Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (28) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XXVIII.
Сега и завинаги

Няма да тревожа нито вашите, нито моите чувства с описания на подробностите от тази хилядогодишна нощ. Ако сте виждали агония в спешното отделение на някоя болница, то през онази нощ ние видяхме и работихме точно над това. Сложни фрактури, крайници, смазани до пълна негодност, изгаряния ужасни изгаряния. Ако изгарянията не бяха много тежки, намазвахме ги с един гел, който щеше да се появи тук чак след векове, превързвахме засегнатите зони и носачите от Гражданската защита изнасяха ранените с носилки. Най-тежките случаи Кас и Пол отнасяха в другата посока — зад онази завеса, през портата на Бъроуз-Картър-Либи в болница „Айра Джонсън“ в Буундок, а случаите на изгаряния прехвърляхме в мемориалната болница „Джейн Калвър Бъроуз“ в Баулаланд, за да ги лекуват там няколко дни или седмици и да ги върнат в Ковънтри същата нощ след сигнала „всичко е чисто“.

Жертвите ни бяха цивилни — предимно жени, деца и старци. Единствените военни (доколкото знам) около Ковънтри бяха Териториалните войски, които обслужваха зенитните оръдия. Те си имаха собствен медицински пункт. Предполагам, че в Лондон един такъв пункт за първа помощ като нашия сигурно щеше да се намира в метрото. В Ковънтри нямаше метро — този пункт беше просто чували с пясък, струпани на открито, но може би така беше по-безопасно, отколкото ако се намираше в сграда тя би могла да изгори. Не критикувам. Всичко в Гражданската защита беше на принципа „както дойде“ — хора, опрели гърбове о стената, които благородно се биеха с всичко, което им идваше насреща.

В нашия пункт имахме три маси, импровизирани операционни маси, а всъщност прости дървени маси, чиято боя се беше излющила между нападенията. Татко използваше онази най-близко до входа; Удроу — тази до завесата. Средната я използваше възрастен англичанин, който очевидно редовно си работеше в този пункт: господин Прат, местен хирург, ветеринар. Помагаше му жена му Хари, галено от Хариет. Госпожа Прат приказваше сума ти нелюбезни неща за германците по време на затишията, но по й харесваше да си говорим за кино. Срещала ли съм се някога с Кларк Гейбъл? Гари Купър? Роналд Коулман? След като установи, че не познавам никоя по-голяма кинозвезда, тя престана да се опитва да общува с мене. Ала се съгласи със съпруга си, че било много достойно, че ние, янките сме дошли да им помагаме… но кога Щатите ще се включат във войната?

Казах му, че не знам. Татко се обади:

— Не безпокойте сестрата, господин Прат. Ще се включим малко късничко — също като вашия Чембърлейн. Междувременно се дръжте любезно с тези от нас, които сме дошли тук да ви помагаме.

— Не съм искал да ви обидя, господин Джонсън.

— Не сте ме обидили, господин Прат. Щипци!

Госпожа Прат беше най-добрата операционна сестра, която някога бях виждала. Винаги беше готова с това, което бе нужно на мъжа й, без да я е помолил — предполагам отдавна работеха заедно. Тя беше донесла инструментите му — вероятно с тях оперираше животните. Това би притеснило някои хора, но на мене ми се виждаше разумно.

Господин Прат работеше на масата, която очаквахме, че ще използват Джубал и Джил. (Нашето проучване на дребните подробности далеч не беше свършено, тъй като бяхме разпитвали хората след края на войната.) Така че Джубал излезе в чакалнята, където бяха ранените и започна да подбира пациенти, които Кас и Пол трябваше да отнесат в Буундок — онези, които иначе щяха да си умрат, защото са безнадеждни случаи. Джил помагаше и на Дагмар, и на мене — особено с анестезията, доколкото я имаше.

При тренировките ни в нашето потьомкинско село надълго и нашироко обсъждахме анестезията. Достатъчно зле беше това, че щяхме да цъфнем в XX век с хирургически инструменти, несъответстващи на времето… но оборудване и процедури за обезболяване от Буундок? Невъзможно!

Галахад реши да използваме инжектори под налягане, заредени с премерени дози „неоморфин“ (име като име — упойка, с която през XX век не разполагаха). Джил обикаляше из пункта и чакалнята и инжектираше осакатените и изгорените, така че с Дагмар бяхме свободни да помагаме на хирурзите. Опита се веднъж да помогне и на госпожа Прат, но тя й махна да се дръпне. Госпожа Прат използваше нещо, което не бях виждала никъде от 1910 г. насам: фуния за нос с капки хлороформ.

Работата си вървеше ли, вървеше. Бършех масата след всеки пациент и накрая кърпата така се пропи с кръв, че причиняваше повече вреда, отколкото полза.

Гретхен докладва добра цифра при втората атака — от шейсет бомбардировача свалили четирийсет и седем. Тринайсет пуснали по една бомба, преди да бъдат унищожени. Момичетата на Гретхен използваха лъчи с елементарни частици и уреди за нощно виждане — обикновено гледаха да пръснат резервоара на самолета. Понякога и бомбите гръмваха в същия момент; понякога гръмваха, щом удареха земята, а понякога изобщо не избухваха и оставаха щекотлив проблем за експертите по обезвреждане на бомби на другия ден.

Но ние не видяхме нищо. От време на време чувахме как някоя бомба пада наблизо и някой се обаждаше „близо беше“, а друг му отговаряше „прекалено близо“ — и продължавахме да работим.

Сваленият самолет избухва по различен начин от бомбата… а бойният самолет избухва по различен начин от бомбардировача. Господин Прат каза, че познавал кога пада „Спитфайър“, кога — „Месершмит“. Вероятно. Аз не можех да позная.

Третата вълна се разцепила на две формации — така докладва Гретхен — и дошла от югозапад и югоизток. Но момичетата й вече имаха опит с едно оръжие, което по принцип използва пехотата срещу мишени, с които не са свикнали, и в условия, при които трябва да бъдат сигурни, че виждат бомбардировачи, а не „Спитфайъри“. Гретхен го нарече „скийт-изстрел“. Отбелязах си да я попитам какво означава това, но така и не го направих.

 

 

Между вълните имаше затишия, но не и за нас. С напредването на нощта изоставахме все повече и повече — носеха ни жертвите по-бързо, отколкото можехме да се справим. Джубал стана доста по-либерален при избора си и започна да изпраща при Ищар и нейните екипи все повече и повече не чак толкова тежко ранени. Така помощта ни стана далеч по-набиваща се на очи, но без съмнение бяха спасени повече животи.

По време на четвъртата вълна бомбардировки рано сутринта чух гласа на Гретхен:

— Йомен до Кон. Спешен случай.

— Какво има, Гретхен?

— Нещо — вероятно къс от самолет — удари портата ни.

— Повреди?

— Не знам. Тя изчезна. Бум! — няма я.

— Кон до Йомен, прекратете. Евакуирайте се през портата в медицинския пункт. Можете ли да го намерите? Район, ориентировъчни данни?

— Да, но…

— Прекратете и се евакуирайте. Живо.

— Но, Хейзъл, ние изгубихме само едната порта. Можем да продължим да сваляме бомбардировачите.

— Задръж. Слънчеви скали, отговорете. Дийти, събуди се.

— Буден съм.

— Проучването установи, че вълните ще са четири, не повече. Ще има ли още мишени за Гретхен?

— Един момент… (Моментът излезе доста дълъг.) „Веселият“ казва, че не виждал никакви бомбардировачи да разгряват на земята. На изток започва да се зазорява.

— Кон до всички станции: прекратете. Кръв, изчакай Йомен и се евакуирайте… и доведете Първи с вас. Използвайте инжектор при нужда. Всички станции, докладвайте.

— Скали до Кон, прието. Идваме!

— Йомен до Кон, прието. Отец Шмит води, аз — след него.

— Кръв до Кон, прието. Хейзъл, кажи на Ищар да връща всички обратно… или ще се сдобием с непредвидени емигранти.

Следващите няколко минути падна голям смях в стил Гран Гиньол. Първо, случаите на ужасни обгаряния се изляха обратно през входната порта, вървейки на собствените си крака, здрави и прави. Последваха ги пациентите на хирургията, някои — с протези, други — с шини. Дори и последните пациенти — онези, над които Галахад, Ищар и другите хирургически екипи работеха в момента — някак си бяха позакърпении и върнати обратно в Ковънтри само минути след като Хейзъл обяви края на операцията.

Знам, че са били само минути, защото никой от отрядите на Гретхен не беше вървял повече от километър и половина. Тези момичета се движат в тръс с тринайсет километра в час. Трябва да са стигнали горе-долу за осем-девет минути плюс колкото там време им е било необходимо да слязат от онази кула. По-късно чух, че някои от стражите от Гражданската защита се опитали да ги спрат и разпитат. Според мене момичетата никого не са ударили много лошо. Но се спрели, де.

Заприиждаха — девойки Мариан с дълги лъкове (замаскирани прожектори на лъчи с елементарни частици), облечени като за Нотингамската гора, предвождани от отец Тък и следвани от Гретхен, облечена също като за постановка на „Робин Худ“ и ухилена до уши.

Тя спря, за да тупне Дагмар по дупето, заобиколи масата на татко, кимна на семейство Прат, вече загубили ума и дума след шествието на оздравелите по чудо пациенти, които продължаваха да прииждат. Спря се до масата на Удроу.

— Успяхме!

В момента и трите маси бяха празни — бяхме стигнали до онзи прекрасен миг, когато отвън не чакаха никакви пациенти. Джубал влезе.

— Наистина успяхте.

Гретхен ме прегърна.

— Морийн, успяхме! — дръпна маската ми и ме целуна.

Побутнах я.

— А сега си изнасяй опашката през онази порта. Вече сме в минусовите минути.

— Все ще ни развалиш кефа! — тя мина през вратата, последвана от Джубал и Джилиан.

Разнесе се сигналът „всичко е чисто“. Господин Прат погледна към мене, погледна към завесата…

— Да си ходим, Хари.

— Да, татенце.

— Лека нощ на всички — старецът се потътри уморено към изхода, следван от жена си.

Баща ми се обади пресипнало:

— Дъще, какво правиш тук? Та ти трябва да си в Сан Франциско — после погледна към Удроу. — Ами ти, Тед? Че ти си мъртъв! Какво правите тук?

— Не съм мъртъв, доктор Джонсън. „Безследно изчезнал“ не е точно същото като „мъртъв“. Разликата е малка, но съществена. Дълго време бях в болница, дълго време не бях на себе си… Но ей ме на.

— Кхъ-кхъ. Мда. Но какъв е този маскарад? Хора с костюми. Други хора, които търчат напред-назад като по „Пикадили съркъс“. Страхотен начин да ръководиш пункт за първа помощ. Да не съм откачил? Директно ли ударихме?

 

 

Хейзъл ми рече в ухото:

— Тръгвайте всички! Веднага!

— Ей сега, Хейзъл — промърморих аз.

Дагмар се беше преместила и сега беше зад татко. Беше приготвила инжектора си; погледна ме въпросително. Поклатих глава съвсем леко.

— Татко, би ли дошъл с мене, за да ти обясня?

— Кхъ-кхъ. Предполагам…

Покривът се срути.

Може и да е било парче от „Спитфайър“, може да е било и от „Месершмит“. Не знам — бях под него. Гуен Хейзъл го чу през микрофона ми. Внуците й Кас и Пол обгоряха тежко, когато се върнаха да ни спасяват.

Всички обгоряхме — Кастор, Полукс, Удроу, татко, Дагмар, аз — а обгарянията от бензин са много гадни. Но Хейзъл докара още помощници, облечени в огнеупорни костюми и те ни измъкнаха.

Всичко това го знам от по-късните доклади — по онова време бях просто като парцал и се събудих в болница неизмеримо по-късно. Тоест, аз не можех да го измеря — Дагмар разправя, че съм лежала три седмици повече от нея. Тамара не иска да ми каже. Няма значение — щом някой трябва да оздравее, „Лета“ му помага да е спокоен и безгрижен.

След известно време ми позволиха да ставам и да се разхождам из Беулаланд — красиво място и едно от малкото наистина цивилизовани места във всички светове. А после ме върнаха обратно в Буундок… и Удроу, татко и Дагмар ми дойдоха на свиждане.

Всички те се наведоха над мене, разцелуваха ме, аз си поплаках малко и след това си поприказвахме.

 

 

Стана сватба за чудо и приказ. Майкрофт дойде с Атина и Минерва, разбира се, и с внука ми Ричард Колин, който най-после беше простил на Лазарус (това, че Лазарус му е баща). Милата ми Гуен Хейзъл нямаше защо да продължава да е в отпуска от нашето семейство, щом Ричард Колин имаше желание и нямаше търпение да влезе в него. Дъщерите ми Лаз и Лор бяха решили да съкратят чиракуването на съпрузите си Кас и Пол като признание за проявения героизъм, задето се бяха върнали в огъня заради нас четиримата и да им позволят да се оженят за семейството. Там бяха и Ксия, и Дагмар, и Чой Му, и татко, и Гретхен — и всички останали от нас, които вече от години бяхме членове на семейство Лонг — някои от повече години, други — от по-малко. Всеки от новите членове на семейството ни си имаше някаква причина да се колебае, но Галахад и Тамара им обясниха: ние полагаме само една клетва — да бдим над щастието и благоденствието на всичките ни деца.

Това ни е целият брачен договор. Останалото е само поетичен ритуал.

С кого спиш, с кого се любиш, си е твоя лична работа. Ищар като наш семеен генетик контролира бременността и потомството — до каквато степен е нужен контрол за благото на децата ни.

И така, ние се хванахме за ръце в присъствието на децата ни (разбира се, и Пиксел беше там) и се заклехме да обичаме децата си и да се грижим за тях — за тези около нас и за тези, които тепърва ще дойдат. Светове без край.

И заживяхме весело и щастливо.