Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (22) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XXII.
Списъкът „По-добре мъртъв“

Събуди ме някакъв шум. Още бях в онзи камион, където беше тъмно като в рог. Притиснах Пиксел към себе си.

— Пиксел, къде сме?

— Мяоооууу! (Откъде да знам?)

— Тихо! (Някой отключваше камиона.)

— Мяааау?

— Не знам. Но не бързай да стреляш, докато не са им се белнали очите.

Една странична врата се плъзна назад. В рамката й се очерта някакъв силует. Примигнах.

— Морийн Лонг?

— Ами така си мисля. Да.

— Съжалявам, че толкова дълго ви оставихме на тъмно. Но имахме посещение от прокторите на Върховния епископ и току-що приключихме с подкупването им. А сега трябва да се движим — те не си стоят подкупени. Безчестие от втори порядък. Мога ли да ви предложа ръка?

Приех ръката му — костелива, суха и студена — и той ми помогна да сляза. С лявата си ръка гушках Пиксел. Онзи беше дребничък човечец в тъмен костюм — най-близкото нещо до жив скелет, което бях виждала. Беше само жълт пергамент, опнат над кокалите, и почти нищо друго. По черепа му нямаше и едно косъмче.

— Позволете ми да се представя — рече ми той. — Аз съм доктор Франкенщайн.

— Франкенщайн — повторих аз. — Не сме ли се срещали в „Швабс“ на булевард „Сънсет“?

Той се изкикоти — все едно зашумоляха сухи листа.

— Шегувате се. Разбира се, това не е истинското ми име, а професионалното. Ще видите. Оттук, ако обичате.

Намирахме се в стая без прозорци, със сводест таван, по който сияеше, както ми се стори, безсенчеста небесна пяна „Дъглас-Мартин“. Той ни поведе към един асансьор. Щом вратата се затвори зад нас, Пиксел се опита да ми избяга. Притиснах го.

— Не, не, Пикс. Трябва да видиш къде ме водят.

Казах го само на Пиксел, почти шепнешком, но придружителят ми се обади:

— Не се безпокойте, милейди Лонг — сега сте в ръцете на приятели.

Асансьорът спря на по-долно ниво; излязохме и се качихме в една метрокапсула. Плъзгахме се петдесет метра, петстотин, пет хиляди, кой ти знае? Капсулата ускори ход, забави ход, спря. Излязохме. Този път ни пое друг асансьор. Не след дълго се намерихме в луксозно фоайе, в което имаше около дузина души и идваха и още. Доктор Франкенщайн ми предложи удобно място в един голям кръг от столове, повечето заети. Седнах.

Този път Пиксел не се остави да му се наложат. Изтръгна се от ръцете ми, скочи долу и започна да изследва пространството и хората, вирнал опашка, като си вреше малкото розово носле къде ли не.

Сред кръга имаше инвалиден стол, на който седеше изключително дебел мъж. Единият му крак беше отрязан под коляното, другият — по-високо. Беше с тъмни очила. Приличаше ми на диабетик и аз се зачудих как ли би подходил към случая „Галахад“. Той заговори:

— Дами и господа, да започваме ли? Сред нас има нова сестра — посочи ме с цяла длан като разпоредител в кино. — Лейди Макбет. Тя е…

— Само момент — вметнах аз. — Не съм лейди Макбет. Казвам се Морийн Джонсън Лонг.

Той бавно извърна глава и тъмните си очила към мене като въртяща се кула на боен кораб.

— Така не е редно. Доктор Франкенщайн?

— Съжалявам, господин председателю. Разправии с прокторите объркаха програмата. Нищо не сме й обяснили.

Дебелият изпусна дълга, съскаща усмивка.

— Невероятно! Мадам, ние ви се извиняваме. Нека да ви представя нашия кръг. Ние сме мъртвите. Всички тук се радваме на някоя неизлечима болест. Казвам „радваме се“, защото сме намерили начин — хи-хи-хи-хи! — да се наслаждаваме на всеки златен миг, който ни остава… и всъщност да удължаваме тези мигове, защото щастливите хора живеят по-дълго. Всеки член на Комитета за естетично изтриване — на вашите услуги, мадам! — прекарва дните си, грижейки се за разни негодници, чието премахване би подобрило човешката порода, да не го надживеят. Вие бяхте приета във ваше отсъствие в нашия избран кръг не защото самата вие сте ходещ труп, но и в знак на почит към артистичните престъпления, които сте извършили, за да добиете този статус.

След като вече приключих с това кратко обяснение, позволете ми да ви представя нашите благородни събеседници:

Доктор Фу Манчу. (Як ирландец или шотландец. Поклони ми се, без да става.)

Лукреция Борджия. (Като мамичка от картина на Уистлър с младенец в скута. Усмихна ми се и ми каза „добре дошла, мила“ със сладък сопран.)

Лукреция е нашият най-сръчен заличител. Въпреки нелечимия рак на черния дроб тя е отбелязвала точка повече от четирийсет пъти. Обикновено…

— Спри, Хасан — рече мило тя, — преди да си ме изкушил да те изпратя да си вървиш по пътя.

— Иска ми се да го направиш, мила. Тази арматура започва да ми писва. Зад Лукреция е Синята брада…

— ’драсти, маце. После к’во шъ прайш?

— Не се стряскайте, мадам, той е разоръжен. После идва Атила, хунският вожд… (цял Каспар Милкитоуст — по шорти и потник; остана съвсем неподвижен, само главата му кимна отсечено като детска играчка)… а до него е Лизи Борден. (Беше млада и красива жена, облечена с предизвикателна вечерна рокля. Изглеждаше съвсем здрава и ми се усмихна радостно.) Животът на Лизи е поддържан от изкуствено сърце… но горивото, което го задвижва, бавно я убива. Преди Лизи е била сестра от Ордена на Санта Каролита, но изпаднала в немилост пред Катедралата и я изпратили да служи за медицински и хирургически опити. Оттук и сърцето й. И нейната орис. Както и обвързаността й, защото Лизи е специалистка: тя унищожава само свещениците от Църквата на божествения осеменител. Има много остри зъби. Следващите са Джак Изкормвача…

— Викай ми Джак.

— … и доктор Гилотен.

— Ваш покорен слуга, мадам.

— Там отзад се спотайва професор Мориарти, а с него е капитан Кид. Това е нашият кръг тази вечер — освен мене, доживотен председател, ако ми позволите да се пошегувам. Аз съм Старецът от планината, Хасан убиецът.

— Къде е граф Дракула?

— Помоли да го извиним, лейди Макбет. Неразположен е… сигурно заради нещо, което е изпил.

— Предупредих го, че отрицателният резус-фактор ще го отрови. Хасан, ти, претенциозен дърт измамнико — ама това е нелепо. Аз не се казвам лейди Макбет и не съм жив труп; абсолютно здрава съм. Загубих се, това е.

— Наистина сте се загубили, драга ми госпожо, защото няма такова място по земното кълбо, където бихте могли да избягате от прокторите на Върховния епископ, без значение колко време ще мине. Всичко, което ви предлагаме, всичко, което можем да ви предложим, е няколко мига на изтънчено удоволствие, преди да са ви открили. Що се отнася до името, моля ви, изберете си онова, което ви харесва. Може би Кървавата Мери? Без съмнение е благоразумно да криеш истинското си име, когато то виси на стената на всяка поща по тези земи. Но елате, стига сме се занимавали с бизнес. Нека свири музика и вино да се лей, братовчеди мои! Пийте и се радвайте на мига! По-късно, когато отново се съберем тук, ще чуем кои са новите номинирани кандидати за унищожаване — той натисна едно копче върху облегалката на инвалидната количка, врътна се и се затъркаля към един бар в ъгъла.

Повечето го последваха. Щом се изправих, Лизи Борден се приближи към мене.

— Искам лично да ви кажа „добре дошла“ — заговори тя с нежен, топъл контраалт. — Аз особено много ценя стореното от вас, което ви докара присъдата, тъй като случаят е много сходен с моя.

— Наистина ли?

— Мисля, че да. Бях най-обикновена храмова проститутка, сестра на Каролита, когато изпаднах в немилост. Религиозният живот винаги ме е привличал и още докато бях в гимназията, вярвах, че това е истинското ми призвание — тя се усмихна и на бузите й цъфнаха трапчинки. — Но после разбрах, че Църквата служи само за облаги на клира, а не за доброто на народа. Ала го разбрах твърде късно.

— Ъ-ъ… вие наистина ли умирате? Изглеждате толкова здрава.

— Ако имам късмет, очаквам да живея още четири до шест месеца. Тук всички умираме, включително и вие, мила. Но не си губим времето с размишления над това — вместо да изучаваме поредния си клиент и планирахме подробностите около последния му миг. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Виждали ли сте котарака ми?

— Видях да го излиза на балкона. Хайде да погледнем.

Погледнахме — Пиксел го нямаше никакъв. Ала нощта беше ясна и прекрасна. Загледахме се навън.

— Лизи, къде сме?

— Хотелът е близо до „Плаза“ и балконът гледа на север. Това нататък е центърът, а отвъд него е река Мисури.

 

 

Както и очаквах, Присила достигна нови висини на кресливата неадекватност. Обвиняваше всички подред — мене, доктор Рамзи, Доналд, президента Патън, училищното настоятелство на Канзас сити и хиляди още знайни и незнайни герои в заговор срещу нея. Себе си не обвини в нищо.

Докато тя се тръшкаше, Джим й заби един инжектор с успокоително — торазин, мисля, или нещо също толкова силно. Натоварихме я в колата ми и я закарахме в болницата. В „Бел мемориал“ действаха по метода за приемане на пациенти „първо леглото, бумагите — после“, така че лечението й започна още на минутата. След като свършихме това, поръчахме да й дадат барбитурат в девет часа вечерта и им разрешихме да й надянат усмирителна риза, ако не мирува.

Подписах една камара документи, показах си картата „Америкън експрес“ и си тръгнахме. Върнахме се в кабинета на Джим и той ми взе кръвна проба и вагинална намазка.

— Морийн, ти къде изпрати момчето?

— Според мене той няма нищо общо, Джим.

— Недей да ги приказваш същите като щерка си, тъпа кукличке. Ние не предполагаме, ние установяваме.

Джим взе да се рови из някакви бележки и се обади на някакъв лекар в „Гринел“.

— Докторе, ще намерим момъка и ще ви го пратим. Разполагате ли с нужното, за да направите Моргановия тест?

— В един университетски град, докторе? Можете да заложите и последния си долар, че имам!

— Чудесно. Ще го издирим и ще го натирим право в кабинета ви, а после чакаме ето на този телекод да ни се обадите.

Извадихме късмет — Доналд си беше в общежитието.

— Доналд, искам веднага да отидеш при доктор Инграм. Кабинетът му е в центъра, точно срещу библиотеката „Стюарт“. Искам да отидеш веднага, още на мига.

— Мамо, ама какво става? — и видът му, и гласът му издаваха, че е разтревожен.

— Обади ми се довечера вкъщи от някой по-скришен телефон и ще ти обясня. Не мога да говоря за това от екран във фоайето на общежитие. Върви право при доктор Инграм и направи всичко, което ти каже. И побързай.

Изчаках в личния кабинет на Джим да се обади доктор Инграм. Докато чаках, сестрата на Джим приключи с тестовете ми.

— Добри новини — рече ми тя. — В крайна сметка можеш да отидеш на пикника на неделното училище.

— Благодаря, Олга.

— Лоша работа е това с малката. Но с днешните лекарства още след два-три дена ще си е вкъщи — здрава и права.

— Прекалено бързо ги церим — намуси се Джим. — Едно време като си лепнеха нещо гадно, това им служеше за урок. А сега решават, че е нещо не по-неприятно от счупен нокът, така че какво им пука?

— Докторе, вие сте циник — възрази му Олга. — Лошо ще свършите.

След мъчително чакане се обади доктор Инграм:

— Докторе, имахте ли причини да подозирате, че пациентът е заразен?

— Не, но трябваше да го изключим от подозрение във връзка със случай на венерическа болест, както се изисква от държавния закон в Мисури.

— Е, резултатът и от двата теста е отрицателен, както и от няколко други проверки, които му направих мимоходом. Няма дори пърхот. Не разбирам защо ще е заподозрян относно случай с венерическа болест — според мене той е още девствен. На кого да изпратя сметката?

— В моя кабинет.

Когато връзката прекъсна, попитах Джим:

— Джим, какво беше това за държавния закон в Мисури?

Той въздъхна.

— Триперът и шарката са сред многото болести, за които трябва да докладвам, но за венерическите трябва не само да докладвам, ами и да им съдействам в опитите да открият откъде пациентът се е заразил с болестта. После ченгетата от отдела за обществено здраве се опитват да проследят всеки случай на заразяване до източника му — което е невъзможно, тъй като първоначалният източник е минал в историята още преди векове. Но това наистина помага да се изяснят нещата. Знам за един случай в града, когато след случай на трипер лъснаха още трийсет и седем случая само тук, преди да плъзне по картата към други градове и щати. Да установиш и да излекуваш трийсет и седем случая на гонорея само по себе си си струва, Морийн. Венерическите болести са от тези, които има шанс да изкореним, както стана с дребната шарка, защото… Знаеш ли определението за венерическа болест?

Да, знам го, Джим, но давай.

— Не.

— Венерическата болест е болест, от която е толкова трудно да се заразиш, че се предава кажи-речи само чрез полово сношение или силна целувка. И точно затова има шанс да я заличим от лицето на земята… ако само тези идиоти ни съдействаха! Докато обикновената настинка няма никакъв, ама никакъв шанс да я изкореним. Ала въпреки това хората напълно нехайно си препредават инфекции на дихателните пътища и дори не се извиняват за това — след което избухна залп от непристойни изрази.

— Тц, тц. Дамите не говорят така — рекох му аз.

 

 

Когато се прибрах вкъщи, екранът мигаше, а звънецът звънеше. Хвърлих си чантата и го включих. Доналд.

— Мамо, ама какво става?

— Откъде се обаждаш? — не виждах нищо зад него — само гола стена.

— От една от звукоизолираните кабини в телефонната компания.

— Добре — не се сещах за никакъв по-безболезнен начин да кажа на момчето, че сестра му е ударила и малката, и голямата печалба, така че му го казах направо: — Присила е болна. Гонорея и сифилис.

Мислех, че ще припадне. Но удържа.

— Мамо, какъв ужас! Сигурна ли си?

— Естествено, че съм сигурна. Бях там, когато я тестуваха и видях резултатите. Точно затова те тестуваха и тебе. Страшно ми олекна, като разбрах, че не се е заразила от тебе.

— Веднага пристигам. Това са… към четиристотин километра. На идване ги минах за…

— Доналд.

— Да, мамо?

— Стой си там, където си. Изпратихме те в „Гринел“, за да си по-далече от сестра си.

— Но, мамо, обстоятелствата са особени. Тя има нужда от мене…

— Тя няма нужда от тебе. Ти й оказваш възможно най-лошото влияние, не можеш ли да го проумееш най-после? Тя няма нужда от съчувствие — има нужда от антибиотици и точно това получава. А сега я остави на мира и й дай възможност да оздравее… и да порасне. И ти няма да е лошо да пораснеш!

След като го разпитах как се оправя с ученето, прекъснах. И после направих нещо, което по принуда избягвам да правя, но понякога практическата необходимост го налага: претърсих една детска стая.

Мисля, че детето има право на лична неприкосновеност, но това право не е абсолютно; родителите му носят отговорност за всичко, което става под покрива им и тя понякога е по-важна. Ако обстоятелствата го изискват, правото на детето на лична неприкосновеност може да бъде временно отменено.

Знам, че някои родители с либерални възгледи и всички деца до едно не са съгласни с мене. Е, карай да върви.

Стаята на Присила беше също толкова разхвърляна, колкото и умът й, но не за първи път влизах тук. Бавно претърсих спалнята и банята, като се опитах да покрия всеки квадратен сантиметър и гледах да оставя дрехите и другите й вещи както си бяха.

От алкохол нямаше и следа. Намерих нещо, което според мене беше марихуана, но когато го открих, не знаех как точно изглежда „тревата“.

Последното странно нещо, което намерих съвсем на дъното на дълбокото чекмедже в банята й, беше малко правоъгълно огледало и бръснарско ножче с едно острие. Тя имаше голямо огледало за гримиране и тройно огледало на тоалетката за какво й беше това огледалце? Открих и самобръсначката „Жилет“, за която трябваха ножчета с двойно острие, както и отворено пакетче от тях — но не и самобръсначка с единични ножчета. След това претърсих за втори път и банята, и спалнята. Дори прерових и банята и спалнята на Доналд, макар да знаех, че там „няма никой“ — нали бях изчистила, след като замина. Не открих никъде бял прах с вид на пудра захар… което доказва само, че не съм открила такъв прах.

Всичко оставих така, както го намерих.

 

 

Към един часа през нощта на входната врата се позвъни.

— Кой е? — подвикнах от леглото.

— Аз съм, мамо. Доналд.

Да го вземат мътните!

— Е, влизай.

— Не мога — вратата е залостена.

— Съжалявам, още не съм се събудила. Слизам — метнах си един халат, надянах някакви чехли, слязох долу и отворих на най-малкия си син.

— Влизай, Доналд. Сядай. Кога си ял за последно?

— Ъ-ъ… ами изгълтах един „Биг Мак“ в Бетани.

— Ох, Божичко! — и първо го нахраних.

След като си омете чинията до блясък и изяде голяма купа шоколадов сладолед, му рекох:

— Е, добре, защо си дошъл?

— Знаеш защо, мамо. За да видя Прис. Знам, каза, че тя няма нужда от мене… но грешиш. Още когато беше мъничка, изпаднеше ли в беда, тя идваше при мене. И затова знам, че има нужда.

Ох, Боже! Трябваше да се боря в съда. Не трябваше да оставям двете си най-малки деца на… Съжалявам, съжалявам! Татко, защо трябваше да те убиват в битката за Британия? Имам нужда от съвета ти! И ужасно ми липсваш!

— Доналд, Присила не е тук.

— Къде е?

— Няма да ти кажа.

Доналд се заинати.

— Няма да се върна в „Гринел“, преди да я видя!

— Това си е твой проблем. Доналд, и търпението, и изобретателността ми вече са към края си. Ти пренебрегваш съветите ми, не се подчиняваш на необходими заповеди, а и двамата сте твърде големи, за да ви напляскам. Нямам какво друго да предложа.

— Няма ли да ми кажеш къде е?

— Няма.

Той въздъхна тежко.

— Ще остана тук, докато я видя.

— Така си мислиш ти. Сине, не си единственият инат в семейството. Ако продължаваш да ми се правиш на инат, ще се обадя на баща ти и ще му кажа да дойде да те вземе, защото не мога да се оправям с тебе…

— Няма да си тръгна!

— … а после ще се изнеса от тази къща и ще си наема апартамент в Канзас сити — гарсониера, колкото да побере кутията с пясък на Поли, но не и още един човек. Когато се появихте със сестра ти, точно се канех да се местя в апартамент… но промених плановете си и наех тази къща специално за вас двамата. Ала никой от вас не се държи с мене както трябва и на мене ми писна да се опитвам да се разбера с вас. Отивам да си легна. Можеш да се опънеш на онази кушетка там и да дремнеш. Но ако си още тук, когато стана, имам намерение да се обадя на баща ти и да му кажа да дойде да те вземе.

— Няма да тръгна с него!

— Твой проблем. Следващата стъпка би могла да бъде съдът за малолетни, но това зависи от баща ти. Той отговаря за вас в резултат на собствения ви избор преди шест години — станах и се сетих за нещо. — Доналд, ти можеш ли да познаеш марихуана, като я видиш?

— Ъ-ъ… може би.

— Можеш или не можеш?

— Ами… мога.

— Изчакай ме — след малко се върнах. — Това какво е?

— Марихуана е. Ама стига бе, мамо, всеки от време на време дръпва по някоя трева.

— Аз не дръпвам. И това не се позволява на никого, който живее в този дом. Кажи ми това за какво се използва — бръкнах в джоба на халата си, извадих онова огледало, на което никак не му беше мястото в момичешка стая. Бръкнах по-внимателно в другия джоб, извадих онова единично бръснарско ножче и го сложих върху огледалото. — Е?

— И сега какво се очаква да кажа?

— Употребявал ли си някога кокаин?

— Ъ-ъ… не.

— Виждал ли си как се прави?

— Ъ-ъ… мамо, ако се опитваш да ми кажеш, че Прис е пристрастена към кокаина, ще ти отговоря само, че си съвсем изперкала. Разбира се, повечето хлапета днес са пробвали веднъж-дваж, но…

— Ти пробвал ли си?

— Ами че да. Портиерът в училище продаваше. Но не ми хареса. Разяжда ти носа — това знаеше ли го?

— Знаех го. Прис опитвала ли е?

Той погледна към огледалото и ножчето.

— Предполагам. Така изглежда.

— Виждал ли си я?

— Ъ-ъ… веднъж. Много й пях на главата. Казах й да не опитва втори път.

— Но както ми го казахте и двамата, тя не обича да й заповядват. И очевидно не те е послушала. Чудя се дали не й го продава портиерът на училището, в което учи сега.

— Ъ-ъ… ами то може да е и някой учител. Или някой от горните класове, някоя голяма клечка в гимназията. Или пък да го купува от някоя книжарница. На много места го продават. Мамо, от време на време прибират махленските дилъри, но нищичко не се променя: всяка седмица се появява нов пласьор. И както чувам, навсякъде е същото.

Въздъхнах.

— Не мога повече, Доналд. Ще ти донеса едно одеяло да си го метнеш.

— Мамо, защо да не си легна в моето легло?

— Защото изобщо не трябва да си тук. Единствената причина, поради която те оставям да преспиш, е, че не е безопасно да те изпратя на път без нищо за ядене и без да си поспал някой и друг час.

Легнах си пак, ала не можах да заспя. След около час станах и направих нещо, което трябваше да направя по-рано: претърсих слугинската стая.

Намерих пакета — между дюшека и постелката в долния край на леглото. Изкушавах се да близна съвсем мъничко — от биохимията имах някаква представа за вкуса на кокаина, но бях с достатъчно здрав разум — или ме беше достатъчно шубе — да не рискувам: на улицата се продават наркотици, които са опасни и в най-малки количества. Взех го и го заключих заедно с „тревата“, огледалото и ножчето в един сандък, който държа в спалнята си.

 

 

Те победиха. Аз загубих. Дойдоха ми много.

Доведох Присила вкъщи излекувана, но вкисната както винаги. Двама полицаи от Отдела за обществено здраве пристигнаха у нас още преди да сме си съблекли палтата. Искаха да знаят — бяха много учтиви и любезни — с кого Присила е имала „контакт“ — кой би могъл да я зарази и на кого би могла да го предаде.

— Какви инфекции? Нито съм болна, нито някога съм била! Задържаха ме против волята ми чрез заговор! Отвлякоха ме и ме държаха като пленница! Ще подам жалба в съда!

— Но, госпожице Смит, разполагаме с копия от лабораторните ви тестове и с историята на болестта ви. Ето, вижте ги.

Присила ги бутна встрани.

— Лъжи! Няма да кажа и дума повече без адвокат.

И тук допуснах още една грешка.

— Но, Присила, аз съм адвокат, знаеш го. Онова, за което те питат, е съвсем разумно — става въпрос за здравето на хората.

Никой никога не ме беше поглеждал с такова презрение.

— Ти не си моят адвокат. Ти си от онези, които смятам да съдя. И тия двамата тук също, ако не престанат да ме тормозят! — тя се фръцна и се качи горе.

Извиних се на двамата полицаи:

— Извинявайте, господин Рен и госпожо Лантри, но не мога да направя нищо, както виждате. Боя се, че за да изкопчите нещо от нея, ще трябва да я призовете като свидетел под клетва.

Господин Рен поклати глава.

— Няма да стане. Първо, няма как да я призовем — тя не е нарушила никакъв закон, който да ни е известен. Второ, такива млади хора като нея просто се хващат за Петата поправка и млъкват.

— Не съм убедена, че знае какво представлява Петата поправка.

— Можете да се обзаложите, че знае. Днешните хлапета са много отракани и са си направо готови адвокати — дори и в богатите квартали като този. Само да призовеш някое и моментално се развиква, че искало адвокат, а Адвокатската колегия казва само „готово“. Според Адвокатската колегия е по-важно да се защитава правото на всеки тинейджър да си лепне трипер, отколкото да се предпази някой друг тинейджър от инфекция и стерилитет.

— Абсурд!

— При такива условия работим, госпожо Джонсън. Ако не ни съдействат доброволно, няма как да ги накараме насила.

— Е… едно нещо мога да направя. Ще отида при директора на нейната гимназия и ще му кажа, че в училището му върлуват срамни болести.

— Няма да помогне с нищо, госпожо Джонсън. Може да откриете, че е страшно навит да го съдят.

Помислих си за това… и се наложи да призная (адвокатът в мене), че нямам какво да кажа на директора, ако Присила не иска да ми помогне. Да го помоля да направи преглед на всички големи момчета? Още преди да се е мръкнало, стотици родители ще му се накачулят на главата.

— Ами наркотиците?

— Какви наркотици, госпожо Джонсън?

— „Общественото здраве“ занимава ли се с наркотици?

— Донякъде. Не много. С наркотиците обикновено се занимава полицията.

Разказах им какво съм намерила.

— Какво да правя?

— Дъщеря ви признава ли, че тези предмети са нейни?

— Още не съм имала възможност да говоря с нея.

— Ако не признае, може да имате големи проблеми с това да докажете, че ключовите предмети са нейни, а не ваши. Знам, че сте адвокат… но вероятно е нужно да се консултирате с адвокат — специалист по тези проблеми. Май че имаше някаква стара поговорка за това, нали?

„Човек, който сам си е адвокат, има за клиент глупак.“

— Наистина има. Добре, първо ще се консултирам.

 

 

Доналд цъфна веднага след това. В събота сутринта не го бях заварила на кушетката — предположих, че е заминал обратно за „Гринел“. От скоростта, с която пристигна, след като доведох Присила вкъщи, стана ясно, че е останал в Канзас сити и се е навъртал някъде наблизо, за да наблюдава къщата. Беше очевидно, но не беше вярно. Бе разбрал в коя болница е — мога да се сетя поне за три елементарни начина — после бе уредил някой да му съобщи кога я изписват — пак се сещам за три елементарни начина, включително и подкуп, ако може да си го позволи. Няма значение. Цъфна.

На входната врата се позвъни.

Включих домофона.

— Представете се, моля.

— Доналд е, мамо.

— Ти какво правиш тук?

— Дойдох да видя Прис.

— Не може.

— Ще я видя, дори и ако се наложи да разбия вратата!

Натиснах копчето и пратих сигнал „опасност!“ на „Аргус патрул“.

— Доналд, няма да те пусна да влезеш в къщата.

— Опитай се да ме спреш! — и започна да рита вратата.

Присила се спусна бегом по стълбите и посегна да отвори входната врата. Сграбчих я; последва кратка схватка и двете тупнахме на пода.

Хич не ме бива да се бия. За късмет Присила също не беше тренирала. Брайън ме бе научил само на едно: „Ако се налага, то действай бързо. Не чакай.“

Докато тя ставаше я ударих в корема… не, в слънчевия сплит. Тя падна на пода и остана там, като се опитваше да си поеме дъх.

— Госпожо Джонсън! „Аргус“ е — извикаха отвън.

— Хванете го и го отведете! Ще ви се обадя.

— Кого да хванем?

— Ъ-ъ… — Присила пак се опитваше да стане. Отново я ударих на същото място — тя пак се строполи.

— Бихте ли изчакали двайсетина минути, половин час? Може и да се върне.

— Естествено. Ще останем, колкото ни кажете. Аз ще се обадя.

— Благодаря, Рик. Рик беше, нали?

— Точно така, Рик съм, госпожо.

Обърнах се, сграбчих дъщеря си за косата, вдигнах я и изръмжах:

— Замъквай се горе, влизай в стаята си и стой там! Само да си гъкнала и пак ще те фрасна!

Тя направи точно каквото й казах — дръпна се, хълцайки, и бавно изпълзя нагоре по стълбите. Проверих дали всички врати и прозорци на долния етаж са заключени и се обадих в Далас.

Обясних на Брайън с най-скръбни подробности какво се е случило, откакто се обадих да му кажа, че децата са при мене.

— Брайън, не мога да се справя с тях. Трябва да дойдеш и да ги прибереш.

— Не ги ща и двамата. Когато избягаха, аз си отдъхнах. Прав им път.

— Брайън, те са твои деца и ти носиш отговорност.

— Която с радост ти прехвърлям.

— Не можеш — това става в съда. Брайън, щом аз не мога да се справя с тях, а ти не искаш да дойдеш или да изпратиш някой да ги прибере, единственото, което е по силите ми, е да накарам да ги арестуват…

— По какви обвинения? Че те нервират?

— Не. Престъпно поведение. Кръвосмешение. Употреба на наркотици. Притежание на наркотици. Бягство от родителя, носещ отговорност за тях — Брайън Смит от Далас, Тексас докато изброявах онова, което щях да кажа пред съда за малолетни, наблюдавах лицето му. Дори не трепна, когато казах „кръвосмешение“, и заключих, че не чува нищо ново. Не трепна, докато не споменах неговото име и град.

— Какво?! И да гръмне във вестниците?!

— Да. Представям си — в Далас ще го отразят и „Нюз“, и „Таймс хералд“. Не знам дали „Канзас сити стар“ ще го засегне. Кръвосмешението малко не се връзва с издателската им политика. Особено кръвосмешение между сестра и двамата й братя, Аугуст и Доналд.

— Морийн, не говориш сериозно.

— Брайън, търпението ми свърши. Няма и двайсет минути, откакто Присила ме събори на пода, а Доналд се опитваше да разбие входната врата. Ако не пристигнеш тук още със следващата ракета, обаждам се на полицията и под клетва им изреждам всички онези обвинения — стигат, за да ги опандизят за известно време — поне колкото аз да се изнеса от тази къща и да се махна от този град. Никакви половинчати мерки, Брайън. Искам да ми отговориш — и то веднага.

Лицето на Мариан се появи до неговото.

— Мамо, не можеш да постъпиш така с Гас! Той не е направил нищо. Даде ми честна дума!

— Те ми казаха нещо друго, Мариан. Ако не искаш да го повторят под клетва пред съда, нека Брайън дойде тук да ги прибере.

— Те са твои деца.

— Те са и деца на Брайън и родителската отговорност е негова. Преди шест години, когато ви ги оставих, те бяха възпитани деца — учтиви, послушни и със склонност да правят бели, колкото всяко нормално дете. Сега са непоправими, нецивилизовани и човек изобщо не може да се справи с тях — въздъхнах. — Кажи, Брайън. Какво решаваш?

— Днес не мога да замина за Канзас сити.

— Много добре тогава, ще се обадя в полицията да ги арестуват. И после ще се закълна под обвиненията.

— Ама чакай малко!

— Не мога да чакам, Брайън. В момента временно ги удържа патрулът — частната полиция, която пази този квартал. Но довечера не мога да ги оставя тук — тя е по-едра от мене, а на него му се нанасям два пъти. Довиждане — трябва да извикам ченгетата.

— Ей, задръж! Не знам кога мога да хвана кораб.

— Можеш да наемеш — достатъчно си богат! Кога пристигаш?

— Ъ-ъ… след три часа.

— Значи в шест и двайсет по тукашно време. В шест и трийсет се обаждам на ченгетата.

Брайън пристигна в шест и трийсет и пет. Но ми се беше обадил от космодрума в Северен Канзас сити точно преди крайния срок. Чаках го във всекидневната с двете деца… със сержант Рик от „Аргус патрул“ и госпожа Барнс, директорката на патрула. Чакането не беше много приятно — и на двете ченгета под наем им се наложи да демонстрират, че са по-яки от тинейджъри и че няма да търпят дивотии.

Брайън също беше взел предпазни мерки — бе довел четирима телохранители — двама мъже и две жени; едната двойка от Далас, другата — от Канзас сити. Не беше законно, но мина между капките, защото никой — най-малкото пък аз! — не тръгна да се заяжда за техническите подробности.

Видях как вратата се затвори след тях, качих се горе и ревах, докато заспах от изтощение.

Провал! Пълен, жалък провал! Не виждам какво друго бих могла да направя. Но винаги ще нося със себе си тежкото бреме на вината за станалото.

Какво ли трябваше да сторя?