Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Десета глава

Катрин произнесе името му замислено, когато седнаха да вечерят заедно.

Той се изненада от сериозния й тон и я погледна въпросително.

— Какво има, Катрин? Нещо не е наред ли?

— Точно това искам да разбера — отвърна малко напрегнато тя. — Изминаха четири месеца. Няма ли никакви новини от баща ми? — Искаше да подхване тази тема от известно време, но продължи да се надява, че скоро ще научи, че откупът е платен. Но въпреки това вече започваше да се отчайва. Минаха месеци, а той не й казваше нищо. Тревогите й бяха свързани и с Алекс, защото той се променяше. Под влияние на живота в двореца английското у него постепенно изчезваше. Всеки ден му напомняше за неговия дядо и за наследството му, но разговорите им все по-често се въртяха около Хасим и другите му приятели и какви планове крояха те за бъдещето, а не за живота, който беше останал назад, в миналото им.

Малик внимателно се взря в нея. През цялото време знаеше, че ще настъпи този момент и се беше подготвил за сблъсъка, който според него бе неизбежен.

— Никога не е имало съобщение! — отвърна прямо той.

— Ами другите пленници от нашия кораб? Беше ли откупена свободата им? — попита тя. Тревогата, че брат й можеше да се върне в Англия преди тях, не я напускаше.

— Да, повечето от тях бяха върнати още през първите два месеца.

— Не разбирам… Сигурна съм, че ако баща ми знаеше в какво положение се намираме, веднага щеше да установи контакт с теб — настояваше Катрин. — Може би ще ми позволиш аз да напиша съобщението, тогава бих могла да му кажа…

— Време е да ти кажа истината, Катрин — твърдо заяви Малик. Искаше да сложи край на играта на криеница, да й каже какво изпитва към нея и да я направи своя жена. Искаше тя да остане при него, да отгледа Алекс като свой син и да й даде своя свят.

— Истината? — Тя замълча, почти се страхуваше от това, което щеше да последва. — Каква истина, Малик? Случило ли се е нещо на баща ми в Англия? Някакви проблеми ли има у дома?

Малик се изправи и се отдалечи на няколко крачки. Когато се обърна към нея, лицето му беше мрачно.

— Не знам нищо за твоя баща. Никога не съм се свързвал с него.

— Не разбирам… — каза тя и се намръщи. — Ти изпрати писмото. Ти каза…

Вдигна ръка нагоре, за да я накара да замълчи, готов да й признае изцяло как я бе излъгал.

— Знам какво казах, Катрин. В онзи ден бях готов да кажа всичко, за да намаля твоите опасения и да ти помогна да свикнеш с живота си тук.

— Да свикна с живота си тук? — втрещена повтори тя. — Малик, аз нямам живот тук. Моят живот е в Англия.

Нейните думи го нараниха и предизвикаха раздразнението му. Беше дошла в неговото легло. Бе откликвала на ласките му, когато се любеха, и все още продължаваше да мечтае за Англия и за мъжа, който, изглежда, бе неин съпруг! Нима случилото се помежду им не значеше нищо за нея? Как бе възможно да докосва тялото й, без да се докосне до душата й?

— Изобщо не смятам да те връщам в Англия, Катрин. Никога не съм имал такова намерение — отвърна Малик.

— Какво каза? — Катрин се изправи, беше бледа, стоеше и се взираше в лицето му. Очите й се присвиха, а изражението й бе обвиняващо.

— Казвам, че никога не е имало писмо. Не съм поискал откуп от баща ти. От първия миг, когато те видях с Мухамед, аз те пожелах само за себе си и няма да допусна ти или Алекс да си отидете.

— Не мислиш наистина всичко, което каза! — Гневни сълзи напираха в очите й. Чувстваше се така, сякаш я бяха премазали.

— Всяка моя дума е истина.

— Аз те смятах за добър и честен човек. Но ти си по-лош дори от Мухамед! — изрече Катрин. — Ако бях останала при него, може би щях да съм вече в родината си!

— Не си помисляй и за минута дори — върна я Малик към страшната истина. Нейните обвинения и сравнението, което бе направила между него и тази пиратска змия Мухамед, дълбоко го нараниха. — Мухамед щеше да те изнасили, без да се замисли, а после щеше да те отстъпи на другите. Когато красотата ти се похабеше и ти нямаше да можеш да му носиш пари, едва тогава щеше да те върне в Англия срещу откуп.

Катрин гледаше гневно Малик. Сега виждаше една страна от характера му, която не бе познавала по-рано. Проявяваше се като деспотичен владетел, тираничен и неподдаващ се на увещания самодържец, който добре знаеше какво иска и го постигаше по всеки възможен начин. Сърцето й се затвори за него.

— Никога няма да ти простя това — каза тя с пресипнал, изпълнен с болка глас.

— Да ми простиш какво, Катрин? — разгорещено попита Малик. — Никога няма да ми простиш, че те спасих от онази свиня Мухамед? Или това, че задоволявах всяко твое желание и удовлетворявах всичките ти нужди? Това, че те обсипах с подаръци и се отнесох с уважение към теб?

Знаеше, че е прав, но не можеше да отстъпи. Не и сега, когато болката й бе толкова голяма, а надеждите й — напълно опропастени.

Когато тя не каза нищо в отговор на неговото избухване, Малик продължи:

— Извинявам се за всички мои недостатъци.

При тези думи очите й припламнаха възмутено.

— Ти ме излъга, Малик!

— Аз те желаех, Катрин, и това не се е променило. Няма да се извинявам за това. — Направи последно усилие, за да я успокои. — Ще ти дам всичко, което поискаш.

— Единственото, което искам от теб, е моята свобода.

Един мускул на брадата му затрепери от усилието да сдържи гнева си. Нима бе невъзможно тази жена да бъде спечелена?

— Много добре разбираш, че това е единственото, което не мога да ти дам.

— Не можеш или няма да ми дадеш? — предизвика го тя със свито сърце.

— Няма значение, Катрин. Ти си моя и ще продължиш да ми принадлежиш. Стани моя жена.

Кръвта й се смрази, когато разбра, че никога нямаше да си отиде оттук, очите й издаваха нейните мисли.

— Аз съм сгодена за лорд Джералд Ратклиф. Той е единственият мъж, за когото някога ще се омъжа.

Нейният отказ го подразни.

— Очевидно никога не си отвръщала с такава взаимност на твоя английски лорд, както отвърна на мен — с мъжка арогантност отвърна Малик.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо тогава все още бе непорочна, когато дойде тук?

Задъха се от ярост при неговите думи.

— Бях недокосната, защото Джералд бе мъж на честта — отвърна на удара тя с желание да го засегне. Но дори когато го казваше, разбираше, че Малик е прав. Ласките и целувките на Джералд никога не бяха предизвиквали такива чувства у нея, каквито той бе успял да събуди.

Малик изсумтя подигравателно при нейните думи.

— Нито един мъж на честта не може да те накара да изпиташ онова, което аз те накарах да почувстваш — заяви той, приближи се и я притегли към себе си. Смяташе, че тя е много красива, когато е ядосана, и дори в този момент той пак я желаеше. Устните му властно обсебиха нейните. — Омъжи се за мен, Катрин!

Ако не бе толкова ядосана и притеснена, Катрин щеше да усети как вътре в нея отново се събуждаше неистовото й желание към Малик. Отскубна се от прегръдката му.

— Нямам никакво намерение да ставам една от твоите жени. Нас никога няма да ни свързва брак.

— Никога не казвай „никога“, Катрин. Това означава много, много време.

— Ще чакам колкото е необходимо, Малик — решително отвърна тя.

Изглеждаше така прекрасна, изправена срещу му и упорито отказваща да приеме всяко негово предложение, че той се изкушаваше да я повали върху възглавниците и да я обладае още тук и сега. Вътрешно бе убеден, че тя ще отстъпи пред страстта, която споделяха, и не би могла да откаже, но също така разбираше, че можеше да го намрази, ако сега я насилеше. Щеше да бъде търпелив и да дочака своето време. Бе убеден, че тя скоро ще се примири.

— Вечерята ни изстива — напомни той, твърдо решен да не продължава този спор. — Няма причина да оставяме хубавата храна на прасетата.

— Изведнъж установих, че изобщо не ми се яде. Ако ме извиниш, ще се прибера в стаите си.

— Не, няма да те извиня — отвърна Малик. — Много искам да ми правиш компания. Ако нямаш апетит, тогава ще седиш до мен, докато аз вечерям.

Катрин стисна зъби и замълча. Облегна се на възглавниците и седеше мълчалива и изпълнена с негодувание, докато той зае мястото си до нея. Нямаше по-голямо мъчение от това да понесе неговата близост точно в този момент. Всичко, което искаше, бе да избяга, но сега знаеше, че това бе невъзможно. Освен…

Докато седеше там, в главата й започна да се оформя план. Бягство! Бе мислила за това още когато бяха пристигнали в двореца, но тогава бяха твърде изплашени. От доста дълго време бе в двореца и можеше добре да се ориентира. Катрин знаеше, че няма да е лесно, но това не бе важно. Щеше да вземе Алекс и двамата щяха да се върнат у дома! Нямаше да чака повече.

— Сега можеш да се оттеглиш, Катрин — каза й Малик малко по-късно, когато бе приключил с вечерята. — Ако искаш. Това е.

Неговите думи върнаха мислите й към настоящето.

— Благодаря. Лека нощ! — Изправи се с кралско достойнство.

— Лека нощ, Катрин. — Малик я наблюдаваше как излиза и се питаше за какво ли мисли сега тя. Знаеше, че много му е сърдита, но вярваше, че гневът ще отмине. Той й беше предложил целия си свят. Бе убеден, че ако й даде малко време, тя ще се вразуми.

Катрин чувстваше изгарящия му поглед върху гърба си, докато се отдалечаваше, и когато накрая се скри от очите му, изпита истинско облекчение. За нея бе голяма утеха да се завърне в своите стаи. Беше се опасявала, че може да я накара да се любят тази нощ, а се страхуваше да си помисли, че само едно негово докосване бе достатъчно, за да се отпусне в прегръдките му.

— Рано се връщаш тази вечер — забеляза изненадана Алмира, когато Катрин се прибра в покоите си. През няколкото седмици, през които бяха заедно, Алмира бе започнала да се привързва към тази млада англичанка.

— Да, връщам се — отвърна лаконично Катрин. Много й се искаше да може да сподели проблемите си с тази жена и да се обърне за помощ към нея, но усещаше, че все още не може да й се довери напълно. В края на краищата прислужницата бе една от тях.

— Добре ли си?

— Уморена съм. Мисля, че веднага ще си легна — излъга Катрин. Искаше Алмира да я остави сама, за да обмисли в детайли своя план. Нямаше да чака следващия ден, за да осъществи бягството. Щеше да вземе Алекс и щяха да тръгнат още тази нощ. Все някъде щеше да се намери някой, който да им помогне. Сигурно имаше църква в града, където можеха да намерят убежище.

Когато облече нощницата и халата си и Алмира се бе прибрала в своята стая, Катрин се поизправи и седна в леглото си, продължавайки да чака и да мисли. Бе много важно двамата с Алекс да се измъкнат сега, защото ако Ейвъри бе вече върнат в Англия, което според нея бе загатнал Малик, никой не знаеше какви лъжи можеше да наприказва на баща й. Трябваше да върне Алекс в Англия и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Луната изгря късно тази нощ. Катрин изчака тя да достигне своя зенит и да го премине, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Когато се увери, че в харема всичко утихна, облече своята най-обикновена, тъмна на цвят рокля и чифт непретенциозни, но много удобни сандали. След това покри главата си с хаик и се измъкна от стаята, като се оглеждаше наляво и надясно, докато притичваше от сянка до сянка. Стараеше се да не я забележат и се движеше съвсем безшумно.

Вътрешното й напрежение нарастваше непрекъснато, докато излезе от харема и мина край дремещите пазачи, а после пресече пустата градина и се отправи към крилото на момчетата. Тук задачата й ставаше много опасна. Не знаеше точно в коя от стаите е Алекс, затова запристъпя с още по-голяма предпазливост. Цялото крило имаше един пазач, но той, изглежда, бе прекалено зает със собствените си мисли. Когато някой го извика от другия край на коридора и той отиде да разбере за какво го търсеха, Катрин използва възможността, от която се нуждаеше. Стрелна се напред и започна да наднича във всички стаи, докато най-накрая намери малкия си племенник дълбоко заспал в стаята в дъното на коридора.

— Алекс! Събуди се! — прошепна тя тихо.

— Какво има? — попита сънено Алекс. — Лельо Катрин? Какво искаш? Защо си тук?

— Ш-ш-шт… — постави предупредително пръст върху устните си. — Дойде време да си отидем у дома. Връщаме се в Хънтингтън Хаус.

— Така ли? — Седна в леглото и разтри очи, за да се събуди. — Дядо тук ли е? Дойде ли най-после да ни отведе?

— Не, миличко, боя се, че той не е тук сега, но ние ще отидем при него. Ела да се облечем.

— Но…

— Алекс — каза тя рязко, — не ме разпитвай! Просто побързай!

Леля му Катрин никога преди не му се бе карала и това го стресна и накара да побърза. Скочи и облече панталоните, джелабата и сандалите, които съставяха неговото обичайно облекло през последните няколко месеца. Имаше силен слънчев загар и лесно можеше да мине за арабско момче, ако не бяха сивите му очи.

— Готов съм.

— Добро момче. Сега трябва да бъдем много предпазливи и много тихи. Никой не знае, че си отиваме.

— Дори и Малик ли? — Това го изненадваше.

— Най-малко Малик. Хайде да го направим като на игра, съгласен ли си? Да видим кой от нас двамата ще успее да стигне пръв до конюшните, без да вдигне никакъв шум. Разбра ли?

— Разбира се — отвърна той, нетърпелив да опита.

Катрин го хвана за ръка и безшумно излязоха от крилото на момчетата, като внимателно избягваха всички места, където можеше да има стража. Когато достигнаха вратата, водеща към голямата градина, Катрин почувства, че свободата е съвсем близо. Трябваше само да прекосят този последен открит участък и щяха да се озоват до конюшните и близо до един изход от землището на двореца. Скоро щяха да излязат оттук и да бъдат свободни. Щяха наистина да поемат пътя към своя дом.

Малик не можеше да заспи. Лежеше в празното легло и мислеше за случилото се между него и Катрин. През цялото време бе знаел, че истината ще е много болезнена за нея и се бе оказал прав. Мислеше, че предложението му да се омъжи за него ще смекчи гнева й, но се бе излъгал. Реакцията й го изненада. Всяка от жените, които познаваше, щеше да се почувства поласкана и удостоена с голяма чест, ако разбереше, че той я желае, но това не важеше за Катрин. Бе един от малкото случаи в живота му, когато грешеше по отношение на свой „противник“, и това го тревожеше. Ако искаше да спечели, трябваше да опита с нова стратегия.

Изправи се, повика един прислужник и даде нарежданията, за които искаше да е сигурен, че ще бъдат изпълнени още на сутринта. След това, все още измъчван от безпокойство, излезе на терасата, гледаща към градината.

Нощта бе топла и приятна. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта и милиони звезди блещукаха в небето. Малик копнееше за Катрин. Съжали, че я бе наранил, но той искрено вярваше, че един ден тя ще мисли за Алжир като за своя родна страна. Искаше я за своя жена. Сега осъзна, че е глупаво да й предлага женитба. Бе я накарал да излезе извън себе си от гняв и като знаеше колко е горда, просто бе абсолютно невъзможно да приеме предложението му още тогава.

Малик се усмихна при спомена за своята темпераментна английска красавица. За първи път след смъртта на Лайла изпитваше дълбока привързаност към жена. В действителност спомените му започваха да избледняват, откакто Катрин непрестанно бе в мислите му. В началото бе смятал, че след като веднъж я обладае, влечението му към нея ще отслабне. Сега обаче му се струваше, че след като я бе имал, я желаеше още повече. И желаеше не само тялото й. Искаше я цялата за себе си.

Любов… Тази дума бе толкова неразбираема за него. Беше направил другите жени свои съпруги без никаква мисъл за любов, но Катрин бе различна. Тя бе покорила сърцето и ума му. Но дали той я обичаше? Малик не трябваше да мисли дълго, за да си отговори. За него тя бе също толкова важна, както самият живот. Ако искаше да намери покой, трябваше да я убеди да остане при него и да стане негова жена.

Малик си спомни нейната забележка, че няма да бъде „една от съпругите му“, но той не бе посещавал, нито канил при себе си никоя от другите си жени от пристигането на Катрин до този момент. Ако това щеше да му помогне да я спечели, щеше да я отдели от другите, а той вече никога нямаше да ги посещава.

Въпреки че това решение го накара да се почувства по-добре, все пак не премахна изцяло тревогата му от начина, по който се бяха разделили. Ако самият той не беше толкова горд, щеше да нареди отново да му я доведат, но не можеше да направи това. Щеше да я остави известно време сама. Щеше да издържи до следващия ден, когато отново ще я види. Утре щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да изличи завинаги Англия от нейните мисли и да я направи своя.

Когато се обърна, за да се прибере в стаята си, стори му се, че с периферното си зрение забеляза някакво раздвижване в градината под терасата. Погледна надолу, напрегна очи, за да различи нещо в тъмнината и задебна в очакване. Когато нищо не се случи в продължение на няколко минути, той си каза, че му се е привидяло. Нощните птички продължаваха да пеят, а те винаги се смълчаваха, когато се случваше нещо необичайно. Върна се в самотното си легло, легна отново и се опита да заспи. Сънят най-накрая го споходи, но сънищата му бяха населени от една неуловима Катрин, която винаги бе близо до него, но никога дотолкова, че да може да я хване с ръка.

Катрин и Алекс се притиснаха един към друг в мрака на градината. Тъкмо щяха да прекосят откритото пространство, когато Малик излезе на терасата. Ужас обхвана Катрин и тя сграбчи Алекс и го повлече обратно към сигурното прикритие на сенките. Треперещи и отчаяни, те бяха чакали няколко дълги минути, преди тя да набере достатъчно смелост и да погледне към мястото, където бе Малик. Не можеха да ги заловят сега! Не и когато бяха почти свободни!

Катрин почувства неизмеримо облекчение, когато видя Малик да влиза обратно в стаята си, но се запита какви точно бяха чувствата й в този момент. Бе й се сторил умислен и самотен. Мина й мисълта, че може би съжалява за случилото се между тях тази вечер и тъгува за нея, но веднага я отхвърли като нелепа. Той имаше други жени и ако почувстваше нужда от компания, бе достатъчно само да повика някоя от тях, за да задоволи своето желание. Те със сигурност веднага щяха да се отзоват на милувките му.

Отхвърли мислите за Малик, хвана Алекс за ръка и отново тръгнаха. Когато той не я последва веднага, тя погледна към него и срещна разширените му от ужас очи.

— Всичко е наред, Алекс. Малик си отиде. Само трябва да бъдеш тих.

— Но аз харесвам Малик — прошепна той. — Защо трябва да се крием от него?

— Искаш ли пак да видиш дядо си?

Той кимна.

— Тогава трябва да се махнем оттук.

Катрин изчака, докато се увери по погледа му, че разбира нейните думи, после го прегърна силно и го поведе. Промъкнаха се в тъмната конюшня и въпреки че един кон се размърда неспокойно при тяхното изненадващо появяване, не се вдигна голям шум. Преминаха изключително предпазливо и стигнаха до външния вход, който им осигуряваше достъп до улиците на Алжир.

Катрин спря, за да скрие под хайка цялото си лице, с изключение на очите, после отключи и отвори вратата. Помисли да вземат един кон, но бързо отхвърли тази възможност. Бе дошла тук само с дрехите на гърба си и щеше да си отиде по същия начин. От Малик не искаше да взема нищо друго — само свободата си. Разбираше също така, че една жена с дете на гърба на кон щеше да прави по-силно впечатление, отколкото сама жена и дете, които вървят пеш, а единственото нещо, което желаеше, бе да останат незабелязани. Трябваше да се скрият в града, това бе единствената им надежда за спасение.

Катрин и Алекс излязоха безшумно от конюшнята и затвориха вратата. Като държаха главите си ниско наведени, потънаха в лабиринта на алжирските улици.