Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (4) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

IV.
Червеят в ябълката

Дейзи препуска доста време в тръс, преди татко да ми отговори:

— Предполагам, че и това е проституция, ако приемем едно по-широко определение за проституцията. Наистина то включва и заплащане не за самото сношение като такова, а за резултата от това сношение — за бебето, Фондацията „Хауард“ няма да ти плати, за да се омъжиш за мъж от техния списък; нито пък ще платят на него, задето се е оженил за тебе. Всъщност на тебе никога не ти плащат; плащат на него… за всяко бебе, заченато от него, което ти родиш.

Слушах го и се чувствах унизена от всичко това. Никога не съм била от онези жени, които настояват за право на глас… но честното си е честно! Някой ще ме опложда… а после, като започна да пъшкам и охкам като мама, когато ражда, ще му плащат на него. Вкиснах се.

— Татко, това все пак ми звучи като чист курварлък. Каква е тарифата? Колко ще вземе лицемерният ми хипотетичен съпруг всеки път, когато аз се напъна, за всяко миризливо бебе?

— Няма твърда цена.

— Какво? Mon papa, това е страхотен начин да управляваш бизнес. Лягам и си разтварям краката по договор. Девет месеца по-късно плащат на мъжа ми… пет долара? Петдесет цента? Залогът никак не го бива. Май ще е по-добре да замина за Канзас и да започна да бачкам на тротоара.

— Морийн, я се дръж прилично.

Поех си дълбоко въздух и го задържах. После снижих гласа си с една октава, както се упражнявах напоследък — бях си обещала никога да не говоря с писклив глас.

— Съжалявам, сър, предполагам, че съм просто поредната вятърничава бивша девственица — мислех, че съм пораснала… — въздъхнах. — Обаче наистина ми се вижда тъпо.

— Да, вероятно „тъпо“ е точната дума. Но нека ти обясня как става. Никой няма да иска от тебе да се омъжваш за някого. С твое съгласие ние с майка ти ще изпратим името ти във Фондацията заедно с въпросник, който аз ще ти помогна да попълниш. В отговор те ще изпратят списък с имената на младежи. Всеки от тях е от така наречените „добри партии“ — независимо от Фондацията и нейните пари. Ще е млад, с не повече от десет години по-голям от тебе, но е по-вероятно да бъде на твоите години…

— На петнадесет? — бях смаяна. Шокирана.

— Не се пали, пламъче. Ти още не си в списъка. Обяснявам ти всичко това, защото няма да е честно да не знаеш за възможността, която ти дава фондация „Хауард“, щом като вече си пълноценна жена. Но все още си твърде млада за женитба.

— В този щат мога да се омъжа на дванадесет години. С твое разрешение.

— Имаш разрешението ми да се омъжиш на дванадесет години, ако успееш някак си да ги докараш.

— Татко, ти си невъзможен.

— Не, просто съм невероятен. Той ще е млад, но няма да е чак на петнадесет. Ще е с добро здраве и с добра репутация. Ще има нужното образование…

— Ще е добре да знае френски, иначе няма да пасне на семейството. — В училището в Тийбс се изучаваха френски и немски; Едуард беше избрал френския, после — и Одри, защото и майка, и татко бяха учили френски и имаха навика да разговарят на френски, когато искаха да си кажат нещо, без ние да разберем. Одри и Едуард създадоха прецедент; всички ги последвахме. Захванах се с френския още преди да започна да го уча в училище — никак не ми харесваше да говорят пред мене нещо и аз да не разбирам какво.

Този прецедент повлия върху целия ми живот — но това е друга история.

— Ти можеш да го научиш на френски — включително и на френските целувки, за които ме пита. А този непознат, дето е похитил честта на нашата мома — той може ли да се целува?

— Страхотно!

— Хубаво. Мил ли беше с тебе, Морийн?

— Доста мил беше. Малко плахичък, но мисля, че ще го преодолее. Ух, татко… не беше чак толкова приятно, колкото си мислех. И колкото ще бъде следващия път.

— Или може би по-следващия. Онова, което искаш да ми кажеш е, че днешното пробно изпитание не е било толкова приятно, колкото мастурбацията. Улучих ли?

— Е, ами да, това исках да ти кажа. Много бързо свърши. Той… Боже мили, ама ти знаеш кой ме откара в Бътлър. Чък. Чарлз Пъркинс. Той е сладур, cher papa, но… знае за тези работи по-малко от мене.

— Точно както очаквах. Тебе съм те учил аз, а ти беше схватлива ученичка.

— Ти ли обясни на Одри… преди да се омъжи?

— Майка ти й го обясни.

— Така ли? Подозирам, че ти си ми обяснил доста повече неща. Ъ-ъ… бракът на Одри беше ли спонсориран от фондацията „Хауард“? Тя така ли се запозна с Джером?

— Така не се пита, Морийн. Невъзпитано е дори да се чудиш наум за това.

— Е, извинявайте, че така неприлично си показвам лицето!

— Няма да извиня неприличните ти обноски. Аз никога не обсъждам личните ти работи с братята и сестрите ти. И ти не трябва да ме питаш за техните.

Изведнъж усетих как ми подръпва юздите.

— Съжалявам, сър. Всичко това е твърде ново за мене.

— Да. Този младеж — тези младежи — до един ще бъдат приемливи партии… а ако аз не одобрявам някого от тях, ще ти обясня защо и няма да му позволя да влезе в къщата ми. Но в добавка към всичко останало всеки от тях ще има по двама живи дядовци и баби.

— Че какво толкова? Аз имам не само четирима живи дядовци и баби, но и всичките ми прабаби и прадядовци са живи. Нали така?

— Да. Макар че дядо Макфий само прави калабалък. Ако беше умрял на деветдесет и пет години, сега щеше да е по-добре. Но тъкмо за това става дума, скъпа ми щерко: Айра Хауард е искал състоянието му да бъде използвано за увеличаване на продължителността на човешкия живот. Настоятелството на Фондацията е решило да постъпи като при отглеждане на породисти животни. Спомняш ли си документите на Лоуфър и защо платих за него такава висока цена? Или тези на Клитемнестра? Ти си от род на потомствени дълголетници, Морийн, по всички линии. Ако се омъжиш за някой младеж от списъка и децата ти ще живеят дълго и ще предадат това качество на своите деца.

Татко се обърна и ме погледна в очите.

— Но никой — никой! — не те кара нищо да правиш. Ако ме упълномощиш да изпратя името ти — не днес, но да речем, догодина — ще имаш още шест-осем-десетина допълнителни кандидати, между които да избираш, вместо да бъдеш ефективно ограничена до неколцината младежи на твоите години в окръг Лайл. Ако решиш да се омъжиш за Чарлз Пъркинс, думица няма да кажа напреки. Той е здрав и добре възпитан. Е, не е точно моят тип младеж. Но може да е твоят.

И моят тип не е, татенце. Струва ми се, че просто го използвах. Но му бях обещала реванш… та щеше да ми се наложи да участвам в него.

— Татко, да изчакаме, да речем, до догодина, а?

— Според мене това е разумна преценка, Морийн. Междувременно не забременявай и се опитай да не те хванат. О, между другото — ако пратиш името си и някой от младежите от списъка те посети, можеш да го пробваш на канапето във всекидневната — и той се усмихна. — Там е и по-удобно, и по-безопасно от съдийската ложа.

— Мама ми ще получи удар!

— Не, няма. Защото нейната майка едно време беше уредила нещата по същия начин… и точно по тази причина Едуард официално е седмаче. Защото е глупаво да тръгнеш по пътя на „Хауард“ и чак след като се свържете с брачни клетви, двамата да разберете, че не можете да имате деца.

Бях изгубила ума и дума. Майка ми… майка ми, която смяташе „гърда“ за мръсна дума, а „корем“ — за нагла простащина… Майка ми без гащи да върти нецензурното си четирибуквие върху дивана на баба Пфайфър, докато прави извънбрачно бебе, а баба и дядо да се преструват, че не знаят какво се върши оттатък! По-лесно би ми било да повярвам в непорочното зачатие и в прераждането, и във възкресението, и в дядо Коледа и великденския заек. Никой не познава достатъчно никого, а семейството си — най-вече.

 

 

Не след дълго навлязохме в земите на Джаксън Иго — тридесет и два хектара предимно скали и възвишения, сред които се извисяваха барака и един окаян плевник. Господин Иго беше позасял това-онова, но не вярвах да изхрани него, изпосталялата му жена и рояка мръсна челяд. Джаксън Иго се занимаваше най-вече с чистенето на отходни ями и строенето на клозети.

Някои от хлапетата заедно с половин дузина кучета се скупчиха около нашата двуколка. Едно от момченцата се затича към къщата, викайки. Не след дълго се показа господин Иго.

— Джаксън! — повика го баща ми.

— Да, докторе.

— Разкарай тия кучета!

— Те не хапят.

— Разкарай ги! Няма да ги чакам да ми скочат!

— Кат кайш, докторе. Кливланд! Джеферсън! Фанете ги тия псета! Закарайте ги отзади.

Заповедта беше изпълнена. Баща ми слезе, като тихичко ми подметна през рамо:

— Ти не слизай от двуколката.

 

 

Татко остана в бараката съвсем малко, което беше добре дошло за мене, тъй като най-голямото момче, Калеб, беше започнало да ми досажда — караше ме да сляза и да отида да видя новото прасило. Познавахме се от училище — той изкара няколко години в пети клас. Според мене щеше да е достоен кандидат за линчуване, ако нечий баща не го претрепе дотогава. Наложи се да му кажа да остави на мира Дейзи — караше я да тръска глава и да се дърпа. Извадих камшика, за да подчертая по-добре думите си.

Зарадвах се, когато видях, че татко се връща.

Той се качи в двуколката, без и дума да продума. Цъкнах на Дейзи и потеглихме. Татко беше навъсен като тъмен облак, така че си мълчах.

След като изминахме половин километър, той се обади:

— Моля те, отбий встрани на тревата.

Отбих, подвикнах на Дейзи „Тпру, момиче!“ и зачаках.

— Благодаря, Морийн. Ще ми помогнеш ли да се измия, моля те?

— Разбира се, сър. — Баща ми използваше тази двуколка, когато го повикат из провинцията — беше направена като двуколките му за надбягване, но отзад имаше по-голям багажник с покривало за дъжд. Там държахме редица неща, които можеха да потрябват на баща ми, но не влизаха в докторската му чанта. Едно от тях беше тенекия с черпак, пълна с вода, и ламаринен леген, сапун и кърпи.

Поиска да му полея на ръцете, насапуниса ги и ги изплакна. Размаха ги да изсъхнат, после ги изми отново над легена, разтръска ги пак и се избърса в чистата кърпа.

Въздъхна.

— Така по бива. Вътре нито съм сядал, нито съм докоснал нещо, което не ми се налагаше. Морийн, спомняш ли си я онази вана в Чикаго?

— Че как! — Световното изложение беше едно безкрайно чудо. Никога няма да забравя как за първи път видях Езерото и за първи път пътувах с железница високо горе във въздуха… но тази вана още я сънувах — цялата в бял емайл и пълна с гореща вода, която ми стигаше чак до брадичката. Бих се оставила да ме съблазнят заради гореща вана. Казват, че всяка жена си имала цена. Е, това е моята.

— Госпожа Малой ни вземаше по два цента за всяка баня. Точно в този миг с радост бих й дал и два долара. Морийн, трябва ми глицерин и розова вода. В чантата ми е. Моля те.

Татко сам беше измислил този лосион и той се употребяваше предимно при напукани ръце. Точно сега му трябваше, за да успокои кожата на ръцете си след силния сапун с луга, който току-що бе използвал.

Щом потеглихме пак, той рече:

— Морийн, това бебе е било мъртво много преди Джаксън Иго да изпрати да ме повикат. Сигурно още от снощи.

Опитах да ми стане жал за бебето. Но да израснеш в тази къща — не бих пожелала на никого подобна съдба.

— Тогава защо те е повикал?

— Да благословя смъртта. Да ме накара да му издам смъртен акт, за да си няма неприятности със закона, когато го погребе… точно в този миг той сигурно тъкмо това прави. Най-вече за да ме разкарва — и тебе също — да бием десет километра път, за да си спести напъна да оседлае мулето и да дойде до града — татко се засмя невесело. — Постоянно ми изтъкваше, че не можело да му искам пари, защото не съм стигнал там, преди бебето да умре. Най-накрая му казах: „Затваряй си устата, Джаксън. Не си ми платил и цент, откакто Кливланд победи Харисън.“ Той рече нещо, че времената били тежки и правителството нищо не правело за фермерите.

Татко въздъхна.

— Не спорих с него — какво ли да му кажеш. Морийн, през последната година ти се грижеше за счетоводството ми. Според тебе времената тежки ли са?

Това ме сепна. Бях се унесла в мисли за фондацията „Хауард“ и за хубавичкия пенис на Чък.

— Не знам, татко. Но знам, че на книга получаваш далеч повече пари, отколкото вземаш. Забелязала съм и още нещо: най-големите прошляци предпочитат да ти дължат долар за повикване, отколкото да ти платят петдесет цента, ако дойдат в кабинета. Като Джаксън Иго.

— Да. Той можеше да донесе на ръце трупчето — по-обезводнено дете не съм виждал! — но слава Богу, че не го донесе. Не искам да стъпва в чистата клиника… или в чистата къща на Адел! Виждала си сметките — мислиш ли, че онова, което успяваме да съберем, е достатъчно за издръжка на семейството? Храна, дрехи, покрив, овес и сено и петаче за неделното училище?

Помислих си. Знаех таблицата за умножение до двайсет по двайсет — като всички — а в гимназията се учех на насладите на смятането от по-висок порядък. Но никога не ги бях прилагала в сметките на домакинството. Сега си представих една черна дъска и трескаво започнах да дращя цифри по нея.

— Татко… ако всички ти се издължат, ще сме си съвсем добре. Обаче те не ти плащат — не всички — позамислих се. — И все пак сме си добре.

— Морийн, ако няма да се възползваш от списъка на „Хауард“, по-добре се омъжи за богаташ. Но не и за селски доктор.

 

 

След малко той сви рамене и се усмихна.

— Не се безпокой. Ще имаме ядене на масата дори и ако ми се наложи да прескачам до Канзас да крада говеда. Дали да не си попеем, а? Днес би било подходяща „Хоп, невестулке!“ Как е невестулчицата ти, миличка? Боли ли те?

— Татко, ти си стар мръсник и ще свършиш зле.

— Откакто се помня, все на това се надявам, но бях прекалено зает с отглеждането на дечица и не сколасах да си отгледам Каин. Имах да ти казвам нещо: някой се интересува от благоденствието ти. Баба ти Алтшулер.

— Така си и знаех. — Разказах му какво ми беше подхвърлила. — Тя ме мисли за Одри.

— Дъртата му крава недна! Но всъщност тя може и да не те бърка с Одри. Пита ме какво си правила в голямата ложа на хиподрума.

— Леле! И ти какво й каза?

— Нищичко. Мълчание — само това заслужава човек, който си навира носа където не му е работа… само дето те не се усещат. Обаче директната обида е още по-ефикасна. И аз направих точно това с тая дърта коруба — подминах въпроса й, обаче й казах следващия път, преди да дойде при мене, да се изкъпе, защото смятам, че личната й хигиена не е на необходимото равнище. Хич не остана доволна — той се усмихна. — Може толкова да се е ядосала, че да ме зареже и да започне да ходи при доктор Чадуик. Надежди, надежди.

— Дай Боже. Значи някой ни е видял как се качваме. Е, сър, всъщност не са ни видели как го правим. — Разказах на татко за тежкия сандък. — Ако е имало зрители, то те трябва да са били качени на въздушен балон.

— И аз бих казал така. Достатъчно безопасно, макар и не дотам удобно. Бих искал да можех да ти предоставя удобството на канапето… но не мога, преди да си приела предложението на „Хауард“. Ако изобщо го приемеш. А през това време — я да помислим. Безопасни местенца…

— Да, сър. Благодаря. Онова, което не проумявам, е следното: претупахме пътуването до Бътлър, за да не проличи колко време сме използвали за дейности извън програмата. Изчислявах наум времената и разстоянията. Cher papa, освен ако не съм сбъркала в сметките…

— Ти никога не бъркаш.

— Който и да ни е забелязал как се качваме в скривалището, после трябва да е хукнал в буен тръс към Алтшулерови и да е докладвал за греховете ми, а Грозната херцогиня трябва вече да е била облечена, а колата й — запрегната и готова за път, за да препусне веднага към тебе. Тя кога цъфна?

— Я да видим. Когато пристигна, имах трима пациенти. Накарах я да си изчака реда… така че влезе вече сърдита. Изпратих я да си ходи бясна-побесняла. Ммм… трябва да е пристигнала поне час преди ти да се натъкнеш на нея на изхода.

— Тате, не става, физически е невъзможно. Освен ако самата тя не е била на хиподрума и после да се е юрнала право към нашата къща под предлог, че идва на преглед.

— Възможно е. Но не е много вероятно. Морийн, току-що се сблъска с феномен, който ще наблюдаваш отново и отново от този греховен ден, та чак до края на живота си: единственото нещо, известно на науката, което се движи по-бързо от скоростта на светлината, е махленската клюка.

— Предполагам.

— Аз пък знам. Когато се сблъскаш с нея следващия път, ще се справиш ли? Това има ли го в твоите заповеди?

— Ъ… не.

— Помисли си. Как ще се защитиш?

Мислих го близо километър.

— Няма.

— Няма какво?

— Няма да се защитавам срещу клюката. Няма да й обръщам внимание. Най-много да погледна човека в очите и да му кажа на висок глас: „Ти си гнусен долен лъжец.“ Но обикновено е най-добре да си я пуснеш покрай ушите. Поне така мисля.

— И аз така мисля. На такива хора им се иска да ги забелязват. Най-жестокото нещо, което можеш да им сториш, е да се държиш така, сякаш те не съществуват.

 

 

През останалата част от 1897 г. не обръщах внимание на госпожа Пуританка, като в същото време все гледах да не й се набивам на очи. Образът ми за пред хора беше направо като изваден от книжка на Луиза Мей Олкът^[1], докато насаме се опитвах да науча колкото се може повече за това невероятно ново изкуство. Не искам да кажа, че съм прекарала сума ти време по гръб, потейки се усърдно в името на взаимното удоволствие на Морийн и… Името Му Е Легион. Не и в окръг Лайл, не и през 1897 г. Твърде мъчно беше да си намериш подходящо местенце!

„Съвестта е онова гласче, което ти казва, че някой може и да те гледа отнякъде.“ (анонимен автор)

А съществуваше и проблемът със задоволителния партньор. Чарлз беше добро момче и наистина му предложих реванш, че дори и трети път за всеки случай. Вторият и третият опит не бяха толкова нескопосани, но пък бяха още по-малко вълнуващи — студена попара без подправки и сметана.

Така че след третия път казах на Чарлз, че някой ни е видял на върха на Марстън хил и е казал на една от сестрите ми… и пак добре, че не е било на някой от братята ми, защото съм успяла криво-ляво да се разбера със сестра ми. Но ще е по-добре да се преструваме на скарани… защото следващия път току-виж стигнало до ушите на майка ми, която пък ще каже на баща ми и тогава… не е за приказване. Така че ще е по-добре да не се виждаме, докато не започне училището, нали така? Разбираш, нали, миличък?

Стана ми ясно, че най-мъчният проблем от всички, когато си имаш вземане-даване с някой мъж, е да спреш да си имаш вземане-даване с него, когато той не иска това. За век и половина доста разнообразен опит не успях да открия някакъв що-годе задоволителен вариант.

Един отчасти приемлив начин, който научих много-много по-късно от 1897 г., изисква значителни умения, голям самоконтрол и известна обиграност: нарочно се правиш на дърво. Лежиш като труп и преди всичко оставяш вътрешните си мускули абсолютно отпуснати. Ако съчетаете това с дъх на чесън, много вероятно е да си спестите търсенето на причина за раздяла. А после, когато той излезе с предложение да се разделите, вие може да го посрещнете храбро. И да се изявите като „точна мадама“.

С това не искам да кажа, че пъргавите хълбоци и стегнатите мускули съставляват „сексапила“. Подобни качества, макар и полезни, са просто еквивалентът на добре наточените инструменти на дърводелеца. Сестра ми по съпружество Тамара, майка на сестра ни по съпружество Ищар и в същото време най-прочутата курва в цял Секундус, е въплъщение на сексапила… и все пак тя нито е чак толкова хубава, нито пък онези, които са минали през кревата й, говорят за нейната техника. Но щом я зърнат, лицата им грейват, а когато говорят за нея, гласовете им пулсират.

Питах Джубал Харшо за Тами, защото Джубал има най-аналитичен ум от моите съпрузи. Той рече:

— Мамо Морийн, стига си ме баламосвала. Ако има някой, който знае отговора, то това си ти.

Възразих му.

— Добре де — каза той, — обаче пак нещо ме мотаеш. Сексапилът е външната изява на дълбока заинтересованост от удоволствието на партньора. Тами го има. Също и ти, при това също толкова силен. Не е нито рижата ти коса, девойко, нито дори миризмата ти, от която ми идва да те схрускам. А е начинът, по който даваш… когато даваш.

Джубал толкова ме развълнува, че му скочих още на място.

 

 

Но в окръг Лайл през 1897 г. не можеш просто да скочиш на своя мил и толкова — госпожа Пуританка се е покачила на всяко дърво да те следи и изгаря от желание да те излови и публикува информацията. Така че се налага предварителната подготовка да е по-сложна. Мераклии бол, но е нужно да подбираш внимателно — възраст, здраве, чистота, личен чар, дискретност и други фактори, които варират при всеки кандидат. След като си го набелязала да мине под ножа, трябва да го накараш да реши, че те иска, като тихомълком му дадеш да разбере, че е възможно да те получи. Лесно е да го кажеш, но е трудно да се приложи на практика — това умение се усъвършенства цял живот.

Значи стигате до някаква договореност… но още не сте си намерили удобно местенце.

След като аз сама избрах мястото, където да си попилея девствеността, се отказах да се занимавам с тази страна на въпроса. Ако някое момче или мъж искаше грешното ми тяло, трябваше да си понапъне сивите клетки и да измисли къде. Или да ходи да лови мухи.

Но наистина рискувах с буболечки и само веднъж — с отровен бръшлян. Момчето си изпати — аз като че ли бях имунизирана.

От юни до януари спах с три момчета на възраст между шестнадесет и двадесет години и с един женен тридесет и една годишен мъж. Него го включих в списъка заради предположението, невярно, че един женен мъж ще е толкова обигран, че няма как да не пусне фойерверките.

Брой на сношенията: девет. Оргазми: три и единият беше върхът. Време, прекарано в сношаване: средно по пет минути на парче, което далеч не е достатъчно. Разбрах, че животът наистина може да бъде прекрасен… но и че мъжете в моето обкръжение варираха от нескопосани до недодялани.

Госпожа Пуританка очевидно не ме беше забелязала.

 

 

На Нова година реших да помоля татко да изпрати името ми във фондация „Хауард“… не заради парите — още не знаех, че ще паднат доста парички — а защото за мене възможността да се срещам с повече „добри партии“ беше добре дошла. Дивечът в Лайл беше твърде некачествен за една Морийн. Бях решила твърдо, че макар и сексът да не е всичко на този свят, наистина искам да се омъжа и то за мъж, заради когото да ми се иска да си лягам рано.

Междувременно се опитвах да направя от Морийн една възможно най-желана женска и затова се вслушвах внимателно в бащините съвети. Знаех, че онова, което всъщност искам, е мъж съвсем като баща ми, но с двадесет и пет години по-млад. Или двадесет. Абе нека са петнадесет. Но бях готова да се хвана за най-доброто подобие, което намеря.

Това лято беше едно от най-хубавите в живота ми. Въпреки че не лягах по гръб нито чак толкова често, нито чак толкова резултатно, все тази мисъл ми беше в главата и насън, и наяве. Тя караше очите ми да греят и озаряваше дните ми; пръсках феромони наляво-надясно като женски молец и усмивката не слизаше от физиономията ми — пикници, излети с плуване в Осейдж, танцови забави.

Престанах да мисля за университета „Мисури“ в Калъмбия. От сметките на татко разбрах, че няма достатъчно пари да ме издържа четири години в колеж. Не изгарях от желание да стана медицинска сестра или учителка, затова нямаше смисъл да се стремя към официално и скъпо висше образование. Винаги можех да си бъда книжен червей, без това да изисква университетска диплома.

Така че реших да стана възможно най-добрата домакиня — и да започна с готвенето.

Ние със сестрите ми се редувахме в кухнята. Откакто навърших дванадесет години, помагах в готвенето, когато ми дойдеше редът. На петнадесет години вече бях добра готвачка, що се отнася до обикновените ястия.

Реших да се науча да готвя завързани манджи.

Майка ми забеляза нарасналия ми интерес. Казах й истината — поне отчасти:

— Chère mama, очаквам някой ден да се омъжа. Мисля, че най-хубавият сватбен подарък, който мога да поднеса на бъдещия си съпруг, е да мога да готвя добре. Може би нямам талант да стана най-добрата готвачка. Но поне мога да се опитам.

— Морийн, ти можеш да станеш всичко, което поискаш. Никога не го забравяй.

Тя ми помагаше и ме учеше, поръча френски готварски книги от Ню Орлийнс и двете се ровехме в тях. После ме изпрати за три седмици при леля Карол, която ме научи на разни креолски хитрини. Леля Карол беше южнячка, омъжила се след Войната за — леле, Боже! — гаден янки, най-големия брат на баща ми — чичо Юинг, вече починал. Чичо Юинг бе участвал в окупацията на Ню Орлийнс от Съюза и беше разбил носа на някакъв сержант, задето закачал едно момиче от юга. Това му докарало на главата понижение от ефрейтор в редник и съпруга.

В къщата на леля Карол никога не говорехме за Войната.

Леля Карол придаде известен блясък на готварските ми умения и аз честичко се навъртах в кухнята й чак докато се омъжих. Точно през тези три седмици стана онази случка с лимоновия пай, дето май я споменах по-рано.

Ама как така братовчед ми Нелсън се беше промъкнал в църквата с тоя пай, без никой да го види? И как ми го беше подложил, без да забележа?

Така побеснях, че се завтекох право у дома, в къщата на леля Карол, а после, когато Нелсън се домъкна да се извини, избухнах в сълзи и набързо го вкарах в леглото… та това беше един от онези, трите случая с фойерверките.

Внезапен импулс и то доста мощен — и отиде, та се не видя.

Оттук нататък от време на време си лягах с Нелсън при сгоден случай и така чак до сватбата ми. Но с това не се приключи, защото след години той се премести да живее в Канзас.

Не трябваше да постъпвам така с Нелсън — той беше само четиринадесетгодишен.

Да, ама отракан четиринадесетгодишен. Знаеше, че не бива да се оставяме да ни хванат; знаеше, че не мога да се оженя за него по никакъв начин, и разбираше, че аз мога да забременея от него и да стане голяма беля и за двама ни.

Онази неделна сутрин той не помръдна, докато му слагах „френската гумичка“. После се ухили и ми рече:

— Умница си ти, Морийн. — А след това ме подкара с радостен ентусиазъм и ме докара до оргазъм за рекордно време.

През следващите две години редовно снабдявах Нелсън с „весели вдовици“. Не за мене — аз винаги си носех. За харема му. Аз му бях първата; той се зае със задачката с хъс, пък и си беше роден гений. И никога не се вкара в беля. Умник.

 

 

Покрай готвенето се опитах да събера и парите от длъжниците на татко, но с по-малък успех. След като се посъветвах с него, изпратих няколко учтиви и любезни изврънкващи писма. Писали ли сте някога сто писма на ръка едно след друго! Разбрах защо господин Клеменс веднага е прегърнал възможността да мине от писалка на машина — първият автор, направил това.

Скъпи господин Мотльо,

При преглеждането на сметките на доктор Джонсън установих, че дължите долари от март 1896 г. и не сте ги изплатили досега. Може би сте забравили. Бихме ли могли да очакваме да се издължите до първи?

Ако не ви е възможно да изплатите цялата сума наведнъж, бихте ли се отбили в клиниката този петък, десети, за да се договорим по начин, задоволителен и за двете страни?

Докторът изпраща поздрави на вас и на госпожа Мотльова, както и на Мотльо младши, на близнаците и на малкия Чворчо.

Оставам искрено ваша,

Морийн Джонсън

(от името на Айра Джонсън, доктор по медицина)

Показах на татко образци на писмата, които бяха от внимателни през твърди до грубиянски; горепосоченият пример показва какво използвахме най-често. За някои хора той ми каза:

— Не ги врънкай. Ако можеха, щяха да ми платят, но те не могат. — Въпреки това изпратих повече от сто писма.

За всяко трябваше да платим по два цента, хартията и пликовете струваха по три. Времето, което бях отделила за това, оценявам на пет цента за писмо? Така всяко писмо струваше десетаче, а всички пощенски разходи възлизаха на малко над десет долара.

От тези сто писма не получихме и десет долара в брой.

Около тридесетина пациенти дойдоха да си поговорим. Горедолу половината от тях си платиха в натура — пресни яйца, шунка, филета, зеленчуци, пресен хляб и т.н. Шестима или седмина се уговориха да изплащат дълга си на части — а някои дори спазиха обещанието си.

Но над седемдесет души тотално пренебрегнаха писмата.

Бях тъжна и разочарована. Тези не бяха последни прошляци като Джаксън Иго — бяха уважавани фермери и граждани. Хора, заради които баща ми беше ставал посред нощ, бе се обличал и бе карал или яздил в сняг и дъжд, в прахоляк и кал по замръзнали пътища, за да им помогне — на тях или на децата им. И когато ги бе помолил да му платят, изобщо не бяха обърнали внимание.

Не можех да повярвам.

Попитах го:

— Татко, ами сега какво да правя?

Очаквах да ми каже да зарежа всичко, тъй като от самото начало се беше съмнявал, че тези писма ще свършат работа. Очаквах отговора му с предчувствано облекчение.

— Изпрати на всички грубиянското и напиши отгоре „Второ уведомление“.

— Мислите ли, че така ще ги накараме да платят, сър?

— Не. Но все нещо ще стане. Ще видиш.

Татко излезе прав. От вторите писма не получихме никакви пари. Получихме известен брой страшно възмутени отговори, някои от тях — пълни с нецензурни думички. Татко ме накара да ги подредя, но да не им отговарям.

На по-голямата част от тези седемдесет пациенти и очите им не видяхме повече. Това беше очакваният от татко добър резултат. Той много се зарадва.

— Морийн, това е равен резултат. Те не ми плащат — аз не им правя добро. Йод, каломел, аспирин — горе-долу с това разполагаме днес, другото са захарни бонбончета. Сигурен съм в крайния резултат само когато израждам бебе, намествам кост или режа крак. Но да му се не види, старая се колкото мога. Наистина се старая. Ако някой ми се ядосва само защото съм го помолил да си плати за услугата… е, не виждам тогава причина да трябва да ставам от топлата постеля и да търча да го церя!

 

 

1897 беше годината, когато „Кейти“ прокара железопътна линия на няма и километър и половина от нашия градски площад, така че градският съвет разшири границите на града и Тийбс се сдоби с гара. Това докара в Тийбс телеграфа и телефона на Бел, макар отначало да работеше само от девет до девет и никога в неделя сутрин, защото номераторът се намираше в салона на вдовицата Лумис и когато я нямаше там, нямаше и телефонни услуги.

„Лидер“ публикува бомбастична уводна статия — „Модерни времена“.

Баща ми се навъси.

— Изтъкват, че скоро, когато се абонират повече хора, ще бъде възможно да извикаш лекар посред нощ. Да, да, естествено. Днес аз правя нощни посещения само когато някой е загазил много здраво.

Но какво ще стане, ако може да ме изрита от леглото само като врътне някаква си шайба? Заради умиращо дете ли ще ме потърси? Не, Морийн, ще е заради това, че му се е забелила кожицата около нокътчето. Помни ми думата: телефонът е краят на посещенията по домовете. Няма да е днес, няма и да е и утре, но ще е скоро. Така ще му отпуснат края, че… ще видиш как ще дойде един ден, когато докторите просто ще откажат да ходят по домовете.

 

 

На Нова година казах на татко, че съм решила: искам да изпрати името ми във фондация „Хауард“.

 

 

Първият младеж от списъка ме посети, преди да изтече януари.

Към края на март вече ме бяха посетили всичките седем. В три от случаите наистина отидох дотам, че се възползвах от привилегията с канапето… макар че използвах кушетката в кабинета на татко и заключих вратата.

Фойерверки, ама мокри.

Доста прилични младежи си бяха тия тримата, но… женитба? Не.

Морийн беше започнала да се вкисва.

Но на втори април, събота, баща ми получи писмо от Рола, Мисури:

Драги ми докторе,

Позволете ми да се представя. Син съм на господин и госпожа Джон Адамс Смит от Синсинати, Охайо. Баща ми изработва разни сечива. Аз завършвам Минното училище към университета „Мисури“ в Рола, Мисури. Вашето име и адрес ми даде съдията Орвил Спърлинг от Толедо, Охайо, изпълнителен секретар на фондация „Хауард“. Съдията Спърлинг ми съобщи, че ви е писал за мене.

Ако ми позволите, бих желал да посетя вас и госпожа Джонсън в неделя, седемнайсети април, следобед. После, ако позволите, бих желал да ме представите на дъщеря си, госпожица Морийн Джонсън, с цел да предложа себе си като евентуален кандидат за ръката й.

Бих приел на драго сърце, ако желаете да ме проучите, и ще отговоря подробно и откровено на всеки ваш въпрос.

Очаквам отговора ви с нетърпение.

Оставам ваш верен слуга,

Брайън Смит

— Видя ли, скъпа ми щерко? Рицарят пристига на бял кон! — рече баща ми.

— И сигурно е двуглав например. Тате, нищо не излиза от тази работа. Ще си умра стара мома на деветдесет и шест години.

— Няма да си нервясала стара мома, вярвам. Какво да отговоря на господин Смит?

— О, кажи му „да“. Кажи му, че направо си умирам от нетърпение.

— Морийн!

— Да, татко. Прекалено съм млада, за да съм цинична, знам. Quel dommage^[2]! Ще изпъна раменца, ще се усмихна на господин Брайън Смит с най-хубавата си усмивка и ще подходя към срещата с жизнерадостен оптимизъм. Но като че ли вече си имам предубеждения. Онзи, последният орангутан…

Тоя маймун се беше опитал да ме изнасили направо върху маминото канапе веднага щом мама и татко се качиха горе. После набързо се изнесе, стиснал чатала си. Струваше си да я уча тая анатомия!

— Ще му съобщя, че е добре дошъл. Неделя, седемнайсети. Значи след две седмици.

 

 

Посрещнах седемнайсети, неделя, без кой знае какъв ентусиазъм. Но от църквата се прибрах право вкъщи, подготвих обяд за пикник и се вкопчих във възможността за още една допълнителна баня. Господин Смит се оказа представителен и сладкодумен, макар и не особено вдъхновяващ. Татко го поразпита, а мама му предложи кафе. Към два часа потеглихме — с Дейзи и семейната двуколка, а неговата кисела кранта оставихме в плевнята.

Три часа по-късно бях убедена, че съм влюбена.

Брайън каза, че ще ме посети пак на първи май. Дотогава щеше да се оправи с последните изпити.

Седмица по-късно, в неделя, 24 април 1898 г., Испания обяви война на САЩ.