Хайнрих Бьол
Възгледите на един клоун (22)

22

Знаех също, че няма да направя всичко това: да отида в Рим и да говоря с папата или утре следобед на журфикса на майка ми да крада цигари и пури и да си напълня джобовете с лешници. Нямах вече дори силата да вярвам в това, както че с Лео бяхме прерязали онзи кол. Всеки опит да завържа отново конците на марионетката и да се изтегля за тях, бе обречен на неуспех. Все някога щях да стигна дотам да издоя Кинкел, а също и Зомервилд, и дори този садист Фредебойл, който сигурно щеше да размахне под носа ми една монета от пет марки и щеше да ме принуди да скоча, за да я взема. Щях да се радвам, ако Моника Силвс ме поканеше на кафе, не защото бе Моника Силвс, а заради безплатното кафе. Щях да се обадя още веднъж на тъпата Бела Брозен, щях да й се подмажа и да й кажа, че няма вече да питам за размера на сумата, че всяка, всяка сума ще е добре дошла за мен, един ден щях да отида при Зомервилд, да му покажа „убедително“, че се разкайвам, че съм разбрал всичко и съм узрял да приема тяхното вероизповедание, и тогава щеше да дойде най-лошото — инсценирано от Зомервилд одобряване с Мари и Цюпфнер, но ако приемех католицизма, баща ми сигурно вече нищо няма да направи за мен. За него този факт щеше да бъде най-ужасното нещо. Трябваше да обмисля нещата — за мен изборът не беше между червено и черно, а между тъмнокафяво и черно — кафявите въглища или църквата. Щях да стана това, което всички отдавна очакваха от мен — мъж, зрял, вече не субективен, а обективен и готов да изиграе един истински скат в мъжкия клуб. Имах още няколко възможности: Лео, Хайнрих Белен, дядо, Цонерер, който щеше да направи от мен сладникав китарист и щях да пея: „Когато вятърът играе с косите ти, знам, че си моя ти.“ Бях пял това веднъж на Мари и тя си запуши ушите и ми каза, че го намира отвратително. Накрая щях да направя и последното — да отида при комунистите и да им представя всичките си номера, които те щяха така хубаво да окачествят като антикапиталистически.

Веднъж действително отидох и се срещнах с някакъв културен деец в Ерфурт. Посрещнаха ме на гарата с блясък, огромни букети цветя, а след това в хотела имаше пъстърва, черен хайвер и огромни количества полузамръзнало шампанско. После ни попитаха какво искаме да видим в Ерфурт. Аз казах, че искам да видя мястото, където Лутер е държал докторския си диспут, а Мари каза, че била чула, че в Ерфурт имало католически-теологичен факултет, тя се интересувала от религиозния живот. Те направиха кисели физиономии, но не можеха да променят нищо и стана много неудобно — за културните деятели, за теолозите и за нас. Теолозите сигурно мислеха, че имаме нещо общо с тези идиоти и никой не говори открито с Мари, дори и когато тя разговаря по въпросите за вярата с един професор. Той някак разбра, че Мари не е истински омъжена за мен. Попита я пред функционерите: „Но вие наистина ли сте католичка?“ и тя се изчерви и каза: „Да, дори и като живея в грях, си оставам католичка.“ Стана отвратително, когато забелязахме, че и на функционерите не им хареса нашия съвместен живот без брак и щом после се върнахме в хотела да пием кафе, един от функционерите започна да говори, че имало определени форми на дребнобуржоазна анархия, които той въобще не одобрявал. Тогава ме попитаха какво ще им представя, в Лайпциг, в Росток, дали не съм можел да им представя „Кардинал“, „Пристигане в Бон“ и „Съвещание на управителния съвет“. (Откъде знаеха за „Кардинал“, никога не разбрахме, защото този номер бях изработил само за мен, бях го показвал само на Мари, а тя ме бе помолила да не го показвам пред публика, кардиналите носели червено, символизиращо мъченичество). Аз казах не, трябва да понауча малко условията на живот тук, тъй като смисълът на комизма е в това да се покажат на човека ситуации в абстрактна форма, които са взети от неговата действителност, не от чуждата, а в тяхната страна няма нито Бон, нито управителни съвети, нито кардинали. Те станаха неспокойни, един дори пребледня и каза, че си представяли това по друг начин, а аз казах, че и аз. Беше отвратително. Казах, че мога малко да се поупражнявам и да им покажа един номер като „Заседание на окръжния комитет“ или „Съветът по културата се събира“ или „Партийният конгрес избира президиум“ — или „Ерфурт, градът на цветята“. Около гарата на Ерфурт мястото изглеждаше на всичко друго, но не и на цветя — но тогава се изправи главният организатор и заяви, че не можели да търпят пропаганда срещу работническата класа. Той вече не беше блед, а истински бял — няколко от другите поне имаха смелостта да се ухилят. Отговорих му, че не виждам пропаганда срещу работническата класа в това да им представя един леко заучен номер като „Партийният конгрес избира президиум“ и направих глупавата грешка да го произнеса като бардиен конгрес и бледият фанатик побесня, удари по масата толкова силно, че сметаната ми падна от сладкиша и каза: „Излъгали сме се във вас, излъгали сме се“, а аз казах, че в такъв случай мога да си замина, а той отвърна: „Да, можете — моля, със следващия влак.“ Казах още, че е възможно номера „Заседание на управителния съвет“ да преименувам в „Заседание на окръжния комитет“, защото и там се решават само неща, които предварително са решени. Тогава станаха неучтиви, напуснаха салончето, дори не ни платиха кафето. Мари се разплака, а аз бях близо до състоянието да зашлевя на някого един шамар, и когато после отидохме на гарата, за да си заминем със следващия влак, не можахме да намерим никакъв носач и трябваше сами да си носим багажа, нещо, което мразя. За късмет на площада пред гарата срещнахме един от младите теолози, с който Мари бе разговаряла сутринта. Той се изчерви, когато ни видя, но взе тежкия куфар от плачещата Мари и през цялото време тя му шепнеше да не би да си създаде проблеми.

Беше отвратително. В Ерфурт бяхме общо само шест или седем часа, но с всички развалихме отношения: и с теолозите и с функционерите.

Когато слязохме в Бебра и отидохме в един хотел Мари плака цялата нощ, сутринта написа дълго писмо на теолога, но ние никога не разбрахме, дали го бе получил.

Вярвах, че последното нещо щеше да бъде да се сдобря с Мари и Цюпфнер, но да се оставя на бледия фанатик и да му представя „Кардинал“, щеше да е краят. Имах още Лео, Хайнрих, Белен, Моника Силвс, Цонерер, дядо и тенджерката със супа при Сабина Емондс, а можех и да спечеля малко пари като наглеждам деца. Щях писмено да се задължа да не давам яйца на децата. Явно за една немска майка това бе непоносимо. Какво наричат другите обективна важност на изкуството, ми е все едно, но да се подиграваш с управителните съвети там, където няма такива, е направо подло.

Веднъж бях разучил един доста дълъг номер, „Генералът“, бях работил дълго върху него, и когато го представих, се превърна в нещо, което в нашите среди наричаме успех: тоест тези, което трябваше да се смеят, се смееха, а тези, които трябваше да се ядосват, се ядосаха. Когато след представлението с изпъчени от гордост гърди отидох в гримьорната, там ме чакаше една стара, много дребна жена. След представление винаги съм раздразнен, понасям около себе си само Мари, но Мари бе пуснала старата жена в моята гримьорна. Преди още да бях затворил вратата тя започна да говори и ми обясни, че мъжът й също бил генерал, бил загинал и преди това й написал едно писмо, в което я молил да не приема пенсия. „Вие сте много млад“, каза тя, „но достатъчно възрастен, за да разберете“ — и излезе. Оттогава не можех да изпълнявам номера „Генерал“. Пресата, която се нарича лява, Лиса след това, че явно съм се изплашил от реакцията, а пресата, която се нарича дясна, писа, че съм осъзнал, че подавам ръка на Изтока, а независимата преса писа, че явно съм се отказал от всякакъв радикализъм и ангажираност. Всичко бе пълна глупост. Аз не можех да изпълнявам този номер, защото винаги се сещах за старата жена, която вероятно мизерстваше, осмяна и подиграна от всички. Когато нещо вече не ми доставя удоволствие, аз преставам да го върша — да се обясни това на журналист, вероятно е много сложно. Те винаги трябва да „душат“ нещо и да „си врат носа“, а съществува и много разпространения коварен тип журналисти, който никога не може да се примири с факта, че самият той не е човек на изкуството и дори не му достига онова нещичко, което да го направи поне привърженик на изкуството. Такива не могат дори да надушат сензацията, но те се перчат пред хубави млади момичета, които са още достатъчно наивни да боготворят всеки мърльо само защото намира своя „форум“ в някой вестник и има „влияние“. Има странни, непризнати форми на проституция, в сравнение с които обикновената проституция е почтен занаят — там поне се предлага нещо за пари.

Дори този път, който можеше да ме избави от милосърдието на продажната любов, ми бе затворен: аз нямах пари. В същото време Мари пробва испанската си мантиля в нейния римски хотел, за да се представи както подобава като първа дама на германския католицизъм. Като се върне в Бон, при всяка възможност ще пие чай, ще се усмихва, ще членува в комитети, ще открива изложби на „религиозно изкуство“ и ще „си потърси подобаваща шивачка“. Всички жени, които се омъжват за високопоставени служители в Бон, „си търсят подобаващи шивачки“.

Мари като първа дама на германския католицизъм с чаша чай или с чаша коктейл в ръка: „Видяхте ли вече сладкия дребен кардинал, който утре ще освети статуята на Дева Мария, изваяна от Крьогерт? Ах, в Италия явно и кардиналите са кавалери. Просто очарователно.“

Вече не можех и да куцам както трябва, само пълзях, изпълзях на балкона, за да вдишам малко роден въздух: Но и той не помогна. Прекалено дълго се задържах в Бон, почти два часа, а за този кратък срок бонският въздух като промяна на въздуха вече не бе благодатен.

Сетих се, че в същност трябваше на мен да благодарят, че Мари остана католичка. Тя имаше ужасни религиозни кризи, от разочарования от Кинкел, също и от Зомервилд, а тип като Блотерт сигурно би направил атеист и от свети Франциск. Известно време не ходеше и на църква, изобщо не мислеше да се женим църковно, бе изпълнена с някаква вътрешна съпротива и влезе в онзи кръг едва след третата година след като напуснахме Бон, макар че постоянно я канеха. Тогава й бях казал, че разочарованието в хората още нищо не значи. Ако тя наистина вярва във всичко това, тогава и хиляди Фредебойловци не могат да разклатят нейната вяра и в края на краищата — така й казах — нали съществува и Цюпфнер, който на мен ми се струва донякъде неестествен и съвсем не ми допада, но като католик напълно заслужава доверие. Положително имаше още много католици, на които човек можеше напълно да вярва, изредих й множество пастори, проповедите на които бяхме слушали заедно, припомних й за папата, за Гари Купер, Алек Гинес — тя се вкопчи в папа Йоан и в Цюпфнер и успя да се съвземе. Странно, но по това време Хайнрих Белен вече не влизаше в сметката, напротив, каза, че го намирала мазен, винаги се смущаваше, когато споменавах за него, и аз започнах да подозирам, че той се е опитал да стане „по-интимен“ с нея. Никога не я попитах за това, но подозрението ми бе голямо, а когато си представех само икономката на Хайнрих, можех да разбера, че той би трябвало да потърси „близост“ с други жени. На мен дори самата мисъл за такова нещо ми бе отвратителна, но можех да го разбера, както разбирах редица отвратителни неща, които се вършеха в интерната.

Едва сега се сетих, че аз бях този, който й предложи папа Йоан и Цюпфнер като утеха, когато изпадаше а религиозни колебания. Бях се държал абсолютно почтено към католицизма и точно това бе моята грешка, но в моите очи Мари беше по толкова естествен начин католичка, че се стараех да запазя в нея тази естественост. Събуждах я, когато се успиваше сутрин, за да отиде навреме на църква. Често й бях викал такси, за да стигне навреме, водил бях многобройни телефонни разговори, за да открия за нея — когато бяхме в протестантски градове — католическа църква и тя винаги беше казвала, че смята това „особено“ мило, после обаче поиска от мен да подпиша онова проклето парче хартия, да се задължа писмено, че съм съгласен децата ни да бъдат възпитавани католически. Често бяхме говорили за нашите деца. С голяма радост очаквах нашите деца, мислено разговарях с тях, носех ги на ръце, разбивах им яйца в млякото, тревожеше ме единствено фактът, че ние трябваше да живеем в хотели, а в хотелите се отнасят добре само към децата на милионери и крале. На некралските и немилионерски деца, особено на момченцата, най-напред крясват: „Ти да не си у дома си!“ и смисълът в тези думи е троен, тъй като се предполага — първо, че у дома си ти се държиш като свиня, второ, че се чувстваш щастлив само когато се държиш като свиня и трето, че детето просто няма защо да се чувства щастливо. За момиченцата винаги има възможност да бъдат наречени „миличка“ и да срещнат ласкаво отношение, но на момченцата винаги се карат, щом родителите не са наблизо. Нали за германците всяко момче е невъзпитано дете и това прилагателно вече дотолкова се е сляло с думата „момче“, че направо не е необходимо да се изговаря. Ако на някого хрумне да провери речника, който ползват голяма част от родителите при своите разговори с децата, ще се окаже, че в сравнение с него всяко илюстровано вестниче от рода на комиксите би изглеждало почти толкова богато, колкото речникът на Братя Грим. Няма да мине много и мнозина от германските родители ще разговарят с децата си на езика на госпожа Калик: „Ах, колко хубаво!“ или „Ах, колко ужасно!“ и от време на време ще си позволяват по-оригинални изрази като: „Я не противоречи!“ или „Ти не разбираш нищо от тези работи!“. С Мари бях говорил вече и за това как ще обличаме децата си, тя беше за „елегантни светли шлиферчета“, а аз за анораци, защото си представях, че едно дете с елегантно светло шлиферче не може да играе в някаква локва, докато един анорак би бил подходящ за игра в локвите. Нашата малка — винаги си представях, че ще имаме най-напред момиченце — трябваше да бъде топло облечена и все пак краката й да са свободни, и ако започнеше да хвърля камъни в локвата, пръските в повечето случаи нямаше да цапат шлифера й, а само крачката, и ако изгребваше локвата с някоя консервна кутия и без да иска изливаше мръсната вода върху себе си, то калта не винаги щеше да попада на анорака, а по-скоро щеше да цапа само крачетата. Мари смяташе, че в светло шлиферче момиченцето само щеше да внимава повече, а въпросът дали на нашите деца изобщо ще им бъде позволено да цапат из локвите, ние така и не можахме да изясним. Мари винаги се усмихваше, прекратяваше тези разговори и казваше: „Да почакаме!“

Ако имаше деца от Цюпфнер, тя нямаше да може да им облича нито анораци, нито елегантни светли шлиферчета, тя щеше да пуска децата си без палта, защото ние с нея бяхме обсъждали най-подробно всички видове детски палта. Говорили бяхме и за дълги и къси долни гащички, за бельото, чорапките, обувките — тя трябваше да пусне децата й да ходят голи из Бон, ако не искаше да се чувства като курва или предателка. Аз не знаех и с какво щеше да ги храни — ние бяхме обсъждали всички видове храни, всички методи на хранене, бяхме единодушни, че никога нямаше да си тъпчем децата, както другите постоянно ги тъпчат с каши или им наливат мляко. Не исках децата ми да бъдат принуждавани да ядат, прилошаваше ми, когато Сабина Емондс тъпчеше пред мен две от по-големите си деца, особено най-голямото момиченце — кой знае защо Карл го беше кръстил Еделтруд. За онова нещастно яйце в млякото бях поспорил дори с Мари, тя беше против яйцата, и когато се запрепирахме, каза, че това е храна за богатите, и тутакси се изчерви, така че аз трябваше да я успокоявам. Свикнал бях да гледат на мен по-иначе, отколкото на другите, да се отнасят към мен по-иначе, само защото произхождам от семейството на въглищния магнат Шнир, но Мари само два пъти каза някаква глупост по този повод: първия ден, когато слязох при нея в кухнята, и после, когато говорихме за яйцето в млякото. Отвратително е да имаш богати родители и, разбира се, още по-отвратително, когато никога нищо не си получил от цялото богатство. У дома ние рядко ядяхме яйца, майка ми ги смяташе за „изключително вредни“. При Едгар Винекен също имаше такива неприятности, но точно в обратния смисъл — него навсякъде го представяха като син на работник, а някои пастори стигаха дотам, че когато го запознаваха с някого, казваха: „Истинско чедо на работническата класа“. И това звучеше така, сякаш казваха: „Вижте го, няма никакви рога, изглежда напълно интелигентен!“ Това е един расов проблем, с него би трябвало да се заеме управителният съвет на майка ми. Единствените хора, които се отнасяха към мен по този въпрос естествено, бяха семейство Винекен и бащата на Мари. Те не ме упрекваха, че съм член от Шнировата династия, но не ме окичваха и с лаври по същата причина.