Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Осма глава

През следващите дни Малик често канеше Катрин в покоите си. Всяка вечеря беше обилна, следваше интересен разговор и завършваха с партия шах. И двамата добре владееха тънкостите на тази игра и Малик трудно успяваше да отблъсква нейните смели атаки на шахматната дъска. Накрая всеки печелеше толкова игри, колкото и другият, и така и двамата оставаха доволни.

След всяко нейно посещение желанието на Малик ставаше все по-силно. И най-малкото докосване до нея разпалваше чувствата му. До този момент успешно се владееше, но нейното присъствие го караше да усеща кръвта като разтопено олово във вените си. Струваше му се, че в мислите му постоянно витае нейният образ, предизвиква го, възбужда го, кара го да мисли за ласките й в най-неочаквани моменти и го прави неспособен да се заеме с каквото и да е. Знаеше, че няма да издържи дълго.

Малик си повтаряше, че ако може да я обладае само веднъж, магическата сила, която тя имаше над него, щеше да отслабне. Проблемът бе в това, че през всички вечери, които бяха прекарали заедно, тя нито веднъж не бе показала с нещо, че го желае. Говореше предимно за общи неща. Струваше му се, че тя е напълно доволна от установилите се помежду им отношения, а това го довеждаше да умопомрачение.

Малик осъзна, че въпреки многото часове, прекарани в разговор, в действителност той знаеше много малко за Катрин. Изведнъж се ядоса на себе си. Негов главен принцип, когато приемаше предизвикателство, бе да опознае изцяло своя противник, а този път бе пропуснал да го спази. Заблуждението му бе толкова голямо, че бе запратил принципите си по дяволите и изцяло се бе съсредоточил върху чувствата си. Той се замисли как може да научи всичко за нея, преди да се срещнат тази вечер. Малик знаеше и откъде трябва да започне. Ако подходеше правилно, синът й Алекс може би щеше да му помогне.

С цялата увереност на човек с неговото положение Малик излезе от приемната зала, където бе седял досега, и тръгна към крилото, където се намираха стаите на момчетата. Нямаше начин да загуби битката за Катрин.

 

Когато Алмира влезе, Катрин седеше в спалнята си.

— Катрин, Малик е изпратил да съобщят, че иска да отидеш при него довечера — изрече на един дъх Алмира, силно развълнувана от новината. Не харесваше другите жени в харема и се радваше, че ги пренебрегваха.

Новината на прислужницата помрачи настроението на Катрин и тя не отговори веднага.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита жената, видяла напрегнатото изражение на лицето й. — Болна ли си?

В първия момент Катрин едва не излъга, щеше да каже „да“, за да не отиде при него тази вечер, но изненадващо за самата нея това, което я възпря да излъже, бе фактът, че в действителност очакваше с нетърпение отново да види Малик. През времето, когато не бяха заедно, се улови да мисли за него поне десетина пъти и да си спомня незначителни думи или жестове при общите им вечери. Бе й много трудно да признае пред себе си, че през няколкото седмици от тяхното запознанство мислеше за него и той не й бе безразличен. Само въздъхна.

— Не, не съм болна.

— Тогава да отиваме в банята. Трябва да започнем още сега, ако искаме да бъдеш съвършена за Малик. Трябва да оценяваш голямата чест, която ти оказва, като те кани тази вечер при себе си.

Нейното нетърпение плашеше Катрин. Но напоследък много неща я плашеха. Снощи например, когато Малик не бе изпратил да я вземат, прекара времето си сама в своите стаи и се опитваше да мисли само за Джералд и разменените помежду им целувки в деня на нейното отвличане. Беше се справила добре, но само докато се унесе в сън, в който вместо лика на нейния годеник, се появяваше образът на Малик. Той бе нахълтал в нейните съкровени спомени и оттам й се усмихваше победоносно, докато поемаше ръката й с най-обикновен жест, който я караше да се вълнува дори в съня си. Недоумяваше какво става с нея. Обичаше Джералд, а не Малик.

— Може би Малик ще те направи четвъртата си жена… — каза й Алмира, докато излизаха от стаята.

Тези думи я разтърсиха до дъното на душата й и тя ги опроверга, може би прекалено разпалено:

— Изобщо не искам да ставам негова жена! Обичам друг мъж. Джералд е единственият, когото някога ще пожелая и от когото ще имам нужда…

— Но твоят Джералд не е тук, а Малик е. Вероятно англичанинът не е толкова смел или не е толкова красив… — понечи да попита Алмира.

— Аз обичам Джералд! — настоя Катрин, като я прекъсна. Не искаше да я слуша как хвали Малик. Сама знаеше какъв прекрасен човек е той — любезен, мил, интелигентен… Ядосана, тя го прогони от мислите си.

Прислужницата замълча и осъзна, че любовта няма голямо значение. Докато отиваха към банята, тя мислеше за предстоящата вечер. Първоначално, когато каза на Катрин, че Малик я кани при себе си тази вечер, бе видяла как в очите на Катрин припламнаха искри на интерес. Алмира се питаше колко дълго момичето щеше да отрича пред себе си своята страст.

 

Хасим Ибн Малик, мургавият красив единадесет годишен син на Малик и неговата покойна жена Лайла, играеше в градината с двамата си приятели Мустафа и Уруй, когато Алекс отиде да се присъедини към тях. Хасим повдигна очи, когато чу по-малкото момче да приближава, и веднага погледна настрани. Гордостта му повеляваше да се държи така, сякаш изобщо не забелязва присъствието на Алекс, но истината бе, че малчуганът предизвикваше неговото възмущение. Баща му никога преди това не бе оставял християнски пленник да живее в замъка като равен с тях и постъпката му го караше да недоумява. Когато Уруй му каза, че се носи мълва, че майката на Алекс скоро щяла да стане следващата жена на емира, всичко си дойде на мястото и Хасим започна да ревнува. Не искаше да дели баща си с никого и мисълта, че това малко момче може би изведнъж щеше да се превърне в негов брат, го измъчваше непрестанно.

Алекс видя момчетата да играят и се приближи към тях предпазливо. Беше виждал Хасим и останалите и ги харесваше, но му се струваше, че те правят всичко възможно да го избягват, откакто той бе дошъл в двореца. Ако не се чувстваше самотен, вероятно нямаше да излезе да ги потърси… Единствената компания, която бе имал през тези няколко седмици на престоя им тук, бяха кратките им срещи с леля Катрин. Затова когато чу гласовете на играещите отвън момчета — а те сякаш наистина се забавляваха, на него му се прииска да отиде при тях. Когато приближи, почувства, че те нарочно се преструват, че не забелязват присъствието му, а той не разбираше защо постъпват така, когато никога не бе направил нещо, с което да ги ядоса или обиди.

— Може ли да се включа в играта? — попита Алекс, подтикван от самотата си. Щеше да е хубаво отново да тича и да се смее. Тяхната игра много приличаше на гоненица, а той бе много добър в родината си.

— Ти не можеш да играеш! Прекалено малък си и прекалено бавен — грубо му каза Хасим, а след това го загърби, сякаш Алекс изобщо не съществуваше.

— Не, не съм! Почти на осем години съм и се обзалагам, че мога да тичам не по-зле от вас — предизвикателно възрази той, готов да им покаже колко бързо може да тича. — Гледайте! — Забравяйки всичките си проблеми, Алекс се втурна напред просто заради самото удоволствие да потича. Изведнъж му се стори, че сякаш бе минала цяла вечност от времето, когато бе пускал лодката да плава в езерцето и бе играл в парка на имението Хънтингтън. Стрелна се обратно към трите момчета, спря пред тях и сложи ръце на хълбоците си. Дишаше тежко, но се усмихваше, когато се обърна към тях: — Нали видяхте?

— Изобщо не си бърз — каза с пренебрежение дундестият Мустафа.

— Прибери се в двореца, бебчо! — подразни го Уруй.

— Не съм никакво бебе! Нека и аз да играя, моля ви!

Въпреки че знаеше, че Алекс е тичал доста по-бързо, отколкото бяха очаквали, Хасим не можеше да отстъпи и да загуби уважението на своите приятели. Той стрелна малчугана с презрителен поглед.

— Прекалено си малък, за да се мериш с нас.

— Не, не съм. Обзалагам се, че ще победя Мустафа в надбягване — предизвикателно каза Алекс. Той само искаше да играе с тях и бе твърдо решен да направи всичко, което бе необходимо, за да ги накара да го включат в играта. Наистина мислеше, че ще спечели, защото въпреки че Мустафа бе с една глава по-висок от него, той бе и много по-тежък.

— Мустафа, какво ще кажеш? Искаш ли да се надбягваш с това бебе? Ще бъде лесна победа за теб — попита подигравателно Уруй.

Когато за втори път го нарекоха „бебе“, Алекс сви в юмруци отпуснатите си до бедрата ръце и повдигна решително брадичката си. Непреклонната му решимост и устременост щяха да станат негови характерни черти, когато израснеше и се превърнеше в мъж, и той мислено се закле, че каквото и да се случи, ще спечели надбягването. Въпреки това, докато чакаше отговора на Мустафа, не каза нищо в своя защита.

— Ще го изпреваря! — прие предизвикателството по-голямото момче. — На какво разстояние предлагаш да се надбягваме, Хасим?

— До конюшните и обратно — отсъди той, после се обърна към Алекс: — Знаеш къде са конюшните, нали?

Алекс кимна и посочи самостоятелната сграда в най-далечния край на двора, където емирът държеше своите триста коне.

— Там.

— Тогава тръгвайте! — извика Хасим.

Двете момчета се изненадаха от така неочаквано дадения старт и след първоначалното колебание и двамата затичаха с всички сили напред.

Хасим и Уруй бяха учудени, когато по-нисичкият Алекс успя да пробяга успоредно с Мустафа цялото разстояние до конюшните. Спогледаха се недоумяващо, когато темпото на Мустафа започна да отслабва, а Алекс набра преднина. Хасим бе впечатлен от скоростта на малчугана, но не искаше да го признае, наблюдаваше как двамата бегачи тичат с всички сили към тях и не можеше да не забележи, че Мустафа е изморен и целият почервенял.

Мустафа нямаше намерение да изгуби от едно седемгодишно момче. Когато избраната финална точка на пробега се показа пред погледите им и Алекс започна да взема преднина, той разбра, че трябва да действа, и то бързо. С едно прикрито лъжливо движение протегна крака си напред и хладнокръвно спъна малчугана, който политна и се просна по лице на земята. Мустафа нададе доволен вик и продължи да тича победоносно.

Алекс изобщо не разбра какво се случи. В един момент тичаше с пълна скорост, с крачка преднина пред Мустафа, а в следващия лежеше паднал на земята и не можеше да си поеме въздух. Вдигна очи и с мъка проследи как по-големият триумфално пресече финалната точка.

Алекс чуваше одобрителните възгласи и смеха на другите момчета и гняв разтърси цялото му тяло, докато се опитваше да си поеме въздух. Без да обръща внимание на болката в гърдите и на сълзите в очите си, той се изправи на крака. Бе понесъл достатъчно унижения. Без изобщо да се замисли, че е сам срещу трима, Алекс се нахвърли с наведена напред глава и юмручета, ядно сипещи неспирни удари по противниците.

— Вие сте нечестни! — извика той, а няколко от ударите си стовари върху задъхания Мустафа и въртящия се Уруй, преди Хасим да успее да го хване и усмири.

— Не само че си бебе, но си и глупав — продължаваше да му се подиграва Мустафа. — Още си пеленаче. Да повикам ли майка ти от харема, за да се погрижи за своето малко момченце?

Хасим разбра, че ситуацията става неконтролируема и стрелна заплашително Мустафа, за да го накара да млъкне. Но сега Алекс нямаше намерение да спира.

— Тя не ми е майка, това е леля ми Катрин! — Той се отскубна от хватката на Хасим и се нахвърли ядосано върху него, защото той бе водачът на малката групичка. — Но тя ме е научила да бъда честен и смел, а това е нещо, което вашите майки изобщо не знаят! Те са отгледали банда лъжци и измамници!

Хасим не можеше да търпи някой да обижда майка му и целият настръхна.

— Никой не те е мамил, сам се спъна в собствения си крак — отвърна му той, защото не бе видял нечестния номер на Мустафа.

— Не е вярно! И ти си същият като онези двамата! Всички сте еднакви! Не умеете да печелите, без да излъжете! — заяви Алекс. Извън себе си от възмущение, той се завъртя и удари Хасим с цялата си сила. Ударът свари момчето неподготвено и го замая.

Хасим реагира инстинктивно и ожесточено отвърна на удара му. Знаеше, че Алекс бе много по-малък, но казаното от него го бе засегнало дълбоко, а последвалата физическа болка бе последната капка, от която чашата преля. Не можеше да го остави да се измъкне безнаказано. Но в момента, в който го удари, Хасим видя баща си да приближава към тях с лице, потъмняло от гняв. Неочаквано почувства как тръпка на унизителен срам преминава по цялото му тяло, когато срещна осъдителния бащин поглед. Изпита още по-голямо унижение, но не се уплаши. Изпъна тяло и посрещна това, което го очакваше, без да се опита да скрие какво е направил.

Малик застана зад Алекс и го усмири.

— Спокойно, малкия! — каза той с успокояващ глас.

— Не ме наричай така! — настръхна Алекс и се опита да се освободи от хватката на емира. — Пусни ме! Искам да им покажа…

— Какво да им покажеш? Че не знаеш кога е по-добре да се оттеглиш от бойното поле? Истински мъдрият знае кога обстоятелствата са на негова страна и кога не са. А точно сега, бих казал, че имаш всички шансове да изгубиш битката с моя син. Може би след пет или след десет години отново ще ти се иска да го предизвикаш.

— След пет години няма да съм тук! — разпалено отвърна детето, като бършеше с лакът кръвта, която се стичаше от отока на разранената му устна.

— Ще видим, Серад. Ще видим. Никой не знае какво му готви бъдещето — каза Малик със загадъчен глас.

— Казвам се Алекс — упорстваше детето с високо вдигната брадичка и свити в юмруци ръце.

— Отсега нататък ще се наричаш Серад.

— Не искам да ме наричат с никакво друго име.

— Серад означава „безстрашен“, Алекс. Това име наистина ти подхожда. — Замълча и погледна с гордост сина си. — Всеки, който дръзне да предизвика Хасим, трябва да е много смел. Синът ми е много добър борец.

— Серад? — Алекс поруменя, когато повтори бавно името, за да провери как звучи то на неговия език.

Малик кимна одобрително.

— Подхожда ти.

Докато Алекс размишляваше за своето ново име, Малик насочи вниманието си към своя син и с бащинска обич сложи ръка на рамото му.

— Хасим, твърде много се гордея с теб, за да допусна ти и твоите приятели да постъпвате така. — Погледна към Мустафа, а очите му показваха гнева му. — И, Мустафа, на достойния човек никога не му се налага да мами. Ако загубиш в нещо, нека това да бъде, защото другият е бил наистина по-добър, което малкият Серад щеше да докаже, ако ти не бе го спънал преднамерено.

Мустафа го погледна виновно.

— Да, Малик емир. — Двамата с Уруй поискаха разрешение да си тръгнат и напуснаха градината под пронизващия му поглед. Днес нямаше да има повече игри.

Когато момчетата си отидоха, Малик сведе усмихнат поглед към Алекс, вече Серад.

— Помни винаги, Серад, че трябва да прецениш силните и слаби места на врага преди битката, а не след нея.

Алекс стоеше чинно изправен, докато слушаше емира, и едва забележимо кимна. Въпреки че устната му пулсираше от болка, че беше ядосан и обиден, той нямаше намерение да показва пред този човек своите чувства.

Малик обаче прочете обърканите му мисли.

— А също така никога на мрази, Серад — поучи го той. — Омразата е безсмислено чувство. Онези, които мразиш, не ги е грижа и ти единствен ще носиш нейното горчиво бреме. Вместо това, съсредоточи усилията си, за да спечелиш, независимо какъв е конфликтът и каква е наградата. Най-добрият начин да отмъстиш на враговете си е да им докажеш, че ти си по-силен от тях.

— Да, сър — малко затруднено от подпухналата си устна отвърна момчето.

— Добро момче. А сега тичай да се погрижиш за устната си, по-късно ще поговорим отново. А, Серад?

Алекс погледна въпросително към него.

— Не се тревожи за момчетата. Те вече няма да ти създават неприятности.

— Аз сам ще се справя — заяви Алекс, тъй като не желаеше емирът да го покровителства.

— Не съм и очаквал друго от теб.

Погледите им се срещнаха и изведнъж Алекс почувства, че нещо го свързва с този мъж. В очите му той видя мъдрост, вярност и сила и разбра, че Малик е човек, на когото можеше да разчита, мъж като неговия дядо. Алекс му се усмихна с болка, но резултатът бе нещо по-близко до гримаса, после се обърна и се скри в двореца.

Докато вървеше, Алекс непрекъснато си повтаряше своето ново име Серад. Не без чувство на гордост реши, че то много му харесва.

Малик гледаше как Серад се отдалечава и кимна одобрително. Момчето беше смело, всеки би се гордял да го нарече свой син. Когато настъпеше време да вземе прекрасната Катрин за своя жена, щеше да осинови и Серад. Взел това решение, той насочи цялото си внимание към Хасим, който продължаваше да стои до него.

— Предполагам, че има причина за твоето поведение, затова няма да го обсъждаме. Искам да знаеш, Хасим, че момчето не представлява заплаха за теб в нито едно отношение. — В думите му имаше много нежност и той остана доволен, като видя, че синът му се поотпусна.

— Да, сър.

— Добро момче. А сега тичай, но не забравяй, че малкият е много самотен и има нужда от приятели. Няма да ми е неприятно, ако се държиш любезно с него.

Хасим проумя много неща и въпреки че продължаваше да негодува срещу нахълтването на Алекс в техния живот, трябваше да зачита бащиното мнение.

— Ще стане ли той мой брат? — почти смотолеви Хасим, когато се обърна да си тръгва.

— Възможно е, сине, и мисля, че изборът няма да е лош. На него със сигурност не му липсват храброст и дързост.

Хасим кимна замислено при спомена за това колко безстрашно се бе хвърлило момчето срещу него и приятелите му. Докато тичаше, почувства как у него се заражда уважение към малчугана.

Малик се усмихна на себе си, докато гледаше сина си, и усмивката му стана още по-открита при мисълта за Катрин. Реши, че посещението при децата наистина е много мъдър ход от негова страна и съжаляваше, че не е дошъл тук по-рано. Сега, когато знаеше истината за връзката между Катрин и Алекс, всичко му се струваше по-разбираемо. Тя бе леля на момчето, а не негова майка. Въпреки че бе заявила, че обича друг, никога не бе го наричала свой съпруг. Удоволствие изпълваше Малик при мисълта, че тя може би е все още девствена. През цялото време бе очаквал от нея да му отвърне като жена, притежаваща опит с мъжете и любовта. Откритието, че тя вероятно бе непорочна, обясняваше всичко.

Докато отиваше към една скамейка в средата на градината, Малик се замисли за родителите на Серад, но отхвърли тези мисли с повдигане на рамене. Сега момчето бе тук и щеше да остане тук също като леля си.

Когато мислите му отново се върнаха към Катрин, Малик реши, че тази нощ ще я притежава. Достатъчно дълго бе отлагал. Откритието, че може би е непорочна, му показваше, че трябва добре да се подготви. Тя се нуждаеше от някой, който да я научи на изкуството да се люби, и той щеше да бъде нейният учител. Мисълта за това породи гореща вълна, обляла цялото му тяло, която го учуди със своята сила. Погледна нагоре към небето и по разположението на слънцето разбра, че денят скоро щеше да си отиде. Това го зарадва, защото означаваше, че часовете до идването на Катрин при него бяха малко. Изправи се и тръгна към двореца. Имаше толкова много неща да се правят, а разполагаше с малко време.

 

Катрин последва Алмира до уединеното място, където бяха баните към харема, а там ги очакваше друг прислужник — Раджи. Той и Алмира й помогнаха да се съблече, а после я заведоха до вградената, облицована с мрамор вана. Катрин все още смяташе за непристойно да се показваш гол пред други и затова бързо се потопи в очакващата я топла вода, радостна, че може да скрие тялото си от любопитните погледи на слугите.

Докато одобрителният поглед на Алмира следеше как Раджи мие косата й с най-голямо старание, се наложи да направи същото и с тялото й. Катрин трябваше да се бори с желанието си да се отпусне и да се наслаждава на внимателното отношение към нея. Трябваше да потиска и нарастващото вълнение пред срещата си с Малик. Когато Раджи свърши, Алмира й помогна да излезе от ваната и избърса тялото й с кърпи.

Масажистът бе евнух на име Кхалил и той бе извикан да дойде при тях. Когато Кхалил я посети за първи път в харема, тя се бе противила, защото никога преди не бе докосвана така от мъж. Но сега, когато бе изпитала върху себе си многократно неговите умели ръце, осъзна, че е нетърпение очаква масажа. Кхалил вършеше работата си с такава нежност и уважение, че както и при Малик, с всеки изминат ден ставаше по-спокойна с него.

Кхалил я поздрави радостно и започна да върши чудесата си с нейното тяло. С точни и умели движения той започна да масажира кадифено гладката кожа на крайниците й, докато оживи всеки сантиметър от плътта й. Когато спря, Катрин помисли, че вече е свършил, но този път той направи нещо ново — втри прекрасно ухаещо благовонно масло във всяка пора на кожата й. От него усети по цялото си тяло леко пощипване и когато той се оттегли, тя се почувства напълно отпусната и спокойна.

Костваше й огромно усилие да си припомни защо бе тук. Каза си, че този начин на живот не може да я очарова, че трябва да върне Алекс в Англия и че там, не на последно място, я очаква Джералд.

— Ще останеш много доволна, като видиш какво ще облечеш за посещението при Малик тази вечер — каза й Алмира, докато я увиваше в огромна хавлия.

Върнаха се в спалнята, където, поставено върху леглото, лежеше дълго блестящо парче тюркоазно зелена коприна, избродирано със златни нишки. Невъзможно бе Катрин да сдържи вика на възхищение, който се изтръгна от устата й, и тя прекоси бързо стаята, за да го докосне.

— Красиво е — прошепна, докато галеше фината материя. — Цветът е изключително…

— Същият като цвета на очите ти — подсказа уверено Алмира, след като го взе и го повдигна към светлината. — Ще ти стои прелестно. Но преди това трябва да използваме парфюма… — Прислужницата остави настрана коприната и взе малкото кристално шишенце, съдържащо любимото на емира ухание — силно упоителна мускусна смес. Съблече хавлията на Катрин и обилно я намаза. — А сега… коприната…

Алмира взе отново фината материя и започна да я увива около Катрин с изкусна вещина. Накрая прихвана краищата й с обкована с бижута тока върху лявото рамо, като остави дясното прелъстително разголено.

Ефирната материя беше прохладна като нежна ласка по тялото й и Катрин не можа да предотврати тръпката, която премина от главата до петите й. Огледа се, удивена от себе си, и свенлива руменина обля страните й, когато забеляза, че гърдите й потрепват под увитата около снагата й материя. Тази дреха бе по-разголваща от всички рокли в стил „неглиже“, които някога бе виждала, и тя знаеше, че не бива да се появи пред Малик в такъв вид.

— Трябва да ми дадеш да облека още нещо — настоя тя. — Не мога да отида с това.

— Защо не? — попита объркана прислужницата, защото намираше, че роклята й стои съвършено.

— Тази е прекалено… — Катрин замълча в търсене на точната дума. Когато усилията й не се увенчаха с успех, само измърмори: — Просто не мога да облека тази, това е!

Отговорът на Алмира, макар изречен със спокоен глас, я убеди, че нямаше място за увещания.

— Малик изпрати тази рокля с изричното желание да бъдеш облечена с нея. Не можеш да му откажеш.

— Но…

— Изглеждаш великолепно — прекъсна я тя. — Ще покориш сърцето му.

— Не искам да покорявам сърцето му!

— Трябва да сложиш бижутата… — Алмира изобщо не я слушаше. Донесе няколко златни гривни, инкрустирани със скъпоценни камъни, и ги сложи на китките й. — Така, трябват ти само сандали и ще бъдеш съвършена. — Донесе чифт златни сандали, които подхождаха на роклята й, и помогна да ги обуе, след това отстъпи назад възхитена.

Катрин бе като видение. Косата й бе разпусната и падаше на раменете, образувайки прелестен златен ореол. Копринената рокля прилепваше плътно към извивките на тялото й, загатваше леко твърдия, повдигнат бюст и заоблените бедра.

Алмира се усмихна.

— Наистина си прекрасна жена. Погледни се в огледалото и ще се убедиш, че съм права.

Катрин пристъпи към огледалото и не можа да повярва, че зашеметяващата жена, която виждаше в него, бе самата тя. Това беше по-странна жена… една прелъстителка… жена, която сякаш познаваше мъжете и техните желания.

Сърцето й заби малко по-ускорено, когато осъзна, че посещението тази вечер при Малик можеше да се окаже много по-различно от предишните й срещи с него.

— Време е. Сега трябва да те заведем при емира. Той те очаква.