Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (15) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

XV.
Бурните двадесет, опърпаните тридесет

През петдесетте и няколко години по личната ми времева линия от спасението ми през 1982 г. до началото на мисията на Времето, която завърши така злощастно със сегашните ми затруднения на тази планета, прекарах горе-долу десет години в изучаване на сравнителна теория, в частност историята по времеви линии, които кръгът Ороборос се опитва да предпази. Всички те очевидно произлизат от една-единствена първоначална линия, която минава най-малко през 1900-та година пр.н.е. и около 1940 г.

Този сноп вселени включва собствената ми родна вселена (времева линия две, код „Лесли Лекроа“) и изключва неизброените, но далеч по-многобройни екзотични линии на времето — вселени, в които Колумб не е плавал за Индия, вселени, в които викингските селища се развили и „Америка“ се превърнала във „Великия Винланд“, вселени, в които Московската империя на западния бряг се сблъскала с Испанската империя на източния (светове, в които кралица Елизабет умира в изгнание), други светове, в които Колумб открил Америките, вече завзети от манджурските императори и светове с истории толкова екзотични, че ще е трудно да намерим дори и някаква далечна обща първоначална времева линия, съдържаща каквито и да е познати неща.

Почти съм сигурна, че съм се хлъзнала в някоя от тия екзотики, но от сорт, за какъвто досега не сме подозирали.

Не съм прекарала цялото си време в изучаване на история; изкарвах си прехраната отначало като помощник-медицинска сестра, после — като медицинска сестра, след това — като клиничен терапевт, после — като студент подмладител (през цялото това време ходех на училище), но след това смених кариерата си и постъпих в Корпуса на времето.

Няколко от времевите линии, известни на „цивилизацията“, както ние самички се наричаме, като че ли се разцепват около 1940 г. Един от зъбците, където разделянето проличава, е Националната конвенция на демократите през 1940 г., на която господин Франклин Делано Рузвелт или е, или не е номиниран от Демократическата партия за трети мандат като президент на Съединените щати, после или е избран, или не е, а след това или служи, или не служи до края на Втората световна война.

 

 

По времева линия едно, код „Джон Картър“, демократите номинират Пол Макнъф… но избраният е републиканският сенатор Робърт Тарт.

В съчетание времеви линии с код „Сирано“ господин Рузвелт получава и трети, и четвърти мандат, умира по време на четвъртия си мандат и е наследен от вицепрезидента, бивш сенатор от Мисури на име Хари Труман. По собствената ми времева линия никога не е съществувал сенатор с подобно име, но си спомням добре, че Брайън говореше за някакъв капитан Хари Труман, когото познавал от Франция.

— Яко се биеше това момче, ей! — спомняше си Брайън. — Голяма работа, същински електрически трион!

Но онзи Хари Труман, когото Брайън познаваше, не беше политик — беше галантерист, така че не ми се вижда вероятно да е същият. Брайни по едно време беше започнал да изневерява на навиците си и да купува ръкавици и разни такива работи от капитан Труман. Описваше го като „изчезващ вид — старомоден джентълмен“.

По времева линия две, код „Лесли Лекроа“, моята собствена родна времева линия, както и тази на Лазарус Лонг и Буундок, господин Рузвелт беше номиниран за трети мандат през юли 1940 г. и после умря от удар, докато играеше тенис през последната седмица на октомври, и по този начин възникна уникална конституционна криза. Хенри Уолъс, номиниран от демократите за вицепрезидент, твърдеше, че избирателите от щатите, в които бяха надделели демократите, са задължени по закон да гласуват за него да стане президент. Националният комитет на демократите не виждаше нещата по този начин, нито пък Избирателната комисия или пък Върховният съд — три различни гледни точки. Четири всъщност, тъй като от октомври нататък президент стана Джон Нанс Гарнър…

Ще се върна на темата, тъй като това беше светът, в който израснах. Но трябва да отбележа, че господин Рузвелт получи удара, „докато играеше тенис“.

Докато учех сравнителна история, узнах, че по всички други времеви линии освен по моята господин Рузвелт е бил осакатен от полиомиелит и прикован към инвалидна количка!

Влиянието на заразните болести върху историята е безкрайна тема за дебати сред математико-историците на Терциус. Често се чудя за един случай, защото присъствах на място. По моята времева линия испанският грип уби 528 000 американски граждани по време на епидемията през зимата на 1918–1919 г., а във Франция уби повече войници, отколкото куршумите, снарядите и отровните газове. Ами ако испанският грип беше връхлетял Европа година по-рано? Без съмнение историята щеше да се промени — но как? Да предположим, че един ефрейтор на име Хитлер беше умрял? Или един заточеник, представящ се като Ленин? Или един войник на име Петен? Този грип мореше хората за една нощ — виждала съм го нееднократно с очите си.

Времева линия три, код „Нийл Армстронг“, е родният свят на моята сестра по съпружество Хейзъл Стоун (Гуен Кембъл) и на съпруга ни Джубал Харшо. Това е непривлекателен свят, в който на Венера не може да се живее, а Марс е мрачна, почти безвъздушна пустиня. Самата Земя пък като че ли е откачила, водена от Съединените щати като стадо леминги, юрнало се да се самоубива.

Не обичам да се занимавам с времева линия три — много е ужасна. И все пак ме привлича неудържимо. По тази времева линия както и по моята американските историци наричат втората половина на XX век „Смахнатите години“ — и много правилно! Ето ви доказателства:

а) най-голямата, най-дългата, най-кървавата война в Съединените щати, водена от редовно призовани войници, без да е обявявана война, без всякаква ясна цел, без намерение за победа — война, свършила просто с оттегляне и зарязване на онези хора, в чието име се предполага, че е била водена;

б) друга война, която никога не е била обявявана — тази никога не е завършила и все още съществуваше под формата на въоръжено примирие четирийсет години след като беше започнала… докато Съединените щати се ангажираха с подновените дипломатически и търговски връзки точно с онова правителство, с което воюваха, без да си признаят;

в) убит президент, убит кандидат-президент, сериозно ранен президент при опит за убийство от страна на известен психопат, на когото въпреки това е било позволено да обикаля свободно, убит водещ негърски национален политик и още безбройни опити за убийства — неуспешни, частично успешни и успешни;

г) толкова много случайни убийства по градските улици, градските паркове и градския транспорт, че повечето уважаващи законите граждани избягваха да излизат по тъмно, особено възрастните;

д) учители в училищата и университетски професори, които преподаваха, че патриотизмът бил отживелица, бракът бил отживелица, грехът бил отживелица, любезността е отживелица — и самите Съединени щати са отживелица;

е) учители, които не можеха да говорят и да пишат граматически правилно и нямаха понятие нито от правопис, нито от смятане;

ж) водещият фермерски щат печелеше най-много от посевите със забранено от закона растение, суровина за забранен от закона наркотик;

з) наричаха кокаина и хероина „лекарство за възстановяване“, углавната кражба — „увеселителна разходка“, вандализма на бандите — „търбушене“, кражбите с взлом — „тараш“, престъпните нападения на банди — „игрички“, а реакцията на всичките тези престъпления беше „момчетата са си момчета“, така че скарайте им се и ги осъдете условно, но не им съсипвайте живота, като ги третирате като престъпници;

и) милиони жени, които намираха за по-удовлетворяващо да раждат извънбрачни деца, отколкото да се омъжат или да ходят на работа.

 

 

Не разбирам времева линия три (код „Нийл Армстронг“), така че ще е по-добре да цитирам Джубал Харшо, който я е преживял.

— Мамо Морийн — рече ми той, — Америка по моята времева линия е лабораторен пример за това, какво може да се случи на демокрациите, за онова, което всъщност се е случило на всички съвършени демокрации във всички истории. Съвършената демокрация, демокрацията на „топлото тяло“, при която всеки възрастен може да гласува и всички гласове важат еднакво, си няма вътрешна обратна връзка, с която да се поправя сама. Тя зависи само и единствено от мъдростта на гражданите и способността им да се сдържат сами… противопоставени на глупостта и липсата й при други граждани. Онова, което се предполага, че ще се случи в една демокрация, е всеки суверенен гражданин винаги да гласува в интерес на обществото за безопасността и благоденствието на всички. Но онова, което става, е, че той гласува за личния си интерес така, както го вижда… което за болшинството означава „хляб и зрелища“.

„Хляб и зрелища“ е ракът на демокрацията, фаталната болест, за която цяр няма. Отначало демокрацията върши прекрасна работа. Но след като веднъж държавата разпростре избирателното право над всеки, който не е труп, бил той производител или паразит, този ден е началото на края за държавата. Защото когато плебсът открие, че може да гласува за хляб и зрелища за себе си без всякакви граници и че продуктивните членове на политическото тяло не могат да го спрат, те така и ще направят, докато държавата се обезкърви до смърт или, обезсилена, се предаде на някой нашественик: варварите нахлуват в Рим.

Джубал сви рамене — изглеждаше тъжен.

— Моят свят беше прекрасен… докато не надделяха паразитите.

 

 

Джубал Харшо ми посочи също и един симптом, който, както казва той, неизменно се проявява преди да рухне дадена култура: упадък на добрите маниери, на елементарната учтивост, на уважението към правата на другите хора.

— Политическите философи от Конфуций насам, та до ден днешен постоянно го изтъкват. Но първите признаци на този фатален симптом понякога се забелязват много трудно. Наистина ли има значение, ако се пропусне едно почтително обръщение? Или че по-младият говори на по-стария на малко име, без да са го поканили да го направи? Подобно отхлабване на протокола понякога е трудно за оценяване. Но има един непогрешим признак за рухването на добрите маниери: мръсните обществени тоалетни.

В едно здраво общество обществените тоалетни и умивални изглеждат и миришат също толкова чисто и свежо, както банята в приличен частен дом. В едно болно общество… — Джубал млъкна и просто направи отвратена физиономия.

Нямаше нужда да се обяснява — бях го видяла и по собствената си времева линия. По време на първата половина на XX век чак до края на трийсетте години хората от всички обществени слоеве по навик се държаха учтиво един с друг и от само себе си се разбираше, че всеки, който използва обществена тоалетна, ще се старае да я остави също толкова чиста, колкото я е намерил. Това поведение започна да се променя през Втората световна война, а през шейсетте и седемдесетте години грубостта от всякакъв вид стана нещо обичайно.

Обидните думи, лошите маниери и мръсните тоалетни — май всичко това си върви в пакет.

 

 

По собствената ми времева линия Америка заболя от рака „Хляб и зрелища“, но си намери по-бърз начин да се самоубие. Не се фукам с разликата, тъй като по времева линия две народът на Съединените щати се отдаде на нещо, още по-тъпо дори и от „хляба и зрелищата“: гласуваха за религиозна диктатура.

Това се случи след 1982 г., така че не съм го видяла с очите си — и много се радвам! Когато аз вече бях на сто години, Нехелия Скъдър още се е разхождал прав под масата.

Потенциалът за религиозна истерия винаги е съществувал в американската култура и аз го знаех, защото баща ми от най-ранна възраст ми беше тикал носа в него. Татко ми беше посочил, че единственото нещо, което запазва религиозната свобода в Съединените щати, не е нито Първата поправка, нито толерантността… а просто патакламата между съперничещите си религиозни секти. Всяка секта беше нетолерантна към другите, всяка се изживяваше като единствения застъпник на „правата вяра“, но всяка беше малцинство, което уважаваше религиозната свобода наужким, за да опази собствената си „права вяра“ от преследване.

Избори се печелят не с привличане на опозицията, а със създаване на свои собствени избиратели и организацията на Скъдър направи точно това. Според историите, които изучавах в Буундок, в изборите от 2012 г. не са участвали шейсет и три процента от регистрираните гласоподаватели (които на свой ред са били по-малко от половината от хората, подлежащи на регистрация); партията Вярна Америка (Нехелия Скъдър) спечелила двадесет и седем процента от гласовете на населението… което й спечелило осемдесет и един процента от гласовете в Избирателната комисия.

През 2016 г. нямало избори.

 

 

Бурните двадесет години… Пламенна младост, изгубено поколение, торти, гангстери, рязани патлаци, контрабандна пиячка и бира с карфици. През двадесетте години имаше и лоши неща, но общо взето за повечето хора бяха хубави години — и никога не беше тъпо.

Както винаги, аз си бях вечно заета с домакински работи, безинтересни за външни хора. През 1919 г. родих Теодор Айра, през 1922 — Маргарет, през 1924 — Артър Рой, през 1927 — Алис Вирджиния, през 1930 — Дорис Джийн — и всичките те изживяха възходите и кризите на всяко дете… и не се ли радвате, че няма да ви се наложи да разглеждате снимките им и да ме слушате как ви разправям кой от тях какво остроумно нещо е изръсил?

През февруари 1929 г. продадохме старата къща на булевард „Бентън“ и направихме вноска за нова на „Рокхил роуд“ и булевард „Майер“ — стара ферма, просторна, ала не толкова модерна като предишния ни дом.

Това беше мъчно решение за мъжа ми, който винаги е вярвал, че всеки един долар трябва да свърши двойна работа. Но се допита до мене — и то не само защото старата къща се водеше на мое име.

— Морийн — рече ми той. — Играе ли ти се на хазарт?

— Ние вечно сме правили така. Не мислиш ли?

— Понякога — да, понякога — не. Този път ще заложим, ще стреляме и ще викнем „банко!“ Ако се проваля, ти можеш да излезеш на тротоара и да подработваш, колкото да имаме картофена чорба на масата.

— Винаги съм се чудила дали бих могла да си изкарвам хляба по този начин. Ей ме на, през юли правя четирийсет и седем…

— О-па! В момента вече си на трийсет и седем. А аз съм на четирийсет и една.

— Брайни, ние сме в леглото. Поне в леглото не може ли да не лъжа?

— Съдията Спърлинг иска през цялото време да се придържаме към коригираната си възраст. Джъстин е съгласен.

— Тъй вярно, сър. Ще бъда добро момиче. Винаги съм се чудила дали бих могла да си изкарвам прехраната на тротоара. Но как да си намеря клиентела? Доколкото разбирам, ако едно маце просто излезе и започне да се предлага наляво-надясно, без предварително да е разбрала чия е тази територия, могат да й издерат очите. В леглото знам какво да правя, Брайни, но трябва да се изуча как да пласирам продукта.

— Я по-полека — може и да не стане нужда. Кажи ми сега… ти все още ли вярваш, че Тед… Теодор… ефрейтор Бронсън… е дошъл от бъдещето?

Моментално отрезнях.

— Да. А ти?

— Мо, и аз му повярвах веднага — също като тебе. Повярвах му още преди пророчеството му за края на войната да излезе вярно. Виж сега за какво те питам: вярваш ли в Тед достатъчно силно, че да си склонна да рискуваш и последния ни цент за това, че предсказанието му за колапс на борсата ще улучи в десетката — точно както предсказанието му за деня на примирието?

— Черният вторник — обадих се тихо аз. — 29 октомври. Тази година.

— Е? Ако рискувам — и загубя — разорени сме. Мари няма да успее да завърши „Радклиф“, Уди ще трябва да драпа за колеж, а Дик и Етел… е, по-късно ще минем и оттам. Сладурче, затънал съм в този пазар на акции до уши… и предлагам да се заровим още по-дълбоко въз основа на предположението, че Черният вторник ще дойде навреме — точно както ни го е казал Тед.

— Направи го!

— Сигурна ли си, Мо? Ако нещо се обърка, връщаме се при пържения качамак. А все още не е твърде късно да огранича залозите — да изтегля половината и да го скътам някъде. И да играя с другата половина.

— Брайни, не съм възпитана така. Помниш ли състезателния кон на татко, Лоуфър?

— Виждал съм го два-три пъти. Прекрасно животно.

— Да. Само дето не беше толкова бърз, колкото изглеждаше. Татко редовно залагаше за себе си. Винаги за победа. Никога за място. Обикновено Лоуфър пристигаше втори или трети… но татко не би се обзаложил по този начин. Чувала съм го как говори на Лоуфър преди надбягване — тихо, нежно: „Този път ще ги бием, момче! Този път ще спечелим!“ После съм го чувала да казва: „Поне опита, старче. Аз това искам от тебе — нищо друго. Ала ти пак си шампион… и следващия път ще ги разбием!“ След това го потупваше по врата, Лоуфър цвилеше и се гушеше в него и се успокояваха взаимно.

— Значи мислиш, че трябва да залагам предпазливо? Защото втори път няма да има?

— Не, не! Изгърми си патроните! Ти вярваш на Теодор, аз — също. Така че да действаме! — добавих аз, протегнах се и сграбчих инструмента му. — Ако пак дойде времето на пържения качамак, то няма да е задълго. Можеш да ме праснеш, чакай да видя… — преброих, — следващия понеделник. И скоро след това пак ще получим пари от фондацията „Хауард“.

— Не.

— Ъ? Исках да кажа, моля? Не разбирам.

— Мо, ако Тед не е познал, основните капитали на Фондацията могат да си отидат. Джъстин и съдията Спърлинг са се обзаложили, че Тед ще познае; Чапман е против. Има още четирима настоятели… двамата са от републиканците на Хувър, двама са за Ал Смит. Джъстин изобщо не знае накъде ще тръгнат нещата.

 

 

Продажбата на къщата беше част от залога. Решението беше трудно, тъй като то засягаше и нещо, което по-късно стана известно като „разоряване на къщи“. Ние живеехме в изцяло бял квартал, но Черният град беше точно на север от нас, не много далече, и се разрастваше и се приближаваше все повече през двадесетте и кусур години, докато живеехме в къщата.

Един бял агент по недвижими имоти се беше обърнал към Брайън с предложение от клиент, който не желаел да се разкрива — колко иска Брайън за тази къща?

— Мила, не съм го питал за клиента му… защото ако бях го попитал, щеше да излезе, че клиентът е бял адвокат, който, ако го побутнеш, ще излезе, че представлява клиент от Денвър или Бостън. В тия работи прикритието е горе-долу шестпластово… а съседите не трябва да разбират какъв е цветът на кожата на новия собственик чак докато той се нанесе.

— Ти какво му каза?

— Казах му: „Без съмнение имам желание да продам къщата си, ако цената е добра. Но цената трябва наистина да е добра, защото тук ние си се чувстваме добре, а местенето винаги струва много време и пари. Каква цена предлага вашият клиент? Искам да кажа, в брой — нито разсрочки, нито ипотека. Ако ще търся нова къща за моето голямо семейство — ние сме единадесет души — ще ми трябват пари в брой. Може би по-скоро ще ми се наложи да строя, а не да купувам — в днешно време малко къщи биха могли да поберат удобно едно голямо семейство. Сигурно ще ми се наложи да строя. Ако продам тази къща. Така че цената трябва да е добра, а парите — в брой.“

Та този фалшивец ми разправя, че всяка банка би приела документа за подобен имот — ипотеката била също толкова добра, колкото и парите в брой. „Не и за мене — викам му. — Нека вашият клиент уреди ипотеката направо със своята банка и донесе парите в брой. Драги ми господине, не съм приритал да продавам. Посочете ми цифра в брой и ако е достатъчно голяма, работата става. Ако не е, веднага ви казвам «не»“.

Той рече, че нямало нужда от капариране, защото били доволни от това, че съм можел да им предоставя добра гаранция. Мо, това ми каза повече от всичките думи, които онзи ми изрече. Това значеше, че вече са направили гаранционно проучване за нас… и сигурно за всички къщи от квартала. Това означаваше, че нашата къща сигурно е единствената в този квартал, която не е ипотекирана… или нещо друго, свързано със закона, което щеше да лъсне при капарирането, като например доживотно обитаване според завещание, или че имотът в момента е под запор, или е забъркан в някой проточил се развод, или срещу него има ипотека или оценка, или кой знае какво. Човек, който се опитва да стъкми подобна сделка, не обича капарирането, защото точно през периода на изчакване хората от типа „джентълменско споразумение“ могат да надушат какво става и да се задействат, за да го прекратят… често със съдействието на съчувстващ съдия.

— Брайни, по-добре ми обясни какво е това „джентълменско споразумение“. Не си го спомням от курса по търговско право, който минахме.

— Нямаше и да си чувала за него, защото това не е законово понятие. Не е противозаконно — просто законът не го покрива. Няма никаква реална пречка да продадеш тази къща на когото си искаш — на бял, на черен, на някой на зелени точки… а и да имаше, нямаше да те изпрати в съда. Но ако питаш съседите, гарантирам ти, че те ще те уверят, че всъщност съществувало джентълменско споразумение, което те задължавало да не продаваш къщата си в този квартал на негри.

Бях озадачена.

— Ние договаряли ли сме се някога за нещо подобно?

Мъжът ми си правеше какви ли не уговорки, но рядко ми казваше. Той просто приемаше, че ще го подкрепя. И аз винаги го подкрепях. Бракът не е нещо, което важи сегиз-тогиз: или е докрай и съвсем, или не си женен.

— Никога.

— Смяташ ли да питаш съседите какво мислят за това?

— Мо, искаш ли да ги питам? Къщата е твоя.

Не мисля, че съм се колебала и две секунди. Но идеята беше нова и наистина трябваше да реша.

— Брайни, няколко къщи в този квартал си смениха собствениците, откакто се нанесохме тук преди… ъ-ъ… двадесет и две години. Не помня някой да е питал какво мислим ние по въпроса.

— Точно така. Никой никога не ни е питал.

— Не мисля, че е тяхна работа да решават какво може да купи един негър и какво не може. Нито пък им е работа да ни го обясняват на нас. Това, което правят с имотите си, си е тяхна работа. Това, което ние правим с нашия, си е наша — щом се подчиняваме на законите. Сещам се само за един начин, чрез който законно могат да ни попречат да продадем тази къща на някого, който иска да я купи.

— И какъв е той, Мо?

— Като ни излязат със същото предложение, с каквото ни излезе господин Подставено лице и ни предложат повече пари. Ако те купят тази къща от нас, могат да правят с нея, каквото си искат.

— Радвам се, че мислиш така, любов моя. Само след година във всички къщи от този квартал ще живеят негърски семейства. Мо, предусещах го. Натискът на населението много прилича на прииждаща река. Можеш да вдигаш бентове и диги, но идва ден, когато реката трябва да потече нанякъде. Черният квартал на Канзас сити е ужасно претъпкан. Ако белите не искат да живеят в съседство с негри, трябва да отстъпят и да им направят място. Не че проблемите на негрите ме засягат особено — имам си собствени. Но аз не се боря със слънцето и с дъжда, нито ще тръгна да си разбивам главата в някоя стена. Ние с тебе ще видим деня, когато Черният квартал ще се простира на юг чак до Трийсет и девета улица. И няма какво да се косим за това — то така и така ще стане.

 

 

Брайни взе добра цена за старата ни къща. Като имаме предвид колко се бяха вдигнали цените от 1907 до 1929 г., печалбата беше доста скромна, но Брайни наистина получи парите в брой — със златно покритие, а не с чек. Записаната цена беше „десет долара и други ценности, взети под внимание“ — и Брайни вложи парите направо на пазара за акции.

— Мила моя, ако предсказанията на Теодор са точни, след година-година и нещо ще можем да избираме измежду най-добрите големи къщи в района на Провинциалния клуб на цени една трета от днешните… защото ще стане така, че Черният вторник ще направи половината номинални собственици неспособни да си плащат вноските по ипотеката. Междувременно опитвай се да бъдеш щастлива в тази стара фермерска къща — ние с Джъстин трябва да отскочим до Ню Йорк.

 

 

Както всички знаем, Черният вторник си дойде точно на датата. Седмица по-късно Брайни ми се обади по междуградския:

— Фрау доктор Краусмайер?

— Елмър!

— Децата как са?

— Всички са добре, но им е мъчно за баща им. Както и на мене. Връщай се бързо вкъщи, миличък — копнея да те видя!

— Какво, онзи, дето го бях наел, не го ли биваше?

— Не можеше да ми насмогне. Натирих го и реших да чакам тебе.

— Но аз няма да си идвам.

— О…

— Не искаш ли да разбереш защо?

— Бъфало Бил, ще ми кажеш, когато ти изнася.

— Ранди Лил, ходи ли ти се в Париж? А в Швейцария?

— Не е ли по-добре в Южна Америка? Някъде, откъдето да не екстрадират?

— Искам утре да тръгнеш. Вземи „Си енд Ей“ до Чикаго, после — „Пенси“ до Ню Йорк. Ще те посрещна на гарата и ще те доведа до хотела. В събота отплаваме за Шербур.

— Да, сър. Ох, този мъж! За децата ни — мисля, че са седем… Интересува ли те как ще ги устроя? Или да действам на своя глава? Как ли бих могла да се уговоря с Елинор?

— Действай на своя глава. Но ако Айра е там, искам да поговоря с него.

— Думата ти е закон, ефенди.

След като поговори с Брайън, татко ми рече:

— Казах на Брайън да не се притеснява, тъй като Етел е много добра готвачка. Ако има нужда от помощ, ще наема помощничка. Така че, Морийн, вие двамата заминавайте да се забавлявате — младежта е в добри ръце. Не стягай повече от два куфара, защото… — телефонът пак иззвъня.

— Морийн? Обажда се кака ти, миличка. Брайън обади ли ти се?

— Да.

— Добре. Имам разписания на влаковете и резервации за Пулманов вагон. Джъстин ги е уредил от Ню Йорк. Франк ще ни откара до гарата. Само трябва да бъдеш готова утре в десет часа сутринта. Ще сколасаш ли?

— Ще трябва да сколасам, пък ако ще да тръгна боса и чорлава…

 

 

За нула време се пристрастих към пътуването с луксозни лайнери. „Ил дьо Франс“ беше прекрасен шок за малката Морийн Джонсън, чиято идея за лукс беше достатъчно бани за седем — обикновено седем, но цифрата се менеше — деца и достатъчно топла вода. Брайни ме бе водил преди две години на Големия каньон и беше чудесно… но това тук бе съвсем друг вид „чудесно“. Concierge, който като че ли не би се поколебал да заплува обратно и да донесе, каквото и да поиска мадам. Прислужница, която говореше английски, но разбираше моя френски и не се присмиваше на акцента ми. Цял оркестър на вечеря, камерна музика по време на чай, всяка вечер танци с музика на живо. Закуска в леглото. Масажистка на повикване. Всекидневната в апартамента ни — много по-голяма и красива от онази в дома на Елинор — и две големи спални.

— Джъстин, защо сме настанени на масата на капитана?

— Не знам. Сигурно защото сме наели този апартамент.

— А защо сме го наели? Всичко в първа класа изглежда луксозно — нямаше да се оплаквам, ако пътувахме във втора. Но това тук е направо прекомерен разкош. Нали така?

— Морийн, сладката ми, аз поръчах две външни двойни каюти, първа класа. Потвърдиха и ги платихме. После, два дена преди да отплаваме, агентът се обади и ми предложи този апартамент на цената, която бяхме платили, плюс сто долара отгоре. Като че ли човекът, който го беше поръчал, не можел да пътува. Попитах защо се е отказал. Вместо да ми отговори, той намали допълнителната такса на петдесет долара. Попитах кой е умрял в апартамента и заразно ли е. Този път, вместо да отговори, ми предложи да зарежем допълнителната такса, ако просто позволим на „Ню Йорк таймс“ и „Л’илюстрасион“ да ни снимат в апартамента — нали си спомняш, снимаха ни.

— И заразно ли беше?

— Всъщност не. Горкичкият тип скочил от прозореца на двадесетия етаж на следващия ден след Черния вторник.

— Ох, трябваше да си мълча.

— Мо, миличка, този апартамент тук не е къщата му, никога не е влизал в него през живота си, тук няма призрак. Той е просто един от многото хиляди нещастници, чиито пари са се превърнали в хартия. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, мога да те уверя, че и двамата с Брайън не сме държали в тайна намерението си да се оттеглим от пазара, защото очакваме той да рухне преди края на октомври. Ама кой да ти слуша! — Джъстин поклати глава и сви рамене.

— Едва не ми се наложи да удуша един брокер, за да изпълни нарежданията ми — додаде Брайън. — Според него май било неморално, а може би и незаконно да продаваш, когато пазарът върви стабилно нагоре. „Чакайте да стигне върха — разправяше ми той, — и тогава ще видите. Луд сте, ако се откажете на този етап.“ Казах му, че старата ми баба ми е гледала на кафе и е казала, че сега е моментът да разтоваря. Той пак ми рече, че съм луд. Казах му веднага да изпълни нарежданията ми… иначе отивам право при управителите на борсата, за да поискам да го разследват за незаконни операции. Това наистина го вбеси и той ме продаде… а после се вбеси още повече, когато настоях за чек със сертификат. Взех чека и веднага го осребрих. След което размених парите за злато… защото прекалено ясно си спомнях какво ми беше казал Тед — че банките ще започнат да гърмят.

Щеше ми се да попитам къде е сега това злато. Но не попитах.

 

 

Цюрих е много хубав град, много по-хубав от всички градове, които бях виждала в Съединените щати. Езикът там се води немски, но не е немският, който говори съседа ми от Мюнхен. Ала се оправях чудесно, откакто разбрах, че почти всички говорят английски. Мъжете ни бяха заети — ние с Елинор си прекарвахме чудесно като туристки.

После един ден те ни взеха с тях и аз се оказах смаяната собственица на номерирана банкова сметка за чисто злато на стойност 100 000 долара, ала не му викаха така. Трябваше да подписвам пълномощни на Брайън и на Джъстин за „моята“ банкова сметка, докато Елинор вършеше същото за подобна. И ограничено пълномощно на някой си, за когото никога не бях и чувала, от Уинипег, Канада.

Не ни бяха сложили в този разкошен апартамент, защото сме от висшето общество. Не бяхме. Ала ковчежникът носеше в сейфа си не знам колко унции злато, повечето от което — собственост на фондация „Айра Хауард“, а известна част принадлежеше лично на Брайън, на Джъстин и на татко. Златото беше преместено чрез Френската банка от Шербур в Цюрих, а ние го придружихме.

В Цюрих Брайън и Джъстин като свидетели и настоятели на Фондацията бяха видели как отварят, преброяват и теглят златото и после го бяха депозирали в консорциум от три банки. Защото Фондацията бе приела предупреждението на Теодор, че господин Рузвелт ще девалвира долара и след това ще обяви за незаконно притежаването на злато от американски граждани много насериозно.

— Джъстин — попитах аз, — какво ще стане, ако губернаторът Рузвелт не кандидатства за президент? Или кандидатства, но не го изберат?

— Нищо. Фондацията няма да пострада. Но да не би да си изгубила доверието си в Тед? По негов съвет ние се заиграхме на пазара, после се оттеглихме, преди да е рухнал, и сега Фондацията е кажи-речи шест пъти по-богата, отколкото преди година — и то само защото разчиташе на предсказанията на Тед.

— О, вярвам на Теодор! Просто се чудех.

 

 

Господин Рузвелт беше избран и наистина девалвира долара и обяви притежаването на злато от американски граждани за незаконно. Но авоарите на Фондацията бяха извън обсега на конфискацията. Както и собствената ми банкова сметка. Аз никога не я пипнах, но Брайни ми обясни, че тя не лежи и не мързелува — той използваше моите пари, за да прави още пари.

Брайън сега беше настоятел на Фондацията на мястото на господин Чапман, който беше отстранен от съвета, задето бе загубил парите си на борсата. Настоятелите на Фондацията сами трябваше да отговарят на условията за получаване на нейните облаги (четирима живи дядовци и баби по времето на женитбата) и сами трябваше да правят пари.

Сега Джъстин беше председател на съвета и главен изпълнител вместо съдията Спърлинг, който все още беше в настоятелството, но беше минал деветдесетте и бе избрал да не се товари толкова с работа. Когато се върнахме в Канзас сити, Джъстин и Брайън наеха офиси в Скарит билдинг на името на „Уедърал и Смит — инвестиции“, а „Брайън Смит асошиейтс“ нае офис на същия етаж.

Оттам нататък никога не сме имали притеснения с парите, но времето на Великата депресия не беше време, когато беше забавно да си богат. Стараехме се да не ни личи, че сме богати. Вместо да си купим къща-палат в района на Провинциалния клуб, си купихме въпросната фермерска къща на ниска цена и я преустроихме в нещо по-задоволително. По онова време сръчните занаятчии се навиваха да работят за надници, на които биха се изсмели през 1929 г.

Националната икономика беше замряла, май никой не разбираше защо и всеки — от ваксаджията до банкера — имаше някакво решение, което би искал да види приложено на практика. Господин Франклин Рузвелт пое властта през 1933 г. и наистина банките взеха да затварят, но семейства Смит и Уедърал си бяха скътали парици под дюшека и бяха затворили буркани — така и не пострадахме от банковия фойерверк. Страната като че ли живна в резултат на енергичните действия на „Новата сделка“, както президентът нарече поредицата от пенкилери, които се изливаха от Вашингтон.

В ретроспекция изглежда, че „реформите“, от които се състоеше Новата сделка, май не са помогнали с нищо за оправянето на икономиката — ала трудно бихме могли да отречем това, че спешните мерки напълниха с храна устите на мизерстващите. WPA, PWA, CCC, NRA и безброй многото програми не излекуваха икономиката, а може дори да са й навредили… но в Канзас сити през трийсетте години почти със сигурност предотвратиха гладните бунтове на отчаяния народ.

На 1 септември 1939 г., десет години след Черния вторник, нацистка Германия нападна Полша. След два дена Великобритания и Франция обявиха война на Германия. Започна Втората световна война.