казах аз, — не се оставяйте да бъдете поразен и не ми завиждайте, ако не си получа обратно Мари, ще убия този ваш прекрасен прелат. Ще го убия.

Той замълча и отново захапа пурата си.

— Знам — казах аз, — че сега съвестта ви трескаво работи. Ако убия Цюпфнер, това ще ви е добре дошло: той не ви обича и ви се струва прекалено десен, докато Зомервилд за вас е добра опора в Рим, където вие — впрочем съвсем несправедливо по моето скромно мнение — сте обявен за лява птичка.

— Оставете тези глупости, Шнир. Какво ви става?

— Католиците ме нервират — отвърнах, — защото са непочтени.

— А протестантите? — запита той смеейки се.

— Те направо ме отвращават с тяхното бръщолевене за съвест.

— А атеистите? — той продължаваше да се смее.

— Те са ми скучни, защото непрестанно говорят за Бог.

— А вие какъв сте всъщност?

— Аз съм клоун — отвърнах. — В момента съм по-добре, отколкото славата ми. Но има едно католическо същество, което ми е крайно необходимо: Мари — а точно нея вие ми отнехте.

— Глупости, Шнир — каза той, — изхвърлете от главата си тези теории за отвличане. Ние живеем в двайсети век.

— Именно — рекох, — през тринайсети век щях да бъда един мил придворен шут и дори и кардиналите нямаше да се интересуват, дали съм се оженил за нея или не. Сега всеки католически мирянин разтърсва бедната й съвест и я тласка към прелюбодеяние и разврат само заради едно глупаво парче хартия. Заради вашите мадони, докторе, през тринайсети век щяха да ви отлъчат от църквата. Вие много добре знаете, че те се крадат в Бавария и Тирол от църквите — няма нужда да ви казвам, че кражбата от църква и днес се смята за тежко престъпление.

— Слушайте, Шнир — каза той, — искате да започнем на лична основа ли? Това ме изненадва у вас.

— Вие от години се намесвате в личните ми работи и когато ви правя малка забележка и ви конфронтирам с една истина, която може да ви стане неприятна, вие полудявате. Когато отново спечеля пари, ще наема частен детектив, който да открие откъде са тези мадони.

Той вече не се смееше, само се позакашля и аз забелязах, че още не бе осъзнал, че говоря сериозно.

— Затворете телефона, Кинкел — казах аз, — затворете, иначе ще започна да говоря за екзистенц минимма. Желая на вас и вашата съвест добра вечер.

Но той така и не ме разбра и аз бях онзи, който затвори пръв телефона.