Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (11) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XI.
Мъжага на дерби

Днес ме изведоха от килията и ме заведоха — окована с белезници и с вързани очи — в някаква зала, вероятно съдебна. Там ми махнаха превръзката от очите и белезниците… и си останах единствената в такъв вид. Стражите ми бяха с качулки, както и тримата съдии. Може пък и да са били епископи — бяха облечени в одежди фантазе, с онзи жречески вид.

Тук-таме имаше разни лакеи, също с качулки. Сетих се за събранията на Ку Клукс Клан и се опитах да им огледам обувките — по време на новото развихряне на клановците през двайсетте години татко ми беше посочил, че под чаршафите на тези „рицари“ с качулки се подават напуканите, смачкани, евтини, очукани обувки на хора от общественото дъно, които можеха да се почувстват по-горе от някого, само ако се присъединят към тайно расистко общество.

На тези шегаджии не можах да им приложа този тест. Тримата „съдии“ седяха зад висока пейка. Съдебният писар беше разположил звукозаписната си апаратура на едно бюро и краката му бяха под него. Моите стражи пък бяха зад мене.

Държаха ме там, както ми се стори, два часа. Всичко, което им казах, беше „име, ранг, сериен номер“:

— Аз съм Морийн Джонсън Лонг от Буундок, Телус Терциус. Пътешественичка съм и попаднах тук по нещастна случайност. Що се отнася до всичките онези глупави обвинения — невинна! Настоявам да се срещна с адвокат.

От време на време повтарях „невинна“ или си мълчах.

След около два часа, съдейки по глада и по натиска в мехура ми, ни прекъснаха: Пиксел.

Не го видях как влезе. Очевидно беше отишъл, както обикновено, в килията ми, не ме открил там, тръгнал да ме търси — и ме намерил.

Чух зад себе си:

— Дррръш сссе! — с което обикновено известяваше, че е пристигнал; обърнах се и той скочи в прегръдките ми, започна да се гуши, да мърка и да настоява да му обясня защо не съм си на мястото.

Потупах го и го уверих, че е прекрасно коте, добро момче, най-доброто!

Средният призрак зад пейката нареди:

— Махнете това животно!

Един от стражите се опита да му се подчини, като сграбчи Пиксел.

Пиксел изобщо не търпеше хора, които не спазват протокола. Той го ухапа по месестата част на левия палец и го одраска тук-таме с ноктите си. Стражът се опита да го хвърли, но Пиксел не го пусна.

Другият се опита да му помогне — и вече имахме двама ранени. Пиксел не беше сред тях.

Средният съдия пусна няколко доста цветисти израза, слезе, приближи се и рече:

— Ти не знаеш ли как се хваща котка?

… и веднага доказа, че и той не знаеше. Трима ранени. Пиксел търти да бяга.

И тогава видях нещо, известно ми само по слухове, нещо, което нито роднините ми, нито приятелите ми надали някога са виждали. (Поправка: Атене го е виждала, но Атене си има очи навсякъде. Говоря ви за хора от плът и кръв.)

Пиксел се отправи към една глуха стена, търчейки с пълна пара — и точно когато щеше да си фрасне главата в нея, пред него се отвори кръгла вратичка, той се изниза през нея и тя мигом се затвори зад гърба му.

След малко ме върнаха в килията ми.

* * *

През 1912 г. Брайън купи автомобил, кола — някъде през това десетилетие вместо „самоходно возило“ започнаха да викат „автомобил“, после — „авто“, после — „моторна кола“ и накрая — „кола“ — най-подходящото име за возило без коне, тъй като не можеше да се съкрати повече.

Брайън купи „Рео“. Малкото „Рео“ на Нелсън се беше оказало много издръжливо и надеждно; след пет години яко юркане все още си го биваше, фирмата го използваше за много неща, включително и за прашни пътувания до Галена, Джоплин и други градове в областта на белите метали; водехме записки и на Нелсън се плащаше за разстояния и амортизация.

Така че когато Брайън реши да купи кола за семейството си, той пак купи „Рео“, но семейна кола — петместна туристическа кола с врати и гюрук. Беше доста скъпа — струваше повече от хиляда и двеста долара. Брайън не ми каза колко пари е дал, но тези коли много ги рекламираха, а пък аз мога да чета. Ала срещу парите си получихме много; колата беше не само хубава и просторна, но имаше мощен двигател (трийсет и пет конски сили) и вдигаше скорост седемдесет километра в час. Според мене никой никога не е карал с такава скорост — ограничението на скоростта в града беше трийсет километра в час, а изровените черни пътища извън града изобщо не бяха подходящи за толкова бързо каране. О, Брайън и Нелсън може да са опитвали — сигурно са се юрнали по някой току-що построен и равен път някъде в Канзас; никой от тях обаче не смяташе, че е редно да се тревожат дами с неща, които биха могли да ги разтревожат.

Брайън оборудва колата с всякакви луксозни екстри, които биха я направили приятна за жена му и семейството му — предно стъкло, самостоятелно запалване, гюрук, странични завеси, резервна гума, допълнителен резервоар и т.н. Гумите можеха да се свалят и на Брайън много рядко му се налагаше да кърпи гума насред път.

Наистина, колата си имаше една странност — гюрукът можеше да предсказва времето. Сваляш гюрука — вали; вдигаш го — изгрява слънце.

Сам човек можеше да се справя с гюрука, както твърдяха рекламите. Този човек беше Брайни — с помощта на жена си, две расли-недорасли щерки и две малки синчета; всичките се напрягахме и се потяхме, а Брайън благородно преглъщаше думите, които му идваха на езика. Но най-накрая измисли как да надхитри гюрука: не го сваляше изобщо. Това ни осигуряваше винаги хубаво време.

Без съмнение тази кола много ни радваше. Нанси и Карол я кръстиха „Ел Рео гранде“.

През 1912 г. — Нанси беше вече отговорно дванайсетгодишно момиче — вече можехме да оставим децата да се гледат самички вкъщи за час-два през деня. Това ни даде възможност да излизаме сами и беше прекрасно — резултатът от едно такова излизане беше Удроу. Брайни много обичаше да прави любов на открито, аз — също; внасяше нотка на опасност в онова, което иначе си беше сладко, ала законно.

Но когато цялото семейство излизаше на разходка с колата, струпвахме Нанси, Карол, Брайън младши и Джордж вътре — Нанси беше натоварена с грижата никой да не се изправя на задната седалка; аз седях отпред с Мари, а Брайън караше.

Удроу се роди на единайсети, в понеделник, три часа следобед и се разрева. Акушира ми Бети Лу — както обикновено, пак не изчаках доктора, а този път Брайни беше на работа, тъй като му бях казала, че няма да е по-рано от петък-събота.

— Избрала ли си му име? — попита ме Бети Лу.

— Да. Етел.

Тя вдигна бебето.

— Я го погледни пак; това име нещо не върви с тая пишка — по-добре си го спести за друг път. Защо не го кръстиш на новия ни президент? Това ще му даде летящ старт!

Не помня какво казах, тъй като точно тогава пристигна Брайън — Бети Лу му се беше обадила по телефона. На вратата тя го посрещна с думите:

— Ела да се запознаеш с господин Удроу Уилсън Смит, президент на Съединените щати през 1952 г.

— Добре звучи — Брайън влезе в спалнята с маршова стъпка, имитирайки духов оркестър. И така, синът ни си остана с това име: регистрирахме го във Фондацията и в Окръжното.

Когато се замислих, името ми хареса. Писах на господин Уилсън за адаша му и му съобщих, че се моля за успеха на неговото управление. В отговор получих първо бележка от господин Патрик Тимълти, в която ми съобщаваше, че са получили писмото ми и то е било представено на вниманието на новоизбрания президент, но „Вие разбирате, мадам, че след неотдавнашните събития той е затрупан с поща. Да отговори лично на всички писма ще му отнеме няколко седмици.“

Скоро след Коледа наистина получих писмо от доктор Уилсън, с което ми благодареше, че съм му оказала честта да кръстя на негово име сина си. Сложих го в рамка и го пазих години наред. Чудя се дали все още съществува някъде по Втора линия?

Президентската кампания от 1912 г. се водеше по темата „Високата цена на живота“. Семейство Смит не страдаше, но цените, особено цените на храната, наистина се вдигаха.

 

 

По настояване на Брайън изработих таблица, на която личеше как се вдигат цените на бакалските стоки. За мой късмет имах точни записки от тринайсет години за това колко съм похарчила за храна, какво съм купила, колко е струвал поотделно всеки пакет или половинка, или дузина и т.н. Брайни никога не го беше искал от мене, но така правеше майка ми и това наистина ми беше от помощ през онези години, когато се скъпяхме за всяко пени — да знам какво съм получила срещу всеки похарчен цент.

Та значи изработих я аз тази голяма таблица, после изчислих колко е годишната „дажба“ на всеки, като че изхранвахме цяла армия — толкова и толкова килограма брашно, толкова и толкова — масло, захар, месо, пресни зеленчуци и плодове — консервите бяха малко, защото доста по-рано се бях научила, че икономичният начин да разполагаш с консервирани стоки е да си ги консервираш сам.

Най-накрая изработих диаграма — цената на хранителната дажба за един възрастен за периода 1899–1913 г.

Линията беше доста гладка и сочеше стабилно и без колебание все по-нагоре и по-нагоре. Имаше някои незначителни спадове, но общо взето си сочеше право нагоре.

После се загледах в нея. Дали не бях извела формула, чрез която можеше да се предвидят цените на хранителните стоки? Нещо, с което не биха се съгласили големите мозъци от големите катедри?

Не, не, Морийн! Тук не са включени лоша реколта, война, природни бедствия. Фактите не са достатъчни. „Цифрите не лъжат, но лъжците могат да смятат.“ „Съществува лъжа, гадна лъжа и статистика.“ Не се мъчи да направиш цял казан яхния от една стрида.

Скрих аналитичната си работа по-дълбоко, така че никой да не я намери. Но запазих таблицата. Не я използвах, за да предсказвам цените, но ми свърши работа, защото можех да отида при Брайни и да му покажа съвсем нагледно защо ми трябват повече пари, вместо да чакам да стигнем до пържения качамак. Изобщо не се колебаех да му искам, защото „Брайън Смит асоушиейтс“ процъфтяваше.

Вече не бях секретарка-счетоводителка на семейната фирма; бях се отказала от поста, когато Нелсън, Бети Лу и фирменият офис заедно се изнесоха от къщата ни преди две години. Помежду ни нямаше никакви търкания, съвсем никакви, и аз дори настоявах да останат. Но те искаха да бъдат самостоятелни и съвсем добре ги разбирах. „Брайън Смит асоушиейтс“ нае офис на втория етаж над една галантерия — близо до „Трууст авеню банк“ и пощенския клон. Кварталът беше добър за офис извън финансовия район на града. Първият дом на семейство Нелсън Джонсън се намираше на стотина метра южно от офиса в една странична уличка.

Това означаваше, че Бети Лу можеше да се занимава със счетоводството, да ходи до банката и до пощата и да се грижи за двете си деца; с други думи, задната стая на „разкошния апартамент“ на компанията беше превърната в дневни ясли.

И все пак от нас до тях пътят беше само двайсет минути и аз можех да отменям Бети Лу, ако тя имаше нужда. И двата квартала бяха добри и не ме беше страх да пътувам по мръкнало.

Карахме я така до 1915 г., когато Брайън и Нелсън наеха едно пате с жълто около човката, току-що завършило търговския колеж „Сполдинг“ — Анита Боулс. Ние с Бети Лу продължавахме да наглеждаме сметките, а когато и двамата мъже ги нямаше в града, някоя от нас стоеше в офиса, защото това дете невинно още вярваше в дядо Коледа. Но пишеше на машина бързо и без грешки.

Така че продължих да следя финансовото ни положение. Беше добро и ставаше все по-добро. През годините 1906–1913 Брайън бе приемал пунктове вместо пълната такса, пет от тези предприятия бяха започнали да правят пари и три от тях бяха доста забогатели: една открита наново цинкова мина край Джоплин, сребърна мина край Денвър и златна мина в Монтана… а Брайни беше достатъчно циничен, за да плаща щедро под масата и да държи отблизо под око и сребърната, и златната мина. Веднъж ми каза:

— Като започнеш и няма спиране. Дори и скъпата ти баба може да се изкуши, когато златната руда стане толкова тежка, че можеш просто да вдигнеш камък от земята и да знаеш, че в него има злато. Но ако искаш да си плащаш за услугите, ще ти е трудно да крадеш.

През 1911 г. постъпваха доста пари, но не можех да кажа къде отиваше голяма част от тях — а не бих попитала Брайни. Една част вземаше Нелсън, повечето ги вземаше Брайън. Известна част попадаше в моите ръце и в ръцете на Бети Лу, за да си въртим къщите. Но това не бяха всичките пари.

Доста неща щях да науча чак след много години.

 

 

На 28 юни 1914 г. в Сараево, Сърбия, беше убит наследникът на трона на Австро-Унгарската империя — ерцхерцог Франц Фердинанд, безполезен благородник. И до ден-днешен така и не успях да проумея защо това събитие накара Германия да нападне Белгия след месец. По онова време внимателно изчитах всички вестници; изучавах всички книги, които успях да докопам и пак не го разбирам. Чиста щуротия. Приемам, че по някаква смахната логика кайзерът би нападнал първия си братовчед в Санкт Петербург — мрежа от „самоубийствени“ съюзи.

Но защо ще напада Белгия?

Да, да, за да се докопа до Франция. Но защо му е да се докопва до Франция? Защо да си нарушаваш обичаите и да започваш война на два фронта? И защо през Белгия, щом това би въвлякло във войната единствената нация в света с достатъчно голяма флота, че да затапи германската океанска флота и да я отреже от океана?

Чух баща ми и мъжа ми да си говорят за тези работи на 4 август 1914 г. Татко беше дошъл на вечеря, но поводът не беше весел — този ден бяха нападнали Белгия и вестниците бяха излезли с извънредни издания.

— Какво мислите за това? — попита Брайън.

Баща ми не отговори веднага.

— Ако Германия не завладее Франция до две седмици, Великобритания няма да си трае повече.

— Е?

— Германия не може да победи толкова бързо. Значи Англия ще се намеси. И войната ще е дълга, твърде дълга. Края напишете сами.

— Искаш да кажеш, че и ние ще се включим в нея?

— Ако си песимист, надали някога ще сбъркаш за нещо. Брайън, от твоя бизнес нямам никаква или почти никаква представа. Но е време всеки бизнес да мине на военни позиции. Каква част от твоя бизнес би могла да бъде въвлечена?

Брайни се замисли.

— Всички метали са военни материали. Но… ако имате някакви пари, които бихте искали да рискувате, ще ви посоча, че живакът е незаменим за боеприпаси. И не достига. Добиват го предимно в Испания, на едно място на име Алмаден.

— Другаде къде?

— В Калифорния. Също и в Тексас, известно количество. Ходи ли ви се в Калифорния?

— Не. Там съм ходил. Не е моят тип. Според мене ще се върна пак в моята дупка и ще пиша на Ленард Уудс. Да му се не види, той се прехвърли от медицинския корпус на редовна офицерска служба — сигурно ще може да ми обясни как да го направя и аз.

Брайни го погледна замислено.

— Аз пък не искам да бъда пак в инженерния. Не ми е там мястото.

— Ако се помайваш и се запишеш тук доброволец, пак ще има да си въртиш лопатата.

— Как така?

— Старият „Трети мисурийски полк“ ще го преустройват в инженерен. Само изчакай и ще ти връчат бела.

Не свалих безметежната си маска и продължавах да плета. Беше същото като в края на април 1898 г.

 

 

Европейската война се влачеше ужасно; носеха се слухове за зверства в Белгия, за кораби, потопени от германски подводници. Усещаше се как в Америка назрява разцепление; потопяването на „Лузитания“ през 1915 г. рязко го ускори. Майка ми писа от Сейнт Луис за тамошните силни симпатии към Великите сили. Родителите й — баба и дядо Пфайфър — очевидно приемаха наготово, че всички прилични хора поддържат в тази борба „родината“ — въпреки че родителите на моя дядо бяха избягали през 1848 г. в Америка от пруския империализъм заедно със сина си, който е бил на нужната възраст, за да го вземат войник. (Дядо е 1830-ти набор.)

Но сега беше „Deutschland über alles“^[1] и всеки знаеше, че евреите притежават Франция и въртят всичко там и че ако онези американски пътници си бяха гледали работата и си бяха стояли вкъщи, нямаше да са на „Лузитания“ — в края на краищата императорът ги беше предупредил. Сами си бяха виновни.

Брат ми Едуард ми писа от Чикаго за тамошните подобни настроения. Самият той не ми се виждаше прогермански настроен, но изразяваше пламенни надежди, че ще останем извън войната, която изобщо не ни влиза в работата.

Вкъщи се говореше друго. Когато президентът Уилсън произнесе своята знаменита позорна реч за потопяването на „Лузитания“, в която разправяше, че сме „твърде горди, за да се бием“, баща ми дойде да се види с Брайън и пушеше като вулкан преди изригване, докато децата си легнаха. После взе да приказва едни думички, дето се преструвах, че не ги чувам. Отнасяха се главно за пъзльовската тактика на „хуните“, но голяма порция се падна и на онзи „малодушен презвитериански пастор“ в Белия дом.

— „Твърде горди, за да се бием.“ Що за приказки са това? Гордост ти трябва, за да се биеш! Бъзливецът подвива опашка и се скатава! Брайън, трябва ни пак Теди Рузвелт!

Мъжът ми се съгласи.

През пролетта на 1916 г. съпругът ми замина за Платсбърг, Ню Йорк, където миналото лято генерал Ленард Уудс бе построил тренировъчен лагер за кандидат-офицери. През 1915 г. Брайън беше разочарован, защото нямаше възможност да се запише, и си бе наумил да не го пропуска през 1916 г. Докато го нямаше, се роди Етел — и аз си бях направила добре сметката. Когато в края на август той се върна, вече бях във форма и готова да го посрещна З. В. Л. С. Р. К., така че да ме С. П. Н. Д. Н.

Това беше най-дългият ми период „на сухо“ по време на брака ми — в частност защото вкъщи много зорко ме наглеждаха. По молба на Брайън баща ми живееше у нас, докато го нямаше. Никой страж на харем не е приемал задълженията си толкова насериозно като баща ми. Брайън често ме бе „наглеждал“ в ролята си на страж, който си затваря очите, за да ме предпази от съседите, а не от собственото ми силно либидо.

Татко ме пазеше и от самата мене. Да, пробвах водата. Още от времето, когато бях девица недокосната, бях осъзнала колко кръвосмесителни са чувствата, които изпитвах към баща си. Нещо повече, бях сигурна, че и аз го вълнувам по същия начин.

Така че горе-долу десет дни след като Брайън замина, животинската ми природа взе да взема връх и аз пропуснах да пожелая на баща ми лека нощ — влязох в стаята му след като си беше легнал, по нощница с дълбоко деколте и не особено непрозрачен пеньоар, току-що изкъпана и ухаеща на хубаво. Казахме си лека нощ и аз се наведох да го целуна — наврях гърдите си в лицето му и го лъхнах с онзи греховен аромат.

Той се дръпна.

— Дъще, махай се оттук! И не ми идвай пак полугола.

— Значи да дойда съвсем гола?

— Затвори вратата… като излезеш.

— О, папа, не бъди толкова гаден! Имам нужда някой да ме гушне. Да ме прегърне.

— Знам, но няма да го получиш от мене. А сега — къш оттука.

— Ами ако не се махна? Много съм голяма, за да ме нашляпаш.

Той въздъхна.

— Така си е. Дъще, ти си съблазнителна и аморална кучка — и двамата го знаем и винаги сме го знаели. Тъй като не мога да те напляскам, съм длъжен да те предупредя. Изнасяй се веднага… или ей сега ще се обадя на мъжа ти, още тази вечер, и ще му кажа, че трябва веднага да си идва, защото не съм способен да изпълня дълга си пред него и пред семейството му. Разбра ли ме?

— Да, сър.

— А сега — вън!

— Да, сър. Мога ли преди това да направя кратко изявление?

— Ами… да чуем.

— Не съм те молила да се любиш с мене, но ако го беше… ако го бяхме направили, нямаше да навреди. Бременна съм.

— Няма значение.

— Нека да довърша. Преди цял век, когато ме накарахте да изработя личните си Божии заповеди, вие ми определихте границите на разумното прелюбодеяние. Придържах се старателно към вашето определение, защото се оказа, че по този въпрос мнението на съпруга ми е досущ като вашето.

— Радвам се да го чуя… макар че май не се радвам много, че ми го казваш. Мъжът ти специално ли ти разреши да ми го кажеш?

— Ъ-ъ… не, сър. Не специално.

— Значи си ми споделила тайна от спалнята без съгласието на другия. Морийн, нямаш правото да подлагаш друг човек на риск без негово знание и съгласие и ти го знаеш.

Настана дълго, студено мълчание.

— Да, не бях права. Лека нощ, сър.

— Лека нощ, мила дъще. Обичам те.

 

 

Когато Брайън се върна, ми каза, че пак ще замине за Платсбърг през 1917 г. — ако дотогава вече не сме се включили във войната.

— Искат някои от нас да отидат там по-рано, да станат инструктори и да помагат в обучението на новаците без военен опит… и ако се включа, набързо ще ме повишат в старши лейтенант. Нямам писмено обещание. Но такава е политиката.

Баща ми успя да уталожи една малка война вкъщи — остана да живее при нас и до голяма степен пое грижата за Удроу с пълното право да го шляпа по бузките и по дупето, без да пита родителите му. И двамата с Брайън си отдъхнахме.

Татко се грижеше много и за шестото ми дете и това ми позволи Удроу да си остане моят любимец, без да става нужда да се поддам на изкушението да ми проличи.

Като гледам от това голямо разстояние — повече от век, — си мисля, че най-накрая разбрах защо най-несимпатичният ми син беше моят любимец. Защото приличаше най-много на баща ми — и по добрите, и по лошите си страни. Татко не беше светец… но той беше „моят тип негодник“… а синът ми Удроу беше почти негово копие, с шейсет години по-младо — същите недостатъци, същите добродетели. А освен това бяха най-твърдоглавите мъже, които някога съм познавала.

Може би един безпристрастен съдия би преценил, че ние тримата сме „тризнаци“ — като не се брои незначителния факт, че сме баща, дъщеря и внук… и че те и двамата бяха също толкова подчертано мъже, колкото аз съм жена.

 

 

Баща ми тупаше Удроу, когато станеше нужда, зае се с образованието му, също както навремето — с моето. На четири години го научи да играе шах; не се наложи да го учи да чете — също като Нанси Удроу сам се научи. Това ме освобождаваше да си гледам другите, цивилизованите, добре възпитаните деца без всякакви мъчнотии и без нужда да повишавам тон.

Това, че баща ми „осинови“ Удроу, ме оставяше да бъда повече време с моя прекрасен, обичлив, обичан съпруг. Твърде скоро отново дойде време да замине за Платсбърг. После за мене наистина дойдоха Велики пости. Нелсън беше в града известно време предната година. Но „Брайън Смит асоушиейтс“ сега беше преместила канцеларията си в Галена, където Нелсън беше началник на нова мина, от която Брайън бе откупил дял, след като направеният от него оглед беше показал, че мястото си струва да се разработи, но собственикът му се нуждае от още капитал. Анита Боулс се бе омъжила и ни бе напуснала; нашият офис в Канзас сити сега беше само номер на пощенска кутия, телефонен номер, прехвърлен у дома, и малко канцеларска работа, с която аз се оправях с лекота.

Така че Нелсън, моят единствен напълно безопасен „съпруг за утеха“, беше твърде далече… а баща ми не ме изпускаше от очи… и Морийн живя четири, пет, може и шест месеца като в манастир.

Татко често прекарваше по някой и друг час вечер в близка кръчма с билярд, която наричаше „своя шах клуб“. В една дъждовна вечер в края на февруари той ме изненада, като доведе вкъщи някакъв непознат.

И така, аз протегнах ръка за поздрав на един младеж, който приличаше досущ на баща ми от най-ранните ми детски спомени.

И докато се усмихвах и си говорехме учтиви приказки, си мислех: „Не припадай! Морийн, не трябва да припадаш!“

Защото веднага бях изпаднала в повишена готовност да приема мъж. Този мъж. Този мъж, който изглеждаше като баща ми, трийсет години по-млад. Насилих се да не треперя, да сдържам гласа си, да се държа с него като с всеки друг добре дошъл гост, доведен вкъщи от мъжа ми, баща ми или някое от децата.

Баща ми го представи като господин Тиъдър Бронсън. После ми каза, че бил обещал на господин Бронсън да пийне едно кафе, което ми даде нужното временно облекчение. Усмихнах се и рекох:

— Да, наистина. Нощта е студена, вън вали… Господа, заповядайте, седнете — и офейках в кухнята.

Докато режех тортата, сипвах ментови бонбони, подреждах сервиза за кафе, сметаната и захарта, прехвърлях кафето от кухненския кафеник в сребърния кафеник „за гости“ — всичко това ми даде време да се стегна, да не се издавам и да прикрия до известна степен миризмата, която издаваше тялото ми, с аромата на храната и факта, че по онова време женските дрехи покриваха всичко. Надявах се татко да не забележи онова, за което бях сигурна — че и господин Бронсън усеща същото като мене.

Внесох подноса; господин Бронсън веднага скочи да ми помага. Пихме кафе, ядохме торта и си бърборихме. Нямаше защо да се притеснявам за баща ми — той беше зает със своя собствена идея. Бе забелязал семейната прилика… и си бе оформил теория: господин Бронсън е незаконен син на брат му Едуард, убит във влакова катастрофа скоро след като съм се родила. Татко ни накара да застанем един до друг и заедно да се огледаме в огледалото над камината.

Баща ми издрънка въпросната вероятна теория за произхода на „сирачето“ господин Бронсън. Чак след дълги месеци ми призна, че имал подозрения, че господин Бронсън не ми е братовчед по линия на развратния чичо Едуард, а полубрат по линия на собствения ми баща.

И разговорът, който водехме, ми позволи съвсем благоприлично и точно под носа на баща ми да кажа на господин Бронсън, че очаквам с нетърпение да се видим в неделя в църквата. Мъжът ми трябваше да се прибере вкъщи за рождения ми ден и ще го очакваме на вечеря… защото и господин Бронсън имаше рожден ден на същата дата!

Скоро след това той си тръгна. Казах на татко лека нощ и се качих в самотната си стая.

Първо се изкъпах. Бях се къпала преди вечеря, но пак имах нужда от баня — вонях на разгонена самка. Мастурбирах във ваната и гърдите престанаха да ме болят. Избърсах се, облякох си нощница и си легнах.

После станах, заключих вратата, свалих си нощницата, пак си легнах — гола — и пак мастурбирах яростно — мислех си за господин Бронсън, за това как изглежда, как мирише, за тембъра на гласа му.

И пак, и пак, докато най-накрая успях да заспя.