Робърт Хайнлайн
Фрайди (1)

I

Когато излязох от спускаемата капсула в основата на Стъблото, онзи ми вървеше по петите. Влезе след мен през вратата към митническата, медицинска и имиграционна служба. Щом ирисът на люка се сви зад него, аз го убих.

Никога не съм си падала по изкачванията и спусканията с кенийското Стъбло. Отвращението вече ме мъчеше и преди бедствието, сполетяло Небесната кука в Кито. Въже, изопнало се в небето, без изобщо да е закрепено за нещо горе, твърде много ми намирисва на черна магия. Но единственият друг начин да се добера до Ел Пет е прекалено дълъг, а и възскъпичък. Нито получените от мен заповеди, нито отпуснатите ми пари позволяваха такива глезотии.

Затова си бях достатъчно наежена и преди совалката от Ел Пет да се скачи със Стационарната станция, където се пъхнах в капсулата на Стъблото… Но, по дяволите, това съвсем не е основателна причина да пречукаш човек! Всъщност имах намерение само да го поукротя за няколко часа.

Да, ама подсъзнанието си има своя логика. Хванах трупа, преди да пльосне, и бързичко го повлякох към редиците взривоустойчиви багажни хранилища — не исках да усмърди пода. Натиснах сензора с неговия палец и натиках изстиващото месо в хранилището, но преди това му смъкнах торбичката от кръста. Намерих вътре карта на „Дайнърз Клъб“, пъхнах я в прореза, прибрах документите и наличните, после хвърлих торбичката върху мъртвеца, преди бронираният капак да се плъзне надолу по улеите. И се обърнах.

Едно „оченце“ се рееше наблизо.

Нищо, заради което да си ударя главата в тавана. Девет пъти от десет „оченцето“ кръстосва наслука, без никой да следи какво показват камерите. Не е сигурно и че човешко око ще прегледа дванадесетчасовия запис, преди да бъде изтрит от паметта. Но на десетия път… Някоя пазителка на реда и спокойствието може би се взираше хищно в мен на екрана… или пък се почесваше и си мислеше разнежено за прекарана бурна нощ.

Престорих се, че не го забелязвам, и продължих към края на коридора. Досадното „оченце“ би трябвало да се помъкне след мен, защото бях единственото тяло наоколо с температура около тридесет и седем градуса. Но проклетията се застоя поне три секунди пред хранилището, преди да ме доближи отново.

Чудех се кой от трите варианта, хрумнали ми тутакси, е най-приемлив, а все същата безогледна частица от психиката ми вече бе избрала четвъртия. Драскалото в джоба ми изведнъж се превърна в лазер и съсипа „оченцето“ — бях включила лъча на максимална мощност и тенекето издрънча на пода не само с изгорени сензори, но и с дал накъсо антиграв. Надявах се да съм му препекла и чиповете с паметта.

Пак се възползвах от кредитната карта на онзи, който си докара белята, преструвайки се на моя сянка. Поработих по ключалката с лазера, за да не изтрия отпечатъка от палеца. Един силен ритник стигна, за да пратя автоматичния страж направо във вече доста натъпканото хранилище. Не се помайвах повече. Време беше да стана друг човек. Подобно на повечето пунктове за слизане на планетата, в основата на кенийското Стъбло има удобства за пътници и от двете страни на имиграционната бариера. Вместо да отида направо за проверка, намерих тоалетните и платих в налични за баня с кабинка за разхубавяване.

Двадесет и седем минути по-късно не само се бях изкъпала, но и имах други дрехи, прическа и дори лице. Старателната маскировка, отнела ми три часа труд, не издържа дори четвърт час на сапуна и топлата вода. Е, не че горях от желание да си показвам точно тук истинската физиономия, но се налагаше веднага да се отърва от самоличността, която си избрах за тази задача. Каквото не изтече в канализацията, потъна в унищожителя на отпадъци — гащеризон, ботушки, торбичка, фалшиви отпечатъци, контактни лещи, паспорт. В новия ми паспорт бе записано моето истинско име… тоест едно от имената ми, имаше стереография на собственото ми лице и транзитна виза от Ел Пет — досущ като истинска.

Преди да пусна в мелачката и нещата, които прибрах от трупа, аз ги прегледах… и се замислих.

На кредитните и личните му карти имаше четири различни имена.

Ами къде бяха останалите три паспорта?

Вероятно все тъй пъхнати по джобовете на онази мърша в хранилището. Не ги претършувах както се полага, а и откъде да намеря време за това? Просто награбих каквото носеше в торбичката си.

Да се върна ли? Ако непрекъснато отварям импровизирания ковчег, все някому ще се набия в очите. Взех му картите и паспорта, защото се надявах да забавя установяването на самоличността му, за да успея да се потуля някъде по-далеч оттук. Но… я почакай. Хм, паспортът и картата „Дайнърз Клъб“ бяха на Адолф Белзен. „Америкън Експрес“ пък позволяваше на Албер Бомон да си живее охолно. Хонконгската банка се грижеше за паричките на Артър Букмън, а „Мастър Кард“ — за финансовото самочувствие на Арчибълд Бюкенън.

Представих си една правдоподобна версия на престъплението — Бомон-Букмън-Бюкенън тъкмо притиснал палеца си към сензора, за да си запази хранилището, и Белзен го праснал изотзад, натикал го вътре и заключил със своята „Дайнърз Клъб“, после си плюл на петите.

Превъзходна теория. Тъй, а сега да размътим водата още малко.

Пъхнах документите и кредитните карти зад своите в портмонето си, паспорта на Белзен скрих под дрехите си. Нямаше да се измъкна суха от водата при претърсване до голо, но си има начини то да се избегне, сред които (без да изчерпвам списъка) са подкупът, злоупотребата с връзки, плащането в натура, забълбукването с приказки и бързият тупаник.

Когато излязох от тоалетните, пътниците от следващата капсула вече се изнизваха и се редяха на къса опашка за митническа, здравна и имиграционна проверка. И аз се притулих при тях. Офицерът по МЗИП не пропусна да се заяде, че сакът ми бил твърде лекичък, и попита хитро как е черният пазар горе. Включих насреща му най-тъпия си поглед — онзи от холографията на паспорта. Дотогава той вече бе намерил подходящото количество паричен мехлем срещу любопитство, наместен в паспорта ми, и се отказа от разговори на подобни теми.

Помолих го да ми посочи най-добрия хотел и ресторант тук. Той отбеляза лицемерно, че би трябвало да се въздържа от препоръки, но имал високо мнение за „Найроби Хилтън“. А пък ако съм можела да си позволя „Дебелака“ срещу хотела, там съм щяла да вкуся най-превъзходната храна в цяла Африка.

Благодарих му. Няколко минути по-късно се спуснах от планината в града и много съжалявах за това. Станцията на Стъблото е почти на самия връх Кения, значи пет километра над морското равнище. И Найроби е по-високо дори от Денвър, може да се мери и с Мексико Сити, само че е на един силен крясък от екватора.

Въздухът ми се струваше твърде гъст и топъл. Дрехите ми веднага се овлажниха от потта. Май ходилата ми започваха да отичат. И без това ме понаболяваха от новото запознанство със земното притегляне. Не си падам по задачите извън Земята, а връщането е най-лошата част.

Опитах да забравя несгодите чрез самоконтрол на съзнанието. Дрън-дрън! Ако моят учител бе прекарвал по-малко време в поза „лотос“, но пък бе отскачал понякога до Кения, сигурно щях да имам повечко полза от наставленията му. Зарязах надхитрянето със самата себе си и се съсредоточих върху задачата по-скоро да се измъкна от тази сауна.

Фоайето на „Хилтън“ ме посрещна с приятна прохлада. Още по-радостно беше, че имаше напълно автоматизирано пътническо бюро. Влязох, намерих празна кабинка и се настаних пред терминала. Операторката цъфна на мига до мен.

— С какво да ви помогна?

Уверих я, че ще си свърша работата и сама, терминалът ми е познат. (А как иначе, щом беше стандартен „Кенсингтън 400“?)

Тя настоя:

— Вероятно ще се справя по-бързо от вас. В момента нямам други клиенти.

Изглеждаше на около шестнайсет, с мило личице, приятен глас и държание, което ме убеди, че наистина изпитва удоволствие да помага на хората.

Изобщо нямах нужда от помощник, докато върша разни неща с чужди кредитни карти. Затова й пробутах умерен бакшиш и заявих, че предпочитам да се оправя сама, но веднага ще я повикам, ако закъсам.

Тя възрази, че няма защо да й давам пари, обаче не се заинати в желанието да ми ги върне. Най-после излезе.

Адолф Белзен избра подземката до Кайро, после полубалистичния полет до Хонконг, където си запази стая в „Пенинсюла“, всичко това благодарение на „Дайнърз Клъб“.

Албер Бомон реши да си почине. Резервира си място за полет на „Сафари джетс“ до Тимбукту, където „Америкън Експрес“ го настани за две седмици в луксозния „Шангри Ла“ на брега на Сахарско море.

Хонконкгската банка плати пътуването на Артър Букмън до Буенос Айрес.

Арчибълд Бюкенън се възползва от услугите на „Мастър Кард“, за да посети родния си Единбърг. И понеже можеше да стигне, без да излиза от подземката, само с прекачване в Кайро и автоматично прехвърляне в Копенхаген, след два часа трябваше да си е у дома.

После направих множество запитвания чрез компютъра на пътническото бюро, но без резервации и покупки на билети, и веднага ги триех от временната памет.

Накрая останах доволна и излязох от кабинката. Попитах усмихнатата служителка дали ако се спусна в метрото от фоайето, ще стигна бързо до „Дебелака“. Тя ми обясни ясно и кратко откъде да мина. Слязох и се пъхнах на секундата в подземката до Момбаса. Естествено платих си билета с налични.

Момбаса е само на половин час — тоест 450 километра, но пък е на брега и в сравнение със задуха там климатът на Найроби е истински рай. И оттам се махнах, без да се помайвам. Двадесет и седем часа по-късно вече бях в провинция Илинойс на Чикагската империя. Бихте могли да се учудите, че съм изминала тринайсет хиляди километра за толкова много време. Да, но не минах нито веднъж през МЗИП службите. И не посегнах към кредитна карта, чужда или своя. Дори успях да открадна седем часа за сън в Свободния щат Аляска. Не бях дремвала човешки през двете денонощия, откакто напуснах космическия град в точка Ел Пет.

Питате как съм успяла ли? Всеки занаят си има тайни. Може никога повече да не мина по този маршрут, но все някой със сходни занимания ще го използва. А и както казва моят шеф, щом всички правителства затягат гайките до скъсване със своите компютри, „оченца“ и още деветдесет и девет електронни гадости, свободните хора са морално задължени да отвърнат на удара. Да се возят в нелегалното метро, за да спомогнат за издръжката му, да затварят плътно щорите и завесите, да пробутват заблуди. Компютрите са безмозъчни буквояди, а пък електронните бази данни всъщност не струват като архив… затова бъдете нащрек за всяка възможност да ги прецакате. Ако не успеете да се отървете от данъци, платете малко повече, за да побъркате машинките им. Размествайте цифрите, ако грешката изглежда невинна. И тъй нататък…

Искате ли да обиколите половината планета, без да оставяте следи, най-важното е да плащате кеш. В никакъв случай на кредит, за да не ви запомнят компютрите! А даването на пари никога не бива да изглежда като груб подкуп. Всяко минаване на сума от ръка в ръка трябва да се уреди така, че да не засегне достойнството на получателя. Колкото и изумителни да са заплатите на обществените служители, неизкоренимо е убеждението им, че са оставени едва ли не да гладуват. Ясно е, че всички те са си крадци по душа, иначе нямаше да се подредят на държавната хранилка. Достатъчно е да помните тези факти и да внимавате — подкупният служител няма самоуважение, затова изисква да проявите поне привидно респект към него.

Винаги се съобразявам с потребностите им, затова и този път пътувах без никакви произшествия. (Не бих си позволила да включа в засягащите ме инциденти това, че „Найроби Хилтън“ хвръкна във въздуха броени минути след като го напуснах. Още не съм затънала толкова безнадеждно в манията за преследване, за да си въобразя, че атентатът имаше нещо общо с мен.)

Вярно, щом чух новината, побързах да се отърва от четирите кредитни карти и паспорта, но и без това скоро щях да проявя тази задължителна предпазливост. Ако противниците имаха намерение да ме отстранят от играта — възможно, но не особено вероятно, — все едно бяха замахнали да убият муха с брадва, като унищожиха недвижимост за много милиони крони и убиха или раниха стотици, дори хиляди други хора. Не вярвах да са чак толкова далеч от професионализма.

Е, всичко става на този свят… Аз пък най-после се добрах до Империята след изпълнението на поредната задача само с дребни затруднения. Когато слязох на Линкълн Медоуз, вече умувах дали съм събрала достатъчно червени точки пред Шефа, за да изкрънкам от него няколко седмици отдих и развлечения в Нова Зеландия. Моето семейство, седемчленна С-група, живееше в Крайстчърч. Не ги бях виждала от няколко месеца. Крайно време беше!

Засега обаче се наслаждавах на чистия въздух и селската красота на Илинойс. Не можеше да се сравнява с Южния остров, но поне заслужаваше второ място в класацията. Хората разправят, че някога тези ливади били стъпкани под боклучави заводи. Не е за вярване. Днес единствената сграда срещу станцията на подземката е конюшнята на „Ейвис“.

Отпред се виждаха два файтона под наем на „Ейвис“, както и обичайните двуколки и фермерски каруци. Тъкмо започнах да си избирам някое от возилата под наем и познах пристигащото ландо марка „Локхийд“, в което бяха впрегнати чифт чудесни червеникавокафяви коне.

— Чичо Джим, насам! Ето ме!

Кочияшът докосна цилиндъра си с края на камшика и спря точно пред стъпалата, на които стоях. Слезе от капрата и свали цилиндъра си.

— Госпожице Фрайди, за мен е радост да ви приветствам със завръщането у дома.

Прегърнах го за миг, а той ме изтърпя стоически. Чичо Джим Пруфит имаше много строги разбирания за приличието. Някои твърдят, че бил осъден за проповядване на паписткото учение. Намират се и хора, които се кълнат, че бил хванат на местопрестъплението, когато изнасял литургия. Други пък пръхтят, щом чуят това, и заявяват, че бил сгащен, когато се внедрил по задача от фирмата и поел удара, за да отърве останалите от екипа. За политиката не знам, но си мисля, че един свещеник би се държал точно толкова безупречно, независимо дали е в расо или е от нашия занаят. Може и да греша. Не съм виждала през живота си свещеник в расо.

Помогна ми да се кача в ландото, от което се почувствах „дама“. Попитах го:

— Как се появи толкова навреме?

— Нашият началник ме изпрати да ви взема, госпожице.

— Тъй ли? Но аз не съм му съобщавала, че пристигам! — Помъчих се да отгатна кой от свръзките ми по пътя захранва информационната мрежа на Шефа. — Понякога подозирам, че си служи с магическо кристално кълбо.

— Наистина създава такова впечатление.

Той цъкна с език на Гог и Магог и потеглихме към фермата. Настаних се удобно на меката седалка и се отпуснах, заслушана в познатото потропване на копитата по пръстта.

Сепнах се, когато Джим свърна към нашия портал, и вече се бях ококорила, докато спре под навеса пред входа. Скочих, без да се правя на дама, и се обърнах да му благодаря.

Връхлетяха ме от всички страни.

Милият чичо Джим изобщо не понечи да ме предупреди. Само стоеше и гледаше как ще ме спипат.