Робърт Хайнлайн
Отвъд залеза (6) (Животът и любовите на Морийн Джонсън
(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (27)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sail Beyond the Sunset, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Endymion (2010)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Отвъд залеза

ИК „Пан“, София, 1998

Редактор: Валери Манолов

ISBN 954–657–169–5

История

  1. — Добавяне

VI.
„Когато Джони с марш се върне вкъщи…“

Останалата част от 1898 г. беше един дълъг лош сън. Мъжете ни бяха заминали на война, но ни беше трудно да разберем какво става там. Спомням си времена шейсет и повече години по-късно, когато злобното око на телевизията превърна войната в зрелище, дори до такава степен, че моментът на атаката да бъде определян така, че акцията да може да се предава на живо по вечерните новини. Можете ли да си представите по-ужасен и ироничен начин да умреш от този, да определят времето на смъртта ти така, че някой водещ да я коментира точно преди рекламите за бира?

През 1898 г. не гледахме битките на живо във всекидневната — беше ни трудно да научаваме какво се е случило дори след много време. Дали нашата флота охраняваше източното крайбрежие, както настояваха политиците от изтока, или плаваше нейде в Карибско море? Дали „Орегон“ беше заобиколил нос Хорн и щеше ли да застигне флотилията? Защо е имало втора битка за Манила? Не бяхме ли спечелили битката за Манила още преди седмици?

През 1898 г. знаех толкова малко за военните работи, че не разбирах, че цивилните не трябва да знаят нито местонахождението на флотата, нито какви ходове планира армията, защото вражеските агенти ще го научат само след минути.

Тепърва щях да науча, че животът на нашите мъже не бива да се поверява нито на конгресмените, нито на новинарите.

Нека се опитам да бъда справедлива. Да приемем, че около деветдесет процента от конгресмените и новинарите са честни и почтени хора. В този случай по-малко от десет процента трябва да са глупаци и убийци, на които смъртта на героите им е абсолютно безразлична, ала точно това малцинство изпраща хора на сигурна смърт, губи битки и променя хода на войните.

През 1898 г. още не ми се въртяха такива мрачни мисли в главата. Трябваше да минат Войната от 1898 г., две световни войни и още две необявени войни, за да разбера, че нито нашите власти, нито нашата преса заслужават да им се поверява човешки живот.

„Една демокрация работи добре, само когато обикновеният човек е аристократ. Но Господ сигурно мрази обикновения човек — направил го е толкова обикновен, мътните го взели! Какво ви разбира вашият обикновен човек от кавалерство? От noblesse oblige[1]? От аристократични правила за поведение? От лична отговорност за благоденствието на държавата? Със същия успех можете да търсите козина на гърба на жабата…“ Това от татко ли го бях чувала? Не. Е, не точно. Това си го спомням от бар „Стрида“ в Бентън хаус, Канзас сити — беше някъде около два часа сутринта през януари 1898 г., след като господин Клеменс беше прочел лекцията си. Баща ми може и да е казал част от него; може би господин Клеменс го е казал цялото или пък едно е казал баща ми, друго — господин Клеменс — след толкова години паметта ми вече малко издиша.

 

 

Новината за подписването на мирния договор пристигна в Тийбс на 12 август, петък. Господин Барнаби, нашият директор, ни събра всички в залата за лекции и ни го съобщи, а после разпусна всички ученици. Изтичах веднага вкъщи и разбрах, че майка ми вече знае. Прегърнахме се и си поплакахме, а Бет и Люсил вдигаха врява около нас. А после мама и аз се захванахме с голямо пролетно чистене съвсем извън сезона, за да сме готови, когато татко и Том (и господин Смит? — това не го казах на глас) се приберат по някое време следващата седмица. Наредихме на Франк да окоси тревата и да свърши, каквото има за вършене по двора — не питай, просто го свърши!

Неделната църковна служба беше едно щастливо хваление на Бога, а преподобният Тимбърли къдреше още по-големи и протяжни глупости от обикновено, но никой нямаше нищо против — най-малкото пък аз.

След службата мама ме попита:

— Морийн, утре ще ходиш ли на училище?

Изобщо нямах представа. Училищното настоятелство на Тийбс беше решило да предложи летни занятия в гимназията като патриотичен акт, за да могат по-големите момчета да завършат по-рано и да се запишат доброволци. И аз се бях записала на лятно училище — както за да прибавя още нещо към образованието си, така и за да запълня онази болезнена празнота вътре в мене, зейнала, след като татко и Том (и господин Смит) заминаха на война.

Най-дългите години в живота си съм прекарала в очакване на мъже, които трябва да се върнат от война. Някои не дочаках.

— Не съм мислила за това, мамо. Наистина ли смяташ, че утре ще има училище, както обикновено?

— Ще има. Учила ли си?

Знаеше, че не съм. Не можеш да отделиш кой знае какво време на неправилните гръцки глаголи, докато на четири крака лъскаш кухненския под.

— Не, госпожо.

— Е? Какво би очаквал от тебе баща ти?

Въздъхнах.

— Да, госпожо.

— Не се самосъжалявай. Лятното училище си беше твоя идея. Не трябва да пропиляваш възможността да получиш допълнително обучение. А сега марш! Днес сама ще приготвя вечерята.

 

 

Не си дойдоха тази седмица.

Не си дойдоха и следващата седмица.

Не си дойдоха тази есен.

Не си дойдоха тази година.

Върна се тялото на Чък. Армията осигури залпове. Присъствах на първото си военно погребение и плаках ли, плаках… Един белокос тръбач изсвири за Чарлз „Почивай в мир, войнико храбър, бог е с теб“.

Ако някога съм била близо до вярата в Бога, то е, когато слушам тази песен. Дори и днес.

 

 

След лятната сесия от 1898 г. дойде септември и аз трябваше да избера: да ходя или да не ходя на училище, а ако ходя — къде? Не исках да си стоя вкъщи — там кажи-речи не вършех нищо друго, освен да се правя на бавачка на Джордж. Тъй като не можех да отида в „Калъмбия“, исках да постъпя в Бътлърската академия — двегодишна частна школа, която предлагаше курс по свободните изкуства, който в „Калъмбия“ и в „Лоурънс“ приемаха вместо долния курс. Изтъкнах пред мама, че съм спестила от коледните подаръци и подаръка за рождения ми ден и от „парите за яйца“ („парите за яйца“ бяха всички пари, които печелех сама — от гледане на съседските деца, продаване на сергия на окръжния панаир и т.н. — не много и доста рядко) и имам достатъчно пари да си платя курса и учебниците.

— А как ще ходиш дотам и как ще се връщаш? — попита мама.

— А Том как отива и се връща? — отвърнах й аз.

— Не отговаряй на въпроса с въпрос, млада госпожице. И двете знаем как го правеше брат ти: при хубаво време — с двуколката, при лошо време — на кон… а когато времето беше най-лошо, си стоеше вкъщи. Но брат ти е голям мъж. Обясни ми ти как ще го правиш.

Замислих се над това. Двуколката не беше проблем; в Академията имаше плевня, където конете изчакваха господарите си. Ездата? Яздех кажи-речи толкова добре, колкото и братята ми… но момичетата не ходят на училище по гащеризони, а дамското седло не беше добра идея във време, неподходящо за двуколка. Но дори и времето да беше хубаво и да пътувах с двуколката, от края на октомври до началото на март щеше да ми се наложи да тръгвам, преди да се е съмнало, и да се прибирам по мръкнало.

През октомври 1889 г. Сара Троубридж беше тръгнала с двуколка от фермата на баща си за Рич хил, на шест километра и половина оттам. Конят и двуколката й се върнаха. От Сара вече не дойде ни вест, ни кост.

Ние живеехме в доста спокойна местност. Но най-опасното животно, съществувало откакто свят светува, ходи на два крака… а покрай селските пътища щъка кой ли не…

— Не ме е страх, мамо.

— Кажи ми какво би те посъветвал баща ти.

Така че се отказах и се подготвих да постъпя пак в гимназията за още един срок или за повече. Училището беше на около километър от нас и покрай целия път живееха хора, та ако извикам, щяха да ме чуят. Най-хубавото беше, че в нашата гимназия преподаваха и курсове, за които досега не бях имала време. Продължих с гръцкия, пак се записах на латински и се захванах с диференциални уравнения. Започнах да уча немски и записах геология и средновековна история, вместо да си губя по два часа за изучаване на домакински умения. И, разбира се, в събота сутрин продължих да ходя на уроци по пиано. Майка ми ме беше учила три години, после беше решила, че ще ми е от полза да получа по-добра подготовка. Беше сделка от типа „ти — на мене, аз — на тебе“: госпожица Примроуз дължеше много на татко и за себе си, и за престарялата си болнава майка.

Така че през септември 1898 г. учебната година започна и не ми оставаше време да върша пакости. Ала имах достатъчно време да пиша всяка седмица по едно пълно с новини и без помен от сантименталности писмо на господин Смит (на сержант Смит!) и на Том, и на татко, и на Чък… докато не ми върнаха едно писмо до Чък седмица преди да се завърне при нас завинаги.

Не се срещах с момчета и мъже, за които би си струвало да се говори. Свестните бяха заминали на война; онези, които бяха останали, ми правеха страхотно впечатление с това, че им текат лигите по брадичките; или пък бяха невъзможно млади за мене. Не бях съзнателно вярна на господин Смит. Той не ме беше молил да му бъда вярна, нито пък аз очаквах от него да ми бъде верен. С него имахме само една — една-едничка — изключително успешна първа среща. Но това не е равно на годеж.

Нито пък бях вярна по принцип. Но то, братовчедчето ми Нелсън почти не се брои. Нелсън и аз си имахме едно общо нещо: и двамата яко ни друсаше хормона — и то през цялото време. И още нещо: бяхме предпазливи като лисица майка по отношение на госпожа Пуританка.

Оставях него да определя времето и мястото — биваше си го да измисля интриги. Взаимните ни чувства къкреха на тих огън, без да събуждат подозренията на госпожа Пуританка. Бих могла да се омъжа за Нелсън и да си живеем щастливо, въпреки че е по-малък от мене — ала бяхме твърде близки роднини. Сладурче си беше той. (Само онзи лимонов пай…!)

 

 

Не се прибраха и за Коледа. Но още две тела се завърнаха у дома си. Отидох и на двете погребения — заради Чък.

През януари брат ми Том се завърна вкъщи с марш заедно със своя полк. Мама и Франк заминаха за Канзас да посрещнат военния влак и да гледат парада по „Уолнът“ и контра марша обратно до гарата, където повечето войници се качиха обратно на влака, за да продължат за вкъщи. Аз си останах у дома да се грижа за сестрите ми и за Джордж и тайничко си мислех, че това е много благородно от моя страна.

Том донесе на ръка писмо за мама:

Госпожа Айра Джонсън

Чрез и.д. ефрейтор Т. Дж. Джонсън

Рота С, Втори Мисурийски полк

 

Скъпа госпожо,

Надявах се и очаквах да се завърна у дома със същия влак, с който пътува нашият син Томас. И наистина, според условията, при които приех да бъда назначен за хирург в доброволната войска на нашия щат, не мога да бъда задържан повече от сто и двайсет дни след обявяването на мир — 12 декември миналата година или 6 януари този месец — разликата в датите е техническа и официална — по това сега се спори.

Съжалявам, но съм длъжен да ви информирам, че главният хирург на армията помоли мене и моите колеги по професия да продължим да дежурим тук ден за ден, докато услугите ни станат ненужни. И аз приех.

Мислехме, че вече сме успели да овладеем опустошителните трески и може да разглобим полевите болници тук и да изпратим тукашните пациенти във форт Браг. Но след като преди три седмици пристигнаха болни и пострадали от Тампа, надеждите ни бяха попарени.

Накратко, мадам, моите пациенти имат нужда от мене. Ще се прибера веднага щом главният хирург реши, че услугите ми не са нужни повече… по-скоро в духа на Хипократовата клетва, отколкото придържайки се към буквата на договора.

Вярвам, че ще ме разберете, както сте ме разбирали толкова често в миналото.

Оставам искрено верен ваш любящ съпруг,

Айра Джонсън, доктор по медицина

капитан от Медицинския корпус на армията на САЩ

Майка ми не се разплака пред погледите на останалите… и аз също.

 

 

По-късно, през февруари, получих писмо от господин Смит… с пощенско клеймо от Синсинати!

Скъпа госпожице Морийн,

Докато това писмо стигне до вас, аз вече ще съм обърнал гръб на армейските мъки и неволи и отново ще съм започнал да нося цивилни дрехи. Нашият инженерен батальон, Доброволците от Охайо, се придвижва на запад, а аз ви пиша.

Най-свидното мое желание е да ви видя и да продължа да ви ухажвам с цел да спечеля ръката ви. С тази най-важна цел наум, след като прекарам няколко дена у дома със семейството ми, възнамерявам да замина за Рола с намерението да възобновя обучението си. Макар и да получих степен през април миналата година около шест седмици предварително, тази тапия не може да замести пропуснатата от мене академична работа. Така че имам намерение да наваксам загубеното и да прибавя към него и още — което означава, че ще бъда близо до Тийбс и ще мога да ви посещавам в края на всяка седмица (това е, което от самото начало е имал наум този хитрец!).

Мога ли да се надявам да ви видя в събота следобед на четвърти март и отново в неделя — пети март? Ако изпратите пощенска картичка, тя трябва да пристигне при мене в Минното училище — но ако не получа съобщение от вас, ще приема, че отговорът ви е „да“.

Този влак според мене се движи твърде бавно!

Предайте моето най-голямо уважение на родителите си и поздрави на цялото ви семейство.

Очаквайки с нетърпение четвърти,

оставам искрено ваш,

Брайън Смит, бакалавър на науките,

сержант от Инженерния батальон

Доброволни войски на Охайо

(на федерална служба)

Прочетох го още веднъж, после си поех дълбоко въздух и го задържах — сърцето ми беше започнало бясно да тупти. След това намерих мама и я помолих да го прочете и тя. Тя го прочете и се усмихна.

— Радвам се за тебе, мила.

— Не трябва ли да му кажа да изчака, докато се прибере татко?

— Баща ти вече изрази одобрението си към господин Смит… към което се присъединявам и аз. Той е добре дошъл в дома ни — и майка ми ме погледна замислено. — Би ли го помолила да донесе със себе си армейската си униформа?

— Наистина ли?!

— Точно така. За да може да я облече в неделя за църква. На тебе това ще ти хареса ли?

Щяло ли да ми хареса! Казах й го:

— Също като Том първата неделя, след като се върна. Леле!

— Ще се гордеем с него. Възнамерявам да помоля и баща ти да облече униформата си първата неделя, след като се върне — тя пак се замисли. — Морийн, няма никаква причина господин Смит да се примирява с пансиона на госпожа Хендерсън или да се разкарва чак до Бътлър, ако отседне в тамошния хотел. Франк може да спи на другото легло в стаята на Том, а господин Смит да настаним в бившата стая на Едуард.

— О, това би било чудесно!

— Да, мила. Но… погледни ме, Морийн — тя се вгледа в очите ми. — Не позволявай присъствието му под нашия покрив да дава основания някое от децата — и Томас включително, длъжна съм да добавя — да виждат или да подозират нещо нередно.

Изчервих се чак до ключиците.

— Обещавам, chère mama.

— Няма нужда да ми обещаваш нищо — просто бъди дискретна. Ние сме жени, мила ми дъще — искам да ти помогна.

 

 

Март доприпка ведър като агънце и това беше твърде добре за мене, защото не исках цял следобед да стърча благопристойно в салона. Времето беше топло и слънчево и почти не подухваше вятър. Така че на четвърти, събота, се бях издокарала като първо срамежливо девойче с чадърче и ръкавици от овча кожа и абсолютно неразумно количество фусти… докато Дейзи не ни откара на стотина метра от нас и вече никой не можеше да ни чуе.

— Брайни!

— Да, госпожице Морийн?

— „Госпожица Морийн“ — ама че го рече! Брайни, вече си ме имал — стига с тия официалности, нали сме сами. Имаш ли ерекция?

— Ами като го рече… да!

— Ако беше казал „не“, щях да ревна! Виж, миличък, намерих едно прекрасно местенце…

(Беше го открил Нелсън.)

Май никой друг не го знаеше това място. Трябваше да преведем Дейзи през две теснини, след което можехме да я разпрегнем и да я пуснем да пасе, а ние да върнем обратно двуколката. За кобилата това не беше възможно — нямаше достатъчно място.

Постлах одеялото на една полянка — гъст храсталак я отделяше от брега… и се съблякох, а Брайън ме гледаше. Съвсем гола, само по чорапи и обувки.

 

 

Местенцето беше усамотено, не ще и дума, но сигурно са ме чули де що има хора на разстояние половин километър оттам. Първия път припаднах — после отворих очи и забелязах, че моят Брайънчо ме гледа угрижено.

— Добре ли си? — попита ме той.

— По-добре не съм била през живота си! Благодаря ви, сър! Бяхте прекрасен! Страхотен! Умрях и литнах в рая!

Той се усмихна.

— Не си мъртва. Тук си, прекрасна си и аз те обичам.

— Наистина ли? Брайън, честно ли смяташ да се ожениш за мене?

— Да, смятам.

— Дори и ако фондация „Хауард“ не ме одобри?

— Рижко, Фондацията ни запозна… но тя няма нищо общо с това, че дойдох пак. С радост бих робувал седем години като оня, как му беше името — от Библията, само за да заслужа привилегията да се оженя за тебе.

— Надявам се, че говориш сериозно. Искаш ли да ти кажа защо няма да ме одобрят?

— Не.

— Така ли? Но аз все пак ще ти кажа, защото за да ме одобрят, имам нужда от твоята помощ.

— На вашите услуги, мадмоазел!

— Няма да ме одобрят, защото не съм бременна. Ако само мъничко се надигнеш, ще махна от тебе онази гумена мръсотия. После, сър, стига да искате, веднага щом се почувствате достатъчно отпочинал, бих ви помолила да ми помогнете да придобия нужните качества, за да ме одобрят. Брайни, нека се захванем с първото си бебе!

Изненада ме… беше готов почти веднага. Дори и Нелсън не сколасваше толкова бързо. Забележителен мъж си беше моят Брайън.

Търкането на голо о голо беше толкова прекрасно, колкото винаги съм знаела, че ще бъде. Този път бях даже още по-гръмогласна. Оттогава съм се научила и на тихи оргазми… но много повече ми харесва да викам, стига условията да го позволяват. Повечето мъже обичат да ги аплодират. Особено Брайни.

Най-накрая въздъхнах.

— Готово. Благодаря ви, сър. Сега вече съм жена „в положение“. Усещам, че сте уцелили мишената. Бум!

— Морийн, ти си чудесна!

— Мъртва съм. Умрях щастлива. Гладен ли си? Направила съм за обяд едни мънички еклерчета с крем и ги напълних точно преди да пристигнеш.

— Искам ти да си ми обядът!

— Брайни, трябва да възстановим силите си. И другото ще го получиш — и му казах какво ще бъде разположението тази нощ — и други нощи. — Разбира се, мама знае всичко — и тя се е омъжила чрез „Хауард“. Просто моли да спазваме външно благоприличие. Брайни, вашите червенокоси ли са?

— Мама е червенокоса. Татковата коса е тъмна като моята. Защо?

Разказах му за теорията на господин Клеменс.

— Той казва, че докато останалата част от човечеството произлиза от маймуни, червенокосите са произлезли от котките.

— Вижда ми се логично. Между другото забравих да ти кажа. Ако се ожениш за мене, котката ми ще е част от сделката.

— Не беше ли редно да ми го кажеш, преди да ме свалиш?

— Може би трябваше да ти кажа. Да не би да имаш нещо против котките?

— Дори не разговарям с хора, които имат нещо против котките. Брайни, студено ми е. Хайде да се прибираме. — Слънцето се беше скрило зад облак и температурите внезапно паднаха — типично мартенско време в Мисури.

Докато се обличах, Брайни отново изведе Дейзи на пътя и я впрегна. Брайън притежаваше онзи нежен, но твърд подход, от който разбират конете (и жените) — Дейзи му се подчини със същата готовност, с която се подчиняваше и на мене, въпреки че обикновено беше страшно срамежлива с непознати.

През целия път до вкъщи зъбите ми тракаха. Но Франк беше запалил печката в хола. Край нея изядохме приготвения от мене обяд за пикника. Поканих и Франк да си вземе. Той беше обядвал, но намери място за еклери с крем.

 

 

Мензисът ми трябваше да дойде на осемнайсети март. Не дойде. На Брайни казах, но на някого другиго — не.

— Татко казва, че ако пропусне веднъж, все още не е нищо. Трябва да изчакаме.

— Ще изчакаме.

Татко се прибра у дома на първи април и в къщата дни наред цареше радостна врява. Следващият ми мензис трябваше да дойде на петнайсети април — не капна и капка. Брайни се съгласи, че е време да кажа на татко, и аз му го съобщих още същия съботен следобед. Татко ме погледна сериозно.

— Как се чувстваш, Морийн?

— Абсолютно щастлива съм, сър. Направих го нарочно — ние го направихме нарочно. Сега бих искала да се омъжа за господин Смит веднага щом това е възможно.

— Разумна идея. Е, нека повикаме твоя момък. Искам да си поговоря с него на четири очи.

— Не може ли и аз да присъствам?

— Не може.

 

 

Повикаха ме обратно, после татко излезе.

— Не виждам кръв по тебе, Брайни.

— Той дори не си е вадил пушката. Само ми обясни каква си лекомислена и вятърничава.

— За какво лекомислие става въпрос?!

— Хайде де, хайде де. По-полечка.

Татко се върна заедно с мама.

— Обясних на госпожа Джонсън за пропуснатите менструации — уведоми ни той. След това се обърна към мама: — Кога според тебе трябва да се оженят?

— Господин Смит, кога свършва училището ви в Рола?

— Последният ми изпит е на деветнайсети май, петък, госпожо. Годишният акт е чак на втори юни, но това не ме засяга.

— Разбирам. Как ви се струва двайсети май, събота? Господин Смит, според вас родителите ви ще могат ли да дойдат за сватбата?

* * *

В 7:13 ч. вечерта на двайсети май двамата с моя съпруг пътувахме на север от Бътлър с Южния експрес за Канзас сити… „Експрес“ ще рече, че спираше заради крави, тенекии от мляко и жаби, но не и заради светулки.

— Брайни, краката ме болят — оплаках се аз.

— Събуй си обувките.

— На обществено място?

— Вече не се налага да обръщаш внимание на ничие мнение освен на моето… пък и на моето толкова трябва да обръщаш внимание.

— Благодаря, сър. Но не смея да ги събуя: краката ми ще се подуят и никога няма да мога да ги обуя пак. Брайни, следващия път като се женим, нека да ти пристана и да избягаме заедно.

— Става. И този път трябваше да направим така. Ама че ден!

Аз реших да се оженим по обед. Майка ми, бъдещата ми свекърва, свещеникът, жената на свещеника, органистът, клисарят и всеки, когото не го домързя да си отвори устата, ми се опънаха. Мислех си, че се предполага булката да решава как да мине собствената й сватба, освен ако онова, което иска, не е твърде скъпо за бащината й кесия. Но очевидно бях чела твърде много романтични истории. Исках сватба по обед, така че да стигнем в Канзас сити преди мръкнало. И когато всички ме притиснаха, отидох да говоря с татко.

Той поклати глава.

— Съжалявам, Морийн, но ето тук в конституцията пише, че бащата на булката няма абсолютно никакво право на глас, що се отнася до сватбата. Той плаща сметките и отвежда булката до олтара. Иначе никой не го пуска да припари. Ти каза ли на майка си, че искаш да хванеш по-ранния влак?

— Да, сър.

— И тя какво ти каза?

— Каза ми, че целият план бил измислен въз основа на предположението, че семейство Смит ще пристигнат с влака в 10.42 ч. — достатъчно рано за сватба в четири часа следобед, но не и по обяд. Аз й казах: „Но, мамо, те вече пристигнаха.“ А тя ми рече, че било твърде късно да се променя каквото и да било. Аз й викам: „Кой го казва? И защо мене никой не ме е питал?“ А тя: „Замълчи и спри да мърдаш. Това ще трябва да го закарфича отново.“ Татко, ама това си е жив ужас. Отнасят се с мене като с крава рекордьорка, която гласят да показват на панаира. И ме слушат какво казвам също толкова, колкото биха слушали и въпросната крава.

— Морийн, вероятно наистина е твърде късно да се променя каквото и да било. Ако беше казала по-рано, всичко щеше да бъде според желанията ти. Но сега остават по-малко от четирийсет и осем часа, а Адел захване ли се с нещо, никого не слуша. Бих искал да мога да ти помогна. Но тя и мене няма да слуша — татко изглеждаше също толкова нещастен, колкото се чувствах и аз. — Стисни зъби и го изтърпи. Щом брат Тимбърли веднъж каже „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, вече не си длъжна да се съобразяваш с никого освен с Брайън. А виждам, че си успяла да го поставиш под чехъл — значи няма да ти е много трудно.

— Аз пък мисля, че не съм успяла да го поставя под чехъл.

 

 

На преподобния Тимбърли беше наредено да проведе венчавката точно според канона на методистката епископална служба — без никакви модерни нововъведения. Освен това му бе казано, че церемонията ще бъде с един пръстен. Твърдоглавецът му с твърдоглавец изобщо не се вслуша нито в едното, нито в другото. Набута вътре какво ли не — разни работи, които не каза на репетицията, въпроси и отговори, които ми бяха напълно непознати. Произнесе и проповед като надрънка сума ти непотребни неща, които нямаха нищо общо с венчавката.

Всичко се проточи маса време, а пък мене ме боляха краката и корсетът ме задушаваше. Тъкмо смятах да скастря брат Тимбърли да се придържа към канона и той стигна до момента с пръстените — поиска два и, разбира се, пръстенът беше само един.

Брат Тимбърли предложи да започнем отначало.

Въпреки че от младоженеца на сватбата не се очаква да казва нищо друго освен „да“, Брайън прошепна така, че сигурно са го чули само на стотина метра наоколо:

— Преподобни, стига сте протакали и се придържайте към онова, което пише в книгата… иначе пукнат цент няма да видите от мене!

Брат Тимбърли понечи да възрази, погледна Брайни… изведнъж се сепна и избърбори:

— ОтиметонавластитенасуверенниящатМисурикоитопредставлявам ви обявявам за съпруг и съпруга — и с това, поне така мисля аз, успя да отърве собствената си кожа.

Брайън ме целуна, обърнахме се, тръгнахме по пътеката към изхода и аз се спънах в шлейфа си. Бет носеше шлейфа ми и трябваше да го премести наляво.

Не беше виновна тя; аз се завъртях наопаки.

* * *

— Брайни, ти хапна ли от сватбената торта?

— Нямах никакво време.

— И аз. Изведнъж усетих, че от закуска насам нищо не съм яла… а и на закуска хапнах съвсем малко. Да вървим да търсим вагон-ресторанта.

— Става. Ще отида да попитам — и Брайни излезе. Върна се и се наведе над мене. — Намерих го.

— Хубаво. Пред нас ли е или зад нас?

— Зад нас е. Доста зад нас. Откачили са го в Джоплин.

Така че сватбената ни вечеря се състоеше от два баяти сандвича с шунка, които си купихме от продавача на вестници и бутилка газирана вода, която си поделихме.

Към единайсет часа най-накрая пристигнахме в „Луис и Кларк“, където Брайни бе резервирал стая за нас. Кочияшът очевидно никога не беше чувал за този хотел, но пък беше навит да го търси, докато даяни конят му. Потегли от гарата в погрешна посока. Брайни забеляза това и го накара да спре. Кочияшът взе да спори с него — при това доста нахално.

— Обратно към гарата — нареди Брайни. — Ще вземем друг файтон.

Този ултиматум най-накрая ни откара там, закъдето бяхме тръгнали.

Май трябваше да очакваме, че чиновникът на рецепцията никога не е и чувал за резервацията на Брайни. Но Брайън не позволи нито да го действат, нито да го заплашват.

— Направил съм резервацията по пощата преди три седмици с пощенски запис — рече той. — Ето ви квитанцията заедно с потвърдително писмо, подписано от вашия управител. А сега го събудете и прекратете тази дивотия — и Брайни тикна писмото под носа на чиновника.

— О, вие сте онзи господин Смит! Младоженският апартамент. Ама защо не казахте така?

— Казах го още преди десет минути.

— Много съжалявам, сър. Откъм фасадата!

Двайсет минути по-късно се намирах в прекрасна вана, пълна с гореща сапунена вода, също като в Чикаго преди шест години. Едва не заспах в тази вана, после се сетих, че държа младоженеца отвън и се стегнах.

— Брайни, да ти напълня ли ваната?

Никакъв отговор. Поизсуших се, увих се в кърпата с пълното съзнание, че представлявам скандална гледка — и провокативна, както се надявах.

Моят галантен рицар се беше проснал на леглото с дрехите и спеше като заклан.

Точно до вратата имаше сребърна кофичка, пълна с лед и бутилка шампанско.

Извадих нощницата си — девствено бяла и парфюмирана — мамината нощница за първата й брачна нощ, и чифт чехли с пухчета.

— Брайън! Брайни! Моля те, миличък, събуди се! Искам да ти помогна да се съблечеш, да отвием завивките и да те сложа в леглото.

— Мрррф.

— Моля те, миличък.

— Не бях заспал.

— Не, разбира се, че не. Нека ти помогна да си свалиш ботушите.

— А’ш’с’ги сваля — и той се надигна и посегна към тях.

— Добре, миличък. Отивам да изпусна водата, после ще ти напълня ваната.

— Твоята вода още ли е във ваната?

— Да.

— Остави я. Ще я използвам. Госпожо Смит, вие не можете да замърсите водата в една вана. Вие просто бихте оставили след себе си апетитно ухание.

И наистина, моят галантен рицар се изкъпа в моята вода — беше все още хладка. Легнах в леглото… и когато той дойде, вече спях като дърво. Не ме събуди.

Събудих се сред мрака към два-три часа и се уплаших — бях в непознато легло. После си спомних.

— Брайни?

— Будна ли си?

— Май — сгуших се в него.

След това се надигнах и се отървах от нощницата — само ми се пречкаше. Брайни също махна своята и за първи път бяхме голи-голенички и двамата, и беше прекрасно, и аз разбрах, че целият ми досегашен живот е бил просто подготовка за този миг.

 

 

След незнайно колко време от бавното начало и двамата се разпалихме — а после тихо лежах под него. Обичах го.

— Благодаря ти, Брайни. Чудесен си.

— Благодаря ти. Обичам те.

— Обичам те, съпруже мой. Брайни… къде ти е котката? В Синсинати? В Рола?

— Ъ…? Не, не… В Канзас сити е.

— Тук? Оставил си я на някого?

— Не знам.

— Нищо не разбирам.

— Още не си схванала, Мо. Говоря ти за котето, което ти ще ми подариш. Подарък от булката за младоженеца.

— О! Брайни, ти си мръсник! — започнах да го гъделичкам. И той — да ме гъделичка. В резултат на което Морийн лека-полека отново започна да вдига непристойна врява. После той взе да ме чеше по гърба. Да има кой да те чеше по гърба не е единствената причина, поради която си струва да се ожениш, но е един доста основателен мотив, особено като се сетиш за онези места, които трудничко достигаш сама. След това аз го чесах по гърба. Най-накрая заспахме, целите омотани един в друг като котета в кошница.

Морийн най-после беше открила за какво я бива най-много, беше открила истинската си съдба.

Закусихме с шампанско.

Бележки

[1] Положението задължава (фр.). Бел.пр.