Включено в книгата
Оригинално заглавие
Capture My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Седма глава

Едуард Уейкфийлд седеше на ръба на леглото в своята къща в Лондон и мрачно гледаше малкото корабче, което внимателно държеше на коленете си. Откакто Александър бе изчезнал, той не се разделяше с „Ятаган“, защото нямаше сили да се раздели с този последен съкровен спомен, останал от неговия внук.

Едуард винаги се бе считал за човек с остър ум и здрави нерви, но четирите безкрайно мъчителни седмици, които бяха изминали след плащането на откупа, без това да доведе до завръщането на Катрин и Александър, го бяха направили нервен и напрегнат. Беше напълно безсилен и нещастен. Направи всичко, което можеше: не бе останало нито едно кътче непретърсена земя, нито някой неразпитан. Чувстваше се съвсем безпомощен. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да помогне на своята красива дъщеря и на милия си внук. Без да изпуска играчката от ръцете си, той се изправи и отиде до прозореца, за да погледне към мократа от дъжда улица.

Джералд помогна много на Едуард през цялото време, но тъй като седмиците минаваха, а нямаше вест от Катрин и Алекс, и той започна да губи надежда. Едуард разбра, че вярата на младия мъж да види отново своята годеница бавно умираше и това го натъжи. Неговите посещения ставаха все по-редки, колкото по-мрачни ставаха перспективите. Докато не попаднеха на нещо ново в издирването, щяха да имат все по-малко неща да си казват.

Едуард прокара уморено ръка по възпалените си очи. Въпреки че разбираше добре положението на младия Ратклиф, той бе твърдо решен да вярва в надеждата си за тяхното завръщане. Все пак напрежението от неизвестността вземаше своя дял. Бе спрял да се храни, тъй като не усещаше вкуса на храната, и бе започнал да се погубва с ирландско уиски. Алкохолът му даваше сили да посреща всеки нов и лишен от смисъл ден, но не бе успял да уталожи мъката на неговото изпълнено с болка сърце. Беше отслабнал, погледът му бе празен и само връщането на Катрин и Алекс можеше да запълни тази празнота.

Смръщвайки чело, Едуард се отдръпна от прозореца. Тази сутрин бе получил отчаяно съобщение от Вивиан, в което тя молеше да я приеме, и сега очакваше нейното пристигане. Имаше слаба надежда, че може би Вивиан е получила някакви сведения, но трезвият му разум го предупреждаваше да не се увлича прекалено в надеждите си. Ако неговите добре обучени хора не бяха успели да открият никакви следи от похитителите, то как можеше да допусне, че наетите от нея детективи са имали успех?

Едуард твърдо бе вярвал, че Ейвъри и Вивиан са отговорни за сполетялото го нещастие, но когато синът му неочаквано бе изчезнал, без да вземе жена си със себе си, семената на съмнението бяха хвърлени. През последните няколко седмици Едуард се питаше дали не е сгрешил. Накара своите детективи да проверят дали изчезването не е инсценирано, за да спечелят отново неговото благоразположение, но сведенията го убедиха, че синът му наистина може да е станал жертва на непочтени интриги. Беше ли възможно Ейвъри да не е организирал отвличането на Катрин и Алекс срещу откуп? Възможно ли бе да е тръгнал да ги спасява и същата ужасна съдба да е сполетяла и него? Да приеме Ейвъри в ролята на герой не бе реалистично, но докато Едуард не бе в състояние да докаже твърдо истинността на едното или другото, той не знаеше какво точно да мисли. Почукване по вратата на спалнята му прекъсна потока на мрачни мисли.

— Да? Какво има?

— Ваше Благородие, лейди Вивиан пристигна и ви очаква в приемната — осведоми го Далтън, докато влизаше.

— Кажете й, че ще сляза веднага — отвърна херцогът и си даде няколко минути отсрочка, необходими му да си наложи да разговаря спокойно с жената, която бе родила Александър. Внимателно постави „Ятаган“ върху масичката до леглото и слезе, за да я посрещне.

Вивиан бе очаквала с нетърпение срещата си с херцога. Знаеше, че този сблъсък е неизбежен още когато се убеди, че Ейвъри няма да се върне. Вивиан не знаеше какво е провалило предварително добре обмислените планове на мъжа й, но бе сигурна, че нещо ужасно е сполетяло Ейвъри. Нейните осведомители й бяха казали, че той се е качил на борда на кораба и бяха отплавали по разписание. От този момент нататък липсваше информация. Само можеше да предполага какво се е случило в морето, но бе твърдо убедена, че Ейвъри би се върнал, ако имаше възможност. Той я обичаше безумно. Само някакво неописуемо злощастие можеше да го задържи далеч от нея.

Мисълта за неговата измяна предизвикваше раздразнение у нея. Без него всички планове, които бе кроила, за да наследи титлата, отиваха на вятъра. Без него се губеше смисълът на целия й живот. Никога не би могла да стане херцогиня. Все пак, докато оплакваше изгубеното си обществено положение, парите от откупа я утешаваха донякъде, а ако успееше да убеди херцога, че без съпруга си се е оказала в крайно затруднено финансово положение и се нуждае от неговата подкрепа във вдовството си, нещата щяха да се наредят сравнително добре. Херцогът може би просто щеше да я съжали и да откликне, като отпусне допълнителни парични средства, за да й помогне в тези тежки времена. В края на краищата тя все още бе негова снаха, а необяснимото отсъствие на Ейвъри й даваше необходимото доказателство, от което се нуждаеше, за да убеди свекър си, че тя не е замесена в похищението. Вивиан чу стъпки и повдигна очи в момента, в който Едуард влизаше в помещението.

— Здравей, Вивиан — поздрави той със студена сдържаност.

— Ваше Благородие, благодаря ви, че ме приемате — отвърна смирено тя. — Не бях сигурна, че ще се съгласите на тази среща след последното ни спречкване, но оттогава насам нещата толкова се промениха, че се принудих да дойда при вас. — Сълзи заблестяха в красивите й очи и тя бе олицетворение на безпомощна жена. Отне й почти един час упражнения пред огледалото да усвои това изражение и бе доста горда от плодовете на усилията си. — Знаете, че Ейвъри отсъства… че той изчезна през същата седмица, в която бяха отвлечени Катрин и Александър, докато бе навън и ги търсеше?

Едуард бавно кимна.

— Знам това, да.

— От деня, в който изчезна, нямам никакви новини от него, абсолютно никакви. Не получих бележка за откуп или за някакви други контакти с такава цел. — Дори в злочестината си Вивиан изглеждаше великолепна.

— В такъв случай не носиш новини за никого от тях?

— Нито дума — отвърна тя с точно премерени нотки в гласа си, изразяващи отчаяние. — Последното място, където Ейвъри ги търси, бяха кейовете. Накарах хората, които бяхме наели, да претърсят щателно района, но всяка следа, по която тръгваха, ги извеждаше в задънена улица.

— Разбирам — каза херцогът. — Моите частни издирвания също бяха неуспешни.

Вивиан си придаде убедително страдалческо изражение. Двамата с Ейвъри бяха предвидили, че херцогът нямаше да се спре пред нищо, за да открие Катрин и момчето. Сега се радваше, че се бяха погрижили добре да заличат собствените си следи в инсценировката.

— Провеждали сте издирване? — поразена попита тя. — Значи наистина сте вярвали… О, по-добре ще е да си ходя. Съжалявам, че ви обезпокоих… Ще успея някак…

— Вивиан… — Едуард произнесе името й някак по-нежно. Подозренията му, че тя бе замесена, ставаха по-слаби. — Почакай, кажи ми защо си дошла?

Тя тъкмо се отправяше към вратата, когато той проговори и се спря неуверено на прага, сякаш наистина бе имала намерение да си тръгне. Погледна през рамо назад към него, както бе предварителният й план, оставяйки размазаното си от грима и сълзите лице само да му покаже каква мъчителна агония преживяваше в този момент.

— Знам какво вероятно си мислите за нас… за мен… но грешите, Ваше Благородие — започна тя. — Ние не сме отвличали Катрин и Александър. Кълна се, не сме ние!

„Не бяхме ние, а няколко наети от нас мъже“ — каза си мислено тя.

Едуард въздъхна, най-накрая бе напълно убеден от сърцераздирателните й думи.

— Вярвам ти, Вивиан, и моля да простиш жестокостта ми през онзи ден. Бях изнервен и отчаян човек. — Задържа погледа си върху нея. Никога не беше го интересувала, беше изразил неодобрението си към брака на Ейвъри с нея, но можеше напълно да разбере нейното нещастие. Не беше коравосърдечен човек, той бе човек на честта.

Едуард с тъга си даде сметка, че тази жена е най-близката родственица, която бе останала от семейството му, като изключеше няколко много далечни братовчеди, с които рядко или изобщо не поддържаше контакти. Трябваше да застане до нея, независимо от миналите недоразумения помежду им.

— Не си сама, Вивиан. Ти си моя снаха. Аз ще се грижа за всичко.

Вивиан едва потисна вълнението, което изпитваше, да не се изпише върху лицето й. Беше успяла. Той щеше да се погрижи за нея. Може би си бе струвало да загуби Ейвъри, за да спечели благоразположението на херцога.

 

Седнала на една каменна пейка до фонтана в центъра на отрупаната с нацъфтели растения градина, Катрин гледаше водните струи, докато Алмира, едрата прислужница, оставена на нейно разположение, за да я обслужва, разресваше косата й. Ако не беше толкова бяла, Катрин можеше да мине за някоя от арабските жени в харема. Беше боса и носеше широка тюркоазно зелена долна рокля от копринен брокат, а над нея се спускаше на дипли изтъкана от червени и златисти нишки копринена наметка. Изглеждаше напълно спокойна, докато наблюдаваше плискащите се кристални води на фонтана, но в себе си водеше мъчителна борба с чувствата си. Когато за пръв път дойде тук, роклята и бельото й бяха взети. Вместо тях й бяха дали да облече традиционното облекло на северноафриканските жени, но тя не харесваше тези дрехи. Свободно падащите около тялото й одежди й се струваха чужди и я караха да се чувства уязвима. Бе поискала от Алмира да й върнат роклята, но прислужницата отказа да го стори, като й обясни, че роклята е съсипана и не може да се поправи. Катрин не й повярва, но не можеше да направи нищо, тъй като бе истински затворник в харема.

Наложиха ограничения върху свободата й на движение и тя бе затворена тук, подобно на другите жени на Малик. Катрин предполагаше, че ако смята себе си за пленница, трябва да се радва, че поне клетката й е позлатена, тъй като самият харем бе много приятно място. Стаите бяха просторни, проветриви и хладни, а условията — повече от луксозни. Градините бяха прекрасни, а водоскоците и малките огледални езерца — многобройни. Откакто бе пристигнала тук, непрекъснато й угаждаха и я глезеха, къпеха я и я мажеха с благовонни масла. Като изключим угнетяващото съзнание за невидимото присъствие и власт на емира, което витаеше навсякъде около нея, Катрин почти се наслаждаваше на престоя си през последните няколко седмици. Не знаеше какво бъдеще я очаква. Изпратил ли бе вече владетелят на Алжир съобщение до баща й? Скоро ли щеше да бъде получен откупът, за да се завърнат те у дома, или той имаше други планове за тях… за нея? А най-лошото от всичко бе, че още я измъчваше мисълта, че е възможно Мухамед да е върнал вече брат й срещу откуп. Отчаяно се надяваше херцогът да получи по-скоро съобщението за тях и се молеше да бъдат върнати у дома колкото се може по-бързо. Липсваха й имението Хънтингтън, баща й, а най-много от всички — Джералд, нейната единствена любов.

Още през първия си ден тук бе помислила за бягство, но трезвият разум и практичността бяха надделели. Всеки опит би бил безумие, като се има предвид, че Алекс живееше в друга, отдалечена от харема част на палата, който бе толкова голям, че тя нямаше и най-малка представа къде се намираха неговите стаи. А освен това навсякъде имаше стражи и дори да успееше да изведе Алекс от палата, пак щеше да бъде една самотна англичанка с малко дете в Алжир. С болка трябваше да признае пред себе си, че е принудена да изчака баща й да плати откупа. Това бе единственият изход.

Малик бе изпратил съобщение за нея, с което й разрешаваше да прекарва с Алекс по един час всеки ден, и тя беше благодарна за това. Фактът, че емирът позволява да прекарват известно време заедно, правеше тревогите й малко по-поносими и той не й се струваше вече толкова голяма заплаха. От своя страна, Алекс, изглежда, добре се приспособяваше към новия си начин на живот, въпреки че всеки ден я питаше дали няма новини от дядо му. Колкото и угнетяващ да бе сегашният им живот, той бе далеч по-добър от съдбата, която Ейвъри готвеше за тях.

— Много си красива — отбеляза прислужницата, докато прокарваше гребена по спускащите се като водопад къдрици на Катрин, прекъсвайки нейните мисли.

— Благодаря, Алмира — отвърна унило тя. Бе толкова разстроена, че изобщо не се чувстваше красива.

Алмира долови скритите нотки на нещастие в гласа й.

— Имаш голям късмет — укори я нежно, — знаеш ли?

— Изобщо не мисля така — малко саркастично отвърна Катрин. — Ако имах късмет, сега щях да съм в Англия.

— О, не, ти си късметлийка! — настоя Алмира, без да обръща внимание на забележката за родината й. — Другите… — Посочи с глава към двора, където трите жени и няколкото прислужнички на Малик се бяха скупчили. — Знаеш ли, те всички ти завиждат… както ти завиждам и аз.

— Да ми завиждат? За какво?

— Малик поръча ти да отидеш при него по време на вечерята — каза тя многозначително, а очите й припламнаха възбудено при тази мисъл.

— Няма за какво да ми завиждат — продължи Катрин, сякаш не бе чула Алмира. — Не си ли им казала, че обичам друг и единственото ми желание е да си отида оттук?

Алмира сви рамене в красноречив жест.

— Казах им, но те не ми вярват. Мислят, че лъжеш.

Катрин бе шокирана и хвърли бегъл поглед към скупчените жени само за да установи, че те я наблюдаваха, а израженията върху лицата им трудно биха били определени като дружелюбни. Въздъхна.

— Ревността тук е начин на живот. Всяка от тях желае да бъде любимката на Малик, но откакто Лайла почина, той не е показвал специално отношение към никоя.

— Коя бе Лайла? — Любопитството й бе разпалено и Катрин не можа да се сдържи да не зададе този въпрос.

— Тя беше първата му жена и както се говори, единствената, която е обичал истински. Роди му две деца — Хасим, по-голямото от двете, момче, и Талифа, малко момиченце. Беше голямо нещастие, когато почина при раждането на Талифа преди три години. — Алмира замълча, а очите й се замъглиха от сълзи при спомена за слабичката, но одухотворена и изпълнена с живот Лайла. После, сякаш изплюваше думите, добави със злоба: — Останалите не мислеха така. Всяка искаше да заеме нейното място и смъртта й ги зарадва.

— Колко жестоко!

— Трябва да бъдем внимателни. Особено ако започне да показва предпочитанията си към теб…

— Не трябва да се безпокоиш за това. Те не ме интересуват. Ще се радвам да спечелят неговото разположение.

Алмира прикри усмивката си, предизвикана от думите на Катрин. Вече дълги години служеше в замъка на Малик и през цялото време тайно го бе наблюдавала отстрани. Трудно вярваше, че вече се е родила жената, която може да му устои. Но, от друга страна, емирът никога преди не бе имал жена като Катрин в харема си.

— Хайде, по-добре да се върнем в твоите покои и да довършим приготовленията. Той скоро ще изпрати да те вземат — окуражи я прислужницата.

Докато напускаха градината, Катрин се разкъсваше между очакването от срещата си е Малик, за да разбере дали са установили контакт с баща й, и ужаса при мисълта какво ли очакваше да получи той от нея. Желаеше само Джералд и никого другиго. С нетърпение очакваше да свърши този кошмар и двамата с него да се оженят.

— Ето, облечи това тази вечер. — Алмира й подаде ефирна, изработена от копринен бял сатен дреха, когато се върнаха в нейната спалня.

— Бих предпочела нещо не толкова разголващо — свенливо каза тя.

— Ще изглеждаш прекрасно в нея.

— Ще отида с дрехите, с които съм облечена сега.

— Малик няма да остане доволен, тъй като това е ежедневно облекло — отказа да отстъпи Алмира. — Ще отидеш с тази рокля. Тя е подходяща за вечерно време.

Алмира внимателно остави настрана белия сатен, след което помогна на Катрин да се съблече.

Катрин не каза нищо, тъй като разбираше, че единствената й утеха е, че не трябва да се появи пред него без никакви дрехи, което никога нямаше да направи. Като се бореше с желанието си да избяга, тя позволи на Алмира да й помогне да облече костюма, а след това да постави изящен, изтъкан от златни нишки колан около тънката й талия. После прислужницата й донесе няколко златни гривни и колиета, които тя сложи, добави още малко парфюм и напъха стъпалата й в чифт изящно изработени сандали. Накрая се изправи и се отдръпна назад, за да се наслади на резултатите от своите усилия.

— Наистина си красива. Малик ще остане доволен — оповести тя, когато се убеди как северноафриканската традиционна рокля й подхожда до съвършенство — така добре подчертаваща изяществото на тялото и грациозността на движенията й, а златните бижута допълваха сменящите оттенъка си коси.

— Сигурна съм, че това е от изключителна важност — каза Катрин със сарказъм, който другата жена не долови.

Дойде прислужник, който им даде да разберат, че Малик я очаква и Алмира изведе Катрин от харема под недоволните погледи на другите жени. Прекосиха двореца, докато стигнат до личните покои на емира.

— Влизай. Той те очаква.

Катрин бе нервна, много нервна, но бе решена да призове на помощ цялото си самообладание. Още от деня, когато я бе взел от Мухамед, бе дал ясно да се разбере, че няма да търпи никакво неподчинение от нейна страна, но в същото време тя нямаше намерение да бъде абсолютно покорна. Бе благодарна за доброто отношение към нея и Алекс, но все пак бяха тук против волята си. Изправи решително глава, пое дълбоко въздух, за да успокои напрегнатите си нерви, и пристъпи в покоите на Малик.

— Добре дошла, Катрин. Заповядай, влез — поздрави я той, без да се изправя от мястото си в средата на стаята, където беше полулегнал, опрян на меки възглавници. Многобройни изкусителни блюда бяха наредени върху ниска мраморна маса, която бе поставена така, че да бъде в обсега им, без да е необходимо да стават от местата си.

Катрин благодари на емира и продължи да го наблюдава внимателно, като си повтаряше, че трябва да се изправи пред него без страх. Обутите й в сандали крака издаваха едва доловим шум, докато вървеше по полирания мраморен под. Сега оценяваше целия си опит в кралския двор, защото благодарение на него тя можеше да се наблюдава отстрани през следващите няколко часа.

Малик с нетърпение бе чакал нейното идване. Тази вечер се бе подготвил за това, което трябваше да бъде романтична среща, обличайки съвсем къси панталони в леко турски стил, пясъчнокафяви ботуши от мека кожа и дълга яркоцветна риза, която бе разкопчана и оставяше на показ мускулестите му гърди и голите силни рамене. Сега седеше спокойно, леко опрял едната си страна върху възглавниците, с крак, небрежно изпънат на пода, и ръка, отпусната върху коляното. Около врата си носеше тежка златна верижка с окачен на нея амулет. Въпреки широките дрехи и отпуснатото положение на тялото, той имаше властно излъчване. Това бе също толкова естествена негова черта, както цветът на косата и очите му.

Докато Малик наблюдаваше как Катрин се приближава, желанието да я притежава отново забушува у него. Копринената одежда, която носеше, сякаш нежно галеше прелъстителните извивки на тялото й и той помисли, че сигурно сънува. Беше получил сведение от харема, че тя е красива, но сега намираше, че е далеч по-прекрасна, отколкото си бе представял.

— Заповядай в моето скромно жилище — обърна се към нея Малик с дълбок топъл глас, докато величествено показваше с ръка помещението.

Катрин бе толкова притеснена от тази среща, че изобщо не обърна внимание на мястото, където се намираше. Тя дори не огледа простичко украсената, но внушителна зала, съсредоточила всичките си усилия да запази присъствие на духа и да не издаде страха си. По-късно щеше да забележи аркообразните прозорци, през които се излизаше на тераса, откриваща изглед към градините под нея и стените, украсени с мозайки от керамични плочки, пресъздаващи бойни сцени, и покрити с живописно изпъстрени гоблени. В този момент единствено от значение бе да посрещне Малик със спокойствие и достойнство.

— Изглеждаш много красива тази вечер — каза любезно той, след като ловко се изправи на крака и й протегна ръката си. — Седни, моля те.

— Благодаря, емире. — Разбирайки, че е невъзможно да избегне неговия допир, Катрин постави ръката си в неговата, за да му позволи да й помогне да седне. Това обикновено докосване бе така наелектризиращо, че ако не бе добре възпитана, щеше да отдръпне ръката си. Смутена, тя повдигна очи към него, като очакваше да открие, че той изпитва същото усещане. Но за нейно учудване, той изглеждаше съвсем спокоен. Мислено разтърси глава, за да възвърне самообладанието си, докато се настаняваше на възглавниците, и се почувства много облекчена, когато той пусна ръката й.

— Името ми е Малик. Можеш да ме наричаш така. Без да се съобразяваш с етикета.

— Малик…

Той кимна одобрително, когато чу името си, произнесено от нейните устни. Един ден, скоро, Малик се надяваше да я чуе как вика неговото име, докато я люби… Ядосан на себе си, той бързо прогони мислите си.

— Тази вечер съм поръчал многобройни и разнообразни ястия, за да ти доставя удоволствие. Надявам се, че ще ги харесаш — каза емирът с топла усмивка, а очите му срещнаха и задържаха нейните с прекалена интимност.

Улови се, че се взира в очите му и намира цвета им за най-необикновения, който някога е виждала. При първата им среща те й се бяха сторили кехлибарени, но сега имаха цвета на потъмняло старо злато. Грациозността и незастрашаващото му присъствие я правеха малко по-спокойна, но все още чувстваше, че трябва да е предпазлива. Отвърна на усмивката му, но в нейната нямаше топлота.

— Оценявам вашата добронамереност и предвидливост, но бих искала да поговорим за някои неща, преди да започнем да се храним.

Нейната молба го изненада. Той бе планувал вечер на чувствени наслади, а тя искаше да разговарят! За какво можеха да разговарят? Тя беше жена.

— Например? — попита той, като прикриваше изненадата и любопитството си.

— Ами първо, бих искала да знам дали изобщо сте изпратили съобщение на баща ми. Двамата с Алекс сме нетърпеливи да се завърнем в Англия, а знам, че баща ми ще изпрати парите за откупа веднага щом разбере къде сме — започна тя съвсем делово.

Още от самото начало Малик бе разбрал, че Катрин е много интересен тип жена. Никоя друга, след Лайла, не бе дръзвала да го разпитва за плановете му и тази проява на смелост от страна на Катрин само възбуди неговия все по-нарастващ интерес към нея. И тъй като не бе човек, който одобрява лъжата, бе убеден, че истината трябва да се казва колкото се може по-рано или веднага. Като си каза, че целта напълно оправдава средствата в конкретния случай, отговори спокойно:

— Вече е изпратено съобщение.

— Добре. Мислиш ли, че ще мине много дълго време, докато бъдем освободени? — продължаваше да настоява тя, разбрала с облекчение, че баща й скоро щеше да научи, че тя и Алекс са живи и здрави.

— Трудно е да се отговори точно — колебливо каза той. Използваният от нея израз „бъдем освободени“ дълбоко го нарани, но той отхвърли вероятността да го е казала с умисъл. Тя не беше негов заложник. Сега беше една от неговите жени. Нима той не се бе погрижил да се отнасят добре с нея? Не беше ли удовлетворявал всяко нейно желание? Желаеше Катрин така, както не беше желал никоя жена след Лайла и щеше да я има. Докато седеше тук, обърнат с лице към нея, той забеляза как платът на бялата рокля галеше нежно гръдта й, както на него му се искаше да направи в този момент, и как разкошните й коси меко падаха по раменете, изкушавайки го да прокара пръсти през златистите кичури. С усилие на волята Малик отново върна мислите си към нейния въпрос и продължи: — Понякога са необходими два-три месеца. А сега ще похапнем ли?

— Малик… — заговори отново тя, като се питаше защо погледът му стана изведнъж така умислен, — има още нещо. Питам се дали…

— Да? — Започваше да губи търпение.

— Дали е възможно да получа обратно роклята си?

— Смяташ, че нашите дрехи са неподходящи? — Отвърна на въпроса й с въпрос, а през това време погледът му се плъзна по нея, очертавайки линиите на финото й тяло под алжирските одежди. — Знаеш ли, те са много подходящи за местния климат. Понякога тук става доста горещо.

Думите му прозвучаха достатъчно безобидно, но мислите му далеч не бяха невинни, защото отново се опитваше да си представи как ще изглежда тя без дрехите си, легнала удобно на широкото му меко легло.

— Не смятам да оставам тук дълго, за да се убедя в това, затова наистина бих предпочела да ми върнете роклята и да обличам нея.

— Боя се, че това е невъзможно — отговори Малик, като отхвърли мисълта да я вижда отново в тези тежки европейски дрехи. — Тя бе повредена, затова бе изгорена.

Катрин прехапа устни. Това беше единствената й рокля, единственото, което я свързваше с нейния дом, а сега бе безвъзвратно загубена.

Малик видя нещастното изражение в очите й и почувства как го пронизва вина. За втори път се безпокоеше. Питаше се защо нейната мъка го кара да се чувства виновен. В края на краищата тя бе само една жена…

— Заповядай, опитай от печеното агнешко — заговори Малик и й предложи от сочното месо.

Разбрала, че няма какво повече да си кажат, тя опита по малко от храната. Беше вкусна и когато пред тях започнаха да слагат блюдо след блюдо, установи, че наистина се наслаждава на изкусните деликатеси.

Докато часовете минаваха, а Катрин и Малик споделяха ястията и питиетата, той успя да я предразположи и тя постепенно се освободи от страховете си. За своя изненада Катрин откри, че той е интересен и високообразован човек. Разговорът им бе интелектуален и изпълнен с предизвикателства, които засегнаха много теми от различни области.

Той постоянно поддържаше интереса й със своите възгледи — до края на вечерта тя изпитваше уважение към него и дори започна мъничко да харесва този мъж.

Докато мнението на Катрин за Малик се променяше, неговото мнение по отношение на нея само се затвърди. Фактът, че тя бе жена, която градеше своето мнение на основата на образование, здрав разум и вроден интелект, го очарова. По някои от темите, които обсъждаха, Малик я намираше за по-находчива и прозорлива от част от своите съветници. Това откритие го изпълни със задоволство. Сега не само я желаеше силно, но бе започнал и да я уважава. Тя беше жена със свое собствено мнение. Жена, която си струваше да бъде спечелена. Въпреки това той осъзна, че единственото й желание бе да го напусне и да се завърне у дома. С известно раздразнение се запита какъв ли човек е нейният съпруг.

— Имаш красив дом — отбеляза тя, след като слугите бяха отсервирали и последното блюдо.

— Неговото великолепие бледнее до теб — галантно отвърна той, а тонът му говореше, че наистина мисли така.

Катрин с неудоволствие усети, че се изчервява.

— Прекалено си любезен.

— Ти си първата, която мисли така — бе отговорът му, придружен от изразителен смях. — Много хора не биха се съгласили с теб.

— Мислех, че хората те харесват.

— Всеки човек има врагове. Много е важно да не се доверяваш изцяло на никого. Това е най-добрият начин да останеш жив и да се задържиш на власт.

Тя вдигна глава и едва сега видя наредената дъска с шахматни фигури върху масата.

— Играеш ли шах? — Идеята я очарова, защото й разкриваше още една страна от неговата личност.

— Да.

— Аз също… малко — допълни тя.

Малик бе смаян от новината, че тя познаваше тази игра и бе още по-изненадан да узнае, че се канеше да изиграе една партия с него. Винаги бе считал шаха за чисто мъжка игра.

Един час по-късно младата жена му доказа, че е сгрешил. Стратегията на Катрин бе отлична и той бе напълно разгромен. Никой преди не бе го побеждавал. Лицето му се смръщи.

— Ти си много добра. — Това бе трудно признание от негова страна, но то само засили респекта, който изпитваше към Катрин.

— Ти също — каза тя. Партията бе интересна и тя трябваше да използва всичките си умения и опит.

— Скоро пак ще поиграем.

— Ще бъде истинско удоволствие за мен, но мисля, че наистина е време да се прибирам в покоите си.

Малик също стана от масата. Лицето му бе замислено, когато я изпроводи до вратата и изпрати един прислужник да я заведе обратно в харема. Единственото, което искаше, бе да се люби с нея, а ето че сега я оставяше да се върне в харема, без изобщо да я е докоснал. Помисли си, че е луд, защото никога досега не си бе отказвал жената, която желае.

Едва сега Малик осъзна колко се бяха променили чувствата му към Катрин през тази вечер. Тя не приличаше на никоя от жените, които бе срещал, и тъй като силно я желаеше, искаше тя доброволно да дойде при него. Колкото и приятно да бяха прекарали, ако искаше да я люби тази нощ, трябваше да я насили. Малик знаеше, че това щеше да отнеме известно време, но той твърдо бе решил, че ще я обладае, без да прибягва до принуда.

Докато стояха на прага и си пожелаваха лека нощ, Малик повдигна ръка и нежно я докосна по бузата. Това бе първото им физическо докосване, откакто бе държал ръката й в началото на вечерта, и същото наелектризиращо напрежение премина и през двамата. Беше го усетил и преди, но бе прикрил своята реакция. Направи същото и сега, дори когато видя очите й да се отварят широко от изненада под тръпките на вълнение и нега, преминаващи по цялото й тяло при неговия допир. Малик се усмихна.

— Лека нощ, Катрин.

След това предаде Катрин на прислужника, който чакаше отвън, и отново потъна в покоите си. Тя неочаквано се почувства някак самотна без него и докато прекосяваха палата на път към харема, мислите й изцяло бяха заети с Малик и загадката, която бе той за нея. През цялата вечер се бе държал като истински джентълмен и тя наистина бе открила, че го харесва.

Прибра се объркана в спалнята си и се опита да заспи.